Александра Потър
Внимавай какво си пожелаваш (15)

Петнайсета глава

Жалният глас на Барбара Стрейзанд се носи от малък касетофон в местния магазин. Госпожа Пател вдига глава от алената плетка, над която се е надвесила, присвива очи към мен над очилата. С този поглед удостоява всичките си клиенти — сбръчкано чело, очите, изписани с черен молив, приличат на цепки, малката й уста е свита недоверчиво. Тя може да накара цялото си лице да се сгърчи, сякаш някой е дръпнал връвта на платнена торба.

Усмихвам й се, кимвам, след това се насочвам към задната част на магазина, където са вината. Когато се преместих в този квартал, си казвах, че изборът е доста ограничен — по някоя и друга прашна бутилка „Магарешко мляко“ или прекалено скъпо „Кианти“ в плетена кошница. Оказа се, че не съм права. В повечето квартални магазинчета може и да е така, но това не е просто квартален магазин, а магазинът на госпожа Пател и тази дребна индийка, винаги облечена в пъстри сарита, която обожава Барбара Стрейзанд и Бари Гиб е експерт по вината.

Сега, докато оглеждам какво се предлага в задната част на магазина, се питам дали да не купя една бутилка совиньон блан. По принцип го предпочитам, но може би този път няма да е зле да пробвам нещо различно. Премествам се при червените вина. Не, прекалено тежки са, да не говорим, че оцветяват зъбите. Отново се връщам на белите. Бялото пък е доста банално, нали? Ще се превърна в истинска Бриджет Джоунс.

Въздишам нетърпеливо. Господи, оказва се значително по-трудно, отколкото си мислех. Обикновено не съм толкова нерешителна. Купувала съм вино от този магазин стотици пъти и съм посягала към бутилката, без да ми мигне окото. Какво е различно този път? Гейб, казвам си аз и си представям мокрия американец в градината. Той сам ми каза да избера, но аз не искам да взема нещо тъпо. Иска ми се да му направя впечатление, особено след инцидента с вазата.

Въздишам напълно отчаяна. Леле, колко е трудно! Просто не мога да реша. В следващия момент ми хрумва нещо.

Затварям очи и започвам да редя под носа си:

— Онче, бонче…

Затворила съм очи и протягам пръст. Вместо да усетя студената твърда повърхност на бутилката, пръстът ми попада на нещо топло и меко… и живо. Отварям стресната очи и поглеждам към пръста си, който се е забол в нечие рамо. Рамото на някакъв мъж. Рамото на съседа.

Стомахът ми се обръща, сякаш съм в самолет и сме пропаднали заради ужасната турбуленция. Притаявам дъх и намирам сили да изпелтеча:

— Много… се извинявам…

Представете си как изглежда Хю Грант на екрана. Сега го превърнете в жена, сложете му червена перука и го направете на трийсет години. Това съм аз. Само че в момента не гледате филм, говоря за истинския живот. За собствения си живот. За живота, в който на всяка крачка се срамувам.

— Много се извинявам… просто…

По дяволите, това е направо ужасно. Защо винаги се представям като пълна глупачка, когато го срещна? Нищо чудно, че не ми обръща никакво внимание. Обръщам се и се опитвам да огледам бутилките. Защо нито веднъж не успях да проведа нормален разговор с него? Ето поредното доказателство, че съм напълно луда.

— Никога не е лесно да се избере вино, нали? Четеш етикетите един след друг, а когато се прибереш, се оказва, че вкусът не е такъв, какъвто си представяш.

Я виж ти? Той на мен ли говори? Плъзвам очи от краката му към трапчинката на брадичката, чак до устата. Същата тази уста ми се усмихва. Виждам една от онези мили благосклонни усмивки, които отправяш на възрастните хора, когато видиш, че са объркани, или на някое дете, когато заяви, че най-голямото му желание е да се ожени за хамстера си. Това е точно усмивката, която Мерил Стрийп пуска.

Сърцето ми се свива. Той сигурно не ме е познал.

— Така и не сме се запознали. Казвам се Джеймс. Живеем един срещу друг. — Той ми подава ръка.

— А, да… Здрасти. Аз съм Хедър. — Опитвам се да се усмихна, но моята усмивка е притеснена и нервна, също като на дете на велосипед, което няма странични колела, които да го държат да не падне. Подавам му ръка и мога да се закълна, че той задържа моята по-дълго от обичайно. Може би просто така ми се иска.

— В интерес на истината преди няколко дни купих чудесно бяло. Я да видя. А, ето го. — Той пуска ръката ми и посяга към една бутилка. Наблюдавам го похотливо. Сигурно е дошъл, за да купи вино, за да пият с приятелката си. Спомням си красивата брюнетка, с която го видях миналата седмица. Господи, каква късметлийка. Така ми се иска той да беше мое гадже.

В този момент осъзнавам, че съм го зяпнала с отворена уста и грабвам бутилката от ръцете му.

— Супер… Много благодаря за препоръката — отвръщам бързо аз и се обръщам, преди да съм се представила като още по-голяма глупачка.

— Но има и едно страхотно шабли…

Направила съм едва две крачки, когато дълбокият му глас ме догонва. От една страна, съм изкушена да продължа напред, все едно, че не съм чула, но той е неустоим като шоколадови бисквитки. Просто ти се иска да ги опиташ, макар да знаеш, че по-късно ще съжаляваш. Въпреки това изяждаш целия пакет.

Оставям се на изкушението, поглеждам през рамо и виждам, че държи нова кехлибарена бутилка.

— Дали ще успея да те изкуша? — Усмихва ми се отново, ала този път не е милата усмивка като за някой старец или дете, по-скоро…

— Виж, май не се справям както трябва. — Това смутена усмивка ли е? Застанал е с по една бутилка във всяка ръка и свива рамене. — Сигурно си мислиш, че съм някой тъпак, който не спира да дрънка за вино… — Това трябва да е притеснена усмивка. — Всъщност… искаше ми се да те попитам… — Това пък е нервна усмивка. — Искаш ли да излезем да пийнем по нещо някой път? — Сега се усмихва подкупващо.

Докато говореше, аз не помръдвах и си казвах, че не е възможно това да се случва на мен, а думите му се подреждаха в съзнанието ми също като пране на въже. Не е възможно. Шокирана съм. След като повече от две години и половина не сме си казали и дума, великолепният, страхотният ми съсед, който е самото олицетворение на господин Съвършенство, ме кани на среща.

Напълно замаяна, се опитвам да осмисля думите му. Да излезем да пийнем по нещо.

— Кажи?

Не знам какво да кажа, а той чака отговор. Не е ли очевидно? Защо да не искам да изляза да пийна с него? Кажете ми поне една смислена причина. Брюнетката.

Усещам силно разочарование. Та той е прекрасен. Знаех си аз, че е прекалено хубаво, за да е истина.

— Не уважавам мъже, които изневеряват на приятелките си.

— Моля?

— Последното ми гадже ми изневеряваше — обяснявам аз. Очаквам виновно изражение, да се изчерви, да се притесни, вместо това по лицето му се изписва загриженост.

— Така ли? Много неприятно, наистина. — Следва мълчание и той ме наблюдава с огромно любопитство. — Много се извинявам, но, изглежда, нещо не разбирам.

Иска ми се да му кажа, че говоря за уважение, за честност, за последователност, защото си спомням какъв беше Даниел. Вместо това се усмихвам и заявявам небрежно.

— Извинявай, как се казва приятелката ти?

— Моята приятелка ли?

— Красивата брюнетка.

— Господи! — Най-сетне разбира за какво става въпрос, потрива гладко избръснатата си брадичка и ме поглежда. В очите му няма и следа от чувство за вина, дали не е облекчение? — Отначало изобщо не разбрах за какво говориш. После реших, че си ме объркала с някой друг. — Усмихва се и обяснява: — Това беше Бела, сестра ми.

Сестра ли каза? Не мога да повярвам. Не знам дали да подскачам от радост или от смущение.

— Искаш ли и тя да дойде, когато излезем да пийнем? — Устните му се извиват весело.

Потискам нервния кикот.

— Няма нужда.

— Супер — отвръща той облекчен. И чак тогава се усещам. Той е нервен. — Кога си свободна?

— Ами… чакай да помисля… — Не искам да разбере, че всяка вечер съм си вкъщи.

— Утре? — предлага той.

В първия момент решавам да се правя на интересна, което означава, че ще прекарам събота вечер на канапето пред видеото. След това решавам друго.

— Става — отвръщам аз с готовност. Я стига съм се правила на интересна. Предпочитам да пия мартини с Джеймс.

— Супер.

И тогава, докато се усмихваме един на друг, ни прекъсва някакъв мъж на средна възраст в раиран костюм, който грабва бутилка „Мойе“ от хладилника и мърмори:

— Проклета годишнина.

Промъква се покрай нас и бърза към щанда. Споглеждаме се.

— Винаги можеш да избереш и шампанско — ухилва се Джеймс и най-сетне оставя бутилките. — Ако имаш повод за празнуване.

Странно, че го каза…

 

 

Докато стигна до нас и кажа „лека нощ“ на Джеймс, който ме придружи до вратата и ме целуна по бузата, вече съм на седмото небе. Затварям входната врата и си поемам дълбоко дъх. Все още не мога да повярвам. Джеймс ме покани да излезем. Джеймс ще ме заведе на вечеря. За малко да забравя. На връщане от магазина поканата да пийнем по нещо се превърна в покана за вечеря. Джеймс ще ме вземе утре вечер в осем.

Повтарям си го непрекъснато, отчасти, за да чуя как звучи, отчасти, за да се оставя да свикна с новината. Да не говорим, че ми се иска да изкрещя от покрива и всички да разберат.

Аз, Хедър Хамилтън, имам среща.

Очарована, изритвам чехлите и тръгвам към кухнята.

— Гейб, направо няма да повярваш какво… — Бързам да изляза в градината. Него го няма. — Гейб? — Поглеждам празния шезлонг, празните бирени бутилки на дървената маса, барбекюто, което, изглежда, е угаснало. Приближавам. На грила няма нищо, а въглените са се превърнали в сива пепел. Толкова бързо? Поглеждам часовника си и се опитвам да пресметна. Ако съм излязла… а сега е… Боже, нямало ме е цял един час! Как лети времето, когато се забавляваш.

И в този момент се сещам. Казах няколко минути, за да отида да купя набързо една бутилка вино. Усещам как ме бодва чувство на вина. Покрай вълненията забравих, че Гейб ми приготвяше барбекю. Влизам бързо вътре и чукам на вратата му.

— Гейб? Там ли си? — Не чувам нищо, освен тихото бръмчене на сидито. Тъкмо се каня да надникна през прозореца на хола, за да видя дали моторът му е отвън, когато той отваря вратата.

— Здрасти. — Той държи книга със заглавие „Как да бъдем смешни“. — Щях да тръгна да те търся.

— Здрасти… Виж, много се извинявам — започвам аз. — Просто загубих представа за времето…

Той не ме оставя да довърша.

— Не се притеснявай. Аз вече похапнах и ти оставих бургерите във фурната, за да са топли.

— Всъщност, не съм гладна… — След това не се стърпявам и признавам: — Току-що ме поканиха на среща. И то човек, по когото си падам отдавна. — Обяснявам бързо, за да не си помисли, че ходя по срещи с напълно непознати, с които съм се запознала на улицата.

— Ами… браво.

Следва мълчание.

— Купих шампанско, вместо вино — обяснявам аз. — Искаш ли една чаша?

— Благодаря, ще ти откажа. Денят беше дълъг и ще си лягам.

— Добре… Виж, за барбекюто…

— Забрави, няма страшно.

— Сигурен ли си?

— Да, разбира се. — Той се усмихва. — Лека нощ, Хедър.

— Добре. Лека нощ, Гейб.

Махвам му с бутилката за „лека нощ“ и отивам в кухнята, за да я прибера в хладилника. Мислите ми се връщат към Джеймс и съм така унесена, че няколко минути по-късно, когато чувам вратата на Гейб да се затваря, се сещам, че той сигурно е останал, където го оставих, да гледа след мен. Само че аз бях така унесена от събитията, че дори не забелязах. Усмихвам се доволно и оставям бутилката „Мойе“ за друг случай.