Стивън Кинг
Ланголиерите (3)

1

Брайън беше помолил възрастния мъж с червената риза да наглежда Дина, но веднага, щом Дина чу жената от дясната редица — тази с красивия млад глас, — тя уплашено се залепи за нея, притисна се и потърси ръката й с някаква плаха решителност. След годините, прекарани с госпожица Лий, Дина можеше да разпознава учителите по гласа. Тъмнокосата жена доста охотно я хвана за ръка.

— Как каза, че ти е името, миличка? Дина ли?

— Да — каза Дина. — Аз съм сляпа, но като ме оперират в Бостън, ще мога да виждам отново. Вероятно ще мога да виждам. Докторите казват, че има вероятност седемдесет процента, че ще мога да виждам нещо, а четирийсет процента — че ще виждам напълно. Как се казваш?

— Лоръл Стивънсън — каза тъмнокосата жена. Очите й все още изучаваха главния салон и лицето й, изглежда, не беше в състояние да промени началния си израз — поразително неверие.

— Лоръл — това значи лаврово цвете, нали? — попита Дина. Тя говореше с трескава възбуда.

— Ъхъ — каза Лоръл.

— Извинете ме — каза мъжът с очилата в рогови рамки и британския акцент. — Ще отида отпред да помогна на нашия приятел.

— Ще дойда и аз — каза възрастният мъж с червената риза.

— Искам да знам какво става тук — рязко възкликна мъжът с полото. Лицето му беше мъртвобледо с изключение на две яркочервени петна на бузите. — Искам да знам какво става веднага.

— Не съм изненадан ни най-малко — каза англичанинът и закрачи напред. Мъжът с червената риза го последва. Момичето със сънения поглед бавно тръгна след тях, после спря при преградата между главния салон и бизнес-салона, като че ли не беше сигурна къде се намира.

Възрастният господин с изтърканото спортно сако отиде до прозореца на левия борд, облегна се на него и започна да се взира навън.

— Какво виждате? — попита Лоръл Стивънсън.

— Тъмнина и планини — каза мъжът със спортното сако.

— Скалистите планини ли? — попита Албърт. Мъжът с изтърканото спортно сако кимна.

— Мисля, че да, момко.

Албърт също реши да отиде напред. Той беше на седемнайсет години, беше жестоко интелигентен, а тази вечер въпросът с повишена трудност за него беше същият: кой управлява самолета?

После реши, че няма значение… поне за момента. Движеха се гладко напред, така че вероятно имаше някой, и дори ако този някой се окажеше нещо — с други думи, автопилот — нищо не можеше да се направи. Като Албърт Коснър, той беше талантлив цигулар — не съвсем вундеркинд — и отиваше да следва в Музикалния колеж в Бъркли. Като „Аса“ Коснър, той беше (поне в сънищата си) най-бързият евреин на запад от Мисисипи, ловецът на награди, който почиваше в събота, внимаваше да не ляга с обувки на леглото и винаги гледаше с едно око към главната възможност, а с другото — за някой добър кашерен ресторант по прашния път. „Аса“, предполагаше той, беше неговият начин да се запази от любещите родители, които не му разрешиха да играе бейзбол в Младежката лига, защото можело да повреди талантливите си ръце, и които бяха убедени, че всяко кихане е начало на пневмония. Той беше цигулар-стрелец — интересно съчетание — но не разбираше и бъкел от самолети. А момиченцето беше казало нещо, което едновременно го заинтригува и накара кръвта му да застине. „Аз почувствах косата му! — беше казала тя. — Някой беше отрязал КОСАТА МУ!“

Той се отдели от Лоръл и Дина (мъжът с дрипавото спортно сако беше отишъл до десния борд на самолета, за да погледне през прозореца, а мъжът с полото вървеше напред, за да помогне на другите — беше присвил очи като побойник) и се захвана да проследи пътя, който беше изминала Дина покрай левия проход между седалките.

„Някой беше отрязал КОСАТА МУ!“ — беше казала тя и след като мина покрай няколко реда, Албърт видя за какво ставаше дума.

2

— Надявам се — каза англичанинът, — че пилотската фуражка, която забелязах на едно от местата в първа класа, принадлежи на вас.

Брайън стоеше пред заключената врата с наведена глава и мислеше усилено. Когато англичанинът заговори зад него, той се стресна и се завъртя на пети.

— Не исках да ви прекъсвам — каза учтиво англичанинът. — Казвам се Ник Хоупуел. — Той протегна ръка.

Брайън я стисна. Докато правеше това, изпълнявайки своята половина от древния ритуал, реши, не всичко трябва да е сън. Бяха го предизвикали страшният полет от Токио и съобщението, че жена му Ан е мъртва.

Част от съзнанието му знаеше, че не е така, точно както част от съзнанието му беше осъзнала, че писъкът на момиченцето нямаше нищо общо с изоставения салон на първа класа, но той се хвана за тази мисъл, също както се беше хванал за другата преди малко. Щом помагаше, защо не? Всичко друго беше лудост — до такава степен, че даже опитите да мисли го караха да се чувства болен и трескав. Освен това нямаше никакво време за мислене — просто нямаше време, и той откри, че този факт също носи някакво облекчение.

— Брайън Енгъл — каза той. — Радвам се да се запознаем, въпреки че обстоятелствата са… — Той безпомощно сви рамене. Какви точно бяха обстоятелствата? Не можеше да се сети за прилагателно, което да ги опиеш точно.

— Малко странни, нали? — съгласи се Хоупуел. — Предполагам, че точно сега е по-добре да не мислим за тях. Отговаря ли екипажът?

— Не — каза Брайън и, объркан, силно удари с юмрук по вратата.

— Леко, леко — успокои го Хоупуел. — Кажете ми за фуражката, господин Енгъл. Нямате представа какво удоволствие и облекчение би било за мен да мога да се обръщам към вас с „капитан Енгъл“.

Брайън се усмихна насила.

— Аз съм капитан Енгъл — каза той, — но при тези обстоятелства мисля, че може да ме наричате Брайън.

Ник Хоупуел сграбчи ръката на Брайън и пламенно я целуна.

— Вярвам, че е по-добре да ви наричам „Спасителю“ — каза той. — Имате ли нещо ужасно много против?

Брайън отметна глава назад и се засмя. Ник се засмя с него. Стояха пред заключената врата в един почти празен самолет и се смееха неудържимо. Мъжът с червената риза и мъжът с полото ги изгледаха, сякаш и двамата бяха полудели.

3

В продължение на няколко мига Албърт Коснър задържа косата в дясната си ръка, разгледа я замислено. Беше черна и лъскава на светлината на лампите, с подходяща за нея кожа. Не се учудваше, че тя беше изплашила до смърт момиченцето. Би изплашила и него, ако не можеше да я види.

Хвърли перуката обратно на седалката, погледна чантичката, която беше оставена на съседното място, после погледна по-отблизо това, което се намираше до чантичката. Беше златна венчална халка. Вдигна я, разгледа я, след това я остави обратно. Тръгна бавно към задната част на самолета. За по-малко от минута Албърт се сблъска с толкова чудеса, че забрави всичко друго — кой управлява самолета и как щяха да се измъкнат оттук, ако го управляваше автопилот.

Пътниците на полет 29 ги нямаше, но те бяха оставили след себе си приказно (и донякъде объркващо) съкровище. Албърт намираше бижута почти на всяко място — главно венчални пръстени, но имаше и диаманти, изумруди и рубини. Имаше обеци — повечето от тях бяха изкуствени, но някои му се сториха твърде скъпи. Майка му имаше няколко скъпи бижута, но и най-добрите от тях в сравнение с някои от тези приличаха на покупки от улична разпродажба. Имаше игли за вратовръзки, колиета, копчета за ръкавели, гривни с гравирани имена. Също и часовници, часовници, часовници. От „Таймекс“ до „Ролекс“, изглежда, бяха поне двеста — оставени на седалките, на пода между тях, в проходите. Блестяха на светлината на лампите.

Имаше поне шейсет чифта очила. С телени, рогови и златни рамки. Имаше старомодни очила, смешни очила и очила с инкрустирани изкуствени брилянти.

Имаше катарами на колани, безопасни игли и купчини дребни пари. Без банкноти, но пък поне четиристотин долара в монети по двайсет и пет, десет, пет и един цент. Имаше портфейли — не толкова много, колкото бяха чантички, но все пак поне една дузина от фини кожени до пластмасови. Имаше джобни ножчета. Имаше поне дузина джобни калкулатори.

Също и странни неща. Той вдигна пластмасов цилиндър с цвета на плът и го разглежда почти трийсет секунди, преди да реши, че това наистина е изкуствен член и бързо да го върне обратно. Имаше малка златна лъжичка на фина златна верижки. Тук-там на седалките и на пода проблясваха отломки от метал главно сребро, но също и злато. Той вдигна някои от тях, за да се увери в преценката на собствения си удивен разум — някои от тях бяха зъбни коронки, но повечето бяха пломби от зъби. А на един от задните редове намери две малки стоманени пръчици. Разглежда ги няколко мига, докато разбере, че това са хирургически гвоздеи и мястото им е било не на пода на почти напуснатия самолет, а в коляното или рамото на някой пътник.

Откри още един пътник — млад мъж с брада, който се беше изтегнал на две седалки на последния ред, шумно хъркаше и издаваше миризма като от пивоварна.

На две места от него намери приспособление, което приличаше на сърдечен стимулатор.

Албърт стоеше в задната част на самолета и гледаше напред голямата празна тръба на самолетния корпус.

— Какво, по дяволите, става тук? — попита той с тих треперещ глас.

4

— Искам да знам какво точно става тук! — каза с висок глас мъжът с полото. Той влезе в служебното помещение в предната част на първа класа като предводител на армия, който планира превземането на вражеското укрепление.

— Сега ли? Тъкмо смятаме да разбием ключалката на тази врата — каза Ник Хоупуел и изгледа Полото с ясния си поглед. — Изглежда, че екипажът на самолета е абдикирал заедно с всички останали, но все пак имаме късмет. Моят нов познат тук е пилот, който този път е — просто пътник и…

— Някой тук наистина е просто пътник, и то без билет — каза Полото, — и аз смятам да открия кой, повярвайте ми. — Той се промуши покрай Ник, без да го погледне, и се изправи лице в лице срещу Брайън — агресивен като играч на бейзбол, който оспорва решението на съдията. — В „Американ прайд“ ли работите, приятелю?

— Да — каза Брайън, — но защо не оставим това засега, господине? Важно е…

— Ще ви кажа какво е важно! — извика Полото. Устата на Брайън се напълни със слюнка и той едва успя да потисне изненадващия и силен импулс да обхване с ръце шията на този нахалник и да провери докъде може да извие главата му, преди нещо вътре да изпращи. — Аз имам среща в „Пруденшъл сентър“ с представители на Международния съюз на банкерите в девет часа тази сутрин! Точно в девет часа! Купих си билет за този полет с пълно доверие и нямам намерение да закъснявам за срещата си! Искам да знам три неща: кой е разрешил извънредно кацане на този самолет, докато съм спал, къде е било това кацане и защо е извършено?

— Гледали ли сте някога „Звездна писта“? — изведнъж попита Ник Хоупуел.

Лицето на Полото, налято със сърдита кръв, се изкриви. Изражението му показваше, че смята англичанина за напълно луд.

— За какво говорите, по дяволите?

— Чудесна американска програма — каза Ник. — Научна фантастика. Проучване на непознати нови светове, като този, който явно съществува в главата ви. И ако веднага не си затворите плювалника, идиот такъв, с удоволствие ще ви демонстрирам известната хватка за пришиване „вулкан“ на господин Спок.

— Не ми говорете по такъв начин! — изръмжа Полото. — Знаете ли кой съм аз?

— Разбира се — каза Ник. — Вие сте един малък мръсен досадник, който е объркал бордната си карта с пълномощията на Най-великия началник на вселената. Освен това сте силно изплашен. Това не е забранено, но вие сте застанали на пътя ни.

Лицето на Полото сега се беше наляло с кръв толкова, че Брайън започна да се бои, че главата му ще експлодира. Някога беше гледал филм, в който се беше случило нещо такова. Не искаше да го вижда в реалния живот.

— Не можете да ми говорите така! Дори не сте американски гражданин!

Ник Хоупуел се придвижи толкова бързо, че Брайън почти не видя какво се случи. За миг мъжът с полото крещеше в лицето на Ник, докато Ник си стоеше спокойно до Брайън с ръце върху хълбоците на изгладените си джинси. След миг носът на Полото беше твърдо хванат между първия и втория пръст на дясната ръка на Ник.

Полото се опита да се отскубне. Пръстите на Ник стиснаха по-здраво… и после ръката му леко се изви — с жест, с който се завинтва винт или се навива будилник. Полото измуча.

— Мога да го счупя — каза тихо Ник. — Най-лесното нещо на света, повярвайте ми. — Полото се опита да се отскубне. Ръцете му безуспешно блъскаха ръката на Ник. Ник изви ръка отново и Полото отново измуча. — Май че не ме чухте. Мога да го счупя. Разбирате ли? Ако ме разбирате, дайте знак. — Той изви носа на Полото за трети път. Този път Полото не измуча — той изкрещя.

— О, страхотно — каза иззад тях момичето, което приличаше на каменно. — Хватка за нос.

— Нямам време да разисквам вашите делови срещи — каза тихо Ник на Полото. — Нито пък имам време да се разправям с този истеричен маскарад. Попаднали сме в отвратително, объркано положение. Вие, господине, очевидно не ни предлагате решение на проблема и не възнамерявам по никакъв начин да ви позволя да го задълбочите. Ето защо смятам да ви изпратя обратно в главния салон. Джентълменът с червената риза…

— Дон Гафни — каза джентълменът с червената риза. Изглеждаше безкрайно учуден, както се чувстваше и Брайън.

— Приятно ми е — каза Ник. Все още държеше носа на Полото с удивителния си захват и Брайън видя струйка кръв по една от притиснатите ноздри на мъжа.

Ник го придърпа по-близо до себе си и заговори с топъл, предразполагащ глас.

— Ето, господин Гафни ще бъде вашият придружител. След като стигнете до главния салон, мой сърдити приятелю, ще седнете и здраво ще препашете през кръста си предпазния колан. По-късно, когато нашият капитан се увери, че не летим към някоя планина, сграда или друг самолет, може да ни се удаде възможност да обсъдим по-подробно текущата ситуация. В настоящия момент обаче вашето присъствие не е наложително. Разбирате ли всички неща, които ви казах?

Полото издаде измъчен, нещастен стон.

— Ако разбирате, моля направете ми услугата да вдигнете палци.

Полото вдигна нагоре един палец. Брайън видя, че нокътят му е с грижливо направен маникюр.

— Чудесно — каза Ник. — И още нещо. Когато пусна носа ви, може да почувствате желание за отмъщение. Именно да почувствате. Да се поддадете на желанието за отмъщение обаче, би било ужасна грешка. Искам да запомните, че това, което направих с носа ви, мога също толкова лесно да направя и с тестисите ви. По-точно, мога така да ги усуча, че когато ги пусна, наистина да полетите из салона като детско самолетче. Очаквам от вас да напуснете заедно с господин…

— Гафни — повтори мъжът в червената риза.

— Гафни, точно така. Извинете. Очаквам от вас да напуснете заедно с господин Гафни. Не трябва да протестирате. Няма да получите удовлетворение от възраженията си. Всъщност, ако кажете и една-едничка дума, ще се впуснете в изследване на непроучени досега области на болката. Вдигнете палци, ако разбирате това.

Полото размаха палец с такъв ентусиазъм, че за момент заприлича на стопаджия, който има диария.

— Точно така! — каза Ник и пусна носа му. Полото отстъпи една крачка, втренчен гневно в Ник Хоупуел — приличаше на котка, която току-що е била заляна с кофа студена вода. Сам по себе си неговият гняв не би разчувствал Брайън. В тази объркана ситуация обаче, той почувства съжаление към Полото. А сам се почувства силно объркан.

Полото вдигна ръка към носа си, за да се увери, че той все още е там. Тясна ивичка кръв, не по-широка от лентата за отваряне на пакет цигари, течеше от всяка от двете му ноздри. Върховете на пръстите му се изцапаха с кръв и той ги погледна невярващо. Отвори уста.

— Не бива, господине — каза Дон Гафни. — Човекът не лъже. По-добре елате с мен.

Той хвана Полото за ръката. За миг Полото се опъна на лекото дърпане на Гафни. Отново отвори уста.

— Лоша идея — му каза момичето, което приличаше на каменно.

Полото затвори уста и позволи на Гафни да го поведе обратно към задната част на салона за първа класа. Погледна веднъж през рамо с разширени от шока очи, после отново попипа носа си с пръсти.

Междувременно Ник беше изгубил интереса си към него. Той се взираше навън през един от прозорците.

— Вероятно сме над Скалистите планини — каза той — и, изглежда, сме на достатъчно безопасна височина.

Брайън погледна, за да се увери. Наистина бяха Скалистите планини и наглед бяха стигнали към средата на разстоянието. Той определи височината на полета на около 12 000 метра. Точно както му беше казала Мелани Тревър. Така че бяха наред… поне дотук.

— Хайде — каза той. — Помогнете ми да разбия тази врата.

Ник застана до него пред вратата.

— Мога ли аз да ръководя тази част от операцията, Брайън? Имам известен опит.

— Чувствай се като у дома си. — Брайън се зачуди как така Ник беше придобил опита си в извиване на носове и разбиване на врати. Мина му мисълта, че това вероятно е дълга история.

— Ще бъде от полза да знаем колко здрава е бравата — каза Ник. — Ако я ударим твърде силно, можем да се изстреляме право в кабината. Не бих желал да връхлетя върху нещо, което не би издържало тежестта ми.

— Не знам — искрено каза Брайън. — Но не мисля, че е извънредно здрава.

— Добре — каза Ник. — Обърни се с лице към мен — ти блъскаш с дясното рамо, аз с лявото.

Брайън се обърна.

— Ще броя. На три ще ударим с рамена. При удара леко приклекни — по-вероятно е да избием бравата, ако ударим вратата по-ниско. Не се хвърляй с всичка сила. Около половината. Ако това не е достатъчно, винаги можем да опитаме пак. Ясно ли е?

— Ясно.

Момичето, което вече изглеждаше по-будно и в течение на нещата, каза:

— Едва ли са оставили ключ под изтривалката или нещо такова, а?

Ник погледна изненадан към нея и после пак към Брайън.

— Има ли вероятност наистина да са оставили ключ някъде?

Брайън поклати глава.

— Боя се, че не. Това е предпазна мярка против терористи.

— Все пак пипето й сече, а?

Момичето му се усмихна неуверено. Ник се обърна към Брайън.

— Готови ли сме?

— Готови.

— Добре. Едно… Две… три!

Те налетяха към вратата и в идеален синхрон се снижиха точно преди да я ударят. Вратата се отвори изненадващо лесно. Между сервизното помещение и кабината имаше малък праг — не му стигаха десетина сантиметра, за да бъде наречен стъпало. Брайън го закачи с върха на обувката си и щеше да се строполи настрана в кабината, ако Ник не го беше хванал за рамото. Този човек беше пъргав като котка.

— Добре — каза той повече на себе си, отколкото на Брайън. — Да видим с какво имаме работа тук, нали?

5

Кабината беше празна. При вида й Брайън усети как ръцете и вратът му настръхват. Беше прекрасно да знаеш, че „Боинг 767“ може да прелети хиляди мили на автопилот, използвайки информация, която е програмирана в инерциалната му система за навигация — Бог му беше свидетел, че сам беше пролетял достатъчно мили по този начин — но съвсем друго беше да видиш две празни места. Това беше, което го накара да изтръпне. През цялата си кариера никога не беше виждал празна кабина по време на полет.

Сега виждаше. Уредите за управление се движеха сами, извършваха безкрайно малките корекции, необходими за поддържане на самолета по предначертания му курс до Бостън. Таблото светеше в зелено. Двете малки крилца на индикатора за поведението на самолета стояха спокойно над изкуствения хоризонт. Зад двата малки, наклонени напред, прозореца в ранното утринно небе мигаха един милиард звезди.

— О, страхотно — каза момичето тихо.

— Ку-ку — каза Ник едновременно с нея. — Я виж тук, приятелче.

Ник сочеше към полупразна чаша кафе на сервизния плот от лявата страна на мястото на пилота. До кафето имаше един датски сладкиш, от който бяха отхапани две хапки. Това внезапно върна Брайън в съня му и той силно потрепери.

— Каквото и да е било, станало е бързо — каза Брайън. — Виж и тук. И тук.

Той посочи първо към мястото на първия пилот и после към пода до мястото на втория пилот. В светлината на уредите за управление блестяха два ръчни часовника единият от тях водонепроницаем „Ролекс“, а другият — цифров „Пулсар“.

— Ако искате часовници, може да си изберете — каза един глас зад тях. — Там отзад има с тонове. — Брайън погледна през рамо и видя Албърт Коснър, който изглеждаше спретнат и много млад с малката си шапчица и фланелката с надпис „Кафе Хардрок“. До него стоеше възрастният господин с изтърканото спортно сако.

— Има ли наистина? — попита Ник. За пръв път, изглежда, беше загубил самообладание.

— Часовници, бижута и очила — каза Албърт. — Също и чантички. Но най-зловещото е, че има неща, които съм сигурен, че са от вътрешностите на хората. Неща като хирургически гвоздеи и сърдечни стимулатори.

Ник погледна Брайън Енгъл. Беше побледнял забележимо.

— Аз бях стигнал приблизително до същото заключение, както и нашият невъзпитан и приказлив приятел — каза той. — Че самолетът е кацнал някъде, по някаква причина, докато съм спал. Че повечето от пътниците — и екипажът също — някак си са били свалени.

— Ако беше започнало спускане, щях да се събудя веднага — каза Брайън. — Навик. — Откри, че не може да свали поглед от празните места, полуизпитата чаша кафе и полуизядения датски сладкиш.

— Нормално, аз бих казал същото — съгласи се Ник, — затова реших, че в питието ми е имало сънотворно.

„Не знам от какво се препитава този човек — помисли — си Брайън, но със сигурност не продава стари автомобили.“

— В моето питие нямаше сънотворно — каза Брайън, — защото аз не пих нищо.

— Аз също — каза Албърт.

— Във всички случаи не е било възможно да е имало кацане и излитане, докато сме спели — каза им Брайън. — Самолетът може да лети на автопилот, а „Конкорд“ може и да каца на автопилот, но за да излети, му трябва човешко същество.

— Значи не сме кацали — каза Ник.

— Не.

— Тогава къде са отишли всички, Брайън?

— Не знам — каза Брайън. Отиде до мястото на пилота и седна.

6

Полет 29 продължаваше на височина 12 000 метра, точно както му беше казала Мелани Тревър с курс 090. След час или два курсът щеше да се смени и самолетът щеше да завие на север. Брайън взе дневника на навигатора, погледна индикатора на скоростта и направи няколко бързи изчисления. След това си сложи слушалките.

— Центъра в Денвър, тук полет 29 на „Американ прайд“, приемам.

Включи на приемане… и не чу нищо. Абсолютно нищо. Нямаше дори шум, нямаше пукане, нямаше диспечери, нямаше други самолети. Провери положението на честотата на отговор: 7700 — точно колкото трябваше. След това превключи обратно на предаване.

— Центъра в Денвър, отговорете, тук полет 29 на „Американ прайд“, повтарям, — „Американ прайд“, трансконтинентален, имам проблем, Денвър, имам проблем.

Отново превключи на приемане. Заслуша се.

Тогава Брайън направи нещо, което накара сърцето на Албърт Коснър — „Аса“, да затупка по-бързо от страх: той удари с юмрук таблото за управление точно под радиоапаратурата. „Боинг 767“ беше пътнически самолет по последната дума на техниката. На такъв самолет не можеш да накараш радиото да проработи с бой. Това, което пилотът току-що беше направил, беше същото, което направи и той, когато се оказа, че старото му радио „Филко“, купено за долар на една разпродажба, не работи.

Брайън опита отново да се свърже с центъра в Денвър. И не получи отговор. Никакъв отговор.

7

До този момент Брайън беше стреснат и ужасно объркан. Сега започна да се чувства и уплашен — наистина уплашен. До този момент не беше имал време да се страхува. Желаеше все още да е така… но не беше.

Превключи радиото на аварийната честота и опита отново. Нямаше отговор. Заслуша се… и не чу абсолютно нищо. Това беше равносилно да набереш полицията в Манхатън и да чуеш запис, който ти казва, че всички са си отишли за празника. Когато викаш помощ на аварийната честота винаги получаваш бърз отговор.

„Поне досега“ — помисли си Брайън.

Превключи на УНИКОМ, където пилотите на частни самолети получаваха съвети за кацане на малките летища. Никакъв отговор. Заслуша се… и не чу абсолютно нищо. Просто не можеше да бъде. Пилотите на частни самолети дърдореха като гарги върху телефонна жица. Жена в самолет „Пайпър“ искаше да разбере какво ще е времето. Мъж в „Сесна“ би умрял от притеснение, ако не може да намери човек, който да съобщи на жена му, че води трима неочаквани гости на вечеря. Момчета в „Лиър“ искаха момичето от бюрото в летището „Арвада“ да съобщи на пътниците за техния чартърен полет, че закъснявала с петнайсет минути, но ако онези устискали още малко, все щели да успеят за бейзболния мач в Чикаго.

Само че нямаше нищо такова. Изглежда, всички гарги бяха отлетели и телефонните жици бяха празни.

Превключи отново на аварийната честота на Федералната авиационна служба.

— Денвър, обади се! Обади се веднага! Говори полет 29 на „Американ прайд“, отговори, по дяволите!

Ник докосна рамото му.

— Спокойно, приятелю.

— Кучето не иска да лае! — каза Брайън яростно. — Невъзможно е, но е точно така! Боже, какво става с тях, да няма някаква атомна война?

— Спокойно — повтори Ник. — Успокой се, Брайън и ми кажи какво искаш да кажеш с това, че кучето не иска да лае.

— Имам предвид Управлението на полети в Денвър — каза Брайън. — Това куче! Имам предвид аварийната честота на Федералната авиационна служба! Това куче! УНИКОМ — това куче също! Никога не съм…

Натисна друго копче, след това погледна към Ник и Албърт Коснър, застанали плътно един до друг.

— Няма никакъв УКВ радиофар от Денвър — каза той.

— Което значи?

— Което значи, че нямам радио, нямам навигационен фар от Денвър, а таблото ми показва, че всичко върви отлично! Което е лъжа. Няма как да не е лъжа.

Към повърхността на съзнанието му започна да се изтласква ужасна идея — издигаше се, както подпухнал труп изплува към повърхността на река.

— Ей, момче, погледни през прозореца. От лявата страна на самолета. Кажи ми какво виждаш.

Албърт Коснър погледна навън. Гледа известно време.

— Нищо — каза той. — Абсолютно нищо. Само края на Скалистите планини и началото на равнини.

— Никакви светлини?

— Не.

Брайън скочи на крака — чувстваше ги слаби и размекнати. Загледа се надолу.

Най-сетне Ник Хоупуел тихо каза:

— Денвър го няма, нали?

Брайън знаеше от картите на навигатора и от своето навигационно оборудване, че сега трябва да летят на по-малко от петдесет мили южно от Денвър… но под тях виждаше само тъмния безизразен пейзаж, с който започваха Големите равнини.

— Да — каза той. — Денвър го няма.

8

За момент в кабината настана пълна тишина, след това Ник Хоупуел се обърна към публиката, която в този момент се състоеше от Албърт, мъжа с дрипавото спортно сако и младото момиче. Ник силно плесна с ръце — като учителка в детска градина. Точна така звучеше и гласът му:

— Добре тогава! Обратно по местата си. Мисля, че тук ни трябва малко тишина.

— Ние пазим тишина! — възрази момичето и беше право.

— Смятам, че това, което има предвид джентълменът, е не само тишина, но и малко усамотяване — каза мъжът с дрипавото спортно сако. Говореше с възпитан тон, но меките му, разтревожени очи не се отделяха от Брайън.

— Точно това имам предвид — съгласи се Ник. — Моля!

— Ще се оправи ли той? — попита тихо мъжът с дрипавото спортно сако. — Изглежда доста разстроен.

Ник отговори със същия приглушен тон.

— Да — каза той. — Ще се оправи. Аз ще се погрижа за това.

— Хайде, деца — каза мъжът с дрипавото спортно сако. Той обгърна с една ръка раменете на момичето, а с другата — раменете на Албърт. — Да се върнем и да седнем. Пилотът ни трябва да си върши работата.

Ако питаха Брайън, нямаше нужда да понижават глас. Той беше като риба в поток, над който прелита ято птици. Звукът може и да стигне до рибата, но със сигурност не означава нищо за нея. Брайън упорито проверяваше всички радиовълни и превключваше от една зададена навигационна честота на друга. Беше безполезно. Нямаше Денвър, нямаше Колорадо Спринтс, нямаше Омаха. Нямаше нищо.

Почувства, че по страните му като сълзи тече пот, почувства как ризата му залепва за гърба.

„Сигурно мириша на пор — помисли си той — или на…“

Тогава изведнъж го осени идея. Превключи на честотата на военните самолети, въпреки че това беше абсолютно забранено от правилата. Стратегическото военновъздушно командване практически беше господар на Омаха. Те не можеха да не са в ефир. Те можеха да му кажат да се маха от честотата им, сигурно биха го заплашили с доклад до Федералната авиационна служба, но Брайън би приел това с радост. Може би първо щеше да им каже, че град Денвър явно е отишъл на почивка.

— Командването на военновъздушните сили, командването на военновъздушните сили, тук полет 9 на „Американ прайд“. Имаме проблем, голям проблем, чувате ли ме? Приемам. — И тук не излая куче.

Тогава Брайън почувства нещо — сякаш дръпнаха някакво резе в мозъка му и се отвори някаква врата — и цялото му съзнание започна бавно да пропада в някаква тъмна бездна.

9

В този миг Ник Хоупуел стисна силно рамото му близо до врата. Брайън подскочи в седалката си и почти извика. Обърна глава и видя лицето на Ник на по-малко от десет сантиметра от своето.

„Сега ще хване носа ми и ще започне да го извива“ — помисли си Брайън.

Ник не хвана носа му. Той заговори тихо, но съсредоточено, с немигащи очи, фиксирани върху Брайън.

— Виждам особен поглед в очите ти, приятелю, но няма нужда да те поглеждам в очите, за да разбера какво ти е. Чувам го в гласа ти и го виждам в начина, по който седиш на мястото си. Сега слушай, и слушай добре: паниката е забранена.

Брайън втренчи поглед в него, вкаменен от тези сини очи.

— Разбираш ли ме?

Той отговори с голямо усилие:

— Нямаше да съм в тази професия, ако изпадах лесно в паника, Ник.

— Знам — каза Ник, — но това е извънредна ситуация. Трябва да помниш обаче, че на този самолет има още една дузина или повече хора и работата ти е същата, каквато е била винаги: да ги свалиш на земята цели.

— Не е необходимо да ми обясняваш каква ми е работата — рязко отвърна Брайън.

— Боя се, че направих точно това — каза Ник, — но с облекчение трябва да споделя, че сега стопроцентово изглеждаш по-добре.

Брайън не само изглеждаше по-добре — той вече се чувстваше по-добре. Ник беше го боцнал в най-чувствителното му място — чувството му за отговорност. „Точно където искаше да ме боцне“ — помисли си той.

— Каква ти е професията, Ник? — попита той малко колебливо.

Ник отхвърли глава и се разсмя.

— Младши аташе в британското посолство, приятелю.

— Разправяй ги на баба ми.

Ник сви рамене.

— Е, така поне пише в документите ми и смятам, че е достатъчно добро. Ако са казвали нещо друго, то трябва да е било механик на Нейно величество. Поправям нещата, които трябва да се поправят. В този момент такова нещо си ти.

— Благодаря — каза Брайън малко засегнат, — но аз съм наред.

— Добре тогава — какво смяташ да правиш? Можеш ли да управляваш тези неща за насочване? Можеш ли да избягваш другите самолети?

— Мога да управлявам нормално с апаратурата на борда — каза Брайън. — Колкото до другите самолети — той посочи към екрана на радара, — това животно казва, че други самолети няма.

— Може да се окаже, че има — каза тихо Ник. — Може би радиото и радарът не могат да приемат, поне засега. Ти спомена атомна война, Брайън. Мисля, че ако имаше размяна на атомни удари, щяхме да разберем. Това обаче не значи, че не е станала някаква катастрофа. Знаеш ли за явлението, наречено електромагнитен импулс?

Брайън помисля за миг за Мелани Тревър. „О, имаме и сведения за северно сияние над пустинята Мохаве. Може да искате да останете буден, за да го видите…“

Можеше ли да бъде вярно? Някакво уродливо атмосферно явление?

Предполагаше, че е възможно. Но ако е вярно, как така не се чуваха, никакви шумове по радиото? Как нямаше смущения на вълните на екрана на радара? Защо беше тази мъртва тишина? А и как северното сияние можеше да бъде причина за изчезването на сто и петдесет или двеста пътници?

— Е? — попита Ник.

— Ти си страхотен механик, Ник — каза накрая Брайън, — но не мисля, че е електромагнитен импулс. Цялата апаратура на борда — включително автоматичното насочване — като че ли работи добре. — Той посочи към цифровата скала на компаса. — Ако бяхме получили електромагнитен импулс, тази тук, малката, щеше да се разтанцува. А сега стои закована.

— Така. Смяташ ли да продължиш към Бостън?

„Смяташ ли??“

При тези думи у Брайън изчезна и последната следа от паника. „Така е — помисли си той. — Сега аз съм капитанът на този кораб, и в края на краищата до това се свежда всичко. Трябваше да ми напомниш първо за това, приятелю, и щеше да ни спестиш доста неприятности.“

— На разсъмване да бъдем над летище Лоугън, без никаква представа какво се е случило на земята под нас или в останалата част на света? Няма начин.

— Тогава каква е целта ни? Или ти трябва време, за да помислиш по този въпрос?

Не му трябваше време. Останалите неща, които трябваше да направи, започнаха сами да се подреждат по местата си.

— Знам — каза той. — И мисля, че е време да кажем на пътниците. Така и така са останали малко.

Вдигна микрофона и точно тогава плешивият мъж, когото беше видял да спи в бизнес-отделението, промуши глава в кабината.

— Господа, би ли бил някой така любезен да ми каже какво е станало с целия обслужващ персонал в този самолет? — попита той подозрително. — Изкарах много добър сън… но сега бих желал да вечерям.

10

Дина Белман се почувства много по-добре. Хубаво беше да има други хора около нея, да почувства облекчаващото им присъствие. Тя седеше в малка група заедно с Албърт Коснър, Лоръл Стивънсън и мъжа с дрипавото спортно сако, който се беше представил като Робърт Дженкинс. Той беше, както каза, автор на повече от четирийсет криминални романа и пътуваше за Бостън, за да говори пред събрание на привърженици на мистериите.

— Сега — каза той — се оказвам включен в мистерия, която е много по-необикновена от всички мистерии, които съм се осмелил да напиша.

Четиримата бяха седнали в централното отделение, в предната част на главния салон. Мъжът с полото седеше в лявата редица от седалки малко зад тях, държеше кърпичка до носа си (преди няколко минути беше спрял кръвта с нея) и пушеше в горда самота. Дон Гафни седеше наблизо и не сваляше неспокоен поглед от него. Гафни заговори само веднъж, за да попита Полото как се казва. Полото не отговори. Той просто изгледа Гафни над смачкания букет на кърпичката си с тежък пълен с ненавист поглед.

Гафни не попита отново.

— Има ли някой и най-малката представа какво става тук? — почти се помоли Лоръл. — Утре трябваше да започне първата ми истинска отпуска от десет години насам и сега да се случи това.

Докато госпожица Стивънсън заговори, Албърт тъкмо гледаше право към нея. И щом тя спомена, че това било първата й истинска отпуска за десет години, той видя как очите й се обърнаха надясно и бързо премигаха три или четири пъти, като че ли в едно от тях беше попаднала прашинка. В съзнанието му се мярна мисъл, която прерасна в увереност — тази дама лъжеше. Той я погледна по-внимателно и не видя нищо забележително: жена с особена повяхваща красота, жена, която бързо излизаше от двайсетте и влизаше в средна възраст (за Албърт трийсет беше определено началото на средната възраст), жена, която скоро щеше да стане безцветна и незабележима. Но сега тя имаше цвят — бузите й пламтяха от него. Той не знаеше какво значеше тази лъжа, но видя, че тя мигновено възстанови добрия й вид и я направи почти красива.

„Ето една дама, която трябва да лъже по-често“ — помисли си Албърт. Тогава, преди той или някой друг да може да й отговори, от високоговорителите се чу гласът на Брайън.

— Дами и господа, говори капитанът.

— Капитан друг път — изръмжа Полото.

— Млъкни — възкликна Гафни от другата страна на реда.

Полото го погледна с изненада и млъкна.

— Както със сигурност знаете, ние сме изправени пред изключително странна ситуация — продължи Брайън. — Не трябва да ви я обяснявам — трябва само да се огледате, за да разберете.

— Не разбирам нищо — промърмори Албърт.

— Знам и някои други неща. Боя се, че те няма да ви очароват, но след като сме попаднали тук всички, искам да бъда, колкото е възможно по-откровен. Аз нямам връзка от кабината със земята. А преди около пет минути от самолета трябваше да се видят ясно светлините на Денвър. Нямаше ги. Единственото заключение, което мога да направя в този момент, е че някой там долу е забравил да си плати сметката за електричеството. И докато разбера малко повече, мисля, че това е единственото заключение, което може да направи всеки от нас.

Той спря. Лоръл държеше ръката на Дина. Албърт подсвирна от изненада. Робърт Дженкинс, авторът на мистерии, гледаше замечтано в пространството с ръце върху бедрата.

— Всичко това е лошата новина — продължи Брайън. — Добрата новина е следната: самолетът не е повреден, имаме много гориво и аз съм достатъчно квалифициран, за да управлявам самолет от тази марка и модел. Също и да го приземя. Мисля, всички ще се съгласим, че да се приземим безопасно е най-важно за нас. Докато това не стане, не можем да направим нищо и аз искам да ви уверя, че ще се приземим благополучно. Последното нещо, което искам да ви предам, е, че направлението ни ще бъде Бангор, щата Мейн.

Полото рязко се изправи в седалката си.

— Каквооо? — изрева той.

— Апаратурата ни за навигация е в пълен ред, но не мога да кажа същото за земните навигационни сигнали — УКВ радиофара, който също използваме. При тези обстоятелства избрах да не влизам във въздушното пространство на летище Лоугън. Не успях да известя по радиото никого — нито във въздуха, нито на земята. Вероятно радиоапаратурата на самолета работи, но при сегашните обстоятелства не мога да разчитам на вероятности. Международното летище на Бангор има следните предимства: прекият път дотам е над суша, а не над вода, въздушният трафик по времето, в което трябва да кацнем — около 8:30 сутринта, ще бъде много по-слаб, ако се приеме, че изобщо ще има някакъв трафик, а летището в Бангор, което едно време беше военна авиобаза, притежава най-дългата писта по цялото източно крайбрежие на Съединените щати. Когато нашите английски и френски приятели не могат да кацнат в Ню Йорк, те приземяват „Конкорд“ там.

Полото изкрещя:

— Аз имам важна делова среща в „Пруденшъл сентър“ тази сутрин в девет часа и ВИ ЗАБРАНЯВАМ ДА ЛЕТИТЕ КЪМ НЯКАКВО СКАПАНО ЛЕТИЩЕ В МЕЙН!

Дина скочи, после се сви от звука на гласа на Полото и се притисна до гърдите на Лоръл Стивънсън. Не плачеше — поне все още не плачеше — но Лоръл започна да усеща тласъци върху гърдите си.

— ЧУВАТЕ ЛИ МЕ? — ревеше Полото. — АЗ ТРЯБВА ДА БЪДА В БОСТЪН, ЗА ДА РАЗИСКВАМ НЕОБИКНОВЕНО ГОЛЯМА СДЕЛКА С ЦЕННИ КНИЖА. ИМАМ НАМЕРЕНИЕ НА ВСЯКА ЦЕНА ДА ПРИСТИГНА НАВРЕМЕ ЗА СРЕЩАТА! — Той откопча предпазния си колан и започна да се изправя. Бузите му бяха почервенели, а челото му — восъчнобяло. Погледът му беше празен и Лоръл направо се изплаши. — НЕ РАЗБИРАТЕ ЛИ?…

— Моля — каза Лоръл. — Моля, господине, изплашихте момиченцето.

Полото обърна глава и същият неспокоен празен поглед попадна върху нея. Може би не трябваше да се намесва.

— ДА ИЗПЛАША МОМИЧЕНЦЕТО? ОТКЛОНЯВАМЕ СЕ КЪМ НЯКАКВО ПИКЛИВО ЛЕТИЩЕ НА МАЙНАТА СИ, А ВИЕ СЕ ТРЕВОЖИТЕ ОТ…

— Седни и млъкни или ще ти ударя един — каза Гафни и се изправи. Беше поне двайсет години по-стар от Полото, но по-тежък и много по-широкоплещест. Беше навил ръкавите на червената си фланелена риза до лактите и когато сви ръцете си в юмруци, мускулите над китките му се издуха. Приличаше на дървар, който скоро ще излиза в пенсия.

Полото сви горната си устна и оголи зъбите си. Тази кучешка гримаса изплаши Лоръл, защото тя реши, че мъжът с полото знае каква гримаса прави. Първа би се учудила, ако се окажеше, че този човек не е луд.

— Не смятам, че трябва да правите това сам, татенце! — каза той.

— Няма да му се наложи. — Беше плешивият мъж — от бизнес-салона. — Ако не млъкнете, аз самият ще ви ударя едно кроше.

Албърт Коснър събра цялата си смелост и каза:

— И аз, педераст такъв.

Каза го и усети огромно облекчение. Почувства се като един от мъжете във Форт Аламо, който престъпва през линията, начертана на земята от полковник Травис.

Полото се огледа. Устната му се вдигаше и спускаше отново в същата озъбена, кучешка гримаса.

— Разбирам. Разбирам. Всички сте против мене. Чудесно. — Той седна и ги загледа яростно. — Само ако разбирахте нещо от пазара на южноамерикански ценни книжа… — Той не довърши. На страничната облегалка на седалката до него имаше салфетка. Той я вдигна, погледна я и започна да я скубе.

— Не беше нужно — каза Гафни. — Не съм се родил грубиян, господине, и нямам такива склонности. — „Опитва се да изглежда приятен — помисли си Лоръл, но напрежението, а може би и гневът му си личат.“ — Трябва просто да се отпуснете и да се успокоите. Погледнете случая откъм приятната му страна. Авиокомпанията сигурно ще ви върне пълната сума на билета за това пътуване.

Полото за миг погледна към Дон Гафни, после отново погледна салфетката. Спря да я скубе и започна да я разкъсва на дълги ленти.

— Има ли някой тук, който знае как работи малката фурна в офиса? — попита Плешивия, сякаш нищо не се беше случило. — Искам си вечерята. — Никой не отговори. — Не мислех, че е така — каза тъжно плешивият мъж. — Това е то ерата на специализацията. Срамно време.

След това философско откровение Плешивия отново се оттегли в бизнес-класата.

Лоръл погледна надолу и видя, че зад рамките на тъмните очила с изящни червени пластмасови рамки страните на Дина Белман бяха мокри от сълзи. Тя забрави част от своя страх и объркване поне за известно време и прегърна момиченцето.

— Не плачи, миличка — този човек просто беше разстроен. Сега е по-добре.

„Ако под по-добре се разбира да седиш като хипнотизиран и да късаш хартия на малки парчета“ — помисли си тя.

— Страх ме е — прошепна Дина. — За този мъж всички изглеждаме като чудовища.

— Не, едва ли — каза Лоръл, изненадана и малко сепната. — Защо мислиш така?

— Не знам — каза Дина. Тя харесваше тази жена — беше я харесала от момента, когато чу гласа й — но нямаше намерение да казва на Лоръл, че само за миг тя ги беше видяла всички, и нея включително — как поглеждат назад към мъжа с високия глас. Тя беше вътре в мъжа с високия глас — името му беше господин Тумс или господин Тъни, или нещо подобно — и за него всички те изглеждаха като банда зли, егоистични чудовища.

Ако го разкажеше на госпожица Лий, тя би я сметнала за луда. Защо не — нали току-що се бяха запознали.

Така че Дина не каза нищо.

Лоръл целуна момичето по бузата. Усети кожата гореща под устните си.

— Не се страхувай, миличка. Продължаваме точно толкова гладко, колкото е възможно — не усещаш ли? — и след няколко часа ще бъдем отново на земята и в безопасност.

— Това е добре. Но искам моята леля Вики. Къде е тя, как мислиш?

— Не знам, мила — каза Лоръл. — Ех, да.

Дина отново помисли за лицата, които видя крещящият мъж: зли лица, жестоки лица. Помисли за своето собствено лице, както го възприемаше той — свинско бебешко личице с очи, скрити зад огромни черни стъкла. Изведнъж смелостта й се пречупи и тя започна да плаче със силни хлипове, от които сърцето на Лоръл се сви. Тя прегърна момичето, защото това беше единственото нещо, което се сети да направи, и скоро и тя самата се разплака. Поплакаха заедно около пет минути и после Дина започна да се успокоява отново. Лоръл погледна към слабичкото младо момче, чието име беше или Албърт, или Алвин — не можеше да си спомни кое от двете — и видя, че неговите очи също бяха навлажнени. Той улови погледа й и бързо обърна очи надолу към ръцете си.

Дина изхлипа за последен път и после просто си легна — сложи глава върху гърдите на Лоръл като върху възглавница.

— Плачът няма да помогне, нали?

— Не, няма — съгласи се Лоръл.

А полет 29 продължаваше на изток на височина 12 000 метра, прелитайки със скорост над осемстотин километра в час над тъмната централна част на Америка.