Том Кланси
По заповед на президента (38)

35.
Оперативна концепция

Докато иранските дивизии напредваха, специалистите от военните разузнавания в целия свят следяха с жив интерес промените в обстановката, макар че все още нямаха никакви заповеди от своите генерални щабове. Нахлуването се извърши без нито един изстрел и не след дълго всяка от трите дивизии се отправи към указаните в дислокациите нови участъци за базиране, недалеч от базите на досегашните бронетанкови дивизии на бившия Ирак. Спешното съкращаване на числеността на иракската армия освободи достатъчно място в казармите за новодошлите. Още не бяха приключили с разквартируването, когато започна сформирането на нови подразделения със смесен състав от военнослужещи на някогашните две държави. Отново настъпи бъркотия, заради езиковите и културните различия, обаче и двете страни използваха почти еднакво въоръжение и изповядваха една и съща военна доктрина. Щабните офицери, както навсякъде по света, веднага се заеха с реорганизирането на системите за управление на войските. Това също не остана незабелязано за електронните системи, монтирани в спътниците на чуждите разузнавания.

— Колко са?

— Досега преброих три корпуса — докладва дежурният офицер на адмирал Джексън. — Единият е съставен от две танкови дивизии, а другите два от по една бронетанкова тежковъоръжена дивизия. Изглежда, не им достига артилерията, обаче имат много влекачи и камиони. Забелязахме струпване на свързочни коли в пустинята, може би за да се подготвят за някакво щабно учение.

— Нещо друго? — попита Роби.

— Групират артилерията си западно от Абу Сукаир, заедно с тежките влекачи, а във военновъздушната база северно от Негев имат няколко изтребителя — «МиГ»-ове и «Сухой» — обаче пилотите на самолетите, които досега принадлежаха на Ирак, не са включили двигателите.

— Каква е общата ви оценка за събитията? — намеси се Тони Бретано.

— Сър, не зная как да я дефинирам — отвърна полковникът. — Новопоявилата се държава очевидно ще обедини военния потенциал на двете предишни държави, но засега остават доста неясноти. Изненадва ни обединяването на пехотните им корпуси. Това би довело до затруднения в работата на щабовете им, но пък може да се окаже ефикасен ход от политическа и психологическа гледна точка. Засега се държат като че ли наистина представляват една обща държава.

— Няма ли нещо заплашително в общата картина? — заинтересува се министърът на отбраната.

— Не, нищо, поне на пръв поглед.

— Колко бързо ще стигнат тези войски до границата със Саудитска Арабия? — запита Джексън, за да помогне на министъра да придобие по-реална представа за последствията от прегрупирането на войските.

— След като презаредят резервоарите си? Ако са добре подготвени… може би само след две или три денонощия. Нашите биха преодолели това разстояние два пъти по-бързо, защото са по-добре обучени.

— На колко възлиза общата им численост?

— Общо за трите корпуса… ние засякохме шест бронетанкови дивизии, с малко повече от хиляда и петстотин танка, но не са от най-тежките, плюс две хиляди и четиристотин полеви оръдия, около шестстотин зенитни установки… нужно ни е още време, за да обработим данните от спътниците, адмирале. Всичката им бойна техника е съветска, но още я експлоатират според старата военна доктрина.

— Какво искате да кажете?

— Бойните им машини са разпределени по дивизиони. И ние сме използвали тази схема, обаче вече поддържаме и допълнителни формации, за да постигнем повишена маневреност.

— Не е изключено да са свикали запасняците — обърна се адмирал Джексън към министъра. — Съветският модел позволява по-цялостно управление на маневриращите съединения, ала само за началната фаза на настъплението. За разлика от нас, те не могат да поддържат това темпо при по-значителни разстояния.

— Адмиралът има право, сър — продължи дежурният офицер. — През 1990 година, когато войските на Ирак нападнаха Кувейт, те навлязоха дотам, докъдето им позволяваха връзките с тиловото снабдяване. Насред марша трябваше да спрат, за да презаредят машините.

— Това е само едната страна на нещата. Разкажи и за другата — заповяда му адмирал Джексън.

— След първия престой, общо около едно денонощие, те вече бяха готови да продължат напред. Вероятно не са продължили напред не поради технически проблеми, а заради съображения от политически характер.

— И досега не мога да си обясня тази загадка. Можеха ли да стигнат до кувейтските петролни полета?

— Без никакви проблеми — уверено рапортува полковникът. — Нищо чудно да са обмисляли този вариант през последните месеци — загрижено добави той.

— И така, най-важният въпрос сега е дали сме изправени пред заплаха? — Бретано винаги бе обичал да задава простички въпроси и да получава също такива отговори. За разлика от много свои колеги, той не се срамуваше да си признае, ако не разбираше нещо.

— Да, сър. Тези три корпуса представляват потенциална ударна сила почти наполовина равна на армията, с която Саддам Хюсеин се нахвърли върху Кувейт. По всяка вероятност ще мобилизират още подразделения, но главно за ролята на окупационни войски. А тези тук са предният ешелон — поясни полковникът и посочи на картата очертанията на бъдещия фронт.

— Но те все още не са ги вдигнали по тревога. Кога може да го направят?

— Едва след няколко месеца, сър, ако искат всичко да бъде безупречно. Зависи от глобалните политически цели, които са си поставили. Тези войскови съединения са обучавани да атакуват поотделно, говоря за иракските и за иранските военни формирования — според каноните на тяхната военна наука. Но тепърва ги очаква доста работа по съгласуването на щабовете и на средствата за свръзка.

— Обяснете по-подробно — заповяда му Бретано.

— Сър, според мен можем да го наречем учение за висшия команден състав. Трябва да се опознаят, за да могат да комуникират безпроблемно, а също и да променят доста от остарелите си военни концепции.

— Може би е най-подходящ примерът с някой футболен отбор, сър. — Роби се зае изясни мислите си. — Не може просто така да подберете единадесет момчета и да ги изпратите насред игрището, а после да очаквате да победят. Налага се да ги научите да играят комбинирано, като сплотен тим, като всеки играч трябва да е напълно наясно какво може да очаква от съотборниците си отляво и отдясно.

Министърът на отбраната кимна.

— Излиза, че сега при тях по-важен е човешкият фактор, а не въоръжението, боеприпасите и горивото за машините.

— Точно така, сър. Мога да се науча да управлявам танк само за броени дни, но ще е нужно доста усилено да тренирам, за да се включа пълноценно в потока от десетки машини на някоя танкова дивизия.

— Това още веднъж потвърждава предчувствието ми, че в най-скоро време ще се наложи да си потърсите нов министър.

— Повечето от вашите предшественици много бързо усвоиха този урок, сър.

— И така, какво да докладвам на президента?

 

 

Военноморските формации на комунистически Китай и на Тайван поддържаха грижливо безопасната дистанция — като невидима линия, прекосяваща Тайванския проток от север на юг. Тайванската флота следваше корабите на континентален Китай, като се стараеше при всички случаи да остава откъм родния бряг, обаче засега опасенията се оказаха неоправдани — не беше регистрирано нито едно нарушение на териториалните води на Острова.

За командира на «Пасадена» това бе добра новина. Но за всеки случай той бе вдигнал по тревога всичките си сонарни специалисти, за да следят зорко ходовете на двете азиатски флотилии, надявайки се първите изстрели да не го заварят между два огъня — да потопят американската подводница по погрешка, това би било най-безславният завършек на иначе безупречната му кариера.

— Торпедо във водата, пеленг две-седем-четири! — проехтя вик откъм сонарното отделение.

— Запази хладнокръвие! — нареди капитанът. — Още данни! — Втората заповед не беше произнесена толкова тихо. — Побързай с траекторията, щурман!

— Същият пеленг както при контакта Сиера четири-две. Торпедо клас «Лоуда-II», сър, вероятно изстреляно от втората подводница.

— Обект четири-две е с пеленг две-седем-четири, дистанция тридесет хиляди метра — прекъсна ги рапортът на навигатора.

— Шумът му е като на един от нашите нови бумъри, сър, шест витла, с максимални обороти, завърта се от север на юг, имитира страничен профил на кит.

— Отлично — процеди през зъби капитанът, опитвайки се да запази присъствие на духа.

— Може би се целят в Сиера-петнадесет, сър. — Този контакт беше подводница клас «Мин» — китайско копие на някогашните руски подводници от клас «Ромео», разработка още от края на петдесетте, — която наскоро се бе издигнала, за да презареди батериите си. — Сега се извърна на две-шест-едно, дистанцията същата. — Донесението дойде откъм офицера, приведен над картата върху голямата маса в навигаторното отделение. Застаналият отляво дежурен офицер само кимна утвърдително.

Капитанът затвори очи и бавно пое дъх. Беше се наслушал на какви ли не истории за доброто старо време от епохата на Студената война, когато опитни подводничари като Барт Манкузо бяха плавали на север до Баренцово море и веднъж се бяха насадили посред бойно учение на съветския подводен флот — за малко да ги вземат за жива мишена. После всички участници се шегуваха, че надали друг път руснаците са имали по-добра възможност да изпробват торпедните си апарати. Сега разбираше какво са изпитали колегите му в онзи решаващ миг. За щастие, сега неговата подводница беше много по-добре защитена от тогавашните, ако се стигне до…

— Преходни смущения, продължават… улових го на две-шест-едно, звучи като симулатор на атомна подводница, може би е изстрелян от контакта Сиера-петнадесет. Пеленг на торпедото две-шест-седем, приблизителна скорост четири възела и четири десети, продължава да се завърта от север на юг… — Хидролокаторният офицер внезапно прекъсна рапорта насред фразата: — Момент, сър! Нов контакт! Второ торпедо на вода, пеленг две-пет-пет!

— Няма контакт по този пеленг, да не би да е отразено ехо — промърмори дежурният офицер.

— Стиснете отвсякъде проклетото копеле! — извика навигаторът.

— Сега е нощ, нали? — внезапно запита капитанът.

— Да, сър.

— Тази седмица засякохме ли ги да провеждат нощни операции?

— Не, сър. От спътниковата мрежа докладваха, че не си падали много по нощния живот.

— Тогава ще се пораздвижим, нали? Нека да поогледаме какво има наоколо. Вдигнете ЕСМ-антената.

— Вдигам ЕСМ-антената, сър. — Един от матросите издърпа дръжката и тънката мачта с електронни сензори просъска, докато хидравличната система послушно изпъваше нагоре телескопичната й снага, тънка като тръстика. «Пасадена» изплува до опасната перископна дълбочина и пусна дългата си хидроакустична «опашка» зад кърмата, докато корпусът остана приблизително в зоната, където според изчисленията на щурмана преминаваше невидимият водораздел между двете китайски флоти, изпълнени с взаимна враждебност. Това бе най-сигурното местоположение, освен ако едновременно не започне истинска подводна канонада и отляво, и отдясно.

— Проверете за…

— Засякох го, сър! — прекъснаха от радарното. — Късовълнов предавател! Пеленг две-пет-четири, самолетен тип, по честотен диапазон и по импулсната си модулация ми напомня за френските. О, ето! Няколко от радарите в зоната се завъртяха почти едновременно… една минута, за да се опитам да разпозная класовете им, сър.

— На някои от фрегатите си имат френски хеликоптери, клас «Дофин» — моментално си спомни дежурният офицер.

— Излиза, че са започнали с нощните операции — сърдито промърмори капитанът. Не го беше очаквал. Бойните хеликоптери бяха много скъпи машини, особено военноморските модели, а кацането посред нощ винаги създаваше доста проблеми. Нямаше място за повече съмнения — континентален Китай се бе заел с нещо сериозно, много по-сериозно от планово учение.

 

 

Във Вашингтон и при най-лекия снеговалеж става много хлъзгаво и столичаните неизменно изпадат в паника. Ала този път проблемите на столицата не се изчерпваха само с метеорологичните изненади. Както войските следват полковите знамена на бойното поле, така и висшите служители от Вашингтон следват партийните лидери и идеолози. Само че с приближаването на върха теренът става все по-хлъзгав.

Най-добре са си бюрократите от долното и средното ниво — те могат да бъдат спокойни за местата си и дори не е необходимо да знаят кой оглавява съответното министерство, — но колкото се отива по-нагоре, толкова по-близък става служителят до силните на деня, до хората, които взимат решенията и определят завоите в политиката. Тогава можеш да се почувстваш облечен във власт само защото препредаваш височайшите заповеди от първа ръка и от време на време имаш правото да ги видоизменяш, макар и само незначително. Ако редовно влизаш и излизаш от кабинетите на най-високопоставените личности в държавата, дори и неволно ще се считаш за приближен на върхушката. Достъпът до истинските властелини неизбежно поражда самоувереност в собствената ти тежест в политическия живот. Ако си окачил на стената в кабинета си портрет на президента, украсен с неговия подпис, това неминуемо подсказва на околните с каква важна личност си имат работа. Ако обаче се случи нещо с лицето от портрета, тогава е по-добре да го скриеш някъде, заедно с драгоценния автограф. Появата на външно лице във висшата политика, особено на най-високите постове, винаги крие повече рискове от продължаването на контактите със старите, добре познати личности — ако се окаже невъзможно да избегнеш срещите с новодошлия господар, то поне ти остават шансовете да си подготвиш пътя за оттегляне — но този мрачен вариант никога не привлича онези, които са изгубили години, за да изпълзят до подножието на върховете.

Разбира се, най-разумният способ за презастраховка си остава създаването на мрежа от приятелства сред колегите в министерството и сътрудниците от сродните ведомства. По-важното тук не е в задълбочаването на тези приятелства, а в разширяването на техния брой. Дори е желателно този кръг от познанства — наричаха го Големия приятелски кръг — да включва представители от всичките цветове на политическия спектър. Трябва да се стремиш да станеш по-известен сред опитните и винаги предпазливи служители от второто и третото ниво на властта — тогава независимо от промените най-горе, на върха, винаги ще разполагаш с удобно прикритие срещу изненадващите сътресения. Такава мрежа от полезни познанства гарантира изкачването нагоре, при това без риск от сгромолясване в пропастта.

Така че дори и да си извън Големия приятелския кръг, ти всъщност си оставаш в него и си запазваш шансовете за растеж.

Във висшите етажи на властта нищо не се е променило от древни времена — още фараоните, управлявали Египет от тогавашната си столица Тива, край Нил, са знаели, че висшият царедворец, домогнал се до правото да докладва лично пред фараона, получава огромна власт, богатства и наслада от усещането за собствената си значимост, напълно компенсираща унизителните спомени за раболепните поклони пред трона на фараона.

При това и във Вашингтон, както и в древната Тива, ако си прекалено близък до победения водач, това още не означава, че поемаш риска да бъдеш изхвърлен от играта, особено ако фараонът не е решил да раздруса дървото на властта.

Ала с президента Райън всичко се оказа различно. Той си оставаше пришълец, по-точно узурпатор на трона. Не че беше чак толкова лош, но си оставаше различен от всичките тях — от хората, които от дълги години държаха юздите на управлението. Те зачакаха търпеливо да се обърне към тях — както бяха постъпвали всички президенти преди него — и да потърси техните съвети, тяхната мъдрост и компетентност, да им даде достъп до третостепенните коридори на властта, за да могат и те да му се отплатят впоследствие, както са постъпвали придворните от древността до наши дни, всъщност още откакто е била измислена държавата. Те умееха ловко да облекчават ежедневието на вечно заетия държавен глава, да раздават справедливост на дребно, да следят зорко нещата да си вървят по стария, добре утъпкан път — който, според единодушното им мнение, беше единствено правилният, защото им позволяваше да служат на президента, но в замяна и той да служи на тях.

Но сега старата система беше не толкова разрушена, колкото игнорирана и това дълбоко покруси хилядите членове на Големия приятелския кръг. Те продължаваха с коктейл партитата и с чаша минерална вода в едната и парче пай в другата ръка разгорещено обсъждаха последните приумици на президента, посрещаха със снизходителна усмивка новите му идеи и очакваха най-сетне да блесне лъчът на надеждата. Дългогодишни кадри, назначени още отпреди епохата на администрацията на Фаулър или Дърлинг, те вече не разбираха какво става около тях. Най-опитните лобисти се опитаха да си уредят часове за прием в Овалния кабинет, но им бе отговорено, че президентът е прекалено зает и нямал свободно време.

Нямал свободно време?

Нямал свободно време за тях?

Все едно фараонът да заяви пред всичките си знатни придворни да се разотидат по родните си места, за да се грижат за именията си, разпръснати из четирите краища на речното царство! Та това въобще не… да се преселиш в провинцията… да живееш с… с простолюдието?

И което беше още по-зле — новият Сенат или поне по-голямата част от членовете му, не закъсня да последва примера на президента. И дори нещо още по-лошо: мнозина от сенаторите, ако не и повечето, възприеха доста рязък тон с тях. Някакъв новоизлюпен сенатор от Индиана например курдисал на бюрото си кухненски будилник — от онези, които дрънчат оглушително, когато яйцата се сварят — за да не отпуска повече от пет минути на всеки лобист. А на посетителите, желаещи да побеседват с него за абсурдните идеи за преработка на данъчните закони, секретарят му още с влизането им посочвал вратата. А сега следва най-лошата от всички лоши новини: невъзпитаният му секретар въобще не си правел труда да изслушва предложенията за уговаряне на следващи срещи. Сенаторът дори заявил пред шефа на една от най-влиятелните юридически кантори във Вашингтон — който искал само да помогне на онзи селяндур да се научи как се уреждат нещата в столицата, — че повече въобще нямал намерение да слуша празноглави дърдорковци. Лично му го тръснал в лицето! При други обстоятелства тази история би била много забавна. И друг път се беше случвало във Вашингтон да се озове някой екземпляр от тази смешна и странна порода — колкото за да поддържа легендата, че все още се срещат какви ли не идиоти — но по надлежния ред той бързо научаваше, че идиотите отдавна не са на мода, пък и в повечето случаи работата се ограничаваше до празна шумотевица и стремеж към самоизтъкване.

Но този път беше по-различно. Историята се разпространи мълниеносно. Пръв съобщи за нея репортер на един от местните вестници, като я описа като странен каприз на новия сенатор. Но колегите му от Индианаполис подеха случая като пример за «искрен опит за свеж полъх във вашингтонското блато». Намесиха се и няколко синдиката. Новият сенатор успя да привлече на своя страна немалко от колегите си и дори спечели одобрението на десетина сенатори от другата партия. Не бяха кой знае колко много, ала броят им стигаше, за да създадат главоболия. Достатъчно бе само да го изберат за председател на някоя от влиятелните сенатски подкомисии, съставена от същите дръвници като него, особено пък ако — за зла участ — този тип се окажеше надарен с усет за ефектното и журналистите започнеха да го цитират във всяка уводна статия. Дори и репортерите, членове на Големия приятелския кръг, се забавляваха от сърце, когато скицираха репортажите си за новия повей сред висшите етажи на властта, напомняйки ехидно, че отдавна не се е случвало в новините да се говори за нещо наистина «ново».

На поредното парти хората продължаваха да се смеят на приумиците на президента — всяко чудо за три дни, — но най-прозорливите отдавна бяха загубили съня си. Снизходителните им усмивки замръзваха насред смеха им след някой по-остроумен виц за опитите на провинциалистите да наложат волята си. Ами ако действително се задаваха радикални промени?

Не, не, това бе абсурд! Нищо и никога нямаше да се промени. Всички знаеха, че чудеса не стават. Особено във Вашингтон. Системата си имаше правила и те трябваше да се спазват.

Но и след това утешение от лицата на някои по време на обедните приеми не слизаше угриженото изражение. Те трябваше да изплащат вноски за луксозните си мезонети, за престижните колежи на децата, длъжни бяха да поддържат изискания си статус в обществото. Всички бяха дошли отнякъде другаде, но никой не искаше да се връща пак там.

Самата мисъл за това бе оскърбителна. Как могат новодошлите пришълци да разберат от какво се нуждаят, за да не се провалят още при първия си мандат? Как ще се справят без мъдрите напътствия и препоръки на лобистите от Големия приятелски кръг — и нали, между другото, те са и техни избраници? Нали именно затова получават заплатите си — за да изслушват гласоподавателите, такива като тях, особено тези с тежките проблеми? Нали им бяха заръчали, като на свои представители пред властта — ох, да, та нали тези натрапници въобще не бяха избирани, а бяха натрапени наготово, предимно под натиска на губернаторите на отделните щати, които пък се опасяваха за бъдещите избори и се размазаха от любезности пред президента, преструвайки се на дълбоко впечатлени от телевизионните му изяви — наистина доста темпераментни, ала изпълнени с абсолютно нереалистични блянове! Този Райън май започваше да се изживява като нов Месия…

Макар и опитни партньори в дългогодишната игра, мнозина от тях се безпокояха, че повечето от промените в законите, предлагани от новите конгресмени, ще бъдат утвърдени.

Тези новобранци в законодателството току-виж наистина се справят с новите закони, без въобще да потърсят помощта им. Като идея това наистина бе много свежо, но някак си… плашещо… но само ако започнеш да вярваш, че този кошмар наистина някой ден ще се сбъдне.

А нали наближаваха изборите за Камарата на представителите? Дори в някои краища на страната вече започнаха… Тази кампания изискваше гигантски усилия за агитиране в полза на новите кандидати. За лобистите това се равняваше на посещение в Дисниленд за децата — предстояха десетки срещи в удобно разположения комплекс от сгради — на по-малко от 80 декара се намираха всички кабинети на 435-имата законодатели и техните щабове.^[1]

Резултатите от гласуването на законопроектите, които досега се споменаваха в местните вестничета, сега се огласяваха на всеослушание от водещите национални медии и предизвикваха всеобщ шок. Просто не беше за вярване! Отнякъде във висшата политика се намесиха разни навлеци, за които никой никога нищо не бе чувал — дребни бизнесмени, профсъюзни лидерчета (за които опитните играчи чуваха за пръв път), плюс цяла сюрия третостепенни адвокатчета, плюс някакви си пастори, та дори и лекари. Мнозина от тях събираха много привърженици с разпалените си речи в неопопулистки маниер, посветени на поддръжката на президентските инициативи. Особено нашумя лозунгът «Да излекуваме Америка!» Обаче Америка въобще не е загинала, казваха си хората от Големия приятелски кръг. Нали те все още бяха тук!

Не, всичко това бе работа само на този Райън! Защото той никога не беше бил един от тях. Нали на няколко пъти се изтърва и публично си призна, че въобще не желае да бъде президент!

Не искал да бъде начело на страната?

Как е възможно някой да не желае да се добере до тази възможност, да не му харесва да има огромна власт? Да има правото да раздава привилегии наляво и надясно, да бъде ласкан и възхваляван като някой от древните властелини, царе или фараони — титлата нямаше чак толкова голямо значение…

Не искал да бъде начело на страната?

Тогава мястото му не е в Овалния кабинет, нали така?

Да, те знаеха как да се справят с тази заплаха. Някои дори вече бяха запретнали ръкави. Изтичане на информация. И то не само от вътрешни източници. Те невинаги успяваха да се доберат до най-важното — но понякога отвън се научаваше много повече. Залогът в тази игра беше огромен, а Големият приятелски кръг наброяваше хиляди хора. Трябваше време, за да се съгласуват стотици мнения по десетки въпроси. Но нямаше да действат по строго уговорен план, нито пък да се прехласват по идеята за пълна конспирация. Защото всичко трябва да изглежда естествено и напълно непринудено, дори спонтанно, доколкото въобще може да се случи нещо спонтанно в място като Вашингтон. На практика битката вече беше започнала.

 

 

Отново бе време за връзка с компютърната мрежа. Бадрейн вече бе съвсем наясно, че успехът на операцията ще зависи в огромна степен от точния разчет на времето. И преди се беше изправял пред такъв проблем, ала никога не с такава решаваща роля — налагаше се да се сведе до минимум времето за пътуване, за да не се пропуснат фаталните срокове. Ограничаващият фактор в случая беше сравнително малкият брой полети от Иран към Западна Европа. А полетите с удобни часове на излитане от летището в Техеран буквално се брояха на пръсти.

Подбраните хора бяха подходящи, повечето бяха образовани, умееха да се обличат прилично и да водят непринудени разговори, а също и да отклоняват учтиво опитите на околните да ги въвлекат в разговор — но нали при дългите международни полети е най-удобно да се преструват на заспали, така че в повечето случаи изобщо нямаше да им се наложи да се преструват. Все пак дори само една грешка би довела до сериозни последици. Бе им го казал още при първата лекция.

Реши да ги изпрати до Европа на групи, а оттам да се разпръснат. И все пак ставаше дума за двадесет души — това предполагаше, че трябва да очаква двадесет различни модела за възникване на грешки. Осигуряването на секретността на една операция винаги е източник на десетки главоболия. Почти половината от съзнателния му живот бе преминала в надхитряне на онези лисици, евреите, и дори само фактът, че още беше жив, бе доказателство за успеха му — или поне за липсата на тотален провал, ако искаше да бъде напълно честен пред себе си. Понякога капаните, които поставяше на враговете, го изнервяха много повече от останалата част от дейността му. Е, дотук мозайката се подреждаше задоволително: успя да планира полетите. А утре щеше да поговори с хората. Погледна часовника си — до разсъмване оставаха само три часа.

 

 

Делегацията пристигна тъкмо за вечерните молитви. След встъпителните поздрави, сърдечни и в същото време леко сдържани, тримата влязоха в джамията и изпълниха обичайния ритуал. После отново излязоха в градината. При всеки друг случай щяха да се чувстват пречистени от молитвите, но този ден беше по-различен. Само дългогодишният им опит да прикриват емоциите си им помогна и сега да не разкрият напрежението си, макар това да им струваше много усилия.

Пръв заговори саудитският принц Али бин Шейх:

— Благодаря ви, че ни приехте.

— Радвам се да ви приветствам с добре дошли — отвърна Даряеи. — Добре стана, че се помолихме заедно. — Поведе гостите си към масата, подготвена от телохранителите му — кафето вече беше сервирано, силно и горчиво. — Нека Аллах благослови срещата ни, приятели мои. С какво мога да ви бъда полезен?

— Пристигнахме, за да обсъдим последните събития — предпазливо каза принцът. Кувейтският му придружител — министърът на външните работи Мохамед Адман Сабах — предпочете да не избързва да се намесва в разговора на по-влиятелните си събеседници — от трите представени държави неговата бе най-безпомощна във военно отношение.

— И какво желаете да узнаете? — попита Даряеи.

— Какви са вашите намерения — безцеремонно отвърна Али.

Духовният водач на новата Обединена ислямска република въздъхна замислено:

— Толкова много ни предстои. След всичките тези години на война, страдания и лишения. Всеки от нас загуби близък човек, а разрушенията са огромни. Дори и джамиите… — той махна към джамията, която наистина се нуждаеше от възстановяване, — не намирате ли, че те символизират всичките ни страдания?

— Да, има прекалено много поводи за тъга — съгласи се Али.

— Та питате какви са моите намерения? Да възстановя нашата Вяра. Да помогна на тези изстрадали хора. Толкова жертви — и за какво? Заради необузданите амбиции на шепа неверници. Въпиющата несправедливост отправя страстни призиви към Аллаха и Той откликва на всеки вопъл. Но може би занапред ще станем по-благочестиви, по-набожни и преуспяващи. — Неизречената дума «отново» сякаш увисна във въздуха.

— Но затова ще трябват години — предпазливо вметна представителят на Кувейт.

— Сигурно така и ще бъде — съгласи се Даряеи. — Ала сега, след вдигането на ембаргото, ще се сдобием със значителни ресурси и ще можем да се справим с тази задача. Освен това имаме и желанието, и волята да видим мечтите си сбъднати. Започва ново начало за нашите народи.

— Ако царува мир — добави Али.

— Естествено, не може да постигнем целите си, ако няма мир — кимна Даряеи сериозно.

— Може би ще успеем да ви помогнем? Нали един от стълбовете на нашата Вяра е милосърдието? — отбеляза външният министър на Кувейт.

Думите му бяха посрещнати с бавно кимване, изпълнено с достойнство.

— Вашата любезност заслужава нашата признателност, Мохамед Адман. Добре е, че ще бъдем направлявани от Вярата, а не от влиянието на световните тенденции, които, за жалост, напоследък проникнаха и в нашите земи. Но за момента, както сами разбирате, задачите пред нас са толкова обширни, че едва ли ще можем бързо да решим с какво ще се заемем на първо време и в какъв ред. Може би по-нататък отново ще обсъдим този въпрос.

Това беше завоалиран начин да се отблъсне ръката, протегната за сътрудничество. Явно Обединената ислямска република нямаше да прояви интерес към съвместни стопански инициативи, точно както се опасяваше принц Али.

— На следващата среща на ОПЕК ще обсъдим промените в квотите за производство на суров петрол, така че да можете да получите по-голям дял от приходите, които получаваме от нашите клиенти.

— Това навярно ще ни бъде от голяма полза — съгласи се Даряеи. — Но ние не настояваме за значителни промени. Ще се задоволим и с по-скромни квоти.

— Тогава остават валидни досегашните споразумения, така ли да го разбирам? — попита Сабах.

— Разбира се. Това е въпрос от техническо естество и за неговото уточняване ще изпратим наши упълномощени и високопоставени представители.

Двамата гости кимнаха, като всеки от тях си повтори мислено, че разпределението на квотите за производство на суров петрол винаги е било най-спорният въпрос на всяко заседание на ОПЕК. Ако всяка от страните, членуващи в ОПЕК, започнеше да черпи прекалено много петрол от сондите си, цената на световния пазар падаше и всички страдаха. Ако обаче намаляха производството, цените веднага щяха да скочат и икономиките на страните купувачи щяха да пострадат, което пък щеше да доведе до намаляване на търсенето и съответно на печалбите. Оптималният баланс от години беше тема на непрекъснати спорове и преговори между държавите в ОПЕК, всяка от които се развиваше по собствен икономически модел, нямащ нищо общо с моделите на останалите страни. На всичкото отгоре повече от половината страни от ОПЕК нямаха нищо общо и с исляма, затова често не се съгласяваха с предложенията на арабските страни.

— Желаете ли да отнесем някакви послания към нашите правителства? — предпазливо попита Сабах.

— Ние желаем само мир, защото само в мир можем да изпълним нашите задачи за възстановяването на нашите две общности в едно цяло, така, както го е замислил Аллах. От наша страна не трябва да очаквате никакви заплахи.

 

 

Пътническият самолет, «изгубен» някъде над Средиземно море, повече не напусна страната. Може би използването му за прехвърлянето на иракските генерали в Судан беше грешка, но тази операция беше неизбежна. А може би тази странна и тайнствена мисия се беше оказала успешна. Сега го използваха главно като личен самолет на духовния водач на ОИР, защото новообразуваната ислямска държава беше обширна, а програмата на аятолаха — претрупана. Затова Даряеи приключи набързо — само за два часа — срещата с посетителите от сунитската общност и веднага потегли обратно за Техеран.

— Има ли още подробности?

Бадрейн разстла документите върху бюрото и се зае да изброява градовете, маршрутите, сроковете. Даряеи прегледа набързо плановете и не прояви загриженост, макар да му се видяха доста усложнени. Отдавна се беше нагледал на географски карти. Сега се интересуваше повече от поясненията на Бадрейн, отколкото от подробно разработената документация на операцията.

— Времето е от първостепенно значение — започна Бадрейн. — Желателно е да достигнем до всяка от целите ни най-късно до тридесет часа след отпътуването, така че всеки «пакет» да остане ефективен в размер на осемдесет и пет процента.

— Какви мерки са предприети относно секретността?

— Всички са отлично инструктирани. Специално съм подбирал по-интелигентни, образовани кандидати. От тях се иска само да бъдат сдържани по време на пътуванията. После ще им се наложи да прибягват до елементарни предпазни мерки. Да, има и вероятност да се провалят — според разчетите тя не надминава пет процента, — но такива бяха вашите заповеди.

— А другата група?

— Те ще заминат два дни по-късно, при същите условия — докладва Бадрейн. — Ала тяхната мисия е доста по-рискована.

— Това ми е известно. Хората предани ли са?

— Да, напълно — кимна Бадрейн. Разбираше, че всъщност въпросът е: «Да не би да си подбрал някакви слабоумни фанатици?» — Повече ме тревожат политическите рискове.

— Защо?

— Ако ги открият, веднага ще се запитат кой ги е изпратил, макар че всичките им документи ще бъдат напълно изрядни, а освен това няма да пропуснем и обичайните мерки за опазване на секретността. Не, имам предвид друго — политическия контекст в Америка. Ако на един политик му се случи да преживее някакво нещастие, това често събужда вълна от симпатии, от която той може да извлече политически дивиденти.

— Така ли мислиш? Нима вярваш, че нашата операция няма да отслаби позициите му?

— Според нашите разбирания — да, обаче техните схващания и възгледи са напълно различни от нашите.

Даряеи се замисли и сравни тези съображения с останалите — от другите анализи на обстановката в Щатите, които бе прегледал наскоро.

— Веднъж се наложи да се срещна с Райън. Той не е способен да се справя ефективно с политическите си проблеми. А освен това все още няма зад гърба си силно и действащо правителство. Между първата ни и втората ни акция той ще се пречупи и ние ще го сломим окончателно… или поне в значителна степен ще му попречим и той няма да е в състояние да осуети плановете ни за следващата цел от нашия замисъл. А след като завършим успешно и втората акция, Америка повече няма да фигурира сред най-важните ни цели.

— По-разумно е да се ограничим само с първата — благоразумно отбеляза Бадрейн. — Нали целта ни е да ги раздрусаме? Ако тази преценка относно силата на тяхното правителство е вярна, ще им нанесем такива вреди, за каквито никога не са подозирали. Ще компрометираме водача им и така ще ликвидираме доверието, с което са го обградили американците.

Трябваше да прецени много внимателно какво да се опита да внуши на този свят човек. От друга страна, сигурно съществуваше още един фактор, за който може би той не знаеше нищо.

— Най-добре ще е, ако е възможно, разбира се, да организираме покушение срещу самия Райън. Нападението срещу децата му ще доведе до неподозирани последствия — американците са много чувствителни, когато са застрашени рожбите им.

— Втората акция ще почне само ако първата претърпи провал, нали така се предвижда в плана? — настоятелно попита Даряеи.

— Да, точно така.

— Тогава това ще е достатъчно — заяви аятолахът.

Да, имаше трети фактор. Невъзможно бе да няма.

 

 

— Той подчерта, че намеренията му са изцяло миролюбиви.

— Така е говорил и Хитлер, Али — припомни му Райън и погледна часовника си. Сега в Саудитска Арабия наближаваше полунощ. Както и трябваше да се очаква, Али не беше позвънил веднага след кацането на самолета си на летището в Рияд — вероятно защото бе решил първо да се консултира с членовете на своето правителство. — Нали си осведомен за придвижването на техните войски?

— Да, днес рано сутринта твоите агенти ме уведомиха, макар че справката им беше доста лаконична. Но ми заявиха, че на хората на аятолаха ще им бъде необходимо още доста време, преди да са готови за внезапна агресия срещу нашата страна. Сложните операции изискват време. Забрави ли, че навремето бях офицер?

— Да, наистина, същото ми докладваха и на мен. — Райън замълча за малко. — Добре, а какво ще реши вашето правителство?

— Ще следим събитията отблизо. Ще засилим ученията на армията, но няма да обявим състояние на повишена бойна готовност. Нали имаме вашето обещание, че ще ни подкрепите при евентуален конфликт? С една дума, загрижени сме, но все пак не прекалено много.

— Можем да организираме съвместни учения — предложи Джак.

— Така можем само да възпламеним бурето с барут — отвърна саудитският принц. Ала по тона му пролича, че не е напълно убеден в правотата си.

— Добре, нека вече да приключваме. Днес имах доста тежък ден. Кажи ми само едно: как изглежда Даряеи? Не съм го виждал, откакто ти ме запозна с него.

— Изглежда здрав, макар и уморен. Нищо чудно — нали сега му се струпаха доста отговорности.

— Да, разбирам. Али, чуваш ли ме?

— Да, Джак?

Президентът замълча, припомняйки си, че не беше имал възможността да се обучава на сложния дипломатически протокол.

— А аз колко загрижен трябва да бъда за всичко това?

— Какво по-конкретно ти докладваха твоите хора? — запита на свой ред принцът.

— Същото, както и на теб, макар и в още по-съкратен вариант. Но сега се налага непременно да се свързваме по-често, приятелю, за да се информираме взаимно.

— Разбирам, господин президент. Дочуване, засега…

Заключенията му след този неудовлетворителен разговор не бяха утешаващи. Райън посегна към другия телефон и огледа празния кабинет. Али не бе разкрил всичко, което го безпокоеше, защото позицията на неговото правителство не съвпадаше напълно с личното му мнение. Джак също бе попадал в подобни деликатни положения, и то доста често, при същите правила на играта. Али бе длъжен да остане лоялен към правителството на своята страна — макар че то, дявол да го вземе, се състоеше главно от членове на семейството му — но си бе позволил известно отклонение, а принцът бе прекалено умен, за да го допусне по погрешка. Навярно биха разговаряли много по-лесно, ако Райън не беше президент — навремето бяха беседвали доста често, без да се опасяват, че всяка изречена дума ще има отражение в политиката на страните им.

Но сега за хората зад граница — а и не само за тях — Джак представляваше Америка.