Александра Потър
Внимавай какво си пожелаваш (11)

Единайсета глава

— Той е комик.

На следващата сутрин, веднага щом Гейб излиза, аз грабвам телефона, за да съобщя на Джес ужасната новина. Въпреки че още я мъчи махмурлук, който не й позволява да се измъкне изпод завивката, стиснала опаковка ибупрофен, тя намира сили да ахне ужасена. Което означава, че си имам истинска приятелка.

— Не може да бъде!

— Може, той сам ми каза. — Притискам слушалката до ухото си. С едната ръка държа купичка с овесени ядки, а с другата посягам към млякото в хладилника. — Той е противен комик.

Чува се сподавен смях.

— Чук-чук — шегува се немощно тя.

— Моля те, престани. — Настанявам се на масата в кухнята, отрупана със списания, неотворени писма и един господ знае какво още. Поставям купичката отгоре и започвам да дъвча. — Изобщо не е смешно — отвръщам аз, устата ми е пълна с гаден овес. Няма ли по-бърз начин да сваля тези няколко килограма? Много мразя овесени ядки.

— Че кой комик, изправил се на сцена пред публика, е смешен? — смее се гърлено тя. — Точно това е проблемът.

— Той все още ли остава резервният ти план? — питам, мляскайки аз.

— Не, не ми трябва такъв. — Все едно, че говори за някоя лампа от „Икеа“. — Истински американец.

— И какво от това?

— Хедър, търся си сериозно гадже. Не искам връзка от разстояние. Ти не си ли гледала „Зелена карта“?

— Ама Жерар Депардийо играеше французин.

— Той играе французин във всеки филм — прозява се Джес. — Както Хю Грант неизменно е англичанин. Не е там работата. За мен е важно да отговаря на определени условия, а не да ми създава нови проблеми с имиграционните. Да не говорим колко различни са културите ни.

Много обичам Джес. На това му се казва непоправима романтичка.

— Чак сега ли трябваше да ми го кажеш? — мърморя аз и лапвам нова лъжица овес, а така ми се иска да похапна филийка хляб с течен шоколад.

— Какво ще правиш? — пита тя.

— За кое? — Поглеждам любопитно тефтерчето, оставено сред хаоса на масата. Не беше ли същото, в което Гейб драскаше нещо? Какво ли е написал?

— За това, че Гейб е комик — обяснява тя и едва сдържа смеха в гласа си.

Май Джес се забавлява за моя сметка.

— Нямаше ли нещо такова, че ако не се смееш, ще заплачеш? — питам разсеяно аз и посягам към бележника. Само ще надникна, какво толкова?

— Имаше — отвръща тя. — Затова трябва да се смееш.

На първа страница със заоблен почерк е написано: „Най-добрите вицове за тъщи“. Отдръпвам ръка. Като се замисля обаче…

 

 

Оказва се, че през следващите няколко дни вицовете за тъщи са ми спестени, защото почти не виждам наемателя си. Като изключим случайното „Здрасти, как си?“, когато аз се прибирам, а той излиза, имам чувството, че в къщата не живее друг човек. Почти.

Затова пък забелязвам някои дребни неща. В кухнята се е появила богата колекция от подправки, опаковка соево мляко в хладилника, нова гъба, колкото самун хляб, се е настанила в банята. Има и още — което няма нищо общо със сидитата му на Wilko, оставени до уредбата ми, нито пък пъстрата му кърпа за плаж, сгъната и прибрана до мивката. Става въпрос за чувство.

Седмици наред се тръшках, че се налага да пусна непознат в дома си, не ми беше приятно, че мъж, който не е Даниел, ще се кисне във ваната ми, но ето че страховете ми се оказаха безпочвени. Не е чак толкова лошо да живееш с друг човек. Дори напротив: много е приятно.

Цялата къща изглежда различна. Аз самата се чувствам различна. Не е само защото не лежа будна нощем, за да се притеснявам, че ще ме изгонят от къщата заради неплатената ипотека, след което заедно с Били Смит и тенджерите и тиганите „Льо Крьозе“ ще се окажем на улицата. Сякаш присъствието на Гейб е пропъдило духовете от миналото. Въпреки шока, че се налага да споделям дома си с комедиант, аз съм по-щастлива. Гледам по-оптимистично на всичко. По-слаба съм.

 

 

Четвъртък вечер е, приключила съм работа и се отбивам в „Бутс“, за да си купя памук. Забелязвам електронен кантар. Решавам да се премеря. Зяпвам екранчето в почуда.

Просто не е възможно. Приближавам се и челото ми се сбръчква. Свалила съм цели два килограма и половина. През последните два месеца се опитвах да разкарам килограмите, които натрупах по Коледа. Тичах по два пъти в седмицата, купих си видеокасета с упражнения по йога и имах много сериозно намерение да ги правя, отказах се от любимите си филийки с течен шоколад, от френските кроасани, които продават на ъгъла, за да дъвча овесени ядки, които имат вкус на картон. Това съвсем не може да се нарече съществена промяна, но ето че доказателството е налице. Свалила съм два килограма и половина. Невероятно. Странно. Истинско чудо.

Обзета от съмнения и колебания, бодвам с пръст стомаха си. Изобщо не се чувствам по-слаба. Но пък е трудно да се прецени, а и напоследък бях доста напрегната. Да не говорим за финансовите притеснения. Нали в такива моменти човек сваля килограми? Казват, че стресът топи калории.

Дръпвам бележката, която е излязла, слизам от кантара и тръгвам към касата. Добре че поне няма опашка. Това вече е нещо. Оставям топчетата памук на гишето. Трябва да има някакво разумно обяснение. Все пак килограмите не се топят с магическа пръчка, нали?

Усмихвам се любезно на продавачката и вадя портмонето си от джоба. Пиренът, който носи късмет, изпада. Това пък откъде се взе? Сигурна съм, че го оставих у нас.

— Лира и двайсет и пет — съобщава момичето.

— А, да… Извинявайте. — Натъпквам го обратно в джоба и доволно броя монетите. Каквото и да е обяснението за изгубените килограми, поне желанието ми се изпълни. Повече няма да ям овесени ядки.

Излизам развеселена от „Бутс“ и тръгвам през Нотинг Хил. Имам среща с брат си Ед в „Улси Касъл“, кръчма, в която сервират и разни неща за хапване. Както обикновено, съм закъсняла. Ускорявам крачка. Ед много държи на точността, а на мен никак не ми се иска да ми изнесе поредната лекция, преди да съм погълнала обичайната си доза джин с тоник. Истината е, че лекцията няма да ми се размине. Той ми позвъни вчера, защото искал „да поговорим“, което в превод ще рече, „да ми налее ум в главата“, като започне с „Още ли не си започнала с вноските за пенсия?“, което ви подсказва достатъчно що за човек е Ед.

И тъкмо когато завивам по улица, пълна с магазини и ресторанти, забелязвам нещо, което ме кара да се спра. Розови, сатенени, остри, та това са най-страхотните обувки, които съм виждала. Изложени са на витрината и чакат някой да мине и да ги хареса.

Отстъпвам крачка назад, за да видя името на магазина — „Сигърсън Морисън“. Сърцето ми трепва. Обожавам тази марка. Винаги имат страхотни обувки. Които изобщо не са ти по джоба, Хедър, обажда се тънко гласче в главата ми. Бодва ме разочарование. Какво толкова, просто ще погледна. Навеждам се по-близо и забелязвам надписа „75 % намаление“.

Сърцето ми подскача. Не съм луда по пазаруването, но понякога ме обзема физическа нужда да се хвърля в пробната на „Н&М“, награбила камара дрехи. Често пъти ми се случва да не купя нищо, но ми е достатъчно да знам, че съм си набелязала нещо. Това е нещо като чувство за притежание, знаеш, че го искаш, че е твоето, но, от друга страна, не си обвързана с него. Все едно, че си сгодена.

Затова пък с обувките е различно. Те са моята слабост. Дрехите могат да направят дупето ти голямо, да смалят циците ти, с някои коремът ти изпъква, обаче един хубав чифт обувки винаги си остава хубав, независимо дали си изяла цял пакет шоколадови бисквити. Но пък има една уловка — изобщо не ти излиза евтино. Както казва Лайънъл, нищо не ти се дава даром.

Затова има разпродажби, прошепва предателското гласче в главата ми. Този път става въпрос за седемдесет и пет процента.

Поглеждам колко е часът на мобилния. И без това съм закъсняла. Ед ще чака. Колебая се, след това посягам към дръжката на вратата. Какво толкова? Ще ми отнеме няколко минути.

В магазина цари забележителен хаос. Тълпа жени се блъскат за размери, размахват лакти и колене, дърпат, теглят, блъскат се, обиждат се. По пода са разпръснати къси чорапки, търкалят се празни кутии, шашнатите продавачки се стрелкат между жените, които се опитват да се огледат, сумтят и мърморят, когато някое от момичетата се опитва да въдвори ред.

Леле! Жените са опасна работа. Мъжете са готови да убиват за страната си, ала жените са готови на убийство заради чифт тюркоазени сандали на висок ток с каишка през глезена.

Промъквам се към полиците с обувки и започвам да се оглеждам за розовите сандали. Когато най-сетне откривам размер трийсет и осем, забелязвам един-единствен светлозелен чифт, който не става за нищо. Обзема ме разочарование. Затова пък на четирийсети номер има поне шест чифта от същите. Посягам към една от обувките и си казвам, че ако й сложа стелка, може и да се получи.

— Мога ли да ви помогна, госпожо?

Една от продавачките се е приближила до мен. Тя е от онези надутите, които ги назначават в разни дизайнерски магазини и изглежда специално ги учат как да те оглеждат критично от главата до петите, така че ти се приисква да купиш нещо, за да им докажеш, че можеш. Сигурно, хрумва ми ненадейно, това е тактиката им.

— Не, благодаря — отвръщам из и забелязвам, че не просто държа обувката, ами я милвам. — Просто ъъъ… разглеждам.

— Страхотни са, нали? — прошепва като вещ конспиратор тя. — При това са на седемдесет и пет процента намаление. — Тя извива очи към тавана, сякаш не може да повярва.

— Да… наистина са страхотни — съгласявам се аз. Това е моята обувка, най-красивата обувка, мечтаната обувка, великолепна, безупречна, съвършена, обувката, за която съм мечтала през целия си живот.

— Да ви донеса ли и другата, за да пробвате? — предлага тя. Оставям я на полицата и се усмихвам тъжно.

— Нямате моя номер.

— А кой е вашият?

Както и повечето продавачки на процент, тя не се отказва лесно. Само че в случая дори тя не може да сътвори чудо.

— Трийсет и осем — отвръщам аз.

Всичко се случва в миг. Едва съм произнесла номера, и лицето й се сгърчва, а жадните за комисиона очи помръкват.

— За съжаление това се оказа най-разпространеният ни номер.

— Нищо — свивам рамене аз. — Случва се.

— А видяхте ли тези невероятни ботуши? От тях имаме трийсет и осем… — Тя посяга към някакви пиратски ботуши, останали от поне три сезона, и ми ги подава с надежда.

— Не, благодаря — отвръщам аз и понечвам да си тръгна. Стига, Хедър, това са просто обувки. Стигам до вратата и погледът ми отново попада на витрината. Не мога да откъсна очи от тях.

Как само ми се иска да имаха моя номер.

— Извинете, госпожо.

Завъртам се. Повикала ме е същата продавачка, лицето й е поруменяло от вълнение.

— Имате късмет. Открих последния чифт. Някой ги е прибрал в грешната кутия. — Тя изважда обувките, подава ми ги и заявява триумфално: — Трийсет и осем.

— Страхотно! — възкликвам аз. Направо не е за вярване. Въпреки че са на разпродажба, пак не можеш да си ги позволиш, шепне ужасният глас.

Доброто ми настроение отлита. Така е. Нали ми унищожиха кредитната карта, а в момента разполагам само с двайсет и пет лири. По дяволите, защо не бяха по-евтини.

Тъкмо се каня да се откажа, когато чувам гласът й да обяснява:

— Страхувам се обаче, че на тока има една малка точка, не че някой ще я забележи, вие също, когато ги обуете. Затова сме ги намалили още повече… На петдесет процента от намалената стойност са…

Я чакай малко. Тя наистина ли каза каквото чух?

— Искате да кажете, че са само…

— Двайсет и четири и деветдесет и девет — помага ми тя. След няколко минути съм на касата и я наблюдавам как ги увива и чувам една от жените да шушука.

— Каква късметлийка, искаше обувки…

Вече съм на седмото небе, когато продавачката ми подава плика с размерите на билборд.

— И едно пени ресто. — Тя ми подава монетата.

Вече съм по средата на магазина. Излизам на улицата, метнала огромния плик на рамо, лицето ми е грейнало от удоволствие. Трябва да се ощипя. Не съм суеверна, но започвам да си мисля, че стръкчето пирен е наистина вълшебно.