Стивън Кинг
Ланголиерите (8)

1

Албърт, Брайън, Боб и Ник си предадоха един на друг сандвича с фъстъчено масло и конфитюр. Всеки от тях отхапа по две хапки и после той се свърши… но докато още го имаше, Албърт си помисли, че никога през живота си не беше забивал зъбите си в толкова прекрасна кльопачка. Коремът му се разбуди и веднага започна да се бунтува за още.

— Мисля, че тази част ще хареса най-много на нашия плешив приятел — господин Уоруик — каза Ник, като преглъщаше. Той погледна към Албърт.

— Ти си гений, Ас. Знаеш това, нали? Нищо друго освен чист гений.

Албърт се изчерви от щастие.

— Какво толкова — каза той. — Просто малко от онова, което господин Дженкинс нарича дедуктивен метод. Ако два потока, които текат в различни посоки, се срещнат те се смесват и образуват водовъртеж. Видях какво се случи с кибрита на Бетани и си помислих, че нещо подобно може да се случва и тук. А после и червената риза на господин Гафни. Тя започна да губи цвета си. Така че си помислих — добре, ако нещо започне да избледнява, когато вече не е на самолета, може би ако донесеш избледняло нещо на самолета, то би…

— Мразя да прекъсвам — каза тихо Боб, — но мисля, че ако възнамеряваме да правим опит да се върнем обратно, трябва да започнем този процес, колкото е възможно по-скоро. Звуците, които се чуват, ме тревожат, но повече ме тревожи нещо друго. Този самолет не е затворена система. Мисля, че е много възможно след известно време той да започне да губи своята… своята…

— Своята самостоятелност във времето? — предложи Албърт.

— Да. Добре казано. Всяко гориво, което заредим сега в резервоарите, ще може да изгори, но след няколко часа може и да не изгори.

На Брайън му хрумна една неприятна мисъл — че горивото може да спре да гори на средата на пътя през страната, докато самолетът се намира на височина 12 000 метра. Той отвори уста да им го каже… и отново я затвори. Какъв смисъл имаше да пуска такава мисъл в съзнанието им, след като не можеха да направят нищо, ако беше вярна?

— С какво започваме, Брайън? — попита Ник с обработен, делови глас.

Брайън си повтори процеса наум. Щеше да бъде малко странен, особено заради участието на хора, чийто опит със самолетите може би започваше и завършваше с детските модели, но той си помисли, че ще могат да се справят.

— Започваме с включване на моторите и рулиране колкото е възможно по-близко до „Делта 727“ — каза той. — Когато стигнем дотам, ще изгася мотора на десния борд, а ще оставя да работи мотора на левия борд. Имаме късмет. Този самолет „Боинг 767“ е снабден с резервоари за гориво в самите крила и система за допълнително захранване с енергия, която…

Отвън долетя пронизителен, панически писък, който проряза непрестанния трополящ шум като нож, стържещ по порцеланова чиния. Последваха го стъпки — някой се качваше тичешком по стълбата. Ник се обърна натам и ръцете му направиха жест, който Албърт веднага разпозна — беше виждал този жест у някои момчета, които бяха побъркани на тема бойни изкуства и тренираха постоянно. Това беше класическа отбранителна позиция на борбата тае-куон-до. След миг на вратата се показа бледото, ужасено лице на Бетани и Ник отпусна ръце.

— Елате! — крещеше Бетани. — Елате бързо! — Тя едва поемаше въздух от тичане, после тръгна обратно към платформата на стълбата. За миг Албърт и Брайън бяха сигурни, че ще се спъне по стръмните стъпала и ще си счупи врата. После Ник скочи, хвана я с ръка за врата и я издърпа в самолета. Бетани дори не разбираше, че им беше викала отблизо. Тъмните й очи святкаха към тях от белия кръг на лицето й. — Моля, елате! Той я намушка! Мисля, че тя умира!

Ник постави ръце на раменете й и наведе лицето си към нейното, сякаш имаше намерение да я целуне.

— Кой намушка кого? — попита той много тихо. — Кой умира?

— Аз… тя… го-го-сподин Т-т-туми…

— Бетани, кажи „чашка“.

Тя го погледна с шокиран, неразбиращ поглед. Брайън гледаше към Ник, сякаш той беше полудял. Ник леко разтърси раменете на момичето.

— Кажи „чашка“. Веднага.

— Ч-ч-чашка.

— „Чашка и чинийка“. Кажи го, Бетани.

— Чашка и чинийка.

— Хубаво. По-добре ли си?

Тя кимна.

— Да.

— Добре. Ако усетиш, че отново губиш самообладание, веднага кажи „чашка“ и ще се овладееш отново. Сега — кой е намушкан?

— Сляпото момиче. Дина.

— По дяволите. Добре, Бетани. Просто… — Ник рязко повиши глас, когато видя, че Брайън минава зад Бетани и се отправя към стълбата, а точно зад него е Албърт. — Не! — извика той с рязък, силен глас, който спря и двамата. — Стой на място, дявол да го вземе!

Брайън, който беше изкарал два срока във Виетнам и познаваше звука на безапелационните команди, спря толкова внезапно, че Албърт се блъсна с лице в гърба му. „Знаех си — помисли си той. — Знаех си, че ще започне да командва. Беше просто въпрос на време и обстоятелства.“

— Знаеш ли как се случи това и къде е сега нашият смахнат спътник? — попита Ник.

— Човекът… човекът с червената риза каза…

— Добре. Няма значение. — Той хвърли кратък поглед към Брайън. Очите му се бяха зачервили от гняв. — Глупаците са го оставили сам. Обзалагам се на пенсията си. Е, това няма да се повтори. Нашият господин Туми направи последния си номер.

Отново погледна към Бетани. Главата й беше клюмнала, косата й висеше разбъркано по лицето й; тя хлипаше отчаяно.

— Тя жива ли е, Бетани? — попита той внимателно.

— Аз… аз… аз…

— „Чашка“, Бетани.

— Чашка! — извика Бетани и го погледна с мокрите си от сълзи зачервени очи. — Не знам. Беше жива, когато аз… нали знаете, дойдох за вас Сега може и да е мъртва. Той наистина я довърши. Господи, защо ни трябваше да се сблъскваме и с някакъв психопат? Не са ли нещата достатъчно лоши и без това?

— И никой от вас, които се предполага, че сте пазили този тип, няма ни най-малка представа къде е отишъл след нападението, така ли е?

Бетани скри лицето си с шепи и за хлипа пак. Отговорът беше достатъчно ясен за всички.

— Не бъдете толкова груб с нея — каза Албърт тихо и обхвана с ръка Бетани през кръста. Тя сложи глава на рамото му и захлипа по-силно.

Ник леко отмести двамата настрана.

— Ако съм склонен да бъда груб с някого, това е със самия мен, Ас. Трябваше да остана там.

Той се обърна към Брайън.

— Връщам се в терминала. Ти — не. Тук господин Дженкинс е почти сигурно прав — имаме малко време. Не искам да мисля колко малко време. Включи моторите, но още недей да преместваш самолета. Ако момичето е живо, ще ни трябва стълбата, за да я пренесем горе. Боб — долу на стълбата. Внимавайте с онзи негодник Туми. Албърт, идваш с мен.

После той каза нещо, от което всички изстинаха.

— Почти се надявам да е мъртва. Прости ми, Боже, но ако е мъртва, това ще ни спести време.

2

Дина не беше мъртва, даже не беше в безсъзнание. Лоръл беше свалила слънчевите й очила, за да избърше потта, която беше покрила лицето на момичето, и очите на Дина — съвсем черни и много големи, гледаха невиждащо към зелено-сините очи на Лоръл. Дон и Руди стояха рамо до рамо и гледаха разтревожено надолу.

— Съжалявам — каза за пети път Руди. — Наистина мислех, че е заспал. Дълбоко заспал.

Лоръл не му обърна внимание.

— Как си, Дина? — попита тя тихо. Не искаше да гледа към дървената дръжка, стърчаща от дрехата на момичето, но не можеше да свали очи от нея. Имаше много малко кръв, поне досега — кръг колкото кафена чашка около мястото, където беше влязло острието, и това беше всичко. Досега.

— Боли — каза Дина със слаб глас. — Трудно ми е да дишам. И е горещо.

— Ще се оправиш — каза Лоръл, а очите й неумолимо се връщаха към дръжката на ножа. Момичето беше много малко и тя не можеше да разбере защо острието не я беше пронизало цялата. Не можеше да разбере защо Дина все още не беше мъртва.

— Навън — каза Дина. Тя се намръщи и от ъгъла на устата й излезе гъста, бавна струйка кръв и потече по бузата й.

— Не се опитвай да говориш, миличка — каза Лоръл и отметна мокрите къдрици от челото на Дина.

— Трябва да излезете оттук — настоя Дина. Гласът й беше малко по-силен от шепот. — И не обвинявайте господин Туми. Той е… той е уплашен — това е всичко. От тях.

Дон гледаше зловещо.

— Ако намеря това копеле, аз ще го изплаша — каза той и сви и двете си ръце си в юмруци. Над кокалчето му в падащия мрак блесна пръстен с герб. — Ще го накарам да съжалява, че не се е родил мъртъв.

После в ресторанта влезе Ник, последван от Албърт. Той отмести Руди Уоруик, без да се извини, и коленичи до Дина. Ясният му поглед за миг се спря на дръжката на ножа, след това се премести върху лицето на детето.

— Здравей, мила. — Той говореше бодро, но очите му бяха мрачни. — Виждам, че са ти направили вентилация. Не се тревожи — за нула време ще бъдеш здрава като кукуряк.

Дина леко се усмихна.

— Какво значи кукуряк? — прошепна тя. Докато говореше, от устата й потече още кръв и Лоръл видя кръв по зъбите й. Стомахът й бавно се сви.

— Не помня, но съм сигурен, че беше нещо красиво — отговори Ник. — Ще обърна главата ти на една страна. Стой неподвижно, колкото можеш.

— Добре.

Ник премести главата й много леко, докато бузата й почти легна на мокета. — Боли ли?

— Да — прошепна Дина. — Горещо. Боли ме като… дишам. — Шепнещият й глас беше станал груб и хрипкав. Тънка струйка кръв течеше от устата й и се събираше върху мокета на по-малко от три метра от мястото, където изсъхваше кръвта на Крейг Туми.

Отвън се чу внезапният вой на стартиране на самолетни мотори. Дон, Руди и Албърт погледнаха натам. Ник не отмести погледа си от момичето. Заговори меко.

— Иска ли ти се да кашляш, Дина?

— Да… не… не знам.

— По-добре е, ако не кашляш — каза той. — Ако имаш такова желание, по-добре е да не му се поддаваш. И не говори повече, нали?

— Не правете нищо на господин Туми. — Думите й, макар и прошепнати, бяха пълни с голямо съчувствие и голяма тревога.

— Не, миличка, не бих и помислил. Обещавам ти.

— … не… ви… вярвам…

Той се наведе, целуна я по бузата й прошепна в ухото й:

— Но ти можеш, нали разбираш — искам да кажа, да ми вярваш. Засега всичко, което трябва да правиш, е да лежиш неподвижно, а ние ще се погрижим за останалото.

Той погледна нагоре към Лоръл.

— Не сте се опитвали да извадите ножа, нали?

— Аз… не — Лоръл преглътна. В гърлото й беше заседнала гореща, твърда буца. Преглъщането не можеше да я отмести. — Трябваше ли?

— Ако бяхте го направили, нямаше да има големи шансове. Имате ли някакъв медицински опит?

— Не.

— Добре. Ще ви кажа какво да направите… но първо искам да знам дали при вида на кръв — дори и малко кръв — припадате. И ми е нужна истината.

— Всъщност не съм виждала много кръв, откогато сестра ми се блъсна в една врата и си изби два зъба, докато играехме на криеница. Но тогава не припаднах.

— Добре. И сега няма да припаднете. Господин Уоруик, донесете ми половин дузина покривки за маса от онази малка кръчма зад ъгъла. — Той се усмихна на момичето. — Дай ми няколко минути, Дина, и мисля, че ще се почувстваш много по-добре. Младият доктор Хоупуел е винаги толкова нежен с дамите — особено с онези, които са млади и хубави.

Лоръл усети внезапно и абсолютно абсурдно желание да протегне ръка и да докосне косата на Ник.

„Какво ти става? Това момиченце вероятно умира, а ти се чудиш каква е на пипане косата му! Престани! Колко глупава можеш да бъдеш?

Е, да видим? Достатъчно глупава, за да летя през цялата страна, за да се срещна с мъж, с когото съм се свързала чрез колонката за интимни обяви в така нареченото списание на дружбата. Достатъчно глупава, за да планирам да спя с него, ако се окаже, че той изглежда сравнително представителен… и ако, разбира се, няма лош дъх.

О, престани! Престани, Лоръл!“

„Да — съгласи се другият глас в съзнанието й. — Ти си абсолютно права — лудост е да мислиш за неща като това в такъв момент и ще престана… но се чудя как би изглеждал младият доктор Хоупуел в леглото? Чудя се дали би бил нежен, или…“

Лоръл потрепери и се почуди дали това е начинът, по който започва едно средно нервно разстройство.

— Те са по-близо — каза Дина. — Вие наистина… — Тя се закашля и между устните й се появи голям кървав мехур. Той се пукна и опръска бузите й. Дон Гафни измърмори нещо и се обърна настрана. — … и наистина трябва да побързате — завърши тя.

Приветливата усмивка на Ник ни най-малко не се промени.

— Знам — каза той.

3

Крейг се стрелна през терминала, пъргаво прескочи перилата на ескалатора и се затича по студените метални стъпала, а главата му беше изпълнена с ревящи звуци и вълни на бурен океан — те даже бяха удавили другия звук — неумолимия дъвчещ и хрущящ звук на ланголиерите. Никой не го видя. Той спринтира през долното фоайе към вратите на изхода… и се вряза в тях. Беше забравил всичко, включително факта, че електрическото устройство за отваряне на вратите не работеше, когато нямаше ток.

Отскочи, останал без дъх, падна на пода и задиша тежко като риба на сухо. Остана да лежи за момент, порови се в мозъка си, за да намери нещо останало там, и откри, че се взира в дясната си ръка. Тя беше единственото бяло очертание в растящата тъмнина, но върху нея се виждаха черни петна и той знаеше от какво бяха останали те — от кръвта на момиченцето.

„С тази разлика, че това не беше момиченце. То просто приличаше на момиченце. Това беше главният ланголиер и след като вече я няма, другите няма да могат да… няма да могат да… да…“

Да какво?

Да го намерят?

Но той все още чуваше гладния звук на тяхното приближаване: този влудяващ звук на дъвчене, като че ли някъде на изток крачеше армия огромни гладни насекоми.

Мислите му се завъртяха. О, той беше така объркан!

Видя една по-малка врата, която водеше навън, изправи се и тръгна към нея. После спря. Отвън започваше път и този път без съмнение водеше към Бангор, но какво от това? Не го беше грижа за Бангор; Бангор съвсем определено не беше част от този приказен ГОЛЯМ ФИЛМ. Това, към което се стремеше, беше Бостън. Ако можеше да стигне дотам, всичко щеше да бъде наред. А какво означаваше това? Баща му щеше да знае. Това означаваше да СПРЕ ДА ТЪРЧИ НАОКОЛО и ДА СЕ ЗАЕМЕ С ПРОГРАМАТА.

Умът му се хвана за тази мисъл, както корабокрушенецът се хваща за парче дърво — всичко, което все още плава, дори и ако това е вратата на клозета, е достойно за такъв стремеж. Ако можеше да стигне в Бостън, всичките тези преживявания той щеше да ги… да ги…

— Да ги забравя — промърмори той.

При тези думи ярък лъч на разум просветна в мрака на главата му и един глас (може би беше гласът на баща му) извика одобрително „О, ДА!“

Но как щеше да направи това? Бостън беше твърде далеч, за да отиде дотам пеша, а останалите нямаше да го пуснат обратно на борда на единствения самолет, който все още беше в изправност. Не и след това, което беше сторил на тяхното сляпо талисманче.

— Но те не знаят — прошепна Крейг. — Те не знаят, че съм им направил услуга, защото не знаят какво е тя. — Той дълбокомислено кимна. Очите му — огромни и влажни — светеха в тъмнината.

„Промъкни се незабелязано — му прошепни гласът на баща му. — Промъкни се незабелязано на самолета.“

„Да! — добави гласът на майка му. Промъкни се незабелязано! Това е билетът ти, Креги-беги! Ако го направиш, няма да ти трябва билет, нали?“

Крейг недоверчиво погледна към лентата за багаж. По нея можеше да стигне до асфалта, но ако те са оставили пост пред самолета? Пилотът няма да се сети за това — извън пределите на кабината този човек очевидно беше тъпак, — но англичанинът почти сигурно щеше да се сети.

И така, какво трябваше да направи?

Ако страната на терминала откъм Бангор не беше добра, а страната откъм пистата също не беше добра, то какво трябваше да направи и къде трябваше да отиде?

Крейг погледна нервно към неподвижния ескалатор. Скоро ще започнат да го търсят — без съмнение начело с англичанина, — а той стоеше тук, по средата на залата, толкова открит, колкото стриптийзьорка, която е хвърлила последните части от тоалета си на публиката.

„Трябва да се скрия, поне засега.“

Беше дочул шума от пускането на реактивните двигатели отвън, но това не го разтревожи — той знаеше едно-друго за самолетите и разбираше, че Енгъл не може да отиде никъде, докато не зареди с гориво. А зареждането щеше да отнеме време. Не трябваше да се тревожи, че ще тръгнат без него.

Поне засега не.

„Скрий се, Крейги. Точно това трябва да направиш сега. Трябва да се скриеш, преди да дойдат за тебе.“

Той бавно се обърна в търсене на най-доброто място, като присвиваше очи в увеличаващата се тъмнина. И този път видя един надпис на вратата, която се намираше между гишето на „Авис“ и Туристическата агенция на Бангор. Той гласеше:

ЛЕТИЩНИ СЛУЖБИ

Знак, който не означаваше почти нищо.

Крейг побърза към вратата и докато вървеше, хвърляше нервни погледи назад през рамо. Както и с вратата на летищната охрана, дръжката не се въртеше, но когато я бутна, вратата се отвори. Крейг погледна за последен път през рамо и като не видя някого, затвори вратата след себе си.

Погълна го пълен, съвършен мрак — тук вътре тоя беше сляп като момиченцето, което беше пронизал. Нямаше нищо против — всъщност това дори му харесваше. Освен когато си с жена, от тебе никога не се очаква да правиш нещо съществено в тъмнината. В тъмнината добрата работа преставаше да бъде от значение.

Тук бе дори по-добре — дъвчещият звук на ланголиерите беше приглушен.

Крейг бавно тръгна напред — беше протегнал ръце и влачеше крака. На третата крачка бедрото му се опря в някакъв твърд предмет, който приличаше на ръба на бюро. Посегна напред и надолу. Да. Бюро. Опипа го с ръце за момент и почувства спокойствие от това докосване до атрибутите на учрежденска Америка — купчина листа, отделения за входящи и изходящи документи, попивателна, кутийка, пълна с кламери, комплект писалка и молив. Придвижи се до далечната част на бюрото и там хълбокът му се блъсна в страничната облегалка на стол. Крейг се промъкна между стола и бюрото и седна. Седнал зад бюрото се почувства още по-добре — спокоен, владеещ се. Потърси с ръка горното чекмедже и го отвори. Опипа вътре за оръжие — нещо остро; почти веднага ръката му напипа нож за отваряне на писма.

Той го извади, затвори чекмеджето и го сложи на бюрото до дясната си ръка.

Остана така за малко, заслушан в тупкането на сърцето си и далечния шум на моторите, след това ръцете му отново затърсиха по повърхността на бюрото, докато отново не напипаха купчината листа. Той взе горния лист и го сложи пред себе си, но белият му цвят не се виждаше… дори и когато го вдигна пред очите си.

„Добре, Креги-беги. Просто си стой така в тъмното. Стой си тук и чакай да настане време за действие. Когато настане времето…“

„Аз ще ти кажа“ — довърши мрачно баща му.

— Точно така — каза Крейг. Пръстите му пропълзяха до десния ъгъл на невидимия лист хартия. Той започна да къса бавно надолу.

„Къс-с-с-с.“

Спокойствието изпълни съзнанието му като хладна морска вода. Той пусна невидимата ивица върху невидимото бюро и върна пръстите си към върха на листа. Всичко щеше да бъда наред. Съвсем наред. Започна шепнешком да си напява без мелодия.

„Наричай ме ангел… на утрото, мила…“

„Къс-с-с-с.“

„Докосни ме по бузата… преди да си отидеш, мила…“

Вече на спокойствие Крейг седеше и чакаше баща му да му каже какво да прави по-нататък точно както го беше правил много пъти, когато беше дете.

4

— Слушай внимателно, Албърт — каза Ник. — Трябва да я пренесем на борда на самолета, но за да направим това, ще ни бъде нужна носилка. На борда едва ли има носилка, но тук трябва да има. Къде?

— Ей, господин Хоупуел, капитан Енгъл сигурно знае по-добре?

— Но капитан Енгъл не е тук — каза търпеливо Ник. — Ще трябва да се справим сами.

Албърт се намръщи… после се сети за табелата, която беше видял на долния етаж.

— „Летищни служби“? — попита той. — Добре ли звучи?

— Съвсем добре — каза Ник. — Къде видя това?

— На долния етаж. До гишетата за коли под наем.

— Добре — каза Ник. — Слушай какво ще направим. Ти и господин Гафни се назначавате за търсачи на носилка и приносители на носилка. Господин Гафни, предлагам ви да проверите до скарата зад тезгяха. Очаквам, че ще намерите някакви остри ножове. Сигурен съм, че нашият неприятен приятел е намерил своя там. Вземете един за себе си и един за Албърт.

Дон отиде зад тезгяха, без да каже дума. Руди Уоруик се върна от бар „Червения барон“ с ръце, пълни с покривки за маса на бели и червени квадратчета.

— Наистина съжалявам — започна отново той, но Ник го прекъсна. Той все още гледаше към Албърт, а лицето му сега беше само един бял кръг над по-тъмната сянка от малкото тяло на Дина. Тъмнината почти се беше спуснала.

— Вероятно няма да се видите с господин Туми; предполагам, че той е избягал оттук невъоръжен, в паника. Мисля, че или се е скрил в миша дупка, или е излязъл извън терминала. Ако все пак го видите, настойчиво ви съветвам да не се занимавате с него, освен ако той направи така, че да стане необходимо. — Той обърна глава, за да види Дон, който се беше върнал с чифт месарски ножове. — И двамата, помнете точно какво е най-важно. Задачата ви не е отново да заловите господин Туми и да го изправите пред правосъдието. Работата ви е да намерите носилка и да я докарате, колкото е възможно по-скоро. Трябва да се измъкнем оттук.

Дон предложи на Албърт един от ножовете, но Албърт поклати глава и погледна към Руди Уоруик.

— Не може ли вместо това да взема една от тези покривки?

Дон го погледна, като че ли Албърт беше полудял.

— Покривка за маса? За какво ти е, за Бога?

— Ще ви покажа.

Албърт беше коленичил до Дина. Сега той стана и отиде зад тезгяха. Огледа се, без да е съвсем сигурен какво, търси, но уверен, че ще го познае, щом го вади. Така и направи. Зад тезгяха имаше един старомоден тостер за две филийки. Той го взе, извади щепсела от контакта и усука шнура здраво около него, докато се връщаше при останалите. Взе една покривка, разгъна я и сложи тостера в единия й ъгъл. След това я прегъна два пъти и зави тостера с края на покривката като коледен подарък. Върза здраво краищата, за да направи нещо като джоб. Когато хвана свободния край на покривката и стана, завитият тостер се беше превърнал на камък в саморъчно направената прашка.

— Когато бях дете, обичахме да си играем на Индиана Джоунс — каза с извиняващ се тон Албърт. — Бях направил нещо подобно и го размахвах като камшик. Веднъж за малко не счупих ръката на брат ми Дейвид. Вързах една стара тока от колан, която бях намерил в гаража, в една кърпа. Доста глупаво, нали. Не знаех колко силно може да удря. Голям бой изядох за това. Изглежда глупаво мисля, но работи доста добре. Поне досега е работило.

Ник погледна със съмнение към саморъчно направеното оръжие на Албърт, но не каза нищо. Ако тостер, увит в покривка, щеше да помогне на Албърт да се почувства по-добре, когато тръгне в тъмното надолу по стълбите, той нямаше нищо против.

— Добре тогава. Идете да намерете носилка и я донесете. Ако в канцеларията на „Летищни служби“ няма, потърсете някъде другаде. Ако до петнайсет минути не намерите нищо — не, нека са десет, — просто се върнете и ще я пренесем.

— Не бива да правите това! — извика слабо Лоръл. — Ако има вътрешен кръвоизлив?

Ник погледна нагоре към нея.

— Вече има вътрешен кръвоизлив. И мисля, че десет минути е цялото време, което можем да отделим.

Лоръл отвори уста да отговори, да противоречи, но хрипкавият шепот на Дина я спря.

— Той е прав.

Дон мушна острието на ножа в колана си.

— Хайде, синко — каза той.

Те прекосиха терминала заедно и тръгнаха надолу по ескалатора към първия етаж. Докато вървяха, Албърт омота края на заредената си покривка около китката си.

5

Ник отново съсредоточи вниманието си върху момичето на пода.

— Как се чувстваш, Дина?

— Много ме боли — каза отпаднало Дина.

— Да, разбира се, че боли — каза Ник. — И се боя, че от това, което смятам да направя, ще те заболи доста повече — поне за няколко секунди. Но ножът е в белия ти дроб и трябва да излезе оттам. Знаеш това, нали?

— Да. — Тъмните й невиждащи очи погледнаха нагоре към него. — Страх ме е.

— И мене също, Дина. И мене също. Но това трябва да се направи. Готова ли си?

— Да.

— Браво. — Ник се наведе и леко я целуна по бузата. — Ти си добро, смело момиче. Няма да трае дълго, обещавам ти. Искам просто да лежиш колкото можеш по-неподвижно и да се помъчиш да не кашляш. Разбираш ли ме? Много е важно. Помъчи се да не кашляш.

— Ще се помъча.

— За миг или два може да почувстваш, че не можеш да дишаш. Може дори да почувстваш, че от тебе излиза въздух като от пробита гума. Това е страшно чувство, миличка, и то може да те накара да поискаш да се раздвижиш или да извикаш. Не трябва да правиш това. И не трябва да кашляш.

Дина отговори нещо, което никой от тях не можа да чуе.

Ник преглътна, с бърз жест избърса потта от челото си и се обърна към Лоръл.

— Сгъни две от тези покривки на квадратни тампони. Колкото може по-дебели. Застани на колене до мене. Колкото може по-близо. Уоруик, свалете колана си.

Руди започна да изпълнява веднага.

Ник погледна отново към Лоръл. Тя пак беше поразена, този път не неприятно, от силата на погледа му.

— Аз ще хвана дръжката на ножа и ще го извадя. Ако не го задържи някое от ребрата й — ако се съди по положението му, не мисля, че е така, — острието ще излезе с едно бавно, плавно дърпане. В момента, в който излезе, аз ще се дръпна назад и ще ти освободя място до гърдите на момичето. Ще поставиш един от тампоните си върху раната и ще натиснеш. Натисни силно. Не се бой, че ще я заболи или че ще притиснеш толкова гръдния й кош, че да не може да диша. Белият й дроб е пробит поне на едно място, обзалагам се, че дори на две. Това е, за което трябва да се безпокоим. Разбираш ли?

— Да.

— Когато си поставила тампона, аз ще я повдигна срещу натиска, който ти прилагаш. Ако тогава видим кръв на гърба на роклята й, господин Уоруик ще пъхне другия тампон под нея. После ще вържем компресите здраво.

Той погледна към Руди.

— Когато го поискам, приятелю, подайте ми го. Не ме карайте да го искам два пъти.

— Няма.

— Виждаш ли добре, за да извършиш това, Ник? — попита Лоръл.

— Мисля, че да — отвърна Ник. Надявам се. — Той отново погледна към Дина. — Готова ли си?

Дина промърмори нещо.

— Добре — каза Ник. Пое дълбоко въздух и го изпусна. — Бог да ми помага.

Обхвана с тънките си ръце с дълги пръсти дръжката на ножа както човек хваща бейзболна бухалка. Дръпна. Дина изпищя. От устата й излезе голям съсирек кръв. Лоръл се беше навела напрегнато напред и лицето й изведнъж се окъпа в кръвта на Дина. Тя се отдръпна.

— Не! — просъска Ник към нея, без да се оглежда. — Не смей да ми припадаш! Не смей!

Лоръл отново се наведе напред, онемяла и трепереща. Острието — матовосребрист триъгълник в дълбокия мрак, излезе от гърдите на: Дина и блесна във въздуха. Гърдите на сляпото момиченце се надигнаха и се чу висок, непознат, свистящ звук — раната всмукваше навътре.

— Сега! — измуча Ник. — Натискай! Колкото можеш по-силно!

Лоръл се наведе напред. За миг видя кръвта, бликаща от — отвора в гърдите на Дина, и после раната беше покрита. Почти веднага тампонът от покривка стана топъл и мокър.

— По-силно — изръмжа Ник към нея. — Натисни по-силно! Запуши раната.

Сега Лоръл разбра какво имат предвид хората, когато казват за някой, че е напълно откачен — самата тя се чувстваше на ръба на откачането.

— Не мога! Ще счупя ребрата й, ако…

— Майната им на ребрата! Трябва да запушиш раната!

Коленичилата Лоръл се наведе напред и натисна с цялото си тегло. Сега виждаше как течността изтича между пръстите й, макар че беше сгънала дебело тампона.

Англичанинът захвърли настрани ножа и се наведе напред, докато лицето му почти се допря до лицето на Дина. Очите й бяха затворени. Той повдигна един от клепачите й.

— Мисля, че най-сетне е в безсъзнание — каза той. — Не мога да кажа със сигурност, защото очите й са много особени, но силно се надявам да е така. — Косата беше паднала върху челото му. Той я отметна нетърпеливо с рязко движение на главата си и погледна към Лоръл.

— Справяш се добре. Стой така, нали? Сега ще я обърна. Докато го правя, поддържай натиска.

— Има толкова много кръв — изстена Лоръл. — Няма ли да се задави?

— Не знам. Натискай. Готов ли сте, господин Уоруик?

— О, Боже, мисля, че да — изграчи Руди Уоруик.

— Добре. Започваме. — Ник провря ръце под дясната лопатка на Дина и се намръщи.

— По-зле е, отколкото мислех — промълви той. — Много по-зле. Тя е прогизнала. — Започна леко да повдига Дина срещу натиска, който прилагаше Лоръл. Дина издаде нисък, хъркащ стон. Буца полусъсирена кръв изскочи от устата й и се лепна на пода. Сега Лоръл чуваше дъжда от кръв, който падаше на мокета под момичето.

Изведнъж светът започна да изчезва.

— Натискай! — извика Ник. — Не пускай!

Но тя губеше свяст.

Това, което направи, се дължеше само на представата, какво ще си помисли Ник Хоупуел за нея, ако тя наистина припадне. Лоръл изплези език между зъбите си като дете, което се глези, и го захапа колкото имаше сила. Болката беше рязка и силна. Устата й веднага се изпълни със соления вкус на кръв… но усещането, че светът отплува като голяма ленива риба в аквариум, отмина. Тя отново беше тук.

От долния етаж долетя внезапен крясък от болка и изненада. След него се чу хриплив вик. Веднага след вика — висок, пронизителен писък.

И Руди, и Лоръл се обърнаха.

— Момчето! — извика Руди. — Той и Гафни. Те…

— Все пак са открили господин Туми — каза Ник. Лицето му бе замръзнало в невероятно усилие. Сухожилията на врата му изпъкваха като стоманени въжета. — Остава ни само да се надяваме…

Отдолу се чу тупване, последвано от ужасяващ вой на болка. После цяла серия приглушени удари.

— … че са овладели положението. Сега не можем да направим нищо повече. Ако прекъснем това, което правим по средата, момиченцето ще умре със сигурност.

— Но това звучеше като гласа на момчето!

— Не може да му се помогне, нали? Пъхнете тампона под нея, Уоруик. Направете го веднага или ще ви ритна право в задника!

6

Дон водеше по пътя към ескалатора, после спря за малко под него и бръкна в джоба си. Извади нещо малко и продълговато, което слабо блестеше в тъмното.

— Моята стара „Зипо“ — каза той. — Мислиш ли, че все още пали?

— Не знам — каза Албърт. — Може би… за малко. По-добре не опитвайте, докато не се наложи. Надявам се, че пали. Без нея няма да можем да виждаме нищо.

— Къде са тези „Летищни служби“?

Албърт посочи към вратата, през която преди по-малко от пет минути беше влязъл Крейг Туми.

— Точно там.

— Мислиш ли, че е отключена?

— Ами — каза Албърт, — има само един начин да разберем.

Пресякоха залата — Дон все още водеше със запалката в ръка.

7

Крейг ги чу да идват — нови слуги на ланголиерите, без съмнение. Но не се тревожеше. Беше се погрижил за онова нещо, което се беше маскирало като момиченце, щеше да се погрижи и за тези другите. Стисна ножа за отваряне на писма и заобиколи бюрото, долепен до стената.

— Мислиш ли, че е отключена?

— Ами, има само един начин да разберем.

„Сега ще разбереш ти“ — помисли Крейг. Той стигна до стената, на която беше вратата. По нея имаше рафтове с натрупани книжа. Посегна и напипа пантите на вратата. Добре. Отварянето на вратата ще го предпази от тях… въпреки че едва ли можеха да го видят. Беше тъмно като в рог. Той вдигна ножа за отваряне на писма на височината на раменете си.

— Дръжката не помръдва. Крейг се отпусна… но само за миг.

— Опитай да я бутнеш. — Това беше хитрото момче.

Вратата започна да се отваря.

8

Дон влезе, примижал от тъмнината. Вдигна капачето на запалката си и врътна колелцето. Появи се искра, фитилът се запали от първия път и се появи слаб пламък. Видяха нещо, което очевидно беше комбинация от канцелария и склад. В единия ъгъл имаше разхвърлян куп багаж, а в другия — ксерокс. По цялата отсрещна стена имаше рафтове, пълни с какви ли не формуляри.

Дон влезе по-навътре в стаята с високо вдигната запалка — като изследовател, който носи горяща свещ в тъмна пещера. Посочи към дясната стена.

— Ей, момче! Ас! Погледни!

На плакат, закрепен на стената, беше нарисуван пийнал мъж в официален костюм, който излизаше от бара и гледаше към часовника си. Плакатът съветваше: „РАБОТАТА Е ПРОКЛЯТИЕТО НА КЛАСАТА НА ПИЯНИЦИТЕ“. На стената до него имаше закачена бяла пластмасова кутия с голям червен кръст. Под нея имаше облегната до стената сгъната носилка… от тези с колелцата.

Албърт обаче не гледаше към плаката, нито към кутията за първа помощ или носилката. Погледът му беше привлечен от бюрото в средата на стаята.

На него той видя купчина хартиени ивици.

— Внимавай! — извика той. — Внимавай, той е т…

Крейг Туми изскочи иззад вратата и нанесе удар.

9

— Колана — каза Ник. Руди не помръдна, нито отговори. Главата му беше обърната към вратата на ресторанта. Звуците от долния етаж бяха престанали. Чуваше се само трополящият звук и постоянното, пулсиращо бучене на реактивния мотор в мрака навън.

Ник ритна назад като муле и улучи глезена на Руди.

— Ох!

— Колана! Веднага!

Руди непохватно падна на колене и се затътри към Ник, който с една ръка придържаше Дина, а с другата притискаше втория тампон от покривка към гърба й.

— Пъхни го под тампона — каза Ник. Дишаше тежко и потта течеше по лицето му на широки вади.

— Бързо! Не мога да я държа така вечно!

Руди пъхна колана под тампона. Ник свали Дина, пресегна се през малкото телце и повдигна лявото й рамо, така че да издърпа колана от другата страна. После го прекара през гърдите й и го затегна здраво. Свободния край на колана сложи в ръката на Лоръл.

— Поддържай натиска — каза той и стана. — Не можем да използваме катарамата — момичето е много слабо.

— Долу ли слизаш? — попита Лоръл.

— Да. Изглежда, се налага.

— Внимавай. Моля те, внимавай.

Той й се усмихна и внезапният блясък на всички тези бели зъби в тъмното беше изненадващ… но не страшен — откри тя. Тъкмо напротив.

— Разбира се. Нали така съм оцелял. — Той посегна към нея и я стисна за рамото. Ръката му беше топла и при докосването му през нея премина лек трепет. — Ти се справи много добре, Лоръл. Благодаря ти.

Понечи да се обърне и тогава една малка ръка се протегна и го хвана за крачола на джинсите. Той погледна надолу и видя, че слепите очи на Дина отново бяха отворени.

— Недей? — започна тя и се разтресе от спазъм на кашляне и кихане. От носа й на фини капчици пръсна кръв.

— Дина, не трябва…

— Недей… да го убиваш! — каза тя и дори в тъмното Лоръл почувства фантастичното усилие, което направи детето, за да го каже.

Ник погледна замислено към нея.

— Този негодник те прободе, нали знаеш. Защо настояваш толкова да остане цял?

Тесните й гърди се напрегнаха под колана. Напоеният с кръв тампон се надигна. Тя се напрегна и успя да каже още нещо. Всички го чуха — Дина с голяма мъка успя да го изрече ясно.

— Всичко… което знам… е, че имаме нужда от него — прошепна тя и после очите й се затвориха отново.

10

Крейг заби ножа за писма във врата на Гафни толкова дълбоко, че усети как юмрукът му опря в рамото на врага му. Дон изкрещя и изпусна запалката. Тя падна на пода и продължи да тлее. Албърт извика от изненада, като видя Крейг да пристъпва към Дон, който се олюля към бюрото и безсилно вдигна ръце, за да хване забития в него нож.

Крейг стисна дръжката с една ръка и опря другата в гърба на Дон. Дръпна и бутна едновременно и Албърт чу звук сякаш гладен мъж изважда шиш от добре опечена пуйка. Дон изкрещя отново — този път по-високо, и се просна върху бюрото. Прострените му ръце събориха кутията за входящи и изходящи документи и купчината формуляри за изгубен багаж, които беше късал Крейг.

Крейг се обърна към Албърт. От острието на ножа за писма пръснаха капчици кръв.

— И ти си един от тях — изсъска той. — Е, аз отивам в Бостън и не можете да ме спрете. Никой от вас не може да ме спре. — Тогава запалката на пода загасна и те потънаха в тъмнина.

Албърт отстъпи една крачка и почувства топъл полъх — Крейг беше замахнал към мястото, което беше заемал само преди секунда. Той попипа зад себе си със свободната си ръка, ужасѐн от отстъпването към ъгъла, където Крейг можеше да използва ножа си (на бледата, угасваща светлина на запалката това му се видя като истински нож) с лекота, а собственото му оръжие щеше да бъде еднакво ненужно и глупаво. Пръстите му намериха сами празно пространство и той отстъпи през вратата в коридора. Не се чувстваше спокоен; не се чувстваше като най-бързия евреин от никоя страна на Мисисипи — не се чувстваше по-бърз от куршум. Чувстваше се като уплашено дете, което от глупост е избрало играчка от детството си вместо истинско оръжие, защото не е повярвало — наистина, ама съвсем наистина, — че може да се стигне чак дотам, въпреки онова, което беше направил този луд с момиченцето на горния етаж. Усещаше собствената си миризма. Дори и в мъртвия въздух я усещаше. Беше миризмата на вкисната маймунска пикня — миризмата на страха.

Крейг излезе бавно през вратата с вдигнат нож. Движеше се в тъмното като танцуваща сянка.

— Виждам те, малкия — изсъска той. — Виждам те като котка.

Плъзна се напред. Албърт заотстъпва и залюля напред-назад тостера, като си повтаряше, че ще има възможност само за един добър удар, преди Туми да замахне и да забие острието в гърлото или гърдите му.

„А ако тостерът излезе от проклетия си джоб, преди да го ударя, съм загубен.“

11

Крейг се приближаваше, разлюлял горната част на тялото си като змия, която излиза от кошница. Унесена лека усмивка се появи в ъгълчетата на устните му, видяха се две трапчинки.

„Точно така — каза мрачно бащата на Крейг от неумиращото си укрепление в главата на Крейг. — Ако трябва да ги сваляш един по един, можеш да го направиш. УСО, Крейг, помниш ли? УСО. Усилията Се Оправдават.“

„Правилно, Креги-беги — звънна гласът на майка му. — Можеш да го направиш и трябва да го направиш.“

— Съжалявам — промърмори Крейг усмихнато на момчето с бялото лице. — Наистина, наистина съжалявам, но трябва да го направя. Ако можеше да видиш нещата от моята гледна точка, щеше да разбереш.

Пристъпи към Албърт и вдигна ножа на височината на очите си.

12

Албърт хвърли бърз поглед зад себе си и видя, че отстъпва към касата на „Юнайтед Еърлайнс“. Ако отстъпеше още, задната дъга на размаха му щеше да бъде ограничена. Трябваше да го направи бързо. Той залюля тостера по-силно, потната му ръка стискаше здраво усуканата покривка.

Крейг улови движението в тъмнината, но не можеше да разбере какво беше нещото, което размахваше момчето. Нямаше значение. Не можеше да позволи да има значение. Той се съсредоточи, после скочи напред.

— ОТИВАМ В БОСТЪН! — изкрещя той. — ОТИВАМ В…

Очите на Албърт свикваха с тъмнината и той видя хода на Крейг. Тостерът беше в задната половина на дъгата си. Вместо да премести китката си напред, за да обърне посоката му, Албърт остави ръката си да се вдигне от теглото на тостера и го люшна нагоре и през главата си като играч на бейзбол. В същото време отстъпи вляво. Тежестта на края на покривката описа малък кръг във въздуха, придържана твърдо в джоба си от центробежната сила. Крейг й помогна, като пристъпи напред, докато тостерът падаше надолу. Той го удари по челото и в горната част на носа с твърдо, глухо хрущене.

Крейг изви от силна болка и изпусна ножа за писма. Ръцете му се вдигнаха до лицето и той се олюля назад. Кръвта от счупения му нос бликна между пръстите му като вода от повреден кран. Албърт се ужаси от това, което беше направил, но се ужаси още повече, че може да се откаже сега, когато Туми беше ранен. Направи нова крачка вляво и замахна странично с покривката. Тя изсвистя във въздуха и се вряза в центъра на гръдния кош на Крейг с глух звук. Крейг падна назад, продължавайки да вие.

За Албърт Коснър — „Аса“ — остана само една мисъл — всичко друго беше объркан, накъсан водовъртеж от цветове, образи и чувства.

„Трябва да го спра, иначе ще стане и ще ме убие. Трябва да го спра, иначе ще стане и ще ме убие.“

Туми поне беше изпуснал оръжието си — то лежеше и просветваше върху мокета във фоайето. Албърт го настъпи и отново замахна с тостера, като се изви в кръста като старомоден иконом, който поздравява член на кралското семейство. Тежестта на края на покривката се вряза в тежко дишащата уста на Крейг Туми. Чу се звук на строшени в носна кърпичка очи.

„О, Боже — помисли си Албърт. — Това бяха зъбите му.“

Крейг подскочи и се изви на пода. Беше ужасен, може би още по-ужасен на слабата светлина. Имаше нещо чудовищно и неизтребимо в ужасната му жизненост.

Ръката му се впи в обувката на Албърт. С лек виж на отвращение Албърт Вдигна крака си от ножа за писма и тогава Крейг се опита да го сграбчи. Носът му беше спукан мехур от плът. Той почти не виждаше Албърт — зрението му беше закрито от огромна бяла електрическа дъга. В главата му звучеше постоянен остър тон — тонът на пробен телевизионен сигнал, усилен докрай.

Не беше в състояние да нанесе още вреди, но Албърт не разбираше това. В паниката си той отново замахна с тостера към главата на Крейг. Чу се металически хрущящ звук и нагревателите на тостера се откачиха.

Крейг замря.

Албърт стоеше над него и дишаше на пресекулки, а покривката се полюляваше в ръката му. После той направи две дълги, неуверени крачки към ескалатора, преви се одве и повърна на пода.

13

Брайън се прекръсти, преди да отмести черния пластмасов капак, който покриваше екрана на монитора на инерциалната навигационна система. Почти очакваше екранът да е светъл и празен. Погледна по-отблизо… и изпусна дълбока въздишка на облекчение.

— го осведомяваше екранът с хладни синьо — зелени букви и по-долу:

Брайън въведе „Д“ и после;

Екранът за миг потъмня. После се появи:

Брайън въведе „Д“.

Екранът го осведоми:

и след по-малко от пет секунди:

— Капитан Енгъл?

Той се обърна. Пред вратата на кабината стоеше Бетани. Изглеждаше бледа и измъчена под светлините на кабината.

— Точно сега съм малко зает, Бетани.

— Защо другите не се връщат?

— Не мога да ти кажа.

— Попитах Боб — господин Дженкинс, — дали вижда някой да се движи в терминала, а той каза, че не виждал. А ако всички са мъртви?

— Сигурен съм, че не са. Ако от това ще се почувстваш по-добре, защо не слезеш и ти долу до стълбата? Аз имам малко работа тук.

„Поне се надявам да е така.“

— Страх ли ви е? — попита тя.

— Да. Разбира се, че ме е страх.

Тя леко се усмихна.

— Някак си се радвам. Лошо е само тебе да те е страх — някак фалшиво. Сега ще ви оставя на мира.

— Благодаря. Сигурен съм, че всички скоро ще дойдат.

Тя излезе. Брайън се обърна отново към монитора на инерциалната навигационна система и въведе:

Натисна клавиша „Изпълнение“.

— Моля, моля — промърмори Брайън и избърса с ръкав челото си.

„Сега, ако можеше и горивото да е наред.“

14

Боб чу стъпки по стълбата и бързо се обърна. Беше Бетани — слизаше бавно и внимателно, но напрежението все пак не го отпусна. Звукът, който идваше от изток, постепенно ставаше по-силен. По-близък.

— Здравей, Бетани. Мога ли да взема на заем още една цигара от твоите?

Тя му протегна почти празния пакет, после си взе и тя. Беше пъхнала експерименталната кутийка кибрит на Албърт в целофановата обвивка на цигарите и когато опита една клечка, тя се запали лесно.

— Някаква следа от другите?

— Е, предполагам, че зависи от това, какво имаш предвид под „някаква следа“ — каза Боб предпазливо. — Мисля, че чух някой да вика точно преди да слезеш. — Това, което беше чул, всъщност звучеше като крясък — писък, ако не се задълбочаваш много, — но той не виждаше причина да го разказва на момичето. Тя изглеждаше, толкова уплашена, колкото и той, и му се струваше, че е харесала Албърт.

— Надявам се, че Дина ще се оправи — каза тя, — но не знам. Той я прободе наистина зле.

— Видя ли се с капитана?

Бетани кимна.

— Той май ме изхвърли. Мисля, че програмираше уредите си или нещо подобно.

Боб Дженкинс кимна трезво.

— Надявам се.

Разговорът прекъсна. И двамата погледнаха на изток. Нов, още по-зловещ звук се беше прибавил към шума на хрущене и дъвчене високо безизразно скърцане. Странен механичен звук, който напомняше на Боб трансмисия, останала без масло.

— Сега е много по-близко, нали?

Боб кимна неохотно. Дръпна от цигарата си и светещото огънче за миг освети чифт уморени, ужасени очи.

— Какво предполагате, че е това, господин Дженкинс?

Той бавно поклати глава.

— Мило момиче, надявам се никога да не се наложи да разберем.

15

Когато слезе до половината на ескалатора, Ник видя някаква превита фигура, която стоеше пред непотребната редица телефонни автомати. Беше невъзможно да се каже дали това е Албърт, или Крейг Туми. Англичанинът бръкна в десния джоб на дрехата си и извади две монети по четвърт долар. Сви дясната си ръка в юмрук и пъхна монетите между пръстите си, за да си направи допълнителни месингови кокалчета. После продължи да слиза надолу към фоайето.

Когато Ник се доближи, фигурата до телефоните погледна нагоре. Беше Албърт.

— Не стъпвайте в повърнатото — каза безизразно той.

Ник пусна монетите обратно в джоба си и побърза към мястото, където беше застанало момчето — опряло ръце в коленете си като старец, който ужасно е надценил възможностите си за физически упражнения. Усети силната кисела миризма на повърнато. Тя, както и потната воня на страх, която се носеше от момчето, бяха миризми, с които беше добре запознат. Познаваше ги от Фолкландските острови, а още по-добре от Северна Ирландия. Обгърна с лявата си ръка раменете на момчето и Албърт много бавно се изправи.

— Къде са те, Ас? — попита тихо Ник. — Гафни и Туми — къде са?

— Господин Туми е там. — Той посочи към безформената фигура на пода. — Господин Гафни е в канцеларията „Летищни служби“. Мисля, че и двамата са мъртви. Господин Туми беше в канцеларията „Летищни служби“. Зад вратата предполагам. Той уби господин Гафни, защото господин Гафни влезе пръв. Ако аз бях влязъл пръв, щеше да убие мен вместо него.

Албърт преглътна тежко.

— После аз убих господин Туми. Трябваше. Той тръгна след мен. Намерил е някъде друг нож и тръгна след мен. — Говореше с глас, който някои биха помислили за безразличен, но не и Ник. А и това, което виждаше върху лицето на Албърт, не беше безразличие.

— Можеш ли да се владееш, Ас? — попита Ник.

— Не знам. Никога досега не съм убивал човек и… — Албърт изхлипа глухо и нещастно.

— Знам — каза Ник. — Това е ужасно нещо, но то трябва да се преодолее. Знам. И ти трябва да го преодолееш, Ас. Имаме още много работа и няма време за лечение. Звукът става по-силен.

Той остави Албърт и отиде до безформената фигура на пода. Крейг Туми лежеше настрани и едната му ръка отчасти закриваше лицето му. Ник го обърна по гръб, погледна и леко подсвирна. Туми беше още жив — той чуваше хриповете му — но Ник би се обзаложил на банковата си сметка, че този път Полото не се преструва. Носът му беше не просто счупен — беше направо смазан. Устата му представляваше кърваво гнездо, обградено от строшени останки от зъби. А дълбоката тъмна вдлъбнатина в центъра на челото му показваше, че Албърт е извършил някакво творческо прекрояване на човешките черти.

— И е направил всичко това с един тостер? — промълви Ник. — Исусе Христе и Богородице. — Той стана и повиши глас. — Не е мъртъв, Ас.

Свел като Ник го остави, Албърт се беше навел отново. Сега се изправи бавно и направи крачка към него.

— Не е ли?

— Чуй го за твое спокойствие. Извън бройката, но все още в играта. „Но не за дълго, ако се съди по звука, който издава.“ — Да проверим господин Гафни — може той също да е имал късмет. Какво стана с носилката?

— А? — Албърт погледна към Ник, като че ли той му говореше на чужд език.

— Носилката — повтори Ник внимателно, докато вървяха към отворената врата на „Летищни служби“.

— Намерихме я.

— Така ли? Чудесно!

Албърт спря непосредствено след вратата.

— Почакайте малко — промълви той, после клекна и попипа наоколо за запалката на Дон. Намери я след няколко секунди. Все още беше топла. Отново се изправи. — Мисля, че господин Гафни е от другата страна на бюрото.

Те обиколиха, стъпвайки върху падналата хартия и кутията за входящи и изходящи документи. Албърт вдигна запалката и завъртя колелцето. На петия опит фитилът се запали и горя слабо в продължение на три или четири секунди.

Това беше достатъчно. Всъщност Ник беше видял достатъчно и на светлината на искрите от колелцето на запалката, но не му се искаше да го каже на Албърт. Дон Гафни лежеше проснат по гръб, с отворени очи, все още с израз на ужасна изненада, застинал върху лицето му. Въпреки всичко не беше имал късмет.

— Как стана така, че Туми не удари и тебе? — попита след миг Ник.

— Аз знаех, че е там — каза Албърт. — Знаех дори преди да удари господин Гафни. — Гласът му все още беше сух и треперещ, но той се чувстваше малко по-добре. Сега, след като наистина беше видял бедния господин Гафни — беше го видял в очите, така да се каже — той се почувства малко по-добре.

— Чу ли го?

— Не — видях тези. На бюрото. — Албърт посочи към малката купчина от хартиени ленти.

— Имал си късмет, че си ги видял. — Ник сложи ръка върху рамото на Албърт в тъмнината. — Ти заслужаваш да живееш, приятелю. Спечелил си си тази привилегия. Така ли е?

— Ще се опитам — каза Албърт.

— Направи го, синко! Това спестява много кошмари. Пред теб стои човек, който знае.

Албърт кимна.

— Дръж всичко под око, Ас. Това е важното — просто обръщай внимание на всичко и ще бъдеш добре.

— Господин Хоупуел?

— Да?

— Имате ли нещо против вече да не ме наричате така? Аз… — гласът му се загуби и Албърт се прокашля силно, — мисля, че това име вече не ми харесва.

16

След трийсет секунди те излязоха от тъмната пещера на „Летищни служби“. Ник носеше сгънатата носилка. Когато стигнаха до телефоните, Ник подаде носилката на Албърт, който я пое, без да каже нищо.

Покривката за маса лежеше на метър и половина от Туми, който хъркаше и се давеше.

Нямаше време, нямаше никакво време, но Ник трябваше да погледне. Трябваше.

Той вдигна покривката и извади тостера. Един от нагревателите беше влязъл в гнездото за хляба, а другият се търкаляше на пода. Копчето за нагласяне на времето и дръжката, с която хлябът се вкарва надолу, паднаха. Единият ъгъл на тостера беше смачкан — в лявата му стена имаше дълбока кръгла вдлъбнатина.

„Това е частта, която се е сблъскала с носа на приятеля Туми — помисли Ник. — Удивително.“ — Той разклати тостера и се заслуша в тракането на счупените части.

— Тостер — удиви се той. — Имам приятели, Албърт — професионални приятели — които не биха повярвали. И на мен самия не ми се вярва. Искам да кажа… тостер.

Албърт беше обърнал глава.

— Хвърлете го — каза той хрипкаво. — Не искам да го гледам.

Ник направи, както искаше момчето, после го потупа по рамото.

— Занеси горе носилката. Идвам веднага.

— Какво ще правите?

— Ще видя дали в тази канцелария има още нещо, което можем да използваме.

Албърт погледна към него за миг, но не успя да долови израза му в тъмнината. Най-сетне каза:

— Не ви вярвам.

— И не е необходимо — каза Ник със странно учтив глас. — Върви, Ас. Искам да кажа, Албърт. Ей сега идвам и аз. И не се обръщай.

Албърт се вгледа още миг в него, после с мъка се заизкачва по неподвижния ескалатор — навел глава, с носилка, увиснала като куфар в ръката му. Не се обърна.

17

Ник почака, докато момчето изчезна в мрака. После се върна на мястото, където лежеше Туми, и клекна до него. Туми все още беше в безсъзнание, но дишането му беше малко по-равномерно. Ник предположи, че не е невъзможно след седмица-две интензивно лечение в болница Туми да се оправи. Беше доказал най-малко едно: имаше ужасно твърда глава.

„Жалко, че мозъкът в нея е толкова мек, приятелю“ — помисли Ник. Протегна ръка с намерение да я сложи върху устата на Туми, а другата — върху носа му или каквото беше останало от него. Щеше да отнеме по-малко от минута и нямаше да е необходимо вече да се тревожат за господин Крейг Туми. Другите щяха да се ужасят от това деяние — щяха да го нарекат хладнокръвно убийство — но Ник виждаше в него само политика на застраховане — ни повече, ни по-малко. Веднъж Туми беше излязъл от състояние, което приличаше на пълно безсъзнание и сега един от тях беше мъртъв, а друг беше лошо — може би смъртоносно ранен. Не беше разумно да се допусне отново същата възможност.

Имаше и нещо друго. Ако оставеше Туми жив, за какво точно би го оставил жив? Кратко, призрачно съществуване в един мъртъв свят? Възможност да диша умиращ въздух под неподвижно небе, в което всички атмосферни процеси, са спрели? Възможност да се срещне с това, което се приближаваше от изток… приближаваше се със звук, подобен на звука в колония от гигантски хищни мравки?

Не. По-добре ще е да му го спести. Щеше да бъде безболезнено и това беше достатъчно.

— Повече, отколкото заслужава това копеле — каза Ник, но все още се колебаеше.

Спомни си момиченцето, което го погледна с тъмните си, невиждащи очи.

„Не го убивайте!“ — не молба — това беше заповед. Тя беше събрала малко сила от скритите си резерви, за да му даде тази заповед. „Всичко, което знам, е, че той ни е необходим.“

„Защо тя така ужасно го пази?“

Той остана клекнал още миг, загледан в смазаното лице на Крейг Туми. И когато Руди Уоруик го извика от горната площадка на ескалатора, той подскочи, като че ли беше чул самия дявол.

— Господин Хоупуел? Ник? Идвате ли?

— След миг! — извика той през рамо. Посегна отново към лицето на Туми и отново спря, спомни си тъмните й очи.

„Той ни е необходим.“

Стана рязко и остави Крейг Туми в мъчителната му борба за дишане.

— Идвам — извика той и леко затича по ескалатора.