Стивън Кинг
Ланголиерите (7)

1

Брайън се обърна и погледна писателя.

— Казвате, че трябва да излезем оттук, така ли?

— Да. Мисля, че трябва да направим това, колкото е възможно по-скоро?

— И къде предлагате да отидем? В Атлантик Сити? Маями Бийч? Средиземноморския клуб?

— Намеквате, че няма място, където можем да отидем, така ли, капитан Енгъл. Аз мисля — надявам се, — че не сте прав в това отношение. Имам една идея.

— Каква?

— Момент. Първо, отговорете ми на един въпрос: Можете ли да заредите с гориво самолета? Можете ли да направите това, дори и ако няма ток?

— Мисля, че да. Да кажем — с помощта на неколцина силни мъже бих могъл. После какво?

— После излитаме отново — каза Боб. Малки капчици пот блестяха по дълбоко набразденото му от бръчки лице. Приличаха на капки чисто машинно масло. — Този звук — този хрущящ звук — идва от изток. Разкъсването на времето е станало на няколко хиляди мили на запад оттук. Ако успеем да се върнем по първоначалния си курс… можете ли да направите това?

— Да — каза Брайън. Беше оставил допълнителните захранващи устройства включени, а това означаваше, че програмата в компютъра на инерциалната навигационна система все още стоеше недокосната. Тази програма представляваше точен запис на пътуването, което бяха извършили — от момента, в който полет 29 се беше издигнал от земята в Южна Калифорния, до момента, в който беше кацнал в централната част на Мейн. С едно натискане на клавиша можеше да даде инструкции на компютъра просто да преобърне този курс; с натискане на друг клавиш, вече във въздуха, можеше да включи в действие автопилота, който да лети по курса. Инерциалната навигационна система „Теледайн“ щеше да пресъздаде пътуването до най-малките отклонения. — Мога да го направя, но защо?

— Защото разкъсването може все още да е там. Не разбирате ли? Може да успеем да прелетим обратно, през него.

Ник погледна Боб с внезапно събудено внимание, после се обърна към Брайън.

— Може пък да е прав, приятелю. Може просто да е прав.

Умът на Албърт Коснър се беше отклонил по съвсем различно, но интригуващо направление: ако разкъсването е все още там и ако самолетът е летял на често използвана височина и курс — на нещо като булевард изток — запад в небето — то може би през него са минали и други самолети между 1:07 ч. тази сутрин и сега (когато и да беше това сега). Може би имаше и други самолети, които кацат или са кацнали на други запустели летища в Америка, с други екипажи и пътници, които се разхождат слисани?

„Не — помисли си той. — Ние случайно имахме пилот на борда. Каква е вероятността това да се случи два пъти?“

Замисли се за това, което беше казал господин Дженкинс за шестнайсетте поредни достигания на база от Тед Уилямс и потрепери.

— Може да е прав, а може и да не е — каза Брайън. — Всъщност няма значение, защото с този самолет няма да отидем никъде.

— Защо не? — попита Руди. — Ако можете да го заредите с гориво, не виждам…

— Помните ли кибрита? Този от купата в ресторанта? Който не искаше да се запалва?

Руди гледаше безизразно, но на лицето на Боб Дженкинс се появи израз на огромно разочарование. Той сложи ръка на челото си и направи крачка назад. Направо се смали.

— Какво? — викна Дон. Гледаше към Брайън под сключените си вежди. В погледа му се четеше едновременно объркване и подозрение. — Какво общо има…

Но Ник разбра.

— Не виждате ли? — попита тихо той. — Не виждате ли, приятелю? Ако акумулаторите не работят, ако кибритът не се пали…

— … тогава самолетното гориво няма да гори — довърши Брайън. — То ще бъде толкова използвано и износено, колкото и всичко останало в този свят. — Той погледна поред към всеки от тях. — Все едно да напълня резервоарите за гориво с меласа.

2

— Някоя от вас, прекрасни дами, чувала ли е за ланголиерите? — попита Крейг изведнъж. Тонът му беше лек, почти радостен.

Лоръл подскочи и погледна нервно към другите, които все още стояха до прозорците и приказваха. Дина само се обърна към гласа на Крейг явно без ни най-малка изненада.

— Не — каза спокойно тя. — Кои са те?

— Не говори с него, Дина — прошепна Лоръл.

— Чувам — каза Крейг със същия приятен тон. — Знаете ли, Дина не е единствената с остър слух.

Лоръл почувства как лицето й се затопля.

— Нямаше да направя нищо лошо на детето все пак. Просто ме е страх. А вас?

— Да — рязко отвърна Лоръл, — но аз не вземам заложници и не се опитвам да застрелям млади момчета, когато ме е страх.

— Вие не сте се сблъсквали с внезапно нападение на нещо, което изглежда като цялата предна линия на „Лос Анджелис Рамс“ — каза Крейг. — И този тип англичанинът… — Той се засмя. Смехът му беше смущаващо весел в тишината, смущаващо, нормален. — Е, всичко, което мога да кажа, ако мислите, че съм луд, е, че изобщо не сте поглеждали към него. Този човек вместо ум има дърворезачка.

Лоръл не знаеше какво да каже. Знаеше, че нещата не са такива, каквито ги представя Крейг Туми, но когато той говореше, изглеждаше, че всичко трябва да е така… това, което каза за англичанина също беше много близо до истината. Очите на мъжа… и ритникът, който беше нанесъл в ребрата на господин Туми, докато той беше вързан… Лоръл потрепери.

— Какви са ланголиерите, господин Туми? — попита Дина.

— Ами, аз винаги съм свикнал да мисля, че те не съществуват — каза Крейг със същия приветлив глас. — Сега започвам да се чудя… защото и аз го чувам, млада госпожице. Да, така е.

— Звука? — попита тихо Дина. — Този звук са ланголиерите?

Лоръл сложи ръка върху рамото й.

— Наистина, недей да говориш с него повече, миличка. Той ме безпокои.

— Защо? Той е вързан, нали?

— Да, но…

— И ти винаги би могла да извикаш другите, нали?

— Ами, мисля, че…

— Искам да знам за ланголиерите.

С известно усилие Крейг завъртя глава, за да ги погледне… и сега Лоръл почувства част от чара и волята му на силна личност, които го бяха задържали да не излезе от релсите, докато изпълняваше в условията на високо налягане сценария, който родителите му бяха написали за него. Почувства това, въпреки че той лежеше на пода с ръце, вързани зад гърба и засъхваща кръв по челото и лявата буза.

— Баща ми казваше, че ланголиерите са малки същества, които живеят в килерите, канализацията и други тъмни места.

— Като елфите? — искаше да разбере Дина. Крейг се засмя и поклати глава.

— Боя се, че далеч не са толкова приятни. Той казваше, че всичко, от което се състоят, са косми, зъби и бързи крачета — крачетата им са бързи, казваше той, така че могат да хванат лошите момчета и момичета, колкото и бързо да търчат.

— Стига — каза хладно Лоръл. — Плашите детето.

— Не, не ме плаши — каза Дина. — Разбирам, кое е измислица, още когато го чуя. Интересно е, това е всичко. — На лицето й беше изписано, че това е нещо повече от интересно. Беше съсредоточена и погълната от разказа.

— Интересно е, нали — каза Крейг явно доволен от нейния интерес. — Мисля, че това, което иска да каже Лоръл, е, че аз плаша нея. Печеля ли пура, Лоръл? Ако да, бих желал една „Ел продукто“, моля. Да не бъде някоя от онези евтини „Бял бухал“. — Той се засмя отново.

Лоръл не отговори и след миг Крейг започна пак.

— Баща ми казваше, че има хиляди ланголиери. Казваше, че трябва да ги има, защото има милиони лоши момчета и момичета, които търчат по света. Точно така казваше винаги. Баща ми никога през живота си не беше виждал дете да бяга. Те винаги търчаха. Мисля, че той харесваше тази дума, защото тя изразява безчувствено, неориентирано, безполезно движение. Но ланголиерите… те тичат. Те имат цел. Всъщност може да се каже, че ланголиерите се персонифицират според предназначението.

— Какво толкова лошо правят децата? — попита Дина. — Какво толкова лошо правят те, че ланголиерите да трябва да ги гонят?

— Знаеш ли, радвам се, че зададе този въпрос — каза Крейг. — Защото, когато баща ми казваше за някой, че е лош, Дина, той имаше предвид мързелив. Един мързелив човек никога не може да стане част от ГОЛЕМИЯ ФИЛМ. По никакъв начин. В нашата къща човек или беше ЧАСТ ОТ ГОЛЕМИЯ ФИЛМ, или НЕ ВЪРШЕШЕ РАБОТА, което беше най-лошият вид лошота, който съществуваше. Да си главорез беше по-малък грях в сравнение с това да НЕ ВЪРШИШ РАБОТА. Той казваше, че ако не си ЧАСТ ОТ ГОЛЕМИЯ ФИЛМ, ланголиерите ще дойдат и ще те извадят от филма изобщо. Казваше, че някоя нощ, както си лежиш в леглото, ще ги чуеш как идват… как схрускват и смачкват всичко по пътя си към тебе… и даже ако се опиташ да побегнеш, те ще те хванат. Заради бързите си малки…

— Достатъчно — каза Лоръл. Гласът й беше равен и сух.

— Но звукът си е там — каза Крейг. Очите му я гледаха със светнал, почти заговорнически поглед. — Не можете да отречете това. Звукът наистина си е…

— Спрете или и аз ще ви ударя с нещо.

— Добре — каза Крейг. Превъртя се по гръб, направи гримаса, после отново се превъртя — на другата си страна, по-далече от тях. — На човек му омръзва да го удрят, когато е на земята и е вързан като прасе.

Този път лицето на Лоръл не само се затопли, но стана горещо. Тя прехапа устни и не каза нищо. Искаше й се да заплаче. Как трябваше да се държи с човек в подобен случай? Как? Първо, този човек й изглеждаше абсолютно ненормален, а после — абсолютно нормален. И междувременно целият свят — ГОЛЕМИЯТ ФИЛМ на господин Туми — беше отишъл по дяволите.

— Обзалагам се, че ви е било страх от баща ви, нали, господин Туми?

Крейг изненадан погледна през рамо към Дина. Усмихна се отново, но този път — по различен начин. Беше печална, болезнена усмивка, лишена от служебна приветливост.

— Този път вие печелите пурата, госпожице — каза той. — Ужасно ме беше страх от него.

— Мъртъв ли е?

— Да.

— Да не би да НЕ ВЪРШЕШЕ РАБОТА? Ланголиерите ли го хванаха?

Крейг дълго се замисли. Спомни си как му бяха казали, че баща му е получил сърдечен удар в кабинета си. Когато секретарката му звъннала в десет часа за събрание на ръководството и не получила отговор, тя влязла и го намерила умрял на килима, с готови да изхвръкнат очи и засъхваща пяна около устата.

„Някой казал ли ти го е — изведнъж се почуди той, — че очите му са били готови да изхвръкнат и е имал пяна около устата? Наистина ли някой ти го казвал — майка ти може би, когато е била пияна, — или просто това е представяне на желаното за действително?“

— Господин Туми? Хванаха ли го?

— Да — каза Крейг замислено. — Мисля, че той си го заслужаваше. Мисля, че го хванаха.

— Господин Туми?

— Какво?

— Не съм такава, каквато ме виждате. Не съм противна. Никой от нас не е такъв.

Той я погледна с изненада.

— Как разбрахте как ви виждам, малка сляпа госпожице?

— Може да се изненадате — каза Дина.

Лоръл се обърна към нея — внезапно по-неспокойна от когато и да било… но, разбира се, нямаше нищо за гледане. Черните очила на Дина охладиха любопитството й.

3

Останалите пътници стояха в другия край на чакалнята, слушаха слабия тракащ звук и не казваха нищо. Изглежда, не беше останало нищо за казване.

— Какво ще правим сега? — попита Дон. Беше някак помръкнал в червената си риза на дървосекач. Албърт си помисли, че самата риза е изгубила малко от здравото си мъжествено излъчване.

— Не знам — каза Брайън. Почувства ужасно безсилие, чак коремът го присви. Погледна към самолета, който за малко беше станал негов самолет и чистите му линии и нежната му красота го поразиха. Стоящият до него „Делта 727“, прилепен до подвижния коридор, в сравнение с „Боинг“-а приличаше на зле облечена лелка. „Изглежда ти хубав само защото никога вече няма да лети — това е. То е като да зърнеш за миг хубава жена на задната седалка на някоя лимузина изглежда дори по-хубава, отколкото е всъщност, защото знаеш, че не е твоя, че никога няма да бъде твоя.“

— Колко гориво е останало, Брайън? — попита внезапно Ник. — Може би разходът на гориво тук не е същият. Може би имаме повече, отколкото смяташ.

— Всички уреди работят като нови — каза Брайън. — Когато се приземихме, имахме по-малко от триста литра. За да се върнем до мястото, където се е случило това, ни трябват поне двайсет и пет хиляди.

Бетани взе цигарите си и протегна пакета към Боб. Той поклати глава. Тя сложи една в устата си, извади кибрита си и драсна една клечка.

Тя не се запали.

— Оо! — каза Бетани.

Албърт я погледна. Тя драсна клечката отново… и отново… и отново. Не стана нищо. Тя погледна към него ужасена.

— Дай на мене — каза Албърт.

Взе кибрита от ръката й и извади още една клечка. Драсна я по ивицата на кутийката. Не стана нищо.

— Каквото и да е, изглежда е заразно — забеляза Руди Уоруик.

Бетани избухна в плач и Боб й предложи кърпичката си.

— Почакайте малко — каза Албърт и драсна клечката отново. Този път тя се запали… но пламъкът беше слаб, мъждукащ, безсилен. Той го поднесе към потрепващия край на цигарата на Бетани и съзнанието му изведнъж се изпълни с ясен образ: пътен знак, покрай който беше минавал всеки ден през последните три години, когато отиваше със спортния си велосипед в гимназията в Пасадена. На този знак беше написано: „ВНИМАНИЕ. НАЧАЛО НА ДВУПОСОЧНО ДВИЖЕНИЕ“

„Какво, по дяволите, означава това?“

Не знаеше… поне все още. Всичко, което знаеше със сигурност, беше, че някаква идея искаше да се освободи, но поне засега беше с блокиран механизъм.

Албърт размаха клечката и я изгаси. Нямаше нужда да я размахва силно.

Бетани дръпна от цигарата си, после се намръщи.

— Уф! Има вкус на „Карлтън“ или нещо такова.

— Духни дим в лицето ми — каза Албърт.

— Какво?

— Каквото чу. Духни в лицето ми.

Тя го направи и Албърт вдъхна дима. Предишният сладък аромат сега беше отслабнал. „Каквото и да е, изглежда е заразно.“ „ВНИМАНИЕ. НАЧАЛО НА ДВУПОСОЧНО ДВИЖЕНИЕ.“

— Връщам се в ресторанта — каза Ник. Изглеждаше потиснат. — Младият Касио има мазен и лъжлив характер. Не искам да го оставям твърде дълго в компанията на дамите.

Брайън тръгна след него, другите ги последваха. Албърт си помисли, че има нещо малко смущаващо в тези разходки на приливи и отливи — всички се държаха като крави, които усещат във въздуха приближаващи гръмотевици.

— Хайде — каза Бетани. — Да тръгваме. — Тя хвърли полуизпушената цигара в един пепелник и избърса очите си с кърпичката на Боб.

Бяха стигнали до средата на чакалнята. Албърт гледаше в гръб червената риза на господин Гафни, когато отново го завладя същият надпис, този път по-силно: „НАЧАЛО НА ДВУПОСОЧНО ДВИЖЕНИЕ“.

— Чакайте! — викна той. Хвана рязко Бетани през кръста, дръпна я към себе си, зарови лице във вдлъбнатината на гърлото й и задиша дълбоко.

— Боже! Ние едва се познаваме! — извика Бетани. После започна да се хили безпомощно и обви с ръце врата на Албърт. Албърт — момче, чиято естествена свенливост изчезваше само в мечтите, не обърна внимание. Отново вдиша дълбоко през носа си. Миризмата на косата й, на потта, на парфюма все още се усещаше, но беше слаба — много слаба.

Всички се огледаха, но Албърт вече беше пуснал Бетани и бързаше обратно към прозорците.

— Охо! — каза Бетани. Все още се хилеше, но се беше изчервила цялата. — Какъв фукльо!

Албърт погледна към самолета на полет 29 и видя това, което беше отбелязал Брайън преди няколко минути — той беше чист и гладък, невероятно бял. Изглеждаше сякаш вибрира в странното спокойствие отвън.

Изведнъж разбра. Идеята избухна пред очите му като фойерверк. Тезата беше като ярка, горяща топка — от нея като искри се излъчваха последствията; за момент той буквално забрави да диша.

— Албърт? — запита Боб. — Албърт, какво ста…

— Капитан Енгъл! — изкрещя Албърт. В ресторанта Лоръл направо подскочи на стола си, а Дина се вкопчи с две ръце в ръката… Крейг Туми изви врат, за да види. — Капитан Енгъл, елате тук!

4

Навън звукът беше по-силен.

За Брайън това беше звук на радиосмущение. Ник Хоупуел си помисли, че прилича на звука на вятър, който духа между сухи тропически треви. За Албърт, който миналото лято беше работил в „Мак Доналдс“, беше като съскане на пържени картофи в съд с мазнина, а за Боб Дженкинс — като мачкане на хартия в далечна стая.

Четиримата пропълзяха през висящите гумени ленти, слязоха на мястото за разтоварване на багаж и се заслушаха в звука, издаван от това, което Крейг Туми беше нарекъл „ланголиерите“.

— На какво разстояние е? — попита Брайън.

— Не мога да кажа — отвърна Ник. — Звучи по-близко, но нали преди ние бяхме вътре.

— Хайде — каза Албърт нетърпеливо. — Как можем да се качим обратно в самолета? Да се покатерим по улея?

— Няма да е необходимо — каза Брайън и посочи към изход 2. Там имаше стълба на колела. Тръгнаха към нея. Обувките им глухо хлопаха по бетона.

— Знаеш какво рисковано начинание е това, нали, Албърт? — попита Брайън.

— Да, но…

— Рискованите начинания са по-добри от бездействието — довърши Ник вместо него.

— Просто не искам да се разочаровам, ако не успеем.

— Не се безпокой — тихо каза Боб. — Аз ще се разочаровам за всички ни. Идеята на младежа звучи много логично. Тя трябва да се осъществи… макар че, Албърт, нали разбираш, че може да съществуват фактори, които още не сме открили?

— Да.

Стигнаха до стълбата на колела и Брайън с крак освободи спирачките. Ник зае позиция при ръчката, която стърчеше на левия парапет, а Брайън хвана тази отдясно.

— Надявам се, че все още се движи — каза Брайън.

— Би трябвало — отговори Боб Дженкинс. — Някои — може би дори повечето — от нормалните физически и химически компоненти от природата, изглежда, все още действат — телата ни могат да преработват въздуха, вратите се отварят и затварят…

— Не забравяйте гравитацията — вметна Албърт. — Земята все още привлича.

— Нека спрем да говорим за това и просто да го пробваме — каза Ник.

Стълбата се придвижи леко. Брайън и Ник я избутаха по асфалта към самолета, Албърт и Боб вървяха след тях. Едно от колелата ритмично поскърцваше. Единственият друг звук беше постоянното „хрус-трак-хрус“, носещо се някъде откъм хоризонта на изток.

— Погледнете го — каза Албърт, когато се приближиха до „Боинг“-а. — Просто го погледнете. Не виждате ли? Не виждате ли колко повече има там, отколкото във всичко друго?

Нямаше нужда от отговор и никой не отговори. Всички го виждаха. И неохотно, почти против волята си, Брайън започна да мисли, че това дете си го бива.

Поставиха стълбата под ъгъл между аварийния улей и корпуса на самолета — горното стъпало се доближи само на една голяма крачка от отворената врата.

— Аз ще тръгна пръв — каза Брайън. — Ник, след като прибера улея, ти и Албърт нагласете стълбата.

— Тъй вярно, господин капитан! — каза Ник и отдаде чест с два пръста, опрени в челото си.

— Виж какво, младши аташе… — изсумтя Брайън и затича нагоре по стълбата. След няколко мига издърпа аварийния улей с помощта на въжетата. След това се наведе и видя как Ник и Албърт внимателно нагласиха стълбата, докато най-горното й стъпало застана точно под входа на самолета.

5

Руди Уоруик и Дон Гафни сега изпълняваха ролята на бавачки на Крейг. Бетани, Дина и Лоръл се бяха наредили до прозорците на чакалнята и гледаха навън.

— Какво правят? — попита Дина.

— Прибрали са улея и са поставили стълба до вратата — каза Лоръл. — Сега се качват. — Тя погледна към Бетани. — Сигурна ли си, че не знаеш какво смятат да правят?

Бетани поклати глава.

— Всичко, което знам, е, че Аса — искам да кажа Албърт, почти полудя. Бих искала да мисля, че това е просто от сексуално привличане, но едва ли е така. — Тя направи пауза, усмихна се и добави: — Поне засега не е. Той каза нещо за самолета — че го има повече. А моят парфюм го има по-малко, което не би се харесало на Коко Шанел. И двупосочно движение. Не го разбрах. Наистина говореше несвързано.

— Обзалагам се, че знам — каза Дина.

— Какво е твоето предположение, миличка?

Дина само поклати глава.

— Просто се надявам да побързат. Защото бедният господин Туми е прав. Ланголиерите идват.

— Дина, това е просто нещо, което е измислил баща му.

— Може би някога е било измислица — каза Дина и отново завъртя незрящите си очи към прозорците, — но вече не е.

6

— Добре, Ас — каза Ник. — Шоуто започва.

Лицето на Албърт биеше силно и ръцете му трепереха. Той постави четирите елемента на своя експеримент върху рафта в първа класа, където преди хиляда години и на другия край на континента една жена на име Мелани Тревър се беше занимавала с картонена кутия портокалов сок и две бутилки шампанско.

Брайън наблюдаваше внимателно как Албърт сложи кутийка кибрит, бутилка бира „Будвайзер“, кутия „Пепси-кола“ и сандвич с фъстъчено масло и конфитюр от хладилника на самолета. Сандвичът беше затворен херметически в найлонова обвивка.

— Добре — каза Албърт и пое дълбоко въздух. — Да видим какво става тук.

7

Дон излезе от ресторанта и тръгна към прозорците.

— Какво става?

— Не знаем — каза Бетани. Беше успяла да запали клечка от кибрита си и отново пушеше. Когато извади цигарата от устата си, Лоръл видя, че беше откъснала филтъра. — Влязоха в самолета, все още са там, край на разказа.

Дон се загледа за няколко секунди.

— Навън изглежда различно. Не мога точно да кажа защо, но изглежда различно.

— Светлината намалява — каза Дина. — Това е различно. — Гласът й беше достатъчно спокоен, но малкото й лице носеше отпечатъка на самота и страх. — Чувствам, че намалява.

— Тя е права — съгласи се Лоръл. — Беше ден само два или три часа, но вече отново се стъмва.

— Знаете ли, все още си мисля, че това е сън — каза Дон. — Все още си мисля, че е най-лошият кошмар, който някога съм имал, но скоро ще се събудя.

Лоръл кимна.

— Как е господин Туми?

Дон се засмя невесело.

— Няма да повярвате.

— Няма да повярвам какво? — попита Бетани.

— Той заспа.

8

Крейг Туми, разбира се, не спеше. Хората, които заспиват в критични моменти — като момъка, който трябвало да пази, докато Исус Христос се молел в Гетсиманската градина, определено не бяха част от ГОЛЕМИЯ ФИЛМ. Той внимателно наблюдаваше двамата мъже с очи, които не бяха съвсем затворени, и пожела поне един от тях да излезе. Накрая този с червената риза наистина излезе. Уоруик — плешивият мъж с големите изкуствени зъби — отиде до Крейг и се наведе. Крейг затвори очи.

— Ей — каза Уоруик. — Ей, буден ли си?

Крейг лежеше неподвижно и дишаше равномерно. Помисли си да изхърка, но се отказа.

Уоруик го потупа по бузата. Крейг не отвори очи и продължи да диша равномерно. Плешивият се изправи, прекрачи го и отиде до вратата на ресторанта да гледа другите. Крейг леко повдигна клепачи и се увери, че Уоруик е обърнат с гръб. После много тихо и много внимателно започна да освобождава китките си от вързаната на осморка покривка. Движеше ги лекичко нагоре — надолу и покривката постепенно се разхлабваше.

Дърпаше китките си бързо и силно и гледаше към гърба на Уоруик, готов да прекрати движенията си и отново да затвори очи в мига, в който онзи даде признаци, че се обръща. Желаеше Уоруик да не се обръща. Искаше да се освободи, преди онези тъпаци да се върнат от самолета. Тъпакът англичанин го беше вързал доста добре; беше благодарен на Бога, че е само с покривка за маса, а не с найлоново въже. Тогава нямаше да има този късмет, но сега…

Един от възлите се разхлаби и сега Крейг започна да върти китките си отляво надясно. Чуваше как се приближават ланголиерите. Смяташе, преди те да пристигнат, да бъде далеч оттук на път за Бостън. В Бостън щеше да бъде в безопасност. Когато си в заседателна зала, пълна с банкери, не е разрешено никакво търчене.

И Бог да е на помощ на всеки — мъж, жена или дете, — който се опита да застане на пътя му.

9

Албърт вдигна кибритената кутийка, която беше взел от ресторанта.

— Експонат А — каза той. — Започваме.

Извади клечка от кутийката и я драсна. Неспокойните му ръце го подведоха и той драсна клечката встрани от грапавата лента, която минаваше по страната на картонената кутийка. Клечката се огъна.

— По дяволите! — извика Албърт.

— Ако искаш, аз да… — започна Боб.

— Оставете го — каза Брайън. — Това е шоуто на Албърт.

— Спокойно, Албърт — каза Ник.

Албърт извади нова клечка от кутийката, усмихна се измъчено и я драсна. Клечката не се запали. Той я драсна пак. Клечката пак не се запали.

— Точка — каза Брайън. — Нищо не…

— Аз я помирисах — каза Ник. — Помирисах сярата. Опитай друга, Ас!

Вместо това Албърт драсна трети път същата клечка по грапавата лента… и този път тя пламна. Главичката не само изсъска и изтля, не — пламъкът си остана с познатата капковидна форма, син в основата си, жълт на върха, и започна да изгаря картонената клечка.

Албърт ги погледна идиотски усмихнат.

— Виждате ли? — каза той. — Виждате ли?

Изгаси клечката и извади друга. Тя се запали от първото драсване. Той се наведе над кибрита и доближи пламъка до другите клечки — точно както Боб Дженкинс беше направил в ресторанта. Този път всички избухнаха в пламък със сух съскащ звук. Албърт ги духна като свещ на рожден ден. Успя да го направи с две духвания.

— Виждате ли? — попита той. — Виждате ли какво означава това? Двупосочно движение! Ние сме донесли собственото си време с нас! Там, навън е миналото… както и навсякъде според мен, навсякъде на изток от дупката, през която сме минали… но настоящето е все още тук! Все още хванато в този самолет!

— Не знам — каза Брайън, но внезапно всичко започна да изглежда отново възможно. Той почувства диво, почти непреодолимо желание да притегли Албърт в ръцете си и да го потупа по гърба.

— Браво, Албърт! — каза Боб. — Бирата! Опитай бирата!

Албърт отвъртя капачката на бирата, докато Ник тършуваше за здрава чаша между останките върху количката за напитки.

— Къде е димът? — попита Брайън.

— Димът? — попита изненадан Боб.

— Ами, предполагам, че не е точно дим, но когато отвориш бира, обикновено от гърлото на бутилката излиза нещо, което прилича на дим.

Албърт помириса, после поднесе бутилката към Брайън.

— Помиришете.

Брайън помириса и се засмя. Не можа да се стърпи.

— За Бога, това наистина мирише на бира — със или без дим.

Ник протегна чашата и Албърт с удовлетворение видя, че и ръката на англичанина не беше съвсем спокойна.

— Налей — каза той. — Побързай, приятелю, моят хирург казва, че напрежението не е полезно за сърцето.

Албърт наля бирата и усмивките им повехнаха.

Бирата нямаше никаква пяна. Абсолютно никаква. Тя просто си стоеше в чашата за уиски, която беше намерил Ник, и приличаше на проба от урина.

10

— Всемогъщи Боже, стъмва се!

Хората до прозорците се обърнаха, когато Руди Уоруик се присъедини към тях.

— Трябваше да наглеждате лудия — каза Дон. Руди направи нетърпелив жест.

— Той е безчувствен като пън. Мисля, че ударът е разбъркал главата му малко повече, отколкото смятахме отначало. Какво става навън? И защо се стъмва толкова бързо?

— Не знаем — каза Бетани. — Просто се стъмва. Мислите ли, че този побъркан фукльо е изпаднал в кома или нещо такова?

— Не знам — каза Руди, — но ако е така, няма защо да се тревожим повече за него, нали? Боже, колко ужасяващ е този звук. Прилича на отворен термитен кошер в лодка от балсамово дърво. — За пръв път Руди изглежда беше забравил за стомаха си.

Дина обърна глава към Лоръл.

— Мисля, че е по-добре да идем при господин Туми — каза тя. — Тревожа се за него. Обзалагам се, че го е страх.

— Ако е в безсъзнание, не можем нищо да…

— Мисля, че не е в безсъзнание — каза тихо Дина. — Мисля, че дори не спи.

Лоръл за миг погледна замислено към детето и след това взе ръката й.

— Добре — каза тя. — Да хвърлим един поглед.

11

Възелът, който Ник Хоупуел беше вързал около дясната китка на Крейг, най-накрая се разхлаби достатъчно, за да му позволи да освободи ръката си. С нейна помощ той смъкна надолу примката, в която беше хваната лявата му ръка. Бързо стана на крака. Остра болка проряза главата му и за миг той се олюля. Облаци от черни точки преминаха през полезрението му и после бавно изчезнаха. Той разбра, че терминалът потъва в мрак. Падаше подранила нощ. Сега той чуваше звука „мляс-хрус-мляс“, който издаваха ланголиерите, много по-ясно, може би защото ушите му се бяха настроили да го долавят, а може би защото те бяха по-близо.

В другия край на терминала видя как два силуета — единият висок, другият нисък, се отделиха от останалите и тръгнаха обратно към ресторанта. Жената с глас на кучка и сляпото момиченце с грозното надуто лице. Не можеше да ги остави да вдигнат тревога. Това би било много лошо.

Крейг се отдалечи от кървавото петно на килима, където беше лежал, без да откъсва очи от приближаващите фигури. Не можеше да свикне с бързото изчезване на светлината.

На тезгяха вляво от касата имаше съдове с еднократни прибори за хранене. Пластмасов боклук — не ставаха за нищо. Крейг приведен обиколи касата и видя на тезгяха нещо по-добро: месарски нож. Взе го и клекна зад касата, за да ги наблюдава. С особен интерес наблюдаваше момиченцето. Момиченцето знаеше много… може би прекалено много. Въпросът беше откъде идваха знанията й?

Наистина това беше интересен въпрос.

Нали?

12

Ник погледна поред Албърт и Боб.

— И така — каза той, — кибритът е наред, но бирата — не. — Той се обърна и остави чашата с бира на рафта. — Какво означава?

Изведнъж малко облаче от мехурчета изникна като гъба на дъното на чашата. Мехурчетата растяха бързо, разпространяваха се и избухваха в тънка ивица пяна на повърхността. Очите на Ник се разшириха.

— Явно — каза Боб сухо — е необходимо малко време, за да могат нещата да се оправят. — Той взе чашата, изпи я до дъно и млясна с устни и изсумтя. — Отлично!

Всички погледнаха към пъстрата дантела от бяла пяна, останала по вътрешната страна на чашата.

— Без съмнение мога да кажа, че това е най-добрата чаша бира, която съм изпил през целия си живот — довърши Боб.

Албърт наля още бира в чашата. Този път тя излезе разпенена; пяната преля през ръба и потече навън. Брайън взе чашата.

— Сигурен ли си, че искаш да го направиш, приятелче? — попита Ник с усмивка. — Не казвате ли във вашата професия: „Двайсет и четири часа от вдигане на бутилката до вдигане на самолета…“

— В случаите на пътешествие във времето това правило не важи — каза Брайън. — Може да си затвориш очите. — После надигна чашата, отпи и се засмя на висок глас.

— Прав си — каза той на Боб. — По дяволите, това е най-добрата бира, която съм пил някога. Опитай пепсито, Албърт.

Албърт отвори кутията и всички чуха познатия звук на пукане и съскане от въглеродния двуокис — основна тема в хиляди реклами за газирани напитки.

Той отпи голяма глътка. Когато свали кутията, се усмихваше… но в очите му имаше сълзи.

— Господа, пепси-колата също е много добра днес — каза той с глас на важен оберкелнер и всички се засмяха.

13

Дон Гафни настигна Лоръл и Дина точно когато те влизаха в ресторанта.

— Помислих си, че е по-добре — започна той и спря. Огледа се. — О, по дяволите. Къде е той?

— Не знам — започна Лоръл и тогава, зад нея, Дина Белман каза:

— По-тихо.

Главата й се завъртя бавно, като изгасено фенерче. За миг в ресторанта не се чуваше никакъв звук… поне никакъв звук, който Лоръл можеше да чуе.

— Там — каза най-сетне Дина и посочи към касата. — Той се крие там. Зад нещо.

— Откъде знаеш? — попита Дон със сух, нервен глас. — Не чувам…

— Аз чувам — каза спокойно Дина. — Чувам драскането на ноктите му по метал. И чувам сърцето му. То бие много бързо и много силно. Той е уплашен до смърт. Толкова ми е мъчно за него. — Изведнъж тя освободи ръката си от ръката на Лоръл и пристъпи напред.

— Дина, не! — изкрещя Лоръл.

Дина не й обърна внимание. Тя тръгна към касата с протегнати напред ръце, а пръстите й търсеха възможни препятствия. Сенките сякаш я достигнаха и я обгърнаха.

— Господин Туми? Моля, излезте. Не искаме да ви сторим зло. Моля, не се страхувайте.

Иззад касата започна да се чува звук. Висок, остър вик. Дума или нещо, което се опитваше да бъде дума, но в нея нямаше нищо нормално.

— Тиииииииии?

Крейг се надигна от мястото, където се криеше — с блестящи очи, с вдигнат месарски нож, изведнъж осъзнал, че това е тя, че тя е една от тях, че зад тези черни очила тя е една от тях, че тя е не само ланголиер, но е и главният ланголиер — този, който вика другите, вика ги с мъртвите си слепи очи.

— Тиииииииииии?

Хвърли се с писък към нея. Дон Гафни избута Лоръл от пътя си, почти я блъсна на пода, и скочи напред. Направи го бързо, но не достатъчно бързо. Крейг Туми беше луд и се движеше със скоростта на ланголиер. Доближи Дина в смъртоносен бяг. Никакво търчене.

Дина не направи никакво усилие да избяга. Тя погледна от своята тъмнина в неговата и протегна ръцете си, сякаш да го обгърне и да го успокои.

— … иииииииииии?

— Всичко е наред, господин Туми — каза тя. — Не се стра… — И тогава Крейг заби месарския нож в гърдите й и хукна покрай Лоръл в терминала, без да спре да пищи.

Дина остана на мястото си за миг. Ръцете й намериха дървената дръжка, която стърчеше от дрехите й, и пръстите й започнаха да се движат по нея, да я изследват. После тя се строполи бавно и леко на пода, превърна се просто в нова сянка в растящия мрак.