Реймънд Чандлър
Високият прозорец (26)

27

Докато отключа и отворя вратата, Шо вече се надигаше от канапето. Той беше едър мъж с очила и високо изпъкнало плешиво чело, което правеше ушите му да изглеждат, като че ли са се подхлъзнали надолу. На лицето му грееше усмивка на учтива глупост. Момичето седеше в креслото зад малката масичка. Не правеше нищо, просто седеше.

— А, ето го и мистър Марлоу — изчурулика Шо. — Да. Именно. Ние с мис Дейвис разговаряхме много приятно. Тъкмо й разправях, че прадедите ми са дошли от Англия. Тя, ъ-ъ-ъ, не ми каза откъде са дошли нейните.

Докато изговори всичко това, той измина половината разстояние до вратата.

— Много любезно от ваша страна, мистър Шо — казах аз.

— Моля ви, моля ви — изчурулика той. — А сега ще бягам. Вечерята ми сигурно…

— Много мило от ваша страна — повторих. — Благодаря ви. Той кимна и изчезна. Неестествената веселост на усмивката му като че остана да виси във въздуха, дори след като вратата щракна зад гърба му, като усмивката на Чешърската котка от „Алиса в страната на чудесата“.

— Здравей — казах й аз.

— Здравейте — отвърна тя.

Гласът й беше съвсем спокоен, съвсем сериозен. Беше облечена в кафеникав летен костюм, с широкопола, ниско нахлупена сламена шапка с кафява кадифена панделка в съвсем същия цвят като обувките и кожените ивици по ръбовете на ленената й чанта плик. Шапката беше нахлупена под твърде екстравагантен за нея ъгъл. Не беше сложила очилата си.

Ако не бе лицето й, щеше да изглежда съвсем нормално. Преди всичко погледът й беше налудничав. Облещени, очите й бяха приковани в една точка. Речеше ли да ги отмести, движението им бе тъй затруднено, че чувах скърцане. Устата й беше здраво стисната в ъглите, но средата на горната й устна постоянно бягаше нагоре и настрани, оголвайки зъбите, сякаш я дърпаха тънки невидими нишки. На моменти устната й отскачаше тъй силно нагоре, че изглеждаше чак невероятно, и тогава цялата долна част на лицето й се изкривяваше в спазми, а когато отминаваха, устните й се затваряха плътно, а после всичко започваше отново. Освен това нещо ставаше и с врата й, защото главата й много бавно се извърташе наляво под ъгъл от около четиридесет и пет градуса. Там спираше, разтърсваше я тик и главата бавно се връщаше в нормалното си положение.

Комбинацията от тези две движения заедно с вдървеността на тялото, стиснатите в скута ръце и облещеният поглед можеха да нанесат тежък удар на нервите на всеки човек.

На бюрото ми имаше тенекиена кутия с тютюн за лула, а между бюрото и нейния стол се намираше масичката за шах и кутията с фигурите. Извадих лулата от джоба си и отидох да я напълня с тютюн от кутията. По този начин застанах от другата страна на масичката, точно срещу нея. Чантата й лежеше на ръба на масичката, малко встрани от нея. Тя подскочи, като се приближих до бюрото, но после отново изпадна в първоначалното си състояние. Дори направи усилие да се усмихне.

Натъпках лулата, драснах клечка кибрит, запалих я и останах така с клечката в ръка, след като вече я бях духнал.

— Не си си сложила очилата — казах.

Тя проговори. Гласът й беше спокоен, сдържан.

— О, аз ги нося само из къщи и когато чета. Те са в чантата ми.

— Сега си в къщи. Трябва да си ги сложиш. Протегнах непринудено ръка към чантата. Тя не помръдна.

Изобщо не погледна към ръцете ми. Очите й бяха впити в лицето ми. Извърнах се леко, докато отварях чантата й. Напипах калъфката с очилата и я плъзнах по масичката към нея.

— Сложи ги — казах.

— Ах, да, ще ги сложа. И май трябва да си сваля шапката…

— Да, свали я.

Тя сне шапката от главата си и я сложи на коленете си. После си спомни за очилата и забрави шапката. Тя падна на пода, когато посегна да вземе очилата. Сложи ги. Това според мен значително оправи външния й вид.

Докато вършеше това, аз извадих пистолета от чантата й и го пъхнах в задния си джоб. Не мисля, че ме видя. Приличаше ми досущ на автоматичния 25-калибров колт с дръжка от орехово дърво, който бях видял предишния ден в чекмеджето на бюрото й.

Седнах на канапето и казах:

— Тъй, сега какво ще правим? Гладна ли си?

— Бях в къщата на мистър Ваниър — каза тя.

— О!

— Той живее в Шърман Оукс. В края на Ескамило драйв. В самия край.

— Сигурно — казах, без да имам нищо предвид, и се опитах да пусна колелце дим, но не успях. Някакъв нерв на бузата ми се опитваше да се изпъне като струна. Това не ми хареса.

— Да — отрони тя със спокойния си глас, а горната й устна отскачаше и се прибираше и главата й се извърташе наляво и рязко се връщаше в нормалното си положение. — Там е много тихо. Мистър Ваниър живее в тази къща от три години. Преди това е живял на Холивудските хълмове, на улица „Дайъмънд“. Живеел с някакъв друг човек, но не се спогаждали много, така каза мистър Ваниър.

— Напълно го разбирам — казах аз. — От колко време познаваш мистър Ваниър?

— От осем години. Но не го познавам добре. От време на време му носех разни… пакети. Той обичаше аз да му ги нося.

Пак се опитах да духна колелце. Не стана.

— Разбира се — продължи тя, — никога не съм го харесвала. Страхувах се, че може… че може да опита…

— Но нали не се е опитал?

За първи път на лицето й се изписа нормално човешко изражение на изненада.

— Не — отвърна. — Не се опита. Но беше по пижама.

— Живее си човекът живота. Въргаля се цял ден по пижама. Върви им на някои хора, а?

— Когато знаеш някои работи, хората ти плащат пари, за да ги забравиш — каза тя сериозно. — Мисиз Мърдок е толкова добра към мен, нали?

— Разбира се. Колко пари му занесе днес?

— Само петстотин долара. Мисиз Мърдок каза, че само толкова може да даде, а всъщност тя и толкова не може да си позволи. Каза, че трябва да се сложи край на това. Не може да продължава повече. Мистър Ваниър все обещава да престане, но не го прави.

— Такива са си.

— Така че само едно нещо можеше да се направи. Знаех го от години всъщност. За всичко съм виновна аз, а мисис Мърдок е тъй добра към мен. А нещата не можеха да станат по-лоши за мен, отколкото са, така ли е?

Вдигнах ръка и хубаво разтърках бузата си, за да успокоя нерва. Тя забрави, че не съм й отговорил на въпроса, и продължи:

— И го направих. Той беше там, по пижама, до него — чашата му. Усмихваше ми се цинично. Дори не стана да ми отвори. Но на външната брава имаше ключ. Някой си беше забравил там ключа. Беше… беше… — гласът й заседна в гърлото.

— Беше ключ на вратата — помогнах й аз. — И значи си могла да влезеш.

— Да. — Тя кимна и почти се усмихна. — Всъщност никак не беше трудно. Дори не си спомням дали чух гърмежа. Но трябва да е имало гърмеж, разбира се, и то доста силен.

— Сигурно — казах аз.

— Отидох съвсем близо до него, за да съм сигурна, че ще го улуча.

— А мистър Ваниър какво направи?

— Нищо. Само дето ми се усмихваше цинично. Е, това е всичко. Не исках да се върна при мисис Мърдок и да й създавам неприятности. Нито на Лесли.

Гласът й премина в шепот, като произнесе името му, а през тялото й премина тръпка.

— Затова дойдох тук — продължи тя. — И като не отговорихте на звънеца, намерих стаята на управителя и го помолих да ме пусне тук, да ви почакам. Уверена бях, че ще знаете какво трябва да се направи.

— А докосна ли нещо, докато беше в къщата на Ваниър? — попитах. — Можеш ли да си спомниш? Имам предвид — освен външната врата. Може би просто си влязла през вратата и си излязла, без да се докоснеш до нещо?

Тя се замисли и главата й престана да се върти.

— Да, спомням си. Загасих лампата, преди да си тръгна. Една такава лампа, дето свети нагоре, с големи крушки. Загасих я.

Аз кимнах и й се усмихнах. Марлоу, целият една жизнерадостна усмивка.

— Кога стана това? Преди колко време?

— Точно преди да дойда тук. Дойдох с колата. Колата на мисис Мърдок, за която питахте вчера. Забравих да ви кажа, че тя не я взе, когато си отиде. Или може би ви казах? Да, сега си спомням, че ви казах.

— Значи така. Оттам дотук е най-малко половин час път. Тук си вече близо час. Значи трябва да е било около пет и половина, когато си излязла от къщата на Ваниър. И си загасила лампата.

— Точно така. — Тя кимна отново, много бодро. Доволна, че си спомня. — Загасих я.

— Искаш ли да пиеш нещо?

— Не — разтърси тя енергично глава. — Аз никога не пия.

— Имаш ли нещо против, ако аз си налея една чаша?

— Не, естествено, защо да имам нещо против?

Станах и я изгледах изпитателно. Устната й все така се повдигаше, главата й още се въртеше, но ми се стори, че вече не тъй силно. Ритъмът замираше.

Не знаех докога да продължавам в този дух. Може би колкото повече говори, толкова по-добре. Никой не знае колко време е необходимо, за да се преодолее един шок.

— Къде живееш? — попитах аз.

— Ами че аз живея при мисис Мърдок, в Пасадина.

— Искам да кажа, откъде си, къде са родителите ти?

— Родителите ми живеят в Уичита. Но аз никога не ходя там. От време на време им пиша, но от години не съм ги виждала.

— С какво се занимава баща ти?

— Има лечебница за кучета и котки. Той е ветеринарен лекар. Надявам се, че няма да научат за това. Миналия път не разбраха, мисис Мърдок скри от всички.

— Може да не стане нужда да разбират — казах аз. — Ще отида да си налея една чаша.

Заобиколих стола й, отидох в кухнята и си налях от силно, по-силно. Изпих го на един дъх, извадих пистолета от задния си джоб и проверих дали е спуснат предпазителя. Помирисах дулото и извадих пълнителя. В цевта имаше патрон, но пистолетът беше от онези, дето не стрелят, ако пълнителят е изваден. Надникнах в цевта. Гилзата вътре беше друг размер и се беше заклинила. Приличаше ми на тридесет и втори калибър. Гилзите в пълнителя бяха от калибъра на пистолета, по-малки. Сглобих отново пистолета и се върнах във всекидневната.

Не бях чул никакъв звук. Тя просто се бе свлякла на пода и лежеше пред стола, върху хубавата си шапка. Беше хладна като скумрия.

Изпънах я, свалих очилата и проверих да не си е глътнала езика. После пъхнах сгъната носна кърпа в устата й, за да не си прехапе езика, като дойде на себе си. Отидох до телефона и се обадих на Карл Мое.

— Тук е Фил Марлоу, докторе. Имате ли още пациенти, или вече свършихте?

— Свърших. Тъкмо излизах. Какво има?

— Обаждам се от къщи. Живея в апартаментите Бристъл, номер четиристотин и осем, ако сте забравили. Тук едно момиче припадна. Не ме е страх от припадъка, но се боя да не се побърка, като дойде на себе си.

— Не й давайте алкохол — каза той. — Тръгвам веднага. Затворих телефона и коленичих до нея. Започнах да разтърквам слепоочията й. Тя отвори очи. Устната й започна да играе. Издърпах носната кърпа от устата й. Тя ме погледна и каза:

— Ходих в къщата на мистър Ваниър. Той живее на Шърман Оукс. Аз…

— Ще имаш ли нещо против, ако те вдигна и те сложа да легнеш на канапето? Спомни ли си кой съм — Марлоу, големият глупак, който задава неприятни въпроси.

— Здравей — каза тя.

Аз я вдигнах. Тя се вдърви в ръцете ми, но не каза нищо. Положих я на канапето, оправих й полата, пъхнах възглавница под главата й и вдигнах шапката й от пода. Беше се сплескала като мекица. Оправих я колкото можах и я сложих върху бюрото.

Тя ме следеше с очи през цялото време.

— Извика ли полиция? — попита тихо.

— Не още — казах. — Бях много зает.

Тя се изненада. Не съм сигурен, но ми се стори, че и малко се засегна.

Отворих чантата й и се обърнах с гръб към нея, за да пусна обратно пистолета. Докато правех това, хвърлих едно око и на останалото съдържание. Обикновените дреболии, една-две носни кърпи, червило, пудриера от сребро и червен емайл, няколко книжни кърпички, портмоне с монети и няколко банкноти, никакви цигари, никакъв кибрит, никакви билети за театър.

Отворих ципа на вътрешното отделение. Вътре беше шофьорската й книжка и пачка пари, десет банкноти от петдесет долара. Разгледах ги. Нито една от банкнотите не беше чисто нова. Вътре в ластичето, което ги държеше, имаше пъхната бележка. Извадих я, разтворих я и я прочетох. Беше чисто написана на машина, с днешна дата. Най-обикновена разписка, която, ако бе подписана, щеше да удостоверява, че някой е получил 500 долара в брой.

Но, изглежда, никога вече нямаше да бъде подписана. Пъхнах парите и разписката в джоба си. Затворих чантата и хвърлих поглед към канапето. Тя гледаше в тавана и отново спазми кривяха лицето й. Влязох в спалнята и извадих одеяло, за да я завия. После отидох в кухнята и си налях още една чашка.