Реймънд Чандлър
Високият прозорец (3)

3

Бюрото ми се намираше на шестия етаж на сградата „Кауенга“ — две малки стаички на гърба на зданието. Едната държах отключена, за да има къде да ме почака търпеливият клиент, ако се появеше такъв. На външната врата бе монтиран мъркащ звънец, който можех да включвам и изключвам от вътрешната стая — мястото ми за уединение и размисъл.

Надникнах в приемната. Празна, ако не се броеше застоялият дъх на прах. Отворих още един прозорец, отключих междинната врата и влязох в кабинета си. Три дървени стола и един въртящ се, бюро, покрито със стъкло, пет железни шкафа за документи, три от които празни, календар и разрешително на частен детектив в рамка на стената, телефон, мивка, монтирана в дървен долап, целия на петна, закачалка за шапки, килим, колкото да има нещо на пода, и два отворени прозореца с тюлени пердета, които течението ту всмукваше навън, ту издуваше навътре, като устните на заспал беззъб старец. Нищо не се беше променило тук от миналата, пък и от по-миналата година. Обстановка — нито красива, нито жизнерадостна, но за предпочитане пред опъната на брега палатка.

Окачих шапката и палтото си на закачалката, измих си лицето и ръцете със студена вода, запалих цигара и тръшнах върху бюрото огромния телефонен указател. Оказа се, че Илайша Морнингстар живее в Белфънт Билдинг, номер 824, който от своя страна се намира на Девета западна улица, номер 422, Записах си го, както и телефонния номер, и тъкмо сложих ръка на вилката, когато се сетих, че не съм включил звънеца в приемната. Посегнах към ръба на бюрото, щракнах копчето и засякох звънеца в момент на действие. Някой току-що бе отворил вратата на чакалнята.

Оставих разтворен надолу бележника си и отидох да погледна кой е дошъл. Слаб, висок, самодоволен тип в камгарен тропически сивосин костюм, бели обувки с черни бомбета, светла риза в цвят слонова кост, яркосиня връзка и кърпичка в същия цвят, затъкната в горното му джобче. В едната си ръка, върху която бе нахлузил елегантна ръкавица от бяла кожа, държеше дълго черно цигаре, бърчеше нос на старите списания, пръснати по масичката и столовете, вехтата постелка на пода и общата атмосфера на не особено печелившо предприятие.

Щом отворих той се извърна наполовина и впери в мен чифт безизразни бледи очи, разположени съвсем близо до ценовата на тънкия му нос. Зачервена от слънцето кожа, рижава коса, сресана назад и плътно пригладена върху тясното теме, а тънката ивица на мустаците му — значително по-червеникава от косата.

Огледа ме, без да бърза и без кой знае какво удоволствие. Деликатно изпусна дим и проговори през него с лека подигравка.

— Ти ли си Марлоу?

Кимнах.

— Малко съм разочарован. Очаквах по-скоро нещо с мръсни нокти.

— Влез — рекох. — Ще можеш да сипеш остроумията си седнал.

Държах вратата отворена, докато той бавно мина покрай мен, чукна със средния нокът на свободната си ръка пепелта от цигарата и я тръсна на пода. Сетне седна на стола за клиенти от другата страна на бюрото, свали ръкавицата от дясната си ръка, сгъна я с вече свалената и ги сложи върху бюрото. Измъкна с почукване фаса от дългото черно цигаре, ръчна изпадналото огънче с кибритена клечка, докато то спря да пуши, втъкна нова цигара в мундщука и я запали с широка, плоска махагоновочервена клечка. После се облегна назад с усмивката на отегчен аристократ.

— Всичко наред ли е вече? — попитах. — Пулсът и дишането нормални ли са? Да ти сложа студен компрес на челото или нещо друго?

Не сви презрително устни, защото ги беше свил още на влизане.

— Частен детектив — рече. — За пръв път виждам такъв. Нечистоплътна работа. Надзъртане през ключалки, ровичкане в мръсно бельо и други такива.

— По работа ли си дошъл, или да видиш как живее народът? Усмивката му беше фина като тлъста дама на годишния бал на пожарникарите.

— Казвам се Мърдок. Това трябва да ти говори нещо.

— Не си си губил времето, това не мога да ти отрека — казах аз и взех да си пълня лулата.

Той ме гледаше как върша това. Сетне бавно отрони:

— Разбрах, че майка ми те е наела за някаква работа. Дала ти е чек.

Донатъпках лулата си, поднесох към нея запалена клечка, дръпнах няколко пъти, за да поеме, и се облегнах назад, за да изпусна дим през дясното си рамо към отворения прозорец. Нищо не казах.

Той се наведе още по-напред и каза сериозно:

— Знам, че уклончивостта е част от занаята ти, но аз не налучквам. Едно червейче ми го каза, обикновено градинско червейче, често стъпквано, но съумяващо все пак да оцелее — също като мен. По някаква случайност карах зад теб. Това помага ли да си изясним нещата?

— Ъхъ — рекох. — При положение, че изобщо ме интересува.

— Подразбрах, че си нает да откриеш жена ми. Изпръхтях и му се ухилих над лулата.

— Марлоу — продължи той още по-сериозно, — ще положа всички усилия, но не мисля, че ще те обикна.

— Ах, недей! Късаш сърцето ми!

— И ако ми позволиш да говоря направо, никак не ти отива да се правиш на суров мъж.

— От твоята уста това звучи жестоко.

Той пак се облегна назад и впери в мен замислен безцветен поглед. Поразмърда се върху стола в желанието си да се настани удобно. Много хора са се опитвали да се настанят удобно на този стол. Някой път трябва аз да го опитам. Може би отпъжда клиентелата.

— Защо майка ми ще иска да открие Линда? — бавно произнесе той. — Тя я мрази до мозъка на костите. Искам да кажа, че майка ми мрази жена ми до мозъка на нейните кости. Линда се държеше съвсем човешки с нея. Какво мислиш за нея?

— За майка ти ли?

— Естествено. С Линда не си се срещал, нали?

— Положението на секретарката на майка ти виси на протрит косъм… Много плямпа. Той рязко поклати глава.

— Майка няма да разбере. Пък и не може без Мърл. Трябва да има кого да малтретира. Може да й крещи и дори да я плесне през лицето, но не може без Мърл. Та какво мислиш за нея?

— Много е сладка — по един такъв старомоден начин.

— Имам предвид майка ми — намръщи се той. — Мърл е едно малко момиченце и нищо повече.

— Твоите наблюдателни способности ме изумяват.

Той сякаш се изненада. Почти забрави да тръсне с нокът пепелта от цигарата си. Но не съвсем. Внимаваше все пак да не улучи пепелника.

— Ставаше дума за майка ми — повтори търпеливо.

— Стара бойна кобила. Със златно сърце, само че златото е заровено много надълбоко, и то завинаги.

— Но за какво й е Линда? Просто не разбирам. Че и пари плаща да я намери. Майка ми мрази да харчи пари. За нея те са част от кожата й. Защо иска да намери Линда?

— Знам ли? Кой каза, че иска?

— Ами ти намекна. И Мърл.

— Мърл е една романтичка. Измислила си го е. Та тя дори се секне в мъжка носна кърпа. Трябва да е някоя от твоите.

Той се изчерви.

— Това са глупости. Виж какво, Марлоу, моля те бъди разумен и ми кажи за какво става дума. Боя се, че нямам много пари, но ако двеста долара ще…

— Би трябвало да ти свия един. Освен това ми е наредено да не разговарям с теб. Заповед.

— Защо, за бога?

— Не ме питай за неща, които не знам. Не мога да ти дам отговор. И не ме питай за неща, които знам, защото няма да ти дам отговор. Да не си паднал от луната? Ако човек от моя бранш получи ангажимент, ще вземе ли да отговаря на въпросите на всеки любопитен, как мислиш?

— Сигурно имаш по-сериозни основания за ентусиазма си — язвително изрече той. — Инак човек от твоя бранш не би отказал с лека ръка двеста долара.

Дотук нищо не научих от него. Взех от пепелника плоската махагоненочервена клечка, която бе хвърлил, и я заразглеждах. Краищата й бяха тънки и жълти, а на широката страна се четеше: „Роузмънт X. Ричардс 3…“ — останалото беше изгоряло. Превих клечката на две, притиснах краищата един о друг и я запратих в кошчето.

— Обичам жена си — рече той внезапно и ми показа бялата ивица на острите си зъби. — Може да звучи старомодно, но е истина.

— Лихварите все още печелят добре.

Той продължи излиянието си с опънати назад устни:

— Тя не ме обича. Пък и няма за какво. Отношенията ни бяха обтегнати. Линда бе свикнала на динамичен живот. При нас беше доста скучновато. Не сме се карали. Тя е от спокойните жени. Но бракът й с мен не й донесе много радост.

— Прекалено си скромен.

Очите му проблеснаха, но успя да запази лъскавите си маниери.

— Не е хубаво това, Марлоу. Дори не е оригинално. Слушай, виждаш ми се свястно момче. Знам, че майка ми няма да ти даде двеста и петдесет долара ей тъй, от приятелски чувства. Поводът може и да не е Линда. Може да е нещо друго. Може… — Той млъкна, а останалото изрече много бавно, вперил очи в моите: — Може да се отнася за Морни.

— Може — бодро се съгласих аз.

Той взе ръкавиците си, плесна с тях по бюрото и отново ги остави.

— Добре съм се оплел там — рече. — Но не мислех, че тя знае. Изглежда, Морни й се е обадил. А ми обеща да си трае.

Дотук беше лесно.

— С колко си хлътнал? — попитах.

Този път не беше тъй лесно. Той отново стана подозрителен.

— Ако се е обадил, значи й е казал. А тя щеше да ти каже на теб — едва издума.

— А може и да не се отнася до Морни — успокоих го аз и страшно ми се прииска да си пийна. — Може готвачката да е забременяла от разносвача на лед. И все пак, ако се отнася до Морни, колко?

— Дванайсет хиляди — измънка той, сведе поглед и почервеня.

— Заплахи имаше ли? Той кимна.

— Кажи му да се разкара — посъветвах го. — Що за тип е? Опасен ли е?

Лесли отново ме погледна, като се правеше на храбрец.

— Сигурно. Всички са такива. Той е бивш киноартист — играл е отрицателни герои. Хубавец е, по един такъв просташки начин, и голям сваляч. Само че не си втълпявай излишни неща. Линда само работеше там — като келнерите и оркестрантите. А ако търсиш нея, ще ти се стъжни животът, докато я откриеш.

— Защо така? Да не е заровена в задния двор?

Той скочи, в белезникавите му очи блесна гняв. Застана леко наведен над бюрото ми, стрелна нагоре дясната си ръка с <доста точен жест и измъкна малък автоматичен пистолет, около 25-калибров, с ръкохватка от орехово дърво. Сякаш беше двойник на оня, който зърнах в бюрото на Мърл. Насоченото в мен дуло имаше достатъчно зловещ вид. Не помръднах.

— Ако някой се опита да досажда на Линда, първо ще трябва да се справи с мен — процеди той.

— Няма да е много трудно. По-добре си намери нещо по-сериозно — освен ако не си решил да трепеш пчели.

Той прибра пистолетчето във вътрешния джоб на сакото си, дари ме с тежък заплашителен поглед, взе си ръкавиците и се запъти към вратата.

— Само си губя времето с теб — рече. — Дай ти да остроумничиш.

— Минутка! — спрях го аз и заобиколих бюрото. — Няма да е зле, ако премълчиш пред майка си за тази наша среща — ако не за друго, заради момичето.

Той кимна.

— Не си заслужава, като се има предвид колко научих от теб.

— Това за дванайсетте хиляди, които дължиш на Морни, вярно ли е?

Той наведе очи, вдигна ги, пак сведе поглед. — Оня, който успее да отмъкне дванайсет хиляди от Алекс Морни, трябва да е много по-ловък от мен Бях съвсем близо до него.

— Всъщност — казах — не мисля, че си разтревожен за жена си. Според мен знаеш къде е. Защото тя изобщо не е бягала от теб. Избягала е само от майка ти.

Вдигна поглед и нахлузи едната ръкавица. Нищо не каза.

— Може би ще си намери работа — продължих — и ще изкарва достатъчно, за да издържа и теб.

Той отново се загледа в пода, извърна се леко надясно и облеченият му в ръкавица юмрук описа къса стегната дъга. Отместих брадичка от пътя на юмрука му, хванах китката му, бавно я върнах до гърдите му, като се облегнах с цялата си тежест върху него. Той отстъпи крачка назад и задиша тежко. Китката му беше тънка. Обхванах я цялата и пръстите ми се срещнаха.

Стояхме така и се гледахме в очите. Той дишаше тежко като пиян, устата му беше разтворена, устните — опънати назад. Ситни яркочервени петна избиха по бузите му. Опита се да изтръгне ръката си, но аз така се бях облегнал отгоре му, че за да се задържи на крака, трябваше да отстъпи леко назад. Лицата ни бяха на сантиметри едно от друго.

— Как така татенцето не ти е оставило парици? — подметнах подигравателно. — Или вече си профукал всичко?

Той процеди през зъби, като все още се опитваше да се освободи:

— Ако това влиза в мръсната ти работа и ако имаш предвид Джаспър Мърдок, той не ми е баща. Баща ми се казваше Хорас Брайт, фалира по време на Голямата депресия и се хвърли от прозореца на кабинета си.

— Лесен си за доене, ама млякото ти е много рядко. Извинявай, дето казах, че жена ти ще те издържа. Исках само да те раздразня.

Пуснах му ръката и отстъпих. Той все още пъхтеше и трудно си поемаше дъх. Очите му бясно святкаха, но не повиши глас.

— Е, получи, каквото искаше. Сега, ако си доволен, ще си тръгна.

— Направих ти услуга — казах. — Човек, който размахва оръжие, не трябва тъй лесно да се докача. По-добре се отърви от пистолета.

— Това си е моя работа — каза той. — Извинявай, че посегнах да те ударя. Може би нямаше да те боли много, ако бях улучил.

— Няма нищо.

Той отвори вратата и излезе. Стъпките му замряха по коридора. Още един откачен. Почуквах по зъбите си с кокалчетата на пръстите си в такт със стъпките му, докато ги чувах. После се върнах при бюрото, погледнах в тефтера и вдигнах слушалката на телефона.