Том Кланси
По заповед на президента (9)

6.
Преценката

Военновъздушната база «Андрюс» — бетонните й рампи изглеждаха огромни, колкото цяла Небраска — трудно можеше да се препълни, но полицейските сили, които в момента охраняваха самолетите, бяха наистина безброй. Нещо повече, всяка машина се охраняваше от отделно подразделение и работата на всички трябваше да се координира с американците в атмосфера на междуинституционално недоверие, тъй като всички служители от сигурността бяха научени да гледат на всеки срещнат с подозрение. Имаше два конкорда, един британски и един френски. Повечето от останалите машини бяха огромни пътнически самолети с цветовете на различните национални авиокомпании. «Сабена», «КЛМ» и «Луфтханза» стояха пред редицата от самолети на НАТО. САС представяше и трите скандинавски страни, всяка от които със свой собствен Боинг 747. Държавните глави бяха пътували в комфорт и не един от самолетите, голям или малък, бе летял две трети празен. Тяхното посрещане беше задача, която поставяше на изпитание уменията и търпението на обединените протоколни служби на Белия дом и министерството на външните работи. На посолствата бе съобщено, че президентът Райън просто няма време да обърне на всекиго вниманието, което заслужава. Но почетната гвардия от военновъздушните сили посрещаше всички, като се строяваше, разпускаше и отново се строяваше по няколко пъти на час, докато червеният килим си стоеше на място и световните лидери пристигаха един след друг, понякога с толкова кратък интервал, колкото беше необходим за отвеждането на самолета до пистата за престой и за пристигането на следващия до специално издигнатия подиум и оркестъра. За пред многобройните камери се държаха кратки и мрачни речи, а после държавните глави бързо се насочваха към очакващите ги автомобилни кортежи.

Друг проблем беше откарването им до Вашингтон. Всички коли от Службата за охрана на дипломатите бяха организирани в четири ескорта, които изпълниха магистрала «Сютланд» и междущатски път 395, докато конвоираха дипломатическите лимузини. Навярно най-удивителното бе, че успяха да отведат всички президенти, премиер-министри, дори кралете и принцовете в съответните им посолства. В крайна сметка импровизираната операция завърши успешно.

Самите посолства уреждаха неофициални приеми. Всички държавници, разбира се, трябваше да се срещат помежду си, за да вършат работа или просто да разговарят. Британският посланик, най-възрастен от страните, членки на НАТО и на Британската общност, същата вечер устройваше «неофициална» вечеря за двайсет и двама държавни глави.

— Добре, този път няма опасност — каза капитанът от военновъздушните сили, когато над базата се спусна мрак.

По ирония на съдбата дежурните в кулата на «Андрюс» бяха същите като през Онази нощ, както бяха започнали да я наричат хората. Те наблюдаваха приземяващия се на писта Нула-едно Боинг 747 на Японските авиолинии. Екипажът му може и да бе забелязал останките от друг също такъв самолет в големия хангар в източната част на базата. В този момент един камион докарваше смазаните парчета от реактивен двигател, съвсем скоро измъкнати от приземието на Капитолия. Лайнерът обаче завърши кацането и изпълни заповедта да завие наляво и бавно да последва водещия автомобил до съответното място, където да разтовари пасажерите си. Пилотът наистина забеляза камерите и военните, които напуснаха относителния уют на някаква сграда и се насочиха към техниката си за последното и най-интересно посрещане. Японецът понечи да каже нещо на втория си пилот, но се отказа. Капитан Тораджиро Сато му беше ако не първи приятел, то поне колега, при това близък, и през следващите години той трудно щеше да понася позора, покрил страната, компанията и професията му. По-лошо можеше да е единствено, ако Сато беше возил хора, защото основно правило в живота на пилотите бе да пазят пътниците си, но въпреки че неговата култура уважаваше доблестното самоубийство, този случай беше смаял и потиснал народа му. Пилотът винаги бе носил униформата си с гордост. Сега при първа възможност щеше да се избави от нея, било то в чужбина или в собствената си страна. Той се отърси от тази мисъл, плавно натисна спирачките и спря самолета така, че старомодната стълбичка на колела се долепи точно до предната врата. После с втория пилот се спогледаха. Вместо да спят в обичайния среден вашингтонски хотел, щяха да бъдат настанени в офицерска квартира в базата и навярно някой щеше да ги пази. При това въоръжен.

Вратата на самолета се отвори под нежните ръце на главната стюардеса. Със закопчано сако и оправена от притеснения му помощник вратовръзка, премиер-министърът Могатару Кога за миг спря на вратата, връхлетян от студения февруарски вятър, после заслиза по стъпалата. Оркестърът засвири.

Долу го чакаше временно изпълняващият длъжността министър на външните работи Скот Адлер. Двамата никога не се бяха срещали, но бяха информирани един за друг. Кога изглеждаше точно като на снимките. Японецът бе пълен, висок около метър шейсет и пет, на средна възраст и с гъста черна коса. Очите му бяха безизразни — или може би уморени, помисли си Адлер, когато го погледна по-отблизо. В тях се четеше тъга. Дипломатът протегна ръка.

— Добре дошли, господин премиер-министър.

— Благодаря, господин Адлер. — Двамата се качиха на подиума и Адлер каза няколко приветствени думи. След него пред микрофона се изправи Кога.

— На първо място искам да благодаря на вас, господин Адлер, и на вашата страна за това, че ми позволихте да дойда днес тук. Колкото и изненадващ да е този жест, аз знам, че тези неща са традиция във вашата огромна и великодушна страна. Днес съм дошъл, за да представям родината си в един тъжна, но необходима мисия. Надявам се, че тя ще бъде целебна както за вашата, така и за моята страна. Надявам се, че американците и японците ще открият в тази трагедия мост към мирното бъдеще. — Кога отстъпи назад и Адлер го поведе по червения килим, докато оркестърът свиреше «Кимагайо», краткия химн на Япония, написан всъщност преди един век от композитор англичанин. Премиер-министърът направи преглед на почетната гвардия и се опита да долови в младежките лица омраза или презрение, но по пътя до очакващата го кола откри в тях само безстрастие. Адлер влезе след него и попита:

— Как се чувствате?

— Добре, благодаря. Спах в самолета. — Кога реши, че въпросът е отправен просто от любезност, после обаче разбра, че не е така. Слънцето вече бе под хоризонта и залезът щеше да е кратък, тъй като от северозапад прииждаха облаци.

— Ако желаете, можете да се срещнете с президента Райън на път за вашето посолство. Президентът ми нареди да ви предам, че няма да се обиди, ако поради продължителността на полета или поради други причини откажете. — Скот се изненада, че Кога не се поколеба нито за миг.

— С радост приемам тази чест.

Временният министър на външните работи извади от джоба на сакото си малка радиостанция.

— ОРЕЛ вика БАЗАТА. Потвърждавам уговорката. — Няколко дни преди това Адлер се беше разсмял, когато научи кодовото си име в Службата за сигурност. «ОРЕЛ» бе английският аналог на немско-еврейското му фамилно име.

— БАЗАТА приема потвърждението — изпращя в отговор радиостанцията.

— Тук ОРЕЛ, край на съобщението.

Автоколоната бързо напредваше по магистрала «Сютланд». При други обстоятелства може би щеше да ги следи хеликоптер на някоя телевизионна мрежа и да предава на живо, но в момента вашингтонското въздушно пространство беше напълно блокирано. Затворено бе дори Националното летище и полетите бяха прехвърлени в Дълес или международното летище Балтимор-Вашингтон. Колата зави надясно и се отклони от магистралата, после пресече I-295 и почти незабавно пое по I-395, доста изровен път, който пресичаше река Анакостия и водеше към центъра на столицата. Когато пътят се сля с главната магистрала, просторната лимузина на министър-председателя се отклони надясно. Друга идентична кола зае мястото й, а неговата се изравни с трите машини на Службата за сигурност. Маневрата отне точно пет секунди. Пустите улици улесниха останалата част от пътуването и само след няколко минути автомобилът зави по Уест Екзекютив Драйв.

— Пристигнаха, сър — каза Прайс, информирана от униформения страж на портата.

Джак излезе навън точно когато колата спираше, без да е сигурен дали постъпва по протокола — поредният въпрос, с който трябваше да се справи в новата си работа. Едва не понечи да отвори вратата лично, но един ефрейтор от морската пехота го изпревари, отвори вратата и отдаде чест като робот.

— Господин президент — каза Кога, когато се изправи.

— Господин премиер-министър. Моля, заповядайте оттук — посочи с ръка Райън.

Кога никога не беше идвал в Белия дом и си помисли, че ако преди три месеца бе дошъл да обсъди търговските въпроси, довели до кръвопролитната война, нямаше да се стигне до този позорен провал. После през цялата заобикаляща го мъгла долови поведението на Райън. Някога беше чел, че тук пищните церемонии при официални визити нямат особено значение — е, във всеки случай сега това не бе нито възможно, нито подходящо. Но Райън го бе посрещнал на вратата и това трябва да означаваше нещо.

След минута двамата се оказаха сами в Овалния кабинет, отделени само от ниска масичка и поднос с кафе.

— Благодаря ви за това — просто каза Кога.

— Трябваше да се срещнем — отвърна президентът Райън. — По всяко друго време около нас щеше да има хора, които щяха да ни следят и да се опитват да разберат какво си говорим. — Той наля кафе на госта си и после на себе си.

— През последните няколко дни пресата в Токио стана много по-дръзка. — Кога понечи да вземе чашата си, но се отказа. — На кого трябва да благодаря, че ме спасихте от Ямата?

Джак го погледна.

— Решението беше взето тук. Двамата офицери са наблизо и ако желаете, отново ще можете лично да се срещнете с тях.

— Ако е удобно. — Кога отпи от кафето си. Би предпочел чай, но Райън правеше всичко възможно, за да се държи като внимателен домакин, и жестът достатъчно впечатляваше госта му. — Благодаря ви, че ми позволихте да дойда, президент Райън.

— Опитах се да разговарям с Роджър за търговския проблем, но… но не бях достатъчно убедителен. Тогава се притеснявах, че с Гото може да се случи нещо, но не действах достатъчно бързо, да не говорим за пътуването в Русия и всичко останало. Всичко това беше адски огромна грешка, но предполагам, че войната обикновено е такава. Във всеки случай от нас двамата зависи да излекуваме тази рана. Иска ми се това да стане колкото се може по-бързо.

— Всички заговорници са арестувани. Ще бъдат изправени пред съда за измяна — обеща Кога.

— Това си е ваша вътрешна работа — отвърна президентът. Което всъщност не бе вярно. Японската правораздавателна система беше странна. Съдилищата й често нарушаваха конституцията на страната в полза на по-широко разпространени, но неписани културни норми, нещо немислимо за американците. Райън и Америка очакваха съдебните процеси да бъдат проведени законно и без такива нарушения. Кога отлично го разбираше. Помирението между Америка и Япония напълно зависеше от това, наред с многобройни други неща, които не можеха да бъдат изречени, поне не на такова равнище. От своя страна, Кога вече се беше убедил, че избраните за различните процеси съдии знаят какви са правилата.

— Никога не съм смятал, че е възможно да се случи такова нещо, а сега и този безумец Сато… Моята страна и моят народ се срамуват заради него. Имам толкова много работа, господин Райън.

Джак кимна.

— И двамата имаме. Но ще успеем. — Той замълча за миг. — Техническите въпроси могат да се решат на министерско равнище. Исках само да се уверя, че ние с вас се разбираме. Ще се доверя на вашата добра воля.

— Благодаря ви, господин президент. — Кога остави чашата си и погледна мъжа, седнал на дивана срещу него. Беше млад за такава работа, макар и не най-младият американски президент. В това отношение Теодор Рузвелт навярно щеше завинаги да остане в историята. По време на дългия полет от Токио той бе прочел информацията за Джон Патрик Райън. Президентът неведнъж беше убивал собственоръчно, собственият му живот и животът на семейството му бе висял на косъм, беше вършил и други неща, които японското разузнаване можеше само да предполага. След като наблюдава лицето му в продължение на няколко секунди, той се опита да проумее как един такъв човек можеше в същото време да се стреми към мир, но не успя да долови в изражението му нищо и се зачуди дали в американския характер няма нещо, което никога не би могъл напълно да разбере. Виждаше интелекта и любопитството. Виждаше умората и тъгата. Последните няколко дни на Райън трябваше да са били истински ад, японецът бе сигурен в това. Някъде в тази сграда навярно все още се намираха децата на Роджър и Ан Дърлинг и за този човек те щяха да са едва ли не физическо бреме. Дойде му наум, че подобно на повечето западняци, Райън не е в състояние да крие много добре мислите си, но това не беше вярно, нали? Зад тези сини очи сигурно имаше и нещо друго, което не се проявяваше външно. То в никакъв случай не представляваше заплаха, но все пак го имаше. Този Райън бе самурай, както преди няколко дни беше заявил в кабинета си Кога, но нещата не бяха толкова прости. Японецът се отърси от тези мисли. Това не бе толкова важно. Трябваше да попита и за нещо друго — лично решение, което беше взел по средата на Тихия океан.

— Имам една молба, ако позволите.

— Да? За какво става дума?

 

 

— Господин президент, идеята не е добра — възрази Прайс след няколко минути.

— Добра или не, ще го направим. Уредете нещата — каза Райън.

— Слушам, сър. — Андреа Прайс излезе от стаята.

Кога наблюдаваше сцената и научи нещо ново. Райън беше мъж, способен да взима решения и да дава заповеди без абсолютно никаква театралност.

Колите все още чакаха до западния вход. Беше въпрос просто да облекат палтата си и да се качат в тях. Четирите бронирани автомобила направиха обратен завой в паркинга и поеха на юг, а после на изток към Хълма. Този път автоколоната не използва сирени и предупредителни светлини, а вместо това се движеше почти според правилата за улично движение — но не съвсем. Пустите улици им позволяваха да не спират на светофарите и те скоро завиха наляво и после пак наляво към сградата. Сега там нямаше почти никакви светлини. Колите спряха и агентите от Службата за сигурност заеха позициите си. Стълбите бяха разчистени, така че изкачването по тях бе лесно. Райън поведе Кога нагоре и след малко и двамата гледаха към вече празния кратер, който някога представляваше Главната зала.

Отначало японският премиер-министър стоеше изправен. Той силно плесна с ръце веднъж, за да привлече вниманието на духовете, които според религиозните му представи все още трябваше да са тук. После тържествено се поклони и произнесе молитва за тях. Райън го последва и стори същото. Нямаше камери, които да запечатат момента — всъщност все още имаше няколко камери, но информационните емисии бяха завършили и те стояха бездейни, а операторите пиеха кафе в подвижните си апаратни наблизо и нямаха представа какво става на стотина метра от тях. Във всеки случай всичко продължи само минута-две. Когато свършиха, американецът протегна ръка, японецът я пое и двамата с поглед постигнаха повече, отколкото изобщо биха могли да направят всякакви министри и договори. В суровия февруарски вятър мирът между двете страни най-после бе окончателно сключен. Застанала на три метра от тях, на Андреа Прайс й се искаше фотографът на Белия дом да е тук и сълзите, които с премигване изтръска от очите си, не се дължаха на вятъра. После съпроводи двамата мъже обратно по стълбите и ги настани в отделни коли.

 

 

— Защо реакцията им е била толкова пресилена? — попита министър-председателката преди да отпие от шерито си.

— Ами, както знаете, не разполагам с пълна информация — сдържано отвърна Уелският принц, тъй като всъщност не говореше от името на правителството на Нейно Величество. — Но вашите военноморски учения са напомняли на заплашителен акт.

— Шри Ланка трябва да се споразумее с тамилите. Те проявяват осъдително нежелание да участват в сериозни преговори и ние се опитваме да им повлияем. В края на краищата, ние сме разгърнали там омиротворителните си сили и не искаме да бъдат държани като заложници за цялостното положение.

— Така е, но защо тогава не изтеглите омиротворителните си сили, както поиска правителството?

Индийската министър-председателка уморено въздъхна — тя също беше прекарала дълго време в самолета и при тези обстоятелства проявата на леко раздразнение бе допустима.

— Ваше кралско височество, ако изтеглим войските си и след това размириците избухнат отново, ще си имаме проблеми със собствените ни граждани тамили. Положението наистина е много неприятно. Опитахме се да помогнем за излизане от политическата безизходица, изцяло на наши собствени разноски, но правителството на Шри Ланка се оказа неспособно да предприеме спасителните действия, необходими, за да се предотвратят неприятностите за моята страна и продължаването на бунта в тяхната собствена. После американците се намесиха без какъвто и да било основателен повод и само подсилиха непреклонността на Шри Ланка.

— Кога пристига техният министър-председател? — попита принцът.

— Предложихме му да летим заедно, за да можем да обсъдим положението, но той за съжаление отклони поканата. Утре, струва ми се.

— Ако желаете, посланикът сигурно ще може да ви уреди неофициална среща.

— Навярно няма да е съвсем безполезно — призна министър-председателката. — Иска ми се също американците да възприемат нещата по-реалистично. Никога не са имали вяра в нашата част от света.

И точно това беше проблемът, осъзна принцът. Двамата с президента Райън бяха приятели от години, а Индия искаше той да играе ролята на посредник. Такава мисия нямаше да му е за първи път, но във всички подобни случаи престолонаследникът трябваше да търси насоките на правителството, което в този случай се представляваше от посланика. Някой в Лондон бе решил, че приятелството на Негово кралско височество с новия американски президент е по-важно от контакта на правителствено равнище и че освен това ще е добра реклама за монархията в момент, в който това беше и полезно, и необходимо. Така Негово височество щеше да има и повод да посети един поземлен участък в Уайоминг, тайно притежаван от кралското семейство, или от «Фирмата», както понякога го наричаха вътрешни хора.

— Разбирам — единствено можеше да отговори той. Великобритания трябваше да получи индийската молба официално. Някога перла в короната на световната империя, тази страна продължаваше да е важен търговски партньор, макар че често предизвикваше и огромни неприятности. Прекият контакт между ръководителите на двете страни може би щеше да се осъществи трудно. Предизвикателството на индийската флота не беше широко разгласено и мина между другото в края на враждебните действия между Америка и Япония. В интерес на всички бе нещата да си останат така. Президентът Райън си имаше достатъчно главоболия, старият му приятел го знаеше. Принцът се надяваше, че Джак има възможност да си поотдъхне. За хората в приемната сънят беше просто защита срещу изтощението. За Райън той бе задължително гориво и през следващите два дни щеше да му е много необходимо.

 

 

Опашката беше безкрайна. Продължаваше далеч зад сградата на министерството на финансите и краят й приличаше на разплетено въже. Непрекъснато прииждаха и се нареждаха все нови хора, и тя като че ли се натрупваше от въздуха, като постоянно се попълваше, докато хората бавно напредваха в студения вятър. Влизаха в сградата на групи от по петдесетина.

Райън гледаше лицата на хората по телевизора в кабинета си. Беше дошъл току-що, отново преди изгрев-слънце. Чудеше се какво ли си мислят и защо са там. Малцина от тях бяха гласували наистина за Роджър Дърлинг. В края на краищата той бе едва втори поред в списъка на партията и зае поста едва след оставката на Боб Фаулър. Но Америка приемаше президентите си и смъртта на Роджър беше показателна за обичта и уважението, които като че ли никога не бе получавал приживе.

 

 

Защо не? Бяха го решили при пристигането си в Дълес. Имаха късмет да намерят евтин мотел в края на «Метроус Йелоу Лайн», бяха пресекли града с метрото и слязоха на Фарагът Скуеър Стейшън, само на няколко пресечки от Белия дом, така че да могат да погледат. И на двама им щеше да е за първи път — всъщност и двамата никога не бяха идвали във Вашингтон, проклетия град, който изсмукваше кръв и съкровища от цялата страна. Това бяха любимите опашки на «Планинците». Трябваше им време, докато намерят края на опашката, и се тътриха с нея в продължение на няколко часа. Единственият добър момент беше, че знаеха как да се обличат за студ, което не можеше да се каже за идиотите от Източното крайбрежие, наредили се до тях с тънките си палта и голи глави. Пит Холбрук и Ърнест Браун едва се сдържаха да не пускат шегите си за случилото се. Вместо това слушаха какво говорят хората на опашката. Останаха разочаровани. Може би мнозина тук бяха федерални служители, помислиха си и двамата. Имаше дори такива, които хленчеха колко тъжно било всичко това, какъв чудесен човек бил Роджър Дърлинг, колко привлекателна била жена му, колко умни били децата му и колко ужасно трябвало да е за тях.

Е, трябваше да се съгласят двамата членове на «Планинците», да, естествено, че е жестоко спрямо децата — кой не обича децата? — но и кокошката навярно не обича да вижда бъркани яйца, нали? А колко страдание бе причинил баща им на честните граждани, които искаха само всички тези безполезни вашингтонски глупаци да оставят на мира конституционните им права? Но не казаха тези неща. През повечето време, докато опашката се точеше по улицата, държаха устите си затворени. Не знаеха колко правителствени шпиони може да има наоколо, особено на опашката пред Белия дом, име, което приемаха само защото го бе избрал Дейвид Крокет^[1]. Холбрук си беше спомнил това от някакъв телевизионен филм, макар да не помнеше как се казва, а старият Дейви несъмнено бе техният тип американец — та той дори беше дал име на любимата си пушка. Да.

Всъщност сградата не изглеждаше зле и там бяха живели някои достойни хора. Анди Джаксън, който казал на Върховния съд къде да се разкара. Линкълн, жилав стар кучи син. Колко жалко, че го бяха убили преди да осъществи плана си да върне негрите обратно в Африка или Латинска Америка… (И двамата повече харесваха Джеймс Монро за това, че бе започнал реализирането на идеята с помощта си за създаването на Либерия като място, където да върне робите; жалко, че никой не го беше последвал.) Теди Рузвелт, който бе свършил няколко добри неща, ловец и войник, стигнал малко далеч в «реформирането» на управленческата система. Оттогава обаче не се бяха появили много такива мъже, смятаха и двамата, но сградата не беше виновна, че в последно време е обитавана от хора, които не харесваха. Това бе проблемът с вашингтонските сгради. В края на краищата някога Капитолият е бил дом за Хенри Клей и Даниъл Уебстър. Патриоти, за разлика от шайката, изпържена от онзи японски пилот.

Когато навлязоха на територията на Белия дом, нещата станаха малко нервни, все едно да проникнеш на вражеска земя. Пазачите на портата бяха от военизираното подразделение на Службата за сигурност, а вътре имаше морски пехотинци. Какъв позор! Морски пехотинци. Истински американци, навярно дори цветнокожите, защото минаваха през същото обучение като белите и навярно някои от тях също бяха патриоти. Жалко, че бяха негри, но нищо не можеше да се направи. И всички морски пехотинци правеха онова, което им казваха бюрократите. Беше им малко трудно да понесат тази гледка. Те обаче бяха просто деца и може би някой ден щяха да разберат истината. В края на краищата сред «Планинците» имаше неколцина бивши военни. Морските пехотинци трепереха в тънките си шинели и леките си бели ръкавици.

Каква сграда! Ясно защо обитателите й се смятаха за царе. С такива неща трябваше да се внимава. Линкълн бе израснал в дървена колиба, а Теди беше живял и в палатка, ловувайки из планините, но който и да живееше днес тук, бе просто още един проклет бюрократ. Вътре имаше още пехотинци, а около двата ковчега стоеше почетна стража, но най-опасни бяха хората в цивилни дрехи с малки пластмасови кабели, които се извиваха изпод яките на саката им и водеха до ушите. Службата за сигурност. Федерални агенти. Лицето на врага, представители на същото министерство, към което принадлежеше Бюрото по алкохола, тютюна и огнестрелните оръжия. Това беше важно. Първият случай, когато граждани се бяха противопоставили на държавното управление, бе свързан с алкохола, Алкохолният бунт — той беше причината «Планинците» да са единодушни във възхищението си от Джордж Вашингтон. По-либералните от тях отбелязваха, че дори добрият човек си има лоши дни, а Джордж не беше от хората, с които можеш да си правиш шеги. Браун и Холбрук не гледаха право към говната от Службата за сигурност. С тях също трябваше да се внимава.

 

 

Специален агент Прайс влезе във фоайето. Шефът й се намираше в безопасност в кабинета си, а задълженията й като командир на охраната обхващаха цялата сграда. Процесията не представляваше заплаха за безопасността на Белия дом. От тази гледна точка тя бе просто досадна. Дори сред опашката да се криеше въоръжена банда, зад затворените врати навсякъде в района бдяха двайсет въоръжени агенти, повечето с автомати «Узи». Скрит във вратата детектор за метали съобщаваше на хората от отдела за техническа безопасност към кого да гледат, а други агенти криеха в ръцете си снимки, подредени като колода карти за игра, и непрекъснато ги размесваха, сравнявайки лицето на всеки, който влизаше през вратата, с известните или заподозрени злосторници. За останалото разчитаха на инстинкта и опита си, а в случая ставаше дума за хора, които изглеждаха «странно», обичайната американска характеристика за неподходящо поведение. Проблемът беше, че навън бе студено. Много от влизащите изглеждаха странно. Някои потрепваха с крака. Други държаха ръцете си в джобовете, оправяха палтата си, трепереха или просто странно се оглеждаха наоколо — всичко това привличаше вниманието на охраната. В случаите, когато жестовете идваха от лице, засечено от детектора за метал, агентът вдигаше ръка, сякаш иска да се почеше по носа, и съобщаваше по микрофона например: «Синьо палто, мъж, метър осемдесет и два». В резултат четири-пет глави се обръщаха да погледнат човека отблизо. Физическите му белези се проверяваха и дори да не откриеха неговата снимка, продължаваха да го наблюдават, а скрита камера заснемаше лицето му. В някои по-крайни случая агентът се присъединяваше към излизащите и проследяваше обекта до колата му, за да запише регистрационния й номер. Отдавна възстановеното Стратегическо въздушно командване беше приело за свой официален девиз «МИРЪТ Е НАША ПРОФЕСИЯ». За Службата за сигурност работа бе параноята и доказателство за необходимостта от нея бяха двата ковчега във фоайето на Белия дом.

 

 

Браун и Холбрук използваха своите пет секунди за разглеждане. Два скъпи ковчега, несъмнено купени за държавна сметка, и богохулствено, помислиха си те, покрити с националното знаме. Е, може би това не се отнасяше за жената. В края на краищата се предполагаше, че съпругите трябва да са лоялни към мъжете си и това просто си беше така. Потокът от хора ги отнесе наляво и кадифените въжета ги поведоха надолу по стълбите. Можеха да усетят промяната в другите. Колективна дълбока въздишка. Някои дори подсмърчаха и триеха сълзите си — предимно жени. Двамата «Планинци» останаха безстрастни, както и повечето от мъжете. Скулптурите на Ремингтън по пътя им ги накараха да спрат и за кратко да им се възхитят, а после отново бяха на открито и приветстваха свежия въздух като пречистване след няколкото минути федерална пара. Не разговаряха, докато не се отдалечиха от сградата и от другите.

— Чудни ковчези сме им купили — бяха първите думи на Холбрук.

— Жалко, че не бяха отворени. — Браун се огледа. Никой не бе достатъчно близо, за да чуе невнимателната му забележка.

— Те имат деца — продължи Пит.

— Да, да, да. И те ще пораснат, за да станат също бюрократи.

 

 

Пациентът бе такова симпатично момче, но… но беше тежко болен. Сестра Жана Батист видя, че температурата му се е повишила до 40.4 и това бе достатъчно смъртоносно, но другите симптоми бяха още по-лоши. Повръщането се усилваше и момчето вече изкарваше кръв. Имаше признаци за вътрешен кръвоизлив. Всичко това, тя знаеше, можеше да означава едно от няколко неща — но онова, от което се страхуваше, се наричаше «заирска ебола». Из джунглата в тази страна — от време на време тя все още мислеше за нея като за Белгийско Конго — имаше много болести, но най-тежка бе еболата. Сестрата трябваше да вземе кръв за ново изследване и тя го направи с огромно внимание, тъй като първата проба някак си беше изчезнала. По-младите от персонала не бяха толкова сериозни, колкото би трябвало… Родителите на момчето държаха ръката му, докато тя му взимаше кръв, защитила ръцете си с латексови ръкавици. Всичко мина гладко — в момента детето бе изпаднало в безсъзнание. Тя изтегли иглата и незабавно я постави в пластмасова кутия за отпадъци. Епруветката с кръвта бе поставена в друг контейнер. Първата й грижа бе иглата. Прекалено много хора от персонала се опитваха да пестят пари за болницата, като използваха многократно инструментите, въпреки СПИН-а и другите заболявания, предавани посредством кръвни продукти. Тя щеше да изхвърли тази игла, просто за да е сигурна.

Нямаше време да погледне повече към пациента. Излезе от отделението и мина по покритата пътека до другата сграда. Болницата имаше стара и славна история. Бяха я построили с оглед на местните условия. Многобройните ниски, леки постройки бяха свързани с покрити пътеки. Лабораторията се намираше само на петдесет метра разстояние. Неотдавна Световната здравна организация беше установила присъствие тук и заедно с нея бяха дошли модерно оборудване и шестима млади лекари — но уви, нито една сестра.

Доктор Мохамед Мауди стоеше до лабораторната маса. Висок, слаб и мургав, той се държеше малко студено, но бе опитен. Щом я видя да се приближава, лекарят се обърна и забеляза начина, по който Жана Батист изхвърли иглата.

— Какво има, сестро?

— Пациентът Мкуза. Бенедикт Мкуза. Африканец от мъжки пол, осемгодишен. — Тя му подаде историята на заболяването. Мауди отвори папката и я прегледа. За сестрата — християнка или не, тя беше свята жена и отлична сестра — симптомите се бяха появявали един след друг. Историята на болестта бе много по-опасна за лекаря. Главоболие, студ, треска, дезориентация, възбуда, а сега и признаци за вътрешен кръвоизлив. Ако избиеха и петна от кръвоизливи по кожата…

— В общото отделение ли е?

— Да, докторе.

— Незабавно го преместете в изолатора. Идвам след половин час.

— Да, докторе. — На излизане тя изтри челото си. Трябва да беше от жегата. Човек никога не можеше да свикне с нея, не и ако идва от северна Европа. Може би трябваше да вземе един аспирин…