Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sole Survivor, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 31гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova(2008)

Издание:

ИК Плеяда, София, 2001

Преводач: Александър Качил

Дизайн на корицата: Димитър Стоянов — ДИМО

Редактор Весела Прошкова

Коректор Джени Тодорова

ISBN 954-409-202–1

История

  1. —Добавяне
  2. —Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

ГЛАВА 18

На втората годишнина от катастрофата на вътрешен полет 353 Джо Карпентър седеше под сянката на палма на един тих плаж във Флорида и гледаше към океана. Тук приливите идваха към брега по-спокойно, отколкото в Калифорния и океанът не приличаше на машина.

Той беше различен от човека, който беше избягал от пожара в планините Сан Бернардиньо. Сега косата му беше по-дълга, побеляла както от химикалите, така и от слънцето. Беше си пуснал мустаци, за да промени външността си. За разлика от преди година се чувстваше жив и бе обзет от спокойствие. Изчезнал бе гневът му, който в миналото бе движещата му сила.

Притежаваше нови документи за самоличност: свидетелство за раждане, карта за социално осигуряване, три кредитни карти и шофьорска книжка. Фалшификаторите от организацията на Роуз всъщност не подправяха документи, а повече използваха техните компютърни умения, за да фабрикуват истински документи за несъществуващи хора.

Бе претърпял и вътрешни промени и ги приписваше на Нина, макар че все още отказваше да приеме дара й. Тя го беше променила не с докосването си, а с поведението си, с нейната доброта, с вярата си в него, с любовта й към живота и към него и увереността й във вроденото добро у хората. Беше само на шест години, но в известни отношения беше като възрастна, защото, ако наистина притежаваше чудодейната дарба, то бе свързана с безсмъртието чрез лъч светлина.

Живееха с хора, които не носеха роби и не бръснеха главите си. Голямата къща се издигаше зад плажа и в стаите се чуваше тихото тракане по клавиатурите на компютрите. След седмица-две Джо или Нина щяха да се преместят при други хора и да им поднесат нейния дар, защото тази група непрекъснато пътуваше по целия свят. След няколко години, когато силата на Нина укрепнеше и тя станеше неуязвима, щяха да съобщят вестта за дарбата й на цялото човечество.

Сега косата й беше кестенява. Носеше розови шорти и бяла тениска с намигащ паток отпред — приличаше на най-обикновено шестгодишно дете.

Двамата мълчаливо наблюдаваха как един голям рак прекоси плажа и изчезна от погледа им.

— Защо не отвориш сърцето си? — промълви Нина.

— Ще го направя. Когато му дойде времето.

— Кога ще се случи това?

— Когато се науча да не мразя.

— Кого мразиш?

— Дълго време мразих теб.

— Защото не съм твоята Нина, нали?

— Вече не те мразя.

— Знам.

— Мразя себе си.

— Защо?

— Затова, че се страхувах.

— Ти не се страхуваш от нищо.

Той се усмихна:

— Уплашен съм до смърт от това, което можеш да ми покажеш.

— Защо?

— Светът е толкова жесток. Ако има Господ, той измъчи баща ми с болест и след това го взе млад. Той взе Мишел, моята Криси, Нина. Позволи Роуз да умре.

— Това е минало.

— Ужасно минало.

Тя замълча.

Вълните на океана сякаш нашепваха тайни послания. Нина се изправи и се запъти към рака, който се беше подал от пясъка. Обикновено тези същества са боязливи и бягат, когато някой се доближи до тях. Този не избяга, а наблюдаваше Нина, докато тя се отпусна на колене и го заразглежда. Тя го удари по черупката, докосна клещите му, но ракът не я ощипа.

Джо изумено я наблюдаваше.

Момичето се върна и седна до него, а големият рак изчезна в пясъка.

— Ако светът е жесток — промълви малката, — … можеш да ми помогнеш да го поправя. Ако това е, което Господ иска да направим, значи в края на краищата Той не е жесток.

Джо мълчеше.

Океанът проблесваше под лъчите на слънцето, синьото небе се сливаше с необятната водна шир.

— Моля те — каза тя. — Моля те, хвани ме за ръката, татко.

Никога преди тя не му беше казвала татко и в гърдите нещо го стегна, когато чу тази дума.

Срещна сините й очи и пожела да са сиви като неговите. Но не бяха. Беше преминала с него през огъня, през тъмнината и ужаса и той предполагаше, че е неин баща колкото и Роуз Тъкър е нейна майка.

Хвана я за ръката.

И получи видение.

Вече не беше на плажа във Флорида, а в ярката синева с Мишел, Криси и Нина. Не виждаше световете отвъд, но той знаеше, че те съществуват, и тяхната странност го плашеше, но и го въодушевяваше.

Осъзна, че вечният живот не е въпрос на вяра, а природен закон, истински колкото всеки закон на физиката. Вселената е кръговрат: материята се превръща в енергия; енергията се превръща в материя; една форма на енергията се превръща в друга форма; балансът е вечна промяна, но вселената е затворена система, от която нищо не се губи. Човешкият разум и дух могат да променят материалния свят към по-добро; да накарат хората да забравят първичния страх, породен в древността, когато са обитавали пещери и са треперели при гледката на луната, да ти накарат да разберат Божията промисъл. Волята не може да направи камък от светлината и камъкът не може да се изгради сам в храм. Само човешкият дух може съзнателно да се променя; той е единственото нещо в цялото мироздание, което не зависи изцяло от сили извън него и следователно е най-могъщата и ценна форма на енергията във вселената. За известно време душата може да добие плът, но когато фазата на нейното съществуване е към края си, отново ще се превърне в безплътен дух.

Когато се върна от ярката синева, остана неподвижен, треперейки като лист от прозрението. След известно време отвори очи. Дъщеря му се усмихваше. Очите й бяха сини, не сиви. Чертите й не бяха като тези на Нина, която той беше обичал толкова дълбоко. Но не бе избледняващ огън, както беше изглеждала преди, и той се запита как е позволил на гнева си да му попречи да види истинската й същност. Беше сияйна светлина, ослепително ярка, каквато беше неговата Нина… каквито са всички хора по света.

Край
Читателите на „Единственият оцелял“ са прочели и: