Том Кланси
По заповед на президента (62)

59.
Ред за водене на бойни действия

Дигс не беше получил необходимите заповеди и което беше още по обезпокояващо, неговата операция още нямаше ясно очертан план. Беше в непрекъснат контакт с командирите на два от бронираните си полкове, старшия командир на военновъздушната част, бригадния генерал, който бе докарал 366-о авиокрило, саудитите, кувейтците и различните разузнавателни агенции, като се опитваше да усети какво прави всъщност противникът и от това да определи какво може да планира — и съответно да се опита да формулира някакъв собствен план.

Заповедите и редът за водене на бойните действия пристигнаха по факс апарата около 11 часа вашингтонско време, 16 часа по Гринуич и 19 часа Лима, или местно време. Това беше обяснението, което бе липсвало до този момент. Той веднага го предаде на подчинените си офицери и събра щаба си.

Нещата бяха много напрегнати. Според информацията от спътниците Войнството на Бога — разузнавателните служби вече бяха научили името му — беше на осемдесет километра от кувейтската граница и бързо я наближаваше.

А те все още не бяха готови. 366-о авиокрило беше в Кралството, но то не беше достатъчно, за да разположи самолети на всички необходими за целта аеродруми. Поне хиляда дребни подробности трябваше да се доуточнят. Самолетите F-16 от Израел бяха в много добро състояние, всичките им 48 машини с по един двигател работеха, като дори в първоначалните сблъсъци фигурираха няколко свалени цели, но останалите се нуждаеха от поне още един ден. По подобен начин 10-и полк беше напълно готов, но 11-и имаше още работа. Той все още се сформираше и се придвижваше до района за първоначалното си разположение. Трета бригада едва бе започнала да прогонва екипировката. Една армия не е просто събрано на едно място въоръжение. Това е екип, съставен от хора с представа за това какво трябва да се прави. За жалост обаче изборът на времето и мястото на войната е обикновено работа на агресора.

Той погледна отново съобщението по факса, събрало се на три страници. В ръцете си държеше буквално експлозив. Планиращият му екип четеше копията в мрачно спокойствие. Накрая S-3 на 11-и полк, полковият офицер по оперативните въпроси и бойната подготовка, обобщи от името на всички:

— Ще падне доста работа.

 

 

Тримата руснаци вече бяха пристигнали. Кларк и Чавес трябваше непрекъснато да си напомнят, че не сънуват. Двама служители на ЦРУ да получават подкрепа от руснаците. В действителност задачите бяха две. Руснаците бяха поели по-трудната и бяха прекарали необходимата екипировка по дипломатическата поща. На двамата американци оставаше да си пробват силата с по-лесната. От Вашингтон бе пристигнала и една депеша, пак през Москва, това всички го разбираха.

— Нещо много забърза работата, Джон — въздъхна Динг. После служебното му изражение се върна. — Е, какво пък, по дяволите.

 

 

Залата за пресконференции не беше пълна като друг път. Много от редовните посетители бяха по други места, някои озовали се извън града и блокирани от забраната за пътувания, а други просто липсваха и никой не беше наясно защо.

— Днес президентът ще произнесе голяма реч в продължение на един час — съобщи им ван Дам. — За нещастие, няма да има време да ви раздам предварителни копия с текста. Моля да информирате мрежите си, че това е нещо от изключителна важност.

— Арни! — извика един репортер, но шефът на президентската канцелария вече излизаше от залата.

 

 

Репортерите в Саудитска Арабия знаеха повече от приятелите си във Вашингтон и сега се придвижваха да се доберат до бойните части, където бяха разпределени. За Том Донър това беше 1-ви батальон от 11-и полк. Донър беше пременен от главата до петите в бойна униформа за действия в пустинята, или БУДП. Намери двайсет и девет годишния командир на батальона застанал до танка си.

— Здравейте — каза капитанът, повдигайки леко глава от картата.

— Къде ще ме сложите? — попита Донър.

Капитанът се изсмя.

— Никога не питайте един войник къде иска да постави репортера, сър.

— Тогава при вас, а?

— Аз се возя в тая машинка — отговори офицерът. — Ще ви сложа в един от командните «Брадли».

— Трябва ми операторски екип.

— Има — каза капитанът и посочи. — Хей там са. Още нещо?

— Да. Искате ли да знаете за какво е цялата тая работа?

До този момент журналистите бяха буквално затворници в един риядски хотел, като дори не им се разрешаваше да телефонират на семействата си, че са живи и здрави; всичко, което знаеха близките им, беше, че репортерите са призовани, а техните корпорации бяха поели задължението да не издават истината за тяхното отсъствие при подобни разполагания. В случая с Донър мрежата съобщи, че той бил в «командировка» — трудно за обяснение твърдение при забраната за пътувания. Но на тях им беше обяснена главната ситуация — това нямаше как да се избегне, което ги поставяше едно стъпало по-високо от войниците.

— Ще го чуем след час или някъде там, поне така каза полковникът. — Младият офицер обаче се заинтригува.

— Това е нещо, което трябва да се научи веднага. Честно.

— Господин Донър, знам какъв номер извъртяхте на президента и…

— Ако искате ме застреляйте, но първо ме изслушайте. Това е важно, капитане.

— Казвайте каквото ще казвате.

 

 

— Не могат да преминат през цялата ни страна — настояваше саудитският генерал. — Не са обучени за това и все още са зависими от пътищата.

— Има информация, която навежда на други изводи, сър — каза Дигс.

— Ние сме готови да ги посрещнем.

— Човек никога не е достатъчно готов, генерале. Никой не е готов.

 

 

В «ПАЛМ БОУЛ» беше напрегнато. Предаваните от спътниците изображения съобщаваха, че силите на ОИР продължават да напредват и че ако не преустановят марша си, ще бъдат посрещнати от две кувейтски бригади и един американски полк в резерва. Саудитите бяха готови да осигурят бърза подкрепа. Никой не знаеше как ще се развие битката — числеността не беше в тяхна полза, — но нямаше да бъде като последния път, каза си майор. Сабах. Изглеждаше му страшно глупаво, че обединените сили не могат да ударят първи.

— Улавяме известна активност по радиото — докладва един техник. Навън слънцето току-що бе започнало да се скрива зад хоризонта. Спътниковите фотографии, които офицерите от разузнаването разглеждаха в момента, бяха направени преди четири часа. През следващите два часа фотографии нямаше да има.

 

 

«СТОРМ ТРАК» беше близо до границата, прекалено далеч за обстрел с минохвъргачки, но не съвсем в безопасност от дългоцевната артилерия. Една рота от четиринайсет саудитски танка в момента се разполагаше между подслушвателния пост и защитния насип. За пръв път от няколко дни бяха започнали да записват радиопредавания. Сигналите бяха скрамблирани, разбира се, повече като командни заповеди, отколкото като регулярни тактически радиопредавания, които бяха прекалено многобройни дори и за най-елементарните кодиращи системи. Тъй като не можеха да ги разчетат веднага — това беше работа на компютрите във ВГКХ, — те започнаха да правят опити за определяне на местоположението на източниците им. След двайсет минути вече бяха определили местата на трийсет източника — двайсет бяха бригадни щабове, шест — дивизионни командни постове, три бяха за командирите на корпусите и един за армейското командване. Изглежда, пробваха комуникационната си мрежа. Хората от електронното разузнаване трябваше да изчакат, докато компютрите им дешифрират разменените съобщения. Апаратурата за установяване на посоката вече беше указала местата им по пътя за Ал Бусая, по който продължаваха да се придвижват към Кувейт.

След залез-слънце «хищниците» отново излетяха и се насочиха на север. Първо потеглиха към радиоизточниците. Камерите им се включиха, когато вече бяха навлезли на петнайсет километра във вътрешността на ОИР, и първото нещо, което един от тях забеляза, беше една батарея с 203-милиметрови оръдия, свалени от влекачите, с разтворени станини и дула, насочени на юг.

— Полковник! — извика настойчиво един сержант.

В същия миг северният хоризонт избухна в оранжево.

 

 

Дигс още обсъждаше схемите на разполагане, когато постъпи първото съобщение:

— Сър, «СТОРМ ТРАК» докладва, че те са открили огън с артилерия.

 

 

— Добър ден, скъпи мои съграждани американци — започна Райън пред камерите. Образът му се препредаваше по целия свят. В Саудитска Арабия думите му се предаваха на средни вълни, УКВ и къси вълни, така че всеки войник, моряк и пилот можеха да го слушат. — През последните две седмици преживяхме страшно много.

— Най-първото нещо, което ще ви кажа, е за прогреса, който постигнахме с епидемията, причинена на страната ни.

— Не ми беше никак лесно да наложа забрана за пътувания между отделните щати. Съществуват много малко свободи, по-ценни от правото човек да пътува където и когато си поиска, но по съвета на нашите специалисти по медицина аз реших, че е необходимо да предприема тази стъпка. Сега вече мога да ви докладвам, че тя постигна желания ефект. Новите случаи на заразени от болестта вече в продължение на четири дни спадат. Частично това се дължи на предприетите от правителството мерки, но повече се дължи на усърдието, с което вие взехте необходимите мерки, за да се предпазите. По-късно днес ще ви предоставим повече и по-подробна информация, но в момента мога да ви съобщя, че епидемията от ебола ще спре, вероятно през следващата седмица. Много от новите случаи на заболели са хора, които със сигурност ще оздравеят. Професионалистите медици на Америка извършиха нечовешка работа, за да подпомогнат засегнатите и да ни помогнат да разберем какво се е случило и как да се преборим по най-добрия начин с него. Задачата ни още не е приключила, но страната ни ще преживее и тази буря, както сме преживели толкова други.

— Преди малко споменах, че епидемията ни беше причинена.

— Появата на тази болест в страната ни не беше каприз на случая. Ние бяхме атакувани по един нов и варварски начин. Той се нарича биологическо оръжие. Това е нещо, забранено от международните закони и договорености. Биологическата война е предназначена по-скоро да сплаши и смачка една нация, отколкото да я унищожи. Ние всички изпитахме ужаса от това, което сполетя страната ни, от начина, по който тази болест не подбира жертвите си. Моята съпруга, Кати, работи денонощно с жертвите на вируса «Ебола» в болницата в Балтимор. Както знаете, аз бях там само преди няколко дни, за да видя с очите си как стоят нещата. Видях жертвите, разговарях с лекарите и сестрите, а до болницата разговарях с един мъж, чиято съпруга беше болна.

— Тогава не можех да му кажа, но сега мога да ви го кажа, че от самото начало ние подозирахме, че тази епидемия е дело на човешки ръце, а за последните няколко дни нашите разузнавателни и полицейски институции и агенции откриха доказателството, от което се нуждаехме, за да мога да ви го съобщя.

Върху телевизионните екрани се появиха лицата на малко африканско момче и една белгийска милосърдна сестра с бяло було.

— Тази болест е започнала преди няколко месеца в Заир — продължи президентът. Трябваше да доведе думите си до сърцата и умовете на всички хора, бавно и грижливо, а Райън в момента трудно можеше да запази гласа си равен и спокоен.

 

 

Саудитските танкисти веднага скочиха по машините си, запалиха двигателите и се придвижиха на нови позиции, в случай че първоначалните им позиции са били забелязани. Огънят обаче, както видяха, беше насочен срещу «СТОРМ ТРАК». В това имаше логика. Подслушвателният пост беше ключов пункт за събирането на информация. Работата им беше да го защитават, което бяха в състояние да направят, ако нападението беше с танкове и сухопътни войски, но бяха безсилни срещу артилерийския огън. Саудитският капитан беше красив млад мъж на двайсет и пет години. Той беше и дълбоко религиозен и следователно осъзнаваше факта, че американците са гости на страната му и че е длъжен да ги защити. Свърза се по радиото с щаба на батальона и поиска да изпратят бронетранспортьори, за да евакуират разузнавателния персонал.

 

 

— И така, ние проследихме пътя на болестта от Африка до Иран. Как го научихме ли? — попита президентът. — Знаем го, защото болестта се върна обратно в Африка със същия самолет. Моля забележете регистрационния номер на самолета, HX-NJA. Това е същият самолет, който се бил «изгубил» със сестра Жана Батист на борда…

 

 

«Трябва ни още един ден, по дяволите!» — изруга наум Дигс. А вражеските сили бяха на почти триста километра от мястото, където всички планираха да ги пресрещнат.

— Кой се намира най-близко? — попита той.

— Четвърта бригада — отвърна старшият саудитски офицер. Но тази бригада беше разпръсната на един фронт от над сто и петдесет километра. Имаха разузнавателни хеликоптерни части, но ударните хеликоптери бяха на съвсем друго място, на осемдесет километра южно от Уади ал Батин. Другата страна не проявяваше особено желание да им улесни работата, нали?

 

 

За Даряеи беше истински шок да види снимката си по телевизията. И което беше още по-лошо, най-малко десет процента от хората в страната му също щяха да я видят. Американската Си Ен Ен не се предаваше в страната, но британската служба Скай Нюз покриваше територията на цялата ОИР и на никого не му бе хрумнало…

— Този е човекът, отговорен за биологическото нападение срещу страната ни — каза Райън със спокойствието на машина. — Той е причината няколко хиляди от нашите съграждани да умрат. Сега, ще ви кажа защо го е направил, защо организира нападението срещу дъщеря ми Кейти и защо беше направен опит за покушение срещу живота ми точно в Овалния кабинет само преди няколко часа. Предполагам, че господин Даряеи в момента също наблюдава предаването. Махмуд Хаджи — произнесе президентът, гледайки точно в обектива на камерата, — твоят човек Ареф Раман вече е във федералния затвор. Наистина ли мислиш Америка за толкова глупава и наивна?

 

 

Също като всички останали, Том Донър слушаше с чифт слушалки, включени към радиостанцията на танка, и следеше лицата на екипажа — те бяха застинали и безстрастни до последното, изпълнено с презрение изречение на президента.

— Ебах им майката! — изпсува един войник. Беше 11-Делта, танкист, втори мерач.

— Господи! — едва успя да изтръгне от себе си Донър.

— Войските на ОИР сега се подготвят за нахлуване в нашия съюзник, кралство Саудитска Арабия — продължи Райън. — За последните два дни ние сме придвижили войски, които са рамо до рамо с нашите приятели.

— Има едно много важно нещо, което трябва да ви съобщя сега. Нападението срещу дъщеря ми, опитът за покушение върху собствения ми живот и варварското нападение срещу страната ни беше предприето от хора, които наричат себе си мюсюлмани. Ние всички трябва да разберем, че тази религия няма нищо общо с тези нечовешки действия. Ислямът е религия. Америка е страна, в която религиозната свобода е първата свобода, изразена в нашата Декларация за правата на гражданите, дори още преди тези за свободата на словото и всички останали. Ислямът не е враг на страната ни или на някоя друга страна. Точно както семейството ми веднъж беше нападнато от хора, които се наричаха католици, така и тези хора са изкривили и деформирали религиозната си вяра в името на световно господство. Какво мисли за това Господ, не мога да кажа. Знам, че ислямът също като християнството и юдаизма, ни учи, че Бог е любов и милосърдие — и справедливост.

— Е, сега ще има справедливост. Ако силите на ОИР, разположени пред границата на Саудитска Арабия, тръгнат да нахлуват, ние ще ги посрещнем. Нашите въоръжени сили са на местата си, както ви казах, и сега ще говоря направо на тях:

— Сега вече знаете защо бяхте откъснати от домовете и семействата си. Сега вие знаете защо трябва да вземете оръжията си в защита на страната си. Сега вие знаете кой е врагът и знаете как действа.

— Но Америка няма традиции да напада преднамерено невинни хора, а аз трябва да ви изпратя в бой. Бих искал това да не се беше налагало. Аз самият съм служил в морската пехота и знам какво е да воюваш на чуждо място. Ни вие там ще се биете за собствената си страна, а тук у дома вашата страна ще се бие за вас. Вие ще бъдете в нашите молитви.

— Обръщам се към нашите съюзници в Кувейт, кралство Саудитска Арабия, Катар, Оман и всички държави от Залива: Америка стои рамо до рамо с вас отново, за да отразим агресията и да възстановим мира. Желая ви щастие. — Гласът на Райън за пръв път от началото на речта му се промени забележимо, давайки изблик на чувствата му. — И успех!

Бойците в командната машина на дивизиона се гледаха в продължение на няколко секунди преди някой да проговори. Дори бяха успели да забравят присъствието на репортера. Най-младият, един ефрейтор, сведе поглед към разтрепераните си ръце и изрече клетвата си:

— Педалите ще си платят. Шибаните му педали ще си платят за всичко, момчета.

 

 

Четири въоръжени бронетранспортьора се носеха през пустинята с над шейсет километра в час. Избягнаха разнебитения път до «СТОРМ ТРАК» от страх, че ще станат обект на артилерийския огън, и това се оказа много разумна постъпка. Първата им гледка от целта беше един облак дим и прах, който се стелеше от антенната конструкция. Едно от трите здания сякаш бе оцеляло, но гореше, и саудитският лейтенант, който водеше спасителния взвод, се зачуди дали въобще може да има оцелели. На север видя друг вид блясъци — хоризонталният пламък от дулото на танк измъкна от мрака хълмчета и ями там, където по залез си беше съвсем равно. Минута след това пламъците над «СТОРМ ТРАК» затихнаха донякъде и се изместиха към мястото, където танковете очевидно се мъчеха да спрат вражеските машини, нахлуващи в страната му. Офицерът благодари на Аллах, че спешната му задача се улеснява поне от това.

Четирите бронетранспортьора си пробиха път сред рухналите антени към разрушения комплекс, после задните им люкове се отвориха и войниците наскачаха да огледат наоколо. Тук бяха работили тридесет мъже и жени. Откриха деветима незасегнати и петима ранени. Претърсването на района отне пет минути, но не откриха повече оцелели, а моментът съвсем не беше подходящ да се погрижат за останките на мъртвите. Машините тръгнаха обратно към батальонния команден пункт, където чакаха хеликоптери, за да откарат американците.

 

 

Това, което изуми саудитския танков командир, беше, че все пак бяха успели да ги изненадат. Той знаеше, че по-голямата част от армията на страната му е разположена на триста километра на изток. Но врагът беше тук и напредваше на юг. Явно нямаха намерение да нападат Кувейт, поне засега. Това стана съвършено очевидно, когато първите танкове на ОИР се появиха в термичния му прицел извън обсега му на стрелба, защото му бяха заповядали да не се приближава прекалено много до граничната линия. Младият офицер не знаеше какво да прави. При нормални условия армията работеше под плътен контрол от страна на командването, така че той радира за инструкции. Но в момента батальонният му командир си имаше достатъчно грижи, собствените му петдесет и четири танка и други бойни машини бяха пръснати на фронт с ширина над трийсет километра, бяха обстрелвани с непряк артилерийски огън и много от тях докладваха за вражески танкове, пресичащи границата, следвани от моторизирани пехотни подразделения.

Офицерът реши, че трябва да направи нещо, така че заповяда на танковете си да потеглят напред, за да посрещнат врага. На разстояние три хиляди метра от противника танковете му откриха огън, като първите четиринадесет изстрела поразиха осем вражески танка, съвсем не лошо постижение за военнослужещи с непълен работен ден, помисли той, вземайки решение да остане и да се бие на място, защитавайки родната си земя срещу нашественика. Четиринадесетте му танка бяха пръснати на една линия, дълга три километра. Защитимо разположение, но за съжаление стационарно, а по средата на тази линия той беше прекалено ангажиран с това, което ставаше пред него. Вторият залп унищожи още шест танка, но в този момент един от танковете му беше ударен и избухна в пламъци. В позицията му вече имаше дупка, и той трябваше да направи нещо.

Точно в този момент се разнесе първият залп с противотанкови снаряди, изстрелян от ракетните установки, разположени върху пехотните бронетранспортьори, следващи танковете. Машините му започнаха да понасят удари. Макар че тези снаряди не можеха да пробият челната броня, те късаха веригите, унищожаваха двигателите на танковете му и разрушаваха противопожарните им системи. Вече половината от танковете му горяха и беше време да сменят позицията си. Четири танка се придвижиха на два километра на юг, а капитанът остана с другите три и успя да унищожи още един танк преди да потегли и той, но една ракета удари задната част на купола и взриви боеприпасите. Останала без командира си, ротата продължи да се бие още трийсет минути, като отново се изтегли назад, докато накрая трите оцелели танка подкараха на юг със скорост петдесет километра в час, търсейки батальонния команден пост.

Той обаче вече не беше там, където го бяха оставили. Постът беше локализиран по радиообмена си и обстрелян от цяла бригада артилерия в неподготвената си позиция точно когато оцелелите от «СТОРМ ТРАК» пристигнаха с разузнавателния взвод. В първия час на Втората война за Персийския залив в защитната линия на саудитската армия беше образуван пробив широк петдесет километра, с което пътят на нашествениците към Рияд беше напълно открит. Цената, която беше платило Войнството на Бога за това, беше половин бригада. Висока цена, но пък те бяха готови да я платят.

 

 

Атакуващата страна винаги разполага с предимство. Това беше добре известно на Дигс, но работата на командира беше да създаде порядък от хаоса, като използва първото, за да всее второто сред редиците на врага. След унищожаването на «СТОРМ ТРАК» Дигс бе лишен временно от възможността да използва «хищниците» и трябваше да се оправи някак. 366-о авиокрило беше разположено без въздушния радар Дж-СТАРС, способен да следи придвижванията на сухоземните войски. Във въздуха се намираха два самолета Е-2В АУАКС, като всеки имаше охрана от по четири изтребителя. Двайсет изтребителя на ОИР излетяха към тези цели.

 

 

— Нашите войски са на територията на кралството — докладва шефът на разузнаването. — Срещат съпротива, но продължават напред. Американският шпионски пост е унищожен.

Новините изобщо не зарадваха Даряеи.

— Откъде са научили… откъде са научили?

Шефът на разузнаването се боеше да запита кой и какво е научил. Така че реши да прескочи въпроса.

— Това няма значение. След два дни сме в Рияд и тогава вече нищо няма значение.

— Какво знаем за болестта в Америка? Защо няма повече болни? Как са могли да изпратят войски?

— Това вече не ми е известно.

— Какво знаеш тогава?

— Изглежда, че американците имат един полк в Кувейт и още един в Кралството, и трети, който разтоварва въоръжението си от корабите — онези, които индийците не спряха — в Дхаран.

— Тогава атакувайте ги! — Махмуд Хаджи беше на косъм да изкрещи. Беше побеснял от наглостта на този американец, който си позволяваше да се обръща към него с малкото му име и то така, че хората му можеха да видят и чуят… и да повярват?

— Нашите военновъздушни сили са ангажирани на север. Там е най-важното място. Всяко изтегляне на сили оттам ще бъде загуба на време.

— Тогава използвайте ракети!

— Ще се погрижа.

 

 

Командващият саудитската 4-та бригада беше известен, че може да очаква най-много отвличаща вниманието атака в района си и трябва да е готов да контраатакува ОИР веднага след началото на масираната атака в Кувейт. Също като много генерали в историята, той бе направил грешката да се довери прекалено много на разузнаването си. Той разполагаше с три механизирани батальона, всеки покриващ сектор с ширина петдесет километра и с пролуки от десет до петнайсет километра между тях. При една офанзивна роля това щеше да е гъвкаво разположение, способно да порази вражеския фланг, но ранната загуба на разположения му по средата батальон бе разкъсала силите му на две, поставяйки му почти невъзможната задача да командва така разпокъсаните части, а той задълбочи грешката си, като се придвижи напред, вместо да се оттегли. Просто не прецени факта, че само на сто и петдесет километра зад гърба му се намира Военният град на крал Халид, където да се реорганизира за една наистина добра контраофанзива, вместо да импровизира така.

Атаката на ОИР беше базирана на модела, усъвършенстван от съветската армия през седемдесетте години. Първоначалната фаза на пробив се изпълняваше от една тежка бригада, врязваща се напред под прикритието на масирана артилерийска подкрепа. Елиминирането на «СТОРМ ТРАК» бе замислено още от самото начало. Той и «ПАЛМ БОУЛ» — противникът знаеше дори и кодовите им наименования — бяха очите на вражеската командна структура. Спътниците бяха недосегаеми за тях, но наземно базираните постове за събиране на разузнавателна информация бяха достъпна плячка. Както и очакваха, американците бяха успели да разположат известни бойни части, но не много, а половината от тях щяха да се окажат самолети, които можеха да използват само през деня. Както и при Съветите, които бяха написали книгата как да стигнат до Бискайския залив, ОИР щяха да завземат крайбрежието, заменяйки многобройни жертви срещу време, за да постигнат политическите си цели преди потенциалният им враг да успее да разгърне напълно силите си. Ако саудитите мислеха, че Даряеи ламти за нефта им, това си беше тяхна работа. Обаче кралската фамилия и правителството бяха в Рияд. Армията на Обединената ислямска република рискуваше левия си фланг, но ключът тук се казваше скорост, а ключът за постигането на скоростта беше бързото елиминиране на 4-та саудитска бригада.

 

 

Дигс изведнъж проумя какво ги бе сполетяло. Той самият го беше правил на иракчаните през 1991 година. Беше го правил и на израелците преди две години като командир на полка «Бъфало». Също така бе командвал и Националния тренировъчен център. Сега видя какво е да си от другата страна. Нещата се случваха прекалено бързо. Саудитите по-скоро реагираха, отколкото мислеха, виждаха размерите на кризата, но не и точните й измерения, и бяха полупарализирани от скоростта на главоломно развиващите се събития.

— Накарайте 4-та бригада да се изтегли тридесет километра — каза спокойно Дигс. — Имате достатъчно пространство за маневриране.

— Ще ги спрем! — заяви саудитският командир.

— Генерале, правите грешка. Подлагате на риск бригадата, когато не е необходимо. Можете да си възвърнете загубено пространство. Но загубено време и хора не се връщат.

Но той не искаше да слуша, а Дигс нямаше достатъчно звезди на яката, за да говори с по-голяма настойчивост. «Още един ден — помисли той, — да имаше само още един дяволски ден.»

 

 

Батальонът на 4-та бригада, разположен най-източно, не помръдна от позицията си и загина почти целият. Ударните хеликоптери на ОИР вече се бяха включили в атаката и макар саудитите да стреляха добре, невъзможността да маневрират ги беше осъдила. Осъществяването на тази бойна задача струваше на Войнството на Бога още една бригада, но в края на задачата пробивът на саудитската защитна линия се беше разширил вече до сто и десет километра.

 

 

Забелязаха го с повече изненада, отколкото следваше. Един спътник от програмата към системата за оказване поддръжка на отбраната над Индийския океан забеляза блясък от изстрелване на ракета. Новината стигна до Сънивейл, Калифорния, а оттам до Дхаран. Всичко това се беше случвало и преди, но не и с ракети, изстрелвани от Иран. Корабите бяха разтоварени само наполовина. Войната бе започнала едва преди четири часа, когато първата ракета «Скъд» излетя от подвижната си установка и се насочи към юг.

— А сега какво? — попита Райън.

— Сега ще видите защо кръстосвачите са все още там — отвърна Джексън.

 

 

Едва ли беше необходимо предупреждение за нападение. Трите кръстосвача, плюс «Джоунс», въртяха радарите си и засякоха ракетата отдалеко. Националните гвардейци, които измъкваха верижните транспортьори, проследиха огнените следи на ракетите «земя-въздух» в небето. Три кратки експлозии и това беше всичко. Но войниците изпълниха с още по-голямо настървение разтоварването на танковете си.

На борда на «Анцио» капитан Кемпър видя как следата изчезна от екрана на радара. Това беше другото нещо, в което ЕГИДА ги биваше много, макар че да стои под обстрел не беше точно представата му за приятно забавление.