Реймънд Чандлър
Високият прозорец (35)

36

Отсъствувах десет дена. Родителите на Мърл бяха завеяни, мили, търпеливи хора, които живееха в стара дървена къща на тиха, сенчеста улица. Плакаха, като им разправих от историята толкова, колкото сметнах, че трябва да знаят. Казаха, че се радват, че тя се е върнала у дома, че ще се грижат за нея и коряха много себе си, а аз им позволих да го правят.

Когато тръгвах, Мърл беше препасала една престилка и точеше баница. Дойде до вратата, като бършеше ръце в престилката, целуна ме по устата, заплака и изтича към къщата, като ме остави сам, докато не дойде майка й с широка приветлива усмивка и ме изпрати.

Усетих нещо странно, като гледах как изчезва къщата, сякаш бях написал хубаво стихотворение, което съм изгубил и никога вече няма да си спомня.

Като се върнах, обадих се на лейтенант Брийз и отидох при него да го питам как напредва делото Филипс. Бяха го разгадали много добре, с необходимото за подобни случаи количество от ум и късмет. Морни и жена му в крайна сметка не се явили в полицията, но някой се обадил и казал, че чул изстрел в къщата на Ваниър и затворил бързо телефона. Експертът по отпечатъците не харесал много тези, които намерил върху пистолета, и затова изследвал ръката на Ваниър за барутен прах. След като го открили, решили, че в крайна сметка е самоубийство. После на някакъв полицай на име Лаки от Централното криминално управление му хрумнало да поработи още малко върху пистолета и открил, че описанието му е било разпространено по всички участъци и че подобен пистолет се търсел във връзка с убийството на Филипс. Хенч го познал, а и открили половин отпечатък от палеца му върху спусъка, който не бил избърсан достатъчно добре.

С тези данни и с по-добра колекция от отпечатъците на Ваниър, отколкото аз можах да направя, претърсили още веднъж апартаментите на Филипс и Хенч. Открили отпечатъците от лявата ръка на Ваниър върху вътрешната страна на леглото на Хенч и един от пръстите му върху клапанчето за водата в клозета в апартамента на Филипс. След това разпитали из квартала с фотографията на Ваниър в ръце и доказали, че е бил видян два пъти на алеята и поне три пъти в страничната уличка. Интересно нещо обаче, никой в къщата не го бил виждал или поне не искал да признае, че го е виждал.

Единственото, което им липсвало, бил мотивът за убийството. Но Тийгър услужливо им го дал, когато го пипнали в Солт Лейк Сити, опитвайки се да продаде един Брашъров дублон на някакъв търговец, който го взел за оригинален, но откраднат. В стаята му в хотела открили още десетина подобни монети, едната от които била истинската. Той си признал всичко и показал един миниатюрен знак, с който белязал истинската монета. Не знаели откъде Ваниър е взел оригинала и така и не разбрали, макар вестниците да писали достатъчно, та да може собственикът й да се яви, ако е била открадната. Но собственикът така и не се обадил. И полицията повече не се интересувала от Ваниър, веднъж убедена, че е бил убиец. Класирали случая като самоубийство, макар че хранели някои съмнения.

След време пуснали и Тийгър, защото сметнали, че не знае нищо за убийството и единственото обвинение срещу него било опит за измама. Златото било купено законно, фалшифицирането на остаряла монета от щата Ню Йорк не било престъпление според федералните закони. Престанали да се занимават с него.

Изобщо не били вярвали в признанието на Хенч. Брийз каза, че го бил използувал само за да упражни натиск върху мен в случай, че крия нещо от тях. Знаел, че няма да мълча, ако имам доказателства, че Хенч е невинен. Но той си пострада в крайна сметка. Разследвали го и открили, че заедно с някакъв италианец на име Гаетано Приско е извършил пет обира на магазини за спиртни напитки, при единия от които бил застрелян човек. Така и не разбрах дали Приско е роднина на Палермо, но пък и те не го хванаха.

— Какво ще кажеш? — попита Брийз, след като ми разказа всичко това.

— Два момента не са ясни — отговорих аз. — Защо е избягал Тийгър и защо Филипс е живеел на Корт стрийт под чуждо име?

— Тийгър избягал, защото човекът, дето кара асансьора, му казал, че старият Морнингстар е убит, и той се изплашил. Филипс живял под името Ансън, защото някаква кредитна компания го гонела заради колата, а той бил без пукнат долар и много отчаян. Това обяснява защо добродушен млад глупак като него се е забъркал в история, която отдалече мирише на гнило.

Кимнах и се съгласих, че сигурно е било така. Брийз ме изпрати до вратата. Сложи тежката си ръка върху рамото ми и ме стисна.

— Помниш ли случая Касиди, за който вдигна шум пред Спанглър и мен онази вечер у вас?

— Да.

— Тогава ти каза на Спанглър, че не е имало такъв случай. Имаше — но под друго име. Аз работих върху него.

Той свали ръка от рамото ми, отвори вратата и ми се ухили в лицето.

— Заради случая Касиди — продължи той, — заради въздействието му върху мен понякога съм по-мек с хора, които не заслужават това. Малко възнаграждение, което се изплаща на живи мъртъвци като мен и теб от мръсните милиони. Хайде, всичко най-добро.

Навън беше нощ. Върнах се у дома, облякох старите си домашни дрехи, наредих шахматните фигури, налях си чашка и изиграх една от партиите на Капабланка. Партия от петдесет и девет хода. Красив, студен, безмилостен шах, от чиято мълчалива неумолимост просто те побиват тръпки.

След като приключих партията, постоях заслушан в звуците на нощта, нахлуващи през отворения прозорец, и вдишвах нощта. Сетне отнесох чашата в кухнята, изплакнах я и я напълних с вода и лед; застанах пред мивката, вдигнах чашата и се погледнах в огледалото.

— Наздраве — за теб и Капабланка — рекох аз.