Александра Потър
Внимавай какво си пожелаваш (14)

Четиринайсета глава

— Двама ловци са в гората, когато единият пада на земята. Тъй като не диша, другият е обзет от луда паника, вади мобилен телефон и се обажда за линейка…

Застанал пред огледалото на вратата на гардероба, облечен в тениска с „Рамонес“ под черно сако, Гейб се опитва да докара различни изражения: замислен (навел е ниско глава, смръщил чело); шокиран (ококорил е очи, отворил широко уста); разстроен (събрал е вежди, долната му устна трепери). Въздиша, отпуска рамене и нагласява очилата си на носа.

— Господи, колко трудно решение. — Почесва се по главата. — Какво изражение трябва да покажа на тази смешка?

Отново пробва различните изражения.

— Добре, да предположим, че съм публиката. — Той насочва показалец към себе си. Нека предположим, че съм Джери Зайнфелд^[1]. — Той се ухилва глуповато. — Не, по-добре Денис Лиъри^[2] — намръщва се към изражението си. — Мама ти стара, смотаняко — ругае той, тялото му напрегнато като струна, издал напред челюстта си.

След това възкликва и се отпуска нещастно.

— Хайде, Гейб, кое е по-смешното? Нито едното, нито другото. И двете ли? — Силно объркан, той се почесва по брадата и се ухилва. — Господи, точно така. Това ми трябваше!

Стисва четката, която държи вместо микрофон, застава като Елвис и продължава:

— Задъхано обяснява на телефонистката: „Приятелят ми е мъртъв! Какво да правя?“. Телефонистката спокойно отговаря: „Няма страшно. Аз ще ви помогна. Първо трябва да се уверите, че е мъртъв“. — Устата на Гейб потрепва. Опитва се да не се разсмее, но не успява. Избърсва очи и си казва: — Даниел Хофман, ти наистина си много смешен, но работата е сериозна. Трябва да си ядосан, измъчен и невероятно смешен. Хайде, съсредоточи се! — Прочиства гърлото си, отмята назад кичур пясъчноруса коса, която е паднала над очите му. — Следва мълчание. Тогава се чува изстрел и отново прозвучава гласът на ловеца. — Гейб прави комична пауза и минава към развръзката. — „Добре, сега вече е мъртъв. Какво да правя?“

Господи, той е повече от ужа̀сен.

Застанала съм в коридора и наблюдавам Гейб през открехнатата врата, докато репетира в стаята си. Запушила съм устата си ръка и се опитвам да потисна пъшкането.

Той направо ще избомби фестивала в Единбург. Направо ще умре на сцената пред хиляди хора. Всичкото това кривене и тези физиономии просто не му отиват. Той е мил и добър и е от Калифорния. Пие соево мляко, ходи с чехли и играе йога. Не е гневен, напротив, пълен непукист е. Ами дрехите му! Тениска с „Рамонес“ под сако. Това е изтъркано клише. Какво стана с шантавите тениски, къде са чехлите?

Сърцето ми се свива заради него. Трябва да направя нещо. Ще се опитам да го спра. Все едно да изпратиш някой в битка с шоколадов щит.

Дюшемето проскърцва и аз се сепвам.

По дяволите, сега ще излезе от стаята и ще ме хване как го шпионирам. Не, Хедър, ти не шпионираш, ти тъкмо си се върнала у дома след пазар с Джес и случайно минаваш покрай вратата му, казвам си аз, докато се вмъквам в банята, за да не ме хване Гейб.

Заключвам вратата и пускам водата. Все трябва да има нещо, което да направя. Добре де, мразя комедиантите, но не мразя Гейб. Напротив, той е много мил и готин и си затваря пастата за зъби, напомням си доволно аз.

— Хедър? — Чувам леко почукване на вратата и гласът на Гейб. — Вътре ли си?

— Ами… да… — отвръщам аз стресната. — Извинявай, за банята ли чакаш? Излизам след минутка. — Притеснена, че прикритието ми ще бъде разкрито, аз потропвам със сапунерката, за да придам повече достоверност.

— Недей, всичко е наред. Когато приключиш, ела в задния двор.

— В задния двор ли? — питам аз отражението си и се чудя какво е намислил. Каквото и да е, не може да е по-нескопосано от смешките му.

— Приготвил съм ти изненада.

По дяволите. Нали ви казах какво е отношението ми към изненадите? Нямам рожден ден, не е годишнина, какво тогава? Измъквам се предпазливо от банята и тръгвам боса по коридора, докато се чудя какво ли е намислил. В този момент ме разсейва миризмата. Подушвам и влизам в кухнята. Все едно, че нещо гори. Шляпам боса по линолеума и надничам в градината. Всичко е задимено. Господи! Нещо гори!

Обхваща ме паника. Мамка му! Къщата ми гори! Нали платих застраховката? Знам, че я бях включила в списъка с нещата, които трябва да свърша, но… Започвам трескаво да оглеждам кухнята и си представям как хвърлям мокри кърпи върху пламъците.

Само че аз нямам кърпи, защото всичките са сложени за пране. Трябва ми нещо като… кана. Огромна стъклена кана с лилии е поставена по средата на масата. Грабвам я, изхвърлям цветята в мивката и се втурвам навън. Изпод навеса блика сив дим.

Прескачам лехите, спирам пред навеса, стиснала хлъзгавото мокро стъкло, и замахвам. Само че няма пламъци.

Там е застанал Гейб.

— Изненада! — Той разперва ръце, ухилва се, вижда ме, но е твърде късно. Ръката ми се отплесва напред. Господи!

И ето че всичко се случва изведнъж. Сякаш времето се забавя и наблюдавам на забавен кадър какво става. Водата се изплисква от каната, описва широка дъга като вълна, а по лицето на Гейб се изписва радост, последвана от объркване, което преминава в неприкрит шок, когато го залива.

Прас! Всичко се връща към нормално и мокрият Гейб застава капещ и слисан.

— Господи, Хедър, какво става?

— По дяволите — мърморя аз и го наблюдавам как попива мократа си коса и лицето с престилка. Престилка! Сложил си е престилката на розички със зелени къдрички. В същия момент забелязвам, че стиска щипки в едната ръка, а в другата държи зеленчукови шишчета и е застанал пред нещо метално, което ми прилича на…

— Барбекю? — изричам аз.

— Беше подарък за новото жилище — за моето ново жилище. Реших, че ще ти хареса. За двора. — Докато говори, поглеждам към краката му и забелязвам, че е стъпил в локва вода. Той изтръсква крака и те шляпат в чехлите. — Ако предполагах, че ще реагираш по този начин, щях да избера ароматна свещ.

— По дяволите. — Не мога да кажа нищо друго. Не че това е най-подходящото, но гафовете са ми специалност.

Гейб изтръсква глава като куче и ме изпръсква с вода. Не е нарочно, сигурна съм, казвам си аз и отстъпвам, за да не ме намокри.

— Ужасно съжалявам. — Опитвам се да се извиня, докато той попива водата с една от кърпите, които съм откраднала от работа. — Реших, че нещо гори.

— Това са вегетариански шишчета. — Тениската му е залепнала на гърдите, къдричките на престилката са увиснали, а пясъчната му коса е мокра. Той посочва барбекюто, от което се издига самотна струя дим.

— Купих ги специално, защото не ядеш месо. — Той замълчава. — Май идеята не беше много добра…

— Не, не! — протестирам аз. — Идеята беше чудесна, наистина е страхотна. — Грабвам една вилица и посягам към овъглена хапка. За момент смелостта ми се стопява. След това му се усмихвам весело. Той се усмихва с огромен интерес.

По дяволите. Нали знаете как се чувствате, когато трябва да направите нещо, но се колебаете да не попаднете в унизително положение и останалите да ви сметнат за жалка? Така се чувствам и аз с шишчето. Притисната съм в ъгъла, затова се насилвам да преглътна.

— Ммм.

Гейб ме наблюдава развеселен.

— Не бях сигурен колко дълго трябва да ги пека.

— Ммм. Ммм — продължавам да муча аз и да дъвча. Олеле. Усещам как болка пробожда кътника ми, когато схрусквам нещо твърдо.

— Вкусно ли е?

— Изключително — отвръщам аз и покривам устата си с длан. Преглъщам с огромно усилие. Добре че поне това направих както трябва. Избавена от срама, въздишам облекчено.

Само че задоволството ми бързо се изпарява.

— Супер! Хайде сега още едно. — Гейб грабва с щипката още няколко хапки и ги прехвърля в чинията. Подава ми я. — Има достатъчно.

— Не, благодаря… Засега ми стига.

Той настоява.

— Хайде, аз черпя.

Черпене ли? Та това е истинско мъчение. Насилвам се да се усмихна и се питам как да го разсея, за да скрия шишчетата в храстите.

— Много е вкусно, благодаря — заеквам аз.

В този момент Гейб избухва в смях. Смехът му е заразен и неудържим, а след това започва да се задъхва.

Не мога да повярвам. След това се усещам. Ако си прави майтап с мен, значи се хванах на въдицата.

— Изражението ти — превива се той, — докато ядеше шишчето…

Опитвам се да не се усмихвам, но е невъзможно.

— Мръсник такъв — мърморя аз и едва се сдържам да не се засмея.

— Аз ли съм виновен? Ти ме заля със смрадливата вода.

Спомням си момента и избухвам в смях.

— Трябваше ти да си видиш изражението.

Той спира да се смее.

— Значи сме наравно. — Той подава длан да я плесна.

По дяволите, много мразя подобни изпълнения. Винаги се чувствам като глупачка. Плясвам го лекичко.

— Засега — не се сдържам да добавя аз.

 

 

Добре че във фризера има някакви вегетариански бургери. Слагаме ги на скарата заедно с царевица и картофи, увити във фолио.

След като се справихме с храната и той си смени тениската (според мен наситенозелената риза с къдри отпред беше ужасна, но оранжевата тениска с лика на Мистър Ти е още по-противна), Гейб изважда две студени бири от хладилника, разрязва един лимон и изстисква по няколко капки в гърлото на бутилките, а след това ми подава едната. Аз лично предпочитам вино, но не мога да му откажа. Не ми се иска да се представя като типичната задръстена англичанка, особено след като той се беше постарал с барбекюто.

— В Ел Ей непрекъснато изнасям представления, но да отида на фестивала в Единбург ми е стара мечта, затова реших тази година да не пропускам. Заявих участие, отпечатах листовки и ще имам представления през цялата седмица. Ще се пробвам да спечеля наградата „Перие“.

Пия бирата и слушам Гейб, който е все още над грила и обръща бургерите като професионалист и побутва завитите във фолио картофи.

— Значи просто си напуснал работата си — питам аз, изтегната на един от шезлонгите. На това му се казва живот. Някой да ти приготви вечерята, да ти носи бира, а ти да си лежиш, без да си мръдваш пръста. Сега вече ми е ясно какво е да си Даниел.

— Не, с един приятел имаме магазин за дрехи на „Абът Кини“ — улица във Венис, където има страшно готини магазини и кафенета — обяснява той. — А, да, и един мексиканец, който прави най-страхотното чили relleno. — Очите му заблестяват при този спомен и той замълчава, сигурно си припомня вкуса на чили relleno. След това разбира, че нямам никаква представа за какво точно говори. — Ти сигурно никога не си опитвала чили relleno.

Клатя глава.

— Ти сериозно ли говориш?

— Ами, да.

— Леле, Хедър, нямаш представа какво изпускаш. — Шпатулата пада от вдървената му ръка и той избърсва ръце в престилката. Имам чувството, че сега ще ми изнесе лекция. Точно това има намерение да направи. — Чили relleno е истински парад на вкусове. Това е чили с настъргано сирене, пържи се, след това се добавя салца и неподсладена сметана. Невероятно е…

— Май обичаш хубавата храна? — усмихвам се аз.

Той се засрамва.

— Това е типично еврейска черта.

— Ти евреин ли си?

Той се обръща в профил и прокарва пръст по носа си.

— Не личи ли по човката ми?

— Ти поне имаш извинение. — Обръщам се и аз в профил, за да му покажа моя нос. — Когато бях малка, гледах картинките на принцесите в приказките и те всички имаха сладки малки нослета като копчета. Вещиците с отровните ябълки имаха големи гърбави носове.

— Носът ти е върхът — отвръща Гейб. — Прилича на човката на тукан.

— Ще го приема за комплимент. — Правя физиономия. — Както и да е, кажи за работата си… — Опитвам се да сменя темата. Има нещо, което съм научила с годините. Не обсъждай с мъжете частите на тялото си, които не ти харесват. Докато бях с Даниел, непрекъснато мрънках за целулита си и му показвах бедрата си всеки път, когато той твърдеше, че нямам. Накрая наистина успях да го убедя, че имам целулит. След това, вместо да ми казва, че дупето ми било като праскова, той започна да го гледа така, сякаш бе торба с картофи. Браво, Хедър.

— Добре, ще ти кажа. Съдружникът ми дължи услуга, затова пое юздите на магазина за известно време. Така или иначе, ще бъде само за няколко седмици.

— Ами приятелката ти, Миа, тя няма ли нищо против?

Гейб се изчервява.

— Не… прекалено много пъти ме е гледала по време на представления. Сигурно й се е искало да се отърве от мен поне за малко. — Той се усмихва точно като човек, който знае, че не може да е така. Малко познавам Гейб Хофман, но с чиста съвест мога да кажа, че гаджето му едва ли иска да се отърве от него. Дори да й пробутва ужасните си шеги.

— Ами ти? — Той обръща бургера и ме поглежда с извити вежди.

— Какво аз?

— Разкажи ми за връзките си, за работата, за семейството…

— А, това ли? — Допивам бирата и оставям бутилката. — От миналата година съм сама, след като открих, че гаджето, с което живеех, ми изневерява.

Гейб ме поглежда със съчувствие, но аз продължавам:

— Работя като фотограф и снимам сватби вече шест години, но в най-скоро време ще остана без работа.

— Чудех се аз защо са тези автобиографии, оставени на масата в кухнята.

— Не съм мечтала да стана фотограф на сватби, затова все разправям, че още не съм пробила в този бизнес.

— Ами вашите?

— Имам по-голям брат, Ед, женен е за Лу — в скоро време ще си имат бебе. Баща ми, Лайънъл, е човек на изкуството и е женен за злата мащеха Розмари.

— Ами майка ти?

— Тя почина, когато бях на дванайсет.

Следва мълчание.

— Много съжалявам.

— И аз — отвръщам тихо и гърлото ми се стяга както винаги, когато се сетя за мама. Дори и сега, почти двайсет години по-късно. — Страхувам се, че краят не е много щастлив — усмихвам се тъжно аз.

— Чакай малко. Че кой ти говори за край. Знаеш ли какво казваше дядо ми? „Синко, животът е пред теб…“ — Той се опитва да имитира бавния южняшки говор.

— Можеш да кажеш на дядо си, че съм на трийсет.

— Няма да го приеме. Той е на деветдесет и две.

— Да не би това да е от поучителните смешки, които да ни накарат да се почувстваме благодарни, защото има и по-зле от нас?

— Чакай малко, дядо ми си е поживял добре. Съвсем наскоро откри порното по интернет.

Избухвам в смях, надигам се от шезлонга и се приближавам до барбекюто.

— Мирише много хубаво. Умирам от глад. — Поглеждам нетърпеливо към картофите във фолио.

— На царевицата ще й трябват поне още петнайсет минути, а картофите… — Той бодва единия с нож. — Как предпочитате картофите, госпожо? Препечени, може би?

— В такъв случай имам достатъчно време, за да отскоча до магазина на ъгъла и да купя бутилка вино.

— Бирата е прекалено газирана, така ли?

Сбръчквам нос.

— Много се извинявам. — След като вижда обърканото ми изражение, той обяснява: — Делим една баня…

— А-ха… — Следва мълчание, след това: — Гадост — изпъшквам аз. — Прекалено много информация. — Первам го на шега.

— Извинявай. Това е поредната типично еврейска черта — храната и телесните функции.

Избухвам в смях, нахлузвам чехлите и връзвам косата си на опашка.

— Няма да се бавя. Червено или бяло?

— Ти избери.

Тъкмо тръгвам, когато се сещам за нещо и се обръщам.

— Гейб?

— Да?

Поглеждам новия си наемател, застанал с моята престилка и ужасната си оранжева тениска, и усещам някаква нежност към него. Странно, имам чувството, че го познавам от цяла вечност.

— Барбекюто е страхотно. Беше невероятно мило от твоя страна.

— Няма нищо.

— А за одеве, за водата…

— Вие англичаните така ли изразявате благодарността си? — Той ми се усмихва.

— Не, благодарим така.

Импулсивно се навеждам и го целувам по бузата. Преди да ни остане време да помислим над случилото се, аз бързо се измъквам навън.