Том Кланси
По заповед на президента (34)

31.
Предвестници на бурята

— Окей, Арни, как да се държа с господин Донър? — попита Райън.

— Той е известен с това, че пита за каквото му хрумне. Това означава, че ще се наложи грижливо да обмисляш отговорите си и да се подготвиш за всякакви теми. Желателно е да наблегнеш на факта, че се чувстваш първо гражданин, а едва след това президент. Това със сигурност никак няма да впечатли закоравял тип като Донър, обаче има значение за милионите американски граждани, които довечера ще гледат интервюто.

— Подозираш ли кой може да ни е издал? — запита Райън кисело.

— Може би никога няма да узнаем, пък и ако опитаме, само ще заприличаш на Никсън.^[1]

— Защо никой не отдава достатъчно значение на това, с което съм се заел? — въздъхна Райън. Мисис Абът тъкмо привършваше работата си. — Спомняш ли си, че вече разговарях на тази тема с Джордж Уинстън?

— Защото все още се налага да се учиш. Например, ако помогнеш на една възрастна дама да пресече оживена улица, някои феминистки веднага ще те упрекнат, че с това си я унизил. Ако обаче не го сториш, Дружеството за подпомагане на хората от третата възраст незабавно ще те обвини, че си бездушен егоист. Неизбежно е да не се засегнат нечии интереси. Целта е да не обиждаме нашите граждани или доколкото е възможно да ограничим броя на засегнатите. Това съвсем не е същото като да се стремим да не обидим никого, защото именно при опитите за постигането на тази утопична цел можем да нанесем обиди на всички, без изключение — дълбокомислено обясни ван Дам.

— Най-после разбрах какво се искало от мен! — зарадва се президентът. — От днес ще започна да казвам, че за никого не ме е грижа, и всички ще се влюбят в мен.

Арни не се остави да го измамят така лесно.

— И с всеки опит да се пошегуваш ще обиждаш по някой от избирателите. Защо е нужно това? Хуморът винаги е за сметка на някой потърпевш, а се намират и такива, които са се родили без капчица чувство за хумор.

— С други думи, навън е пълно с хора, които са готови да се прехласнат по какво ли не, а в тази страна в момента аз съм най-високопоставеният обект за обожание.

— Бързо усвояваш уроците — отбеляза Арни и кимна замислено. Всъщност безспорно бързият напредък на президента доста го безпокоеше.

 

 

— В Диего Гарсия имаме достатъчно кораби — заяви адмирал Роби Джексън и посочи мястото на картата на Индийския океан.

— Колко? — полюбопитства Бретано.

— Съвсем наскоро преработихме ПОБ…

— Какво означава това? — запита министърът на отбраната.

— План за организацията и оборудването — намеси се генерал Майкъл Мур, началник-щаб на сухопътните сили, който по време на войната в Персийския залив беше командвал Първа бронетанкова дивизия. — Тези кораби ще ни позволят да свалим на брега малко повече от две бригади, с пълен личен състав — едната пехотна, със съответното тежко въоръжение, а втората — от морски пехотинци, заедно с всичките боеприпаси и храни, които ще са необходими за един месец бойни действия. Освен това разполагаме с няколко бойни единици, които вече са дислоцирани в Саудитска Арабия — те са снабдени с най-нова бойна техника, включително с тежките танкове от моделите М1А2 и с бронетранспортьорите «Брадли», както и със самоходните ракетни системи клас МЛРС. Новите артилерийски влекачи могат да бъдат прехвърлени за около три месеца. А пък саудитите — продължи той — могат да ни помогнат в снабдяването с храни. Част от оборудването е тяхно, или поне така е според договорите ни с тях, официално обявено като резервни части за тяхната армия, но се поддържа от наши хора. Трябва просто да изпратим там още хора, за да го измъкнат от складовете.

— Кои части първо трябва да потеглят за района, ако саудитите ни помолят за помощ?

— Зависи — веднага отвърна Джексън. По всяка вероятност първи ще замине някой от танковите полкове. В случай на реална опасност от война ще пренесем по въздуха Десета бронетанкова дивизия от пустинята Негев в Израел. Това може да стане за по-малко от един ден. Но ако говорим за учения, достатъчно е да изпратим Трета бронетанкова дивизия от Тексас или Втора бронетанкова дивизия от Луизиана.

— Всяка бронетанкова дивизия, господин министър, е добре попълнена и напълно комплектувана формация, с численост колкото една бригада или колкото корпус — ако трябва да се търси сравнение с европейските армии, — в която се набляга повече на зъбите, отколкото на опашката, тоест специално са подсилени нападателните способности. Обаче ако се разгърнат за по-продължителен престой, ще се нуждаят от тилов батальон, който да се заеме със снабдяването и ремонта на техниката.

— В Индийския океан имаме един самолетоносач. Сега е край остров Диего Гарсия заедно с останалата част от бойната формация. Екипажите се нуждаят от почивка на брега — продължи адмирал Джексън.

Атолът сред огромния океан едва ли можеше да предложи нещо интересно на многобройните екипажи, така че и най-малката възможност за отдих не беше за пренебрегване. Моряците можеха поне да изпият по една-две бири и да се поразтъпчат по крайбрежието.

— Имаме и ескадрила изтребители F-16 пустинята Негев. Можем само да се гордеем с нея, както и с Десета бронетанкова дивизия. Тяхната постоянна мисия е да помагат при обучението на израелската армия, а освен това сме длъжни да намираме някаква работа на момчетата.

— Войниците с радост посрещат всяка тренировка, всяко учение, господин министър, защото нищо не ги измъчва така, както бездействието — добави генерал Мур.

— Налага се да ви оставя за малко, за да се срещна с онези бюрократи — заяви Бретано. — Но щом уредя всички проблеми около бюджета на въоръжените сили, отново ще се заемем с това, за което си поговорихме. Има още детайли за дооглеждане и доизпипване, защото… поне засега всичко ми звучи като недостатъчно обмислено.

— И наистина е така, сър — съгласи се Джексън. — Да се предотврати една война понякога е доста по-трудно и по-благородно, отколкото да се извоюва победата.

 

 

— Ще има ли нова война в Персийския залив? — започна Том Донър без излишни предисловия.

— Нямаме основания да очакваме нови военни конфликти в района на Залива — отговори президентът.

Дразнеше го, че не успява да овладее вълнението си — тонът му го издаваше. Навярно отговорът му бе прозвучал неубедително, но зад думите се криеше увереност. И все пак това си оставаше лъжа, макар и изкусно завоалирана, защото ако кажеше истината пред целия свят, веднага щеше да наруши крехкото военно равновесие.

— Обаче, и то от доста време насам, нашите отношения с Иран и Ирак не са много приятелски.

— Миналото си е минало, Том. Никой не може да го промени и ни остава само да се учим от него. Защо да бъдем врагове с тях? — риторично запита президентът.

— Следователно трябва да очакваме преговори с новата Обединена ислямска република, така ли да ви разбирам, господин президент?

— Ние винаги сме предпочитали диалога пред дрънкането на оръжията, особено ако е в интерес на насърчаването на приятелските отношения. Персийският залив е район с огромно значение за целия свят. От всеобщ интерес е там да царува мир и стабилност. Предостатъчно войни са се водили около Залива. Иран и Ирак воюваха цели осем години, но какво спечелиха в крайна сметка? Огромни човешки загуби и от двете страни на фронта. После всички арабски страни, плюс Иран, се сплотиха срещу Израел. Стига вече с тези войни, стига се е проливала кръв. Но ето че се роди нова държава, пред която предстоят доста трудни задачи. Нейните жители се нуждаят от много стоки, най-вече храни, но за щастие разполагат с природни ресурси, чрез които ще изплатят задълженията си. Ние им желаем доброто. И ако можем да им помогнем, ще го сторим. Америка винаги е била готова да протегне ръка на всеки свой приятел.

Спряха за малко интервюто, може би заради неизбежните реклами. Бе решено да го излъчат в девет вечерта. Том Донър се обърна към своя по-старши колега, Джон Плъмър, който пое втората половина от емисията.

— И така, как ви се харесва ролята на президент?

Райън наклони глава и се усмихна.

— Винаги съм се стараел да не храня прекалени надежди — например можеше да не бъда удостоен с привилегията да заемам сега това кресло, в този кабинет. Искате честен отговор, нали? Работният ми ден е доста продължителен, работата никак не е лека, много по-тежка от най-песимистичните ми очаквания, но в същото време се чувствам дяволски щастлив. Арни ван Дам е гениален организатор. И въобще целият персонал в Белия дом е подбран изключително сполучливо. Получавам хиляди писма, в които хората, обикновените хора от цялата страна, изразяват поддръжката си за моята кауза, и бих искал да се възползвам от тази възможност да им благодаря и да им съобщя, че наистина много ми помагат.

— Господин Райън… — Джак веднага си каза, че този Плъмър, въпреки че е доктор по философия, не умее да се съобразява с желанието на събеседника си. — Какво се каните да промените?

— Зависи от това какво разбирате вие под «промяна». Най-важната ми задача е да осигуря действащо правителство на страната. Затова е по-правилно да се каже, че се стремя не към промени, а към възстановяване на някои от занемарените функции на висшата власт. Ние все още на практика нямаме Конгрес — поне докато не се проведат изборите за Камарата на представителите — и заради това не мога да представя бюджета. Опитвам се да подбера най-достойните, които да поемат най-важните министерства и да ги накарат да работят ефективно.

— Вашият кандидат за финансов министър, Джордж Уинстън, беше критикуван за прекалено смелото си желание да промени законите за федералните данъци — отбеляза Плъмър.

— Мога да заявя само това, че напълно подкрепям финансовия министър. Данъчните закони са ненужно усложнени и това е много лошо. Той иска само да ги промени така, че да не се влияят от доходите. Всъщност може да се окаже, че ще е трудно да постигнем успех. Чистият ефект, в края на краищата, ще увеличи приходите в държавната хазна поради намаляването на административните разходи от други области.

— Обаче бяха изказани доста отрицателни коментари заради регресивния характер на…

Райън вдигна ръка.

— Момент, Джон. Нищо регресивно няма в това да се променят с еднаква стойност данъците, заплащани от всеки от нас. Думата регресивно означава стъпка назад, например данъците да бъдат по-високи за по-бедните, отколкото за богатите. Нищо подобно няма да намерите в нашето предложение. Когато не използвате думите в точния им смисъл, вие волно или неволно заблуждавате хората.

— Само че хората от години са свикнали с досегашната ни данъчна система — недоволно репликира Плъмър, ядосан, че за пръв път от години насам получи упрек за стила си на изразяване.

— Това не оправдава старата система — изтъкна Джак. — Във всеки случай аз не съм роден политик, Джон. Знам само, че всеки е длъжен да говори откровено, прямо и ясно. Да се облагат всички с еднакъв данък — това е илюзия, в която никой не вярва. Хайде, Джон, вие отлично сте запознат с играта и нейните правила. Вие и Том печелите доста — всъщност много повече от мен — и всяка година вашият адвокат, заедно със счетоводителя ви, полага неимоверни усилия, за да плащате по-малко данъци. Вероятно сте инвестирали някъде, за да намалите вноските си към бюджета, нали? Как се напипват вратичките в закона? Много лесно — лобистите уговарят сенаторите за незначителни промени в данъчните закони. Защо? Защото богатите им плащат скъпо и прескъпо. И какво се получава? Така наречената «прогресивна» система се оказва толкова манипулирана, че данъците за богатите не нарастват, защото адвокатите им и счетоводителите им съумяват да излъжат данъчните власти, за да си заслужат хонорара. Така че увеличените данъци, които те плащат — това се оказва пълна лъжа, не съм ли прав? А политиците, когато са прокарвали закона, са знаели прекрасно, че именно такъв ще бъде крайният ефект. Нима не разбирате накъде ни води всичко това? Доникъде, Джон! Защото така доникъде няма да стигнем. Хиляди хора си прахосват времето, за да заблуждават обществеността, за да се спечелят нечувани богатства от хората, които задвижват тази система — но откъде се взимат тези пари? От скромните данъкоплатци, от хората, които винаги са плащали и ще плащат, за да може други да процъфтяват. Именно това иска да промени в системата Джордж Уинстън и аз съм напълно съгласен с него. Ако Уинстън успее, какво ще се случи на практика? Играчите на едро ще хвърлят в лицата ни купища думи, предназначени да ни убедят, че сега е още по-зле отпреди. Такива коварни личности, които действуват отвътре, са сред най-опасните.

— А на вас това очевидно не ви се харесва, нали? — многозначително се подсмихна Джон.

— Досега съм упражнявал няколко професии — борсов брокер, преподавател по история и какво ли не още. И винаги съм се старал да казвам истината на хората, да говоря без недомлъвки и увъртания. И нямам намерение тепърва да се отказвам от принципите си. Може би някои от нашите закони се нуждаят от спешни промени. Мога веднага да ви посоча няколко примера, но нека се ограничим само с един:

— Всеки родител в Америка обяснява на децата си, че политиката е мръсна, отвратителна работа. Сигурен съм, че баща ти го е казал, когато си бил още съвсем малък. Моят старец също ми го повтаряше. И ние сме го възприели като нещо нормално и закономерно… като някакво неизбежно зло, което трябва да търпим около себе си. Но това не е вярно, Джон. От години сме свикнали с мисълта, че политиците… не, почакайте, нека първо да уточним някои термини. Политическата ни система е всъщност лостът, инструментът, с който управляваме страната. Тук се причисляват и данъчните закони. Това са много сериозни въпроси, нали? Но в същото време ние се примиряваме с факта, че в политиката се набъркват такива типове, каквито — примерно — никога не бихме поканили в къщата си. Или типове, на които никога не бихме поверили децата си. Това не ви ли се струва доста странно? Освен това ние позволяваме на хората, ангажирани в политическата ни система, непрекъснато да изопачават фактите, което води до спекулации със законите, за да задоволят интересите на богатите си покровители. Сред тях се срещат и отявлени лъжци. А ние се примиряваме с всичко това. Включително и вие, представителите на медиите. Но ако ставаше дума за ваш колега или началник, не бихте приели подобен стил на поведение, нали? Или пък в здравеопазването, в научните заведения, в бизнеса, в полицията…

— Има нещо гнило тук — продължи президентът и се наведе напред, за да подчертае мисълта си. — Ние сме загрижени за съдбата на нашата страна, за нормите на поведение, които ще изискваме от нашите представители в законодателните органи. Ще настояваме да бъдат избирани само интелигентни и почтени мъже и жени. Именно на това посвещавам речите си в различните щати, във всички краища на страната. Не забравяй, Джон, че съм се регистрирал като независим кандидат. Нямам зад гърба си подкрепата на някоя мощна партия. Нито пък действам по предварително съставена работна програма, в която всичко е грижливо номерирано и дискутирано с хората от предизборния ми щаб. Искам само да помогна на колкото е възможно повече хора. Кълна се, че ще направя всичко, което е по силите ми, за да изпълня обещанията си, защото се отнасям напълно сериозно към тях. Да, вече разбрах, че някои от моите намерения тревожат хората, и много съжалявам за този неочакван ефект, обаче няма да правя компромиси с убежденията си само и само за да се харесам на някоя финансова групировка, въоръжена с армия от щедро заплатени лобисти в Сената. Аз съм избран за президент, за да служа на всички, а не само на хората, които умеят да вдигат шум до Бога и да раздават подкупи с пълни шепи.

По лицето на Плъмър личеше, че не е много доволен от неочаквания обрат в интервюто.

— Окей, господин президент, тогава, за начало, какво ще ни кажете за гражданските права?

— Конституцията ги определя най-точно. Пред закона ние всички сме равни.

— Но това не е ли прекалено идеалистично?

— Та какво лошо има в идеализма? — запита Райън на свой ред. — Както и в това да забравим за собствените си изгоди, поне за малко? Вместо да позволяваме на малобройна група да извлича изгоди, защо да не се заемем — всички заедно — с ликвидирането на недъзите в нашата политика? Нима не сме преди всичко американци, без значение дали произходът ни е от Европа или Азия, или Африка? Защо да не се опитаме да се потрудим по-сериозно и да открием приемливи решения на проблемите си? Тази страна ще загине, ако всяка етническа група се хване гуша за гуша с представителите на другите народности.

— Някои биха ви възразили, че ако тръгнем по този път, няма да бъдат осигурени справедливи придобивки за всички граждани на Щатите — отбеляза Плъмър.

— И няма да постигнат нищо друго, освен да сринат окончателно нашата политическа система.

Наложи се да прекъснат интервюто, за да могат операторите да презаредят касетите към видеокамерите. Джак погледна с тайна надежда към вратата, водеща към помещението на секретарките — само оттам можеше се да се надява да получи една цигара. Потри ръце, за си придаде по-спокоен вид, ала въпреки възможността да изкаже тревогите, които го бяха измъчвали от години, нервното напрежение не го бе напуснало.

— Камерите в момента са изключени — напомни му Донър. — Всъщност наистина ли вярвате, че ще успеете да постигнете тези доста амбициозни цели?

— Ако не опитам, тогава какво търся в този кабинет? — въздъхна Джак. — Правителството е в безизходица. И това е добре известно на всички ни. Ако никой не се опита да дефинира проблемите пред нацията, ще стане още по-зле.

Едва сега Донър усети плах, но искрен прилив на симпатия към новия президент. Райън изгледаше съвсем искрен. Но не, не биваше да се оставя да го подвежда с непринуденото си държане, и то не защото президентът играеше нечестно — не, това явно не беше така.

— Готов съм да продължим — обади се режисьорът на телевизионния екип.

— Да поговорим за проблемите около бъдещия състав на Върховния съд — чевръсто започна Донър, за да отнеме инициативата от своя колега. — В пресата се появиха съобщения, че вече обсъждате списъка с кандидатите.

— Да, така е — потвърди Райън.

— И какво можете да ни кажете относно тези съдии?

— Дадох указания на Министерството на правосъдието да ми изпратят подробни данни за най-опитните председатели на апелативните съдилища във всички щати и получих доста обемист списък. Вече съм се заел с преценката на кандидатурите.

— А ще се допитате ли до Ей Би Ей^[2]?

— Не. — Райън решително тръсна глава. — Първо, тези кандидатури до една вече са преминали през доста гъсто сито, и то преди да стигнат до Овалния кабинет. Второ, Ей Би Ей също е силно заинтересувана от промените в законите, нали? Чудесно, тогава ще имат и занапред правото да се грижат за интересите на своите членове. Обаче Върховният съд е този правителствен орган, който единствен има правото да решава как ще се прилагат законите за всички, а пък асоциацията на адвокатите е само сдружение на хора, които се прехранват чрез прилагането на същите тези закони. Няма ли да се получи конфликт на интереси, ако възложим на същите тези адвокати, които ежедневно прилагат законите в практиката си, да подбират съдиите, призвани да ги контролират?

— Не всички виждат нещата от този ъгъл.

— Да, а освен това всички знаем какъв огромен щат от юристи поддържа Ей Би Ей тук, във Вашингтон, при това повечето изпълняват и ролята на лобисти. Том, не съм в този кабинет, за да защитавам интересите на тази или онази групировка. Работата ми е да съхранявам, да защитавам и да браня Конституцията с всички средства, които са ми позволени. Затова съм длъжен да намеря хора, които да ме подкрепят, които мислят като мен, които нямат намерение да играят двойна игра.

Донър се обърна към Плъмър.

— Желаеш ли да зададеш още някой въпрос, Джон?

— Нали сте прекарали доста години в ЦРУ? — подхвана го Плъмър.

— Да, така е — съгласи се Джак.

— И с какво се занимавахте там? — продължи с невинен тон опитният телевизионен репортер.

— Работех главно за Разузнавателното управление, като пресявах информацията, постъпваща от десетки източници и канали за свръзка, опитвайки се да си обясня какво се крие зад всяко сведение. После предавах обобщените доклади на началниците си. Имаше и период, когато временно оглавявах това управление, а после ме назначиха за заместник-директор. Накрая, както е добре известно, получих поста съветник по въпросите на националната сигурност — но едва когато тук, в Овалния кабинет, влезе Роджър Дърлинг — завърши Райън. С нетърпение очакваше да престанат да се ровят в миналото му и да се заемат с проблемите на бъдещето.

— Между впрочем, понякога не ви ли възлагаха задачи на място? — заинтересува се Плъмър.

— Е, тъй като бях длъжен да съветвам екипа за преговорите по контрола на въоръженията, случвало се е да присъствам на някои конференции — любезно отвърна президентът.

— Господин Райън, разполагаме с данни, че не сте изпълнявали само тези общо взето безобидни задачи, а сте взели участие в далеч по-опасни секретни операции, при които са загинали хора, в конкретния случай съветски граждани.

Джак се поколеба, при това доста дълго. Знаеше, че именно този момент в интервюто ще заинтересува най-много зрителите.

— Джон, от много години нашите правителствени служби спазват принципа да не коментират секретните мисии на разузнавателните ведомства. И аз нямам никакво намерение да изневерявам на този изпитан принцип.

— Но американските граждани имат право да знаят какъв човек ги управлява — настоятелно заяви Плъмър.

— Висшата администрация никога не обсъжда публично подробностите около разузнавателните операции. Пък и въпросът няма нищо общо с това що за човек съм аз, което беше темата на интервюто, нали? Нашата страна е длъжна грижливо да опазва тайните си. Това се отнася и за теб, Джон — натъртено изрече Райън и го погледна в очите. — Ако разкриеш източниците, веднага ще изхвърчиш от бизнеса. Ако Америка постъпи по същия начин, ще пострадат десетки невинни хора.

— Но…

— Въпросът е изчерпан, господа. Нашите разузнавателни служби подлежат на надзор единствено от страна на Конгреса. Винаги съм поддържал това решение, при това отдавна уредено със специален закон, и няма да се откажа от него. Това е всичко, което мога да кажа по темата.

Двамата репортери замигаха недоумяващо. Райън още отсега можеше да се обзаложи, че тези кадри ще бъдат изрязани от записа на президентското интервю.

 

 

Бадрейн се нуждаеше от трийсет подбрани мъже. Дори двайсет. Не бе трудно да се намерят толкова хора — нито бройката беше прекалено голяма, нито се изискваше кандидатите да бъдат посветени по-надълбоко в плановете на операцията, пък и той отдавна притежаваше всички необходими контакти. Ако в Близкия изток може да се намери нещо в изобилие, това са смели и решителни мъже, готови да се заловят с тероризъм. Мъже като самия него — ако беше по-млад, той с гордост би приел подобна задача.

 

 

— И така, как сме днес? — усмихна се Джак.

— Ледът е доста тъничък, но ми се струва, че ще се измъкнем сухи от водата — с видимо облекчение отвърна Арни ван Дам. — Доста яко настъпи интересите на някои от най-мощните групировки. Но все пак се справи много добре. Не им каза нищо, което да използват срещу теб. Ще видим какви ще са отзивите довечера и какво ще кажат в края на предаването Донър и Плъмър — защото съм убеден, че решаващи ще се окажат именно тези последни минути, посветени на заключителните реплики и обобщения.

 

 

Кръвните проби пристигнаха от Африка в Атланта сутринта. Малко след това телефонът на доктор Лоренц иззвъня.

— Гъс, здравей. Обажда се Алекс.

— Не си ли за риба? — учуди се Лоренц.

— Може би в събота или неделя. В неврохирургията един от колегите има лодка, така че остава само да намерим време.

— Какво стана? — заинтересува се Гъс.

— Проверяваме за епидемията в Заир. При теб има ли нещо ново?

— Засега нищо особено. И слава богу. Критичният период вече премина. Този път премина много бързо. Ние всички сме… Момент, тъкмо ми носят нещо… От Хартум ли идва това? — попита той секретарката.

Професор Александър търпеливо изчакваше — знаеше, че Лоренц не обича да чете набързо и мрази претупаната работа. Може би именно поради това бе постигнал забележителни резултати като учен. Всички знаеха, че Гъс Лоренц рядко греши в преценките си, защото грижливо обмисля всяко свое решение.

— Алекс — обади се Лоренц. — Току-що получихме две проби от Хартум. Изпратени са от Макгрегър от Британската болница в Хартум. Проби от двама пациенти, един зрял мъж и едно момиченце, четиригодишно, с вероятна диагноза хеморагична треска.

— От Хартум ли? Столицата на Судан?

— Така е записано — потвърди Гъс.

— Хм, това е доста далеч от Конго.

— Нали има самолети, Алекс — добродушно му напомни Лоренц. Ако нещо на света можеше да изплаши епидемиолозите, това бяха международните полети. От надписите на опаковката не можеше да се разберат повече подробности, обаче се виждаха номерата на телефона и факс апарата на подателя. — Окей, ще направим изследванията и ще видим какво ще излезе.

— Какво установихте за онези проби от миналата седмица?

— Днес ще имаме окончателните резултати. Но мога още сега да ти ги съобщя: вирус «Ебола», щам «Мейинга», идентичен с пробите от 1976-а, чак до последната аминокиселина.

— Хм, вследствие на пренасяне на заразата по въздушен път? — тревожно промърмори Александър.

— Това не е доказано, Алекс — припомни му Лоренц. — На твое място не бих се тревожил толкова. Судан не предлага най-подходящата среда за развитието на тази гадост. Горещо, сухо, много слънце. Вирусът няма да изтрае и два месеца на открито. Както и да е, нека първо поговоря с началника на лабораторията. Ще видя дали късно следобед ще мога да получа микрографиите. Не, струва ми се, че е по-вероятно да станат утре сутринта. А сега извинявай, но след един час е насрочено заседание.

— Ще се чуем утре, Гъс. — Александър затвори и тръгна към столовата. Зарадва се, когато завари там Кати Райън, придружавана, както винаги, от личния си телохранител.

— Как вървят изследванията? — попита го тя с усмивка.

— Все едно и също. Но имам нужда от една консултация.

— Не работя с вируси. — Но беше работила доста с пациенти, болни от СПИН, при които очните заболявания често се появяваха като странични ефекти. — Какъв е проблемът?

— Главоболие — обясни й Александър, докато се придвижваше към касиерката.

— Така ли? — Кати Райън взе очилата от лицето му и ги вдигна към светлината на лампите. — Желателно е от време на време да ги почистваш. Имаш около минус два диоптъра, плюс доста силно изразен астигматизъм. Ще те запиша за преглед. Знаеш ли, можеш да се окажеш подходящ пациент за изпробване на новата ни лазерна апаратура.

 

 

Докато оформяше коментара си, Том Донър не преставаше да мисли за позицията на Райън, който изглеждаше така искрен… но защо му се струваше, че всичко беше само привидно… да, привидно! Именно в тази дума, закотвила се в съзнанието му, се криеше отговорът на загадката, която го измъчваше още преди да приключат с интервюто. Явно, че репортерският му нюх и този път не му бе изневерил. Много добре познаваше всичките играчи по висшите етажи на управлението и бе на «ти» с половината от столичния елит.

Силно развитият журналистически инстинкт му подсказваше, че никога досега не е срещал човек като Райън, поне не на политическата сцена… или и това беше само привидно? Да, този президент с целия си вид сякаш излъчваше недвусмисленото послание: «Аз съм един от вас». Но нали всеки държавник копнееше за величие, за слава, още от времето на Юлий Цезар? Затова прибягваха до какви ли не преструвки и пози, с единствената цел да внушат на избирателите си, че са същите като тях. Обаче Райън наистина вдъхваше доверие. Другите политици никога не бяха стигали толкова далеч в тази крехка и деликатна игра. Райън бил замесен в политическите операции на ЦРУ, както и останалите му колеги по съдба — да, явно е бил задължен да го стори. Дотук нищо особено. А онези слухове за действията му през периода, когато е работил за ЦРУ… дали може да изскочи нещо оттук?

Донър знаеше, че се налага да бъде много предпазлив. Не можеше да рискува с оскъдни факти. Макар че нямаше нищо по-вълнуващо от това да се разследва миналото на един президент, за тази игра бяха въведени строги правила. Доказателствата му трябваше да бъдат непоклатими. А това означаваше да разполага с безчет източници на информация, и то надеждни. Донър уморено въздъхна — знаеше, че първо трябва да убеди шефа си да променят плана за следващия месец и да наемат още сътрудници, макар и временно, за да могат да се разровят в тази история.

Всеки държавник… Но нали далеч не всеки беше сътрудничил на ЦРУ, нито пък беше замесен дълбоко в мрачните дебри на шпионажа? Райън бе първият бивш шпионин, добрал се до Овалния кабинет. Нима това беше добро предзнаменование?

И целият му живот бе изпълнен с бели петна. Например онази история, когато е убил терористите, нахълтали в дома му — със сигурност бе доказано, че поне един от тях е загинал от ръката на Райън. Ами невероятната история за открадването на съветската подводница? Нали тогава е застрелял един от руските моряци? Донър бе сигурен в източника, от който беше научил за този инцидент. А имаше и още слухове за подвизите на Джак Райън. Нали точно такива пикантерии очакваха американските зрители от своите репортери, аташирани към Белия дом?

А ето че сега се опитваше да се представи за… за най-обикновен човек, човек като всички останали. Да, политик, загрижен за хората.

Не, това бе лъжа. Не бе възможно да е истина.

— Ти си само един хитър кучи син, Джак Райън! — изруга журналистът на глас.

Но ако той наистина бе толкова хитър и ако се докажеше, че е излъгал, какво по-нататък? Промени в данъчните закони. Промени в състава на Върховния съд. Промени в името на ефективността. А дейността на новия министър Тони Бретано, насочена главно към намаляването на разходите на Министерството на отбраната? По дяволите!

Следващият етап трябваше да бъде посветен на разследването на дейността на Райън в ЦРУ и ролята му в подмяната на сенаторите… не, това бе прекалено опасна тема. Райън винаги е бил опортюнист. Те всички бяха такива, нали Донър бе посветил целия си професионален живот на ровенето в кирливите им ризи. Първата му задача като начинаещ репортер беше разследването на мрежата от рекетьори около Де Мойн — тогава бе спомогнал да тикнат зад решетките един от членовете на областната комисия за оценка на държавни имоти. Още тогава политиците запомниха името Том Донър, който съобщаваше неуморно последните новини за какво ли не — за природни бедствия и за военни доставки, за пътни катастрофи и правителствени скандали. Но и досега висшите политици си оставаха любимите му жертви.

Отдавна се бе убедил, че всичките са една стока: подбират внимателно срещите си, костюмите си, съпругите си, речите си, даже и позите пред камерите и така успяват да се доберат до върховете. Донър вдигна телефона.

— Ед, здравей. Обажда се Том, Том Донър. Доколко надеждни са твоите източници? И можеш ли да ми уредиш среща, но колкото се може по-скоро?

Жалко, че не можа да види усмивката на мъжа на другия край на линията.

 

 

Сохайла вече можеше да сяда в леглото. Все още бе отпаднала, обаче това бързо щеше да отмине. Поддържаха я на системи, а тя, загубила много сили, въобще не се оплакваше. Най-важното бе, че температурата й спадаше. Нормализираха се и другите външни признаци. Да, това бе победа. Смъртта нямаше да успее да открадне това дете от доктор Макгрегър. Ако всичко се развиваше нормално, не след дълго то отново щеше да играе с връстничетата си.

— Дъщеря ви ще се възстанови напълно — съобщи той на родителите й. Тези простички думи, изречени тихо, с топла усмивка, за един миг върнаха надеждите им и прогониха страховете им.

Майката ахна и сълзите й бликнаха. Бащата прие радостната вест по-сдържано, както подобава на офицер, но очите му го издадоха, когато ги вдигна към небето, а устните му прошепнаха някакви неразбираеми молитви на арабски. После грабна ръката на лекаря и черните му очи се впиха в умореното му лице.

— Никога няма да забравя какво направихте за нея — прошепна генералът.

Сега Макгрегър трябваше да отиде в стаята на Салех, но съзнателно отлагаше тъжния миг. Излезе от стаята на Сохайла и пое по коридора. Щом обаче прекрачи прага, веднага разбра, че е претърпял поражение. Санитарите, в отсъствието на лекуващия лекар, бяха вързали китките на пациента с въжета за леглото. Очевидно болестта бе засегнала главния мозък. Деменцията също беше сред симптомите, причинявани от еболата, при това доста милостив симптом. В очите на Салех, приковани към невидима точка в тавана, липсваше жизнена искра. Сестрата се суетеше около лекаря с температурната диаграма в ръце, но и без нея Макгрегър разбираше, че състоянието на Салех е безнадеждно. Все пак хвърли един бегъл поглед на диаграмата, сви недоволно устни и предписа да увеличат морфина. При подобно състояние на пациента грижите на персонала нямаха особен ефект. Една победа и една загуба, и ако можеше да избира кой да се спаси и кой да загине, какво би избрал? С нищо не бе успял да помогне на Салех, освен да облекчи последните му дни. Лекарят излезе от стаята, смъкна предпазната маска от лицето си и потънал в мисли, се отправи към кабинета си.