Дийн Кунц
Единственият оцелял (10)

ГЛАВА 10

Като пристигна в Колорадо Спрингс, Джо намери в телефонния указател адреса на Барбара Кристмън. Оказа се, че тя живее в малка къща във викториански стил, пищно украсена с изящно изработени дървени орнаменти.

Барбара отвори вратата на позвъняването му и заговори, преди той да успее да се представи:

— Появихте се по-рано, отколкото очаквах.

— Вие ли сте Барбара Кристмън?

— Предпочитам да не говорим тук — сряза го жената.

— Но вие не знаете кой съм…

— Знам. Ще поговорим, но не тук.

— Онзи Форд ваш ли е?

— Да.

— Паркирайте на съседната улица… дори още по-далеч. Изчакайте там, ще дойда да ви взема.

Сетне тресна вратата.

Джо се поколеба, искаше му се отново да позвъни, после си каза, че тя няма да избяга.

Паркира форда до детската площадка на две пресечки от къщата на Кристмън. През тази неделна утрин тук беше безлюдно, иначе той щеше да спре на друго място, за да не чува звънливия детски смях, който щеше да му причини толкова мъка.

Слезе от колата и се огледа — от жената нямаше и следа. Притесняваше се да не закъснее за срещата си с Деми… и с Роуз.

Усети полъха на топъл ветрец, който сякаш претърсваше клоните на боровете за скрити в тях птици, и шумолеше в листата на брезите, чиито стволове бяха искрящо бели като стрихарите на момчета от църковен хор.

На запад се спускаше гъста мъгла, оловносивото небе беше покрито с буреносни облаци и предизвикваше усещането за предстоящи ужасяващи събития. Внезапно Джо се почувства странно уязвим, сякаш беше попаднал в мерника на опитен снайперист.

По улицата се зададе кола, в която имаше трима души. Джо побърза да се премести на другата седалка, защото се страхуваше да не би да открият огън по него, ала автомобилът отмина, без непознатите дори да погледнат към него.

След няколко секунди се появи изумруденозелен форд „Експлорър“ и спря наблизо. Барбара Кристмън слезе и се приближи до Джо. Той усети миризмата на белина и сапун и предположи, че е перяла, когато е позвънил на вратата й.

Тръгнаха бавно по уличката и Джо промърмори:

— Госпожо Кристмън, питам се дали сте виждали моя снимка…

— Не съм — отвърна тя. — Предлагам да си говорим на „ти“. Казвай ми Барбара.

— Добре, с удоволствие. И така, Барбара, когато преди малко отвори вратата, как позна кой съм?

— Непознат от години не се е появявал на вратата ми. Освен това вчера, като ми се обади втори път и не вдигнах телефона, ти го остави да звъни над трийсет пъти.

— Четирийсет.

— Дори и най-настоятелният човек би се предал след двайсетия път. Когато телефонът продължи да звъни, разбрах, че не само си настоятелен, а разтревожен, и си казах, че скоро ще се появиш.

Джо я огледа изпод око. Беше петдесетинагодишна, носеше избелели джинси и синьо-зеленикава риза. Гъстата й побеляла коса изглеждаше така, сякаш е била подстригана от мъжки бръснар. Руменото й лице беше открито като безкрайните царевични ниви в Канзас, изглеждаше честна и откровена.

— От кого се страхуваш, Барбара? — прекъсна мълчанието той.

— Не съм сигурна.

— Знай, че не се отказвам лесно и че рано или късно ще се добера до отговора.

— Казвам самата истина, Джо. Никога не съм знаела кои са хората, от които се страхувам, но в едно съм сигурна — че те дърпат конците, а ние сме като марионетки в ръцете им.

— Намекваш, че именно тези хора които и да са те, контролират разследването, извършвано от Съвета за безопасност на пътническия транспорт, така ли?

— Членовете на борда са честни… поне така предполагам. Но онези… те са способни да направят така, че някои данни да изчезнат.

— Какви данни?

Барбара натисна спирачки, тъй като светофарът беше превключил на червено, и вместо да отговори, зададе въпрос:

— Какво възбуди подозренията ти? Какво от цялата история ти се стори неправдоподобно?

— Отначало не хранех никакви съмнения, но всичко се промени, след като се запознах с единствената оцеляла от катастрофата.

Тя втренчено го изгледа, сякаш й говореше на чужд и неразбираем език.

— Роуз Тъкър — поясни Джо и се втренчи в нея, за да види каква ще бъде реакцията й. Стори му се, че изненадата й е искрена.

— Коя е тази Роуз Тъкър?

— Била е на борда на полет 353. Вчера отидох на гроба на близките ми и там се запознах с нея.

— Не може да бъде! Никой не би могъл да оцелее.

— Тя е била сред пътниците.

Барбара безмълвно се втренчи в него. Джо продължи:

— Някакви опасни типове я преследват, а сега са по петите ми. Може би са същите, които са унищожили доказателствата за причината на катастрофата.

Зад тях изсвири клаксон. Не бяха забелязали кога светофарът е превключил на зелено. Барбара превключи на скорост и потегли, като увеличи климатика, защото навън беше захладняло.

— Никой не би могъл да оцелее след такова падане — промърмори. — Носът на самолета се е забил в земята и…

— Носът ли? Мислех, че боингът се е превъртял и се е разбил на парчета.

— Не си ли чел репортажите във вестниците?

Той поклати глава:

— Нямах сили. Само си представях какво се е случило.

— Не е било обикновено падане — обясни тя. — Машината е полетяла като камък към земята. Нещо подобно на катастрофата в Хоупуел през септември 1994 година. Боинг на авиокомпанията „Ю Ес Еър“ се разби в околностите на Хоупуел и беше буквално… заличен. Да бъдеш на борда на полет 353 е било все едно да се озовеш в центъра на ядрена експлозия… извинявай, ако те наранявам, Джо.

— Имало е останки, които са могли да бъдат идентифицирани.

— Грешиш — последствията от такава катастрофа са по-ужасяващи, отколкото можеш да си представиш… много по-ужасяващи, отколкото би искал да знаеш, повярвай ми.

Той си спомни малките сандъчета, в които бяха изпратени тленните останки на близките му, и сърцето му сякаш се превърна в студено камъче. Успя да овладее надигащата се мъка и едва чуто промълви:

— Предполагам, че патолозите не са успели да открият останките от няколко пътника. На хора, които в един миг са престанали да съществуват… били са… заличени, както ти се изрази.

— С повечето пътници на борда на този самолет се е случило точно това — промърмори тя. Зави по магистрала № 115 и се насочи на юг под небето, натежало като парче олово.

— Може би тази Роуз Тъкър не е била разкъсана като другите. Може би не са я открили, защото сама е напуснала мястото на катастрофата.

— Напуснала ли?

— Жената, с която се запознах, не беше нито обезобразена, нито осакатена. Изглеждаше така, сякаш се е отървала дори без драскотина.

— Лъже те, Джо! Абсурдна лъжа! Не е пътувала с този самолет. Предполагам, че е замесена в някаква мръсна игра.

— Аз й вярвам.

— Защо?

— Заради онова, което видях.

— Какво си видял?

— Мисля, че не бива да ти казвам…, защото има опасност да затънеш в същото блато като мен. Дори е идването си тук мога да ти причиня куп неприятности.

Тя дълго мълча, сетне каза:

— Сигурно си видял нещо наистина необикновено, за да те накара да вярваш, че наистина има оцелял от катастрофата.

— По-невероятно е, отколкото си представяш.

— Все още не вярвам.

— Добре. Така е по-безопасно.

Бяха излезли от Колорадо Спрингс и колата се движеше по безлюдно шосе, само в далечината се виждаха фермерски къщи. Хълмовете на запад бяха обгърнати от сивкавата мъгла.

— Не караш безцелно, нали? — попита Джо.

— За да разбереш какво се опитвам да ти внуша, трябва да видиш нещо. — За миг Барбара вдигна очи от пътното платно и погледна спътника си: — Мислиш ли, че ще можеш да го понесеш?

— Да не би да отиваме към…

— Да, отиваме на мястото, където е катастрофирал самолетът. Но ако се колебаеш, веднага ще завия обратно.

Той затвори очи и се постара да прогони връхлитащата го тревога. Стори му се, че чува воя на самолетните двигатели и писъците на обречените пътници. Едва сега осъзна, че се намират близо до мястото на фаталния удар. Барбара Кристмън караше към поляната, на която боингът се беше разбил на парчета като стъклена бутилка.

— Помисли си, още не е късно — промълви тя. Сърцето му се бе свило така, сякаш се беше превърнало в черна дупка в гърдите му.

Колата намали скорост, скоро щяха да напуснат магистралата.

Джо отвори очи и въпреки надвисналите облаци му се стори, че дневната светлина е прекалено ярка. Насили се да прогони въображаемите звуци и промълви:

— Не спирай… Всичко ще бъде наред. Вече няма какво да губя.

Отбиха от магистралата и продължиха по павирано шосе, от двете страни, на което се издигаха високи тополи, чиито клони бяха устремени към небето като зелени пламъци. След малко тополите отстъпиха място на лиственица и брези, които пък бяха заменени от бели борове. Внезапно шосето свърши и автомобилът заподскача по черен път, обрасъл с коренища, над който вечнозелените клони се свеждаха като балдахин. След няколко минути Барбара спря, изключи двигателя и каза:

— Слизаме. Ще вървим пеша. До мястото остава не повече от половин километър.

Въпреки че гората не беше толкова гъста и първобитна като огромните масиви от борове, смърчове и ели, растящи, по склоновете на обвитите в гъста мъгла планини, мержелеещи се на запад, цивилизацията беше толкова далеч от тук, че гробната тишина напомняше на тишината в огромна катедрала. Нарушаваха я само пукането на съчките и мекото хрущене на борови иглички, придружаващи всяка стъпка. Тази молитвена тишина потискаше Джо също като въображаемия рев на самолетни двигатели, който чуваше в миговете на поредния пристъп на страх. Спокойствието беше изпълнено с някаква тайнственост и тревожно очакване.

Той последва Барбара под свода на вечнозелените дървета. Въпреки че наближаваше пладне, тук цареше полумрак. Миришеше на бор, на отровни гъби и на естествен тор.

С всяка стъпка студът проникваше като разтопен лед чак до мозъка на костите му и въпреки че денят бе топъл, той трепереше като лист.

Най-сетне дърветата се разредиха и в далечината се ширна поляна. Въпреки че гората предизвикваше у него чувство за клаустрофобия, сега той се страхуваше да излезе на откритото пространство заради ужаса от онова, което ще види там.

Треперейки, последва Барбара и тревожно се огледа. Останките от самолета ги нямаше, но поляната сякаш бе обитавана от призраци.

След топенето на снеговете и обилните пролетни дъждове пространството беше обрасло с трева и полски цветя, ала те не можеха да скрият ужасната рана в земята огромен кратер с назъбени краища в склона на хълма в северозападната част на поляната.

— Там се е забил самолетът — прошепна Барбара Кристмън.

Тръгнаха редом към зеещата яма, но Джо бързо изостана, сетне спря. Имаше чувството, че и душата му е наранена като земята на това място.

Барбара се върна и безмълвно го хвана за ръката. Той се облегна на нея и двамата продължиха напред.

Като наближиха мястото на удара, Джо забеляза почернелите от огъня дървета и си спомни, че ги беше видял на снимката на катастрофата, която бяха публикували в „Поуст“. Обгорелите борове и трепетлики се очертаваха на фона на притъмнялото небе, а клоните им се протягаха като ръце на мъртъвци.

Спряха на ръба на кратера и се загледаха надолу — ямата беше дълбока петнайсетина метра. По стените й беше избуяла трева, но дъното беше покрито с тънък слой кал и изсъхнали листа, през който стърчаха сивкави скали.

Барбара промълви:

— Самолетът се е забил с такава сила, че е проникнал през почвата, натрупвана в продължение на хиляди години, и е разрушил каменния слой под нея.

Джо осъзна, че гледката го е поразила повече, отколкото е очаквал. Вдигна очи към мрачното небе и се насили да диша дълбоко, за да се овладее.

Съзря как един орел се появи от гъстите вълма мъгла, обгръщащи планините, и се насочи на изток по толкова права линия, сякаш следваше паралел на географска карта. На фона на сиво-бялото небе изглеждаше черен като гарвана от прочутата поема на По, но скоро навлезе сред облаците и се стопи сред тях като избледняващ дух. Джо тежко въздъхна и продължи нататък.

— Самолетът — подхвана Барбара — се е движил по курса и без никакви проблеми, когато е прелетял покрай навигационната кула в Гудланд, която се намира на около триста километра на изток от Колорадо Спрингс. Когато се е забил в този склон, вече се е бил отклонил с четирийсет и пет километра от курса.

Докато бавно вървяха по ръба на кратера, Барбара разказа известните подробности за случилото се с боинга от излитането до катастрофата.

— Самолетът излетял от „Кенеди“ в Ню Йорк само с четири минути закъснение, като по предварителен план е трябвало да следва различен коридор от този, по който се е движел през онази августовска вечер.

Заради прогнозите за гръмотевични бури в южните щати и предупрежденията за възможна поява на торнадо над Средния запад е бил пренасочен по друг маршрут. Боингът прелетял над Пенсилвания, Кливланд, езерото Ери и Южен Мичиган, след което се насочил към Девънпорт. В Небраска минал край контролната кула „Линкълн“, като поддържал курс към следващата кула в Гудланд в североизточния район на Канзас.

Данните от черната кутия показваха, че след преминаване покрай кулата в Гудланд пилотът направил съответни корекции в курса…, но на около сто и осемдесет километра от кулата се случило нещо необяснимо. Самолетът не загубил височина или скорост, но се отклонил със седем градуса от определения маршрут 146. В продължение на две минути не се случило нищо друго, после боингът неочаквано се отклонил с три градуса надясно, като че ли пилотът разбрал, че е излязъл от определения маршрут. След три минути обаче машината се отклонила отново, този път с четири градуса наляво. Самолетът криволичел във въздуха като кола по заледено шосе.

Анализите на специалистите показваха, че пилотът може би е използвал щурвала, за да насочва машината ту вляво, ту вдясно, което е безсмислено. По принцип пилотите от гражданската авиация не използват лоста от съображения за сигурност на пътниците. Резките отклонения създават странично ускорение, което може да повали изправил се пасажер, да разлее напитките и да предизвика паника сред пътниците.

Капитан Делрой Блейн и навигатор Виктор Санторели са ветерани с двайсетгодишен стаж и отлично са знаели, че промените в курса се извършват чрез елероните, улесняващи плавните завои. Капитанът би трябвало да използва щурвала само в случай, че откаже някой от двигателите при излитане или при приземяване, или при силен страничен вятър.

Данните, запазени в черната кутия, показваха, че осем секунди след първото отклонение самолетът отново е променил посоката с три градуса наляво, което след секунда е било последвано от ново отклонение с още седем градуса в същата посока. И двата двигателя били в отлично състояние и не са били причина за промените в курса или за катастрофата. Но остава фактът, че през тези няколко съдбоносни секунди боингът загубил височина и стремително полетял към земята, като се преобръщал във въздуха.

Пилоти с опита на Блейн и Санторели би трябвало да предотвратят превъртането. Редно е било капитанът рязко да завие вдясно и да използва елероните, за да върне боинга в предишното му положение. Възможно е обаче да се е повредила хидравличната система, което е направило самолета неуправляем. Двигателите продължили да работят, но машината се врязала в склона с такава сила, че стоманените витла се счупили, сякаш били от балсово дърво. Избухнал мощен взрив, а оглушителният гръм отекнал в цялата околност.

Барбара и Джо спряха и се загледаха в притъмнялото небе, вслушвайки се в приглушения тътен на гръмотевиците, които напомняха на взрива, разтърсил местността преди една година. Тя продължи разказа си:

— Три часа след катастрофата членовете на екипа за разследване, сред които бях и аз, излетяхме от Вашингтон със самолет на федералното авиационно управление. Междувременно пожарникарите и полицейските служители от Пуебло пристигнали на местопроизшествието и установили, че няма оцелели. Побързали да оградят мястото, за да не бъдат унищожени доказателства, които да подскажат каква е била причината за катастрофата.

Призори пристигнахме в Пуебло, който се намира по-близо до мястото на инцидента от Колорадо Спрингс. Посрещнаха ни служители на федералното управление по авиация, които вече имаха в ръцете си черната кутия и устройството, което е записвало разговорите на пилотите. И двете устройства излъчват сигнали, благодарение на които бързо били намерени въпреки тъмнината. Незабавно ги изпратихме в лабораторията на Националния съвет по безопасност на транспорта във Вашингтон.

Въпреки че бяха смачкани до неузнаваемост и дори пробити, все пак се надявахме данните в тях да са запазени.

Закараха ни до местопроизшествието с автомобили, шофирани от служители на екипа за спешно реагиране. Ограденият периметър стигаше до отбивката от магистрала № 115, встрани бяха паркирани пожарни коли, линейки, превозни средства на федералните агенти, както и микробуси и коли на зяпачи, някои, от които бяха искрено разстроени от случилото се, а други бяха дошли от извратено любопитство.

Подобни инциденти винаги събират много „публика“. Пропуснах да спомена представителите на много телевизионни станции, както и повече от сто и петдесетимата репортери. Щом ни видяха, като лешояди се втурнаха към нас и настояха за изявления, но ние ги отминахме и тръгнахме към мястото на катастрофата…

Барбара замълча и пъхна ръце в джобовете на джинсите си.

Лекият ветрец беше утихнал, пчели не летяха сред полските цветя, обгорелите дървета стърчаха като монаси, които са дали обет за мълчание.

Джо извърна поглед от смълчаните буреносни облаци, сякаш натежали от сподавените гръмотевици, и се втренчи в кратера.

— Добре съм — промълви едва чуто. — Продължавай. Искам да знам истината.

Тя помълча около половин минута, сякаш се питаше колко Джо ще бъде в състояние да понесе, сетне заговори:

— Когато отиваш на мястото на инцидента, първото впечатление е винаги едно и също… винаги! Усеща се ужасна миризма… никога не можеш да забравиш тази смрад на керосин, на разтопена пластмаса, изгорели изолационни материали и овъглена плът, разтопен каучук и биологични отпадъци от резервоарите на тоалетните.

Джо се насили да гледа към кратера. Внушаваше си, че трябва да си тръгне от тук обладан от нова сила, която да му помогне да търси справедливост, без да го е грижа за шансовете на противниците му и за последствията.

— Обикновено — продължи Барбара — при разрушителните катастрофи остават достатъчно големи отломки от самолета. В зависимост от ъгъла на падането понякога дори носът и пилотската кабина остават незасегнати от удара.

— Какво се е случило с боинга?

— Парчетата бяха така изкривени и сплескани, че от пръв поглед беше невъзможно да си представиш, че са от самолет. Имахме чувството, че липсва голяма част от корпуса. Но отломките бяха разхвърляни по цялата поляна и по хълма. От пръв поглед различих част от двигател и един модул за пътници, състоящ се от три седалки.

— Отдавна работиш в този екип — промълви Джо. — Никога ли не си се сблъсквала с толкова ужасяваща гледка?

— Не, никога. Само две могат да се сравнят с този кошмар — едната е катастрофата в Пенсилвания през 1994 година, за която вече споменах. Не бях главен следовател по този случай, но присъствах на местопроизшествието.

— А труповете? Как изглеждаха?

— Джо…

— Твърдиш, че е невъзможно да има оцелели пътници. Защо си толкова сигурна?

— Няма да ти кажа, защото всъщност не искаш да узнаеш истината.

Той я погледна в очите, а Барбара побърза да извърне поглед и промълви:

— Тези образи присъстват в кошмарите ти и отнасят част от душата ти.

— Кажи ми за труповете — настоя той.

Барбара отметна побелялата си коса и поклати глава, сетне отново пъхна ръце в джобовете на джинсите си. Джо дълбоко си пое въздух и повтори въпроса:

— Как изглеждаха труповете? Разбери, че трябва да науча всяка подробност, която може да ми помогне. Но дори и да не ми бъде полезна, поне ще поддържа гнева ми.

— Нямаше цели…

— Какво?

— Всички бяха разкъсани до неузнаваемост.

— Колко души патолозите са успели да идентифицират… да намерят поне няколко зъба… или нещо друго, което да подскаже самоличността на даден човек?

— Разпознати са били труповете на стотина души — отвърна Барбара. Гласът й беше глух, лишен от всякакви емоции.

— Навярно телата са били разкъсани и обезобразени — прошепна той, въпреки че всяка дума бе наказание за него.

— Много по-лошо. В мига на удара се е освободило невероятно количество енергия, поради което бе невъзможно да се установи, че това са били хора. Рискът от инфектиране на кръвта и заразяване от мъртвата тъкан беше толкова висок, че незабавно напуснахме местопроизшествието и при повторното си посещение вече носехме защитни костюми. Разбира се, всяко парче от останките трябваше да бъде огледано от съответните специалисти, ето защо монтирахме четири обеззаразителя, в които останките се обработваха, преди да ги закарат в хангар на летището в Пуебло.

В стремежа си да докаже, че болката, която изпитва, никога няма да притъпи гнева му, Джо продължи да се самонаказва:

— Все едно, че са били прекарани през месомелачка… Това ли искаш да ми кажеш?

— Престани да се измъчваш. Няма да ти помогне, ако знаеш всички ужасяващи подробности.

На поляната цареше такава тишина, сякаш именно тук се бе взривил целият свят и енергията отдавна беше изчезнала в най-отдалечените краища на вселената, оставяйки само беззвучно безвъздушно пространство.

Няколко едри пчели, омаломощени от августовската жега, която не успяваше да прогони студа, проникнал в костите на Джо, бавно прелитаха от цвят на цвят, като че танцуваха ритуален танц. Той дълго ги гледа, напразно опитвайки се да чуе жуженето им, после отново подхвана разпита:

— Значи според теб причината за катастрофата е повреда в хидравличната система, така ли?

— Май наистина не си чел репортажите във вестниците.

— Нямах сили.

— Възможностите за взривно устройство, поставено на борда на боинга, въздушен вихър, причинен от преминаването на друг самолет, както и различни други фактори, бяха елиминирани сравнително бързо. В продължение на осем месеца двайсет и деветима специалисти изследваха останките, без да успеят да установят вероятната причина. Разбира се, в процеса на работата се появиха най-различни предположения, например за възникнала повреда на рамата на двигателя или неизправност в електронната система на вратите. Накрая обаче всички тези възможности бяха изключени и официално не бе оповестена причината за катастрофата.

— Това обичайната практика ли е?

— Не. Но понякога не сме в състояние да обясним причините за дадена катастрофа. Както онази в Хоупуел през 1994 година или случилото се с друг боинг 737, който три години по-рано се разби на път за Колорадо Спрингс и пътниците и екипажът загинаха.

Джо се замисли. Нещо в думите й, че официално не е била оповестена причината за трагедията, му се стори обезпокоително. Внезапно му хрумна нещо и побърза да попита:

— От Марио Оливери разбрах, че си напуснала работа преди близо седем месеца, вярно ли е?

— Марио… — промърмори тя. — Симпатичен и свестен човек… беше шеф на един от екипите при това разследване… Да, вярно е, че напуснах преди девет месеца.

— Това означава, че не си останала до края на разследването, въпреки че си отговаряла за него?

— Вярно е — призна тя. — Когато работата се затлачи и започнаха да изчезват доказателства, а аз започнах да вдигам шум, ме притиснаха да напусна. Опитах се да продължа, но не можах да понеса да участвам в някаква измама. Нямах смелостта да издам какво се случва в действителност, затова напуснах. Не се гордея с тази постъпка, но имам и семейни задължения.

— Семейни задължения ли?

— Да, трябваше да мисля за сина ми Дани. Той е двайсет и три годишен, вече не е дете, но ако го загубя…

Джо предусети какво ще му каже и я прекъсна:

— Заплашваха ли го?

Барбара се взираше в зейналата яма, но сякаш не виждаше последствията от едно реално бедствие, при което са загинали триста и трийсет души, а личната си катастрофа.

— Случи се две седмици след трагедията с боинга — промърмори. — По това време бях в Сан Франциско, за да разследвам живота на Делрой Блейн, капитана на самолета, като се опитвах да открия данни за проблеми от психологическо естество.

— Откри ли нещо?

— Не. Всичко свидетелстваше, че е бил уравновесен човек. По това време бях подела кампания за оповестяване пред обществото какво се е случило с някои доказателства. Но да не ти губя времето с подробности… само ще спомена, че по принцип спя като заклана. Ала първата нощ ненадейно се събудих в два и половина, защото някой запали нощната лампа и опря пистолет до слепоочието ми.

 

 

Тъй като години наред Барбара очакваше по всяко време на деня или на нощта да й телефонират и да я повикат на работа, бе свикнала веднага да се разсънва. Пробуди се от щракването на ключа и от светлината, както щеше да се събуди от иззвъняването на телефона, и веднага осъзна, че се случва нещо необичайно.

Искаше й се да изкрещи, но бе толкова потресена, че сякаш стоманени обръчи стягаха гърлото й.

Нападателят беше около четирийсетгодишен, очите му бяха големи и тъжни като на куче, носът му беше зачервен от десетилетия наливане с алкохол, устните му бяха чувствени и не прилепваха плътно, сякаш беше готов да захапе цигара или зърното на женска гръд.

Говореше тихо и съчувствено като собственик на погребално бюро. Размаха пистолета пред очите й, за да й покаже, че има заглушител, и я увери, че ако се опита да вика за помощ, ще пръсне мозъка й.

Барбара се помъчи да го попита кой е и какво иска, но той й нареди да млъкне и приседна на ръба на леглото.

Обясни, че няма нищо против нея и че ще му бъде мъчно, ако се наложи да й тегли куршума. Освен това убийството на следователка, отговаряща за разследването на катастрофата на полет 353, би предизвикало много неудобни въпроси, което нямало да хареса на шефовете му.

Внезапно Барбара осъзна, че в стаята присъства още един човек, който стоеше до вратата на банята. Изглеждаше с десетина години по-млад от съучастника си. Гладкото му розово лице и наивните очи му придаваха вид на момченце от църковен хор, но впечатлението се помрачаваше от злостната усмивка, която се появяваше и изчезваше като раздвоения език на отровна змия.

Съучастникът му отметна завивките и вежливо подкани Барбара да стане. Трябвало да й обяснят това-онова. От нея се искало да внимава и да запомни всичко, защото животът на много хора зависел от това дали ще разбере и повярва на думите им.

Тя покорно се изправи, а по-младият нападател, който непрекъснато се усмихваше, отиде до бюрото, издърпа стола и я накара да седне.

В главата й се блъскаха объркани мисли. Питаше се как са влезли, след като беше заключила с резето вратата към коридора.

Следвайки заповедите на съучастника си, младият нападател извади от джоба си лейкопласт и ножица и прикрепи китките на Барбара към облегалките за ръцете, като няколко пъти нави лентата.

Тя не се съпротивляваше, въпреки че цялото й същество се бунтуваше срещу възможността да се остави в ръцете им. Страхуваше се, че онзи с тъжните очи ще изпълни заплахата си да я застреля в главата, ако окаже съпротива. Спомни си с каква наслада беше произнесъл думите „ще ти пръсна мозъка“.

Обзе я паника, когато младокът залепи и устата й с лейкопласт, като уви около главата й остатъка от лентата, но след миг се поуспокои. Слава Богу, че не бяха запушили и носа й, за да се задуши. Ако бяха дошли да я убият, вече щеше да е мъртва.

Младокът пусна поредната си ехидна усмивка и отново застана в ъгъла, а съучастникът му седна срещу нея. Остави пистолета върху смачкания чаршаф и извади нещо от джоба си. Беше автоматичен нож. Той натисна копчето и острието проблесна в полумрака.

Отново я обзе срах. Опита се да си поеме дъх и от носа й излезе свистене, което накара мъжа срещу нея злорадо да се ухили.

От другия джоб на якето си той извади парче холандско сирене и с ножа отстрани червената восъчна хартия, която предпазваше сиренето от плесенясване. После го наряза на тънки парченца и с апетит започна да се храни. Между хапките й съобщи, че знае къде живее и работи синът й Дани. Знаел още, че Дани е женен за момиче на име Ребека от тринайсет месеца и девет дни, че Ребека е бременна и ще роди момиче, което ще нарекат Фелиша.

За да не се случи нищо лошо на Дани и на съпругата му, Барбара трябвало да подкрепи официалната версия за катастрофата на полет 353, която била отхвърлила пред колегите си и която се готвела да опровергае. Трябвало завинаги да забрави какво е чула, когато е прослушвала касетата със записа на гласовете на пилотите.

Ако тя продължи да търси истината за случилото се или се опита да изложи съмненията си пред представители на медиите, Дани и Ребека ще бъдат отвлечени и затворени в звукоизолирано подземие. Ще оковат Дани, ще залепят клепачите му с лейкопласт, та да не може да затвори очите си, и ще го накарат да наблюдава как убиват съпругата му и нероденото му дете. Сетне в продължение на десет дни ще режат един по един пръстите на ръцете му, като вземат мерки да не изпадне в шок или раните му да се инфектират. После ще отрежат и ушите му.

Продължи да изрежда мъченията, на които ще бъде подложен синът й в продължение на цял месец. Всеки ден, докато режат поредното парче от плътта му, ще обещават на Дани да не го измъчват повече и да го освободят, ако майка му се съгласи да им сътрудничи, като си държи езика зад зъбите. Това не било отмъщение към нея, а операция за запазване на важна държавна тайна, засягаща сигурността на страната.

Въпреки ужаса, който я държеше в хватката си, Барбара още беше в състояние да мисли рационално. Знаеше, че дори да обещае да „си държи езика зад зъбите“, завинаги ще загуби сина си. Ще излъжат Дани, че майка му не се е съгласила да сътрудничи и той ще прекара последните дни от живота си, питайки се защо тя го е осъдила на изтезанията. Накрая със сигурност ще загуби разсъдъка си и само яростно ще я проклина и ще моли Всевишния да я прати в ада.

Продължавайки да се наслаждава на всяка хапка, похитителят увери Барбара, че никой — нито полицията, нито всемогъщото ФБР, нито дори цялата армия на САЩ могат да осигурят безопасността на Ребека и на Дани. Заяви, че работи за организация с неизчерпаеми ресурси и връзки, която е в състояние да компрометира и унищожи всяка правителствена институция. Накрая й каза да кимне, ако му вярва.

Тя наистина му вярваше, и то безрезервно. Човекът говореше убедително и сякаш се наслаждаваше на отвратителните си заплахи. Беше изпълнен със самодоволното чувство на превъзходство на мегаломан, който притежава неограничена власт, получава астрономична заплата и знае, че ще получи щедра пенсия.

Попита я дали е съгласна да им сътрудничи. Изпълнена с чувство за вина и измъчвана от угризения, тя отново кимна.

Похитителят се втренчи в поредното резенче сирене, което беше забучил на острието на ножа, и заяви, че заплахите му не са празни приказки и че ще й даде доказателство за това. На излизане от хотела със съучастника му щели да застрелят първия човек, който се изпречи на пътя им, за да й докажат колко сериозни са намеренията им.

Тя се опита да запротестира. Но лейкопластът й пречеше да говори, само от гърлото й се изтръгна стон. Не искаше на съвестта й да тежи смъртта на невинен човек. Готова беше на всичко, за да предотврати безсмисленото кръвопролитие.

Извергът с тъжните очи бавно изяде последното парченце сирене, без да откъсва поглед от нея.

Очите му сякаш изсмукваха енергията й, но Барбара не можеше да извърне поглед от него, сякаш беше хипнотизирана.

Той избърса острието на ножа с хартията, сгъна го и го прибра в джоба си. Изсмука остатъците от храна от зъбите си, облиза устните си, събра разкъсания целофан, стана от леглото и изхвърли боклука в кошчето до бюрото.

По-младият пристъпи към леглото. Усмивката като че ли беше застинала на-лицето му.

Барбара се опита да запротестира, въпреки че устата й беше запушена и от гърлото й се изтръгваха само приглушени звуци. Онзи със сладострастните устни се приближи до нея и с дланта си рязко я удари по врата. Причерня й, пред очите й заиграха звездички и тя политна напред. Усети, че столът се изплъзва изпод нея. Не усети болка, когато се просна на пода и удари главата си.

В продължение на двайсетина минути в замъгленото й съзнание се мяркаха кошмарни изображения — отрязани пръсти в обвивка от червен восък, розови като скариди ухилени лица, зъби, които падат на пода и отскачат като мъниста, синьо око на момченце от църковен хор, което лукаво й намига. За миг се появиха и тъжни очи на куче, блестящи като пиявици, в които тя видя не своето отражение, а лицето на Дани.

Когато дойде на себе си, осъзна, че отново седи на стола — явно един от нападателите се беше смилил над нея. Двамата бяха изчезнали.

Китките й бяха прикрепени към облегалките за ръцете по такъв начин, че с известно усилие успя да ги освободи. С нокторезачката си отряза лейкопласта, увит около главата й. Предпазливо го отлепи от устните си и с облекчение видя, че не е откъснала парченца кожа.

Спусна се към телефона и вдигна слушалката, но не можа да се сети на кого да се обади. Нямаше смисъл да предупреждава управителя на хотела, че един от служителите или от гостите е в опасност. Ако убиецът е решил да изпълни заплахата си, навярно вече е дръпнал спусъка. Със съучастника му сигурно са напуснали хотела поне преди половин час.

Потръпвайки от пулсиращата болка във врата й, тя се приближи до вратата към съседната стая, в която се бяха крили нападателите. Отвори я и я разгледа. Под резето беше завинтена месингова пластина, позволяваща вратата да се отваря от другата страна. На другата врата нямаше подобна пластина. Съдейки по блестящия метал, Барбара заключи, че устройството е било монтирано от въоръжените нападатели малко преди тя да се настани в хотела. Действали са или тайно, или с помощта на служител от хотела, когото са подкупили да й даде точно тази стая.

По принцип тя не пиеше алкохол, но сега взе от барчето с безплатните напитки мъничка бутилка водка и кутия с портокалов сок. Ръцете й трепереха толкова силно, че едва успя да налее напитките в чаша. На екс изпи съдържанието, приготви си още един коктейл, но след първата глътка отиде в банята и изля питието в умивалника.

Чувстваше се омърсена. До зазоряване оставаха около два часа, но тя не се стърпя и се изкъпа. Стоя под душа, докато кожата й се зачерви от горещата вода.

Знаеше, че е безсмислено да се премести в друг хотел, защото преследвачите неминуемо щяха да я открият, но повече не можеше да остане тук. Прибра вещите си в чантата и слезе във фоайето да си плати сметката. Смая се, като видя, че там гъмжи от униформени полицаи и цивилни детективи.

Служителят на рецепцията, който беше пребледнял като платно, с треперещ глас й съобщи, че в около три сутринта млад сервитьор е бил застрелян в коридора, водещ към кухнята. Два куршума го били улучили в гърдите и един в главата.

Трупът не бил открит веднага, защото колкото и да е странно, никой не бил чул изстрелите.

Подтикната от страха, който сякаш грубо я блъскаше в гърба, Барбара рязко отвори вратата и изскочи на улицата. Взе такси, за да си потърси друг хотел. Дори не забеляза колко синьо е небето и колко свеж е утринният въздух, след като мъглата се беше вдигнала.

Имаше диплом за инженер, свидетелство за правоспособен пилот, завършила беше бизнес администрация в Колумбийския университет. Беше работила усилено, за да стане единствената жена главен следовател, занимаваща се с разследване на самолетни катастрофи. Откакто съпругът й я изостави преди седемнайсет години, сама отглеждаше сина си и се справяше добре. Сега всичко, което беше постигнала, сякаш беше в ръцете на един убиец с тъжни очи, завито в целофан заедно с парченцата от червена восъчна обвивка, и изхвърлено в кофата за смет.

След като се настани в друг хотел, тя отмени срещите си за деня, окачи на дръжката на вратата табелка с надпис: „Моля, не ме безпокойте“, спусна завесите и се сви на кълбо на леглото. Постепенно страхът я напусна, обзе я неописуема тъга. Разрида се от мъка за непознатия сервитьор, за Дани, Ребека и неродената Фелиша — тънката нишка на техния живот изглеждаше прекъсната завинаги — за това, че беше загубила своята невинност и самоуважение, за смъртта на пътниците от полет 353, за изгубената надежда.

Внезапно се изви силен вятър, който понесе изсъхналите листа от трепетлика, сякаш самият Сатана преброяваше душите на мъртвите и ги разхвърляше по поляната.

— Не бива да го правиш — промълви Джо. — Не искам да знам какво съдържа записът на устройството от пилотската кабина, ако това ще причини смъртта на сина ти и на близките ти.

— Решението какво да сторя ще взема аз, Джо.

— Имаш право — колебливо промърмори той.

— Когато се обади от Лос Анджелис, разиграх театър, защото се страхувах, че подслушват телефона ми и че всяка моя дума се записва. Сега обаче не мисля така — няма нужда де ме подслушват, защото вече са ми запушили устата.

— Ако има дори най-малката опасност…

— Със сигурност знам, че не ме следят — прекъсна го тя. — Никой не ме следи. Отдавна го разбрах. Когато напуснах работа, продадох къщата в Бетседа и се преселих в Колорадо Спрингс, онези типове сигурно са си казали, че съм решила да им сътруднича. Знаеха, че са ме сплашили и че съм съсипана.

— Не ми изглеждаш съсипана, нито сломена.

Тя го потупа по рамото, защото му беше благодарна за комплимента:

— Истината е, че успях да се посъвзема. А сега да се върнем на целта на посещението ти. Ако си сигурен, че не са те проследили…

— Сигурен съм. Още вчера се изплъзнах от преследвачите.

— Тогава никой няма да научи, че си бил тук и че си разговарял с мен. Единствената ми молба е никога да не издаваш какво съм ти разказала.

— Разбира се. Все пак мисля, че поемаш прекалено голям риск.

— Имах достатъчно време да размишлявам върху случилото се в хотела. Онези типове навярно предполагат, че съм споделила с Дани преживяването си и че той ще бъде нащрек.

— А ти каза ли му нещо?

— Нито дума. Какъв щеше да бъде животът му с Ребека, ако знаеше истината?

— Нямаше да бъде нормален.

— Но докато продължава прикриването на фактите, ние сме изложени на смъртна опасност. Единствената ни надежда е някой да разгласи истината пред обществото, така че малкото, което знам, вече ще бъде без значение.

Той вдигна поглед към небето. Буреносните облаци прииждаха от изток като армада космически кораби от футуристичен филм.

— В противен случай — продължи Барбара, — след година-две дори да си държа езика зад зъбите, онези типове ще решат да ме ликвидират. Никой няма да си спомня за катастрофата на полет 353 и смъртта ми няма да бъде свързана с трагичните събития. Няма да възникнат подозрения, ако се случи нещо с всички онези, които разполагат с уличаваща информация. Престъпниците ще инсценират катастрофа с кола, опустошителен пожар или някакво друго произшествие, за да прикрият убийството. Нищо чудно да стигнат дотам, че да обявят как ние с Дани сме се самоубили.

Внезапно пред очите на Джо изникнаха кошмарни картини — Лайза, която е обгърната от пламъци, мъртвата Джорджин на пода на кухнята, Чарли, който лежи под кървавочервената светлина на нощната лампа, след като е изпратил куршум в главата си.

Не разполагаше с аргументи, с които да обори предположенията на Барбара.

По небето буреносните облаци образуваха застрашителни човешки образи със зинали усти, които ръмжаха, сякаш се задавяха от гняв.

Барбара тежко въздъхна. Осъзнаваше, че прави съдбовна крачка, но без колебание заговори:

— Ден след катастрофата черната кутия и устройството, записващо гласовете на пилотите, бяха доставени в лабораторията във Вашингтон.

— По това време разследването е било в началния си стадий, нали така?

— Да. Мин Тран, който е електронен инженер към Съвета по безопасност на транспорта, заедно със свои колеги отворил черната кутия. Устройството е с размерите на кутия за обувки и е облицовано с неръждаема стомана. Хората от лабораторията разрязали корпуса със специален трион. От удара то било деформирано, в единия ъгъл имало малък отвор.

— Предполагам, че вече не е функционирало.

— Точно така. Но в кутията се съдържа записващо устройство, което е от стомана. Лентата в него била скъсана, но не била унищожена изцяло от проникналата влага. Изсушаването и обработването й не отнело много време. След като я възстановили, Мин и колегите му се събрали в звукоизолираното помещение, за да прослушат записа. Оказало се, че е записан почти тричасов разговор на пилотите…

— Предполагам, че не са я превъртели, за да разберат какво се е случило в последните минути, преди самолетът да полети към земята — прекъсна я Джо.

— Не, разбира се. Преценили, че нещо, което се е случило по-рано по време на полета и което не е направило впечатление на пилотите, може да им помогне да разберат какво се е случило. Понякога записът от черната кутия е безполезен, тъй като поради една или друга причина е с лошо качество. Това се дължи на износване на лентата, на повреда на микрофона от вибрациите или на износване на записващата глава, което причинява изкривяване на звука.

— Не разбирам от тези неща, но мисля, че би трябвало устройството да се проверява преди всеки полет — промърмори Джо.

— Вярно е, но знаеш, че за щастие самолетните катастрофи са рядкост. Проверката на устройството изисква допълнителни разходи и забавяне на полетите. Освен това въздушният транспорт е дейност, извършвана не само от машини, но и от човешки същества. Коя дейност, в която участват хора, не роботи, отговаря на идеалните стандарти?

— Разбрах какво искаш да кажеш.

— В случая предимство е бил фактът, че и Делрой Блейн, и Санторели са използвали слушалки с микрофон. Разговорите им са се записвали и чрез микрофона на тавана на пилотската кабина, което означава, че инженерите са разполагали с три източника за изследване. Но за съжаление лентата се оказала износена от многократното й използване. А още-по-лошо било, че повърхността й била корозирала от влагата, проникнала в черната кутия.

Извади от задния джоб на джинсите си сгънат лист хартия, но не го подаде веднага на Джо, а продължи да обяснява:

— При прослушване на записа се установило, че на места лентата е толкова повредена, че от четири-пет думи се разбира само една.

— Какво е било състоянието й в сектора, на който са били записани разговорите през последната минута преди катастрофата?

— Този сектор беше напълно унищожен. Инженерите решиха да направят опит за възстановяване на лентата, сетне с помощта на електронни усилватели отново да прослушат записа. Брус Лейсрот, шеф на отдела за разследване на важни дела, който беше присъствал на прослушването, ми телефонира в Пуебло и ме осведоми за състоянието на записа. Каза, че ще продължат работа по възстановяване на лентата на другата сутрин.

Орелът отново се появи в небето, летейки по права линия. Изглеждаше сребрист на фона на буреносните облаци, които сякаш тегнеха върху крилата му.

— Целият ден беше ужасно потискащ — продължи Барбара. — Извозиха ни от Денвър в камиони с хладилни камери, за да съберем труповете или по-скоро останките от трупове, след което щяхме да се заемем с отломъците от самолета. Преди това се проведе обичайното съвещание, което винаги е напрегнато, защото се преплитат интересите на много организации — на авиокомпанията, на производителите на двигателите, на асоциацията на пилотите и така нататък. Всички желаят разследването да се провежда в посока, която да обслужва интересите им. Това налага следователите да бъдат много дипломатични, много твърди и безпристрастни.

— Да не забравяме и репортерите, които по принцип са нахални като конски мухи — промърмори Джо, макар че и той принадлежеше към тази гилдия.

— Имаш право — бяха навсякъде. Бях капнала от умора, защото предишната нощ бях спала само три часа — от екипа по разследването ме бяха събудили в три сутринта — и нямах възможност да подремна по време на полета до Пуебло. Легнах си в полунощ, а по това време Мин Тран още е работел върху черната кутия… — Тя се втренчи в белия лист хартия, който беше извадила от джоба си, дълго мълча, сетне продължи: — Искам да ти обясня нещо за него. Той е виетнамец и още десетгодишен е избягал с родителите си от комунистическия режим в Сайгон. По пътя корабът се натъкнал на пирати, после ги застигнал тайфун, но все пак успели да се доберат до Съединените щати. От ранна възраст той е осъзнал, че животът е борба и че за да оцелее и да постигне успех, трябва да дава всичко от себе си…

— Имам… или по-скоро имах приятели, които бяха емигрирали от Виетнам — прекъсна я Джо. — Много културни хора, които са неуморни и работят по осемнайсет часа на ден.

— Именно. Мин бе точно такъв човек — изцяло посветен на работата си. Когато колегите му се прибрали вкъщи, той си взел сандвич и кафе от автомата и се заел с лентата. Редактирал звука чрез компютърна програма и се постарал да изчисти страничните шумове. Когато най-сетне чул гласовете на пилотите и онова, което са си говорили, останал поразен и не повярвал на ушите си.

Тя подаде сгънатия лист хартия на Джо. Той го взе, но не го разгърна. Страхуваше се от онова, което ще прочете.

Барбара продължи с треперещ глас:

— В два след полунощ Мин ми телефонира. Бях наредила на телефонистката да не ме свързва с никого, защото имах нужда да се наспя, но той я беше убедил да ми позвъни. Каза, че ще ми пусне записа, а аз включих касетофона, който винаги нося със себе си, и го приближих до слушалката. Нямах търпение да прослушам записа и не исках да чакам, докато ми го изпратят от Вашингтон. След като приключих разговора с Мин, десет-дванайсет пъти прослушах разговорите между пилотите в минутите преди катастрофата. После записах всичко в бележника си, защото понякога нещата, които чуваш, изглеждат различни, когато са написани. Случва се окото да вижда нюанси, които ухото е пропуснало.

Внезапно Джо се досети, че тя възнамерява да му даде бележките, които си е водила през онази нощ. Барбара отново заговори:

— Мин се обади първо на мен. Каза, че възнамерява да се свърже и с Брус Лейсрот, с председателя и с членовете на Съвета по безопасност на авиотранспорта, за да ги запознае със записа. Това не беше стандартната процедура, но и положението беше безпрецедентно. Сигурна съм, че е разговарял поне с един от тях, макар че всички отричат да им се е обаждал. Никога няма да научим истината, тъй като той загина при пожар в лабораторията приблизително два часа, след като ми телефонира в Пуебло.

— Господи!

— Да, загина при пожар. Унищожителен пожар.

Джо панически се огледа, очаквайки да види хора, скрити зад дърветата, които дебнат всяко негово движение. Когато стъпи на откритото пространство, си беше помислил, че никога не е попадал на толкова усамотено място. Сега обаче му се струваше, че стои на оживено кръстовище в Лос Анджелис.

— Позволи ми да отгатна — промълви. — Лентата със записа е била унищожена при пожара.

— Позна.

— А компютърът, през който Мин е редактирал звука… какво е станало с него?

— Превърнал се е в купчина разтопена пластмаса.

— Но не всичко е загубено, нали? Останал е записът, който си направила на твоя касетофон.

Тя поклати глава:

— Оставих касетата в хотелската стая, когато отидох на съвещанието. Информацията, която се съдържаше на лентата, беше толкова взривоопасна, че нямах намерение да я споделям с всеки срещнат. Необходимо ни бе повече време да обмислим кога и как да съобщим новината на представителите на медиите.

— Защо?

— Пилотът беше мъртъв, но имаше опасност да го обвиним несправедливо. Съпругата му щеше да бъде съкрушена, ако се разчуе, че той е виновникът за катастрофата. Освен това компанията беше заплашена да плати десетки, дори стотици милиони долари обезщетение на роднините на загиналите. Възнамерявах след съвещанието да поканя Марио в моя хотел, за да прослушаме насаме записа.

— Имаш предвид Марио Оливери, нали? — попита Джо, като се сети за човека, който снощи го беше осведомил, че Барбара се е преместила да живее в Колорадо Спрингс.

— Именно. Той беше шеф на разследващия екип и държах да чуя мнението му. Междувременно научихме за пожара в лабораторията и за смъртта на бедния Мин. Като се върнах в хотела, установих, че записът на касетата е изтрит. Подозирам, че Мин е споделил с някого за записа, който бях направила.

— Тогава си разбрала, че става нещо нередно.

Тя кимна и на Джо му се стори, че за един миг се е състарила с поне двайсет години.

— Знаела си, че има нещо гнило, но все още не си вярвала, че колегите ти са замесени в мръсната игра, така ли?

— Работата ми в Съвета по безопасност беше моят живот. Гордея си, че познавам тези хора, които са изключително почтени и отлични специалисти.

— Съобщи ли на Марио какво е съдържал записът на касетата?

— Да.

— Как реагира той?

— Учуди се и дори мисля, че не ми повярва.

— Показа ли му записките, които бе направила?

— Не.

— Защо?

— Защото… вече не се доверявах никому. Съмнявах се, че пожарът е предизвикан умишлено, но тази възможност изобщо не се споменаваше. Подозирам, че някой нарочно укрива доказателствата за случилото се.

— А резултатите от аутопсията на Мин? Ако е бил убит, след което е бил инсцениран пожар, за да се прикрият следите…

— Невъзможно бе да се установи причината за смъртта, защото трупът беше буквално кремиран. Много ми е мъчно за Мин. Беше благ човек и обичаше работата си. Вярваше, че това, което прави, ще предотврати други катастрофи и ще спаси живота на много хора. Мразя онези типове, които го убиха… които и да са те.

Някаква сянка се плъзна в сумрака на сенките под високите борове в далечния край на поляната.

Джо затаи дъх. Присви очи, но не можа да различи нищо в далечината.

Барбара промълви:

— Май беше сърна…

— Ами ако не е било животно?

— Тогава ще умрем, независимо дали сме приключили нашия разговор — с безразличие каза тя — очевидно след катастрофата на полет 353 беше станала параноичка.

— Унищожаването на записа не предизвика ли подозрения?

— Колегите се надпреварваха да ме убеждават, че съм била преуморена и разсеяна от безсънието. Настояваха, че сигурно съм натиснала погрешен бутон и неволно съм изтрила записа.

— Възможно ли е това наистина да се е случило?

— Не — категорично отсече тя и лицето й се изкриви.

Джо беше разгърнал трите листа, но се страхуваше да започне да чете написаното.

— Защо не ти повярваха, когато им разказа какво си чула? Дълго сте работили заедно и са знаели, че си отговорен човек и че не дрънкаш врели-некипели.

— Може би някои ми повярваха… и се изплашиха. Други вероятно са си помислили, че съм преуморена и че онова, което твърдя, е плод на въображението ми. Един-двама не скриха неприязънта си към мен. Приех го като нещо съвсем естествено — няма човек, когото всички да обичат, нали? Предполагам, че мнозина ме смятат за прекалено самоуверена и напориста. Всъщност всичко това вече няма значение, защото след унищожаването на касетата липсваха доказателства за разговора между Блейн и Санторели.

— Кога сподели с някого, че си записала дума по дума разговора между тях?

— Дълго време мълчах и изчаквах подходящия момент — надявах се при разследването да се открият факти, които да потвърдят думите ми.

— Защото само по себе си копието, което си направила, не е доказателство.

— Точно така. Все пак изчаквах… после онези типове ме нападнаха в хотела в Сан Франциско и реших, че животът на сина ми струва повече от истината за катастрофата на полет 353.

В този момент от гората изскочиха елен и кошута, тичешком прекосиха поляната и изчезнаха сред дърветата в другия край на откритото пространство.

Тръпки отново побиха Джо, изпита мрачно предчувствие. Стремителното втурване на животните на поляната подсказваше, че бягат от нещо или от някого, който ги е подплашил. Запита се дали някога отново ще се чувства в безопасност и осъзна, че до края на живота му страхът ще го преследва като сянка.

Тръсна глава, за да прогони мрачните мисли, и отново се обърна към Барбара:

— Кого подозираш в Съвета по безопасност? Знаеш ли на кого се е обадил Мин, след като е разговарял с теб? Предполагам, че именно този човек му е наредил да не казва никому за записа, след което е инсценирал пожара в лабораторията, за да унищожи доказателствата.

— Нямам представа. Би могъл да е всеки един от колегите ми. Надявах се да не е Брус Лейсрот, защото го смятам за почтен човек. Като всички нас той започна от нулата и се издигна благодарение на усилена и всеотдайна работа. От друга страна, петимата членове на съвета се назначават от президента за срок от пет години.

— Да разбирам ли, че са хора, които използват политиката, за да се издигнат?

— Не, според мен повечето са почтени хора, които изцяло са посветени на работата си. Повечето имат блестяща репутация. Но подозирам, че един от тях е служил на други интереси.

— Какво е мнението ти за сегашния председател и за заместника му? Спомена, че Мин е бил длъжен да се свърже с тях, ако не успее да телефонира на Лейсрот.

— Не бих казала, че са образец на държавния служител. Председателката Максин Улс е млада и амбициозна адвокатка, която се стреми към политическа кариера. Не бих заложила на нея.

— А заместникът й?

— Казва се Хънтър Паркман и е протеже на видни конгресмени. Произхожда от богата фамилия и не се нуждае от тази работа, но му прави удоволствие да разправя наляво и надясно, че е човек на президента, и да разказва за самолетни катастрофи на гостите на разни празненства. Странна птица, но нищо чудно да е предателят.

Джо продължаваше да се взира в дърветата в далечния край на поляната, но не забеляза никакво движение.

На изток проблесна мълния и раздра като с кинжал притъмнялото небе. Бурята щеше да се разрази всеки момент.

— Дадох ти ксерокопие на записките, които направих през онази нощ. Оригиналът е скрит на сигурно място. Бог знае защо, след като не възнамерявам да го представя като доказателство. Животът на близките ми е по-скъп от истината за катастрофата.

Джо колебливо погледна листовете в ръката си. Разкъсваше се между желанието да разбере истината и страха да я научи. Предчувстваше, че разговорът между двамата пилоти ще му разкрие нови подробности за ужаса, който са изпитали най-близките му същества преди смъртта си.

Колебливо разгърна първата страница и зачете, като посочваше с пръст, за да вижда Барбара докъде е стигнал.

 

 

Чува се шум, който подсказва, че вторият пилот Санторели сяда на креслото си, след като е бил в тоалетната. Първите му думи са уловени от микрофона на тавана на пилотската кабина, сетне той слага слушалките, които също са с микрофон.

 

 

САНТОРЕЛИ: Като пристигнем в Лос Анджелис, ще се натъпча до пръсване с любимите ми ястия. Знам един арменски ресторант, в който кухнята е страхотна. Харесваш ли екзотичните ястия?

 

 

Три секунди тишина.

 

 

САНТОРЕЛИ: Рой, какво има? Нещо не е наред ли?

 

 

Две секунди тишина.

 

 

САНТОРЕЛИ: Какво е това? Рой, защо си изключил автопилота?

БЛЕЙН: Една от тях е доктор Лоис Блом.

САНТОРЕЛИ: Какво?

БЛЕЙН: Един от тях е доктор Кийт Рамлок.

САНТОРЕЛИ: /по гласа му личи, че е разтревожен/ Какво е това на монитора? Какво си въвел в компютъра?

 

 

Джо недоумяващо изгледа Барбара и тя поясни:

— На командното табло на боинг 747 има шест монитора, на които се изписват данните за гюлета. До креслото на всекиго от пилотите е монтирано устройство за контролиране и наблюдение. Свързани са помежду си, ето защо когато единият пилот въвежда данни, те се появяват и на монитора на другата система.

— Като се е върнал от тоалетната, Санторели е видял, че Блейн е променил курса. Това редно ли е?

— Промените в курса се извършват при положение, че настъпят неочаквани промени в атмосферните условия или има забрана за кацане на летището, на което трябва да се приземи самолетът.

— Доколкото разбирам, не е имало извънредни обстоятелства, които да изискват промяна на летателния план, нали?

Барбара кимна:

— Така е. Санторели сигурно също си е задал този въпрос. Все пак мисля, че тревогата му е била предизвикана от несвързаното бръщолевене на Блейн, както и от нещо необичайно, което е видял на мониторите.

— Какво ли може да е било?

— Както ти казах, по това време самолетът вече се е бил отклонил със седем градуса от курса.

— Докато е бил в тоалетната, Санторели не е ли усетил промяната?

— Завоят е бил плавен и дори той да се е усъмнил в нещо, си е казал, че сигурно си въобразява.

— Кои са тези Блом и Рамлок?

— Нямам понятие. Чети по-нататък — става още по-странно.

 

 

БЛЕЙН: Правят нещо лошо с мен.

САНТОРЕЛИ: Капитане, какво става?

БЛЕЙН: Лоши са…

САНТОРЕЛИ: Чуваш ли какво ти говоря?

БЛЕЙН: Накарай ги да престанат!

 

 

Барбара промълви:

— Тук гласът на Блейн се променя, сякаш той не изпитва болка, а по-скоро е изпаднал в стрес.

 

 

САНТОРЕЛИ: Капитане… Рой, поемам управлението.

БЛЕЙН: Записваме ли?

САНТОРЕЛИ: Какво?

БЛЕЙН: Накарай ги да престанат да ми причиняват болка!

САНТОРЕЛИ: Всичко ще бъде наред…

 

 

Чува се звук като от удар с юмрук. Санторели стене. Нов удар и вторият пилот млъква.

 

 

БЛЕЙН: Записваме ли?

 

 

Далеч на изток се разнесе гръм, сякаш великани търкаляха метални варели. Джо тревожно погледна притъмнялото небе и промърмори:

— Блейн е ударил втория пилот, така ли?

— Да. Може би е нанесъл удара с юмрук или с тежък предмет, който е скрил под креслото си, докато Санторели е бил в тоалетната.

— Излиза, че е планирал нападението. Но защо?

— Един Бог знае. Предполагам, че го е ударил по главата и Санторели е изпаднал в безсъзнание в продължение на десет-дванайсет секунди, след което отново започва да стене.

— Мили Боже!

— Докато слушах записа, ми направи впечатление, че гласът на Блейн вече не е несигурен. В тона му се долавя горчивина, от която ми настръхна косата.

 

 

БЛЕЙН: Накарай ги да престанат, защото… ще убия всички. Ще ги избия до крак, честна дума! Ще ги убия и ще ми достави удоволствие!

 

 

Ръцете на Джо се разтрепериха и листовете прошумоляха. Представи си пътниците в самолета: някои са спяли, други са гледали филма или са четяли вестници и списания, трети са работели на преносимите си компютри. Крояли са планове за бъдещето и никой не е подозирал каква драма се разиграва в пилотската кабина.

Може би Нина е седяла до илюминатора и е гледала звездите, а Мишел и Криси са играели на карти — винаги взимаха карти при пътуванията си.

Осъзна, че се самоизмъчва, защото дълбоко в себе си вярваше, че заслужено изпитва душевните терзания. Опита се да прогони кошмарните видения и отново се обърна към Барбара:

— Имаш ли представа какво се е случило с Блейн? Може би е бил пиян или дрогиран?

— Изключено е.

— Защо си толкова сигурна?

— Първата работа на комисията по разследване при подобни инциденти е да намери труповете на пилотите, за да се извършат проби за дрога или алкохол в кръвта им. В този случай издирването беше затруднено, тъй като части от труповете бяха разхвърляни из цялата поляна.

Пред очите на Джо причерня, стори му се, че гледа света през тунел. Прехапа-езика си така, че го разкървави, и дълбоко си пое въздух, опитвайки се да се овладее. Не му се искаше Барбара да разбере колко е разстроен от описанието й.

Тя пъхна ръце в джобовете си, гневно изрита един камък в дълбокия кратер и въздъхна:

— Наистина ли държиш да научиш подробностите, Джо?

— Да.

Тя отново въздъхна:

— Намерихме част от ръка, на единия пръст имаше венчална халка, уникална венчална халка, която е носил Блейн. По този начин го идентифицирахме…

— А отпечатъци от пръстите?

— Невъзможно беше да се вземат, защото пръстите бяха обгорели. Но от военната лаборатория за изследване на ДНК потвърдиха самоличността му чрез съпоставка с ДНК на баща му.

— Надежден ли е този метод?

— Абсолютно. След това останките бяха изследвани от токсиколози. В кръвта на двамата пилоти беше открито незначително количество етанол, но това е било предизвикано от разлагането на тъканите. Санторели и Блейн бяха преминали успешно токсикологичните тестове.

Джо недоумяващо попита:

— Какви са другите възможности? Може би Блейн е получил инсулт… или е изпаднал в умопомрачение.

— Един Бог знае — промълви Барбара. — Версията за умопомрачение изглежда невероятна, защото капитан Делой Блейн беше най-стабилният човек, когото познавам.

— Излиза, че не е бил психически стабилен.

— Грешиш — настоя тя. — Преминал е всички психотестове, задължителни за работещите в компанията. Беше прекрасен съпруг, редовно ходеше на църква, не пиеше, не се дрогираше, нямаше слабост към хазартните игри. Едва ли има човек, който го е виждал да се държи странно. Беше не само психически стабилен, но и много щастлив човек.

Проблесна мълния, последвана от глух тътен. Барбара посочи листа и продължи:

— Забележи, че в момента, в който самолетът започва сериозно да се отклонява, Санторели още е в безсъзнание, чуват се стенанията му. Тъкмо преди да направи маневрата, Блейн възкликва: „Страхотно удоволствие, нали?“ Разнася се дрънченето на предмети, които падат поради внезапното странично ускорение.

„Страхотно удоволствие!“ — мислено повтори Джо. Не можеше да откъсне поглед от тези думи.

Барбара обърна страницата вместо него и продължи да обяснява:

— След три секунди самолетът отново прави завой, дочува се вибриращ звук, а капитан Блейн се смее.

— Какво? — недоумяващо промърмори Джо. — Знаел е, че ще умре, но се е смеел, така ли?

— Когато прослушвах записа, ми направи впечатление, че смехът му не е на безумец, а на човек, който се забавлява от сърце.

„Страхотно удоволствие, нали?“

— След това Блейн сякаш загубва контрол върху управлението, но продължава да се смее и дори възкликва: „Еха-а-а!“

— Били са обречени — прошепна Джо.

— В този момент положението е било сериозно, но не и безнадеждно, все още са могли да се спасят. Самолетът се е намирал на шест хиляди метра височина, имало е възможност за маневриране.

Тъй като никога не беше чел репортажите за катастрофата, Джо винаги си беше представял, че в кабината е избухнал пожар и пътниците са се задушили от дима. Сега се запита кое е по-страшно — да умреш от задушаване или до последния момент да се надяваш на спасение.

Записът свършваше в момента, в който в пилотската кабина се разнася пронизителният звук на алармата, предупреждаваща за загуба на височината, придружен от механичен глас, който повтаря „Трафик!“ — при падането си боингът е преминавал през въздушни коридори, по които са се движели други самолети. В този момент Санторели е дошъл в съзнание. Може би е видял облаците, профучаващи покрай предното стъкло. Или самолетът вече е бил толкова близо до земята, че той е зърнал светлините на Пуебло, стремително носещи се срещу него. А може би пронизителният вой на алармата и данните, проблесващи на мониторите, са му подсказали какво се случва, защото той възкликва: „Господи!“

— Говори носово — промълви Барбара, — по което може да се съди, че Блейн е счупил носа му.

Докато четеше записките й, Джо сякаш присъстваше в пилотската кабина и виждаше изкривеното от ужас лице на Санторели.

 

 

САНТОРЕЛИ: О, Господи! Господи, не!

БЛЕЙН: /през смях/ Еха-а-а! Започва се, доктор Рамлок! Започва се, доктор Блом!

САНТОРЕЛИ: Дърпай!

БЛЕЙН: /смее се/ Уха! Записваме ли?

САНТОРЕЛИ: Издърпай щурвала!

 

 

Санторели се задъхва, сякаш се боричка с някого, може би с Блейн, но по-вероятно дърпа щурвала.

 

 

САНТОРЕЛИ: Мамка му! Мамка му!

БЛЕЙН: Записваме ли?

 

 

Джо недоумяващо промълви:

— Защо непрекъснато пита дали разговорът се записва?

Барбара поклати глава:

— Не знам.

— От колко време е пилот?

— Повече от двайсет години.

— Следователно е знаел, че записващото устройство в пилотската кабина винаги е включено.

— Би трябвало да знае. Но според мен в този момент той вече не е бил на себе си.

Джо продължи да чете последните думи на двамата мъже:

 

 

САНТОРЕЛИ: Дърпай!

БЛЕЙН: Еха-а-а!

САНТОРЕЛИ: Света Богородице…

БЛЕЙН: О, да!

САНТОРЕЛИ: Не! Не!

БЛЕЙН: /очевидно е възбуден като дете, което се вози на въртележка/ О, да!

САНТОРЕЛИ: Сюзан!

БЛЕЙН: Сега! Само гледай!

 

 

Санторели надава нечовешки писък.

 

 

БЛЕЙН: Супер!

 

 

Писъкът на Санторели внезапно секва — самолетът се е ударил в земята.

 

 

Полъхна вятър, от почернялото небе всеки миг щеше да се излее порой, сякаш природата искаше да се пречисти.

Джо сгъна трите листа хартия и ги пъхна в джоба на якето си. Дълго мълча, защото вълнението го задавяше.

В далечината отново проблесна мълния, разнесе се силен гръм. Тласкани от вятъра, облаците препускаха по оловносивото небе.

Най-сетне младият мъж възвърна самообладанието си и промълви:

— Преди да умре, Санторели казва някакво име.

— Да, Сюзан.

— Коя е тази Сюзан?

— Съпругата му.

— Така и предположих.

Миг преди да го застигне смъртта, Санторели вече не е молел Бог за пощада, вече се е бил примирил с неизбежното. Извикал е името на любимата жена, произнасяйки го с любов и копнеж, но и с надежда, сякаш в този момент не е мислел за смъртта, а е виждал лицето на скъпата си Сюзан.

Вълнението отново задави Джо, очите му се насълзиха.