Георги Струмски
Главният конструктор

Той бил най-умният и най-силният сред другарите си.

От детинство се взирал захласнато към светлика на звездите. Слушал техните гласове. Учил се да разбира езика им. Следял със зорки очи сложните им пътища.

Детските му хвърчила се заменяли с безмоторни планери.

Момчето станало юноша.

Самолетите му се издигали все по-нагоре в небето.

Юношата възмъжал.

Годините се трупали върху раменете му, но все по-силни ставали неговите метални птици. С всеки изминал ден звездите греели все по-близко.

Мъжът станал Главен конструктор.

Най-сетне чудо-корабът — труд и мечта на целия му живот — бил готов.

Звездолетът се възправил и стаил дихание пред мощния си скок към Вселената. Заблестели под пролетното слънце икаровските му крила.

Главният конструктор стоял до своя звездолет с разтуптяно сърце и потъмнели очи. Той отдал всичко от себе си на голямото дело и вече нямал сила за този полет.

На път, с оранжев скафандър, тръпнещи мускули и здраво сърце, полетял друг човек, по-млад и по-силен. Друг поел икаровските криле и повел нагоре звездолета. Друг се извисил вдън-небе с чудо-птицата на Главния конструктор, огледал оттам планетата и извикал:

— Колко е хубава!

Хората се възхищавали от младия космонавт. Наричали го Първият. Повтаряли името му. Назовали го Герой. За него поетите съчинявали стихове. Деца му пеели песни. Девойки го кичели с цветя. Вестниците печатали снимката му. Радиостанциите по света гърмели:

— Да живее победителят! Вижте героя! Да живее Първият!

А Главният конструктор стоял на земята — неизвестен, с прошарени коси, с набраздено от бръчки чело, с натежали рамене. Вглеждал се с уморени очи нагоре към младия си другар, към новата звездица, която трептяла в нощта с пулса на сърцето му. И сухите му устни шепнели:

— Полетях. Ето че най-сетне полетях!