Стивън Кинг
Ланголиерите (4)

1

— Това момиченце каза нещо интересно преди около час — изведнъж каза Робърт Дженкинс.

Въпросното момиченце междувременно отново беше заспало, въпреки че не вярваше, че е способна на това. Албърт Коснър също клюмаше — току-виж успее да се върне отново по митичните улици на Тумбстоун. Беше свалил калъфа на цигулката си от отделението за багаж и го държеше в скута си.

— А? — каза той и се изправи.

— Съжалявам — каза Дженкинс, — спяхте ли?

— Не — каза Албърт. — Бях съвсем буден. — И обърна големите си кървясали очи към Дженкинс, за да го докаже. И под двете имаше тъмни сенки. Дженкинс си помисли, че момчето прилича на енот, изненадан, когато е тършувал из кофите за боклук. — Какво каза тя?

— Каза на госпожица Стивънсън, че не мисли, че ще може отново да заспи, защото се е наспала. Преди.

Албърт за миг се вгледа в Дина.

— Е, сега спи — каза той.

— Виждам, че спи, но не е там въпросът, мило момче. Съвсем не е там.

Албърт помисли дали да каже на господин Дженкинс, че „Аса“ Коснър — най-бързият евреин на запад от Мисисипи и единственият тексасец, останал жив след битката при форт Аламо, не обича много да го наричат „мило момче“, но реши да остави нещата така. Поне засега.

— Тогава къде е въпросът?

— Аз също спях. Унесъл съм се дори преди капитана — имам предвид предишният ни капитан — да загаси надписа „ПУШЕНЕТО ЗАБРАНЕНО“. Винаги съм бил такъв. Влакове, автобуси, самолети — унасям се като бебе в мига, в който включат двигателите. А ти, мило момче?

— Какво аз?

— Беше ли заспал? Беше, нали?

— Ами, да.

— Всички ние бяхме заспали. Хората, които са изчезнали, всички са били будни.

Албърт помисли малко.

— Ами… може би.

— Глупост — каза Дженкинс почти с насмешка. — Професията ми е да пиша криминални романи, така да се каже, изкарвам си хляба с дедуктивния метод. Не мислиш ли, че ако някой е бил буден, когато всички са били отнесени, е щял да се развика за помощ и да събуди всички останали?

— Предполагам — се съгласи замислено Албърт.

— Освен може би този тип най-отзад. Не мисля, че и сирена за въздушна тревога би го събудила.

— Добре. Изключението ти е надлежно отбелязано. Но никой не извика, нали? И никой не е предложил да разкаже на останалите какво се е случило. Така че стигам до извода, че са били извадени само будните пътници. И екипажът на самолета, разбира се.

— Да. Може би.

— Изглеждаш притеснен, мило момче. Изразът ти ми говори, че въпреки своята привлекателност, тази идея не ти се вижда правдоподобна. Мога ли да запитам защо? Изпуснах ли нещо?

Изражението на Дженкинс говореше, че той не вярва това да е възможно, но че майка му го е възпитала в учтивост.

— Не знам — каза искрено Албърт. — Колко души сме? Единайсет?

— Да. Като броим и приятелчето отзад — онзи, дето е в кома — броят ни е единайсет.

— Ако сте прав, не трябва ли да сме повече?

— Защо?

Но Албърт замълча, поразен от внезапен жив образ от детството си. По отношение на религията той беше възпитан в нещо като зона на здрача от родители, които не бяха нито ортодоксални вярващи, нито атеисти. Той и братята му бяха отрасли, като спазваха повечето от традициите (или законите, или каквото там бяха) в храненето, бяха празнували Бар-Мицва^[1] и бяха научени да знаят какви са, откъде са произлезли и какво трябва да означава това. А притчата, която Албърт помнеше най-ясно от детските си посещения в храма, беше притчата за последния мор, който бил изпратен на фараона — тъжната дан, дадена на мрачния Божи ангел на утрото.

С вътрешното си зрение сега той видя този ангел, който се носи не над Египет, а из самолета и събира повечето от пътниците до ужасните си гърди… не защото са отказали да намажат горния праг на вратите си (или може би облегалките на седалките си) с кръв от агне, а защото…

— Какво? Защото какво?

Албърт не знаеше, но въпреки това потрепери. И пожела тази гнусна история да не му се беше случвала. „Пусни народа ми от редовни пътници да напусне Египет“ — помисли си той. Само че не беше смешно.

— Албърт? — Гласът на господин Дженкинс се чуваше като че ли идваше от много далече. — Албърт, добре ли си?

— Да. Просто мислех. — Той прочисти гърлото си. — Ако всички спящи пътници, нали разбирате, са били пощадени, трябваше да сме поне шейсет. Дори повече. Искам да кажа, това са нощните полети „на недоспалите“.

— Мило момче, дали някога…

— Може ли да ме наричате Албърт, господин Дженкинс? Това е името ми.

Дженкинс потупа Албърт по рамото.

— Съжалявам. Наистина. Нямам намерение да се държа бащински. Разстроен съм, а когато съм разстроен, имам склонност да се свивам… както костенурка се свива, за да се скрие в черупката си. Само че аз се свивам в романите си. Реших, че играя Фило Ванс. Той е детектив — велик детектив — създаден от покойния С. С. Ван Дайн. Предполагам, че никога не си го чел. Едва ли някой днес го чете, което е жалко. Във всички случаи, извинявай.

— Няма нищо — каза Албърт с неудобство.

— Ти си Албърт и нека бъдеш Албърт оттук насетне — заяви Робърт Дженкинс. — Бях започнал да те питам дали някога преди си летял с такъв нощен полет?

— Не. Никога не съм летял през цялата страна.

— Е, аз съм летял. Много пъти. В няколко случая дори останах буден, противно на естествената ми наклонност. Най-вече — когато бях по-млад и полетите бяха по-шумни. Като казах толкова много, може дори да се престраша и да призная, че първият ми полет от бряг до бряг беше на един витлов самолет на ТУА, който на два пъти спря… за да зареди гориво. Наблюдавал съм, че на такива полети много малко хора заспиват през първия час, а след това заспиват почти всички. През време на този първи час хората са заети да разглеждат обстановката, да говорят със съпругите си или спътниците си, да изпият по някое питие…

— Искате да кажете — настаняват се — уточни Албърт. Това, което казваше господин Дженкинс, му беше пределно ясно, въпреки че самият той си беше направил едно блестящо малко настаняване — беше толкова възбуден от предстоящото си пътуване и новия живот, който го очакваше, че през последните нощи почти не беше спал. В резултат той беше заспал светкавично почти веднага след като „Боинг“-ът се отлепи от земята.

— Свиват си гнезда — съгласи се Дженкинс. — Случайно забеляза ли количката за напитки пред кабината, скъ… Албърт?

— Видях, че е там — потвърди Албърт. Очите на Дженкинс светнаха.

— Да, наистина — в това положение или я виждаш, или падаш върху нея. Но наистина ли я забеляза?

— Предполагам, че не, ако сте видели нещо, което аз не съм.

— Забелязва не окото, а умът, Албърт. Тренираният дедуктивен ум. Аз не съм Шерлок Холмс, но аз забелязах, че тя тъкмо е била извадена от малкия килер, в който се е съхранявала, и че мръсните чаши от сервирането преди излитане все още стоят струпани на долния рафт. От това заключих следното: самолетът е излетял без произшествия, издигнал се е на височината на полета и устройството на автопилота е било включено успешно. После капитанът е изключил светлинния надпис за предпазните колани. Всичко това прави около трийсет минути от полета — ако правилно разчитам признаците — около 1:00 ч. по тихоокеанско дневно време. Когато светлинният надпис за коланите е бил загасен, стюардесите са станали и са започнали да изпълняват задачите си — коктейли за около сто и петдесет души на височина около 8000 метра и при изкачване. Междувременно пилотът е програмирал автопилота да поддържа самолета на височина 12 000 метра и да лети на изток по еди-какъв си курс. Няколко пътници, всъщност сме дванайсет, са заспали. От останалите някои може би дремят (но не достатъчно дълбоко, за да се спасят от това, което се е случило), а всички останали са напълно будни.

— Свиват си гнезда — каза Албърт.

— Точно така! Свиват си гнезда! — Дженкинс направи пауза и след това добави, не без мелодраматични нотки: — И тогава то се е случило!

— Какво се е случило, господин Дженкинс? — попита Албърт. — Имате ли някаква идея за това?

Дженкинс дълго не отговори, а когато накрая отговори, много от удоволствието беше изчезнало от гласа му. Като го слушаше, Албърт за пръв път разбра, че под леко театралната си фасада Робърт Дженкинс беше не по-малко изплашен от него. Откри, че няма нищо против — това правеше възрастния писател на криминални романи в неговото износено спортно сако да изглежда по-истински.

— Мистерията на заключената стая е приказката на дедукцията в най-чист вид — каза Дженкинс. — Аз самият съм написал няколко такива мистерии — даже повечко, ако трябва да бъда напълно честен, но никога не съм очаквал, че сам ще стана част от една от тях.

Албърт го погледна и дори не помисли за отговор. Сети се. Че помни един разказ за Шерлок Холмс. Наречен „Пъстрата лента“. В този разказ отровна змия беше влязла във въпросната заключена стая през вентилационния отвор. За да разреши тази загадка, безсмъртният Шерлок Холмс дори не беше събудил всичките си сиви клетки.

Но дори отделенията за багаж над седалките на полет 29 да бяха пълни с отровни змии — натъпкани с тях — къде бяха труповете? Къде бяха труповете? Страхът отново започна да се промъква в него — заливаше го от краката до вътрешностите. Той осъзна, че никога през целия си живот не е бил толкова различен от идеала си — от фамозния стрелец Аса Коснър.

— Ако беше само самолетът — продължи тихо Дженкинс, — предполагам, че щях да мога да съставя сценария — все пак с това съм си изкарвал хляба през последните двайсет и пет години. Искаш ли да чуеш един такъв сценарий?

— Разбира се — каза Албърт.

— Много добре. Да кажем, че някаква тайна правителствена служба е решила да проведе експеримент и ние сме опитните образци. Целта на такъв експеримент при дадените обстоятелства би могла да бъде да се документира въздействието на умствен и емоционален стрес върху няколко средни американци. Те — учените, които провеждат експеримента, зареждат системата за кислород на самолета с някакъв упойващ препарат без миризма?

— Има ли такива неща? — попита очарован Албърт.

— Наистина има — каза Дженкинс. — Първо, диазалин. Второ, метопроминол. Помня, когато читателите, които се мислеха за „сериозни“, се смееха на романите на Сакс Ромер за Фу Манчу. Наричаха ги най-долни задъхани мелодрами. — Дженкинс бавно поклати глава. — Сега благодарение на биологически изследвания и параноята на трибуквените служби като ЦРУ или може би някое ЧРУ ние живеем в свят, който би могъл да бъде най-лошият кошмар на Сакс Ромер. Диазалин, който всъщност е нервнопаралитичен газ, би бил най-доброто. Предполага се, че той действа много бързо. След като се пусне във въздуха всеки заспива, освен пилота, който диша незамъресен въздух — през маска.

— Но… — започна Албърт. Дженкинс се усмихна и вдигна ръка.

— Знам какво ще възразиш, Албърт, и мога да го обясня. Разрешаваш ли ми?

Албърт кимна.

— Пилотът приземява самолета — да кажем, на тайна писта в Невада. Пътниците, които са били будни, когато е бил пуснат газът, и стюардесите, разбира се, са свалени от борда от зли мъже, които носят бели костюми тип „Щамът Андромеда“. Пътниците, които са били заспали — ти си между тях, млади приятелю, — просто продължават да спят, само че малко по-дълбоко от преди. После пилотът връща полет 29 на правилната му височина и курс. Включва автопилоти. Когато самолетът стига до Скалистите планини, въздействието на газа започва да намалява. Диазалинът е от така наречените чисти препарати — такъв, който не оставя забележими ефекти след действието си. С други думи, без никакво призляване. По радиоуредбата пилотът чува как сляпото момиченце плаче за леля си. Той знае, че тя ще събуди и другите. Време е експериментът да започне. Затова той става и напуска кабината, като затваря вратата след себе си.

— Как е успял да направи това? От външната страна няма дръжка.

Дженкинс махна с ръка.

— Най-простото нещо на света, Албърт. Използва лепенки с лепкавата част навън. След като вратата щракне в бравата, тя се заключва.

На лицето на Албърт започна да се изписва усмивка на възхищение, но после застина.

— В този случай пилотът би бил един от нас — каза той.

— И да, и не. В моя сценарий, Албърт, пилотът си е пилотът. Пилотът, който просто се случи на борда, по предположение летящ с безплатен билет за Бостън. Пилотът, който лети в първа класа и е бил на по-малко от десет метра от вратата на кабината, когато сме паднали в помийната яма.

— Капитан Енгъл — каза Албърт с нисък, изпълнен с ужас глас.

Дженкинс се съгласи с приятния, но самодоволен тон на учител по геометрия, който току-що е написал под особено трудна теорема „к. т. е. д.“.

— Капитан Енгъл.

Никой от двамата не забеляза как Полото ги гледаше с блестящи, трескави очи. Сега Полото взе самолетното списание от джоба на седалката пред него. Махна му корицата и започна да го къса на дълга ивици. Оставяше ги да падат на пода до кафявите му обувки, където се смесваха с остатъците от салфетката.

Устните му се движеха беззвучно.

2

Ако Албърт беше изучавал Новия завет, щеше да разбере как трябва да се е чувствал Савел — този най-ревностен враг на ранните християни, когато на пътя към Дамаск пелената се е вдигнала от очите му. Той гледаше Робърт Дженкинс с възторжен ентусиазъм и от мозъка му беше изчезнала и най-малката следа от сънливост.

Разбира се, когато се позамислиш или когато някой като господин Дженкинс, който наистина е умна глава, независимо дали е с дрипаво спортно сако, или не, помисли вместо тебе — номерът изглеждаше твърде голям и очевиден, за да бъде забелязан. Почти всички действащи лица и екипажът на полет 29 бяха изчезнали между пустинята Мохаве и Големия превал… но изведнъж един от малкото оцелели просто се оказва — о, изненада! — друг пилот на „Американ прайд“, който по неговите собствени думи, е достатъчно квалифициран, за да управлява самолет от тази марка и модел, а също и да го приземи.

Дженкинс, който гледаше внимателно Албърт, се усмихна. В усмивката му нямаше много хумор.

— Това е временен сценарий — каза той, — нали?

— Трябва да го заловим веднага, след като се приземим — каза Албърт и трескаво се зачеса по бузата. — Вие, аз, господин Гафни и онзи британец. Изглежда, си го бива. Само че… ако британецът също е с тях? Той би могъл да бъде охрана на капитан Енгъл, разбирате ли? Просто в случай, че някой се досети как стоят нещата, както вие се досетихте.

Дженкинс отвори уста да отговори, но Албърт продължи бързо, без да го изчака.

— Просто, ще трябва да хванем и двамата. По някакъв начин. — Той хвърли на господин Дженкинс една скъперническа усмивка — усмивката на Аса Коснър. Хладна, стегната, опасна. Усмивка на мъж, който е по-бърз и от дявола и го знае. — Може да не съм най-умният на света, господин Дженкинс, но не съм и опитно животно на никого.

— Но той не издържа критика, да знаеш — каза благодушно Дженкинс.

Албърт мигна.

— Какво?

— Сценарият, който току-що ти скицирах. Не издържа критика.

— Но нали казахте…

— Казах, че ако беше само самолетът, щях да мога да съставя сценарий. И съставих. При това добър. Ако това беше идея за книга, басирам се, че посредникът ми можеше да я продаде. За съжаление не е само самолетът. Можеше поне Денвър да си стои там долу, но ако беше така, то всичките му светлини са били изгасени. Сверявах по часовника си маршрута на пътуването ни и мога да ти кажа, че не е и само Денвър. Омаха, Де Мойнс — никаква следа и от тях, момчето ми. Всъщност не видях никакви светлини. Никакви селски къщи, никакви складове за зърно и транспортни възли, никакви контролни пунктове на границите между щатите. Нощем тези неща се виждат, знаеш — при новото интензивно осветление те се виждат много добре, даже когато си на шест мили над тях. Земята е напълно тъмна. Сега мога да повярвам, че може би е имало правителствена служба, която ни е упоила всички, за да наблюдава реакциите ни. Поне хипотетично. Това, което не мога да повярвам, е че, тази организация е убедила всички по траекторията на полета ни да загасят светлините си, за да засили илюзията, че сме съвсем сами.

— Ами… може би всичко е измама — предположи Албърт. — Може би всъщност сме още на земята и всичко, което виждаме през прозореца, знаете ли, се прожектира. Веднъж гледах подобен филм.

Дженкинс поклати глава бавно, със съжаление.

— Сигурен съм, че е било интересен филм, но не вярвам това да стане в истинския живот. Мисля, че не, освен ако теоретичната тайна служба е усъвършенствала някаква триизмерна прожекция на ултраширок екран. Каквото и да се случва, то не става само вътре в самолета, Албърт, и ето къде се къса дедукцията.

— А пилотът? — каза яростно Албърт. — Как се е случило, че той е тук в точното място и време?

— Интересуваш ли се от бейзбол, Албърт?

— А? Не. Искам да кажа, понякога гледам „Доджърс“ по телевизията, но всъщност не се интересувам.

— Е, да ти разкажа за най-удивителната статистика, която някога е била записвана в една игра, която много обича различни статистики данни. В 1957 година Тед Уилямс е достигнал база при шестнайсет последователни удара. Тази серия е продължила шест бейзболни мача. През 1941 година Джо ди Маджо е направил пълна обиколка в петдесет и шест поредни мача, но вероятността да се направя това, което е достигнал Ди Маджо, бледнее пред постижението на Уилямс, като съотношението е някъде около два милиарда към едно. Любителите на бейзбола обичат да казват, че серията на Ди Маджо никога няма да бъде изравнена. Аз не съм съгласен. Но бих желал да се обзаложа, че ако се играе бейзбол в продължение на хиляда години отсега нататък, рекордът на Уилямс от шестнайсет поредни достигания на база няма да бъде подобрен.

— И всичко това означава какво?

— Означава, че аз вярвам, че присъствието на капитан Енгъл на борда на самолета тази вечер не е нищо повече от случайност също както шестнайсетте последователни бази на Тед Уилямс. И като отчитаме обстоятелствата, в които сме попаднали, бих казал, че това е наистина много щастлива случайност. Ако животът беше като криминален роман, Албърт, в който съвпаденията не са разрешени и вероятностите никога не остават неизпълнени за дълго, работата щеше да бъде много по-проста. Аз обаче съм открил, че в реалния живот съвпаденията не са изключение, а правило.

— Тогава какво се е случило? — прошепна Албърт.

Дженкинс изпусна дълга, тежка въздишка.

— Боя се, че не аз съм човекът, когото трябва да питаш. Жалко, че на борда не са Лари Найвън или Джон Варли.

— Кои са тези?

— Писатели на научна фантастика — каза Дженкинс.

3

— Предполагам, че не четеш научна фантастика, нали? — внезапно попита Ник Хоупуел, Брайън се обърна и го погледна. Ник беше седял тихо на мястото на навигатора откакто Брайън беше поел управлението на полет 29 вече почти два часа. Беше слушал безмълвно как Брайън се опитва да се свърже с някого — с когото и да било — на земята или във въздуха.

— Като малък бях луд по нея — каза Брайън. — А ти?

Ник се усмихна.

— Докато станах някъде към осемнайсет години, твърдо вярвах, че Светата Троица се състои от Робърт Хайнлайн, Джон Кристофър и Джон Уиндъм. Докато седях тук, през главата ми минаха всички тези стари истории, приятелче. И си мислех за такива екзотични неща като изкривяване на времето, изкривяване на пространството и нападения на извънземни.

Брайън кимна. Изпита облекчение — беше приятно да почувстваш, че не си единствения, на когото му минават луди мисли.

— Искам да кажа, че всъщност нямаме никакъв начин да разберем дали долу е останало нещо, нали?

— Не — отвърна Брайън. — Нямаме.

Ниските облаци над Илинойс бяха закрили тъмната маса на земята далече долу под самолета. Брайън беше сигурен, че това все още беше земята — Скалистите планини изглеждаха успокояващо познати дори от височина 12 000 метра — но това беше единственото, в което бе сигурен. А облачната покривка можеше да продължи чак до Бангор. След като диспечерската служба не работеше, нямаше начин да узнае това е положителност. Брайън беше разиграл множество сценарии, а най-неприятният от всички бе следният: че те излизат от облаците и откриват, че е изчезнал всякакъв признак на човешки живот — включително летището, където се надяваше да кацне. Къде тогава щеше да приземи птицата си?

— Винаги очаквах най-трудната част — каза Ник.

„Най-трудната част от какво?“ — учуди се Брайън, но не попита.

— Защо не ни свалиш до хиляда и петстотин — две хиляди метра — изведнъж предложи Ник. — Просто да хвърлим един бърз поглед. Може би гледката на няколко градчета и големи магистрали ще успокои мислите ни.

Брайън вече беше мислил за това. Много му се искаше.

— Изкушаващо е — каза той, — но не мога да го направя.

— Защо не?

— Все още на първо място отговарям за пътниците, Ник. Те вероятно ще изпаднат в паника, дори и ако предварително им обясня какво ще правя. Мисля най-вече за нашия гръмогласен приятел, който има неотложна среща в „Пруденшъл сентър“. Този, на когото изви носа.

— Мога да се оправя с него — отвърна Ник. — Както и с всички други, които буйстват.

— Сигурен съм, че можеш — каза Брайън, — но все пак не виждам необходимост да ги плаша напразно. А и без това накрая ще разберем. Не можем да стоим вечно на тази височина, знаеш.

— Абсолютно си прав, приятел — каза Ник мрачно.

— Все пак бих могъл да го направя, ако бях сигурен, че мога да сляза под облаците до около хиляда и петстотин метра, но без диспечерската служба на летището и без други самолети, с които да мога да говоря, не мога да съм сигурен. Дори не знам какво е времето долу, да не говорим за другите нормални неща. Може да се смееш, ако искаш…

— Не се смея, приятелче. Изобщо не се смея. Повярвай ми.

— Добре, да допуснем, че сме преминали през изкривяване на времето както в научнофантастичен разказ. Какво ще спечелим, ако се спуснем под облаците и хвърлим бърз поглед върху група бронтозаври, които се борят на нивата на някой фермер, преди да бъдем разпердушинени от циклон или опечени в електрическа буря?

— Наистина ли мислиш, че това е възможно? — попита Ник.

Брайън го погледна внимателно, за да види дали въпросът е ироничен. Не приличаше на такъв, но знае ли човек. Нали англичаните са известни с мрачното си чувство за хумор?

Понечи да му разкаже, че веднъж е виждал нещо подобно в един стар епизод от „Зоната на здрача“, но после реши, че това изобщо няма да засили доверието на Ник.

— Смятам, че не е много вероятно, но нали схващаш мисълта ми — не знаем с какво си имаме работа. Можем да се сблъскаме с някоя чисто нова планина, издигнала се на мястото на щата Ню Йорк. Или е друг самолет. По дяволите — дори и с космическа совалка. Все пак, ако това е изкривяване на времето, можем с лекота да се окажем или в бъдещето, или в миналото.

Ник погледна през прозореца.

— Изглежда, че небето си е почти само наше.

— Тук горе — наистина. Но долу, кой знае? А „кой знае“ е много рискована ситуация за един пилот. Когато стигна до Бангор, смятам да прелетя над него, ако все още има облаци. Ще закарам самолета над Атлантика и на връщане ще се спусна под облаците. Ако направим началното си спускане над водата, шансовете ни ще бъдат по-добри.

— Значи засега просто продължаваме.

— Точно така.

— И чакаме.

— Отново точно.

— Е, ти си капитанът.

Брайън се усмихна.

— Трето точно попадение.

4

Дълбоко в браздите, издълбани на дъното на Тихия и Индийския океан, има риби, които живеят и умират, без дори да видят или да почувстват слънцето. Тези приказни същества се носят из дълбоките като призрачни балони, осветени отвътре от собственото си излъчване. Въпреки че изглеждат нежни, те всъщност са едно чудо на биологичните конструкции — построени така, че да издържат налягания, които за едно мигване на окото биха разплескали човек като стъкло на витрина. В голямата им сила, обаче е и голямата им слабост. Пленници на собствените си странни тела, те са заключени в мрачните дълбини завинаги. Ако ги хванат и ги вдигнат към повърхността, те просто експлодират. Не външното налягане ги разрушава, а отсъствието му.

Крейг Туми беше възпитан в собствената си мрачна дълбина и беше живял в своя собствена атмосфера на високо налягане. Баща му беше директор в Американската банка — много често далеч от къщи — карикатура на първокласен преуспял в живота човек. Отнасяше се към единственото си дете така яростно и безмилостно, както се отнасяше и към себе си. Приказките, които той разказваше на малкия Крейг вечер, ужасяваха момчето. Нищо чудно — защото точно ужас беше чувството, което Роджър Туми искаше да всели в душата на сина си. В приказките се разказваше за едни чудовищни същества, наречени ланголиери.

Работата им, мисията им в живота (в света на Роджър Туми всичко имаше задача, всичко беше заето със сериозна работа) беше да улавят мързеливи, празноглави деца. Когато стана на седем години, Крейг вече беше точно като татко си — първокласен кариерист. Беше си поставил цел: ланголиерите никога нямаше да вземат него.

Бележник, в който нямаше шестици от горе до долу, не се приемаше. Шестицата беше предмет на лекция, пълна със страхотни предупреждения, за това какво представлява животът, ако копаеш канавки или обръщаш кофи за боклук, а петицата водеше до наказание — най-често затваряне в стаята му за седмица. През време на тази седмица на Крейг се разрешаваше да излиза само за училище и за храна. За добро поведение наказанието не се намаляваше. От друга страна, и изключително постижение — например когато Крейг спечели състезанието по десетобой между три училища, не гарантираше съответно признание. Когато Крейг показа на баща си медала, с който беше награден по този случай на събрание пред цялото училище баща му го погледна, изгрухтя веднъж и отново заби очи във вестника си. Когато Крейг беше на девет години, баща му умря от инфаркт. Всъщност това донякъде му донесе и облекчението, че банкерският еквивалент на генерал Патън го няма вече.

Майка му беше алкохоличка и от пиенето я възпираше само страхът от човека, за когото се беше омъжила. Когато Роджър Туми вече беше на сигурно място в земята, откъдето не можеше да претърсва за бутилките й и да ги троши, или пък да й удря шамари и да й казва да се опомни, за Бога, Катрин Туми започна с ентусиазъм делото на живота си. Тя ту почти задушаваше от любов сина си в прегръдките си, ту ледено го отхвърляше — в зависимост от това колко джин течеше в този момент в кръвта й. Поведението й често беше странно и понякога налудничаво. В деня, когато Крейг навърши десет години, тя сложи между два от пръстите на краката му клечка кибрит, запали я и изпя „Честит рожден ден“, докато клечката бавно догаряше и пламъчето пълзеше към плътта му. Каза му, че ако се опита да махне или изрита клечката, веднага ще го отведе в ДОМА ЗА СИРАЦИ. Заплахата за ДОМА ЗА СИРАЦИ беше редовна, когато Катрин Туми се беше заредила.

Така и така ще трябва да го направя му каза тя, когато запали клечката, която стърчеше между разтрепераните му пръсти като тъничка празнична свещичка. Ти си също като баща си. Той не знаеше да се забавлява, ти също не знаеш. Ти си един досадник, Креги-беги. Тя допя песента и духна клечката, преди Крейг да усети истинска болка, но той никога не забрави жълтия пламък, огъващата се, почерняваща дървена клечка и усилващата се топлина, докато майка му грачеше „Честит рожден ден, мили Креги-беги“ с гъгнивия си пиянски глас. Налягане.

Налягане в дълбините.

Крейг Туми продължи да получава от горе до долу шестици и продължи да прекарва много време в стаята си. Мястото, което преди беше негов затвор, беше станало негово убежище. Там предимно учеше, но понякога — когато нещата отиваха на зле, когато се чувстваше притиснат до стената — той откъсваше листа от тетрадка и един по един ги късаше на тесни ленти. Пускаше ги да падат в краката му на растяща купчина, а очите му гледаха празно в пространството. Но тези празни периоди не бяха чести. Все още.

Завърши гимназия като първенец на випуска. Майка му не дойде. Беше пияна. Завърши девети по успех Факултета по управление на Калифорнийския университет в Лос Анджелис. Майка му не дойде. Беше мъртва. На дъното на тъмната бразда, издълбана в центъра на собственото му сърце, Крейг беше съвсем сигурен, че ланголиерите най-накрая бяха дошли да я вземат.

Като част от обучението си за ръководител Крейг тръгна на работа в калифорнийската банкова корпорация „Пустинно слънце“. Справи се много добре, което не беше, изненада — все пак Крейг Туми беше свикнал да получава шестици от горе до долу, свикнал да расте при високите налягания, които съществуват в големите дълбочини. И понякога, след някое малко неблагополучие в работата (а в онези времена, само преди пет кратки години, всички неблагополучия бяха малки), той се връщаше в апартамента си в Уестууд, на по-малко от миля от апартамента, в който щеше да заживее Брайън Енгъл след развода, и с часове късаше хартия на малки ленти. Епизодите на късане на хартия постепенно зачестяваха.

През тези пет години Крейг управляваше бързата машина на корпорацията като състезателна хрътка, която преследва механичен заек. Тръгнаха слухове, че той може да стане най-младият вицепрезидент в славната четирийсетгодишна история на „Пустинно слънце“. Но някои риби са така устроени, че се развиват само донякъде и не повече — ако преминат заложените в тях предели, те експлодират.

Преди осем месеца Крейг Туми беше натоварен сам със своя голям проект — еквивалент на дипломна работа в рамките на корпорацията. Проектът беше създаден от отдела за облигации. Облигациите — чуждестранни облигации и облигации без покритие (те често бяха едни и същи) — бяха специалността на Крейг. В проекта се предлагаше да се изкупят ограничено количество съмнителни южноамерикански облигации — понякога наричани облигации на страшния дълг — по грижливо установено разписание. В теоретично отношение тези покупки бяха достатъчно солидни при съществуващата ограничена застраховка върху тях, а много по-голямото намаление на данъците поради големия оборот щеше да доведе до печалба (практически Чичо Сам се беше нагърбил самичък със задачата сложната структура на дълговете на Южна Америка да не се срути като къщичка от карти). Просто трябваше да се пипа внимателно.

Крейг Туми беше представил дързък план, който предизвика много повдигания на вежди. Планът беше изграден върху голяма покупка на различни аржентински облигации, като правило смятани за възможно най-лошите. Крейг се бореше яростно и убедително за плана си — показваше факти, цифри и предвиждания, за да докаже твърдението си, че аржентинските облигации са много по-солидни, отколкото изглеждат. С един удар, твърдеше той, „Пустинно слънце“ може да стане най-важният — най-богатият купувач на чуждестранни облигации в Западните щати. Парите, които щяха да спечелят, далеч нямаше да са толкова важни, колкото дълготрайното доверие, което щяха да изградят.

След големи дискусии — някои от тях горещи — планът на Крейг за проекта получи зелена улица. Том Холби — старши вицепрезидент, дръпна настрани Крейг след събранието, за да му изкаже поздравленията и предупрежденията си.

— Ако в края на финансовата година нещата тръгнат по начина, по който очакваш, ще станеш любимец на всички. Ако не, ще се окажеш на много ветровито място, Крейг. Съветвам те през следващите няколко месеца да се опиташ да си направиш заслон от вятъра.

— Няма да ми трябва заслон, господин Холби — каза Крейг уверено. — Ще ми трябва делтаплан, за да летя по вятъра. Това ще бъде покупката на облигации на века — като да откриеш диаманти на разпродажба в хамбар. Само почакайте и ще видите.

Същата вечер той се прибра вкъщи рано и веднага след като затвори вратата на апартамента си и я заключи три пъти, уверената усмивка изчезна от лицето му. На нейно място се появи старото неспокойно изражение на празнота. По пътя за вкъщи беше купил цяла дузина списания. Взе ги в кухнята, подреди ги внимателно върху масата пред себе си и започна да ги къса на дълги, тесни ленти. Продължи да прави това повече от шест часа. Късаше, докато „Нюзуик“, „Таймс“ и „Ю. С. Нюз“ не покриха целия под около него. Обувките му марка „Гучи“ се заровиха в тях. Изглеждаше като единствения оцелял след експлозия във фабрика за телеграфна лента.

Облигациите, които беше предложил за купуване — по-специално аржентинските облигации, представляваха МНОГО по-голям риск, отколкото той можеше да понесе. Беше прокарал предложението си, като беше преувеличил някои факти, премълчал други… и дори измислил трети. Всъщност последните бяха съвсем малко. След това си беше отишъл вкъщи и беше късал хартия на ивици с часове, чудейки се защо го прави. Не знаеше нищо за рибите, които живеят в дълбините, живеят и умират, без дори да са виделя слънцето. Не знаеше, че има както риби, така и хора, за които заплаха не е налягането, а липсата на налягане. Знаеше само, че беше почувствал непреодолима принуда да купи тези облигации, да залепи мишена на собственото си чело.

Сега трябваше да се срещне за облигациите с представителите на пет големи банкови корпорации в „Пруденшъл сентър“ в Бостън. Щеше да има голямо сравняване на бележки, голямо обсъждане на бъдещето на световния пазар на облигации, голямо обсъждане на покупките през последните шестнайсет месеца и на резултата от тези покупки. И преди първият ден от тридневната конференция да завърши, всички щяха да знаят това, което Крейг Туми знаеше от деветдесет дни: облигациите, които беше закупил, сега струваха по-малко от шест цента за долар. И не след дълго големите шефове в „Пустинно слънце“ щяха да открият истината — че е купил три пъти повече, отколкото имаше пълномощия да купи. Той беше вложил и последната стотинка от личните си спестявания… което, разбира се, не ги интересуваше.

Кой знае как би се почувствала рибата, пленена в една от тези дълбоки падини и извадена бързо на повърхността — на светлината на слънцето, за което никога не е подозирала? Не е ли поне възможно тези финални мигове да са пълни с екстаз, а не с ужас? Та рибата да почувства смазващата реалност на цялото това налягане едва когато накрая припадне? Да си помисли, ако се допусне, че рибата може да мисли, в някакво радостно опиянение: „Най-накрая се освободих от това тегло!“ — в секундите, преди да експлодира? Вероятно не. Рибите от тези тъмни дълбини може да не чувстват изобщо, поне не по начина, който ние разбираме, а със сигурност не могат да мислят… но хората могат.

Вместо да чувства срам, когато се качи на борда на полет 29 на „Американ прайд“, Крейг Туми беше завладян от огромно облекчение и трескаво, кошмарно щастие. Беше на път да експлодира, а откри, че изобщо не му пука. Даже откри, че го очаква с нетърпение. Усещаше как при изкачването му към повърхността налягането отпада от цялата повърхност на кожата му. За пръв път от седмици насам нямаше късане на хартия. Беше заспал още преди полет 29 да тръгне по пистата и беше спал като бебе, докато онова сляпо отроче не започна котешкия си концерт.

И сега му казаха, че всичко се е променило, и това просто не можеше да се допусне. Не трябваше да се допусне. Той беше здраво хванат в мрежата, беше почувствал влудяващото изкачване и опъването на кожата си при усилието да компенсира налягането. Те не можеха да си променят плановете и да го пуснат обратно в дълбочината.

Бангор?

Бангор, щата Мейн?

О, не. Наистина не.

Крейг Туми смътно съзнаваше, че повечето от хората на борда на самолета са изчезнали, но не го беше грижа. Не те бяха важното нещо. Не бяха част от това, което баща му обичаше да нарича ГОЛЕМИЯ ФИЛМ. Събранието в „Пруденшъл сентър“ беше част от ГОЛЕМИЯ ФИЛМ.

Тази налудничава идея — да се отклонят към Бангор, щата Мейн… чий план всъщност беше това?

Разбира се, беше идея на пилота, идея на Енгъл. Така наречения капитан.

Енгъл, сега… Енгъл чудесно можеше да бъде част от ГОЛЕМИЯ ФИЛМ. Можеше всъщност да е агент на ВРАГА. Крейг вътрешно подозираше това от мига, в който Енгъл беше започнал да говори по радиоуредбата, но в този случай той не трябваше да зависи от вътрешното си усещане, нали? Наистина не. Беше слушал разговора между кльощавото момче и мъжа в охлузеното спортно сако. Чувството на този човек за дрехи беше ужасно, но това, което той казваше, беше съвсем ясно за Крейг Туми… поне до известен момент.

„В такъв случай, пилотът би бил един от нас“ — беше казало хлапето.

„И да, и не — беше отговорил типът в парцаливото сако. — В моя сценарий пилотът си е пилотът. Пилотът, който просто случайно е на борда с безплатен билет за Бостън. Пилотът, който лети в първа класа и е бил на по-малко от десет метра от вратата на кабината.“

С други думи, Енгъл.

А другият тип — онзи, който беше извил носа на Крейг, очевидно също беше в играта и служеше като небесен разпоредител, който да предпазва Енгъл от всеки, който се намеси случайно.

Той не продължи да подслушва разговора между хлапето и мъжа в охлузеното спортно сако, защото мъжът престана да говори смислено и започна да сипе налудничави приказки за това как Денвър, Де Мойнс и Омаха били изчезнали. Мисълта, че тези три големи американски града могат просто да изчезнат, беше абсолютно невероятна… но това не значеше, че всичко, което каза старикът, беше невероятно.

Това, разбира се, беше експеримент. Тази идея не беше глупава — ни най-малко. Но идеята на старика, че всички те са опитни зайчета, беше просто още една безсмислица.

„Аз — помисли Крейг. — Отнася се за мен. Аз съм опитното зайче“.

През целия си живот се беше чувствал като опитен образец в експеримент, подобен на този тук. „Това, господа, е въпрос на съотношение: налягане към успех. Правилното съотношение води до получаване на някакъв коефициент X. Какъв коефициент X? Това ще ни покаже нашето опитно зайче, господин Крейг Туми.“

Но после Крейг Туми беше направил нещо, което те не бяха очаквали — нещо, което никое от техните бели мишлета и морски свинчета никога не беше дръзнало да направи: беше им казал, че излиза от играта.

„Но ти не можеш да направиш това! Ще експлодираш!“

„Така ли? Чудесно!“

И сега всичко му беше станало ясно, съвсем ясно. Тези други хора или бяха невинни случайни свидетели, или допълнителни участници, наети, за да предадат на тази глупава малка драма страшно необходимата й правдоподобност. Всичко беше нагласено с една цел: да се задържи Крейг Туми далеч от Бостън, да се задържи Крейг Туми да не излиза от експеримента.

„Ще видят те“ — помисли си Крейг. Издърпа нов лист от самолетното списание и го разгледа. На него беше показан щастлив мъж — мъж, който очевидно не беше чувал за ланголиерите, който очевидно не знаеше, че те се крият навсякъде — зад всеки храст и дърво, във всяка сянка, там, където не можеш да ги видиш. Щастливият мъж караше по селски път, седнал зад волана на наетата от „Авис“ кола. В рекламата пишеше, че когато покажеш на гишето на „Авис“ картата си за редовен пътник на „Американ прайд“, те веднага ще ти дадат тази кола под наем, а може би заедно с нея и шоу-балерина, която да шофира. Той започна да къса ивица хартия от гланцираната реклама. Звукът от дългото, бавно късане беше едновременно мъчителен и напълно успокояващ.

„Ще видят, че когато кажа, че излизам, значи точно това имам предвид,“

Пусна ивицата на пода и започна със следващата. Важно беше разкъсването да е бавно. Важно беше всяка ивица да бъде колкото може по-тясна, но не биваше да станат прекалено тесни, защото ще ти избягат и ще се скъсат, преди да си стигнал до края на страницата. Да се справиш точно с всяка от тях изискваше остри очи и смели ръце.

„А аз ги имам. Вярвайте. Просто ми вярвайте.“

„Къс-с-с-с.“

„Може да се наложи да убия пилота.“

Ръцете му спряха на половината страница. Погледна през прозореца и видя собственото си дълго, пребледняло лице на фона на тъмнината.

„Може да се наложи да убия и англичанина.“

Крейг Туми не беше убил никого през живота си. Би ли могъл да го направи? С нарастващо облекчение реши, че би могъл. Не докато са още във въздуха, разбира се — англичанинът беше твърде бърз, твърде силен и тук нямаше оръжия, които да са достатъчно сигурни. А след като кацнат?

„Да. Ако се наложи, да.“

Все пак, конференцията в „Пруденшъл сентър“ беше планирана да трае три дни. Сега изглеждаше, че закъснението му беше неизбежно, но поне щеше да може да даде обяснение: той е бил упоен и взет като заложник от правителствена тайна служба. Щеше да ги шашне. Вече виждаше изненаданите им лица и той — застанал пред тях, триста души банкери от цялата страна, събрали се да обсъждат облигациите и дълговете, банкери, които щяха да чуят мръсната истина за това, какво смята да прави правителството. „Приятели, аз бях отвлечен от…“

„Къс-с-с-с.“

„… и успях да избягам чак когато…“

„Къс-с-с-с.“

„Ако трябва, мога да ги убия и двамата. Всъщност мога да убия всички.“

Ръцете на Крейг Туми се раздвижиха отново. Той откъсна останалата част от ивицата, пусна я на пода и започна със следващата. В списанието имаше много страници, всяка страница съдържаше много ивици, ще рече — оставаше му много работа, преди самолетът да кацне. Но той не се тревожеше от това.

Крейг Туми не беше от тези, които се плашат от работата.

5

Лоръл Стивънсън не заспа отново, но успя леко да дремне. Мислите й — които в това вече отпуснато състояние на съзнанието и бяха близки до сънища — се върнаха към причината защо все пак тя отиваше в Бостън.

„Утре трябваше да започне първата ми истинска отпуска от десет години насам“ — беше казала тя, но това беше лъжа. Имаше и зрънце истина, но тя се съмняваше дали когато го каза, беше много убедителна — не беше научена да лъже и похватът й не беше много добър. Не че някой от хората, останали в самолета на полет 29, го беше грижа дали е вярно, или не. Не и в тази ситуация. Фактът, че отиваш в Бостън, за да се срещнеш (и почти сигурно, да спиш) с мъж, когото не си виждала, беше нищо в сравнение с факта, че летиш на изток в самолет и че повечето от пътниците са изчезнали заедно с целия екипаж.

„Скъпа Лоръл,

Така съм зяпнал в очакване да те видя! Когато слезеш от стълбичката на самолета, няма даже да се налага да погледнеш отново снимката ми. Стомахът ми ще е пълен с толкова много пеперуди, че ще трябва просто да търсиш човек, който лети някъде под тавана…“

Името му беше Дарън Кросби.

Нямаше да се наложи да поглежда снимката му — това до голяма степен беше вярно. Беше запомнила лицето му точно както беше запомнила наизуст повечето от писмата му. Въпросът беше защо. А за този въпрос тя нямаше отговор. Нямаше дори предположение. Това беше просто ново доказателство за разсъждението на Дж. Р. Р. Толкин: трябва да бъдеш внимателен всеки път, когато излизаш от вратата си. Защото пред антрето ти започва път, а пътищата винаги водят надалеч. Ако не внимаваш, можеш да се окажеш… ами… просто изметен — странник в странна земя без всякакво обяснение как си се оказал там.

Лоръл беше казала на всички къде отива, но на никого не беше казала защо отива и какво ще прави. Беше завършила Калифорнийския университет със специалност библиография. Макар че не беше чак манекен, беше добре сложена и достатъчно приятна на вид. Имаше малък кръг от добри приятели и те щяха да бъдат слисани от това, какво възнамерява да направи — да отиде чак в Бостън с планове да остане с мъж, когото познава само от кореспонденция — мъж, с когото се беше запознала посредством обширната колонка за лични запознанства в списание, наречено „Приятели и любовници“.

Всъщност тя сама беше слисана от себе си.

Дарън Кросби беше висок над един и осемдесет, тежеше осемдесет килограма и имаше тъмносини очи. Предпочиташе шотландско уиски (но не и да прекалява), имаше котарак на име Станли, беше определено хетеросексуален, беше съвършен джентълмен (или поне претендираше да е така) и мислеше, че Лоръл е най-красивото име, което някога е чувал. Снимката, която й беше изпратил, показваше мъж с приятно, отворено, интелигентно лице. Тя предполагаше, че Дарън е от онзи тип мъже, която изглеждат страниш, ако не се бръснат два пъти дневно. И това беше всъщност всичко, което знаеше.

За половин дузина години Лоръл си беше кореспондирала с половин дузина мъже — смяташе това за хоби — но никога не беше очаквала да предприеме следващата стъпка — тази стъпка. Предполагаше, че мрачното и самоиронизиращо чувство за хумор на Дарън беше част от влечението, но някак потиснато осъзнаваше, че истинските причини изобщо не бяха в него, а в самата нея. В неспособността й да разбере силното желание да разчупи клетката? Просто да отлети към неизвестното, надявайки се, че ще падне истинската мълния?

„Какво правиш?“ — отново се запита тя.

Самолетът премина през лека въздушна буря и отново навлезе в спокойна атмосфера. Лоръл се сепна от дрямката си и се огледа. Видя младото момиче-тийнейджър, което беше седнало на мястото срещу нея. Гледаше през прозореца.

— Какво виждате? — попита Лоръл. — Вижда ли се нещо?

— Ами, слънцето изгря — каза момичето, — но това е всичко.

— А на земята? — На Лоръл не й се искаше да стане и да погледне сама. Главата на Дина все още беше облегната на рамото й и Лоръл не искаше да я събуди.

— Не се вижда. Под нас всичко е покрито с облаци. — Тя се огледа. Очите й се бяха изчистили и на лицето й се беше върнал малко — не много, но малко — цвят.

— Казвам се Бетани Симс. А вие?

— Лоръл Стивънсън.

— Мислите ли, че всичко ще се оправи?

— Мисля, че да — каза Лоръл и добави неохотно, — надявам се.

— Страх ме е от едно: какво може да има под тези облаци — каза Бетани, — но и без това ме беше страх. За Бостън. Майка ми изведнъж реши каква велика идея е да прекарам две-три седмици с леля ми Шона, въпреки че училището започва след десет дни. Мисля, че идеята беше да сляза от самолета като кротичко агънце и после леля Шона да започне да ме тегли за връвчицата.

— Каква връвчица?

— Не се поддавай на случая, не изтегляй двеста долара, отивай право в най-близката възстановителна болница и започвай да отвикваш — каза Бетани. Прекара ръце през късата си тъмна коса. — Нещата вече бяха толкова необикновени, че това изглежда само малко допълнение. — Тя погледна към Лоръл внимателно и след това добави съвършено сериозно: — Това е истина, нали? Искам да кажа, вече се ощипах. Няколко пъти. Нищо не се промени.

— Истина е.

— Не изглежда истина — каза Бетани. — Изглежда като един от онези глупави филми за катастрофи. „Летище 1990“ или нещо подобно. Продължавам да се оглеждам, за да открия няколко стари актьори като Уилфърд Бримли и Оливия де Хавиланд. Нали трябва да се срещнат по време на бъркотията и да се влюбят един в друг?

— Не мисля, че са в самолета — каза Лоръл тъжно. Погледнаха се една друга в очите и за миг почти се разсмяха заедно. Ако това се беше случило, то щеше да ги направи приятели… но не се случи. Не съвсем.

— А ти, Лоръл? Да нямаш проблем като във филмите, които спомена?

— Боя се, че не — отвърна Лоръл. И след това наистина започна да се смее. Понеже си помисли как през ума й премина като изстрел червеният неонов надпис „Лъжкиня такава!“

Бетани сложи ръка пред устата си и се захили.

— Боже! — каза тя след минута. — Искам да кажа, това е влудяващо, знаеш ли?

Лоръл кимна.

— Знам. — Направи пауза и после попита: — Имаш ли нужда от възстановителна болница, Бетани?

— Не знам. — Момичето се обърна, за да погледне отново през прозореца. Усмивката й беше изчезнала и гласът й беше мрачен. — Може би. Преди мислех, че бе просто забавление, но сега не знам. Предполагам, че не мога да го овладея. Но да ме превозват по такъв начин… Чувствам се като свиня в коридора на кланицата.

— Съжалявам — каза Лоръл, но съжаляваше и за себе си. Вече беше осиновила сляпото момиче и нямаше нужда от второ осиновено дете. Сега, когато се беше събудила напълно, тя откри, че се страхува — ужасно се страхува. Не искаше да бъде кошче за отпадъци и на това дете, ако то смяташе да се освобождава от огромен куп от проблеми като във филмите за катастрофи. Тази мисъл я накара да се усмихне отново — просто, не можа да се сдържи. Това беше влудяващо. Наистина.

— И аз съжалявам — каза Бетани, — но предполагам, че не е моментът да се тревожим за това, а?

— Предполагам, че може би е — каза Лоръл.

— В никой от онези филми от типа на „Летище“ пилотът не изчезваше, нали?

— Не си спомням.

— Почти шест е. Още два часа и половина.

— Да.

— Ако поне светът е все още там — каза Бетани, — това ще е достатъчно за начало. — Тя отново погледна внимателно Лоръл. — Сигурно нямаш никакъв наркотик, нали?

— Боя се, че не.

Бетани сви рамене и я погледна с уморена усмивка, която по странен начин изглеждаше победоносна.

— Е — каза тя, — едно на нула за тебе. Аз просто се боя.

6

След известно време Брайън Енгъл отново провери курса, скоростта, навигационните данни и картите си. Накрая провери и ръчния си часовник. Беше осем и две минути.

— Е — каза той на Ник, без да поглежда встрани, — мисля, че вече е време. Или — или.

Протегна ръка и включи надписа „ЗАТЕГНЕТЕ КОЛАНИТЕ“. Звънецът иззвъня ниско и приятно като камбанка. После включи радиоуредбата и взе микрофона.

— Здравейте, дами и господа. Говори отново капитан Енгъл. В момента сме над Атлантическия океан на около трийсет мили източно от брега на щата Мейн и много скоро започвам първоначално спускане в областта на Бангор. При нормални обстоятелства не бих светнал надписа за коланите толкова рано, но обстоятелствата не са нормални, а майка ми казваше, че благоразумието е половината от храбростта. В този смисъл искам да се уверите, че коланите ви са затегнати плътно и здраво. Атмосферните условия под нас не изглеждат особено застрашителни, но тъй като нямам съобщения по радиото, времето ще бъде за всички нас нещо като пакет с изненада. Все се надявах, че облаците ще се разсеят и над Върмонт видях няколко дупчици, но се боя, че се затвориха отново. От опита си на пилот мога да ви кажа, че облаците, които виждате под нас, не говорят за много лошо време. Мисля, че времето в Бангор може да бъде облачно, с лек дъжд. Започвам спускането. Моля, запазете спокойствие — всички лампички на таблото ми светят зелено и всички процедури, които остават да се извършат, са според правилата.

Брайън не си беше дал труда да програмира автопилота за спускане — пое управлението сам. Направи, един дълъг и плавен завой, и когато „Боинг“-ът започна бавното си потъване към облаците на височина 1300 метра, седалката под него леко се наклони.

— Много успокояващо — каза Ник. — Трябваше да станеш политик, приятелче.

— Съмнявам се, че те се чувстват спокойни точно сега — каза Брайън. — Аз във всеки случай не съм.

Всъщност той беше по-изплашен, отколкото някога му се беше случвало през кариерата му на пилот. Разхерметизирането на полет 7 от Токио изглеждаше като дребна неприятност в сравнение със сегашната ситуация. Сърцето му биеше бавно и тежко в гръдния му кош — като погребална камбана. Той преглътна и чу щракване в гърлото си. Полет 29 премина през 10 000 метра, като продължаваше да се снишава. Белите безформени облаци сега бяха по-близко. Простираха се от хоризонт до хоризонт като някакъв странен паркет на бална зала.

— Изплашен съм до смърт, приятелю — каза Ник Хоупуел със странен дрезгав глас. — Виждал съм как умират хора на Фолкландските острови, сам получих куршум в крака там, имам тефлоново коляно за доказателство и бях на косъм от хвръкване във въздуха от бомба в един камион в Бейрут — беше през осемдесет и втора, но никога не съм се страхувал така, както сега. Част от мене би искала да те сграбчи и да те накара да ни върнеш обратно. Толкова далече, докъдето може да стигне тази птица.

— Това не би помогнало много — отговори Брайън. Собственият му глас вече не беше спокоен — той чуваше в него биенето на сърцето си, по-редките и по-честите му тупкания. — Нали помниш какво ти казах одеве — не можем да останем тук горе завинаги.

— Знам. Но се боя от онова, което е под тези облаци. Или не е под тях.

— Е, ще открием това заедно.

— Не очакваме никаква помощ, нали, приятелю?

— Нито грам.

„Боинг 767“ премина през границата на 8000 метра и продължи да се спуска.

7

Всички пътници бяха в главния салон; дори и плешивият мъж, който упорито остана залепнал за седалката си в бизнес-класата през по-голямата част от полета, беше дошъл при тях. И всички бяха будни, освен брадатия мъж в най-задната част на самолета. Те го чуваха да похърква весело, а Албърт Коснър почувства един миг на горчива ревност, желание той да можеше да се събуди, след като всички са вече в безопасност на земята, както най-вероятно щеше да направи брадатият мъж, и да каже, както най-вероятно щеше да каже брадатият мъж: „Къде, но дяволите, се намираме?“

Единственият друг звук беше тихото „къс-с-с… къс-с-с-с…“ на Крейг Туми, който унищожаваше самолетното списание. Обувките му бяха покрити от купчина хартиени ивици.

— Имате ли нещо против да спрете? — попита Дон Гафни. Гласът му беше сух и напрегнат. — Изкарва ме от нерви, приятелче.

Крейг обърна глава. Разгледа Дон Гафни с двете си разширени, спокойни, празни очи. Завъртя глава обратно. Задържа страницата, върху която работеше в момента и на която случайно се намираше източната част от картата на маршрутите на „Американ прайд“

„Къс-с-с-с“

Гафни отворя уста да каже нещо, после я затвори здраво.

Ръката на Лоръл беше около раменете на Дина. Дина държеше с двете си ръце другата й ръка. Албърт седеше с Робърт Дженкинс точно пред Гафни. Пред него беше момичето с късата тъмна коса. То гледаше през прозореца, а тялото му беше изправено, като че ли беше овързано с жица. Пред нея седеше Плешивия от бизнес-класата.

— Е, поне ще можем да получим малко кльопачка — каза той високо.

Никой не отговори. Главният салон изглеждаше обгърнат в някаква неподвижна черупка от напрежение. Албърт Коснър почувства как космите по цялото му тяло настръхват в очакване. Потърси успокояващото скривалище на Аса Коснър — този херцог на пустинята и барон на „Бънтлайн“, и не можа да го открие. Аса беше отишъл на почивка.

Облаците бяха много по-близко. Вече не изглеждаха плоски — Лоръл виждаше пухкавите извивки и заоблените вълни, пълни със сенките на ранната утрин. Запита се дали Дарън Кросби е все още там долу, дали търпеливо я очаква на вратата за посрещане на летище Лоугън, някъде до залата на „Американ прайд“. Без особена изненада откри, че по един или друг начин това не я интересува много. Погледът й беше привлечен отново от облаците и тя съвсем забрави за Дарън Кросби, който обичаше шотландско уиски (макар и без да прекалява) и претендираше, че е съвършен джентълмен.

Представи си ръка — огромна зелена ръка, която изведнъж се врязва нагоре през тези облаци и хваща „Боинг“-а, както сърдито дете хваща играчка. Представи си как ръката се свива, видя самолетното гориво да експлодира в оранжеви пламъци между огромните кокалчета и затвори очи за миг.

„Не слизай! — понечи да извика тя. — О, моля, не слизай!“

Но какъв избор имаха? Какъв избор?

— Много ме е страх — изхленчи Бетани Симс. Премести се на едно от местата в централното отделение, затегна предпазния колан и притисна корема си с ръце. — Мисля, че ще…

Крейг Туми я погледна и започна да къса нова ивица от картата на маршрутите. След мит Албърт разкопча колана си, стана, седна до Бетани и отново се закопча. Веднага щом седна, Бетани сграбчи ръцете му. Кожата му беше хладна като мрамор.

— Всичко ще бъде наред — каза той, като се стараеше гласът му да звучи твърдо и безстрашно, стараеше се да звучи като гласа на най-бързия евреин на запад от Мисисипи. Вместо това той звучеше като гласа на Албърт Коснър — седемнайсетгодишен ученик по цигулка, който се чувства на ръба на напикаването.

— Надявам се — започна тя и тогава самолетът започна да подскача. Бетани изпищя.

— Какво има? — попита Дина Лоръл с тънък разтревожен глас. — Какво става със самолета? Ще се разбием ли?

— Аз не…

По високоговорителите се чу гласът на Брайън.

— Обикновена въздушна буря, приятели — каза той. — Моля да запазите спокойствие. Възможно е да подскочим и по-силно няколко пъти, когато навлезем в облаците. На повечето от вас това се е случвало, така че просто останете спокойно по местата си.

„Къс-с-с-с.“

Дон Гафни отново погледна към мъжа с полото и усети внезапно почти непреодолимо желание да издърпа самолетното списание от ръцете на това проклето копеле и да започне да го налага с него.

Облаците сега бяха съвсем близо. Робърт Дженкинс виждаше как тъмният силует на „Боинг“-а се носеше напред по бялата повърхност точно под самолета. Скоро самолетът щеше да целуне собствената си сянка и да изчезне. Никога през живота си не беше имал предчувствие, но сега му дойде — сигурно и пълно. „Когато се врежем в тези облаци, ще видим нещо, което не е виждало нито едно човешко същество. Нещо, което изобщо не е за вярване… и все пак ще бъдем принудени да повярваме. Няма да имаме избор.“

Ръцете му стиснаха здраво страничните облегалки на седалката. Капка пот се търколи в окото му. Вместо да вдигне ръка, за да я избърше, Дженкинс се опита да я отстрани с мигане. Ноктите му се забиха в облегалките.

— Какво става? — попита Дина тревожно. Ръцете й бяха сключени около ръцете на Лоръл. Бяха малки, но стискаха силно до болка. — Нали всичко ще бъде наред?

Лоръл погледна надолу през прозореца. Сега „Боинг“-ът минаваше точно по върховете на облаците и първите късове захарен памук се плъзнаха пред очите й. Самолетът изпадна в нова серия от тласъци и тя трябваше да сподави стона, който се надигна в гърлото й. За пръв път в живота си се чувстваше физически болна от ужас.

— Надявам се, миличка — каза тя, — надявам се, но наистина не знам.

8

— Какво показва радарът ти, Брайън? — попита Ник. — Нещо необичайно? Или нищо?

— Нищо — каза Брайън. — Показва, че светът е там долу и това е всичко. Ние сме…

— Почакай — каза Ник. В гласа му имаше приглушен, сподавен звук, сякаш гърлото му се беше стеснило до размерите на иглено ухо. — Набери височина отново. Нека да премислим. Чакай да се разсеят облаците.

— Няма достатъчно време и няма достатъчно гориво. — Очите на Брайън бяха впити в приборите му. Самолетът отново заподскача. Той автоматично извърши корекциите. — Задръж. Влизаме.

Натисна кормилото напред. Стрелката на висотомера се заплъзга бързо под стъкленото си прозорче. И „Боинг“-ът навлезе в облаците. За момент опашката му изостана, стърчейки над пухкавата повърхност като перка на акула. След миг тя също изчезна и небето остана празно — като че ли там никога не беше имало самолет.