Реймънд Чандлър
Високият прозорец (6)

6

Карах бавно покрай редицата къщи и се оглеждах за място за паркиране, та да мога да изтичам до бюрото си, преди да тръгна за центъра.

Един пакард, зад чийто волан седеше униформен шофьор, се откъсна от бордюра пред магазина за цигари, който бе само на десетина метра от моя вход. Побързах да се вмъкна в опразненото място, заключих колата и слязох. Чак тогава забелязах, че бях паркирал пред една тъй позната кремава кола с две врати. А може и да не беше същата. Такива ги имаше с хиляди. Вътре нямаше човек. И наоколо не се мяркаше кафява панамена шапка с панделка в жълто и кафяво.

Заобиколих откъм улицата и надзърнах вътре към основата на кормилото. Картончето с името на собственика липсваше от обичайното му място. За всеки случай си записах номера на колата на гърба на един плик и влязох във входа. Оня го нямаше във фоайето, нито горе в коридора.

Влязох в кантората, погледнах към пода за някое пъхнато под вратата писмо, не видях нищо, почерпих се една чашка от бутилката, която държа в бюрото, и излязох. Нямах време за губене, ако исках да стигна в центъра преди три часа.

Кремавата кола беше на същото място, все така празна. Влязох в моята, запалих и се влях в потока на движението.

Бях отминал „Булеварда на залеза“ и карах по „Вайн“, когато оня ме настигна. Продължих ухилен, като се чудех къде ли се е бил скрил. Може би в колата, която беше паркирана зад неговата. Виж, това не ми мина през ума.

Карах на юг към Трета улица и все по нея стигнах центъра. През цялото време кремавата кола поддържаше половин пряка разстояние помежду ни. Свих към кръстовището на Седма улица с Големия булевард, паркирах наблизо, отбих се да си купя цигари, които не ми трябваха, тръгнах по Седма улица, без да се оглеждам назад. На следващата пресечка влязох във фоайето на хотел „Метропол“, разсеяно се запътих към големия подковообразен щанд за цигари, запалих една от моите и седнах в едно от старите кожени кресла.

Рус мъж в кафяв костюм с тъмни очила и вече познатата ми шапка влезе във фоайето и небрежно се промъкна покрай палмите в качета и гипсовите арки към щанда за цигари. Купи си една кутия, отвори я още докато стоеше там, като се постара да се помотае достатъчно, та да може да опре гръб на щанда и да ощастливи фоайето с орловия си поглед.

Прибра си рестото, после се дотътра до едно ниско кресло и седна с гръб към колоната. Нахлупи шапката си още по-ниско над тъмните очила и сякаш заспа с незапалена цигара между устните.

Станах, приближих и се отпуснах в празното кресло до него. Хвърлих му кос поглед. Той не помръдна. Отблизо лицето му изглеждаше младо, розово и закръглено, русата брада бе твърде небрежно обръсната. Миглите зад тъмните очила трепкаха нагоре-надолу. Отпуснатата върху коляното ръка стисна и намачка плата на панталоните. На бузата му, точно под дясното око, имаше брадавица.

Запалих клечка кибрит и поднесох пламъка към цигарата му.

— Огънче?

— Ах, благодаря — изненада се той. Дръпна дълбоко навътре, докато запали. Изгасих клечката, хвърлих я в делвата с пясък до мен и зачаках. Той ме стрелна изкосо няколко пъти, преди да заговори:

— Не съм ли ви виждал някъде?

— На авеню „Дрезден“, в Пасадина. Тази сутрин. Бузите му станаха още по-розови. Той въздъхна.

— Сигурно съм ужасно смотан.

— По-зле няма накъде — съгласих се аз.

— Може би е заради шапката.

— И шапката допринася. Но не е само тя.

— Трудно се припечелва в този град — тъжно рече той. — Не можеш да си вършиш работата пеша, такситата са безбожно, скъпи, ако речеш да ги използуваш, а собствената ти кола винаги е паркирана на такова място, че да не можеш да я стигнеш бързо. Трябва все да си наблизо.

— Това не значи, че трябва да се завираш в джоба ми — казах аз. — Искащ ли нещо от мен, или просто се упражняваш?

— Исках да разбера дали си достатъчно интелигентен, та да поговоря с теб.

— Много съм интелигентен — рекох. — Срамота ще бъде да не поговориш с мен.

Той внимателно огледа пространството зад нас и от двете ни страни, след това извади неголям портфейл от свинска кожа. Подаде ми хубава, наскоро отпечатана визитна картичка. На нея пишеше: „Джордж Ансън Филипс. Поверителни разследвания. 212, Сенджър бйлдинг, 1924 Норт Уилкокс авеню, Холивуд.“ Телефонният номер беше с номератор за Гленвю. В горния ляв ъгъл бе изографисано ококорено око с много дълги мигли и извита в почуда вежда.

— Това е забранено — посочих аз окото. — Това е знакът на Пинкертън. Ще им задигнеш клиентелата.

— А, много важно. Малкото, което успявам да припечеля, едва ли ще ги ощети.

Шляпнах с картичката по нокътя си, стиснах зъби и я пуснах в джоба си.

— Искаш ли от моите, или вече си попълнил досието?

— О, знам всичко за теб — рече той. — Бях заместник-шериф във Вентура, когато ти разследваше делото Грегсън.

Грегсън беше един мошеник от Оклахома Сити, който две години бе преследван из цялата страна от една от жертвите си, докато накрая така се изнерви, че застреля един служител, на бензиностанция, припознал се в него. Стори ми се, че беше тъй отдавна:

— Карай оттам — рекох.

— Спомних си името ти, като го прочетох тази заран върху регистрацията на колата ти. Така че като те изгубих по пътя за града, просто взех адреса от указателя. Щеше ми се да дойда да поговоря с теб, но това означаваше да злоупотребя с оказаното ми доверие. А по този начин — какво съм виновен?

Още един смахнат. Станаха трима за един ден, ако не броя мисис Мърдок, която също можеше да се окаже смахната.

Изчаках го да свали тъмните очила, да ги избърше, да ги сложи отново и пак да се огледа наоколо.

— Помислих си, защо не сключим споразумение — продължи той. — Дето се вика, да си слеем усилията. Видях го да влиза в бюрото си, та предположих, че те е наел.

— Познаваш ли го?

— Да, нали него следя. — Гласът му прозвуча вял и обезкуражен. — А докъде стигнах — доникъде?

— Какво ти е сторил?

— Нищо, жена му ме нае.

— Развод ли иска?

Той хубавичко се огледа наоколо, после изрече тихо:

— Така разправя. Но взех да си задавам някои въпроси.

— Те и двамата искат развод, но всеки гледа да накисне другия. Смешно, нали?

— Ролята, която са ми отредили, не ме весели. Един тип ме следи от време на време. Много висок, едното му око е неподвижно. Изплъзвам му се, но след малко пак го виждам подире си. Много висок. Като телеграфен стълб.

Много висок, едното му око неподвижно. Пушех замислено.

— Имаш ли нещо общо с него? — попита ме тревожно русият.

Поклатих глава и хвърлих угарката в сандъчето с пясък.

— Никога не съм го виждал. — Погледнах часовника си. — Най-добре ще е да се срещнем и обсъдим на спокойствие тези неща. Само че в момента не мога. Имам среща.

— Да, много ми се иска. Много.

— Дадено тогава. В моята кантора, у дома, в твоята кантора или къде?

Той се почеса по зле избръснатата брадичка с добре из-гризания нокът на палеца.

— У дома — рече най-сетне. — Адреса ми го няма в указателя. Дай за малко картичката.

Обърна я на дланта си, след като му я подадох, и започна да пише бавно с метално моливче, като движеше език по устните си. С всяка измината минута ставаше все по-млад. Сега вече не ми изглеждаше да има повече от двайсет години, но трябваше да е по-възрастен, защото случаят Грегсън беше преди шест години.

Прибра си молива обратно и ми върна картичката. Адресът беше: „Стая 204, общежитие «Флорънс», 128, Корт стрийт“.

Изгледах го с любопитство.

— Корт стрийт, дето е на Бънкър Хил ли? Той кимна и целият се изчерви.

— Квартирата не е от най-представителните — смотолеви. Напоследък съм позагазил с наличните. Неприятно ли ти е?

— Не, откъде накъде?

Станах и протегнах ръка. Той я стисна и щом ме пусна, аз бръкнах в джоба си и незабелязано отрих дланта си в носната кърпа. Като се вгледах в лицето му по-отблизо, видях влажна ивица по горната му устна и още влага във вдлъбнатините отстрани на носа. Не беше чак тъй горещо.

Понечих да си тръгна, но се обърнах назад, наведох досами лицето му и казах:

— Не е трудно да ме избудалка човек, затова да съм сигурен — тя е висока блондинка с равнодушни очи, нали?

— Не бих ги нарекъл равнодушни.

Запазих изражението си безучастно и добавих:

— И само между нас двамата — тази работа с развода е дрън-дрън. Става дума за нещо съвсем различно, нали?

— Да — тихо рече той. — И то с всяка измината минута все по не ми харесвал. Вземи!

Извади нещо от джоба си и го пусна в ръката ми. Беше секретен ключ.

— Няма защо да ме чакаш в коридора, ако случайно съм мръднал нанякъде. Имам два. По кое време мислиш, че ще дойдеш?

— Към четири и половина, струва ми се. Сигурен ли си, че желаеш да ми дадеш ключа си?

— Нали сме в един и същ занаят — каза той и ме погледна невинно или поне толкова невинно, колкото е възможно през тъмни очила.

Преди да изляза от фоайето, погледнах назад. Той си седеше спокойно, с наполовина изпушена загаснала цигара между устните, а крещящата жълтокафява панделка на шапката му беше като спокойните цветови гами на рекламите за цигари върху гърба на илюстровано списание.

Били сме от един и същ занаят. Така че да не му погаждам номера. От просто по-просто. Да взема ключ от апартамента му и да се разположа вътре като у дома си. Да му обуя чехлите, да му пия от напитките, да повдигна ъгъла на килима и да преброя скритите отдолу хилядарки. Нали сме от един и същ занаят.