Реймънд Чандлър
Високият прозорец (5)

5

Стилуд Кресънт се виеше на север от Булеварда на залеза, доста зад игрището за голф на клуба „Бел-Еър“.

От двете му страни се мяркаха оградени имения. Някои имаха високи стени, други — ниски, трети — красиви огради от ковано желязо, а тук-таме се виждаха и по-старомодни живи плетове. Тротоари нямаше. Никой не ходи пеша в този квартал, дори и раздавачът.

Следобедът беше горещ, но не като в Пасадина. Носеше се дремливото ухание на цветя и слънце, лекото свистене зад; оградите на автоматични поливачки и отмереното бръмчене на автоматични косачки, мъркащи приглушено по кротките морави.

Карах бавно нагоре по хълма и търсех с поглед един монограм върху порта. Артър Блейк Попъм беше името. А. Б. П. трябваше да бъдат инициалите. Съзрях ги почти на върха, позлатени, върху черен герб. Вратите на портата бяха разтворени навътре към покрита с черен асфалт алея.

Къщата беше ослепително бяла и изглеждаше току-що завършена, но добре оформеният „естествен“ парк говореше, че доста време е било работено върху него. За квартала къщата беше скромна — не повече от четиринадесет стаи и вероятно само един плувен басейн. Стената беше ниска, зидана от тухли, между които се бяха процедили капки хоросан, застинали и направо боядисани отгоре с бяло. Върху нея се виеше нисък железен парапет, боядисан в черно. Името А. П. Морни бе изографисано върху голямата сива пощенска кутия до черния вход.

Паркирах таратайката си на улицата и по асфалтираната алея стигнах до една странична врата, боядисана с искрящо бяла боя, върху която грееха шарени петна — отраженията на навеса от цветно стъкло над нея. Заблъсках със солидното месингова чукче. Отстрани зад къщата един шофьор миеше кадилак.

Вратата ми отвори филипинец с тежък поглед, бяло сако и презрително извити нагоре устни. Подадох му визитната си картичка.

— Търся мисис Морни.

Той затвори вратата. Изтече доста време — както всеки път, когато потърся някого. Водната струя звънко шибаше кадилака. Шофьорът беше дребосък, облечен в брич с гети и просмукана от пот риза. Приличаше на поизраснал жокей и докато се бъхтеше над колата, издаваше свистящи звуци, досущ като коняр, който разтрива коня си.

Една червеношийка се шмугна в аления храсталак до вратата, разлюля продълговатите чашковидни венчета на цветовете, стрелна се нагоре и се стопи във въздуха.

Вратата се отвори. Филипинецът ми подаде обратно визитната картичка. Не я взех. — Кво искаш?

Гласът беше сух, хрущящ, сякаш някой стъпваше на пръсти по купища яйчени черупки.

— Искам да говоря с мисис Морни.

— Не е в къщи.

— А ти не знаеше ли, че не е в къщи, като ти дадох картичката?

Той разтвори пръсти и остави картичката да изпърха на земята. Ухили се и изложи на показ резултатите от нескопосан зъболекарски труд.

— Знам, когато тя ми каже.

И затвори вратата под носа ми, не съвсем безшумно.

Вдигнах картичката и се запътих към шофьора, който обливаше лимузината със струи вода и бършеше мръсотията с голяма гъба. Имаше зачервени очи и гъсто руно сламеноруса коса. В ъгълчето на долната му устна висеше фас.

Хвърли ми бързия кос поглед на човек, комуто е много трудно да гледа само своята работа.

— Къде е господарят? — попитах аз.

Фасът в устата му се размърда. Водата продължи да шурти нежно по боята.

— Защо не питаш в къщата, мой човек?

— Питах вече. Но ми тръшнаха вратата под носа.

— Трогваш ме, мой човек.

— А мисис Морни?

— Същият отговор, мой човек. Аз само работя тук. Продаваш ли нещо?

Показах му визитната си картичка тъй, че да може да я прочете. Този път беше от служебните. Той остави гъбата на калника и пусна маркуча на цимента. Обиколи водната струя, отиде до входа на гаража, където висеше окачен пешкир, и избърса ръцете си. Порови в джоба си, измъкна кибрит, драсна една клечка и вирна глава, за да запали залепения на устната му угаснал фас.

— Как си със сметката за текущи разходи? — попита той тихо и предпазливо.

— Надебеляла е от неупотреба.

— За пет мога и да запея.

— Не бих искал да се минаваш толкоз евтино.

— А за десет ще пея като четири канарчета и китара.

— Не си падам по сложните оркестрации. Той наклони глава на една страна.

— Говори на английски, мой човек.

— Не искам да си изгубиш мястото, синко. Интересува ме само дали мисис Морни си е в къщи. Струва ли си повече от един долар?

— Не се грижи за мястото ми, мой човек. Никой не може ме помръдна.

— Морни ли те крепи така солидно, или някой друг?

— И това ли искаш за същия долар?

— Два долара. Той ме огледа.

— Да не работиш за него?

— Естествено.

— Лъжеш.

— Естествено.

— Дай ми двата долара — отряза той. Дадох му ги.

— Тя е в задната градина с приятел. Хубав приятел. Намираш си приятел, който не бачка, и мъж, който бачка, и си екстра, нали ме разбираш? — ухили се той цинично.

— В най-скоро време ще те открият в някоя канавка.

— Не и мен, приятелче. Не съм вчерашен. Знам да се оправям. Цял живот си имам работа с такива като тях.

Той потърка двете банкноти между дланите си, духна в тях, сгъна ги по дължина, сетне на ширина и ги затъкна в джобчето на брича си.

— Това беше само ордьовърът — рече. — А сега за още пет…

Възедричък кокершпаньол със златиста козина се стрелна около кадилака, подхлъзна се на мокрия цимент, ловко отскочи, блъсна ме в корема и бедрата с четирите си лапи, близна ме по лицето, падна на земята, обиколи краката ми, намести се между тях, изплези целия си език и взе да пъхти.

Прекрачих го, опрях се на колата и извадих носната си кърпа. Мъжки глас извика:

— Тук, Хийтклиф! Хийтклиф, ела веднага! Стъпки закънтяха по твърда настилка.

— Това е Хийтклиф — изрече кисело шофьорът.

— Хийтклиф ли?

— Божичко, кво се блещиш — така му викат на кучето.

— Като в „Брулени хълмове“?

— Пак взе да ги плещиш едни — нищо не разбирам! — сряза ме той. — Внимавай, пристига ни компания.

Вдигна гъбата и маркуча и отново се захвана да мие колата.

Аз се отдръпнах. Кокер-шпаньолът моментално се намести отново между краката ми, като едва не ме препъна.

— Тук, Хийтклиф! — извика гласът съвсем наблизо и под свода от желязна мрежа, обрасъл с пълзящи рози, се появи някакъв мъж.

Висок, тъмен, с чиста мургава кожа, искрящи черни очи и бляскави бели зъби. Бакенбарди. Тънки черни мустачки. Бакенбардите дълги, много дълги. Бяла риза с избродиран монограм на джобчето, бели панталони, бели обувки. Ръчен часовник, който покриваше почти половината от тънката мургава китка, закрепен със златна верижка. Жълто шалче около загорялата стройна шия.

Зърна клекналото между краката ми куче и не му стана приятно. Щракна с дългите си пръсти и изкомандува с ясния си сух глас:

— Тук, Хийтклиф! Ела веднага!

Кокер-шпаньолът дишаше тежко и не помръдна, освен дето се притисна още по-плътно към десния ми крак.

— Кой сте вие? — попита мъжът, като ме измери с поглед. Подадох му картичката си. Мургавите пръсти я поеха. Кучето леко се изниза назад между краката ми, промъкна се покрай колата и безшумно се изгуби в далечината.

— Марлоу — рече мъжът. — Марлоу значи? Какво е това? Детектив ди? Какво искате?

— Искам да говоря с мисис Морни.

Той ме изгледа от главата до петите — лъскави черни очи, които ме опипваха бавно, следвани от копринените ресни на дълги мигли.

— Не ви ли казаха, че я няма?

— Не.

— Това е мистър Ваниър — обади се шофьорът зад гърба ми с провлачения, прекалено любезен тон на преднамерена безочливост. — Мистър Ваниър е приятел на семейството. Честичко гостува тук.

Ваниър хвърли лют поглед през рамото ми. Шофьорът заобиколи колата и изплю фаса с небрежно презрение.

— Казах на ченгето, че господарят не е в къщи, мистър Ваниър.

— Ясно.

— Казах му, че вие с мисис Морни сте тук. Сбърках ли нещо?

Ваниър процеди:

— По-добре да си беше гледал работата!

— Брей, как не се сетих!

— Измитай се оттук, докато не съм ти превил кирливия врат! — изсъска Ваниър.

Шофьорът го изгледа спокойно, изчезна в мрака на гаража и взе да си подсвирква. Ваниър прехвърли парещия си вбесен поглед върху мен и отсече:

— Съобщено ви е било, че мисис Морни не е в къщи, но изглежда не разбирате от дума, така ли? Иначе казано, информацията не ви е задоволила.

— Ако трябва да използуваме неточни думи, и тези ще свършат работа.

— Ясно. А може ли да ви попитам какво толкова имате да обсъждате с мисис Морни?

— Бих предпочел да обясня лично на нея.

— Подтекстът е, че тя не желае да ви види. Шофьорът се обади иззад колата:

— Дръж под око дясната му ръка, мой човек. Може да има нож.

Мургавата кожа на мистър Ваниър внезапно доби цвета на сухи водорасли. Той се извъртя на пети и едва изрече с давещ се от ярост глас:

— Елате.

Тръгна по покритата с тухли пътека под тунела от рози и мина през бялата портичка в дъното. Отвъд се простираше опасана със зид градина с много цветни лехи, претъпкани с крещящи пъстри цветя, игрище за бадминтон, разкошна широка морава и малък, облицован с плочки плувен басейн, който гневно святкаше под слънцето. До басейна, върху покрита с каменни плочи площадка, бяха наредени градински мебели в синьо и бяло, ниски масички с мраморни плотове, шезлонги с огромни възглавници, а над всичко това бе разперен чадър в синьо и бяло, голям колкото палатка.

Дългокрака морна блондинка, типична кабаретна хубавица, се бе изтегнала удобно в един от шезлонгите, подпряла крака върху тапицирана табуретка, а досами лакътя й, недалеч от сребърната кофичка за лед и бутилката шотландско уиски, стоеше висока, изпотена от леда чаша. Тя отправи ленив поглед към нас, докато пресичахме моравата. От десетина метра създаваше впечатление за изискана дама. От три метра приличаше на нещо, което трябва да се гледа от десет. Устните й бяха твърде големи, очите — твърде сини, гримът — твърде силен, тънките дъги на веждите й бяха невероятно дълги и извити, а аркансилът бе тъй щедро посипан върху миглите й, че те приличаха на миниатюрни железни стоборчета.

Облечена бе в лек бял панталон, на босите си крака с алено-червени нокти имаше силно изрязани сандали в бяло и синьо, бяла копринена блуза и огърлица от зелени камъни, които не бяха смарагди. Косата й беше изкуствено помпозна като фоайето на нощно заведение.

На стола до нея имаше бяла сламена шапка с периферия, широка колкото автомобилна гума и с бяла сатенена панделка.

Върху периферията лежаха чифт зелени слънчеви очила със стъкла колкото понички.

Ваниър войнствено пристъпи към нея и отсече:

— Трябва да изхвърлиш оня отвратителен червеноок дребосък, шофьора ти, и то веднага! Инак може да му строша врата. Не ми се е случвало да мина покрай него, без да бъда жестоко оскърбен.

Русата леко се изкашля, повъртя носна кърпичка из ръцете си, без да я употреби, и каза:

— Седни и дай на сексапила си да отдъхне. Кой е твоят приятел?

Ваниър се огледа за визитната ми картичка, откри, че я държи в ръце и я метна в скута й. Тя я повдигна с безразличие, погледът й пробяга по нея, сетне по мене, въздъхна и почука с нокът зъбите си.

— Едър е, нали? Май няма да се справиш с него. Ваниър ми метна зъл поглед.

— Хайде, изплюй камъчето.

— Направо към дамата ли да се обръщам, или да говоря първо на вас, а вие ще превеждате на английски? — попитах аз.

Русокосата се засмя. Сребрист звънък смях, запазил естествената непринуденост на перачка. Малко езиче пробяга дяволито по устните й.

Ваниър седна, запали цигара с позлатен филтър, а аз стоях и гледах.

— Търся една ваша приятелка, мисис Морни — казах сетне. — Разбрах, че преди година сте живели заедно в един апартамент. Казва се Линда Конкуест.

Очите на Ваниър шареха нагоре-надолу, нагоре-надолу. Извърна глава и погледна към отсрещната страна на басейна, където кокер-шпаньолът Хийтклиф ни следеше с бялото на едното си око.

Ваниър щракна с пръсти:

— Тук, Хийтклиф! Ела тук! При мен, господине!

— Млъкни най-сетне — рече му русата. — Кучето не те трае. Остави, за бога, суетата си да почине поне за минутка.

Ваниър отсече:

— Да не си посмяла да ми говориш с такъв тон! Тя се изкикоти и погали лицето му с очи.

Аз пак се обадих:

— Търся едно момиче на име Линда Конкуест, мисис Морни. Тя ме погледна.

— Чух вече. Тъкмо се мъчех да си спомня. Не мисля, че съм я виждала през последните шест месеца. Тя се омъжи.

— Не сте я виждали шест месеца?

— Точно това казах, хубавецо. Защо питате?

— Правя едно лично проучване.

— За какво?

— За една поверителна работа.

— Виж ти! — умно отбеляза русата. — Господинът правел малко лично проучване за една поверителна работа. Чу ли го, Лу? А да се натресе на съвършено непознати хора, които отказват да го приемат, било в реда на нещата. Защото правел малко лично проучване върху поверителна работа.

— Значи не знаете къде е тя сега, мисис Морни?

— Не ти ли казах вече? — Гласът й отскочи с няколко нотки:

— Не. Казахте, че доколкото си спомняте, не сте я виждали от, шест месеца. Не е същото.

— А кой те осведоми, че сме живели заедно? — рязко попита тя.

— Никога не разкривам източниците си.

— Какъвто си префърцунен, сладурчето ми, ще те бива за учител по танци. Значи аз да ти кажа всичко, а ти на мен — нищо.

— Моето положение е съвсем различно — аз съм наемен работник, който се подчинява на чужди заповеди. Дамата нали няма основания да се укрива?

— А кой я търси?

— Роднините й.

— Опитай пак. Тя няма роднини.

— Трябва да я познавате доста добре, щом ви е известно това.

— Някога може и да съм я познавала. Това не значи, че и сега съм в течение.

— Ясно — значи знаете, но не искате да кажете.

— Значи, че тук сте нежелан и колкото по-скоро се ометете, толкова по ще ни е приятно — неочаквано се намеси Ваниър.

Продължих да фиксирам мисис Морни. Тя ми смигна и му рече:

— Не се ежи, скъпи. Толкова си чаровен, но костите ти са крехки. Не си създаден за юмручни неприятности. Ето, и хубавецът ще ти каже. Права ли съм, хубавецо?

— Не съм се замислял за това, мисис Морни. Смятате ли, че мистър Морни ще може — ще се съгласи да ми помогне?

Тя тръсна глава.

— Откъде да знам? Опитай. Ако не му харесаш, той има около себе си достатъчно момчета, за да те изритат.

— Мисля, че и вие можете да ми кажете, стига да искате.

— А как ще ме накараш да поискам? — подкани ме тя с очи.

— При тази навалица тук — как наистина?

— Виж, за това не съм се сетила — рече тя и отпи от чашата си, без да откъсва очи от моите.

Ваниър много бавно се изправи на крака. Лицето му беше тебеширенобяло. Пъхна ръка в ризата си и процеди през зъби:

— Омитай се, мухльо! Докато още можеш да вървиш. Изгледах го учудено.

— Къде останаха фините ви обноски? И не ми казвайте, че носите пищов под ризата си.

Русата се изсмя и откри наниз от хубави здрави зъби. Ваниър мушна ръка под лявата си мишница, както си беше под ризата, и стисна устни. Черните му очи бяха едновременно пронизващи и безизразни, като на змия.

— Чу какво казах — отрони почти нежно. — И не ме отписвай с лека ръка. Мога да ти тегля куршума по-лесно, отколкото да драсна клечка кибрит. А за последствията след това ще му мисля.

Погледнах русокосата. Тя ни наблюдаваше с искрящи очи и жадна чувствена усмивка.

Обърнах се и тръгнах обратно през тревата. На половината път се извърнах и погледнах назад. Ваниър стоеше в абсолютно същата поза, с ръка в пазвата. Очите на блондинката бяха все така ококорени, устните — полуотворени, но сянката на чадъра замазваше изражението на лицето й и от това разстояние то можеше да бъде и страх, и сладостно предусещане.

Продължих през тревата, през бялата порта и по тухлената пътечка под тунела от рози. После се обърнах и крадешком се върнах при портата, за да им хвърля още един поглед. Не знаех какво щях да видя, нито дали то ще ми допадне.

Онова, което видях, беше Ваниър да целува блондинката, кажи-речи проснат отгоре й.

Поклатих глава и се върнах безшумно по пътечката.

Шофьорът със зачервените очи все още се потеше над кадилака: Бе приключил с миенето и сега бършеше с голяма гюдерия стъклата и никелираните части. Заобиколих колата и застанах до него.

— Как мина? — попита ме той с ъгъла на устата си.

— Зле. Направиха ме на нищо.

Той кимна и продължи да съска като коняр, който търка коня си.

— А ти си отваряй очите — продължих аз. — Онзи има патлак. Или поне си дава вид, че има.

Шофьорът се изсмя.

— Под тези дрехи? Я стига!

— Кой е всъщност Ваниър? С какво се занимава?

Той се изправи, преметна гюдерията през отворения преден прозорец и изтри ръце в кърпата, която бе затъкнал в колана си.

— С жени, ако питаш мен.

— Не е ли малко опасно да се увива около тази конкретна жена?

— Според мен — да — съгласи се той. — Но разни хора — разни представи за опасното. На негово място бих умрял от страх.

— Къде живее?

— В „Шърман Оукс“. Тя често ходи там. Само че нали знаеш — веднъж стомна за вода, два пъти стомна за вода…

— Да си срещал момиче на име Линда Конкуест? Висока, тъмна, хубава. Била е певица към оркестър.

— Много искаш за два долара, приятелю.

— Мога да ги кача на пет. Той поклати глава.

— Не я знам. Поне под това име. Тук идват какви ли не, повечето — лъскави. Но мен не ме запознават с тях — ухили се той.

Извадих портфейла и сложих три банкноти върху малката му потна длан. Прибавих и визитната си картичка.

— Уважавам ниските набити мъже — рекох. — Тях никога от нищо не ги е страх. Мини да се видим някой път.

— Може и да мина, приятелю. Благодаря. Линда Конкуест ли, каза? Ще държа очите си нащрек.

— Довиждане. Как ти е името?

— Викат ме Лиско, ама убий ме, ако знам защо.

— Довиждане, Лиско.

— Довиждане. Патлак, казваш? Под тези дрехи? Изключено.

— Не знам — рекох. — Във всеки случай посегна. А пък мен не са ме наели да водя престрелки с непознати.

— Дявол да го вземе, тази риза на гърба му има само две горни копчета! Много добре видях. Ще му трябва цяла седмица, за да измъкне пищова отвътре.

Ала гласът му прозвуча леко разтревожен.

— Предполагам, че беше блъф — съгласих се аз. — Та ако чуеш някой да споменава Линда Конкуест, ще се радвам да поговорим делово.

— Дадено, приятелю.

Върнах се по асфалтираната алея. Той остана да се почесва по брадичката.