Том Кланси
По заповед на президента (57)

54.
Приятели и съседи

Не бяха успели да ги видят кога пристигат и това привлече вниманието им. На следващия ден на разсъмване трите наземни дивизиона на 10-и бронетанков полк бяха напълно разгърнати, а четвъртият, съставен от ударни хеликоптери, се нуждаеше от още един ден, за да влезе в релси. Кувейтските офицери — тяхната редовна армия беше все още относително малка, с щатове, запълвани от възторжени запасняци — поздравяваха американските си колеги. От своя страна, полковник Магрудър нареди един от дивизионите му да се построи в парадна формация. Петдесет и два танка, събрани заедно, изглеждаха като юмрука на разгневен бог. Разузнавателните служби на ОИР очакваха нещо подобно, но не чак толкова скоро.

— Какво е това? — попита Даряеи. Не му се случваше често да изтървава нервите си.

— Обикновен парад. — Шефът на разузнаването му бе успял да се съвземе след първоначалния шок и да оцени реалната обстановка. — Това е само един полк. Четири от шестте дивизии от Войнството на Бога имат по три, а две — по четири полка. Като цяло ги превъзхождаме двайсет към едно. Да не би да сте очаквали, че американците изобщо няма да реагират? Не би било реалистично. Но тук виждаме мащаба на реакцията им. С един полк, прехвърлен от Израел и изпратен съвсем не там, където би трябвало. И си мислят, че ще ни изплашат!

— Продължавайте. — Тъмните очи леко омекнаха.

— Америка не може да прехвърли дивизиите от Европа. Те са заразени. Същото важи и за тежките им дивизии в Америка. И така, първо ще атакуваме Саудитска Арабия. Голяма битка, ще я спечелим. Околните държавици ще се предадат, защото иначе ще бъдат смачкани — и тогава Кувейт ще остане сам, само със собствената си войска и американския полк. Лесно ще им видим сметката. Те вероятно очакват първо да атакуваме Кувейт, обаче ние няма да повторим онази грешка, нали?

— А ако помогнат и усилят въоръжението на Саудитска Арабия?

— Тук случаят е сходен: в Кралството имат оборудване само за една бригада. Втората плува по море. Разговаряхте с Индия на тази тема, нали така? — Това беше толкова естествено, че той бе успял да го предвиди. Врагът си беше враг. Невинаги сътрудничеше. — А и се съмнявам, че разполагат с войски, които да прехвърлят. Самолети, може би, но в диапазон от десет хиляди километра няма нито един самолетоносач, а самолетите, макар че могат да ни създадат доста неприятности, нито могат да заемат, нито да отбраняват земен терен.

— Благодаря, че ми изяснихте нещата. — Настроението на стареца видимо се повиши.

 

 

— Най-после се срещнахме, другарю полковник — каза Головко на офицера от ЦРУ.

Кларк винаги се бе чудил дали някога ще види главния щаб на КГБ отвътре. А най-малко бе очаквал да го черпят в кабинета на председателя. Беше още сутрин, но той отпи от чашката водка.

— Вашето гостоприемство съвсем не е онова, което са ме учили да очаквам, другарю председател.

— Е, вече не правим такива неща. За тази цел си има затвори. — Головко остави чашата си на бюрото и пак взе чая си. Почерпката с този човек беше задължителна, но денят едва започваше. — Трябва да ви попитам нещо. Вие ли измъкнахте госпожа Герасимова и момичето?

Кларк кимна. Нямаше какво да спечели, ако го излъжеше.

— Да, аз бях.

— Вие дадохте подслон и на тримата, Иван… как беше бащиното ви име?

— Тимоти. Аз съм Иван Тимофеевич, Сергей Николаевич.

Головко бурно се разсмя, после го погледна в очите и каза:

— Колкото и да беше неприятна Студената война, приятелю, сега е добре да се видим. Старите врагове. След петдесет години, когато никой от нас вече няма да го има на този свят, историците ще сравняват архивите на ЦРУ с нашите и пак те ще решат кой е спечелил войната на разузнаването. Имате ли някаква представа какво ще решат?

— Забравяте, че аз съм обикновен войник, а не командир.

— Нашият майор Шеренко беше страшно впечатлен от вас и вашия млад колега. Спасителната операция, която проведохте да измъкнете Кога, беше наистина впечатляваща. А сега пак ще работим заедно. Въведени ли сте в обстановката?

За Чавес, който бе израснал с филмите за Рамбо и чието първоначално армейско обучение го бе научило да очаква сблъсък със Съветите всеки момент, това беше преживяване, което той искаше да припише на разликата в часовите пояси, макар че двамата офицери от ЦРУ бяха забелязали колко пусти са коридорите по пътя им до кабинета. Нямаше смисъл да се допуска да видят лица, които можеха да си припомнят на друго място и по друго време.

— Не, ние основно събираме информация.

Головко натисна един бутон върху бюрото си.

— Тук ли е Бондаренко? — След няколко секунди вратата се отвори и в стаята влезе един генерал.

Двамата американци се изправиха. Кларк преброи медалите и изгледа с твърд поглед мъжа. Бондаренко направи същото. Ръкостисканията им бяха предпазливи, любопитни и странно топли. Двамата бяха на едни години.

— Генадий Йосифович е шефът на операциите. Иван Тимофеевич е шпионин от ЦРУ — обясни председателят. — Мълчаливият му партньор също. Кажете ми, Кларк, тази чума от Иран ли идва?

— Да, това е сигурно.

— Голям мръсник е този човек. Но е умен. Генерале?

— Снощи вие прехвърлихте бронирания си полк от Израел в Кувейт — каза Бондаренко. — Това е отлична войска, но корелацията на силите е изключително във ваша вреда. Вашата страна не може да прехвърли големи войскови масиви поне още две седмици. А той няма да ви даде това време. По наша преценка тежките дивизии на югоизток от Багдад ще са готови за поход след три дни, най-много четири. Един за прехода им до граничната област — и после? После ще видим в какво се състои планът им.

— Имате ли някакви изводи?

— Не разполагаме с повече разузнавателни ресурси по случая от вас — каза Головко. — За съжаление повечето от хората ни по места са мъртви, а генералите, с които успяхме да завържем приятелски отношения при предишния режим в Ирак, напуснаха страната.

— Висшето командване на армията е иранско, много от тях са обучавани във Великобритания или Америка по времето на шаха като младши офицери и оцеляха по време на чистките — каза Бондаренко. — Разполагаме с досиета за много от тях, в момента ги изпращаме на Пентагона.

— Много мило от ваша страна.

— Има си хас — обади се Динг. — Успеят ли да ни издухат, идва ред и на северните им съседи.

— Съюзите, млади човече, не се сключват от любов, а от взаимни интереси — изрече поучително Головко.

— Ако вие не успеете да се справите този маниак днес, ще се наложи ние да воюваме с него след три години — каза сериозно Бондаренко. — Мисля, че днес е по-добре за всички ни.

— Предложихме съдействието си на Фолеева. Тя прие. Когато изясните задачата си, известете ни и ще видим какво можем да направим.

 

 

Някои щяха да живеят повече от другите, останалите — по-малко. Първата регистрирана смърт беше в Тексас — представител на фирма за спортни уреди, който издъхна три дни след приемането му в болница и един ден след като жена му също бе постъпила там със същите симптоми. Лекарите заключиха, че вероятно се е заразила, когато е почиствала, след като той е повърнал в банята, а не от интимни контакти, защото той се бе чувствал прекалено слаб дори да я целуне след завръщането си от Финикс. Това не изглеждаше особено важно, но беше предадено по факса в Атланта, тъй като оттам изискваха всяка възможна информация, колкото и незначителна да изглеждаше на местните специалисти.

След шест часа същото се случи и в Балтимор, а скоро след това смъртните случаи се заредиха по територията на цялата страна. Медиите ги оповестяваха широко и ужасът, обзел Щатите, се задълбочаваше. Обикновено съпругът умираше първи, скоро след това го последваше и съпругата му. При много случаи децата щяха да бъдат следващата жертва.

Това вече беше повече, отколкото можеше да понесе и най-хладнокръвният човек. Доскоро кризата бе изглеждала като някакво далечно събитие, което изобщо не може да се добере до всеки. Сега обаче предприятията и училищата бяха затворени и пътуванията — ограничени, но пък всичко се излъчваше по телевизията и беше едновременно и реално, и не. Думата «смърт» се споменаваше все по-често. На екраните се появяваха снимките на жертвите, в някои случаи дори домашни записи на видео — движещите се изображения на вече мъртви хора. Следваха мрачните думи на репортерите. Всичко това нахлуваше в общественото съзнание с неизбежност, която беше колкото нова и различаваща се от всичко досега, толкова и ужасяваща. Не беше от онзи вид кошмари, от които човек може да се пробуди. Беше един безкраен истински кошмар.

Мърморенията срещу федералните ограничения върху пътуванията отшумяха в същия ден, в който починаха търговецът на спортни артикули в Тексас и търговецът на автомобили в Мериленд. Междуличностните контакти, които в началото бяха рязко ограничени, а впоследствие почнаха да се оживяват, вече се ограничаваха само между членовете на семействата. Хората общуваха само по телефона. Междуградските линии загряваха до такава степен, че телефонните компании бяха принудени да излъчват предупредителни съобщения, с които умоляваха гражданите да не прекаляват с продължителността на разговорите; за правителствените и медицинските нужди бяха заделени специални линии. В страната се надигаше истинска паника, макар и ограничена на персонално ниво. Нямаше никакви публични демонстрации. Движението по улиците в големите градове буквално отсъстваше. Хората дори спряха да отскачат до супермаркетите, а живееха на консерви или от запасите си във фризерите.

Репортерите, които не спираха да щъкат насам-натам с подвижните си камери, излъчваха всичко това и по този начин хем нагнетяваха обстановката, хем спомагаха за решението на проблема.

 

 

— Нещата вървят, полковник — каза генерал Пикет по телефона на бившия си подчинен в Балтимор.

— Къде си, Джон? — запита Александър.

— В Далас. Нещата вървят, полковник. Искам обаче да направиш нещо.

— Какво?

— Спри да лекуваш. За тая работа си има местни лекари. Сформирал съм работна група в болницата «Уолтър Рийд». Веднага потегляй натам. Прекалено голям мозък си, за да си губиш времето да слагаш системи, Алекс.

— Джон, сега командвам друго отделение и трябва да ръководя войските си. — Това беше урок, добре запомнен от времето му в униформа.

— Чудесно, хората ти знаят, че си загрижен, полковник. Обаче можеш ли да захвърлиш дяволската му пушка и да започнеш да мислиш като командир? Тази битка няма да бъде спечелена в болниците, нали така? — запита логично Пикет. — Изпратил съм ти транспорт. Долу пред стълбите трябва да чака бронетранспортьор, който ще те откара веднага в «Рийд». Искаш ли да те извикам запас и да ти издам заповед за това?

Наистина можеше да го направи, помисли Александър.

— Дай ми половин час. — Професорът затвори телефона и погледна в коридора. Санитари в пластмасови скафандри изнасяха поредното тяло в найлонов чувал от една стая. Алекс се чувстваше горд, че е тук. Макар че губеше пациенти и щеше да продължава да губи, той беше тук и изпълняваше дълга си, показваше на подчинените си, че е един от тях, грижеше се за болните, поемайки рискове съгласно клетвата, която беше дал на двайсет и шест години. Когато всичко това приключеше, целият екип щеше да гледа на случилото се с чувство на солидарност. Колкото и ужасно да беше всичко, те си изпълняваха дълга…

— По дяволите — изруга той. Джон Пикет беше прав. Битката действително се водеше тук, но нямаше да бъде спечелена тук. Алекс каза на главния си помощник, че отива на долния етаж, който се ръководеше от декана Джеймс.

При него имаше един много интересен случай. Жена, тридесет и девет годишна, приета преди два дни. Съпругът й умираше и тя беше съкрушена, но болестта не напредваше. Дори напротив, даваше ясни признаци, че спира.

— Какво ли става с тази пациентка? — размишляваше Кати Райън.

— Недей, да не я урочасаш, Кати — каза уморено деканът Джеймс.

— Няма, Дейв, но искам да знам защо. Аз самата я разпитах. Тя е спала в едно и също легло с него два дни преди да го докара тук…

— Имали ли са полови сношения? — попита Алекс, влизайки в стаята.

— Не, Алекс. Специално я питах. Той не се чувствал достатъчно добре. Мисля, че тази жена ще оцелее. — А това беше първият такъв случай в Балтимор.

— Поддържаме я така вече почти седмица, Кати.

— Знам, Дейв, но този случай е първият — посочи ХИРУРГ. — Тук има нещо различно. Какво е то? Трябва да разберем!

— Картона? — Кати го подаде на Александър.

Той го прехвърли набързо. Температурата спадаше, кръвната картина… все още не бе съвсем нормална, но…

— Какво казва тя, Кати? — попита Александър, прехвърляйки няколко страници назад.

— Искаш да кажеш как твърди, че се чувства ли? Паникьосана, изплашена до смърт. Масивни главоболия, абдоминални гърчове. Мисля си, че повечето от това си е чист стрес. Не можем да я обвиняваме, нали?

— Показателите непрекъснато се подобряват. Чернодробната функция е била закъсала доста, но процесът снощи е спрял и вече се оправя…

— Точно това привлече вниманието ми. Тя надвива болестта, Алекс — каза доктор Райън. — Най-важното е, че с нейна помощ ще победим. Но как? Какво можем да научим от случая й? Какво можем да приложим при останалите пациенти?

Това вече окончателно убеди доктор Александър. Джон Пикет беше прав. Той трябваше да отиде в «Рийд».

— Дейв, искат незабавно да тръгвам за Вашингтон.

— Отивай — отвърна моментално деканът. — Тук имаме достатъчно хора. Тръгвай, стига да можеш да помогнеш да разкрием тая мръсотия.

— Кати, най-вероятният отговор на въпроса ти е и най-простият. Способността на даден човек да надвие този вирус е обратнопропорционална на броя на частиците, попаднали в системата. Всеки човек си мисли, че един вирус е достатъчен, за да го убие. Няма нищо по-грешно от това. Нищо не е толкова опасно. Ебола убива, като първо надвива имунната система; едва тогава се захваща с органите. Ако тя е получила малка порция от тия дребни копеленца, тогава имунната й система е победила и е надвила. Поговори още с нея, Кати. Разбери всяка подробност от контакта й със съпруга от последната седмица. Ще ти се обадя след два часа. Как са другите?

— Алекс, ако в това има дори капчица надежда, мисля, че можем да успеем — намеси се доктор Джеймс.

Александър се върна на горния етаж за обеззаразяване, после взе «чистия» асансьор до фоайето и излезе. Навън вече го чакаха.

 

 

— Господин президент, моля ви, първо трябва да преразгледаме информацията. Дори повиках доктор Александър от «Хопкинс» да работи с групата, която сформирах в «Рийд». Прекалено рано е за каквито и да било заключения. Моля ви, нека продължим работата си.

— Добре, генерале — изрече гневно Райън. — Ще чакам. По дяволите — изруга той, след като затвори.

— Имаме да вършим и друга работа, сър — посочи му Гудли.

— Знам — каза президентът.

 

 

Поне събирането на самолетите беше лесно. Боингите от повечето главни авиолинии се насочваха към Барстоу, Калифорния, след като екипажите бяха тествани за антитела на ебола. В Националния център войниците се качваха по автобусите. Не се знаеше почти нищо за целта им, освен че потегляха. Крайният пункт засега беше тайна; войниците щяха да я научат само ако излетяха по маршрутите с шестнайсетчасови полети. Над десет хиляди мъже и жени означаваше четиридесет полета, които се осъществяваха с темпо от пет на час от рудиментарните съоръжения в пустинята. Служителите на гражданските авиолинии щяха да кажат на всеки, който пита, че частите във Форт Ъруин се прехвърлят на ново място, за да окажат съдействие при осъществяването на националната карантина. Във Вашингтон няколко репортери научиха още нещичко.

 

 

— Томас Донър? — попита жената в маска.

— Точно така — отвърна троснато репортерът и стана от масата за закуска. Беше по джинси и фланелена риза.

— ФБР. Ще дойдете ли с мен, сър? Трябва да си поговорим за някои неща.

— Арестуван ли съм? — попита телевизионната звезда.

— Само ако желаете да бъдете арестуван, господин Донър — каза агентката. — Но трябва да дойдете веднага с мен. Нямате нужда от нищо специално освен портфейла си, документите за самоличност и вещи от първа необходимост — добави тя, връчвайки му хирургическа маска, опакована в найлон.

— Чудесно. Дайте ми само минутка. — Вратата се затвори; Донър целуна жена си, взе си яке и се обу. Появи се вече сложил маската и последва агентката до колата й. — И така, ще ми кажете ли за какво е всичко това?

— Аз съм само превозвачът, сър — каза тя. Ако той беше прекалено тъп да си спомни, че е член на предварително избрания преспул за операциите на Пентагона, това не беше неин пропуск.

 

 

— Най-голямата грешка, която иракчаните направиха през 1990 година, беше логистиката, снабдяването с гориво и информацията. Ако имате достатъчно гориво, което да ви позволява да се движите непрекъснато, и знаете какво прави другата страна, шансовете за победа са на ваша страна. — Диапозитивът се смени и показалката на адмирал Джексън тръгна по изображението. — Ето, вижте.

Сателитните фотографии бяха ясни. Всяка група танкове и бронетранспортьори се съпровождаше от цистерни с гориво. Увеличените фотографии показваха и варели с гориво, закрепени на танковете Т-80. Това увеличаваше силно уязвимостта им, но те много лесно можеха да бъдат откачени отвътре.

— Няма и съмнение. Те са готови за тръгване, вероятно в рамките на седмицата. Ние вече прекарахме 10-и полк на място в Кувейт. Сега прехвърляме 11-и и Първа бригада от Националната гвардия в Северна Каролина. Това е всичко, което можем да направим за момента. Най-рано в петък ще сме в състояние да откъснем още поделения от карантината.

— А това е публична информация — добави Ед Фоли.

— По необходимост прехвърляме една дивизия, от най-тежките, но само една — заключи Джексън. — Кувейтската армия е в пълна бойна готовност. Саудитите също са на пълни обороти.

— А третата бригада зависи от това дали ще прекараме корабите през Индийския океан — посочи министър Бретано.

— Не можем да го направим — уведоми го адмирал Де Марко. — Нямаме достатъчно бойна мощ, за да си пробием път.

Джексън не отговори на бележката му. Де Марко все пак беше негов шеф.

— Виж, Бруси — каза Мики Мур, — момчетата ми имат нужда от тия машини, иначе Каролинската гвардия ще бъде принудена да посреща напредващите механизирани сили на врага с ръчното оръжие. Вие синьодрешковците от сума ти години ни уверявате колко пъргави били кръстосвачите ви. Докажи го или си затваряй устата, ясно ли е? Утре по това време ще съм изложил на огромен риск петнадесет хиляди войници.

— Адмирал Джексън, вие сте шефът на военноморските операции — каза президентът.

— Господин президент, без въздушно прикритие…

— Можем ли да го направим, или не можем? — настоя Райън.

— Не — отвърна Де Марко. — Не искам да гледам как ми потапят корабите по този начин. Не и без въздушно прикритие.

— Роби, искам най-добрата преценка върху тази ситуация — каза Бретано.

— Добре. — Джексън въздъхна. — Те разполагат общо с около четиридесет «Хариъра». Това са чудесни самолети, но не са върхът. Съпровождащата охрана разполага може би с тридесет ракети «земя-земя». Няма от какво да се страхуваме при престрелка. В момента «Анцио» носи седемдесет и пет ракети «земя-въздух», петнадесет «Томахоук», и осем «Харпун». «Кид» има седемдесет ракети «земя-въздух» и осем «Харпун». «О'Банън» не е кораб с въоръжение ракети «земя-въздух» и има само оръжия за обектова ПВО, но има и «Харпуни». Двете фрегати, които току-що се присъединиха към тях, имат приблизително по двайсет ракети «земя-въздух» всяка. Теоретически можем да си пробием път с бой.

— Прекалено е опасно, Джексън! Не можеш да изпратиш бойно военноморско съединение без въздушна подкрепа срещу група самолетоносачи, никога!

— А какво ако ние стреляме първи? — попита Райън.

Всички глави се извърнаха към него.

— Господин президент, не можем да постъпим така. Ние дори не сме сигурни, че те имат враждебни намерения! — възкликна Де Марко.

— Посланикът ни счита, че имат — каза му Бретано.

— Адмирал Де Марко, това оборудване трябва да бъде доставено — заяви президентът; лицето му започваше да се обагря в пурпурно.

— Военновъздушните сили в момента се прехвърлят в Саудитска Арабия. Още два дни и ще се справим с проблема, но дотогава…

— Адмирале, вече не сте ни нужен. — Министър Бретано погледна в папката си за съвещанието. — Не можем да се разтакаваме два дни.

Това в действителност беше нарушение на протокола. Обединените началник-щабове се назначаваха лично от президента и макар и да се водеха военни съветници на министъра на отбраната и на президента, само последният имаше властта да иска оставката им. Адмирал Де Марко погледна към Райън.

— Господин президент, трудно ми е да изразя какво чувствам в момента, но…

— Адмирале, имаме петнадесет хиляди военнослужещи, заплашени от вражеска сила. Вие не можете да ни заявите, че флотът няма да ги подкрепи. От тази секунда вие сте освободен от длъжност — каза президентът. — Приятен ден. — Останалите униформени началник-щабове се спогледаха. До този момент такова нещо не се бе случвало. — Колко време има до контакта ни с индийците? — попита Райън, продължавайки съвещанието.

— Около двайсет и четири часа, сър.

— Има ли някакъв начин да осигурим допълнителна подкрепа?

— Разполагаме и с една подводница, въоръжена с торпеда и ракети. Тя е на около петдесет мили пред «Анцио» — каза Джексън, след като зашеметеният Де Марко и помощникът му напуснаха залата. — Можем да я пришпорим. Това крие риск да я открият, но индийците не са толкова бързи с противолодъчните операции. Тя би могла да бъде настъпателно оръжие, сър. Подводниците не могат да се отбраняват пасивно. Те потапят кораби.

— Мисля, че трябва да си кажем няколко думи с индийската министър-председателка — забеляза ФЕХТОВАЧ.

— А след като се промъкнем, какво?

— Тогава минаваме транзит пролива и стигаме до пристанищата за разтоварване.

— Тук и аз мога да ви помогна — обеща началник-щабът на ВВС. — Ще осигурим F-16. 366-о авиокрило няма да е още готово, но момчетата от Израел имат пълна готовност.

— Ще се нуждаем от това прикритие, генерале — натърти Джексън.

— Брей, проклет да съм, флотът иска помощ от въздушните скаути — изсмя се началник-щабът на ВВС, но след миг отново стана сериозен. — Ще опърлим крилцата на всеки лешояд, който посмее да се вдигне във въздуха, Роби. Четиридесет и осем F-16 са готови. Над вас ще се разпери сигурно крило.

— Достатъчно ли е това? — попита президентът.

— Строго казано, не. Другата страна има четиристотин първокласни самолета. Но когато 366-о авиокрило си стъпи на краката — минимум след три дни, — ще имаме осемдесет изтребители прехващачи. Разполагаме с АУАКС на място. В най-лошия случай танковете ви ще се бият под неутрално небе, Мики. — Генералът погледна часовника си. — В момента вече трябва да излитат.

 

 

Първото звено от четири изтребители прехващачи F-15C излетя в пакет. Двадесет минути по-късно те се събраха с танкерите си KC-135. Авиокрилото разполагаше с шест такива, а другите щяха да пристигнат от военновъздушната Национална гвардия в Монтана и Южна и Северна Дакота; тези щати до момента не бяха засегнати от епидемията. В по-голямата част от пътя до Арабския полуостров те заемаха позиция на десет мили от гражданските самолети, идващи от Калифорния. Маршрутът на полета им ги насочи на север към полюса, после над Арктика и на юг към Русия, след което продължиха над Източна Европа. На запад от Кипър щяха да бъдат поети от израелски ескорт, който щеше да ги съпровожда чак до Йордания. Оттам нататък американските изтребители «Ийгъл» щяха да бъдат подсилени от саудитските F-15. Възможно беше дори да запазят в тайна първите пристигащи самолети, размишляваха офицерите по планиране в собствените си цивилни транспортни самолети, но ако другата страна се разбудеше, щеше да последва въздушна битка. Пилотите на изтребителите «Ийгъл» нямаха нищо напротив. С настъпването на зората от дясната им страна разговорите по радиото почти секнаха. Този полет щеше да обхване две разсъмвания. Следващата зора щеше да е от лявата им страна.

 

 

— И така, дами и господа — обърна се към събраните петнадесет журналисти офицерът по връзките с гражданската администрация и населението, — работата е следната. Вие сте извикани тук за военно разполагане. Сержант Астор сега ще ви връчи декларациите за съгласие. След като ги подпишете, трябва да ни ги върнете.

— Какво е това? — попита един от присъстващите.

— Защо първо не се опитате да ги прочетете? — попита полковникът от морската пехота с покрито с маска лице.

— Кръвен тест — промърмори една жена. — Това поне го разбирам. Но останалото?

— Госпожо, онези от вас, които подпишат декларациите, ще научат още. Онези пък, които не пожелаят, просто ще бъдат откарани обратно по домовете им.

Любопитството надви във всички случаи. Всички подписаха.

— Благодаря ви. — Полковникът провери всички декларации. — А сега ви моля да минете през вратата от лявата ви страна, където ви очакват хора от флота.

 

 

Той пледираше собственото си дело. Макар да беше член на адвокатската колегия от тридесет години, Ед Килти бе прекарвал времето си в съда като зрител, въпреки че при много поводи бе стоял на стъпалата на сградата на съда, за да произнася речи или заявления. Винаги беше драматично, както и сега.

— Заявявам на уважавания съд — започна бившият вицепрезидент, — че аз съм застанал тук, за да настоявам за решение, произнесено в порядъка на опростеното съдопроизводство. Моето право да прекося границата между два щата беше нарушено от изпълнителната заповед на президента. Това е в противоречие с ясните конституционни гаранции, които има всеки от нас, като също така се явява прецедент в дейността на Върховния съд, а именно, случаят със Самюел Пен, в който случай Съдът присъди единодушно…

Пат Мартин седеше зад заместник-министъра на правосъдието, който защитаваше правителството. Имаше камера от съдебната телевизия, която запечата случая на лента, за да го разпрати чрез спътник по всички домове в страната. Сцената беше много странна. Съдията, съдебният репортер, съдебният пристав, десетимата репортери и четиримата зрители носеха хирургически маски и гумени ръкавици. Току-що всички бяха видели Ед Килти да прави най-голямата грешка в кариерата си, макар и никой да не бе схванал точно как. Мартин бе очаквал това да се случи.

— Свободата на пътуване е основна свобода, установена и защитавана от Конституцията. Президентът няма нито конституционни, нито предоставени от закона правомощия да отрича това право на гражданите, нито пък най-вече чрез използването на въоръжените сили, което вече причини смъртта на един гражданин и нараняването на няколко други. Това е основно положение на закона — казваше Килти половин час по-късно — и от мое име и това на нашите съграждани аз моля уважавания съд да отмени тази незаконна заповед. — С тези думи Едуард Дж. Килти седна на мястото си.

— Ваша чест — каза заместник-министърът на правосъдието, приближавайки се към подиума с микрофона на телевизията. — Според думите на ищеца това е един много важен случай, но съвсем не е от тези с голяма юридическа сложност. Какво имам предвид. Правителството се позовава на речта на господин Джастис Холмс, в която той ни казва, че суспендирането на свободите е допустимо, когато заплахата за страната като цяло е едновременно реална и настояща. Конституцията, ваша чест, не е колективен акт на самоубийство. Кризата, пред която е изправена днес страната ни, е смъртоносна, както и ни я демонстрират репортерите, и е с природа, която бащите основатели не са могли да предвидят. В края на осемнадесетото столетие, напомням, природата на инфекциозните заболявания все още не е била известна. Но по онова време поставянето на корабите под карантина е било нещо обичайно и прието. Като прецедент имаме решението на Джеферсън да постави ембарго върху чуждестранните търговци, но най-вече, ваша чест, ние имаме здрав разум. Ние не можем да жертваме нашите граждани на олтара на юридическата теория…

Мартин слушаше и търкаше носа си под маската. В залата вонеше така, сякаш бяха разсипали най-малко един варел лизол.

 

 

Можеше да изглежда комично, но не изглеждаше, когато всичките петнадесет репортери реагираха като един на кръвния тест. Примигване. Въздишка на облекчение. Всеки от тях се изправяше и отиваше в другия край на залата, възползвайки се от възможността да свали маската си. След като тестовете приключиха, репортерите бяха отведени в друга зала.

— И така, отвън чака автобус, който ще ви откара до базата «Андрюс». Ще получите допълнителна информация след като излетите — съобщи им полковникът от морската пехота.

— Почакайте, почакайте! — развълнува се Донър.

— Това беше написано върху декларацията ви, не помните ли?

 

 

— Ти беше прав, Джон — каза Александър. Епидемиологията беше медицинската версия на счетоводството и както тази скучна професия беше жизненоважна за всяко предприятие, така бе важно и изследването на болестите и начините, по които те се разпространяваха. Тя беше в действителност майката на модерната медицина — през 30-те години на миналия век един френски лекар бе определил, че заболелите умират или оздравяват в едно и също съотношение без значение дали биват лекувани, или не. Това доста неудобно откритие бе принудило медицинската общност да изучава самата себе си, да открива нещата, които вършат работа при лечението, и онези, от които няма полза. По този начин медицината се бе превърнала от занаят в наука.

Дяволът винаги се криеше в подробностите. А в този случай можеше дори и да не е дявол, проумя Алекс.

В страната в момента имаше 3 541 заболели от ебола. Това включваше онези, които бяха почнали да умират, онези, които демонстрираха очевидни симптоми, и онези, които демонстрираха присъствие на антитела. Броят сам по себе си не беше голям. Беше по-малък от броя на смъртните случаи от СПИН, по-нисък с два порядъка от раковите и сърдечносъдовите заболявания. Статистическото проучване, подпомогнато от разпитите на ФБР и подадената обратна информация от местните лекари по цялата страна, сочеше 223 установени първични случая — всички се бяха заразили на търговски изложения и всички бяха заразили други, които пък на свой ред бяха предали болестта по-нататък. Макар постъпващите случаи да продължаваха да нарастват, темпото беше по-ниско от предсказаното от предварителните компютърни модели… а в «Хопкинс» вече имаха първия случай на заболял, който демонстрираше присъствие на антитела, но без съпровождащите симптоми…

— Трябваше да има още първични случаи, Алекс — каза Пикет. — Снощи го забелязахме. Първият, който почина, беше летял от Финикс до Далас. ФБР взе данните за полета и тексаският университет тества всички, които са били на борда. Приключиха тази сутрин. Само у един бяха открити антитела, а той не показва симптомите.

— Рискови фактори?

— Гингивит. Кървящи венци — каза генерал Пикет.

— Опитва се да се пренася по въздуха… но…

— Точно това си мислим и ние, Алекс. Вторичните случаи най-често са случаи на интимни контакти. Прегръдки, целувки и така нататък. Ако сме прави, пикът ще бъде след три дни и после нещата ще затихнат. През това време ще започнем да изследваме най-подробно оцелелите.

— Имаме един в «Хопкинс». Антитела, но нищо повече.

— Трябва да накараме Гъс да поработи върху деградацията, дължаща се на околната среда. Той всъщност вече трябва да е започнал.

— Съгласен съм. Обади му се. Аз самият правя няколко проверки тук.

 

 

Съдията беше стар приятел на Килти. Мартин не беше съвсем сигурен как е успял да се намърда в този специфичен район, но в момента това нямаше значение. Двете представяния бяха отнели по тридесет минути всяко. Това беше, както бе казал Килти и заместник-министърът на правосъдието се бе съгласил с него, фундаментално прост пункт от закона, макар и практическите му приложения да водеха след себе си възможно най-големи сложности. Това беше също така и въпрос от най-голяма спешност, в резултат на което съдията се появи отново от стаята за съвещания след само час размисъл.

— Съдът — започна той — съзнава съдбовната опасност, пред която е изправена страната ни, и е длъжен да изрази съчувствието си към президента Райън, който полага искрени усилия да запази живота на американците, както и свободите им. Все пак, съдът трябва да признае факта, че Конституцията е и остава върховният закон на тази земя. Нарушаването на тази юридическа фундаментална постановка е стъпка, която потенциално създава прецедент с последствия толкова съдбовни, че се простират далеч зад днешната криза, и въпреки че президентът определено действа подбуден от най-добри мотиви, този съд трябва да анулира заповедта на президента, доверявайки се на своите граждани да действат интелигентно и благоразумно при преследването на собствената си безопасност. Такова е решението на съда.

— Ваша чест. — Заместник-министърът на правосъдието се изправи. — Правителството ще, и трябва да подаде апелация по решението ви. Ние настояваме за прекъсване, докато не бъдат обработени писмените документи.

— Молбата се отхвърля. Съдът се оттегля на съвещание. — Съдията се изправи и напусна банката, без да каже и дума повече. Залата буквално се взриви.

— Какво означава това? — попита Килти съдебният телевизионен кореспондент, който също беше адвокат и вероятно знаеше какво означава това.

— Означава, че така нареченият президент Райън не може да нарушава закона. Мисля, че показах на тук присъстващите, че законът все още съществува в страната ни — отвърна политикът. Все още не проявяваше открито самодоволство.

— Какво ще каже правителството? — попита репортерът заместник-министъра на правосъдието.

— Не много. Ние ще подадем документите в апелативния съд на Четвърти съдебен окръг преди съдията Винейбъл да е изразил мнението си в писмен вид. Решението на съда не може да влезе в сила преди да бъде в писмен вид, подписано и представено по съответния ред. Ние ще представим апелацията си и Четвърти съдебен окръг ще преустанови действието на съдебното решение…

— А ако не го направи?

— В този случай — намеси се Мартин — президентската заповед ще остане в сила в интерес на обществената безопасност, докато делото не бъде обжалвано в някое учреждение с по-голяма законодателна власт. След като съдът спомена президента Райън по име и по длъжност, съдът автоматично реши въпроса, повдигнат от бившия вицепрезидент Килти. Освен това съдът заяви, че заповедта е анулирана. Ако господин Райън не беше президент, заповедта щеше да е невалидна и никога не би била подложена на юридическо оспорване, и съдът щеше да го потвърди. Вместо това по мое мнение съдът спази буквата, без да спази духа. Благодаря ви. Заместник-министърът и аз имаме работа върху документите.

Не са много чести случаите да види човек репортер със запушена уста. Още по-рядка е гледката при политически фигури.

— Хей, почакай! — извика Килти.

— Ти никога не си бил добър адвокат, Ед — каза Мартин, докато минаваше покрай него.

 

 

— Мисля, че е прав — каза Лоренц. — Господи, така се надявам да е прав!

Лабораторията в Атланта работеше трескаво още от самото начало на епидемията, като изучаваше как се предава вирусът на открито. Бяха създадени камери, имитиращи околната среда с вариращи стойности на температурата и влажността и различни нива на осветеност и информацията, неизвестно защо, им повтаряше все едно и също. Болестта, която би трябвало да се предава по въздушен път, не се предаваше, или в повечето случаи не се предаваше. На открито, дори и в най-подходящите условия, вирусът не можеше да издържи повече от няколко минути.

— Иска ми се да можех да разбера малко по-добре военната страна на въпроса — продължи Лоренц след моментен размисъл.

— Двеста двайсет и три първични случая. Това е всичко. Ако беше имало още, щяхме вече да сме го разбрали. Осемнадесет потвърдени места, четири допълнителни търговски изложения, където няма регистрирано разпръскване на вируси. Защо само осемнадесет, а не и останалите четири? — зачуди се Алекс. — Ами ако са атакували и двадесет и двете, но на тия четири места просто не са сполучили?

— Ако се съди по базовите ни или експерименталните данни, това е напълно възможно, Алекс. — Лоренц пуфна с лулата си. — Нашите модели сега предсказват общо осем хиляди случая. Ще имаме и оцелели и техният брой ще промени по някакъв начин модела. Тази карантина направо взе страха на хората. Нали знаеш, не мисля, че забраната за пътуванията наистина има пряко значение, но тя поне стресна хората до степен, че да се ограничат всякакви междуличностни контакти…

— Докторе, това е третата добра новина днес. — Александър си пое дъх. — Първата беше жената в «Хопкинс». Втората — анализираната информация на Пикет. Сега третата е работата в лабораторията и логическото заключение, до което ни доведе тя. Джон винаги е твърдял, че биологическата война е повече психологическо, отколкото реално оръжие.

— Джон е умен лекар, Алекс. Също и ти, приятелю.

— Само три дни и после вече ще знаем със сигурност.

— Съгласен съм. Обаждай се, Алекс.

— Няма проблеми. Можеш да ме търсиш в «Рийд» по всяко време.

— Аз също спя в кабинета.

— Чао. — Александър изключи говорителя на телефона. Около него се бяха събрали шест армейски лекари, трима от «Уолтър Рийд» и трима от ВМИИБСАЩ.

— Да имате някакви коментари? — попита той.

— Това е някаква абсолютно шибана ситуация — забеляза един майор с измъчена усмивка. — Съгласен съм, че е психологическо оръжие. Може да изкара акъла на всеки. Изкара и нашия обаче. А от приятелчетата ни от другата страна някой явно не си е направил добре сметката… Чудя се как ли е станало…

Алекс се замисли за момент, после вдигна телефона и набра «Джон Хопкинс».

— Обажда се доктор Александър — каза той на дежурната сестра. — Трябва да говоря с доктор Райън, много е важно… добре, ще изчакам. — Изчакването отне няколко минути. — Кати? Алекс се обажда. Трябва да говоря със съпруга ти и е по-добре и ти да присъстваш… Дяволски важно е.