Том Кланси
По заповед на президента (6)

3.
Внимателен поглед

На източната стена на залата «Рузвелт» висеше Нобелова награда за мир на едновремешния президент за «успешното» му посредничество в Руско-японската война. Историците твърдяха, че усилията му само са насърчили японските империалистически амбиции и така са наранили руската душа, че Сталин изпитвал нужда да отмъсти за унижението на страната си. Специално това наследство на Алфред Нобел обаче винаги беше повече политическо, отколкото реално. Залата се използваше за средно големи обеди и срещи, а и се намираше в удобна близост до Овалния кабинет.

— Насам. — Един от агентите отвори някаква врата и Райън видя президентската гримьорка. Срещата беше неофициална и гримьорката, петдесетинагодишна жена, носеше всичко необходимо в голям куфар от изкуствена кожа. Колкото и пъти да бе излизал по телевизията — на предишния си пост като съветник по въпросите на националната сигурност доста често — Джак така и не успя да свикне и трябваше да извика на помощ целия си самоконтрол, за да не се върти, докато нанасяха течната основа с дунапренена гъба върху лицето му, после пудра и спрей за коса. През цялото време жената, която изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да избухне в сълзи, не промълви нито дума.

— И аз го харесвах — каза й той. Ръцете й замръзнаха и погледите им се срещнаха.

— Винаги беше толкова мил. Мразеше всичко това, точно като вас, но никога не се оплакваше и обикновено разказваше по някой виц. Понякога гримирах и децата, просто за забавление. Харесваше им, даже на момчето. Играеха пред камерите и снимачните екипи им даваха записа, и…

— Разбирам. — Райън хвана ръката й. Най-накрая бе срещнал човек от персонала, който не се държеше изцяло делово и не го караше да се чувства като животно в зоологическа градина. — Как се казвате?

— Мери Абът. — От очите й капеха сълзи.

— Откога работите тук?

— Точно преди господин Картър да напусне Белия дом. — Госпожа Абът изтри очи и се успокои.

— Е, може би трябва да ви поискам съвет — внимателно каза той.

— О, не, аз не знам нищо. — Тя се усмихна засрамено.

— Аз също. Предполагам, че просто ще трябва сам да разбера. — Райън погледна в огледалото. — Свършихте ли?

— Да, господин президент.

— Благодаря ви, госпожо Абът.

Сложиха го да седне в дървен стол с облегалки за ръцете. Прожекторите вече бяха включени и температурата в стаята достигаше четирийсетина градуса или поне така му се струваше. Един от техниците защипа на вратовръзката му микрофон, много внимателно, също като госпожа Абът — само защото над всеки от персонала висеше по един агент от Службата за сигурност, а над цялата охрана бдеше Андреа Прайс, която ги наблюдаваше от вратата. Очите й бяха присвити и подозрителни, въпреки факта, че всяко съоръжение в стаята беше грижливо проверено, а всеки от хората постоянно се следеше. Наистина, можеше да се направи пистолет от неметални части, но пистолетите все пак бяха обемисти. Осезаемото напрежение на охраната се предаваше дори на хората от телевизията, които внимаваха да не крият ръцете си и ги движеха съвсем бавно.

— Две минути — съобщи продуцентът, информиран по слушалките си. — Току-що започнаха бизнес новините.

— Успяхте ли да поспите снощи? — попита главният кореспондент на Си Ен Ен в Белия дом. Също като всички останали, той искаше бързи и ясни впечатления от новия президент.

— Не много — почувствал се изведнъж напрегнат, отвърна Джак. Камерите бяха две. Той кръстоса крака и стисна ръце в скута си, за да избегне нервните движения. Как точно се предполагаше, че трябва да изглежда? Тържествен? Потресен от мъка? Изпълнен със спокойна увереност? Съкрушен? Вече бе малко късно за това. Защо предварително не попита Арни?

— Трийсет секунди — предупреди продуцентът.

Джак се опита да се оправи сам. Позата му на стола щеше да държи тялото му неподвижно. «Просто отговаряй на въпросите. Правиш го толкова отдавна.»

— Сега е седем часът и осем минути — право към камерата зад Джак каза кореспондентът. — Ние сме в Белия дом с президент Джон Райън. Господин президент, измина една дълга нощ, нали?

— Наистина — съгласи се Райън.

— Какво можете да ни кажете?

— Както знаете, спасителните операции продължават. Трупът на президента Дърлинг все още не е намерен. Координатор на разследването е ФБР.

— Открили ли са вече нещо?

— Навярно по-късно днес ще разполагаме с някаква информация, но засега е прекалено рано. — Въпреки факта, че кореспондентът беше напълно инструктиран по този въпрос, Райън долови в очите му разочарование.

— Защо ФБР? Службата за сигурност не е ли упълномощена да…

— Сега не е време за вътрешни борби. Разследването трябва да започне незабавно. Ето защо реших водеща инстанция да е ФБР — под контрола на министерството на правосъдието и с помощта на други федерални инстанции. Трябват ни отговори, трябват ни бързо, и ми се струва, че това е най-добрият начин да ги получим.

— Съобщиха ми, че сте назначили нов директор на ФБР.

Джак кимна.

— Да, Уолтър, така е. За момента съм помолил Даниъл Е. Мъри временно да изпълнява длъжността на директор. Дан отдавна е агент във ФБР — последно работеше като специален помощник на директор Шоу. Познаваме се от много години. Господин Мъри е един от най-добрите детективи на държавна служба.

 

 

— Мъри?

— Полицай, експерт по тероризма и шпионажа — отвърна офицерът от разузнаването.

— Хм. — Той отново отпи от подсладеното си кафе.

 

 

— Какво можете да ни кажете за подготовката за… искам да кажа за следващите няколко дни? — попита кореспондентът.

— Уолтър, тези планове са все още в процес на разработване. Най-важното е да дадем възможност на ФБР и другите упълномощени от закона инстанции да си вършат работата. По-късно днес ще разполагаме с повече информация, но изминалата нощ беше дълга и тежка за много хора. — Кореспондентът кимна и реши, че е време да наблегне на човешкия аспект на нещата.

— Къде спахте вие и семейството ви? Знам, че не сте били тук.

— В казармата на морската пехота на Осма и Първа улици — отвърна Райън.

— О, по дяволите, шефе — промърмори Прайс от вратата. Някои от медиите бяха разбрали, но Службата не го беше потвърдила пред никого и повечето новинарски агенции бяха съобщили, че семейството на Райън е на «неуточнено място». Е, довечера щяха да спят другаде.

— Защо там?

— Ами, трябваше да спим някъде и там изглеждаше подходящо. Аз също съм бил морски пехотинец, Уолтър — тихо каза Джак.

 

 

— Помниш ли, когато ги взривихме?

— Чудна нощ. — Офицерът от разузнаването си спомни как гледаше през бинокъла от върха на бейрутския «Холидей Ин». Той беше помогнал за организирането на акцията. Всъщност единственият труден момент бе да избере шофьора. В американските морски пехотинци имаше нещо странно, нещо като че ли мистично, в което нацията на този Райън се беше вкопчила. Но умираха точно като всички други неверници. Той развеселено се зачуди дали някой от хората му във Вашингтон не би могъл да купи или наеме голям камион… После остави веселите мисли настрани. Неведнъж бе ходил във Вашингтон и едно от местата, които проучи, беше казармата на морската пехота. Прекалено лесно се охраняваше. Всъщност, това бе твърде зле. Политическото значение на мишената я правеше извънредно привлекателна.

 

 

— Глупава постъпка — забеляза Динг, докато пиеше сутрешното си кафе.

— Очакваш да се крие ли? — попита Кларк.

— Познаваш ли го, татко? — попита Патриша.

— Всъщност да. С Динг се грижехме за него, когато бяхме специални агенти. Някога познавах баща му… — без да се замисля, прибави Джон. Много необичайно за него.

— Какъв е той, Динг? — попита Патси годеника си. Пръстенът бе на пръста й съвсем отскоро.

— Много умен — призна Чавес. — Доста спокоен. Приятен човек, винаги намира мила дума. Е, почти винаги.

— Когато трябва, е проявявал и твърдост — отбеляза Джон, като погледна своя партньор и бъдещ зет.

 

 

Прожекторите го караха да се поти под грима и Райън се опитваше да сподави желанието да се почеше по лицето. Успя да задържи ръцете си неподвижни, но лицевите му мускули започнаха поредица от леки конвулсии. Надяваше се, че камерата няма да ги улови.

— Страхувам се, че не мога да кажа нищо, Уолтър — продължи той, силно стиснал ръце. — Просто още е прекалено рано да дам изчерпателни отговори на много въпроси. Когато сме в състояние да предложим сигурна информация, ще го сторим. Дотогава ще трябва да чакаме.

— Предстои ви тежък ден — съчувствено каза репортерът от Си Ен Ен.

— На всички ни, Уолтър.

— Благодаря ви, господин президент.

Той изчака, докато изключат прожекторите, и чу как някой от централата на мрежата в Атланта казва:

— Добре беше. Благодаря ви.

В стаята влезе ван Дам, като отмести Андреа Прайс настрани. Малцина можеха да докоснат агент от Службата за сигурност, без да си докарат сериозни последствия, но Арни бе точно от тях.

— Много добре. Не прави нищо друго. Отвръщай на въпросите. Отговорите ти трябва да са кратки.

След него влезе госпожа Абът, за да провери грима му. Нежната й ръка докосваше челото му, докато другата оправяше косата му с малка четка. Дори за партньорката си на абитуриентския си бал — как ли се казваше тя, разсеяно се зачуди Райън — нито той, нито който и да било друг беше обръщал такова внимание на твърдата му черна коса. При други обстоятелства щеше да се засмее.

Водещата от Си Би Ес бе трийсет и пет годишна жена, която доказваше, че красотата и интелигентността не са взаимно изключващи се.

— Господин президент, какво е останало от правителството? — попита тя след няколко обичайни и маловажни въпроса.

— Мария… — бяха го инструктирали да се обръща към всеки репортер с малкото му име; без сам да знае защо, това му се струваше съвсем логично, — … колкото и ужасни да са за всички нас последните дванайсет часа, искам да припомня речта, която преди няколко седмици изнесе президент Дърлинг: Америка е все пак Америка. Днес всички федерални институции ще работят под ръководството на заместниците си и…

— Но Вашингтон…

— От гледна точка на обществената безопасност, Вашингтон е доста блокиран, това е вярно… — Тя отново го прекъсна, понеже разполагаше само с четири минути и искаше да ги използва пълноценно.

— А войниците по улиците?

— Мария, снощи вашингтонската полиция и пожарната понесоха най-голямата тежест. Тези хора прекараха една дълга и студена нощ. Вашингтонската национална гвардия беше свикана, за да помага на градските служби. Така се постъпва и след урагани и торнадо. Всъщност това е една от цивилните функции на гвардията. ФБР и кметът работят заедно. — Това бе най-дългото му изказване за сутринта и почти го остави без дъх. В този момент той осъзна, че стиска ръцете си толкова силно, че пръстите му са побелели, и с усилие на волята си наложи да ги пусне.

 

 

— Вижте ръцете му — забеляза министър-председателката. — Какво знаем за този Райън?

Шефът на разузнавателната служба държеше в скута си досие, което вече беше запомнил, тъй като разполагаше с цял работен ден, за да се запознае с новия държавен глава.

— Бивш офицер от разузнаването. Знаете за инцидента в Лондон, а по-късно, преди няколко години, в Щатите…

— А, да — прекъсна го тя, като отпи от чая си. — Значи шпионин…

— Много известен. Руските ни приятели имат изключително високо мнение за него. Англичаните също — каза армейският генерал, който беше обучен в британските традиции и бе завършил академията в Сандхърст. — Извънредно интелигентен е. Имаме основания да смятаме, че в качеството си на съветник на Дърлинг по въпросите на националната сигурност е контролирал американските операции срещу Япония…

— И срещу нас ли? — впила очи в екрана, попита тя. Колко удобни бяха комуникационните сателити — а всички американски мрежи вече се предаваха по цял свят. Вече не трябваше да пътува по цял ден със самолет, за да види главата на съперническа държава — и то при напълно овладени обстоятелства. Сега можеше да види Райън в извънредна ситуация и да прецени как реагира. Офицер от разузнаването или не, не изглеждаше спокоен. Издръжливостта на всеки човек си има граници.

— Несъмнено.

— Не е чак толкова страшен, колкото предполага твоята информация — каза тя на съветника си. «Колеблив, неспокоен, нервен… изтощен.»

 

 

— Кога според вас ще можете да ни кажете повече за случилото се? — попита Мария.

— В момента наистина не мога да ви отговоря. Прекалено рано е. С някои неща не трябва да се прибързва — отвърна Райън. Смътно осъзна, че е загубил контрол над интервюто, колкото и кратко да беше, и не знаеше защо е така. Никога не му бе идвало наум, че телевизионните репортери ще се редят пред залата «Рузвелт» като купувачи на опашка, че след първите един-два въпроса всеки ще пита нещо ново и различно и че всеки от тях ще иска да направи впечатление, не на новия президент, а на зрителите, невидимите хора зад камерите, които гледаха новините всяка сутрин от лоялност, а репортерите трябваше да използват всяка възможност, за да я затвърдят. Колкото и тежко да беше наранена страната, предаването на новините бе работа, която хранеше семействата им, а Райън просто беше поредният обект на тази работа. Точно по тази причина уверението на Арни, че са били инструктирани какви въпроси да задават, бе прекалено оптимистично, макар да идваше от опитен професионален политик. Единствената наистина добра новина беше, че всички интервюта разполагат с ограничено време — в този случай ограничението се дължеше на местните новини, излъчвани от различните клонове на мрежите по двайсет и пет минути след всеки кръгъл час. Каквато и трагедия да бе сполетяла Вашингтон, в хода на ежедневния си живот хората трябваше да получат информация за местното време и натовареност на уличното движение, факт, който столичаните навярно забравяха, но местните телевизионни клонове из страната — не. Когато режисьорът я прекъсна, Мария мило се усмихна към камерата, макар вътрешно да изпитваше други чувства.

И Райън разполагаше с дванайсет минути до интервюто с Ен Би Си. Кафето, което изпи на закуска, беше започнало да му действа и трябваше да отиде до тоалетната, но когато се изправи, жицата на микрофона едва не го препъна.

— Насам, господин президент. — Прайс го поведе наляво по коридора, после надясно към Овалния кабинет. Джак влезе и замръзна на мястото си. В мислите му кабинетът все още принадлежеше на друг, но тоалетната си бе тоалетна, а и в този случай тя всъщност представляваше част от приемната пред самия кабинет. Поне тук беше на спокойствие, дори от преторианската гвардия, която го следваше като глутница овчарски кучета, пазещи особено ценна овца. Джак не знаеше, че когато в това помещение има някой, над рамката на вратата се включва лампа и че една пролука във вратата дава възможност на хората от Службата за сигурност да наблюдават дори този аспект от ежедневния живот на президента.

Докато миеше ръцете си, Райън погледна в огледалото — винаги грешка в такива моменти. Гримът го правеше по-млад, отколкото бе в действителност, което не беше толкова зле, но придаваше също и фалшива руменина на кожата му. Пребори се с желанието да изтрие всичко от лицето си и се върна, за да се изправи пред Ен Би Си. Сега водещият бе чернокож и когато се ръкува с него, Джак намери някаква утеха във факта, че гримът придава на репортера още по-гротесков вид от неговия. Бе забравил, че телевизионните прожектори толкова променят цвета на кожата, че за да изглежда нормален на екрана, човек трябва да изглежда като клоун за присъстващите.

— Какво ще правите днес, господин президент? — зададе четвъртия си въпрос Нейтън.

— Имам среща с временния директор на ФБР Мъри — всъщност известно време ще се срещам с него два пъти дневно. Освен това имам запланувано заседание със съветниците си по въпросите на националната сигурност, после с някои от оцелелите конгресмени. Следобед ще проведем среща на кабинета.

— А организацията на погребението? — зададе поредния въпрос от списъка в скута си репортерът.

Райън поклати глава.

— Прекалено рано е. Знам, че всички сме покрусени, но тези неща наистина изискват време. — Той не каза, че тази сутрин хората от протоколната служба на Белия дом в продължение на петнайсет минути го бяха информирали какви са плановете в това отношение.

— Японският пътнически самолет е бил собственост на държавна компания. Имаме ли някакви основания да смятаме…

Този въпрос накара Райън да се наведе напред.

— Не, Нейтън, никакви. Осъществихме контакт с японското правителство. Премиер-министърът Кога обеща да ни оказва пълно съдействие и ние му вярваме. Искам да подчертая, че вражеските действия с Япония са напълно приключили. Случилото се е ужасна грешка. Те правят всичко възможно, за да изправят пред правосъдието хората, станали причина за конфликта. Все още не знаем как се е случило всичко — имам предвид за снощи, — и «не знаем» означава просто, че не знаем. Докато не разберем, не трябва да строим безсмислени хипотези. Това няма да ни помогне, но може да ни причини неприятности, а в момента си имаме достатъчно. Сега трябва да мислим как да ги оправим.

 

 

— Домо аригато — измърмори японският министър-председател. За първи път виждаше лицето и чуваше гласа на Райън. Беше по-млад, отколкото очакваше, макар по-рано същия ден да му го бяха описали. Кога забелязваше напрежението и неспокойството му, но когато президентът можеше да каже нещо друго, освен да даде очевиден отговор на глупав въпрос — защо американците толерираха нахалството на своите медии? — гласът му леко се променяше, очите му също. Разликата бе едва доловима, но Кога беше свикнал да открива и най-слабите нюанси. Това бе едно от преимуществата да се родиш в Япония, още повече да прекараш съзнателния си живот в политиката.

— Той беше страшен противник — тихо отбеляза служителят от външното министерство. — И в миналото се е проявявал като храбър мъж.

Кога си помисли за документите, които бе прочел преди два часа. Този Райън беше свикнал с насилието, от което японският премиер се отвращаваше. Но от двама американци с тъмно минало, които навярно му бяха спасили живота, заплашен от собствените му сънародници, бе научил, че насилието има своето място, точно както и хирургията, а Райън го беше използвал, за да предотврати още по-голямо унищожение, сам бе пострадал и после пак беше приложил насилие преди да се върне към мирните си занимания. И отново бе проявил същото двойствено отношение срещу страната на Кога, бе се сражавал умело и безпощадно, а после бе проявил състрадание и загриженост. Храбър мъж…

— И доблестен, струва ми се. — Премиерът замълча за миг. Странно, че те двамата, които никога не се бяха срещали и само допреди седмица бяха воювали един срещу друг, вече трябваше да са станали приятели. — Той е самурай.

 

 

Русата кореспондентка на Ей Би Си се казваше Джой, което поради някаква причина се стори на Райън напълно неподходящо за този ден, но навярно така я бяха кръстили родителите й и нямаше какво да се направи. Ако Мария от Си Би Ес беше хубавичка, Джой бе ослепителна и може би това беше причината Ей Би Си да има най-гледаната сутрешна информационна емисия. Тя стисна ръката му топло и дружелюбно — в жеста имаше и нещо друго, което едва не накара сърцето на Джак да спре.

— Добро утро, господин президент — меко каза кореспондентката. Гласът й бе по-подходящ за вечерно парти, отколкото за сутрешните новини.

— Заповядайте — посочи към стола срещу себе си Райън.

— Сега е осем без десет. Намираме се в залата «Рузвелт» в Белия дом, за да разговаряме с президент Джон Патрик Райън — изгука към камерата тя. — Господин президент, страната ни преживя дълга и тежка нощ. Какво можете да ни кажете?

Райън беше толкова претръпнал, че отвърна съвсем несъзнателно. Говореше спокойно, малко механично, и гледаше право в репортерката, както му бяха казали да прави. В този случай не му бе трудно да се концентрира върху влажните й кафяви очи, макар че беше объркващо да гледа толкова дълбоко в тях толкова рано сутринта. Надяваше се да не му проличи прекалено много.

— Господин президент, последните няколко месеца бяха изключително травмиращи за всички нас, а последната нощ — още повече. След няколко минути ще се срещнете със съветниците си по въпросите на националната сигурност. Какви са основните ви проблеми?

— Джой, много отдавна един американски президент е казал, че единственото, от което трябва да се страхуваме, е самият страх. Днес нашата страна е толкова силна, колкото и вчера…

 

 

— Да, вярно е. — Даряеи се беше срещал веднъж с Райън. Тогава американецът се беше държал нагло и предизвикателно като куче, което смело се зъби, застанало пред господаря си — или поне така му се бе струвало. Но сега господаря го нямаше, а кучето беше тук, впило очи в красива, но разпусната жена. Даряеи остана изненадан, че езикът му не е изплезен и не му текат слюнки. Дължеше се на умората. Ясно се виждаше, че Райън е изтощен. А как иначе? Той приличаше на страната си, реши аятолахът. Може би външно бе силен. Райън все още беше млад мъж с широки рамене и изправена стойка. Очите му бяха ясни, гласът твърд, но когато го питаха за мощта на страната му, той спомена за страха и за страха от страха. Интересно.

Даряеи отлично знаеше, че силата и мощта са по-скоро състояния на ума, отколкото на тялото, факт, който се отнасяше както за хората, така и за нациите. За него Америка представляваше загадка, нейните лидери също. Но колко му трябваше да знае? Америка беше безбожна страна. Точно затова това момче Райън приказваше за страха. Без Бог и на държавата, и на хората им липсваше посока. Някой бе казал, че същото се отнася за родината на Даряеи, но ако това изобщо беше вярно, то се дължеше на друга причина, поне според него.

Подобно на всички хора по света, Даряеи се съсредоточи върху лицето и гласа на Райън. Отговорът на първия въпрос бе очевидно механичен. Каквото и да знаеха за инцидента, те нямаше да го кажат. Навярно не знаеха много, но това беше разбираемо. Денят му бе дълъг и Даряеи го използва полезно. Извика при себе си шефа на американското бюро (всъщност цял отдел в правителствената сграда в Техеран) в министерството на външните работи и нареди да му изготвят доклад за работата на американското правителство. Положението се оказа още по-добро, отколкото се беше надявал. Не можеха да приемат нови закони, да събират нови данъци и да отделят пари, докато не се възстановеше Конгресът им, а за това щеше да е нужно време. Бяха обезглавени почти всичките им министерства. Сега това момче Райън — Даряеи бе седемдесет и две годишен — представляваше американското правителство, а аятолахът не остана впечатлен от онова, което видя.

Съединените американски щати го тормозеха от години. Притежаваха такава огромна мощ! Въпреки че съкрати военните си сили след падането на Съветския съюз — по-малкият «сатана» — Америка беше в състояние да извърши неща, които не бяха по силите на никоя друга държава. Нуждаеше се единствено от политическа решителност и макар че такава обикновено й липсваше, тя представляваше постоянна заплаха. Понякога страната се сплотяваше зад една-единствена обща цел, както се бе случило не толкова отдавна срещу Ирак, и последствията бяха ужасно сериозни в сравнение с малкото, което беше постигнала собствената му държава по време на продължилата близо десетилетие кръвопролитна война. В това се криеше американската опасност. Но сега Америка бе отслабена — дори по-скоро, почти обезглавена. И най-силното тяло става безполезно, когато му отрежат главата…

Останал е само един човек, вече без да слуша думите на американеца, си помисли Даряеи. Сега думите нямаха значение. Райън не казваше нищо съществено, но с поведението си говореше много на един човек от другата страна на земното кълбо. Новият глава на тази държава имаше шия, в която се съсредоточи погледът на аятолаха. Символиката беше ясна. В края на краищата техническият проблем бе да се довърши отделянето на главата от тялото, а единственото помежду тях беше шията.

 

 

— Десет минути до следващото интервю — съобщи Арни, след като Джой потегли с колата си за летището. Репортерът от «Фокс» беше в гримьорната.

— Как се справям? — Този път Джак свали микрофона преди да се изправи. Трябваше да се разтъпче.

— Не е зле — снизходително отсъди ван Дам. На един професионален политик би могъл да каже и нещо друго. Ако изобщо имаше намерение да си върши работата, Райън на първо място имаше нужда от повече самоувереност. Президентският пост бе тежък товар дори и в най-благоприятно време и макар на всеки, които го беше заемал, неведнъж да му се бе искало да се избави от Конгреса, другите институции и министерствата, именно Райън щеше да разбере колко необходима е цялата управленческа система — и щеше да го разбере по възможно най-трудния начин.

— Трябва да свикна с много неща, нали?

— Ще се научиш — обеща му шефът на персонала.

— Може би — усмихна се Джак, без да разбира, че сутрешните му занимания — доскорошните му занимания — му бяха помогнали да забрави другите обстоятелства. В същия миг един от агентите му подаде лист хартия.

 

 

Колкото и несправедливо да беше спрямо другите семейства, съвсем разбираемо основен приоритет представляваше трупът на президента Дърлинг. Откъм западната страна на сградата бяха докарани четири подвижни крана, които работеха под ръководството на защитени с каски строителни техници, застанали заедно с група опитни работници долу в голямата зала, прекалено близо един до друг в разрез с правилата за безопасност, но службата по безопасността тази сутрин не се навърташе наоколо. Единствените държавни инспектори, които имаха значение, бяха агентите от Службата за сигурност — ФБР можеше и да е водеща инстанция, но никой не би застанал между тях и собственото им печално разследване. Наблизо имаше и лекар, както и санитарен екип, за малко вероятната случайност някой въпреки всичко да е оцелял. Истинският проблем беше координирането на работата на крановете, които спускаха куките си в кратера — така изглеждаше сега залата — като четири жирафа, пиещи вода от един и същ извор.

— Вижте! — посочи един строителен техник. Една почерняла мъртва ръка стискаше автоматичен пистолет. Трябва да беше на Анди Уокър, шефът на охраната на Роджър Дърлинг. Последно го бяха показали по телевизията в краката на своя президент, втурнал се да го свали от подиума, но прекалено късно, за да постигне нещо повече от собствената си смърт при изпълнение на служебните си задължения.

Поредно навеждане на следващия кран и блокът пясъчник бавно се издигна. Сега се виждаше и останалата част от трупа на Уокър наред с обутите в панталони крака на някой друг. Всичко наоколо бе в развалини и парчета от дъбовия подиум, имаше дори няколко листа хартия. Всъщност огънят не си беше пробил път през купчините камъни до тази част на разрушената сграда.

— Чакай! — Строителният техник хвана агента от Службата за сигурност за ръката и не му позволи да помръдне. — Така няма да стане. Не си струва да си умреш за едното нищо. — Той изчака кранът да освободи място за следващия и замаха с ръце, за да покаже на краниста как и къде да спусне куката и кога да спре. Работниците завързаха следващия каменен блок и техникът махна с ръка. Камъкът започна да се издига.

— Открихме СКАЧАЧА — съобщи по радиостанцията си агентът. Медицинският екип незабавно се отправи към тях въпреки предупредителните викове на неколцина работници, но дори от трийсет метра беше ясно, че усилията им са напразни. Лявата ръка на мъртвеца стискаше папката с последната му реч. Срутилите се камъни навярно го бяха убили преди огънят да успее да опърли дори косата му. Голяма част от тялото беше смазана, но костюмът, президентската игла за вратовръзка и златният часовник на китката свидетелстваха, че това е президентът Роджър Дърлинг. Всичко замря. Крановете спряха неподвижни и дизеловите им двигатели заработиха на празни обороти. Появи се група обезумели фоторепортери, които снимаха цели филми от всички възможни ъгли.

Навсякъде наоколо войниците от Националната гвардия прибираха трупове в чували и ги отнасяха — бяха заменили в това пожарникарите още преди два часа, — но тук, в залата, единствено хората от Службата за сигурност изпълняваха последното си служебно задължение към СКАЧАЧА, както наричаха президента в памет на службата му като лейтенант в 82-ра въздушнодесантна бригада. Когато санитарите си отидоха и фоторепортерите се наситиха да снимат, четирима агенти се спуснаха долу по каменните блокове. Първо вдигнаха трупа на Анди Уокър, чийто последен съзнателен акт бе да защити своя «началник», и внимателно го прибраха в гумиран чувал. Вдигнаха го така, че други двама техни колеги да могат да го отнесат. Следващата задача беше президентът Дърлинг. Тя се оказа сложна. Тялото бе паднало накриво и беше замръзнало от студа. Едната му ръка бе застанала под прав ъгъл спрямо тялото и не можеше да влезе в чувала. Агентите се спогледаха. Трупът беше доказателство и не трябваше да се пипа. Но навярно по-съществен в случая беше ужасът, който изпитваха от това да наранят вече мъртвото тяло, така че президента Дърлинг влезе в чувала с ръка, протегната като на капитан Ахав^[1]. Изнесоха го от залата и се насочиха към линейката, която чакаше специално за тази цел. Това даде нов материал на репортерите, които защракаха с фотоапаратите си или насочиха телевизионните си камери, за да уловят момента.

Същият момент беше вмъкнат в интервюто на Райън по «Фокс» и той видя картината на настолния монитор. Някак си в мислите му това направи мига тържествен. Дърлинг наистина бе мъртъв и сега той наистина беше президент. Камерата в стаята улови промяната в изражението му, докато той си спомняше как го бе привлякъл Дърлинг, как му се беше доверил, беше разчитал на него, беше го напътствал…

«Това е» — осъзна Джак. Преди винаги имаше на кого да се облегне. Разбира се, други се бяха облягали на него, бяха искали съвет и молили за помощ, но винаги бе имал при кого да отиде и кой да му каже, че е постъпил правилно. Сега пак можеше да го направи, но онова, което щеше да получи в отговор, щяха да са просто мнения, не оценки. Оценките вече оставаха за него. Щеше да чува всевъзможни неща. Съветниците му щяха да са като адвокати, да поддържат взаимно изключващи се позиции, но когато всичко свършеше, решението щеше да е само негово.

Президентът Райън изтри лицето си с ръка, без да мисли за грима — и го размаза. Не знаеше, че онова, което излъчват «Фокс» и други телевизионни мрежи, се показва едновременно с картината от Капитолия, тъй като всички имаха компютърен достъп до залата «Рузвелт». Главата му леко се поклащаше — като на човек, принуден да приеме нещо, което не харесва. Лицето му вече беше прекалено безизразно, за да е тъжно. Крановете зад стъпалата на Капитолия отново започнаха да спускат куките си.

— Какво ще правим сега? — попита репортерът от «Фокс». Този въпрос го нямаше в списъка му. Той бе просто човешка реакция на човешка сцена.

— Имаме да вършим много работа — отвърна Райън.

— Благодаря ви, господин президент. Сега е осем часът и четиринайсет минути…

Джак видя как светлината на телевизионната камера угасва. Продуцентът изчака няколко секунди, после махна с ръка и президентът откачи микрофона от вратовръзката си. Първият му пресмаратон беше завършил. Преди да излезе от стаята той погледна по-внимателно камерите. Някога бе чел лекции по история, по-наскоро беше провеждал инструктажи, но тогава си имаше работа с жива публика, с хора, чиито очи можеше да види и по чиито реакции можеше да сверява часовника си, да говори по-бързо или по-бавно, ако условията позволяват, да пуска по някоя шега или да повтори нещо, за да го доизясни. Сега непринудените му беседи щяха да бъдат насочени не към хора, а към предмет. Поредното нещо, което не му харесваше. Райън излезе от стаята, докато зрителите по целия свят преценяваха онова, което бяха видели от новия американски президент. Телевизионни коментатори в над петдесет страни щяха да го обсъждат, докато той отново търсеше тоалетна.

 

 

— Това е най-доброто, което се е случило на страната ни от времето на Джеферсън. — По-възрастният мъж се смяташе за истински познавач на историята. Харесваше Томас Джеферсън заради думите му, че колкото по-малко се управлява една страна, толкова по-добро е управлението й. В общи линии това беше единственият известен му цитат от Мъдреца от Монтичело^[2].

— И е трябвало да го стори японец, както изглежда — иронично изсумтя събеседникът му. Такова събитие можеше да елиминира дори яростния му расизъм.

Не бяха спали цяла нощ — сега беше 5:20 местно време — и гледаха телевизионните информационни емисии, които течаха непрекъснато. Репортерите изглеждаха дори по-изтощени от този тип Райън. Времевите зони си имаха преимущества. Двамата бяха престанали да пият бира около полунощ и два часа по-късно, когато започна да им се приспива, преминаха на кафе. Онова, което виждаха, докато превключваха каналите на огромната сателитна антена пред къщичката, напомняше на някакъв фантастичен благотворителен телемаратон, само че сега не се събираха пари за сакати деца, жертви на СПИН или негърски училища. Това беше истинско забавление. Всички вашингтонски копелета бяха станали на въглен.

— Бюрократично печено — каза Питър Холбрук за седемнайсети път от 11:30, когато му бе хрумнало това обобщение.

— О, по дяволите, Пит! — въздъхна Ърнест Браун.

— Дълга нощ — призна Холбрук и сам се засмя. Бяха гледали речта на президента Дърлинг по няколко причини. Например защото всички телевизионни мрежи бяха прекъснали нормалните си програми, както обикновено в случай от такова значение. Истината обаче беше, че сателитната връзка им позволяваше да приемат сто и седемнайсет канала и дори не им се налагаше да изключват телевизора, за да не гледат нещо свързано с правителството, което те и приятелите им презираха. По-дълбоката причина бе, че те култивираха гнева си срещу своето правителство и обикновено не пропускаха такива речи — и двамата ежедневно гледаха поне по час двата държавни канала, — за да се заредят с ярост, и непрекъснато разменяха помежду си хапливи коментари по време на речите на президента.

— Та кой е в действителност този Райън? — попита Браун и се прозина.

— Сигурно поредният бюрократ.

— Да — съгласи се Браун. — И е съвсем сам, Пит.

Холбрук се обърна и го погледна втренчено.

— Това наистина е важно. — Браун се изправи, отиде до книжните лавици и извади Конституцията — омърляна брошура, която четеше колкото можеше по-често, за да вникне по-добре в целта на авторите й. — И знаеш ли, Пит, тук няма нищо, което да се отнася за подобна ситуация.

 

 

— Убит ли? — попита Райън.

— Това са предварителните данни от повърхностното изследване и на трупа, и на записа. — Мъри прехвърляше бележките, пратени му по факса само преди двайсет минути.

Райън се облегна на стола си. Подобно на повечето други неща в Овалния кабинет, и той беше нов. От бюфета зад него бяха свалени всички снимки на семейството на Дърлинг и на самия президент. Документите от бюрото бяха отнесени за проверка от президентските секретари. Онова, което бе останало или беше донесено сега, идваше от складовете на Белия дом. Поне столът бе добър и предназначен да пази гърба на онзи, който седи на него. Скоро щяха да го заменят със стол, изработен специално за него от производител, който изпълняваше поръчката безплатно и — нечувано — без публично разгласяване. Рано или късно щеше да му се наложи да работи на това място, беше осъзнал това само преди няколко минути. Секретарките вече бяха тук и нямаше да е честно да ги кара да се качват и слизат по стълбите, за да се местят. Спането в новия дом бе съвсем друг въпрос — поне засега. Значи убийство.

— С пистолет ли?

Дан поклати глава.

— С нож право в сърцето, само с един удар. Нашият агент смята, че раната е от тънко острие, като от шиш. От записа изглежда, че е било извършено преди излитането. Най-вероятно ще успеем да определим доста точно времето на смъртта. Още отпреди да бъдат запалени двигателите до момента на сблъсъка единственият глас, който се чува на записа, е този на пилота. Казва се Сато, много опитен първи пилот. Японската полиция ни предостави цяла камара данни за него. Изглежда, че е загубил брат си и сина си във войната. Брат му е командвал разрушител, потънал с целия екипаж. Синът му е бил летец изтребител, катастрофирал при кацане след боен полет. И двамата в един и същ ден. Така че всичко е било на лична основа. Имаме мотив и възможност, Джак — позволи си да каже Мъри, защото бяха почти сами, ако не се броеше Андреа Прайс, която явно не одобряваше поведението му — още не й бяха казали от колко отдавна се познават двамата.

— Идентифицирането стана доста бързо — отбеляза Джак.

— Информацията трябва да се потвърди — съгласи се Мъри. — Ще използваме ДНК тестове просто за да сме сигурни. Записът е достатъчно добър за анализ на разговора, поне така са казали на агента ни. Канадците имат записи на радара, проследяващи пътя на самолета в тяхното въздушно пространство, така че е лесно да се потвърди времето на събитието. Маршрутът на самолета от Гуам през Япония до Ванкувър и оттам до Капитолия е твърдо установен. Както се казва, всичко свърши, сега остава само чакането. Ще минат най-малко два месеца, докато съберем абсолютно цялата информация, и допускам, че е възможно да грешим, но според мен и според старшите ни агенти случаят съвсем скоро ще бъде приключен.

— Къде можете да допуснете грешки? — попита Райън.

— По принцип в съвсем малко неща, но има и практически съображения. Възможността това да не е дело на един-единствен фанатик — не, няма да е честно, нали? Един много разгневен човек. Във всеки случай, за да предположим, че става дума за заговор, трябва да има налице подробно планиране, а за това няма данни. Откъде са можели да знаят, че войната ще бъде загубена, откъде са можели да научат за преговорите — а ако атаката е била планирана като военна операция, както каза човекът от НСБТ, ПО дяволите, на борда спокойно могат да се натоварят десет тона експлозиви.

— Или ядрена бомба — вметна Джак.

— Или ядрена бомба — кимна Мъри. — Това ме подсеща: днес военновъздушният аташе ще разгледа инсталацията за производство на ядрени оръжия. На японците им трябваха два дни, за да разберат къде е. Разполагаме с човек, който познава нещата. В момента лети натам. — Мъри погледна бележките си. — Доктор Удроу Лоуъл. А, познавам го. Ръководи лабораторията в «Лорънс-Ливърмор». Премиер-министърът Кога е казал на нашия посланик, че иска незабавно да предаде проклетите неща и да ги разкара от страната си.

Райън завъртя стола си към прозорците, които гледаха към паметника на Вашингтон. Мраморният обелиск беше заобиколен с кръг от стълбове със знамена, всички наполовина спуснати. Той обаче видя, че пред асансьора, който се изкачваше до върха на паметника, се е събрала опашка. Туристи, дошли във Вашингтон да разгледат забележителностите. Е, това си беше своего рода сделка, нали? Прозорците на Овалния кабинет обаче бяха невероятно дебели, просто в случай че някой от туристите е скрил под дрехата си снайперистка пушка…

— Каква част от всичко това можем да разгласим? — попита Райън.

— Можем да си позволим да съобщим някои неща — отвърна Мъри.

— Сигурен ли си?

— Ами не трябва да пазим доказателствата като за криминален процес. Обвиняемият в случая е мъртъв. Ще издирим всички възможни съучастници, но уликите, които разгласим днес, по никакъв начин няма да попречат на това. Не съм голям любител на разгласяването на улики, но хората искат да научат нещичко и в случай като този трябва да бъдат удовлетворени.

«Пък и това — помисли си Прайс — прави реклама на Бюрото.» С тази мислена забележка поне една държавна институция започваше да се връща към нормалния живот.

— Кой движи случая в министерството на правосъдието? — попита тя.

— Пат Мартин.

— О? Кой го е избрал? — продължи да разпитва тя. Райън се обърна да я погледне.

Мъри едва не се изчерви.

— Всъщност аз… Президентът ми каза да избера най-добрия прокурор, а Пат е най-добрият. От девет месеца ръководи криминалния отдел. Преди това е ръководил шпионажа. Бивш служител в Бюрото. Изключително добър юрист, занимава се с това почти от трийсет години. Бил Шоу искаше да го изберат за съдия. Само преди седмица разговаря по този въпрос с министъра на правосъдието.

— Сигурен ли си, че е достатъчно добър? — попита Джак.

— Ние също сме работили с него — пак се обади Прайс. — Той е истински професионалист и Дан е прав, че от него би излязъл истински съдия, адски твърд и в същото време изключително справедлив.

— Добре, нека той реши какво точно да съобщи. Може да се срещне с пресата още следобед. — Райън погледна часовника си. Беше президент точно от дванайсет часа.

 

 

Запасният полковник от американската армия Пиер Александър все още приличаше на военен, висок, строен и стегнат, но това изобщо не притесняваше декана. Дейв Джеймс го хареса веднага. Харесваше го дори повече заради онова, което беше прочел в автобиографията му и което бе научил по телефона. Полковник Александър — многобройните му приятели го наричаха Алекс — беше специалист по инфекциозни болести, прекарал двайсет плодотворни години в служба на своето правителство най-вече във военната болница «Уолтър Рийд» във Вашингтон и във Форт Детрик в Мериленд, а също и в безброй служебни пътувания. Възпитаник на «Уест Пойнт» и на медицинското училище в Чикагския университет. Списъкът на научните му публикации обхващаше осем плътно напечатани страници. Номиниран за две престижни награди, но все още без късмет в това отношение. Е, навярно «Хопкинс» можеше да промени това. Не изглеждаше притеснен, но в никакъв случай арогантен. Александър знаеше кой и какъв е — и нещо повече, знаеше, че деканът Джеймс знае това.

— Познавам Гъс Лоренц — усмихнат каза деканът Джеймс. — Заедно следвахме.

— Блестящ човек — съгласи се Александър. По принцип се смяташе, че трудът на Гъс върху видовете тропическа треска го включва в надпреварата за Нобелова награда. — И прекрасен лекар.

— И така, защо не искате да работите с него в Атланта? Гъс ми каза, че ужасно му трябвате.

— Господин декан…

— Просто Дейв — прекъсна го деканът. — Нали сме колеги.

— Тогава аз съм Алекс — отвърна полковникът. В края на краищата трябваше да каже нещо за себе си. Възприемаше декана като равен, е, може би малко по-високопоставен. «Джон Хопкинс» беше много престижно учебно заведение. — Дейв, работил съм в лаборатория почти през целия си живот. Искам отново да лекувам пациенти. В ЦМК^[3] ще е пак същото. Колкото и да харесвам Гъс — през 1987 година свършихме много работа заедно в Бразилия и отлично се сработихме, писна ми да гледам диапозитиви и разпечатки. — Поради същата причина той бе отхвърлил предложението на «Пфайцър Фармасютикъл» да оглави една от новите им лаборатории. Инфекциозните болести бяха все по-голям проблем в медицината и двамата се надяваха да не е прекалено късно. Защо, по дяволите, зачуди се Джеймс, този човек не беше получил генералски чин? Може би по политически причини. В армията също имаха този проблем, точно както и в «Хопкинс». Но техните загуби…

— Снощи говорихме с Гъс за теб.

— Така ли? — Александър не бе изненадан. На това равнище в медицината всички се познаваха.

— Каза, че те взима при себе си…

— Много мило от негова страна — подсмихна се Александър.

— … преди Хари Тътъл да те вземе в лабораторията си в Йейл.

— Познавате Хари? — Да, а освен това всички знаеха какво правят останалите.

— От един курс сме — поясни деканът. — И двамата излизахме с Уенди. Той спечели. Нали знаеш как стават тия работи.

— Знам.

— Сега за работата. Можем да те назначим като доцент при Ралф Форстър. Ще имаш много лабораторна работа и ще попаднеш в добър колектив. През последните десет години Ралф събра чудесен екип. Но имаме все повече клинични случаи. Ралф е малко стар да пътува, така че можеш да очакваш да попътуваш малко по света. Освен това ще отговаряш за клиничната страна на изследванията. А, ще имаш шест месеца, за да навлезеш в работата…

Запасният полковник замислено кимна.

— Всичко това е чудесно. Трябва да си опресня някои неща. По дяволите, кога изобщо свършва ученето?

— Когато станеш администратор, ако не внимаваш.

— Да. Е, сега знаеш защо съм в запаса. Искаха от мен да командвам болницата. По дяволите, знам, че съм добър в лабораторната работа, нали така? Много добър. Но рядко ми се е случвало да лекувам хора, а обичам да приемам болни и да ги връщам у дома им здрави. Това е истинската работа.

— Докторе, добре дошъл в медицинското училище в университета «Джон Хопкинс» — засмя се деканът.

— Благодаря, колега.