Реймънд Чандлър
Високият прозорец (31)

32

Лунната светлина се беше опънала като бял чаршаф върху зелената поляна пред къщата, само под хималайския кедър се бе притаила гъста тъмна сянка от черно кадифе. Светеха два прозореца на долния етаж и един на горния. Прекосих чакълената пътека и позвъних. Този път не погледнах към малкото боядисано негърче. Нито го погладих по главата. Шегата вече се беше изтъркала.

Вратата му отвори белокоса червенолика жена, която не бях виждал преди. Представих й се:

— Аз съм Филип Марлоу. Бих искал да говоря с мисис Мърдок. Мисиз Елизабет Мърдок.

Тя ме погледна недоверчиво.

— Мисля, че си е легнала — каза. — Не мисля, че ще можете да я видите.

— Часът е само девет.

— Мисиз Мърдок си ляга рано.

Тя понечи да затвори вратата. Беше мила старица и никак не ми се искаше да подлагам крак на вратата. Затова само леко се облегнах върху нея.

— Става дума за мис Дейвис — казах аз. — Много е важно. Можете ли да й предадете това?

— Ще проверя.

Отстъпих крачка назад и й позволих да затвори вратата.

От някакво тъмно дърво недалеч долетя песента на присмехулник. Една кола профуча по улицата и гумите й изскърцаха на завоя. Звънки пръски момичешки смях се разпиляха в тъмната улица, сякаш колата ги бе изсипала в бързината си.

След време вратата се отвори и жената каза:

— Можете да влезете.

Последвах я през големия празен вестибюл. Една-единствена лампа хвърляше слаба светлина, която едва достигаше до срещуположната страна. Въздухът в къщата бе твърде застоял, имаше нужда от проветряване. От дъното на вестибюла се изкачихме по стълби с парапети от дърворезба и колона, която подпираше парапетите. Още един вестибюл на горната площадка и в края — отворена врата.

Жената ме въведе през вратата и я затвори след мен. Озовах се в голяма всекидневна с много драперии, тапети в синьо и сребристо, канапе, син килим и големи френски прозорци, които водеха към тераса. Терасата беше покрита. Мисиз Мърдок седеше в голямо кресло, а пред нея имаше маса за игра на карти. Беше облечена в пеньоар на баклавички и косата й беше леко разрошена. Редеше пасианс. Държеше тестето в лявата ръка и преди да ме погледне, сложи една карта и извади втора. После каза:

— Е?

Приближих се към масата и погледнах — пасиансът на Канфийлд.

— Мърл е при мен, у дома — казах. — Получи истеричен припадък.

Тя попита, без да вдигне очи:

— А какво по-точно е истеричен припадък, мистър Марлоу?

Премести една карта и после бързо още две.

— По-рано му викаха нервна криза — отговорих аз. — Улавяли ли сте се в хитруване при редене на пасианс?

— Не е интересно да се лъже — каза тя с пресипнал глас. — А още по-безинтересно е, като не се лъже. Какво става с Мърл? Никога не е закъснявала преди. Бях започнала да се безпокоя.

Придърпах една табуретка и седнах от другата страна на масата. Оказах се по-ниско от нея, затова станах, взех си по-добър стол и седнах на него.

— Няма нужда да се безпокоите за нея. Повиках лекар и медицинска сестра. Сега спи. Ходила е при Ваниър.

Тя остави тестето карти, положи големите си сиви ръце на ръба на масата и ме погледна безчувствено.

— Мистър Марлоу, нека си поговорим откровено. По начало направих грешка, като ви наех. Причината беше, че не исках една малка използвачка като Линда да ме прави на глупачка, както бихте казали вие. Но щеше да е много по-добре, ако изобщо не бях вдигала шум. Много по-лесно щях да преглътна загубата на монетата, отколкото вас. Дори и никога да не я получех обратно.

— Но нали си я получихте? — запитах аз. Тя кимна. Очите й бяха вперени в мен.

— Да, получих я. Разказах ви по какъв начин.

— Но не повярвах.

— Нито пък аз — рече тя спокойно. — Глупавият ми син просто пое вината на Линда върху себе си. Постъпка, която смятам за детинска.

— Притежавате чудната способност да се ограждате с хора с подобно поведение — отбелязах.

Тя взе отново картите и сложи черна десетка върху червено вале — двете карти, които идваха на ред. После протегна ръка към тежката масичка отстрани, на която стоеше портото й. Отпи, остави чашата и ме погледна спокойно и твърдо.

— Имам чувството, че се каните да бъдете нагъл, мистър Марлоу.

Поклатих глава.

— Не нагъл. Просто искрен. Аз ви свърших доста добра работа, мисис Мърдок. Вие действително си възвърнахте монетата. Предпазих ви от полицията, поне засега. Не съм направил много за развода, но открих Линда — синът ви е знаел през цялото време къде е тя — и не мисля, че ще имате неприятности с нея. Тя осъзнава, че е направила грешка, като се е омъжила за Лесли. Но все пак, ако смятате, че не съм оправдал парите, които…

Тя каза „хм“ и сложи още една карта. Извади асо каро най-отгоре.

— Асото пика е затрупано, дявол да го вземе. Няма да успея да го извадя навреме.

— Можете да го измъкнете скришом, когато не гледате натам — посъветвах я аз.

— Не е ли по-добре да продължите разказа си за Мърл? — каза тя много тихо. — И не злорадствувайте прекалено, ако сте открили някоя друга семейна тайна, мистър Марлоу.

— За нищо не злорадствувам. Изпратили сте Мърл при Ваниър днес следобед с петстотин долара.

— И какво от това?

Тя си наля още порто и отпи, като ме фиксираше упорито над чашата.

— Кога поиска той парите?

— Вчера. Но чак днес можех да ги взема от банката. Какво е станало?

— Ваниър ви е изнудвал и е измъквал суми от вас в течение на близо осем години, така ли е? Заради нещо, което се е случило на 26 април 1933 година?

Паника се мярна дълбоко в очите й, но много далече, много смътно, сякаш винаги се е криела там и само за миг надникна към мен.

— Мърл ми разказа някои работи — продължих аз. — Синът ви ми каза как е умрял баща му. Аз прерових днес архивите и вестниците. Злополука. На улицата, точно под кабинета му, станал нещастен случай и много хора надничали от прозорците. Той просто се е надвесил прекалено напред. Носела се мълва, че било самоубийство, защото бил разорен и бил застрахован за петдесет хиляди в полза на семейството си, но следователят бил добър човек и не обърнал внимание на слуховете.

— Е, и? — каза тя. Гласът й беше хладен и остър, нито изкрякване, нито изпъшкване. Студен, твърд, напълно спокоен глас.

— Мърл е била секретарка на Хорас Брайт. Тя е странно момиче в някои отношения — прекалено плаха, неопитна, с манталитета на малко момиченце, обича да драматизира нещата, свързани със самата нея, има много старомодни схващания за мъжете, и така нататък. Предполагам, че един ден съпругът ви е изпаднал в настроение, закачил е момичето и го изплашил до смърт.

— Така ли? — Още един от лаконичните й отговори, който ме ръгна като дулото на пистолет.

— Налегнали я черни мисли и се озлобила вътрешно. После идва удобният случай и тя си отмъщава. Когато той се надвесил от прозореца. Някъде да греша?

— Говорете направо, мистър Марлоу. Разбирам само когато ми се говори направо.

— Боже мой, как по-ясно да ви го кажа? Тя е блъснала шефа си от прозореца. Убила го, с две думи. И й се разминало. С ваша помощ.

Тя погледна надолу към лявата си ръка, стиснала здраво картите. Кимна с глава. Брадичката й помръдна съвсем леко — надолу-нагоре.

— Имал ли е Ваниър някакво доказателство? — попитах аз. — Или просто може би е видял какво е станало и е започнал да ви шантажира, а вие сте му давали от време на време пари, за да избегнете скандала и защото много сте привързана към Мърл?

Тя нареди още една карта, преди да ми отговори. Непоклатима като скала.

— Говореше за някаква снимка — каза тя. — Но не му повярвах. Не е възможно да е направил снимка. Защото, ако имаше такава, щеше да ми я покаже рано или късно.

— Да, и аз мисля така. Би било прекалено голяма случайност, дори ако заради произшествието долу на улицата е имал зареден апарат в ръце. Но разбирам защо не се е осмелил да ви я покаже. Вие сте корава жена в някои отношения. Може да се е страхувал, че ще го предадете там, където трябва. Искам да кажа, че с нечистата си съвест на мошеник сигурно така е разсъждавал. Колко сте му платили?

— Това не е ваша… — започна тя, но спря и сви масивните си рамене. Властна жена, силна, сурова, безмилостна и способна да се справи с всичко. Замисли се.

— Единадесет хиляди и сто долара, без петстотинте, които му изпратих днес следобед.

— Ясно. Това е било голям жест от ваша страна, мисис Мърдок, като се вземат предвид обстоятелствата.

Тя махна с ръка и отново сви рамене.

— Мъжът ми си беше виновен. Беше пияница. Отвратителен човек. Не мисля, че й е сторил нещо, но както казахте, сигурно я е изплашил до смърт. Аз… аз не мога да я виня. Тя достатъчно се наказваше сама през всичките тези години.

— Тя трябваше лично да носи сумите на Ваниър, така ли?

— Това беше нейната представа за изкупление. Странно изкупление.

Кимнах.

— Мисля, че е типично за характера й. По-късно вие сте сключили брак с Джаспър Мърдок, оставили сте Мърл да работи при вас и сте се грижили за нея. Знае ли някой друг за това?

— Никой. Само Ваниър. Той едва ли би казал другиму.

— Да, и аз така смятам. Е, сега вече всичко е свършило. Ваниър го няма.

Тя бавно повдигна очи и ме изгледа дълго и изпитателно. Сивата й глава беше като скала на върха на голям хълм. Най-после остави картите и силно стисна ръба на масата. Кокалчетата й побеляха.

— Мърл дошла у дома, докато ме нямало — казах аз. — Помолила управителя да я пусне да влезе. Той ми се обади по телефона да ме попита и аз казах да я пусне. Върнах се в къщи веднага. Каза ми, че застреляла Ваниър.

Дъхът й в тишината на стаята беше като тих, припрян шепот.

— В чантата си носеше пистолет, един господ знае защо. Предполагам, за да се защищава от мъжете. Но някой, вероятно Лесли, го е обезвредил, като е напълнил патрон от друг калибър в цевта. Съобщи ми, че е убила Ваниър и припадна. Повиках един познат лекар. Отидох в къщата на Ваниър. На вратата имаше ключ. Той лежеше в един стол, отдавна мъртъв, студен, вкочанен. Мъртъв много отпреди Мърл да отиде при него. Тя не го е застреляла. Просто разиграваше драма, като ми каза, че го е убила. Лекарят го обясни по някакъв начин, но няма да ви досаждам, като ви го преразказвам. Предполагам, че разбирате.

— Да, мисля, че разбирам — каза тя. — И сега какво?

— Тя лежи в моя апартамент. При нея има медицинска сестра. Обадих се по телефона на баща й. Той иска тя да се прибере при родителите си. Нямате нищо против, нали?

Тя само ме гледаше.

— Той не знае нищо — казах бързо. — Нито за това, нито за предишното. Сигурен съм. Просто иска тя да си се върне при тях. Реших аз да я закарам. Сега май аз отговарям за нея. Ще имам нужда от онези петстотин долара, дето Ваниър не ги получи, за разноските по пътя.

— И още колко? — попита тя грубо.

— Не говорете така. Вие знаете по-добре.

— Кой е убил Ваниър?

— Прилича на самоубийство. До дясната му ръка има пистолет. Раната в слепоочието е от упор. Морни и жена му дойдоха, докато бях там. Аз се скрих. Морни иска да прикачи убийството на жена си. Тя беше любовница на Ваниър. Тя пък сигурно си мисли, че мъжът й го е направил или е накарал да го убият. Но се очертава като самоубийство. Полицията трябва да е вече там. Не зная какви изводи ще си направят. Ние трябва просто да си седим тихо и да изчакваме да отмине.

— Хора като Ваниър — мрачно каза тя — не се самоубиват.

— Това е все едно да кажете, че момичета като Мърл не блъскат хора през прозорците. Човек никога не знае.

Гледахме се един друг с онази вътрешна враждебност, която се породи у нас от самото начало. След малко бутнах стола назад и отидох до френския прозорец. Дръпнах завесата и излязох на верандата. Нощта ме обгърна, мека и тиха. Бялата лунна светлина светеше хладна и ясна като правдата, за която мечтаем и която никога не откриваме.

Под лунните лъчи дърветата долу хвърляха тежки сенки. В средата на градината имаше нещо като втора градина. Блесна водата на езерце. До него градинска люлка. Някой лежеше в люлката и в момента, в който погледнах натам, светна огънчето на цигарата му.

Върнах се в стаята. Мисиз Мърдок отново редеше пасианса. Приближих се до масата и погледнах.

— Значи асото пика е излязло — казах аз.

— Изхитрувах — каза тя, без да вдигне поглед.

— Исках да ви попитам нещо. Тази история с монетата е все още много тъмна, защото двете убийства губят смисъла си при положение, че сте я получили обратно. Това, което се питах, е дали Брашъровият дублон има някакъв белег, по който експерт като стария Морнингстар например да може веднага да го отличи от другите?

Тя се замисли, неподвижна, без да ме погледне.

— Да. Трябва да има. Инициалите на производителя, Е. Б., са на лявото крило на орела. Казват, че обикновено те са върху дясното. Това е единственото, за което се сещам.

— Мисля, че ще бъде достатъчно. Вие наистина сте получили монетата обратно, нали? Искам да кажа, че не сте си го измислили само за да спра да си пъхам носа тук-там?

Тя ме стрелна нагоре с очи, после отново ги сведе:

— В момента е в касата. Ако намерите сина ми, той ще ви я покаже.

— Е, лека нощ тогава. Моля ви, наредете да опаковат дрехите на Мърл и да ги изпратят утре сутринта на моя адрес.

Главата й рязко се вдигна нагоре, а в очите й пламнаха огънчета.

— Много се разпореждате по този въпрос, млади човече.

— Наредете да ги опаковат — повторих аз. — И ги изпратете. Мърл повече не ви е необходима. Ваниър нали е мъртъв.

Очите ни се вкопчиха и се бориха в продължение на един безкраен миг. Странна скована усмивка раздвижи ъглите на устата й. После тя наведе глава, взе с дясната ръка най-горната карта от тестето, което държеше в лявата, обърна я, погледна и я прибави към купчинката неизползувани карти до наредените, после обърна следващата карта безмълвно, спокойно, с ръка, непоклатима като каменен мост при лек ветрец.

Прекосих стаята и излязох; затворих внимателно вратата, минах през вестибюла, слязох по стълбите, после през долния вестибюл, през остъклената стая, през малката канцеларийка на Мърл и излязох в безрадостната, задушна, необитаема всекидневна, в която, щом влезех, започвах да се чувствувам като балсамиран труп.

Френският прозорец в дъното се отвори, Лесли Мърдок влезе в стаята и спря, вперил в мен очи.