Реймънд Чандлър
Високият прозорец (24)

25

Във фоайето на Белфънт билдинг, в единствения осветен асансьор, върху нагънатото сукно, седеше неподвижно същата реликва с воднистите очи и разиграваше ролята на забравения човек. Влязох в кабината и изкомандувах: „Шести“.

Асансьорът се разтресе и задумка нагоре. На шестия спря, аз слязох, старецът се подаде навън от кабината, за да плюе, и попита вяло:

— Кво става?

Извърнах се с цялото тяло като въртяща се кукла-манекен и го зяпнах. Той каза:

— Днес сте със сив костюм.

— Така е — казах, — вярно.

— Хубав е. И синият, с който бяхте вчера, ми харесва.

— Продължавай — подканих го. — Изплюй камъчето.

— Качихте се на осмия етаж. Два пъти. Втория път беше доста късно. Върнахте се от шестия. Малко след това нахлуха момчетата със сините униформи.

— Има ли от тях сега горе?

Той поклати глава. Лицето му беше като празен паркинг.

— Не съм им казал нищо. А сега е много късно вече. Ще ме изядат с парцалите.

— Защо? — попитах аз.

— Защо не им казах ли? Да вървят по дяволите. Вие разговаряхте с мен като с човек. Много малко хора правят това. Пък и знам, че нямате нищо общо с убийството.

— Не постъпих почтено с вас — казах. — Никак.

Извадих визитната картичка и му я подадох. Той порови и измъкна от джоба си чифт очила в метални рамки, закачи ги на носа си и намести картичката на около тридесет сантиметра от него. Бавно я прочете, като движеше устни, изгледа ме над очилата и ми я върна.

— По-добре си я задръжте. Да не би да я изпусна от разсеяност. Сигурно животът ви е страшно интересен.

— И да, и не. Как ви беше името?

— Гранди. Може да ми викате просто „татко“. Кой е убиецът?

— Не зная. Не забелязахте ли някой да се качва, или да слиза, някой, който няма нищо общо с тази къща или ви се е видял особен?

— Аз не съм много наблюдателен. Вас случайно ви забелязах.

— Висока блондинка например или висок слаб мъж с бакенбарди, на около тридесет и пет години?

— Не.

— Всеки ли, който се качва и слиза, се вози във вашия асансьор?

Той кимна с вехтата си глава.

— Освен ако не използуват резервното пожарно стълбище. То излиза на задната улица, вратата е с резе. Инак могат да влязат само оттук, но отстрани на асансьора има стълби до втория етаж. А оттам лесно се стига до пожарната стълба. Това е положението.

Аз кимнах.

— Мистър Гранди, ще приемете ли пет долара, не като подкуп, а като знак на уважение от искрен приятел?

— Синко, ти ми дай петте долара и гледай с каква скорост ще изчезне Абрахам Линкън.

Подадох му ги, но преди това им хвърлих едно око. Действително на банкнотата беше изобразен Линкън.

Той я сгъна няколко пъти и я скъта дълбоко в джоба си.

— Много мило от ваша страна. Надявам се, че не мислите, че си я изпросих.

Поклатих отрицателно глава и тръгнах към коридора, като четях пак табелките по вратите: Доктор Е. Д. Бласкоуиц, лекар-хиропрактик; Долтън и Рийз, машинописни услуги; Л. Придвю, експерт-счетоводител; четири врати без табели; куриерска служба „Мое“; още две врати без табели; Х. Р. Тийгър, зъботехник. Намираше се два етажа под кабинета на Морнингстар, но стаите бяха различно разположени: Тийгър имаше само една входна врата и разстоянието между неговата и съседната беше по-голямо.

Дръжката не поддаде. Почуках. Никой не отвори. Почуках по-силно, но със същия резултат. Върнах се при асансьора. Беше все още на шестия етаж. Татко Гранди ме гледаше как се приближавам, сякаш ме виждаше за пръв път.

— Знаеш ли нещо за Х. Р. Тийгър? — попитах го аз. Той се замисли.

— Тромав, възрастен, размъкнати дрехи, мръсни нокти като моите. Виж, сега, като стана дума, се сещам — днес не съм го виждал.

— Мислиш ли, че управителят ще ме пусне да вляза в стаите му, за да поогледам наоколо?

— Управителят е любопитен. Не бих ви препоръчал.

Той много бавно извърна глава и погледна към стената на асансьора. Над главата му, на голям металически пръстен, висеше ключ. По-точно шперц. Татко Гранди обърна пак главата си в нормално положение, стана от табуретката и каза:

— А сега трябва да отида до едно място.

И отиде. Когато вратата след него се затвори, аз взех ключа, върнах се пред вратата на Х. Р. Тийгър, отключих я и влязох.

Попаднах в малко тъмно антре, обзаведено крайно пестеливо. Два стола, висок пепелник, купен от магазин за намалени стоки, лампион от най-евтините, ниска боядисана дървена маса с нахвърляна стари списания. Вратата зад мен се затвори и в антрето стана съвсем тъмно, ако не се смята малкото светлина, която проникваше през матовото стъкло на вратата. Запалих — лампата и отидох до вътрешната врата, разположена в средата на стената, която разделяше стаята на две помещения. На нея пишеше: „Х. Р. Тийгър. Вход забранен.“ Не беше заключена.

Влязох в квадратен кабинет с два прозореца, гледащи на изток, без завеси и с много прашни первази. Имаше въртящ се стол, два стола с прави облегалки — и двата от обикновено боядисано дърво — и едно почти квадратно писалище. Върху него нямаше нищо, ако не се броят старата попивателна преса, евтиният комплект за писане и кръгъл стъклен пепелник, в който имаше пепел от пура. Чекмеджетата бяха пълни с прашни хартии, кламери, ластици, огризки от моливи, използувани попивателни, четири неунищожени марки от два цента, няколко бланки с адреса му, пликове и формуляри.

Теленото кошче за отпадъци беше пълно с боклуци. Изгубих почти десет минути, докато ги прегледам внимателно. Това, което научих, го знаех почти със сигурност и преди това: че Х. Р. Тийгър нямаше голяма клиентела, че изпълняваше поръчките на няколко дребни зъболекари от небогатите квартали на града, зъболекари с бедни кабинети над някой магазин, които не притежават умения и уреди, за да вършат сами зъботехничната си работа, и затова предпочитат да изпращат поръчките си при себеподобни занаятчии вместо в големите, модерни лаборатории, които не биха им отпуснали кредит.

Но все пак намерих нещо. Домашният адрес на Тийгър на улица „Тобърмън“ 1354Б, написан на квитанцията за газта.

Изправих се, натъпках боклука обратно в кошчето и опитах дървената врата, на която пишеше „Лаборатория“. Бравата беше нова, макар „Йейл“, и шперцът не ставаше за нея. Нямаше какво повече да правя тук. Изгасих лампата в антрето и излязох.

Асансьорът пак беше долу. Извиках го със звънеца, а когато дойде, промъкнах се зад татко Гранди, като скришом закачих ключа над главата му. Ключът се удари и издрънча. Той се ухили.

— Изчезнал е — казах. — Сигурно снощи. Трябва да е носел доста неща със себе си. Бюрото му е изпразнено.

Татко Гранди кимна.

— Носеше два куфара. Макар че случайно забелязах това. Често ходи с куфар. Предполагам, че сам разнася поръчките си.

— Какви поръчки? — попитах аз, колкото да се намирам на приказки, докато асансьорът поеме надолу с ръмжене.

— Ами нескопосани ченета за стари нещастници като мен — отвърна татко Гранди.

— Едва ли би забелязал — казах аз, докато вратите се отваряха с мъка. — С твоето зрение много работи изпускаш.

Той се ухили:

— Какво е направил?

— Ще отида в дома му да разбера това. Мисля, че най-вероятно е предприел пътешествие в неизвестно направление.

— Нямам нищо против да се сменим — каза татко Гранди — дори и да е стигнал само до Сан Франциско и там да са го спипали, пак бих си сменил мястото с неговото.