Стивън Кинг
Ланголиерите (6)

1

Тишината, застинала след предупреждението на Дина, най-накрая беше нарушена от Робърт Дженкинс.

— Имаме някои проблеми — каза той със сух лекторски глас. — Ако Дина чува нещо — а след забележителната демонстрация, която ни направи, аз съм склонен да мисля, че тя чува, — би било от полза, ако тя разбере какво е. Ние не знаем. Това е първият проблем. Другият проблем е липсата на гориво в самолета.

— Отвън има един „Боинг 727“ — каза Ник, — стои долепен до ръкава. Можеш ли да караш 727, Брайън?

— Да — каза Брайън.

Ник разпери ръце към Боб и сви рамене, сякаш искаше да каже: „Ето — един от възлите вече е разплетен.“

— Ако допуснем, че излетим отново, къде ще отидем? — продължи Боб Дженкинс. — Трети проблем.

— Далече — каза веднага Дина. — Далече от този звук. Трябва да избягаме далече от този звук и от това, което го издава.

— Колко време мислиш, че имаме? — я попита внимателно Боб. — Колко време остава, преди то да стигне тук, Дина? Имаш ли изобщо някаква представа?

— Не — каза тя от безопасния обръч, свит от ръцете на Лоръл. — Мисля, че все още е далече. Мисля, че има време. Но…

— Тогава предлагам да направим точно както предложи господин Уоруик — каза Боб. — Да отидем отсреща в ресторанта, да хапнем и да обсъдим какво следва. Храната оказва полезно въздействие върху това, което мосю Поаро с любов нарича „малките сиви клетки“.

— Не трябва да чакаме — каза Дина разтревожено.

— Петнайсет минути — каза Боб. — Не повече. Дори и на твоята възраст, Дина, би трябвало да знаеш, че първо трябва да се извърши полезно мислене, а след това — полезно действие.

Изведнъж Албърт осъзна, че писателят на мистерии имаше свои собствени причини да отиде в ресторанта. Малките сиви клетки на господин Дженкинс бяха в идеално работно състояние или поне той вярваше, че е така — и след невероятно точната оценка на ситуацията, която беше направил на борда на самолета, Албърт желаеше поне да му даде възможност да се усъмни.

„Дженкинс иска да ни покаже нещо или да ни докаже нещо“ — помисли си той.

— Все пак нали имаме петнайсет минути? — продължаваше Боб.

— Ами… — каза неохотно Дина — Предполагам.

— Чудесно — каза живо Боб. — Решено. — И се отправи към ресторанта, като че ли смяташе, че е в реда на нещата другите да го последват.

Брайън и Ник се спогледаха.

— По-добре да отидем с него — каза тихо Албърт. — Мисля, че той разбира нещата.

— Какви неща? — попита Брайън.

— Не знам точно, но мисля, че може би си струва да разберем.

Албърт последва Боб, Бетани последва Албърт. Другите тръгнаха след тях. Лоръл водеше Дина за ръка. Момиченцето беше силно пребледняло.

2

Ресторантът „Седмото небе“ всъщност представляваше кафе с хладилен шкаф, пълен с напитки и сандвичи, и ламаринен тезгях, простиращ се покрай дълга маса за подгряване, разделена на отделения. Всички отделения бяха празни и блестящо чисти. Върху скарата нямаше и най-малка следа от мазнина. Чашите — здрави стъклени ресторантски чаши с наръбени стени — бяха наредени на пирамиди върху задните рафтове заедно с богат избор от още по-здрави чаши за кафе и чай.

Робърт Дженкинс стоеше до касата. Когато Албърт и Бетани влязоха, той каза:

— Може ли да ми дадете още една цигара, Бетани?

— Я, вие сте бил голям авантаджия — каза тя, но тонът й беше доброжелателен. Извади кутията си „Марлборо“ и я тръсна, за да се покаже цигара. Той взе цигарата, а после, когато тя извади и кибрита, докосна ръката й.

— Ще използвам една от тези. — До касата имаше купа, пълна с кибрити с реклама на Икономическото училище в Ла Сал. До купата имаше малък надпис „ЗА ПРИЯТЕЛИТЕ НИ, ОСТАНАЛИ БЕЗ КИБРИТ“. Боб взе една кутийка, отвори я и извади една клечка.

— Разбира се, но защо?

— Точно това ще разберем — каза той. Погледна към другите. Те стояха наоколо в полукръг и гледаха — всички, освен Руди Уоруик, който беше отишъл зад щанда за сервиране и отблизо изучаваше съдържанието на хладилния шкаф.

Боб драсна клечката. Тя остави върху драскалото малко бяло петно, но не се запали. Той я драсна отново — със същия резултат. При третия опит картонената клечка се огъна. По-голяма част от главичката и вече я нямаше.

— Я виж ти — каза той без ни най-малка изненада в гласа. — Май са мокри. Да опитаме една кутийка от дъното, може ли? Те трябва да са сухи.

Зарови ръка към дъното на купата, няколко от горните кибрити се разпиляха по тезгяха. Според Албърт бяха съвършено сухи. Зад него Ник и Брайън отново се спогледаха.

Боб измъкна нова кутийка кибрит, извади клечка и я драсна. Тя не се запали.

— По дяволите — каза той. — Изглежда открихме и друг проблем. Мога ли да взема на заем вашия кибрит, Бетани?

Тя му го подаде, без да каже дума.

— Почакайте — каза бавно Ник. — Какво ви е известно, приятелю?

— Само това, че тази ситуация е довела до повече последствия, отколкото си мислехме отначало — каза Боб. Очите му бяха достатъчно спокойни, но лицето, от което гледаха, беше измъчено. — И имам идеята, че може да сме направили една голяма грешка. Което е доста разбираемо при тези обстоятелства… но докато не поправим представите си в това отношение, не вярвам да можем да постигнем прогрес.

— Бих я нарекъл грешка на перспективата.

Уоруик се връщаше към тях. Беше си избрал пакетирани сандвич и бутилка бира.

Придобивките му, изглежда, бяха го развеселили чувствително.

— Какво става, хора?

— Да пукна, ако знам — каза Брайън, — но не ми харесва много.

Боб Дженкинс извади една от клечките от кутийката на Бетани и я драсна.

Тя се запали от първото драскане.

— А — каза той и доближи пламъка до върха на цигарата си. Димът миришеше невероятно остро, невероятно приятно за Брайън и в този миг той осъзна причината за това — това беше единственото нещо, което беше подушил, като се изключи лекият аромат на лосиона след бръснене на Ник и парфюмът на Лоръл. В следващия миг Брайън разбра, че усеща и миризма на пот от спътниците си.

Боб все още държеше запалената клечка в ръка. Отново отвори кутийката, която беше извадил от кутията, така че се показваха всички клечки и допря запалената клечка до главичките на останалите. Дълго време нищо не се случи. Писателят раздвижи пламъка напред — назад по главичките на клечките, но те не се запалиха. Другите гледаха слисани.

Накрая се чу лек съскащ звук и някои от клечките бледо живнаха за миг. Но всъщност изобщо не се запалиха, появи се слаба светлина и загасна. Вдигнаха се няколко малки пушечета — пушек, които изглежда, изобщо не миришеше.

Боб се озърна и тъжно се усмихна.

— Дори това — каза той, — е повече, отколкото очаквах.

— Добре — каза Брайън. — Кажете ни. Знам, че…

В този момент Руди Уоруик издаде вик на отвращение. Дина слабо изпищя и се притисна по-близо до Лоръл. Албърт почувства как сърцето му подскочи високо в гърдите.

Руди беше разгънал сандвича си — на Брайън му се видя като сандвич със салам и сирене — и беше отхапал голяма хапка. Сега я изплю на пода с гримаса на отвращение.

— Развален е — извика Руди. — О, по дяволите! Мразя това!

— Развален? — каза бързо Боб Дженкинс. Очите му светнаха като сини електрически искри. — Съмнявам се да е така. Обработеното месо е така натъпкано с предпазващи вещества, че издържа поне осем часа на горещо слънце. А от часовниците знаем, че електрозахранването в този хладилен шкаф е спряло преди по-малко от пет часа.

— Може би не — намеси се Албърт. — Нали тъкмо вие казахте, че усещате, че е по-късно, отколкото показват часовниците ни.

— Да, но не мисля… Шкафът беше ли още студен, господин Уоруик? Когато го отворихте, шкафът беше ли още студен?

— Не точно студен, но хладен — каза Руди. — Но този сандвич се е скапал съвсем. Моля дамите да ме извинят. Ето. — Той го протегна напред. — Ако мислите, че не е развален, опитайте го вие.

Боб впери поглед в сандвича, като че ли събра смелост и направи точно това — отхапа малка хапка от недокоснатата половина. Албърт видя как по лицето му премина израз на отвращение, но той не изхвърли храната мигновено. Сдъвка я веднъж-два пъти… после се извърна и я изплю в ръка. Хвърли полусдъвканата хапка в кошчето за отпадъци под рафта с подправките и пусна след нея останалата част от сандвича.

— Не развален — каза той. — Безвкусен. Даже не точно това. Като че ли няма съдържание. — Устата му се разтегли в израз на отвращение. — Говорим за нещата, че са безвкусни — безсолен ориз, варени домати — но и най-безвкусната храна има някакъв вкус, мисля аз. Тази нямаше никакъв. Беше като да дъвчеш хартия. Не се учудвам, че сте помислили, че е развален.

— Беше развален — повтори упорито плешивият мъж.

— Опитайте бирата си — подкани Боб. — Тя не би трябвало да е развалена. Капачката си е затворена, а затворена бутилка бира не би трябвало да се развали, дори и ако не е в хладилник.

Руди погледна замислено към бутилката „Будвайзер“ в ръката си, после поклати глава и я подаде на Боб.

— Вече не я искам — каза той. Погледна към хладилния шкаф. Погледът му беше зъл, като че ли очакваше, че Дженкинс си е направил с него лоша шега.

— Ще я опитам, ако трябва — каза Боб, — но вече веднъж подложих тялото си на научен опит. Някой друг ще опита ли тази бира? Мисля, че е много важно.

— Дайте я — каза Ник.

— Не. — Беше Дон Гафни. — Дайте я на мен. Бих пийнал бира, за бога. Пил съм я и топла и не съм се повредил от това.

Той взе бирата, развинти капачката и я надигна. След миг се изви и изплю всичко на пода.

— Боже! — извиха той. — Безвкусна. Напълно безвкусна.

— Така ли? — попита Боб тържествуващо. — Добре! Чудесно! Нещо, което всички виждаме! — Той бързо премина зад щанда и взе една от чашите от долния рафт. Гафни беше оставил бутилката до касата и Брайън внимателно гледаше как Боб Дженкинс я взе. В гърлото на бутилката не се виждаше никаква пяна. „Все едно, че вътре има вода“ — си помисли той.

Обаче това, което изля Боб, не приличаше на вода — приличаше на бира. Дегазирана бира. Нямаше пяна. По вътрешната страна на чашата полепнаха няколко мехурчета, но нито едно от тях не излезе с шум към повърхността на течността.

— Добре — каза бавно Ник, — безвкусна е. Понякога се случва. Капачката не е била завинтена докрай в завода и газът излита. От време на време на всеки се е случвала дегазирана бира.

— Но когато добавите и сандвича със салам без никакъв вкус, това вече ни подсеща за нещо, нали?

— Подсеща ни за какво? — избухна Брайън.

— Момент — каза Боб. — Нека първо се погрижим за протеста на господин Хоупуел, може ли? — Той се обърна, сграбчи няколко чаши с две ръце (няколко други паднаха от щанда и се пръснаха на вода), после започна да ги разполага по щанда с пъргавината на барман. — Дайте ми още бира. И няколко безалкохолни напитки заедно с нея.

Албърт и Бетани отидоха до хладилния шкаф и взеха всеки по четири-пет бутилки наслуки.

— Той луд ли е? — попита тихо Бетани.

— Не мисля — каза Албърт. Имаше смътна представа какво се опитва да им покаже писателят… и не харесваше подхода му. — Помниш ли, че ти каза да пазиш кибрита си? Той е знаел, че ще се случи нещо подобно. Затова толкова настояваше да ни доведе в ресторанта. Искаше да ни покаже.

3

Графикът за дежурствата беше разкъсан на три дузини тесни ивици и сега ланголиерите бяха по-близо. Крейг чувстваше приближаването им върху съзнанието си — нова тежест.

Нова непоносима тежест.

Време беше да тръгва.

Взе пистолета и куфарчето си, после стана и излезе от стаята на охраната. Тръгна бавно и докато вървеше, репетираше: „Не искам да ви застрелям, но ще го направя, ако се наложи. Закарайте ме в Бостън. Не искам да ви застрелям, но ще го направя, ако се наложи. Закарайте ме в Бостън.“

— Ще го направя, ако се наложи — мърмореше Крейг, докато вървеше обратно към чакалнята. — Ще го направя, ако се наложи. — Пръстът му намери ударника на пистолета и го вдигна назад.

Като стигна до средата на залата, вниманието му отново беше привлечено от бледата светлина, която влизаше през прозорците и той се обърна натам. Усещаше, че бяха там. Ланголиерите. Бяха изяли безполезните, ненужни хора и сега се връщаха за него. Той трябваше да отиде в Бостън. Това беше единственият начин, който знаеше, за да спаси останалите части от себе си… защото смъртта на другите щеше да бъде ужасна. Смъртта им наистина щеше да бъде ужасна.

Тръгна бавно към прозорците и погледна навън, без да обръща внимание — поне засега — на тихия говор на другите пътници зад гърба си.

4

Боб Дженкинс наливаше по малко от всяка бутилка в чашата си. Съдържанието на всяка беше безвкусно като първата бира.

— Убедихте ли се? — попита той Ник.

— Да — каза Ник. — Ако знаеш какво става тук, приятелю, изпей го. Моля те, изпей го.

— Имам идея — каза Боб. — Не е… Боя се, че не е много утешително, но аз съм един от онези хора, които вярват, че в края на краищата да знаеш винаги е по-добре — по-безопасно, отколкото да си в неведение, независимо от това, колко обезкуражен може да се почувстваш, когато разбереш някои факти. Прав ли съм?

— Не — каза веднага Гафни.

Боб сви рамене и се усмихна кисело.

— Независимо дали съм прав, или не, аз държа на твърдението си. И преди да кажа още нещо, искам да ви помоля всички да огледате това място и да ми кажете какво виждате.

Те се огледаха, така жестоко съсредоточени върху малките групи маси и столове, че никой не забеляза Крейг Туми, който стоеше в другата част на чакалнята с гръб към тях, впил поглед в асфалта навън.

— Нищо — каза накрая Лоръл. — Съжалявам, но не виждам нищо. Вашите очи сигурно са по-остри от моите, господин Дженкинс.

— Ни най-малко. Аз виждам, каквото и вие: нищо. Но летищата работят денонощно. Когато това нещо — това Събитие — се е случило, сигурно е бил най-слабо оживеният момент от двайсет и четиричасовия цикъл, но на мен ми е трудно да повярвам, че тук не е имало поне няколко души, които да пият кафе или може би да ядат ранна закуска. Хора по поддръжката на самолетите. Персонал на летището. Може би шепа пътници, чакащи връзка, които са предпочели да спестят пари, като прекарат часовете от полунощ до шест или седем часа в терминала вместо в някой близък мотел. Когато отначало слязох от конвейера за багаж и се огледах, се почувствах съвършено разстроен. Защо? Защото летищата никога не са напълно пусти — точно както никога не са напълно пусти полицейските и противопожарни служби. Сега погледнете отново и се запитайте следното: къде са недоядените ястия, недопитите чаши? Помните ли недоядения сладкиш и недопитото кафе до мястото на пилота в кабината? Тук няма нищо такова. Къде е и най-малкият знак, че когато това Събитие се е случило, тук изобщо е имало някакви хора?

Албърт се огледа отново и каза бавно:

— Няма лула на палубата, нали? — Боб го погледна внимателно.

— Какво? Какво казваш, Албърт?

— Когато бяхме на самолета — каза бавно Албърт, — се сетих, че съм чел за онзи кораб „Мария Селеста“. Някой го беше забелязал да се носи по течението безцелно. Е… всъщност не да се носи по течението според мен, защото в книгата пишеше, че платната били вдигнати, но когато хората, които го открили, стъпили на борда, на „Мария Селеста“ нямало никого. Вещите си били там и на печката се готвела храна. Някой дори намерил лула на палубата. Тя още горяла.

— Браво — извика Боб почти трескаво. Сега всички гледаха към него и никой не видя Крейг Туми, който вървеше бавно към тях. Пистолетът, който беше намерил, вече не беше насочен към пода.

— Браво, Албърт! Започна да разбираш! А има и още едно известно изчезване — цяла колония от преселници, на едно място, наречено остров Роунок, мисля до брега на Северна Каролина. Всички изчезнали, но оставили следи от лагерни огньове, къщи в безпорядък и купчини боклук. Сега, Албърт, направи следващата стъпка. С какво още този терминал се различава от нашия самолет?

За миг Албърт погледна, без да разбира нищо, а после в очите му просветна разбиране.

— Пръстените! — извика той. — Чантичките! Портфейлите! Парите! Хирургическите гвоздеи! Тук няма нищо такова!

— Правилно — каза тихо Боб. — Сто процента правилно. Както казваш, тук няма нищо такова. Но то беше на самолета, когато оцелелите се събудиха, нали? В кабината имаше даже чаша кафе и недояден датски сладкиш. Еквивалентът на лулата на предната палуба.

— Мислите, че сме отлетели в друго измерение, нали? — каза Албърт. Гласът му беше изпълнен с благоговение. — Точно като във фантастичен разказ.

Главата на Дина клюмна на една страна и за миг тя поразително приличаше на Нипър — кучето върху етикетите на старите плочи „Виктор“.

— Не — каза Боб, — аз мисля…

— Внимавайте — извика рязко Дина. — Чувам някакво…

Беше закъсняла. След като Крейг Туми преодоля парализата, която го беше обхванала, и започна да се движи, той се движеше бързо. Преди Ник или Брайън да могат да направят нещо повече освен да започнат да се обръщат, той беше обгърнал с една ръка гърлото на Бетани и я теглеше назад. Насочи пистолета към слепоочието й. Момичето издаде отчаян, ужасен писък.

— Не искам да я застрелям, но ще го направя, ако се наложи — задъхано каза той. — Закарайте ме в Бостън. — Очите му вече не бяха пусти; те хвърляха на всички страни погледи, пълни с ужасена, параноидна интелигентност. — Чувате ли ме? Закарайте ме в Бостън.

Брайън тръгна към него, а Ник сложи ръка върху гърдите му, без да отделя очи от Крейг.

— Спокойно, колега — каза той с нисък глас. — Няма да е безопасно. Приятелят ни тук съвсем е откачил.

Бетани скимтеше, затисната от лакътя на Крейг.

— Душите ме! Моля, престанете да ме душите!

— Какво става? — извика Дина. — Какво има?

— Престани! — извика Крейг на Бетани. — Престани да се въртиш! Ще ме накараш да направя нещо, което не искам! — Той натисна дулото на пистолета в слепоочието й. Тя продължи да се съпротивлява и Албърт изведнъж осъзна, че тя не разбира, че той има пистолет — въпреки че почти го беше забучил в черепа й, тя не разбираше.

— Спри! — извика рязко Ник. — Спри да се съпротивляваш!

За пръв път в своя съзнателен живот Албърт откри, че не само мисли като Евреина от Аризона, но може би е и призван да действа като този приказен герой. Без да сваля очи от лудия с полото, той бавно започна да вдига калъфа с цигулката. Туми не гледаше към него — очите му бързо прескачаха ту върху Брайън, ту върху Ник, а ръцете му бяха заети — в буквалния смисъл — да държи Бетани.

— Не искам да я застрелям — повтаряше Крейг, а ръката му се плъзна нагоре, когато момичето се дръпна назад, блъсна го с хълбок в слабините и Бетани впи зъби в китката му.

— Ох! — изкрещя Крейг. — О-ох!

Хватката се разхлаби. Бетани се изплъзна. Албърт скочи напред и вдигна калъфа с цигулката, докато Туми насочваше пистолета към Бетани. Лицето на Туми беше сгърчено в гримаса на болка и гняв.

— Не, Албърт! — изкрещя Ник.

Крейг Туми видя движението на Албърт и премести дулото към момчето. За миг Албърт погледна право в него — не приличаше на нито един от сънищата и фантазиите му. Да гледаш в дулото беше като да гледаш в отворен гроб.

„Може би тук направих грешка“ помисли си той и тогава Крейг натисна спусъка.

5

Вместо изстрел се чу леко пукване — звук на стар детски тапешник — не повече. Албърт почувства как нещо го чукна в гърдите по тениската му с надпис „Кафе Хардрок“, без да има време да разбере, че по него са стреляли, след което стовари калъфа с цигулката върху главата на Крейг. Чу се твърд удар, който той усети с целите си ръце, и в съзнанието му изведнъж заговори възмутеният глас на баща му: „Какво ти става, Албърт? Не може да се прави така със скъп музикален инструмент!“

След което цигулката отскочи и отвътре се чу рязък звън. Една от месинговите панти се вряза в челото на Туми и кръвта бликна с удивителна сила. После коленете на мъжа се подкосиха и той падна пред Албърт с бързината на експресен асансьор. Албърт видя как очите му се подбелиха — и след миг Крейг Туми лежеше в краката му в безсъзнание.

Луда, но някак си чудесна мисъл за миг изпълня ума на Албърт: „Боже, никога в живота си не съм свирил по-добре!“ — После той осъзна, че не може да си поеме дъх. Обърна се към другите, ъглите на устата му се извиха в стисната, леко смутена усмивка.

— Мисля, че ми вкараха куршум — каза Аса Коснър, после светът се разпадна на сиви сенки, собствените му колене се подкосиха и той се строполи на пода върху калъфа на цигулката си.

6

Остана в безсъзнание по-малко от трийсет секунди. Когато се свести, Брайън леко го пляскаше по бузите и го гледаше загрижено. Бетани беше коленичила до него и го гледаше с възторжени очи. Зад нея Дина Белман още плачеше в прегръдките на Лоръл. Албърт погледна отново към Бетани и почувства как сърцето му — явно все още цяло — изпълва гърдите му.

— Евреина от Аризона е пак на коня си — промълви той.

— Какво, Албърт? — попита тя и го погали по бузата. Ръката й беше чудно мека, чудно прохладна. Албърт реши, че е влюбен.

— Нищо — каза той и тогава пилотът отново го плясна по лицето.

— Добре ли си, момче? — питаше Брайън. — Добре ли си?

— Мисля, че да — каза Албърт. — Стига вече, а? Казвам се Албърт. За приятелите ми — Аса. Лошо ли ме улучиха? Още не усещам нищо. Можете ли да спрете кръвта?

Ник Хоупуел клекна до Бетани. На лицето му беше изписана смутена, недоверчива усмивка.

— Мисля, че ще го преживееш, приятелче. Не съм виждал още такова нещо през живота си… а съм видял доста. Вие, американците, сте твърде глупави, за да не ви обича човек. Дай си ръката и ще ти дам един сувенир.

Албърт протегна ръка, която трепереше неудържимо от нервната реакция, и Ник пусна нещо в нея. Албърт го поднесе до очите си и видя, че беше куршум.

— Взех го от пода — каза Ник. — Даже не се е сплескал. Трябва да те е улучил точно в гърдите — на ризата ти има малък белег от барут — и после да е отскочил. Засечка. Бог наистина те обича, приятелче.

— Мислех си за кибрита — каза слабо Албърт. — И, изглежда, мислех, че пистолетът изобщо няма да гръмне.

— Беше много смело и много глупаво, момчето ми — каза Боб Дженкинс. Лицето му беше мъртвобледо, сякаш след миг той също щеше да припадне. — Не вярвай никога на писателите. Слушай ги, разбира се, но не им вярвай. Боже, ами ако бях сгрешил?

— Вие почти сгрешихте — каза Брайън и помогна на Албърт да се изправи. — Стана така, както когато запалихте другите клечки — тези от купата. Силата беше достатъчна само да изкара куршума от дулото. Още малко и Албърт щеше да има куршум в белия дроб.

Нова вълна на безсилие заля Албърт. Той се олюля и Бетани бързо го хвана с ръка през кръста.

— Мисля, че наистина беше смело — каза тя и го погледна с очи, в които се четеше вяра, че Албърт Коснър, ако рече, може да плюе диаманти от платинената си уста. — Искам да кажа, невероятно.

— Благодаря — каза Албърт и се усмихна хладно дори замаяно. — Не беше кой знае какво. — Най-бързият евреин на запад от Мисисипи осъзнаваше, че до него се беше притиснало възхитително момиче и това момиче ухаеше почти непоносимо хубаво. Изведнъж се почувства добре. Всъщност вярваше, че не се е чувствал по-добре през целия си живот. После си спомни за цигулката, наведе се и вдигна калъфа. От едната страна той беше хлътнал дълбоко, а една от пантите му се беше откачила. По него имаше кръв и косми и Албърт почувства как стомахът му бавно се преобръща. Отвори калъфа и погледна вътре. Инструментът изглеждаше наред и той въздъхна облекчено.

После си помисли за Крейг Туми и облекчението се смени с тревога.

— Кажете, нали не съм убил този младеж? Ударих го доста силно. — Той погледна към Крейг, който лежеше до вратата на ресторанта, а до него беше коленичил Дон Гафни. Изведнъж Албърт почувства, че пак ще припадне. По лицето и челото на Крейг имаше доста кръв.

— Жив е — каза Дон, — но е в безсъзнание.

Албърт, който в мечтите си се беше справял с безброй тежки случаи, усети как му се повдига. — Господи, има толкова кръв!

— Няма нищо — каза Ник. — Раните на главата кървят много. — Той се присъедини към Дон, хвана китката на Крейг и потърси пулса му. — Помниш, че беше опрял дулото в главата на момичето, нали? Ако беше натиснал спусъка, можеше и вече да я няма. Помниш ли актьора, който преди няколко години се застреля с халосен патрон? Господин Туми си го търсеше сам и си го заслужи напълно. Не го вземай навътре.

Ник пусна китката на Крейг и стана.

— Освен това — каза той и извади голяма пачка салфетки от поставката на една от масите, — пулсът му е силен и равномерен. Мисля, че ще се събуди след няколко минути само със силно главоболие. Мисля също, че ще бъде благоразумно да вземем някои предпазни мерки срещу това щастливо събитие. Господин Гафни, масите в тази дупка тук, изглежда, са оборудвани с покривки — странно, но е истина. Не бихте ли донесли няколко? Ще бъде мъдро от наша страна, ако вържем отзад ръцете на нашия приятел „Трябва да стигна в Бостън“.

— Наистина ли трябва да го направите? — попита тихо Лоръл. — Все пак той е в безсъзнание и кръвта му изтича.

Ник сложи компреса от салфетки върху раната на главата на Крейг Туми и я погледна.

— Вие бяхте Лоръл, нали?

— Да.

— Е, Лоръл, да не украсяваме нещата. Този човек е луд. Не знам дали това е станало от сегашното ни приключение или просто е израснал такъв като Топси от „Чичо Томовата колиба“, но знам, че това е опасно. Ако беше по-близо, можеше да хване и Дина вместо Бетани. Ако го оставим незавързан, може следващия път да направи точно това.

Крейг изстена и замаха слабо с ръце. Боб Дженкинс отстъпи от него в мига, когато той започна да се движи, въпреки че револверът сега беше на безопасно място — затъкнат в панталоните на Брайън Енгъл. Същото направи и Лоръл, като дръпна Дина със себе си.

— Някой умрял ли е? — попита Дина нервно. — Никой, нали?

— Никой, миличка.

„Трябваше да го чуя по-рано, но слушах мъжа, който говори като учител.“

— Всичко е наред — каза Лоръл. — Всичко свърши добре, Дина. — После погледна към празния терминал и думите й й се видяха смешни. Нищо не беше добре тук. Абсолютно нищо.

Дон се върна с по една карирана червено-бяла покривка във всяка ръка.

— Чудесно — каза Ник. Взе покривките и ги усука бързо и сръчно, върза ги, захапа възела и го затегна със зъби, за да не се развърже, после преобърна Крейг като някакъв гигантски омлет.

Крейг извика и клепачите му се размърдаха.

— Трябва ли да сте толкова груб? — попита остро Лоръл.

Ник я изгледа за миг и тя веднага сведе очи. Не можеше да не сравни очите на Ник Хоупуел с очите на снимките, които й беше изпратил Дарън Кросби. Широко разположени, ясни очи на добре изглеждащо, макар и обикновено, лице. Но и очите също бяха доста обикновени, нали? А и нямаше ли в очите на Дарън нещо общо, може би дори много общо, с най-важната причина тя да предприеме това пътуване? Не беше ли решила тя след подробно изучаване, че това са очи на мъж, който се държи прилично? Мъж, който би се отдръпнал, ако му се каже да се отдръпне.

Беше се качила на борда на полет 29 с мисълта, че това е нейното голямо приключение, нейното невероятно любовно танго — импулсивно трансконтинентално хвърляне в прегръдките на високия, мургав непознат. Но понякога откриваш себе си в една от онези уморителни ситуации, в които истината повече не може да се избягва, и Лоръл призна пред себе си, че истината е следната: тя беше избрала Дарън Кросби, защото снимките и писмата му й бяха казали, че той не е много по-различен от възпитаните момчета и мъже, с които се беше срещала, откакто беше станала на петнайсет години — момчета и мъже, които бързо се научаваха в дъждовни вечери да избърсват краката си на изтривалката, преди да влязат, момчета и мъже, които хващаха кърпата и й помагаха в измиването на съдовете, без да ги молят, момчета и мъже, които те оставяха на мира, ако им го кажеш с достатъчно твърд тон.

Щеше ли тя да бъде тази нощ в полет 29, ако на снимките бяха тъмносините очи на Ник Хоупуел вместо светлокафявите очи на Дарън? Едва ли. Мислеше, че би му написала мила, но доста безлична бележка — „Благодаря за отговора и снимката ви, г-н Хоупуел, но не мисля, че ще си подхождаме“ — и би продължила да търси мъж като Дарън. И, разбира се, силно се съмняваше, че мъже като господин Хоупуел изобщо четат списания за самотни сърца, а камо ли да поместват обявления в интимните им колонки. И все пак сега тя беше тук с него, в тази странна ситуация.

Добре? Беше поискала да изживее приключение — само едно приключение, преди завинаги да дойде средната възраст. Не беше ли така? Да. И ето я тук доказателство, че Толкин е бил прав — беше излязла от вратата си миналата вечер точно както винаги и виж къде се беше оказала: странен и мрачен вариант на Страната на чудесата. Но това си беше първокласно приключение. Аварийни кацания… пусти летища… луд с пистолет. Разбира се, че беше приключение. В съзнанието на Лоръл изведнъж изскочи нещо, което беше чела преди години. „Внимавай за какво се молиш, защото може и да го получиш.“

Колко вярно.

И колко смущаващо.

В очите на Ник Хоупуел нямаше смущение… но в тях нямаше и милост. Те караха Лоръл да потръпва и в това чувство нямаше нищо романтично.

„Сигурна ли си?“ — прошепна един глас в нея и Лоръл го накара да млъкне веднага.

Ник издърпа ръцете на Крейг изпод него, след това събра китките му на кръста. Крейг изстена отново — този път по-високо, и започна слабо да се съпротивлява.

— Спокойно, приятелю — каза успокояващо Ник. Усука въжето от покривки за маса два пъти около китките на Крейг и го завърза здраво. Крейг размърда лакти и слабо извика.

— Готово! — каза Ник и стана. — Овързан е здраво като коледна пуйка. А имаме и резерва, ако това тук не държи. — Той седна на ръба на една от масите и погледна към Боб Дженкинс. — А сега, за какво говорехме, преди да ни прекъснат така грубо?

Боб погледна към него слисан и невярващ.

— Моля?

— Продължавайте — каза Ник. Имаше вид по-скоро на посетител на лекции, отколкото на човек, който седи върху маса в ресторанта на изоставено летище, а в краката му в локва от собствената си кръв лежи вързан мъж.

— Тъкмо бяхте започнали да разправяте как полет 29 прилича на „Мария Селеста“. Интересна идея, а?

— И вие искате да… просто да продължа? — попита Боб невярващо. — Като че ли нищо не се е случило?

— Вдигнете ме! — извика Крейг. Думите му бяха леко приглушени от твърдия мокет на пода на ресторанта, но все пак прозвучаха забележително живо за човек, който е бил ударен по главата с калъф на цигулка преди по-малко от пет минути. — Вдигнете ме веднага! Настоявам да…

Тогава Ник направи нещо, което шокира всички, дори и тези, които бяха видели как англичанинът извиваше носа му, като че ли завърта дръжката на крана в банята. Той нанесе кратък, силен ритник в ребрата на Крейг. В последния момент задържа крака си… но немного. Крейг изстена от болка и млъкна.

— Само опитай пак и ще ти ги строша, приятелче — каза мрачно Ник. — Търпението ми се изчерпа.

— Ей! — извика ядосано Гафни. — Какво направихте на този?

— Слушайте! — каза Ник и се огледа. Цивилната му външност за пръв път изцяло беше изчезнала — гласът му трепереше от гняв и напрежение. — Имате нужда от събуждане, момчета и момичета, а аз нямам време да свърша това възпитано. Това момиченце — Дина — казва, че сме попаднали в голяма беда, и аз й вярвам. Казва, че чува нещо — нещо, което може би идва насам, и аз вярвам, че е така. Аз не чувам това проклето нещо, но нервите ми подскачат като мазнина в горещ тиган, а аз съм свикнал да им обръщам внимание, когато го правят. Мисля, че нещо идва и не вярвам, че то идва тук, за да ни продаде приспособления за прахосмукачка или да ни предложи застраховка по последната схема. Сега можем или да се отнесем по най-цивилизован начин към този мръсен луд, или да се опитаме да разберем какво ни се е случило. Разбирането може да не спаси живота ни, но все по-бързо се убеждавам, че без него можем да го изгубим. — Очите му се преместиха на Дина. — Кажи ми, че греша, ако смяташ така, Дина. Ще те послушам, и то с радост.

— Не искам да причинявате болка на господин Туми, но не мисля, че грешите — каза Дина със слаб треперещ глас.

— Добре — каза Ник. — Съвсем правилно. Ще се опитам вече да не му причинявам болка… но не давам никакви обещания. Да започнем с едно съвсем просто изясняване. Този младеж, когото вързах…

— Туми — каза Брайън — Казва се Крейг Туми.

— Добре. Господин Туми е луд. Може би, ако успеем да се върнем там, откъдето сме дошли, или ако намерим мястото, където са отишли всички хора, ще получим някаква помощ за него. Засега обаче можем да му помогнем само като го извадим от строя — което и направих с благородната, макар и безразсъдно храбра помощ на Албърт — и се върнем към нашите текущи работи. Има ли някой гледище, което не съвпада с моето?

Не последва отговор. Останалите пътници от полет 29 гледаха неспокойно към Ник.

— Добре — каза Ник. — Моля, продължете, господин Дженкинс.

— Аз? Аз не съм свикнал да… — Боб направи видимо усилие да се овладее. — Смятам, че в книгите си съм убил достатъчно много хора, за да се запълни всяко място в самолета, който ни доведе тук, но това, което се случи току-що, беше първият акт на насилие, на който лично съм бил свидетел. Извинете ме, ако съм се… е… държал лошо.

— Мисля, че се държите чудесно, господин Дженкинс — каза Дина. — А и на мен ми харесва да ви слушам. Чувствам се по-добре.

Боб я погледна с благодарност и се усмихна.

— Благодаря, Дина. — Той пъхна ръце в джобовете си, хвърли неспокоен поглед към Крейг Туми после погледна към празната чакалня.

— Мисля, че споменах за главното заблуждение в начина ни на мислене каза той накрая. То е следното: когато започнахме да осъзнаваме размерите на това Събитие, всички ние предполагахме, че нещо се е случило на останалата част от света. Това допускане е лесно за разбиране, защото ние сме добре, а всички други — включително онези други пътници, с които се качихме на борда на самолета в Международното летище на Лос Анджелис, — изглежда, са изчезнали. Но доказателството, което виждаме, не оправдава такова допускане. Това, което се е случило, се е случило на нас и само на нас. Аз съм убеден, че светът, както го познаваме, си върви точно така, както си е вървял винаги. Ние — липсващите пътници и единайсетте оцелели от полет 29 — сме тези, които са загубени.

7

— Може да съм тъп, но не разбирам какво искате да кажете — каза Руди Уоруик след миг.

— Аз също — добави Лоръл.

— Споменахме за две забележителни изчезвания — каза Боб тихо. Сега даже Крейг Туми, изглежда, слушаше. — Първо, случаят с „Мария Селеста“ е станал в морето. Вторият — случаят на остров Роунок, се случил край морето. А те не са единствените. Сещам се поне за два други, в които са участвали самолети: изчезването на авиаторката Амелия Ерхарт над Тихия океан и изчезването на няколко самолета от морската авиация над онази част от Атлантика, която е известна като Бермудския триъгълник. Мисля, че това се е случило през 1945 или 1946 година. Имало е някакво радиопредаване със смущения от пилота на челния самолет и от въздушната база във Флорида веднага са били изпратени спасителни самолети, но оттогава не е намерена никаква следа от самолетите или екипажите им.

— Чувал съм за този случай — каза Ник. — Мисля, че той е в основата на лошата слава на Триъгълника.

— Не, там са се губили много кораби и самолети — намеси се Албърт. — Четох за това в една книга от Чарлс Берлиц. Наистина е интересна. — Той се огледа. — Просто никога не съм си мислил, че мога да участвам, ако разбирате какво имам предвид.

— Не знам дали някога самолет се е губил над континенталната част на Съединените щати, но… — почна Дженкинс.

— Случвало се е много пъти с малки самолети — каза Брайън — и веднъж, преди около трийсет и пет години — се е случило с редовен пътнически самолет. На борда му е имало около стотина души. Било е през 1955 или 1956 година. Компанията на самолета беше или ТУА, или „Монарх“ — не мога да си спомня коя от двете. Самолетът летял за Денвър от Сан Франциско. Пилотът осъществил контакт по радиото с диспечерската служба в Рино — абсолютно по правилата — и оттогава за самолета не се е чуло нищо. Имаше търсене, разбира се, но… нищо.

Брайън видя, че всички го гледат някак хем ужасени, хем очаровани, и се засмя притеснено.

— Приказки с призраци за пилоти — каза той с нотка на извинение. — Звучи като заглавие за анимационен филм на Гари Ларсън.

— Обзалагам се, че всички те са преминали оттатък — промълви писателят и отново зачеса бузата си. Изглеждаше разстроен, почти ужасѐн. — Освен ако се намерят телата им…

— Моля, кажете какво знаете или какво мислите, че знаете — каза Лоръл. — Ефектът от това… това нещо… изглежда, се натрупва върху човек. Ако скоро не намерим някакви отговори, мисля, че трябва да ме вържете и да ме сложите до господин Туми.

— Не се надявай — каза Крейг. Говореше ясно, макар и доста приглушено.

Боб го удостои с нов неспокоен поглед и след това като че ли събра мислите си.

— Тук няма бъркотия, но има бъркотия на самолета. Тук няма ток, но на самолета има ток. Това, разбира се, не води до никакви заключения — самолетът си има собствено електрозахранване, докато токът тук идва от някаква електроцентрала. Но тогава да вземем кибрита. Бетани беше в самолета и нейният кибрит пали нормално. Кибритът, който взех от купата тук, не се запалва. Пистолетът, който е взел господин Туми — вероятно от канцеларията на охраната — едва стреля. Мисля, че ако опитате фенерче, което се захранва с батерии, ще откриете, че и то няма да работи. Или, ако работи, няма да работи дълго.

— Прав сте — каза Ник. — И не е необходимо да търсим фенерче, за да проверяваме теорията ви. — Той посочи нагоре. — На стената зад кухненската скара има аварийно осветление. То не работи, също както и осветлението на тавана. По принцип се захранва от акумулатори — продължи Ник. — Соленоид, чувствителен към светлина, го включва, когато светлината изгасне. Тук е достатъчно мрачно и това нещо би трябвало да се включи, но не се включва. Което означава, че или веригата на соленоида е повредена, или акумулаторът е изтощен.

— Подозирам, че са верни и двете — каза Боб Дженкинс. Той тръгна към вратата на ресторанта и погледна навън. — Намираме се в свят, който изглежда в съвсем добро състояние, но това е и свят, който изглежда почти изчерпан. Газираните напитки са изветрели. Храната е безвкусна. Във въздуха няма аромати. Ние все още изпускаме аромати — усещам например парфюма на Лоръл и лосиона след бръснене на капитана — но всичко друго, изглежда, е загубило миризмата си.

Албърт вдигна една от чашите с бира и я помириса дълбоко. Има миризма, реши той, но е много, много слаба. Подобно далечно напомняне на аромат би издавало цветче, държано от много години между страниците на книга.

— Същото важи и за звуците — продължи Боб. — Те са глухи, едноизмерни, без никакъв резонанс.

Лоръл помисли за беззвучното почукване на високите и токчета по цимента и за отсъствието на ехо, когато капитан Енгъл сви ръце около устата си и извика след господин Туми нагоре по ескалатора.

— Албърт, може ли да те помоля да изсвириш нещо на цигулката си? — попита Боб.

Албърт погледна към Бетани. Тя се усмихна и кимна.

— Добре. Разбира се. Всъщност интересно ми е как ще звучи след… — Той погледна към Крейг Туми. — Знаете.

Отвори калъфа. Смръщи си, когато докосна закопчалката, която беше нанесла раната върху челото на Крейг Туми, и извади цигулката си. Поглади я бързо, после хвана лъка с дясната си ръка и пъхна цигулката под брадичката си. Остана така за миг, мислеше. Какъв вид музика подхождаше на този странен нов свят, в който не звъняха телефони и не лаеха кучета! Ралф Воун Уилямс? Стравински? Моцарт? Може би Дворжак? Не. Никой от тях не подхождаше. Тогава го осени вдъхновение и той засвири „Някой е в кухнята с Дина“.

На средата на мелодията лъкът запря.

— Предполагам, че си счупил цигулката си, когато трясна този младеж с нея — каза Дон Гафни. — Звучи, като че ли е натъпкана с памук.

— Не — каза бавно Албърт. Цигулката ме е съвсем наред. Чувствам я същата, реакцията на струните под пръстите ми е същата… но има и нещо друго. Елате насам, господин Гафни. — Гафни се приближи и застана зад Албърт. — Сега се приближете колкото може по-близо до цигулката ми. Не… не чак толкова близо, ще ви извадя окото с лъка. Така. Точно така. Чуйте сега.

Албърт засвири, като си пееше наум, както правеше почти винаги, когато свиреше тази груба, но безкрайно весела музика:

Пея си така:

Цигу — мигу, тра — ла — ла

Цигу — мигу, тра — ла — ла

Цигу — мигу, тра — ла — ла

Дрънкам си на мойто старо банджо.

— Чухте ли разликата? — попита той, щом свърши.

— Отблизо звучи много по-добре, ако имаш предвид това — каза Гафни. Гледаше Албърт с истинско уважение. — Добре свириш, момче.

Албърт му се усмихна, но всъщност говореше на Бетани Симс.

— Понякога, когато съм сигурен, че учителят ми по музика го няма, свиря стари песни на „Лед Зепелин“ — каза той. — Техните парчета наистина стават за цигулка. Ще се изненадате. — Погледна към Боб. — Във всеки случай, всичко напълно съвпада с това, което казахте. Колкото по-близо дойдеш, — толкова по-добре звучи цигулката. Не инструментът е развален, а въздухът. Той не провежда звуците по начина, по който трябва, така че това, което излиза, звучи като одевешната бира.

— Безвкусно — каза Брайън. Албърт кимна.

— Благодаря, Албърт — каза Боб.

— Моля. Мога ли сега да я прибера?

— Да — продължи Боб, след като Албърт прибра цигулката обратно в калъфа и после с кърпичка изчисти изцапаните закопчалки и собствените си пръсти. — Вкусът и звукът не са единствените непривични елементи на ситуацията, в която се намираме. Да вземем например облаците.

— Какво им има пък на тях? — попита Руди Уоруик.

— Не са помръднали, откакто сме пристигнали, а не мисля, че ще помръднат. Според мен промените на атмосферните условия, с които сме свикнали да живеем, или са спрели, или спират — като стар джобен часовник.

Боб направи пауза. Изведнъж беше станал стар, безпомощен и уплашен.

— Както би казал господин Хоупуел — нека не гледаме нещата под лупа. Всичко тук ни се струва развалено. Дина, чиито сетива — включително онова странно, неясно чувство, което наричаме шесто — са по-развити от нашите, го е усетила може би най-силно, но мисля, че до известна степен сме го усетили всички. Нещата тук просто са развалени. И сега стигаме до самата същност на въпроса.

Той се обърна с лице към тях.

— Преди по-малко от петнайсет минути казах, че ми се струва, че е обяд. Сега ми се струва, че е много по-късно. Три следобед, може би четири. Точно сега стомахът ми не се бунтува за закуска — той иска силен чай. Имам ужасното чувство, че навън може да започне да се стъмва, преди часовниците ни да ни кажат, че е станало десет без четвърт сутринта.

— Давай по същество, приятел — каза Ник.

— Мисля, че проблемът е във времето — каза Боб тихо. — Не в измерението, както предположи Албърт, а във времето. Да допуснем, че от време на време в потока на времето се появява дупка. Не изкривяване на времето, а разкъсване на времето. Разкъсване в тъканта на времето.

— Това е най-смахнатото нещо, което някога съм чувал! — възкликна Дон Гафни.

— Амин! — додаде Крейг Туми от пода.

— Не — отговори рязко Боб. — Ако искате смахнати неща, помислете за това как звучеше цигулката на Албърт, когато стояхте на два метра от нея. Или се огледайте, господин Гафни! Просто се огледайте. Това, което се случва с нас… в което сме попаднали — това е смахнато!

— Дон се намръщи и пъхна ръцете си дълбоко в джобовете.

— Продължавайте — каза Брайън.

— Добре. Не казвам, че всичко ми е ясно — просто ви предлагам хипотеза, която отговаря на ситуацията, в която се намираме. Да кажем, че такива разкъсвания в тъканта на времето се случват от време на време, но най-често над безлюдни области — имам предвид океана, разбира се. Не мога да кажа защо става така, но трябва да се направи логическо предположение, тъй като точно там, изглежда, са ставали повечето от тези изчезвания.

— Атмосферните процеси над водата почти винаги се различават от тези над големите земни масиви — каза Брайън. — Може да е затова.

Боб кимна.

— Правилен или не, това е добър начин на мислене, защото ни показва нещата в контекст, с който всички сме свикнали. Може да е нещо подобно на редките климатични феномени, за които понякога съобщават — бързо спускащи се урагани, затворени дъги, звезди посред бял ден. Тези разкъсвания на времето може да възникват и да изчезват произволно, могат да се придвижват по начина, по който се движат фронтовете на атмосферното налягане, но те рядко възникват над сушата. Но всеки статистик ще ви каже, че рано или късно това, което може да се случи, се случва, така че нека предположим, че миналата нощ това се е случило над сушата… и сме имали лошия късмет да летим в него. А знаем и нещо друго. Някакво неизвестно правило или свойство на това магическо метеорологично уродство прави невъзможно за всяко живо същество да пътува през него, освен ако той, тя или то спи дълбоко.

— О, приказки — каза Гафни.

— Напълно съм съгласен — каза Крейг от пода.

— Затваряй си човката — изръмжа Гафни. Крейг премига, после оголи зъбите си в слаба усмивка.

— Струва ми се правилно — каза Бетани с тих глас. — Струва ми се, че ние сме извън ритъма на… на всичко.

— Какво е станало с екипажа и пътниците? — попита Албърт. Гласът му беше като на болен. — Ако самолетът е преминал и ние сме преминали, какво се е случило с останалите?

Във въображението си той имаше отговор — внезапно възникнал, запечатан в него образ: стотици хора, падащи от небето, развяващи се вратовръзки и панталони, вдигащи се рокли, под които се виждат жартиери и бельо, изхлузващи се обувки, писалки (без тези, които са останали в самолета), изскачащи от джобовете, хора, размахващи ръце и крака и опитващи се да крещят в разредения въздух; хора, изоставили своите портфейли, чантички, джобни пари и, най-малко в един случай, имплантиран сърдечен стимулатор. Виждаше ги как падат на земята като неизбухнали бомби, изпомачкват храстите, вдигат облачета сив прах, оставят по пустинния терен отпечатъците си.

— Предположението ми е, че те са се изпарили — каза Боб. — Напълно са се разпаднали.

Отначало Дина не разбра. След това си помисли за пълната с пътнически чекове чантичка на леля Вики и тихо заплака. Лоръл прегърна сляпото момиченце през раменете й го притисна към себе си. В това време Албърт горещо благодареше на Бога, че в последния момент майка му все пак беше променила решението си да замине с него на изток.

— В много случаи вещите им са изчезнали с тях — продължи писателят. — Онези, от които са останали портфейли и портмонета, може би са ги били извадили в момента на събитието. Макар че е трудно да се каже какво са взели със себе си и какво са оставили — предполагам, че мисля най-вече за перуката — изглежда, на това не може да се даде разумно обяснение.

— Прав сте — каза Албърт. Например хирургически гвоздеи. Не вярвам човекът, в когото са били, да ги е извадил от рамото или коляното си, за да си поиграе, понеже му е било скучно.

— Съгласен съм — каза Руди Уоруик. — Твърде малко време е било изминало от началото на полета, за да му стане толкова скучно.

Бетани го погледна и избухна в смях.

— Аз съм роден в Канзас — каза Боб, — и може би затова си мисля за торнадото, което понякога се появява през лятото. Понякога то изцяло разрушава някоя селска къща, а оставя пристройките, или съвсем отнася плевника, без даже да повреди силоза, който е точно до него.

— Хайде, довършвай, приятелю — каза Ник. — В каквото и време да сме, не мога да се отърва от чувството, че вече е късен следобед.

Брайън помисли за Крейг Туми или иначе казано господин „Трябва да отида в Бостън“ как стоеше пред аварийния улей и крещеше: „Времето е кратко! Времето е дяволски кратко!“

— Добре — каза Боб. — Да довърша. Да предположим, че има такива неща като разкъсвания на времето и ние сме минали през такова. Мисля, че сме отишли в миналото и сме открили неприятната истина на пътешествията във времето: не можеш да се появиш в Тексаското книгохранилище на 22-ри ноември 1963 г. и да предотвратиш убийството на Кенеди; не можеш да гледаш строежа на пирамидите или падането на Рим; не можеш лично да изследваш ерата на динозаврите.

Той вдигна ръце с разперени длани, сякаш за да обхване целия мълчалив свят, в който се намираха.

— Добре се огледайте, спътници в пътешествието във времето. Това е миналото. То е пусто, то е тихо. Това е свят — може би вселена, — чийто смисъл и значение са колкото на изхвърлена кутия за боя. Смятам, че може да сме прескочили абсурдно кратък интервал от времето, може би не повече от петнайсет минути… поне отначало. Но светът около нас очевидно се разпада. Сетивата изчезват. Електричеството вече е изчезнало. Атмосферните условия са такива, каквито са били, когато сме направили скока във времето. Но ми се струва, че докато светът се разпада, самото време се завърта в един вид спирала… като се среща само̀ със себе си.

— Не може ли това да е бъдещето? — попита предпазливо Албърт.

Боб Дженкинс сви рамене. Изведнъж беше станал много уморен.

— Не знам със сигурност, разбира се — как бих могъл? — но не мисля. Това място, на което сме, изглежда старо, глупаво, невзрачно и безлично. Изглежда като… Не знам…

Тогава заговори Дина. Всички погледнаха към нея.

— Изглежда свършено — каза тя тихо.

— Да — каза Боб. — Благодаря, скъпа. Това е думата, която търсех.

— Господин Дженкинс?

— Да?

— Звукът, за който ви казах одеве. Чувам го отново. — Тя направи пауза. — Приближава се.

8

Всички стояха смълчани, заслушани, с издължени лица. Брайън си помисли, че чува нещо, после реши, че това е звукът на собственото му сърце. Или просто си въобразяваше.

— Искам отново да изляза до прозорците — каза изведнъж Ник. Прекрачи проснатия на пода Крейг, без да погледне надолу, и без да продума нищо повече, закрачи към изхода на ресторанта.

— Ей! — извика Бетани. — Ей, и аз искам да дойда!

Албърт я последва, след тях тръгнаха и повечето от останалите.

— А вие двете? — попита Брайън Лоръл и Дина.

— Не ща — каза Дина. — Чувам го много добре и оттук. — Тя направи пауза и добави: — Но мисля, че ще го чуя и по-добре, ако скоро не се махнем оттук.

Брайън погледна Лоръл Стивънсън.

— Аз ще остана тук с Дина — каза тя спокойно.

— Добре — каза Брайън. — Стойте настрана от господин Туми.

— „Стойте настрана от господин Туми“ — повтори ядосано Крейг от мястото си на пода. Обърна глава с усилие и изви очи, за да погледне Брайън. — Това наистина няма да ви се размине, капитан Енгъл. Не знам каква игра играете вие и вашият английски приятел, но няма да ви се размине. Следващата ви работа като пилот вероятно ще бъда да пренасяте нощем кокаин от Колумбия. Поне няма да лъжете приятелите си, когато им разправяте какъв страхотен пилот сте.

Брайън понечи да му отговори, но после се отказа. Нали Ник каза, че този човек е поне временно умопомрачен. Реши, че Ник е прав. Да се опитваш да спориш с луд е и безполезно, и трае много дълго.

— Ще стоим настрана, не се безпокойте — каза Лоръл. Дръпна Дина към една от масичките и седна заедно с нея. — Ще се оправим.

— Добре — каза Брайън. — Викайте, ако се опита да се освободи.

Лоръл се усмихна измъчено.

— Можете да разчитате на нас.

Брайън се наведе, провери покривката за маса, с която Ник беше завързал ръцете на Крейг, и после прекоси чакалнята, за да се присъедини към другите, които стояха в редица до високите от пода до тавана прозорци.

9

Чу го още преди да премине половината от чакалнята и докато стигна до другите, вече не вярваше, че е слухова халюцинация.

„Слухът на момичето е наистина забележителен“ — помисли си Брайън.

Звукът беше много слаб — поне за него, — но го имаше и наистина идваше от изток. Дина беше казала, че прилича на звук от овесени ядки, когато наливаш върху тях мляко. На Брайън му звучеше по-скоро като радиосмущение — като извънредно силно смущение, каквито понякога се образуват в периоди на висока активност на слънчевите петна. Все пак беше съгласен в едно с Дина — звучеше като нещо лошо.

Почувства как космите под яката му настръхват от този звук. Погледна към другите и видя същия израз на уплашено безсилие на всяко лице. Ник се владееше най-добре, а младото момиче, което почти беше паднало, когато се спускаше по улея — Бетани, изглеждаше най-силно изплашено, но всички чуваха в звука едно и също.

Лошото.

Нещо лошо идваше. Бързаше.

Ник се обърна към него.

— Как ти се струва, Брайън? Някакви идеи?

— Не — каза Брайън. — Никакви. Всичко, което знам, е, че това е единственият звук в града.

— Още не е в града — каза Дон, — но мисля, че ще дойде. Бих желал само да знам кога.

Отново млъкнаха, заслушани в постоянното съскащо пукане от изток. А Брайън си каза: „Мисля, че почти познавам този звук. Не е ядки в мляко, не е радиосмущение, а… какво? Ако не беше толкова слаб…“

Но не искаше да разбере. Изведнъж го осъзна, и то много силно. Изобщо не искаше да разбере. Звукът го изпълваше с отвращение до мозъка на костите.

— Ние трябва да излезем оттук! — каза Бетани. Гласът й беше силен и треперещ. Албърт я прегърна с ръка през кръста и тя хвана ръката му с двете си ръце. Хвана я с паническа сила. — Трябва веднага да излезем оттук!

— Да — каза Боб Дженкинс. — Тя е права. Този звук — не знам какъв е той, но е ужасен. Трябва да излезем оттук.

Всички погледнаха към Брайън и той си помисли: „Изглежда пак аз съм капитанът. Но не за дълго.“

Защото те не разбираха. Дори Дженкинс не разбираше — въпреки че другите му изводи бяха толкова ясни. Те нямаше да стигнат доникъде.

Каквото и да издаваше този звук, то беше тръгнало насам и звукът нямаше никакво значение, защото когато то пристигнеше, те щяха още да са тук. Нямаше начин да го избегнат. Брайън разбра причината — може би никой друг не я разбираше? — но той изведнъж разбра как се чувства животно, хванато в капан, когато чува глухото тупкане на приближаващите се ботуши на ловеца.