Метаданни
Данни
- Серия
- Филип Марлоу (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The High Window, 1942 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- , 1976 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 46гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Реймънд Чандлър. Дългото сбогуване. Високият прозорец
Романи
„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС, София, 1985
Превод от английски: Жечка Георгиева, Радка Лавчиева
Редактор: Елена Матева
Художник: Николай Пекарев
Художествен редактор: Момчил Колчев
Технически редактор: Елена Млечевска
Коректор: Галя Луцова
Английска. Второ издание. Тематичен №23/95366/5637-292-85.
Дадена за набор м. август 1984 година. Подписана за печат м. декември 1984 година.
Излязла от печат м. февруари 1985 година. Поръчка №128. Формат 60×90/16.
Печатни коли 28. Издателски коли 28. УИК 33,41. Цена 3,76 лева.
„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС
Набор ДП „Димитър Благоев“. Печат ДП „Г. Димитров“, София
Ч–820
Raymond Chandler
The Long Goodbye
Ballantine Books, New York, 1972
The High Window
Ballantine Books, New York, 1973
© Превод Жечка Георгиева, Радка Лавчиева, 1985
История
- —Добавяне
4
След три сигнала от отсрещния край през гъст филтър от странични шумове долетя тънък момичешки глас:
— Добро утро. Тук е бюрото на мистър Морнингстар.
— Старият господин там ли е?
— Кой се обажда, моля?
— Марлоу.
— Той познава ли ви, мистър Марлоу?
— Попитайте го иска ли да купи една от първите американски златни монети.
— Един момент, ако обичате.
Последва пауза, отговаряща на положението на по-високо-стояща личност, усамотена във вътрешен кабинет, чието внимание е привлечено, защото някой желае да разговаря с него. После се чу щракване и се обади мъжки глас — сух, дори ако щете, продран.
— На телефона е Морнингстар.
— Казаха ми, че сте се обаждали на мисис Мърдок в Паса-дина, мистър Морнингстар. Относно една монета.
— Относно една монета — повтори той. — Така. Е, и?
— Доколкото разбрах, искали сте да купите въпросната монета от колекцията „Мърдок“.
— Така ли? А вие кой сте, господине?
— Филип Марлоу. Частен детектив. Работя за мисис Мърдок.
— Така — рече той за трети път и внимателно се прокашля. — А за какво искате за говорите с мен, мистър Марлоу?
— За въпросната монета.
— Да, но ме осведомиха, че тя не се продава.
— Все пак желая да поговоря с вас. Лично.
— Да не би да искате да кажете, че тя е променила намерението си относно продажбата?
— Не.
— Боя се в такъв случай, че не разбирам какво желаете, мистър Марлоу. Какво имаме да си говорим с вас?
Този път ми прозвуча лукаво. Измъкнах асото от ръкава си и го изиграх леко и елегантно.
— Работата е там, мистър Морнингстар, че в момента, в който сте се обадили на мисис Мърдок, вие вече сте знаели, че монетата не се продава.
— Интересно — провлече той. — И как така?
— Вие сте професионалист и не може да не сте знаели. В тези среди е известно, че колекцията не може да се продаде приживе на мисис Мърдок.
— А-а-а — рече той. — А-а-а. — Последва мълчание. Сетне: — В три часа — изрече бързо, но не рязко — ще се радвам да ви видя тук, в кабинета ми. Вероятно знаете къде е. Удобен ли ви е часът?
— Ще бъда при вас в три.
Затворих, запалих отново лулата си и се загледах в стената. Лицето ми се беше схванало от мисли или може би от нещо друго. Във всеки случай беше вдървено. Извадих от джоба си снимката на Линда Мърдок, погледнах я и реших, че в крайна сметка лицето й бе твърде обикновено, и я заключих в бюрото си. Извадих от пепелника втората клечка на Мърдок и я огледах. Този път надписът гласеше: „Топ Роу У. Д. Райт’36“.
Пуснах я обратно в пепелника, чудейки се дали тази подробност беше от значение. Може би бе улика?
Извадих от портфейла си чека на мисис Мърдок, подписах се на гърба, попълних бланка за част от сумата, която щях да внеса на банковата си сметка, и друг чек, за да осребря пари за дребни разноски, извадих банковата си книжка от бюрото, сгънах всички хартийки, стегнах ги с ластиче и ги пъхнах в джоба си.
Лоуис Маджик не фигурираше в телефонния указател.
Разтворих служебния указател и извадих номерата на пет-шест театрални агенции, напечатани с по-едър шрифт, и ги набрах последователно. Всеки път ми отговаряше звънък жизнен глас, който ми задаваше куп въпроси, но никой от тях не знаеше или не искаше да ми каже нещо за мис Лоуис Маджик, предполагаема кабаретна актриса.
Хвърлих листчето с номера в коша за боклук и се обадих на Кени Хейст, криминален репортер от „Кроникъл“.
— Какво знаеш за Алекс Морни? — запитах го, след като привършихме с обичайните остроумия.
— Върти луксозно нощно заведение и игрален дом в Айдъл Вали, на около две мили от автострадата по посока на хълмовете. Едно време се подвизаваше в киното. Като актьор — кръгла нула. Изглежда, има солиден гръб. Не съм чувал да е застрелял някого на оживен градски площад посред бял ден. Или по друго време на денонощието. Но не бих си заложил главата.
— Опасен ли е?
— Бих казал, ако му се наложи. Всички тези типове са ходили на кино и знаят как трябва да се държат собствениците на нощни заведения. Има си и телохранител — рядък екземпляр. Казва се Еди Пру, висок е почти два метра и е слаб като безупречно алиби. Едното му око е неподвижно — последица от раняване по време на войната.
— А за жените опасен ли е?
— Ей, не бъди толкова старомоден. Жените това не го наричат опасност.
— Познаваш ли Лоуис Маджик, минава за актриса. Доколкото разбрах, висока пищна блондинка.
— Не. Но нямам нищо против да се запозная.
— Много си остроумен. А познаваш ли някой си Ваниър? Никой от тях не фигурира в указателя.
— Не. Но ако ми се обадиш малко по-късно, мога междувременно да попитам Гърти Арбогаст. Той познава всички асове на нощните заведения. Също и отрепките.
— Благодаря ти, Кени. Ще се обадя. След половин час добре ли е?
Той каза „да“ и разговорът ни свърши. Заключих кантората и излязох.
В дъното на коридора, точно в ъгъла, един младолик рус мъж в кафяв костюм и шоколадова панамена шапка с ярък банд в кафяво и жълто четеше вечерния вестник, подпрял гръб на стената. Като минах покрай него, той се прозина, затъкна вестника под мишница и се откъсна от стената.
Влезе в асансьора заедно с мен. Едва държеше очите си отворени, толкова бе изморен. Излязох на улицата, отидох до банката, която се намираше през една пряка, депозирах чека си и изтеглих известна сума за джобни пари. Оттам отидох в близкото барче, настаних се в тясно сепаре, изпих едно мартини и изядох сандвич. Човекът в кафявия костюм се инсталира в края на бара, пиеше кока-кола след кока-кола, изглеждаше безкрайно отегчен и издигаше отпреде си купчинки от монети, като старателно им подравняваше краищата. Отново бе сложил тъмните очила. Това го правеше невидим.
Дъвках сандвича си колкото може по-дълго, после се потътрах към телефонната кабина от вътрешната страна на бара. Мъжът в кафявия костюм извърна рязко глава, а сетне прикри любопитството си, като вдигна чашата. Набрах отново номера на „Кроникъл“.
— И тъй — рече Кени Хейст, — Гърти Арбогаст твърди, че Морни неотдавна се оженил за твоята пищна блондинка, Лоуис Маджик. Не познава Ваниър. Казва, че Морни купил имот някъде зад Бел-Еър — бяла къща по пътя за Стилуд Кресънт, около пет пресечки на север от Булеварда на залеза. Гърти каза, че Морни я купил от някакъв опандизен богаташ на име Артър Блейк Попъм, когото пипнали да фалшифицира пощенски записи. Инициалите на Попъм още били на портата. А според Гърти сигурно са изографисани и върху тоалетната хартия. Попъм бил точно от тия. Това май е всичко.
— Никой не иска повече. Много ти благодаря, Кени. Окачих слушалката, излязох от кабината, срещнах с поглед тъмните очила над кафявия костюм под шоколадената шапка и ги проследих как бързо се извръщат.
Завъртях се обратно, минах през летящата врата в кухнята, оттам се озовах направо на улицата, прекосих и излязох в задната част на паркинга, където бях оставил колата си.
Никакъв автомобил с пясъчен цвят не успя да се лепне за мен, когато поех към Бел-Еър.