Реймънд Чандлър
Високият прозорец (14)

14

Беше се надигнал вятър със сух, напрегнат привкус, клатеше върховете на дърветата, караше уличната лампа в страничната уличка да хвърля сянка като пълзяща лава. Направих завой и отново тръгнах на изток.

Заложното магазинче се намираше на „Санта Моника“, близо до Уилкокс — тихо старомодно местенце, нежно плискано от вълните на времето. На витрината имаше всичко, което може да ти мине през ума, от комплект мухи за ловене на пъстърва в тънка дървена кутия до портативен орган, от сгъваема детска количка до скъп фотоапарат с десетсантиметров обектив, от седефен лорнет в избелял плюшен калъф до „Колт“, калибър 44, само за един изстрел — модел, който все още произвеждат за пазачите на реда и закона в западните щати, защото дядовците им на него са ги учили как да изтъняват с пила спусъка и как да стрелят с издърпване на петлето назад.

Влязох в магазинчето, над главата ми дрънна звънче, някой затътра нозе и издуха нос далеч в дъното, след което се чуха стъпки. Стар евреин с черно кепенце на тила се приближи от другата страна на тезгяха, като ми се усмихваше над очила със стъкла половинки.

Измъкнах кесията за тютюн, извадих от нея Брашъровия дублон и го сложих върху тезгяха. Витрината отпред беше от прозрачно стъкло и аз се почувствувах гол. Никакви облечени в ламперия сепарета с ръчно изработени плювалници и автоматично затварящи се врати.

Старчето взе монетата и я вдигна.

— Златна, нали? Сигурно сте намерили имане — рече ми с леко намигване.

— Двайсет и пет долара — казах аз. — Жената и децата са гладни.

— Ах, колко ужасно. Злато е, усеща се по тежестта. Може да е само злато или платина — небрежно я претегли той върху миниатюрни везни. — Наистина е злато. Значи искате десет долара?

— Двадесет и пет.

— А какво да я правя, ако ви дам двайсет и пет? Да я продам ли? В нея може да има злато за петнадесетина долара. Добре. Петнайсет.

— Имате ли сигурен сейф?

— Господине, в нашия занаят ще намерите най-сигурните сейфове, които могат да се купят с пари. Няма за какво да се тревожите. Значи петнайсет долара?

— Пишете квитанцията.

Той я изписа отчасти с молива, отчасти с езика си. Дадох му истинското си име и адрес. Апартаментите Бристъл, 1624, Норт Бристъл авеню, Холивуд.

— Живеете в такъв квартал, а залагате вещи за петнайсет долара — тъжно отбеляза евреинът, откъсна моята половинка от квитанцията и ми брои парите.

Отидох до близката дрогерия, купих плик, помолих за писалка и изпратих квитанцията на собствения си адрес.

Отвътре бях гладен и кух. Отидох на Вайн да вечерям и след това отново подкарах към центъра. Вятърът се усилваше и ставаше все по-сух. Кормилото под пръстите ми беше като пясъчно, а ноздрите си усещах стегнати, изопнати.

Тук-там по високите здания светеха прозорци. Големият зелено-хромов магазин за конфекция на ъгъла на Девета улица и Хил Стрийт пламтеше с всичките си лампи. В Белфънт билдинг някои прозорци също светеха, но не бяха много. Същият стар кираджийски кон седеше в асансьора върху нагънатото сукно и гледаше пред себе си с невиждащи очи, кажи-речи, вече пътник.

— Знаете ли как мога да се свържа с домоуправителя? — попитах го аз.

Той бавно извърна глава и погледна през рамото ми.

— Чувам, че в Ню Йорк имало асансьори като фурии. Вземали по трийсет етажа наведнъж. Страхотна скорост. Тъй било в Ню Йорк.

— По дяволите Ню Йорк — отвърнах. — На мен ми харесва тук.

— Сигурно умни хора карат тези бързи куклички.

— Не се заблуждавай, татенце. Тия умници само натискат копчета, казват „Добро утро, мистър Едикойси“ и се любуват на забележителностите си в огледалата на кабините. Но виж, за древен модел като този трябва наистина да си човек на място. Доволен ли си?

— Работя по дванайсет часа на ден — рече той. — И съм щастлив, че имам работа.

— Гледай да не те чуят от профсъюза.

— Знаеш ли какво мисля за профсъюза? — Поклатих глава. Той ми каза. Сетне свали поглед надолу и почти ме погледна. — Не съм ли те виждал вече?

— Та какво каза за домоуправителя? — меко настоях аз.

— Преди година си строши очилата. — За малко да се изхиля. Почти му се изхилих.

— Да. Къде да го намеря по това време?

Той ме погледна почти в очите.

— А, домоуправителя ли? Трябва да си е в къщи.

— Сигурно. Вероятно. Или е отишъл на кино. А къде е това къщи? Как се казва?

— Трябва ли ти за нещо?

— Да. — Стиснах юмрук в джоба си и се опитах да се сдържа да не започна да крещя. — Трябва ми адресът на един от наемателите. Няма го в телефонния указател — имам предвид домашния му адрес. Там, където живее, когато не е на работа. Нали разбираш — дома му.

Извадих ръце от джобовете и започнах бавно да изписвам с пръсти във въздуха: у д-о-м-а.

— Кой наемател? — попита старчето.

Въпросът беше тъй конкретен, че ме стъписа.

— Мистър Морнингстар.

— Той не си е у дома. Още е в кабинета си.

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм, разбира се. Аз много-много не забелязвам хората, но и той е стар като мен и него винаги го забелязвам. Още не е слизал тази вечер.

Влязох в кабината и рекох:

— Осми.

Старецът се пребори, с вратите и ние заскрибуцахме нагоре. Повече не ме погледна. Когато кабината спря и аз слязох, той не ми проговори, нито ме погледна. Остана да си седи с невиждащи очи, прегърбен върху сукното на дървената табуретка. Когато завивах в чупката на коридора, той все тъй седеше. На лицето му отново се бе върнало завеяното изражение.

В дъното на коридора светеха две остъклени врати. Виждаха се само те двете. Поспрях отвън, за да запаля цигара и да се ослушам, но не долових звук от никаква дейност. Отворих вратата, на която пишеше „Вход“, и влязох в тясната стаичка с малкото секретарско бюро. Дървената врата бе все така открехната. Запътих се към нея, почуках на дървото и рекох:

— Мистър Морнингстар.

Никакъв отговор. Тишина. Не се чуваше дори дишане. Космите на тила ми настръхнаха. Прекрачих прага. Лампата осветяваше ярко стъкления похлупак на бижутерските везни, старото, излъскано дърво около покритата с кожа повърхност на бюрото, страничните полирани плоскости, четвъртитото бомбе на черна обувка и белия памучен чорап над нея. Обувката беше наклонена под неестествен ъгъл и сочеше тавана. Останалата част от крака беше зад ъгъла на големия сейф. Влязох в стаята, сякаш газя през тресавище.

Той лежеше сгърчен, по гръб. Много сам, много умрял.

Вратата на сейфа зееше широко разтворена, а в ключалката на вътрешното отделение висеше връзка ключове. Металното чекмедже бе издърпано навън. Беше празно. А може да е имало пари.

Като че ли нищо друго в стаята не бе променено.

Джобовете на стареца бяха издърпани навън, но аз не го докоснах, освен дето се наведох и опрях опакото на дланта си до синьоморавото му лице. Като че докоснах корема на жаба. От едното слепоочие, там, където беше ударен, се процеждаше ивица кръв. Но този път във въздуха не се носеше мирис на барут и моравият цвят на лицето подсказваше, че е умрял от разрив на сърцето, вероятно предизвикан от шок и уплаха. Което пак си го правеше убийство.

Оставих лампите да светят, избърсах бравите и слязох по аварийните стълби до шестия етаж. Мимоходом четях имената по вратите — и аз не знам защо. X. Р. Тийгър, зъботехник. Л. Придвю, експерт-счетоводител, Долтън и Рийз, машинописни услуги, Е. Д. Бласкоуиц, а отдолу, по-ситно: лекар хиропрактик.

Асансьорът изръмжа нагоре, а старецът не ме погледна. Лицето му беше празно като моя мозък.

От ъгъла се обадих в най-близката болница, без да си кажа името.