Леда Милева
Черешовата фиданка и врабчето

Черешката растеше до новия асфалтов път, който отива чак до морето. Покрай пътя бяха посадени много дръвчета — и ябълки, и сливи, — но черешка имаше само една. И кой знае защо, Врабчо не се сприятели нито с младите сливи, нито с ябълките, а с черешката.

През пролетта младата фиданка се покри с бели цветчета. Но скоро тънките им листенца се отрониха и по черешката останаха само малки зелени топчета. Черешката потъгува няколко дни за хубавата си бяла премяна, но после слънцето я сгря с милувката си и тя се успокои. А малките зелени топчета — всичките до едно — се обърнаха към слънцето. То им се усмихна и те от радост се зачервиха.

Тогава на най-горното клонче на фиданката долетя Врабчо. Там се червенееше най-голямата и най-сладката черешка. Врабчо я клъвна. Х-хм!… Услади му се!

— Какво правиш? — извика учудена фиданката.

— Подслаждам се! — отвърна весело Врабчо.

— Я, гледай ти! Децата от село Върбица ме посадяха, те ме окопаваха, те ме поливаха. А сега, когато за първи път вързах плод, ти пристигна да се подслаждаш!

Врабчо се замисли.

— Е, добре — рече той. — Нека децата оберат черешките ти. Но тази, най-голямата и най-сладката, ще бъде за мен. И без това вече съм я клъвнал. Съгласна ли си?

Какво можеше да направи фиданката? Съгласи се. Врабчо изяде цялата черешка и се запиля някъде по своите птичи работи.

Когато прилетя отново на другия ден, децата бяха при фиданката. Те напълниха една малка кошничка с черешки и се втурнаха към селото — да се похвалят, че и тяхната фиданка е родила тази пролет.

Черешката помисли, че Врабчо няма да я погледне, щом по клоните й вече не се червенеят сладки плодове. Но не стана тъй. Врабчо пак кацна на най-горното клонче и каза:

— Защо си се омърлушила, фиданке? Догодина ти пак ще цъфнеш, пак ще се покриеш с черешки… А дотогава искаш ли да идвам всеки ден при тебе и да ти разказвам какво става по света? Аз летя навсякъде и всичко виждам.

— Искам — прошумоля с листите си фиданката. И като помълча малко, добави: — Ти си добро врабче. Догодина ще ти позволя да изядеш цели две черешки!

Така започна приятелството на Врабчо с черешовата фиданка. Той долиташе всеки ден и й разказваше какво става по асфалтовия път и по широките житни блокове край него. Казваше й, че в село Върбица строят ново училище за децата и още много новини. Черешката слушаше и се радваше.

— Знаеш ли — прошушнаха листенцата й един ден. — Откакто се сприятелихме, аз поумнях, научих много неща и дори открих една тайна.

— Каква тайна? — заинтересува се Врабчо.

— Ти си малък, сивичък. Веднъж чух лястовичките да говорят, че врабчето е най-простата птица — нито има хубави и лъскави пера, нито има голяма човка, като щъркела, нито може да лети бързо като лястовичките.

— Е, знам, че не съм много красив! Това ли е тайната ти? — попита Врабчо.

— Не — продължи черешовата фиданка. — Аз открих, че зад простата сива дрешка понякога се крие по-добро сърце, отколкото зад лъскавите пера, каквито имат… каквито имат например свраките… Но ти да не ми се сърдиш? — попита фиданката, защото врабчето все още мълчеше.

— Не — изписука Врабчо. — Дори ти благодаря. И ако птиците можеха да плачат, навярно бих се просълзил, защото твоите думи ме трогнаха.

Така мина лятото. Дойде есента. Листата на черешката пожълтяха и едно по едно започнаха да отлитат с вятъра. Гласът на черешовата фиданка ставаше все по-тих, защото тя говореше с листата си. Но Врабчо, както и по рано, идваше при своята приятелка. Носеше й новини, веселеше я. А когато слънцето се търкулнеше зад баира, казваше „лека нощ“ и отиваше да спи…

Тази вечер беше по-хладна от другите. Може би затова и слънцето се скри по-рано зад баира.

— Трябва да се прибирам! — каза Врабчо.

Черешовата фиданка беше вече съвсем гола. Само на едно клонче трепкаха три жълти листенца. Затова, когато проговори, врабчето едва я чу.

— Не си отивай, Врабчо. Постой още малко! — замоли се фиданката.

— Спи ми се — рече Врабчо. — Но щом искаш… Нали утре пак ще се видим?

— И на мене ми се спи — призна тихичко фиданката. — Само че аз ще заспя за дълго, чак до пролетта. Цяла зима няма да мога нищо да ти кажа, защото как ще ти говоря, като нямам листа!

— Аз пак ще идвам при тебе. Нищо че клоните ти ще бъдат голи — рече Врабчо. — После, когато отново се покриеш с листенца, ще ми разкажеш всичко, което си сънувала през зимата.

— Какво ще сънувам! — пошепна с трите си листенца фиданката. — Навярно, че пак съм отрупана с черешки… или децата… или тебе…

Фиданката прошушна съвсем тихо още нещо, което приличаше на „лека нощ“. В този миг вятърът изсвири в голите й клонки, грабна последните три листенца и отлетя с тях.

— Спи сладко до пролетта, черешова фиданке! Лека нощ! — каза Врабчо и полетя след вятъра.