Елиаза Базна
Аз бях Цицерон (7)

О, АЛЛАХ, ЕЗРА Е ТУК!

Пристигането на Езра разби всички разумни намерения. Аз бях двадесет години по-възрастен от нея! Бях суетен, безсрамен, сантиментален, циничен, суеверен и грозен. Горях от амбиция и съжалявах сам себе си. Нямах нито едно качество, достатъчно силно, което да ме накара да изпратя Езра обратно на баща й.

Тя беше седемнадесетгодишна. Едно русо момиче, като много туркини от гръцки произход. Имаше гъвкаво тяло и се смееше предизвикателно, защото инстинктивно чувствуваше еротизиращото влияние, което излъчваше. Маноли Филоти, Мустафа, даже бътлерът Зеки започнаха да се топят по нея. Езра внесе живот в стаите на прислугата, разбуди мъжкия персонал на посолството, остави се да я галят, милват, да я глезят. Тя се беше изплъзнала от настойничеството на родителите и сега се наслаждаваше на свободата си. При мисълта, че може би Мустафа е близо до нея тъкмо тогава, когато аз трябваше да се грижа за сър Хю, подлудявах и се отнасях към нея студено и с присмех.

— Не знам дали би могла да намериш тук работа. Облеклото ти е лошо, държането ти — много шумно.

— Мустафа каза…

— Мустафа няма успех при жените. Той се радва, че най-после се е харесал на някоя.

— Но той никак не ми харесва!

— Въпреки това нищо не мога да променя. Ако искаш, можеш да излизаш с него. Аз нямам много време за тебе.

— Но аз искам да ми кажеш какво грешно правя!

— Казах ти вече, че аз имам малко време. Присмех, студенина и грубост бяха моето единствено оръжие срещу нейната младост. Дадоха й стаята на Маноли.

— Не вярвам, че леди Мери ще ти разреши да останеш тук по-дълго време. Най-добре ще е да пиша на баща ти…

— Не искам да се върна у дома! Моля те, помогни ми да остана тук!

— Тогава иди първо при фризьор!

Косата й беше прекрасна, обичах русите й отблясъци. Но поради това, че аз я нагрубявах, тя стана вътрешно несигурна.

Усещах нейните безпомощни погледи, усещах как ласканията на другите бяха загубили влиянието си над нея и как тя се стремеше с всичко, за да получи от мене поне една малка похвала. Аз се стремях да не забелязвам момичето, въпреки че то отдавна беше станало господарка на мислите ми.

Бях в стаята за гладене и гладех няколко костюма на сър Хю, когато внезапно електричеството спря.

Отидох до стената, където беше таблото за бушоните. Там стоеше Езра.

— Вероятно някой от бушоните е изгорял. Иди при Мустафа да ти даде нови — казах аз.

— Не са изгорели. Аз трябваше да ги отвъртя.

Гледах я втренчено. Тя побърза да ми обясни.

— Дошли са работници. Те работят нещо на касата за парите. Затова трябваше да изключа бушоните…

Не я слушах вече. Това, което Езра смяташе каса за пари, беше касата за секретните документи. Отидох бързо в кабинета на посланика. Един от служителите на посолството, който принадлежеше към службата за безопасност, седеше на един стол и гледаше скучно двамата работници, които работеха на касата.

— Необходимо ли е да бъдат изключени всички бушони? — запитах аз студено. — Трябва ми електричество. Сър Хю ще ме упрекне…

Вратата на касата беше отворена. Работниците монтираха нещо на сигналната уредба. Никой не обърна внимание на това, което казах.

Ядосано им извиках.

— Сега ще включа всички бушони отново! — и тръгнах. Това имаше успех. Един от техниците дойде намръщен след мене.

— Не се дръж така!

— Аз трябва да гладя.

— Къде са бушоните?

Показах му мястото. Езра стоеше все още на мястото си до таблото с бушоните.

— Ако ще работите само на сигналната уредба, достатъчно е да извадите само единия бушон, на който е включена уредбата — казах надменно аз.

— Сам знам това — изръмжа мъжът.

Той трябваше да тича няколко пъти насам-натам, докато установи кой бушон беше за сваляне. След това завъртя здраво всички останали, а само единия слабо.

— В края на краищата няма нужда да бъде изключено електричеството в цялата къща, за да не звъни вашето звънче от сигналната уредба — усмихнах се аз.

Техникът се върна в кабинета. Погледнах Езра. Пошепнах й.

— Запомни този бушон!

Тя не разбра какво имах пред вид.

— Защо?

— Ти трябва само да го запомниш. Друго нищо!

Обхвана ме отново моето старо уверено в победата безсрамие. Като че ли щастливата нишка, за която мислех, че ме бе напуснала, отново се появи пред очите ми. Когато усещах възхищение, успявах във всичко. И Езра започна да ми се възхищава.

— Помисли малко защо една каса трябва да бъде осигурена със сигнална уредба, когато е достатъчно да се отвърти един бушон, достъпен за всекиго, за да не функционира уредбата — обясних й аз.

— Не те разбирам — проговори тя.

— Ще ти обясня всичко довечера.

Аз я оставих да седи при таблото с бушоните и се върнах в стаята за гладене. Ютията отново се нагря.

Двамата с Езра седяхме в едно такси.

— Карайте през стария град, покрай цитаделата, след това по бул. „Ататюрк“, после към хълмовете.

Правеше ми удоволствие да давам такива небрежни нареждания и при това да чувствувам Езра до себе си. Показах й нощния град. Гласът ми беше студен, като че ли изпълнява само един досаден дълг. Аз знаех, че нейните мисли са съвсем на друго място.

— Защо ми подари палтото? — попита тя съвсем тихо и срамежливо. Бяхме ходили в ABC и аз й бях купил хубаво, меко, подплатено с кожа палто. Изненаданото й лице ми направи удоволствие.

Отговорих й почти между другото.

— Твоето старо палто не ми харесваше. Ти трябва да направиш малко усилие, ако искаш да изглеждаш хубава. Ето там е цитаделата.

Тя погледна нататък, но личеше, че не я интересува. Палтото я занимаваше повече.

— То беше много скъпо.

— Не се грижи за това.

За нея аз бях една загадка. Отнасях се с нея безразлично, почти грубо и въпреки всичко й правех скъпи подаръци.

Ние пътувахме по осветената блестяща улица, бул. „Ататюрк“, надолу. Колата се плъзгаше безшумно по снега. Аз трябваше да се овладея, да не взема Езра в прегръдките си. Но това щеше да провали всичко. Улиците ставаха по-тихи, ние пътувахме през елегантните вилни квартали вън от града. Беше сибирската зима на Анадола. Хълмовете лежаха под дебела снежна покривка. Студено и ясно се извисяваше небето над нас.

— Да се разходим малко.

Аз помолих шофьора да спре:

— Чакайте тук!

Вървях до Езра, ръцете дълбоко в джобо-ветена балтона. Не поглеждах момичето. Отнякъде се понесе виене, полузадавено, заплашващо.

— Вълци — обясних й аз. — През зимата слизат почти до крайните квартали на града. Не се страхувай. Студено ли ти е?

Видях, че трепереше от студ.

— Не — промърмори тя.

— Какво мислиш за тази война? Тя ми хвърли недоумяващ поглед.

— Какво ме засяга това?

— Правилно — казах, — и ти си на мнение, че трябва да ни оставят на спокойствие в тази война.

Тя направи една несигурна гримаса.

— Нищо не разбирам…

— Искаш ли да отидеш да учиш в университета?

Моят въпрос я изненада. Университет — за едно младо момиче в модерна Турция няма нищо по-желано от това. В повечето области на страната жената все още не значи нищо. Напротив, момиче, което посещава университета, се чувствува действително свободно, модерно и европейско.

Езра наведе глава. Постепенно тя се поддаде на моето внушение.

— Винаги съм имала желание да следвам — пошепна тя.

Снегът скърцаше под краката ни.

— Знаеш ли все още кой бушон трябва да отвъртиш?

Тя ме погледна мълчалива.

— Ако още помниш, ще можеш и ти някой ден да учиш в университета-добавих аз. — Или искаш да станеш прислужничка където и да било?

— Какво общо има това с този бушон? — запита тя с леко учудване в гласа си.

Не й отговорих веднага. Оставих тишината и нашите самотни стъпки да действуват вместо мене.

— Не можеш ли да помислиш сама? — казах студено и делово.

След това внезапно се спрях до нея.

— Това не е каса за пари. Това е каса в която се пазят военни тайни.

Сега за Езра аз бях една тъмна, набита сянка върху белоснежния склон. Позирах като комедиант и бях сигурен в себе си. Ако я бях целунал, щях да бъда за нея не грозен и отблъскващ, а само олицетворение на един авантюрист. Аз я измервах спокойно с погледа си и не се мръдвах. Само й казах:

— Ти трябва да знаеш, че рискуваш всичко. Ела!

Бавно се върнахме към таксито. Нощта предлагаше на Езра студена романтика и примамваща опасност.

— Ти предаваш всичко на германците? — тя постави въпроса си с един детски равностен тон.

— Това не е твоя работа!

Качихме се в колата. Езра се притисна в ъгъла и седеше като вдървена. Аз пушех. Нямах никакви съмнения. Чувах как тя преглъщаше.

Съвсем тихо долових гласа й.

— Още помня кой бушон беше.

— Ще си помисля дали ще мога да те използувам изобщо — отговорих аз.

Това беше вечерта на четвъртия ден от пристигането на Езра в Анкара.

В документите, които фотографирах, се явяваше винаги думата „Оверлорд“. Нямаше почти никакво съмнение, че под това наименование трябваше да се разбира онзи втори фронт, за който руснаците непрекъснато настояваха пред своите съюзници — десанта в Нормандия. С известни разсъждения можеше да се разбере какви бяха намеренията на Рузвелт, Сталин и Чърчил. Чърчил желаеше Турция да влезе във войната. Той беше замислил един десант на гръцка територия и искаше с подкрепата на Турция да вземе Солун и да си възвърне Балкана, той искаше да стъпят на Балкана не само руснаците, а и западните съюзници.

Но турците се колебаеха да станат активни партньори на англичаните. Турците искаха, първо, да се завърши успешно десантът във Франция, тогава да решат дали да влязат във войната. Англичаните изискваха, първо, влизането на Турция във войната и десанта при Солун и след това да се започне с десанта във Франция. Въпросът беше сега кой ще победи при тази дипломатическа борба: настояването на британците или тактиката на бавене на турците.

Езра схвана бързо своята задача. Още на другия ден след нощта в заснежените хълмове тя дойде по обяд в моята стаичка.

— Сър Хю е поканен на обяд.

Аз се засмях. Знаех това, но я запитах:

— Откъде знаеш?

— Видях го да заминава. Маноли ми каза, че той няма да се храни тук.

Тя замълча. Беше вече стигнала дотам, че се вълнуваше да ме изненада. И после допълни:

— И секретарката му излезе.

Аз станах.

— Може би тя си прави една малка разходка.

Езра поклати глава.

— Аз бях при фризьор…

Едва сега забелязах новата й фризура. Погледнах внимателно момичето.

— … когато аз излизах от фризьора, тя влизаше. Там човек много се бави.

Себе си ли бях подстрекавал през последните няколко дни? Отново ли ме обхващаше страх, когато стоях пред решението, дали да отворя касата, снабдена със сигнална уредба, или не? Усмихвах се. Не се оставих Езра да забележи моите колебания.

— Тогава отвърти бушона — казах аз бавно.

Видях колко напрегнато беше лицето й. Видях нейната възбуда. Но тя се овладя и успя да отговори на моята усмивка с усмивка.

— Вече направих това.

Не ми оставаше друг избор. Сега трябваше да действувам.

— Ти ще чакаш в коридора пред моята стая! Гледах момичето студено и въздържано.

— Добре — прошепна то.

Това беше безсмислено нареждане. Какво би могла да направи Езра за мене в коридора? Би ли могла да извика: „Внимавай, идва някой!“ Но моите думи й показваха колко ледено студен можех да бъда аз, а блясъкът в очите й ме подтикваше повече. Като играех на хладнокръвие, самият ставах хладнокръвен! Усещах как Езра ме следеше с втренчени очи, когато се качвах по стълбата за кабинета на посланика, където се намираше касата. За един момент само имах чувството, че познах себе си. Стана ми ясно, че не бях повикал Езра при себе си в посолството, за да имам една помощничка в нейното лице. Бях го направил, защото имах нужда от публика!

С Мара беше същото. Страхът й за мене, нейното възхищение бяха ме подтиквали дотогава, докато от нея не идваше вече никакво дразнене, за да се показвам пред нея безумно храбър. Затова Езра ми беше така добре дошла! Аз бях като артист в един нов град, пред нови критични зрители, чиито аплодисменти трябваше да спечеля. Алчността да се харесвам беше по-силна от нервността. Страхът не можеше да се мери с манията да направя отново впечатление пред едно момиче.

Чувствувах се като герой на една пиеса, в която се играе шпионаж. Езра беше почитателката в ложата, която след представлението щеше да ме моли за автограф. Какво можеше да ми се случи? Сър Хю беше отишъл на официален прием. Неговата секретарка, Луиза, беше при фризьора. Леди Мери, съпругата му, не се бе показала целия предобед. Тя беше в своите стаи — лекуваше простудата си с огромни количества горещ чай.

Влязох в кабинета, без да се оглеждам, отворих желязната каса, без да се бавя, взех документите от червената касетка, заключих отново касата и се върнах в стаята си. Свирех с уста.

Езра ме гледаше с широко отворени очи, когато минах покрай нея. Аз не й обърнах никакво внимание. Фотографирах документите. Това бяха нареждания на Форейн офис, какво трябва да се съобщи на турското правителство по отношение на военните планове на съюзниците за 1944 година.

Прочетох, че е запланувана една операция срещу германските позиции на Балкана — десантът на гръцка земя:

„Предвидено е на 15 февруари британски ескадрили от бомбардировачи и изтребители да се базират в Измир, от тази база да подкрепят активно операцията срещу Солун. Трябва да се въздействува решително върху турското правителство да даде съгласието си за тази операция и да помогне тя да бъде проведена.“

Това означаваше война! Война и за Турция. Обаче в този момент за мене беше по-важно какво щеше да ми каже едно 17-годишно момиче, пълнэ с възхищение, когато щях да й съобщя моята осведоменост! Фотографирах свободно. Бях занесъл статива си заедно с парите в къщичката, която бях наел и която аз за себе си наричах вила „Цицерон“ — едно наименование, което бях написал с миниатюрни буквички на пътната врата, подобно на просяк, който пише своите тарикатски йероглифи като знак на тайфата си. След като направих снимките, скрих документите под дрехата си. В коридора казах на Езра:

— След пет минути можеш да завъртиш отново бушона здраво! Повече от пет минути не е необходимо.

Бавно се качвах по стълбата нагоре, разточителствувах с петте минути, за да не намаля възторга на Езра към мене от страхливото бързане.

Заплатих обаче моето лекомислие с отчаян ужас. Срещнах леди Мери.

— Елиаза!

Нито я бях видял, нито чул. Нейният глас ме изтръгна от моята сомнамбулска сигурност и внезапната уплаха почти ме смрази. Трябва да съм погледнал с широко отворени от страх очи жената, чието будно внимание винаги ме плашеше повече, отколкото всяко сбръчкване на вежди от сър Хю. Дали нейната простуда я заслепи, за да не забележи моето треперене?

— Какво става с вашата племенница? Намерихте ли и вече работа?

Бях забравил, че Езра ползуваше безразличното гостоприемство на леди Мери. Аз заекнах при отговора.

— Още не, миледи. Аз мислех, че може би тя тук…

— Аз ви казах, че тя може да живее временно тук, бих искала обаче да ви помоля колкото е възможно по-скоро да намерите друг подслон за момичето. Тя беше свикнала да заповядва!

— Разбира се, миледи. Имам грижа за това. Уплахата ме накара да треперя от студ. Сега обаче се изпотих. Леди Мери беше ми отнела по-голямата част от петте минути.

— Не обичам да злоупотребяват с моята добрина.

Колко време беше изминало? Отчаяно се опитвах да го изчисля.

— Никога не бих си позволил, миледи… Езра ще напусне още днес посолството. Миледи може да ми вярва…

Дали Езра беше завъртяла вече отново бушона?

Дали щеше да влезе в действие сигналната уредба, когато слагам документите обратно в касата?

— Кажете на Мустафа да ми донесе още чай.

— Ще му кажа веднага, миледи. Обърнах се, като че ли исках да тръгна към кухнята.

Гласът й ме извика обратно.

— Не е необходимо Езра оше днес да напусне — каза тя полулюбезно. — Не искам само да бъде дълго отлагано.

Тя ми кимна и тръгна към стаите си. Аз гледах след нея.

— Много съм ви благодарен, миледи — промърморих аз. След това влязох в кабинета на посланика. Забравих, че беше по-сигурно да проверя дали Езра не беше вече включила сигналната уредба или ми оставаха още няколко секунди. Владееше ме само мисълта да се освободя от документите.

Отворих касата, сложих документите обратно в касетката, заключих я. Сигналната уредба мълчеше!

Отидох в кухнята.

— Още чай за леди Мери — измърморих със слаб глас.

Мустафа ме погледна втренчено.

— Лошо ли ти е?

— Ти трябва да й занесеш чай! — изкрещях аз на Мустафа. Не можех повече да се владея и тръшнах вратата, като излизах.

Видях Езра, която се яви внезапно пред мене. Лицето й изглеждаше безпомощно, виновно. Аз не забелязвах изобщо нищо. Тя пошепна:

— Бушонът изгоря, когато го завинтвах.

Сега вече имах жертва, върху която можех да излея яда си. Нищо не разбирах и даже ми беше безразлично, че може би това изгаряне на бушона беше предотвратило края.

— Тогава погрижи се за нов! — сопнах се аз на момичето.

— Но аз не съм виновна — запъваше се тя, като че ли я бях хванал на местопрестъплението.

— Ти няма да останеш повече в посолството! — казах аз и гласът ми се задави. — Нямам нужда от тебе.

Усещах, че краката ми се подкосяват. Езра наведе глава и не забеляза паниката, която ме бе обхванала и в която все още се намирах.

Този път не се срещнах с Мойзиш в колата му. Той ми определи среща в своето бюро, през нощта, при всички възможни мерки за сигурност, точно както тогава, когато го потърсих за пръв път. Аз отново минах по пътя през дупката на оградата зад беседката в градината на германското посолство.

Посрещна ме съветникът при посолството Йенке.

— Мойзиш веднага ще дойде.

Той се усмихваше. Мислех, че виждам в неговите погледи някаква признателност за моите постижения.

— Ако германците не предприемат нищо, сега войната ще обхване и Турция — казах аз. — Този път вече е стигнало дотам! — и аз му разказах какво съдържаха филмите, които бях донесъл.

— Тогава ние трябва незабавно да въздействуваме върху турското правителство без недомлъвки — проговори той.

При този наш разговор той ми каза, че Хитлер ще ми подари вила в Германия, една забележка, която задоволяваше моята суетност. Материалните благоволения са винаги добре дошли за един гаваз.

След това Мойзиш дойде и аз му предадох филмите.

Посланикът Франц фон Папен пише по-късно в своите мемоари:

„… британските телеграми, които ние получавахме почти всеки ден от Цицерон, бяха ценни за нас по две причини. От резюмето на британския посланик за преговорите в Техеран ние получавахме една обща картина за намеренията и различието в мненията на съюзниците за политическото отношение към Германия след нейния окончателен разгром. За момента по-важно обаче беше да знаем оперативните планове на противника.“

Да, те имаха поглед върху събитията благодарение на мене. Дали обаче щяха да предотвратят войната за Турция?

Аз се чувствувах защитник на турските интереси, въпреки че действувах без поръчение и може би даже бях един неканен адвокат.

— Аз съм защитник на моя народ — пъчех се аз пред Езра, увлечен от моя собствен патос, и суетно прибавях:

— Един адвокат, разбира се, който за своите услуги получава огромни хонорари от касата на една чужда държава! Разбира се, не турската хазна обеднява от това!

Езра слушаше с благоговение такива речи, които й държах. Откакто мислеше, че е несръчна, за да ми бъде помощница, тя четеше всяко желание в очите ми. В мечтите на момичето аз бях истинският мъж. Като благодарност за това, че сигналната уредба не даде сигнал, купих на Езра дрехи и тя смяташе тези подаръци за великодушен жест на един герой, който всъщност би трябвало да й се сърди. Понеже не можеше да остане по-дълго в посолството, взех я със себе си във вила „Цицерон“.

— Аз съм така радостна.

— За какво? — попитах я студено.

— Страхувах се, че ще ме изпратиш обратно при родителите ми.

— Всъщност би трябвало да те изпратя обратно — казах аз мрачно. — Може би ще има война.

— Аз искам да остана при тебе — проговори тя, навела глава.

Направих се, че не бях чул.

— До 15 февруари ще се реши — обясних аз определено.

— Не може ли да се предотврати войната? — запита тя наивно.

— Може би вече съм я предотвратил, още не съм сигурен — отговорих й аз с голям патос. Наслаждавах се на нейното боготворение.

Положението беше гротескно. Аз знаех намеренията на големите, които си играеха със съдбата на народите. Ровех се в тайните, които решаваха живота и смъртта, същевременно преживявах с насмешка комичния дуел между Езра и Мара, която не искаше да освободи мястото.

— Ако доведеш това момиче в къщи, ще отида с мисис Бъск в Лондон — заяви тя.

Това беше само заплаха! Не се страхувах повече от Мара. Тя не беше в състояние да отмъсти с предателство за моята изневяра. Отдавна беше в отстъпление и стреляше само за да плаши. Всъщност дълбоко в себе си не беше ли доволна? Аз я бях осигурил богато с пари. Доведох Езра със себе си. Пристигнахме с такси, носехме с нас един куфар и една кутия от ABC с новите рокли, които бях купил на Езра.

— Как се осмеляваш! — разгневи се Мара. Трябваше да се засмея и това окончателно ме освободи от шока, който бях получил от леди Мери.

— Ти се държиш, като че тя ми е любовница — отпратих аз Мара.

Гротеската трая десет дни. Беше ненормално време. При сър Хю бях внимателен камериер. Ежедневно снимах документи. Леди Мери беше любезна с мене, защото изпълних така акуратно заповедта й. Влизането на Турция във войната беше още проблем. А вечер бях шпионинът по пантофи пашата, разглезван от съпернички. Те мажеха с мехлем моята суета, чупеха рекорди по приготвянето на моите любими ястия, масажираха тялото и душата ми, за да спечелят победа в борбата за организиране на почивката след края на шпионажа.

— Тя любовница ли ти беше? — питаше Езра.

— Това не те засяга.

— Мисис Бъск пак ме попита дали не искам да отида с нея в Лондон. Какво е твоето решение? — питаше Мара.

— Лондон трябва да е прекрасен град.

Първо бе решен въпросът за влизането на Турция във войната. Интервенцията на фон Папен при турското правителство беше успешна. Неговата осведоменост за тайните разговори, която получаваше от мене и която порази правителството в Анкара, накара турците и този път да избягнат войната. Министърът на външните работи Нуман Меменджиоглу предаде отказа на турското правителство на сър Хю. Аз го фотографирах.

По-късно по този въпрос фон Папен писа:

„В нотата-отговор на турското правителство, която благодарение на Цицерон няколко дни след изпращането й от сър Хю лежеше на моето писалище, Нуман заявяваше, че поради недостатъчното снабдяване на турските въоръжени сили подготовката за Солунската операция не може да завърши до 15 февруари 1944 година. Тази нота много разочарова западните съюзници…“

„Следователно — пише фон Папен по-нататьк — Хитлер беше осведомен от мене, че замислената от Чърчил офанзива през февруари срещу Солун няма да се състои…

На 3 февруари английските военни мисии напуснаха Турция. Забележително беше, че и маршал Линел от въздушните войски, който трябваше да оглави действията срещу Солун, също напусна страната разочарован… Балканската операция трябваше да се изостави…“

Тогава аз преживях яда на сър Хю в британското посолство, въпреки че той се мъчеше да го прикрие пред мене като принадлежащ към персонала.

Бях фотографирал телеграмите с отказа на турците, които сър Хю трябваше да предаде. Филмите съдържаха и неговото предложение да се скъса окончателно с Анкара. Следователно аз знаех какво ставаше в главата му, когато поднасях портокаловия сок и изчетканите дрехи, докато външно той оставаше резервиран джентълмен.

Аз бях фотографирал всичко — напрежението, че моята родина ще води война, бе отстранено. Чувствувах се горд и живеех с убеждението, че аз съм предотвратил войната.

Подадох жакета на сър Хю, който искаше да облече, за да се сбогува с маршал Линел.

— Днес е чуден ден, ваше превъзходителство — казах аз.

— Ако знаете колко малко ме интересува днес времето — отговори той.

Неговото лице беше навъсено. Откъде можеше да знае, че аз въобще не мислех за времето?

Сър Хю също написа по-късно своите мемоари.

За онези февруарски дни там прочетох:

„Последва време на трудности, през което ние не правехме никакъв опит да скрием нашето разочарование…“

Докато сър Хю се сбогуваше с маршал Линел, аз изтривах сълзите от бузите на Мара. Тя остана вярна на своята господарка и бебето на Бъск. Заминаваше с тях за Англия.

— Не ти се сърдя…

Тя го каза с онази женска смелост, която трогва мъжа. Същата вечер Езра стана моя любовница.