Александра Потър
Внимавай какво си пожелаваш (10)

Десета глава

— Още вино?

Джес е глътнала корем и посяга към бутилката, която донесе. Облечена е в новото си бюстие от „Александър Макуин“, купено от еВау, дънки с ниска талия и розови сандали с убийствено висок ток, които нарича „обувките за свалка“. Когато се наведе над масата, се виждат татуираната на гърба й пеперуда и тънките каишки на прашката. Имам желание да ги дръпна и да я плесна по дупето.

— Габриел, нали? Ангелско име. — Тя нацупва щедро наплесканите си с гланц устни.

— Приятелите ми казват Гейб.

— И се римува с Бейб — шегува се тя.

— Май да.

— Както кажеш. Искаш ли още вино, Гейб?

Тримата седим в градината. Днес е една от малкото топли летни вечери, когато няма и полъх вятър. Из въздуха се носи аромат на жасмин, лавандула и наденички от барбекюто на съседите, от касетофона на прозореца се носи гласът на Нора Джоунс^[1]. Запалила съм дори малките светлинки, купени от „Икеа“, сега пръснати по храстите. Имах чувството, че ми отне цяла вечност да ги поставя сред клонките, да не говорим, че ми изгориха пръстите, но усилието си струваше, защото превърнаха градината ми в истинска вълшебна пещера.

Оглеждам се и ми става безкрайно приятно. Дори не мога да си спомня защо съм била толкова нервна. Всичко се получи точно както исках да бъде.

Е, не точно всичко.

Поглеждам Джес, която се гърчи на масата също като зайче от „Плейбой“, и усещам как в гърлото ми се надига раздразнение, когато забелязвам лъскавото тоалетно мляко, с което се е наплескала. След това забелязвам, че наемателят ми пали нова цигара.

Преди два часа донесе всичките си „неща“ — моторджийска каска и полуразпаднал се сак, в който сигурно нямаше да се поберат тоалетните ми принадлежности. Остави ги на леглото, изрита чехлите и извади пакет американски цигари от моторджийското яке.

— Имаш ли нещо против да изляза и да пуша навън? — попита той и зашляпа бос към задната градина.

— А, не… чувствай се като у дома си — провикнах се след него аз. Той се настани на един от шезлонгите и Били Смит се хопна на скута му.

Не можех да го оставя сам, нали? Като негова наемодателка трябваше да бъда гостоприемна, да го посрещна в дома си и да му помогна да се настани удобно. Кой знае защо умението ми да водя лек непринуден разговор ме изостави. Просто не съм свикнала да виждам боси американци в градината си. Затова се повъртях около него, пооправих някои неща и през всичкото време се чудех какво да кажа.

„Времето е чудесно.“; „Боже, погледни ми краката, крайно време е да отида на педикюр.“; „Снощи в сериала видях нещо много смешно, но забравих какво беше.“ Продължи така, докато Джес не нахлу в градината и не поздрави Гейб така, сякаш бе отдавна изчезналият й любовник, след това извади две бутилки „Пино Гриджо“^[2], тирбушон и сиди на Нора Джоунс, заряза чантата имитация на „Луи Вюитон“ и обсеби разговора като истинска стюардеса.

— Какво те води в Лондон? — пита тя с глас на умела флиртаджийка. — По работа ли си или за удоволствие?

— И двете — отвръща той по такъв начин, сякаш не е забелязал флиртаджийското настроение на Джес и отговаря на един любезен въпрос. — Преди да те отегча с разни подробности, би ли ме извинила за момент. — Обръща се към мен и пита срамежливо: — Хедър, би ли ми напомнила къде е банята?

— Втората врата отляво — отвръща Джес, без дори да ми даде възможност да си отворя устата.

— Благодаря.

Щом той влиза, аз се обръщам към Джес.

— Ама ти какво правиш? — съскам вбесена аз.

— Разчупвам леда — отвръща простичко тя, ококорена и напълно невинна.

Не може да ме заблуди нито за миг.

— Когато искаш да разчупиш леда, говориш за времето — възмущавам се аз. — Ти ли беше тази, който разправяше, че нямало дори да разбера, че си у нас?

Тя отпива глътка вино, задържа го за момент в устата си, преглъща и ме поглежда глупаво.

— Добре де, признавам, че малко пофлиртувах.

— Малко ли?

— Стига, миличка, просто си казах, че ако тая работа с Грег не се получи, трябва да имам резервен план.

— И моят съквартирант се оказа резервният ти план, така ли? — питам възмутено аз и кой знае защо ми се иска да защитя по някакъв начин Гейб.

— Защо не? Ти не си падаш по него.

Така е, но…

— По дяволите. Нали не си падаш по него, Хедър? — Джес замръзва на мястото си. — Нямах представа. Ако дори за момент ми беше минало през ума…

— Не, разбира се, че не си падам по него — избухвам разпалено аз. — Просто… — Въздишам, защото не знам каква е причината.

Тя стиска ръката ми.

— Знам. Извинявай. Май прекалих.

— Прекали — ухилвам се аз. — Учудвам се, че не си донесла ароматни свещи и масло за ароматерапия.

— Кой ти каза, че не съм? — Избухва тя в смях и аз не успявам да се сдържа и се разхилвам.

— Какво е толкова смешно? — Гейб се появява отново, тъкмо когато Джес долива чашите ни.

— Със сигурност не е Големия Дейв Дезмънд — отвръща Джес и си спомня комедианта, когото гледахме, когато се запознахме с нея.

Гейб се чувства объркан, но тя не му обяснява и се привежда напред, за да долее и неговата чаша.

— От коя част на Щатите си? — пита тя.

Малко е прекалила с обувките за свалки, но въпреки това се радвам, че е тук. Освен това трябва да призная, че двамата с Гейб се разбират доста добре.

— От Лос Анджелис.

— Я! — възкликва Джес. — Летяла съм няколко пъти дотам. Обожавам Ел Ей.

— Има си и добри страни. Живея във Венис, на няколко пресечки от брега на океана.

— Венис ли? — повтарям аз и наострям уши. — Какво съвпадение.

— Знам. Странна работа, нали? Венис, Калифорния, Литъл Венис в Лондон. — Той отпива вино и ме поглежда с огромните си сини очи.

— Направо дом далече от дома — киска се Джес.

— Или пък късмет — усмихва се той.

— Да, щастливото цветенце Хедър носи късмет. — Джес ми намига.

Не за пръв път ме наричат така — всъщност, чувала съм тези дивотии поне един милион пъти — но щом Джес го казва, аз си представям циганката на спирката на метрото, очите й като лъскави смарагди и чувам думите й: „Ето, вземи едно цветенце за късмет. Използвай го мъдро и то ще сбъдне най-съкровеното ти желание. Щастието и късметът скоро ще те споходят…“.

Пъхвам ръка в джоба на дънките и напипвам някакви хартийки. Първият наем на Гейб. Цели сто и шейсет лири. Този месец ще успея да платя ипотеката, дори ще направя някаква вноска по кредитната си карта „Виза“. Усещам спокойствие, все едно че съкровено желание се е сбъднало.

В същия момент порив на вятъра се появява незнайно откъде, прошумолява през листата на дърветата и пламъчетата на свещите започват да трепкат като малки диаманти сред тъмнината. Чановете над вратата зазвучават и сякаш цялата градина запява. Усещам как по гърба ми преминава тръпка и настръхвам. Какво…

— Още вино, Хедър?

Вдигам поглед и виждам как Джес поднася бутилката „Пино Гриджо“. Объркана и замаяна се намествам на стола.

— Да, малко — отвръщам аз. Подавам й чашата и забелязвам, че ръцете ми треперят. — Я вземи я напълни — шегувам се аз и я оставям на масата.

Тя ми налива до горе. Докато я наблюдавам, забелязвам, че вятърът е утихнал толкова бързо, колкото се бе извил. Пламъците на свещите дори не трепват, насочени към небето. И тримата мълчим. Всичко е както досега. Вече не съм настръхнала. Топло ми е и се чувствам малко смутена. Какво ми става? Циганки. Магии. Омагьосани градини. Честно казано, Хедър, май се оставяш въображението да те води. Пресягам се към чашата и отпивам огромна глътка. Още малко и ще повярвам, че желанията могат да се сбъдват.

— Ти ходиш ли понякога на „Масъл Бийч“?

Двайсет минути по-късно, след като сме отворили нова бутилка, Джес продължава оживено да бъбри за Венис Бийч. Нямах представа, че знае толкова много.

— Непрекъснато. — Гейб надува бицепс. — Да не би да мислиш, че човек се ражда с такова тяло?

Забелязвам как се е ухилил и му се усмихвам в отговор, за разлика от Джес, която е поруменяла от алкохола и продължава да флиртува, но така и не забелязва сарказма му.

— Не, разбира се, виждам, че вдигаш, не си като англичаните — сбръчква носле тя. — Те знаят само как се вдигат халби бира. Нали така, Хедър?

— Не всички — отвръщам аз и се сещам за единствения мъж, който полагаше някакви усилия за тялото си, вместо да се излежава на канапето и да гледа телевизия. Това е борба. — Ами Ед? — обаждам се аз. Говоря за брат си. — Той играе ръгби.

Джес изобщо не ме слуша. Мислите й за „Масъл Бийч“ са я обсебили.

— Хедър, страшно ще ти хареса. Това е фитнес на открито, точно до морето и можеш да наблюдаваш културистите, едри, загорели, докато надигат щангите.

Тя продължава да описва мъжете, намазани в кокосово масло, докато позират, а на мен сърце не ми дава да й кажа, че мисля за нещо много по-лошо. Затова, както винаги става, когато не знам какво да кажа, изтърсвам една глупост.

— Всички в Ел Ей ли са с изкуствени цици?

Браво, Хедър. Нацели десетката по дипломация.

Гейб не се обижда, напротив, става му забавно.

— Не всички. — Вдига тениската с Мистър Ти и се вглежда в гърдите си. — Моите са истински.

— Ами? Я да проверя — киска се Джес и протяга ръка. — Виж ти, стегнати и хубави. — Вече заваля думите, да не говорим, че ги стиска така, сякаш са пъпеш и тя проверява дали е зрял.

Мама му стара. Как може да съм такова дърво. С ужас разбирам, че Джес е пияна. За няколко минути е преминала от подпийнала към яко натряскана, а средното положение й се губи. С други думи, отишла е от Лондон в Лос Анджелис, без да прекосява Атлантически океан.

— Значи си актьор? — питам аз с надеждата да разсея и двамата.

— Много обичам актьорското майсторство — фъфли на висок глас Джес. — Трябвало е да стана актриса. Веднъж в училище играх в една пиеса, но все не мога да си спомня как се казваше… — Очите й се затварят и тя не успява да стои права.

— Аз? Актьор? — Гейб се преструва, че го втриса. — В никакъв случай.

Поглеждам от Гейб към Джес и после отново към Гейб. Доколкото виждам, той не е забелязал, че Джес се е примъкнала към него.

Само че аз съм забелязала. Започва да ме хваща страх. На нея й се спи. Пияна е. Да не говорим, че е сама. Това е смъртоносна комбинация. След някоя и друга минута ще се опита да го преслуша.

— Приятелката ми е актриса и казва, че е много трудно.

Чувам сподавен шепот от съседния стол.

— Приятелка ли?

Замаяна от алкохола, Джес няма да може да шофира, нито да управлява тежки машини, нито да си свали сутиена, затова пък веднага разпознава думи като…

— Приятелка ли? — повтаря тя.

— Да, в Ел Ей е. Наскоро й дадоха малка роля в един филм.

— Филм ли? — Джес се изправя на стола също като папагал. Ами да, та тя повтаря всяка дума, казана от Гейб.

— Да, това е страхотен успех. — Гейб е изпълнен с възхищение. — Миа е много талантлива, но досега не е участвала в добри роли. Просто й трябва време. Сигурен съм, че още с първия й филм ще я номинират за наградата на Академията.

— Много вълнуващо — ахкам аз и се опитвам да отклоня вниманието му от Джес. — Много съм впечатлена. — Наистина съм впечатлена. Актриса в Холивуд! Това е много по-вълнуващо, отколкото да правиш снимки по сватбите. По-скоро да си асистентка на фотографа. Щом си спомням какво работя, усещам как амбицията ми набъбва. Често ми се случва. Дни наред си живуркам спокойно на невзрачната работа, върша каквото трябва, плащат ми, а когато чуя някой да говори за успех и постижения, аз си спомням, че съм на трийсет и изкарвам по-малко от току-що излезлите от университета, и какви са били мечтите ми. В такива моменти си давам сметка, че съм се провалила.

За разлика от Миа, която несъмнено е бляскава, с пищна коса и с бедра, които изглеждат зашеметяващи, когато е по бикини.

— Май ще си взема такси.

Картините от „Спасители на плажа“, които си представям, се разпиляват от гласа на Джес, която става и придърпва бюстието под мишниците си.

— Беше ми много приятно, че се запознахме. — Тя подава ръка на Гейб.

— И на мен ми беше приятно. — Той кима, стреснат от внезапното й решение да си тръгва. Аз също съм стресната.

— Сигурна ли си, че не искаш кафе? — питам аз. Кафето може малко да я отрезви, въпреки че щом Гейб спомена гаджето си, тя изведнъж дойде на себе си.

— Не, благодаря. Ще ти звънна утре — решава тя и ме прегръща, а след това ситни към вратата.

— Искаш ли да се обадя за мини такси? — провиквам се аз след нея. Чувам как вратата се затваря с трясък и поглеждам към прозореца тъкмо когато тя се хвърля в някакво такси.

— Приятелката ти си тръгва рано.

Когато се връщам в градината, забелязвам, че Гейб прибира чашите.

— Да — кимам аз. — Беше уморена. Трябва да става рано за работа.

По изражението му личи, че не вярва на приказките ми. Чувствам се много неловко, затова се преструвам, че много ми се спи, и се правя, че се прозявам.

— Май и аз трябва да си лягам.

— Да, трябва да се наспиш, за да си хубава. — Не съм сигурна дали трябва да се обидя или да се зарадвам на думите му. Преди да успея да преценя, той се прозява шумно, разтворил уста толкова широко, че аз виждам съвършено подредените му зъби. — Знам как се чувстваш. Часовата разлика направо ме убива.

Влизаме в кухнята.

— Лека нощ — пожелавам му аз.

— Лека нощ.

Следва ново мълчание.

— Ако искаш иди пръв в банята — предлагам учтиво аз.

— Няма нужда. Ти върви. Дамите са с предимство — отвръща той не по-малко любезно.

— Не, ти, все пак си гост.

— Няма проблем, наистина.

И така продължаваме до безкрай, все едно че си подаваме пинг-понг, докато накрая аз успявам да спечеля и той влиза в банята с несесер не по-голям от несесер за моливи. Аз влизам в спалнята си и започвам да се преобличам. Свалям тениската и дънките, дръпвам старата карирана пижама с разтегнат ластик на талията и провиснало дъно, все едно че съм с памперс. Представяте ли си? Памперс!

Виждам отражението си в огледалото на гардероба и застивам на място. Господи! Все едно, че се виждам за пръв път. Къде ми е умът? Всяка вечер се размотавах в този вид из апартамента. По осем часа всяка нощ съм спала в тази пижама. Седяла съм в градината и съм пила чай, облечена по този начин. Дори — какъв ужас! — съм се изправяла пред вратата и съм подписвала пощенски пратки.

Завъртам се бавно. Отзад съм повече от ужасна. Бавно… бавно… Ужас! Много по-зле е, отколкото предполагах. Избелелите карета висят на дупето като два чувала с картофи. Мисли си за Ем Си Хамър. Мисли за Ганди.

Мисли за новия си съквартирант.

Изхлузвам долнището и го оставям да падне на пода, отварям едно чекмедже и посягам към нощницата със Снупи^[3]. След това се отказвам. Каква нощница? Какъв Снупи? Не мога да облека нощница със Снупи. Дръпвам друга пижама, но откривам само горнището. Три от копчетата липсват, да не говорим, че е с ревер. Противен ревер. Как е възможно да не съм забелязала досега? Защо не съм обърнала внимание, че спя в дрехи като излезли от филм на ужасите? Какво съм обличала по времето, когато живеех с Даниел?

Нищо, спомням си аз и си припомням колко секси беше животът ми, когато си лягах само с очна линия и парфюм „Ейнджъл“ на Тиери Мюглер. Само че това беше преди да се превърна в самотна трийсет и кусур годишна кака, която спи с котката си и си обува къси чорапки, а когато е неразположена, посяга към най-дълбоките гащи, които има, и се плеска обилно с крем против бръчки.

Потръпвам и се опитвам да се стегна. Ето я и нощничката, която ми подари Розмари преди две години за Коледа, все още в опаковката на „Маркс & Спенсър“. Вдигам я пред голото си тяло. Дълга е до пода, цялата украсена с розови пъпки и много къдрички. Ама много къдрички.

Работата е там, че съм отчаяна. Чувам как той спира водата в банята, мие си зъбите, пуска водата в тоалетната и мие мивката. След малко идва и моят ред. Ще се опитам да стигна от спалнята до банята, без да ме види. Ослушвам се, за да чуя, когато отключи. Никакъв шум. Кашля. Тишина. След това чувам. Ключът превърта и вратата тихо изтраква…

Притискам буза до рамката и надничам през пролуката между стената и вратата. Виждам лъч светлина, дюшемето на пода, папратта в коридора, която е крайно време да полея. Също като начинаещ шофьор се оглеждам първо наляво, после надясно и отново извивам глава наляво. Теренът е чист. С въздишка на облекчение отварям леко вратата и смело излизам на пръсти в коридора. Притаявам дъх и стискам нощницата с два пръста. Почти съм стигнала…

— Ааа — писвам аз.

— Извинявай, да не би да те стреснах?

Гейб е все още в банята. Просто си стои вътре. Стъпил е върху килимчето за баня. Изправил се е по средата на проклетата ми баня.

— Господи, да — искам да кажа — не, всичко е наред. — Притискам ръка към бродираната къдрава предница и се опитвам да си поема дъх. И чак сега забелязвам, че (а) той е гол, освен чифт симпатични боксерки (не че исках да гледам, но така се случи) и (б) аз приличам на нечия баба, навлякла дълга нощница, която завършва на врата с набор.

— Между другото, ти така и не каза защо си тук — сещам се аз, докато се опитвам да се измъкна от неловкото положение. Казвам „опитвам“, защото не е никак лесно, след като той е застанал гол пред мен, само по косми на гърдите и долни гащи.

Господи, ето пак. Гледай право напред, Хедър. Насочи очи право напред.

— Не съм ли? — Той стисва кърпа за лице, която досега не бях забелязала. Освен това не бях забелязала, че банята е безупречно чиста. Седалката на тоалетната чиния е на мястото си, по пода не са разхвърляни мокри кърпи, в мивката няма косми. Колкото и да не искам, очите ми бързо пробягват по авокадовозелената баня, останала в този вид още от седемдесетте, която Даниел имаше намерение да ремонтира, когато оправяме целия апартамент. Само че той си тръгна, а аз се опитах да се справя с разбитото си сърце, което ще рече, че зелената баня си остана зелена, с изключение на многобройните свещи. — Ще участвам в едно шоу на фестивала в Единбург.

— Така ли? — питам аз и му отправям най-хубавата си одобрителна усмивка. Виждам четките ни за зъби, пъхнати в чашката заедно с туба „Колгейт“, и забелязвам, че капачката е на мястото си. Усещам задоволство, когато разбирам, че съм взела правилното решение. Двамата с него ще се разбираме чудесно. — Какво шоу?

Той си събира дрехите и излиза от банята. Отговорът му разваля настроението ми, защото казва нещо, което нямам никакво желание да чуя.