Том Кланси
Дълг на честта (19)

17.
УДАР ПЪРВИ

Нарича се чудото на модерните съобщителни средства само защото нищо модерно не се възприема като проклятие. Всъщност хората, приемащи такава информация, често се ужасяваха от нея.

Полетът мина гладко дори за стандартите на самолет номер едно, на който много пътници (най-вече по-младите и по-глупави служители на Белия дом) често отказваха да закопчаят предпазните си колани, за да покажат… „Нещо“ — помисли си Райън. Знаеше, че екипажите на ВВС са не по-лоши от останалите, но това не предотврати един инцидент преди кацане на „Андрюс“, където за всеобщо объркване мълния удари носовата част на самолета, возещ министъра на отбраната и жена му. Затова той винаги държеше колана си закопчан, макар и хлабаво, точно както персоналът на полета.

— Доктор Райън? — Шепотът бе последван от ръка, която разтърси рамото му.

— Какво има, сержант? — Нямаше смисъл да се мърмори на невинен военнослужещ от сержантския състав.

— Господин Ван Дам иска да се качите горе, сър.

Джак кимна и изправи седалката си в нормално положение. Пътьом сержантът му подаде чаша с кафе. Според някакъв часовник беше девет сутринта, ала не се уточняваше къде е девет часът, а в момента Райън не можеше да си спомни към кой часови пояс е настроен часовникът. Така или иначе всичко бе теоретично. Колко часови пояса можеха да преминат, докато си в самолета?

Горният салон на модел VC-25B контрастираше рязко с долния. Вместо луксозна мебелировка тук бяха наредени електронни съоръжения във военен стил, чиито отделни сандъци имаха хромирани дръжки, за да бъдат лесно преместени и заменени. Порядъчно голям екип от специалисти по комуникациите винаги работеше и се добираше до всеки източник на информация, който човек може да си представи: цифрови радиовръзки, телевизия, факс и всеки зашифрован канал. Арни ван Дам стоеше по средата на помещението и раздаваше нещо. Оказа се точно копие на последния брой на „Вашингтон пост“, готов да излезе по улиците на шест хиляди и четиристотин километра и шест часа оттук.

„ВИЦЕПРЕЗИДЕНТЪТ СВЪРЗАН СЪС САМОУБИЙСТВО“ — тръбеше заглавието над четирите колонки. „ПЕТ ЖЕНИ ОБВИНЯВАТ ЕДУАРД КИЛТИ В СЕКСУАЛНО НАСИЛИЕ.“

— Заради това ли ме събуди? — попита Райън. Изобщо не беше в сферата на задълженията му, нали?

— И ти се споменаваш в статията — уведоми го Арни.

— Какво? — Джак проучи бързо текста. — „Съветникът по националната сигурност Райън е един от тези, запознати със случая.“ Добре де, това е вярно.

— Чети нататък.

— „Преди четири седмици Белият дом наредил на ФБР да не представя случая пред Юридическата комисия.“ Това не е вярно.

— Това писание е красиво съчетание от онова, което е, и това, което не е. — Шефът на президентската канцелария беше в по-кофти настроение дори от Райън.

— Кой е пропял?

— Не зная, обаче Либи Холцман е пуснала статията, а съпругът й спи там отзад. Той те харесва. Повикай го и говори с него.

— Чакай малко, това ще се оправи с малко време и съобщаване на истината, Арни. Доколкото зная, президентът не е направил нищо лошо.

— Политическите му врагове могат да нарекат отлагането възпрепятстване на правосъдието.

— Хайде де. — Джак поклати невярващо глава. — Няма начин това да издържи на щателен преглед.

— По дяволите, не е нужно! Не забравяй, че говорим за политика, не за факти, а се задават избори. Говори с Боб Холцман. Веднага! — заповяда Ван Дам. Не го правеше често спрямо Райън, но беше във властта му.

— Каза ли вече на шефа? — попита Джак, докато навиваше своя екземпляр.

— Ще го оставим да поспи. Пътьом ми прати Тиш, ако обичаш.

— Добре. — Райън слезе долу, разтърси Тиш Браун, докато я събуди, посочи нагоре и сетне се отправи към един стюард в задния сектор… „Член на екипажа“ — поправи се той. — Доведете Боб Холцман, ако обичате. — През един открит люк видя, че отвън е светло. Може би беше девет часът там, където отиваха? Да, по разписание трябваше да пристигнат в Москва в два следобед местно време. Главният готвач седеше в бордовата кухня и четеше вестник „Тайм“. Райън влезе и допълни и своето кафе.

— Не можете ли да спите, доктор Райън?

— Вече не. Дългът ме зове.

— Пека кифлички, ако искате.

— Чудесна идея.

— Какво има? — попита Боб Холцман, като надникна вътре. Както всеки мъж сега на борда, той трябваше да се обръсне. Джак просто му подаде статията.

— Какви са новините?

Холцман четеше бързо.

— Божичко, вярно ли е това?

— Откога Либи работи по случая?

— За мен е новост… О, по дяволите! Съжалявам, Джак.

Райън кимна с веселост, каквато не изпитваше.

— Да, мен също току-що ме събудиха.

— Вярно ли е?

— Ще ти дам само основата.

— Съгласен.

— ФБР работи по случая от известно време. Датите в статията на Либи са близки до истината и ще трябва да проверя в служебните дневници за точните. Уведомиха ме горе-долу по времето, когато избухнаха търговските неуредици заради достъпа на Килти до въпроси, засягащи националната сигурност: какво мога да му кажа, какво не, нали знаеш как стоят нещата?

— Да, разбирам. И какво е положението със случая?

— Председателят и първостепенните членове на Юридическата комисия са запознати с него. Ал Трент и Сам Фелоус от Следствената комисия също. Никой не слага спирачки на следствието, Боб. Доколкото зная, президентът игра честно през цялото време. Килти ще бъде ударен и след обвинителните процедури, ако се стигне толкова далеч…

— Трябва да се стигне дотам — изтъкна Холцман.

— Съмнявам се. — Той поклати глава. — Ако той си намери добър адвокат, ще измислят някакво споразумение. Налага се също като при Егню^[1]. Ако срещу него бъде повдигнато обвинение и после има процес в Сената, Бог да му е на помощ пред съдебните заседатели.

— Звучи логично — прие Холцман. — Искаш да ми кажеш, че същината на статията не е вярна.

— ПРАВИЛНО. АКО ИМА НЯКАКВО ВЪЗПРЕПЯТСТВАНЕ НА ЗАКОНИТЕ, НЕ ЗНАЯ ЗА НЕГО, А ДЕЙСТВИТЕЛНО БЯХ ИНФОРМИРАН ЗА СЛУЧАЯ.

— Говори ли с Килти?

— НЕ, ЗА нищо съществено. За служебните неща уведомявам помощника му, отговарящ за националната сигурност, и ТОЙ информира шефа си. Няма да съм подходящ в случая, нали? Имам две дъщери.

— Значи знаеш фактите по делото?

— Не, не и подробностите. Не е нужно. Познавам Мъри достатъчно добре. Щом Дан твърди, че случаят е сериозен, хм, тогава сигурно е така. — Райън пресуши останалото кафе и посегна за прясна кифличка. — Президентът не пречи на следствието. Отложи го, за да не влиза в конфликт с други неща. Това е всичко.

— Знаеш, че и това не бива да се прави — изтъкна Холцман и също си взе една.

— Дяволите да го вземат, Боб! Прокурорите също планират датата за делата си, нали? Става дума само за планиране.

Холцман се вгледа в лицето му и кимна.

— Ще предам на когото трябва.

 

 

Вече беше твърде късно за подходящи мерки срещу щетите. Повечето политически играчи във Вашингтон стават рано. Пият кафето си, четат вестниците под лупа, проверяват факсовете си за допълнителни материали и често предприемат ранни телефонни обаждания или в крак с последните модернизации влизат в компютърната мрежа, за да проверят електронната поща, единствено за да излязат от домовете си с добра представа за облика, който ще приеме новият ден. За много конгресмени точните копия на статията на Лиз Холцман от последния брой се придружаваха от кратки заглавни страници, подчертаващи, че въпросът може да с от голям личен интерес. В зависимост от рекламната фирма, съставила съобщението, бяха използвани различни кодови фрази, ала всички означаваха едно и също. Въпросните членове на Конгреса преди бяха принудени да сложат сурдинка на гласовете си против Реформения търговски декрет. От друга страна, на тази отворила се възможност се погледна като на отплата за предишното прегрешение. Малцина биха пропуснали благоприятната възможност.

Коментарите се правеха предимно неофициално. „Този случай изглежда много сериозен“ — бе най-често използваната фраза. „Жалко, че президентът е сметнал за правилно да се намеси в криминално следствие!“ — беше друг любим израз. Ранните обаждания до директора на ФБР Уилям Шоу бяха посрещнати с „без коментар“, обикновено последван от разяснение, че политиката на ФБР е да избягва коментар по каквото и да било престъпление, за да не би следващото дело да бъде опорочено и правата на обвиняемия да бъдат компрометирани. Пояснението рядко, а може би и никога не се правеше пред обществеността; така „без коментар“ обръщаше нещата по свой специфичен начин.

Обвиняемият в случая се събуди в къщата си на територията на Военноморския наблюдателен център в северозападната част на авеню „Масачузетс“ и откри, че старшите му помощници са долу и го чакат.

— О, по дяволите! — изруга Ед Килти. Нямаше какво друго да каже. Нямаше особен смисъл да отрича. Хората му го познаваха прекалено добре. Всички те намериха рационално обяснение във факта, че той е мъж със страстна природа: черта, която не бе рядкост в обществото, макар че той действаше сравнително дискретно.

— Лиса Беринджър — промълви вицепрезидентът, докато четеше. — Не могат ли да оставят горкото момиче да почива в мир? — Припомни си шока от смъртта й, начина, по който тя бе умряла, след като махнала предпазния колан и се забила в подпората на някакъв мост със сто и четиридесет километра в час, разказа на съдебния лекар за неефикасността на метода й. Починала след няколко минути и била все още жива и хленчела, когато линейките пристигнали. Такова сладко и хубаво момиче. Просто не беше разбрала как стоят нещата. Поиска твърде много от него в замяна. Може би си е мислела, че с нея е различно. „Е — каза си Килти, — всички си мислят, че са различни.“

— Той ви оставя на произвола на съдбата — отбеляза старшият помощник на Килти. В крайна сметка основното в случая бе политическата уязвимост на шефа им.

— Няма съмнение. — „Този кучи син!“ — помисли си вицепрезидентът. — „След всичко, което направих.“ — Добре, някакви идеи?

— Ами, естествено, отричаме всичко, при това възмутено — започна началникът на персонала му и му подаде един лист. — За начало имам изявление за пред медиите, сетне ще направим пресконференция преди обяд. — Той вече се беше обадил на пет-шест жени, бивши и настоящи членове на вестникарски екипи, които щяха да вземат страната на шефа му. Във всичките случаи ставаше въпрос за жена, чието легло той е удостоил с присъствието си и която си спомняше прекараното време с усмивка. Великите мъже също си имаха недостатъци. При Едуард Килти недостатъците се компенсираха предостатъчно от отдаването му на значимите неща.

Килти дочете бързо страницата. „Единствената защита срещу напълно скалъпено обвинение е истината… в действителност тези обвинения нямат никаква почва… Обществената ми репутация е добре известна, както и подкрепата ми за правата на жените и на малцинствата… Моля («настоявам» би била неуместна дума според личния му съветник) за незабавно разобличаване на голословните твърдения и за възможност да се защитя убедително… Очевидно никакво съвпадение с предстоящата избирателна година… Съжалявам, че такова безпочвено обвинение ще засегне великия ни президент Роджър Дърлинг…“

— Свържете ме с този мръсник веднага!

— Моментът е неподходящ за стълкновения, господин вицепрезидент. Не забравяйте, че вие „очаквате пълната му подкрепа“.

— А, да, разбира се. — Тази част от изявлението нямаше да е толкова предупредителен изстрел над носа на кораба, а такъв, насочен право към капитанския мостик. Или Дърлинг щеше да го подкрепи, или щеше да рискува политическо стопяване на поддръжниците в предизборните събрания.

 

 

Какво още щеше да се случи тази година? Въпреки че прекалено закъсня, за да попадне в сутрешните вестници в по-голямата част от Америка (излезе късно дори за „Ю Ес Ей Тудей“), случаят с Килти стана част от прегледа на печата преди шоупрограмите в медиите. За мнозина от инвеститорската прослойка това означаваше предаването на националното държавно радио „Сутрешни издания“ — хубава програма, която да слушаш по време на пътуванията от Ню Джърси и Кънектикът поради постоянното й двучасово времетраене. „Авторска статия в броя на «Вашингтон пост» от тази сутрин…“ С отразяването на новината започнаха и двата едночасови блока с предисловие, подобно на предупредителен сигнал, за да се привлече вниманието на слушателите, и макар че политическите афери във Вашингтон бяха почти толкова нормални, колкото местният бюлетин за времето, „изнасилване“ и „самоубийство“ бяха думи с недвусмислено значение.

„Мамка му! — промълвиха едновременно около хиляда гласа в също толкова луксозни автомобили. Какво още ще се случи?“ Колебанието на пазара още не бе приключило. Подобно събитие със сигурност щеше да упражни онзи тласък надолу, в който всъщност никога нямаше икономическа логика, но бе толкова реален, та всеки знаеше, че няма да бъде избягнат. И това го правеше още по-реален. Компютърните инженери наричаха явлението „затворена обратна връзка“. Днес пазарът отново щеше да падне. Той клонеше надолу в единадесет от последните четиринадесет дни и макар индексът Дау Джоунс да беше пренаситен от сделки по всички технически критерии, незначителните хора щяха да дадат изнервени нареждания за продаване и взаимните фондове, ръководени от по-дребни акционери, щяха да ги последват и така да придадат организационен импулс на една изцяло изкуствена ситуация. Цялата система се наричаше истинска демокрация, ала ако бе такава, то едно стадо изнервен добитък също представляваше демокрация.

 

 

— Добре, Арни. — Президентът Дърлинг не си направи труда да попита кой е пропял. Той беше достатъчно образован играч, за да знае, че няма значение. — Какво ще правим?

— Говорих с Боб Холцман — уведоми Райън шефа, насърчен от погледа на началника на президентската канцелария.

— И?

— И мисля, че ми повярва. По дяволите, казвах истината, нали така? — Бе по-скоро въпрос, отколкото риторичен израз.

— Така е, Джак. Ед ще трябва да се оправя сам. — Облекчението по лицето на Райън бе толкова явно, че обиди държавния глава. — Нима смяташе, че наистина ще го направя?

— Разбира се, че не — отговори той моментално.

— Кой знае за това?

— На самолета ли? — попита Ван Дам. — Убеден съм, че Боб го е поразпространил.

— Добре, да разпердушиним това веднага. Тиш — обърна се Дърлинг към говорителката си, — да сглобим едно изявление. Юридическата комисия беше информирана и не съм й оказвал никакъв натиск.

— Какво да кажем за отлагането? — поинтересува се Тиш Браун.

— Решихме съвместно с ръководния състав, че въпросът заслужава… Какво? — Президентът вдигна очи към тавана. — Заслужаваше свобода на действие…

— Той е достатъчно сериозен… Не, той е достатъчно важен, за да заслужи необремененото от други фактори внимание на Конгреса? — предложи Райън. „Не е зле“ — помисли си.

— Вече ще направя от теб политик — подхвърли Дърлинг с неохотна усмивка.

— Няма да казвате нищо конкретно по случая — допълни Ван Дам, като даде на президента съвет под формата на заповед.

— Зная, зная. Не мога да спомена каквито и да било факти, понеже не мога да си позволя да попреча на съдебните процедури или на защитата на Килти, освен да изтъкна, че всеки гражданин е невинен до доказване на противното; Америка се основава на… и други такива. Тиш, напиши го. Ще го прочета от самолета, преди да кацнем, и после може би ще можем да вършим онова, което се очаква от нас. Нещо друго?

— Министър Хансън докладва, че всичко е уредено. Никакви изненади — рече Райън, като най-после стигна до собствения си доклад. — Министър Фидлър също е подготвил за парафиране споразумението за парична помощ. От тази страна, сър, се очертава хубаво и спокойно посещение.

— Колко успокоително! — отбеляза президентът сухо. — Добре, нека се пооправя. — Самолет номер едно или не, пътуването в такава непосредствена близост с други рядко бе приятно. Президентското уединение бе оскъден артикул и при най-добрите обстоятелства, обаче поне в Белия дом истински стени го отделяха от останалите. Не и тук. Сержант от ВВС гореше от нетърпение да извади на показ облеклото и бръснарските принадлежности на Дърлинг. Човекът вече два часа се мъчеше да превърне черната кожа на президентските обувки в хром и щеше да е нелюбезно да се отърве от него. Хората адски се стараеха да покажат предаността си. „С изключение на онези, от които имаш нужда“ — помисли си Дърлинг, докато влизаше в малката тоалетна.

 

 

— Открихме още.

Санчес се появи от тоалетната, разположена до бойния информационен център, и видя хора, насъбрали се около централното картографско табло. Сега имаше три групи ромбовидни форми, обозначаващи вражеските кораби. Нещо повече: „Шарлот“ бе заела позиция край V-образна форма, която означаваше вражеска подводница, предполагаше се също, че и „Ашвил“ е на вярна следа. Най-хубавото беше, че разгърнатата патрулна формация от самолети за борба с подводници „Вайкинг“ S-3 на триста и двадесет километра пред бойната група е засякла евентуален патрул от други подводници. Две бяха уловени при подаване на шнорхеловата тръба, едната чрез сонарната наблюдателна система, а другата чрез радиохидроакустична шамандура, и с помощта на схема, определена от тези две позиции, бяха открити още две. Вече дори разполагаха с предвидимо разстояние между подводниците, над което да се съсредоточат самолетите.

— Утре по залез? — предложи командирът на авиогрупата.

— Те обичат изгряващото слънце, нали? Да ги пипнем тогава вечерта.

— Нямам нищо против. — Санчес вдигна телефона, за да приготви за атака оперативния командир на авиокрилото си.

 

 

— Продължава твърде дълго — промърмори Джоунс.

— Май си спомням времето, когато можеше да стоиш на вахта наистина дълго — обърна се Уоли Чембърс към цивилния.

— Тогава бях млад и глупав. — „И пушех“ — припомни си той. Толкова хубаво беше за концентрацията и бдителността. На повечето подводници обаче изобщо не позволяваха да се пуши. Удивително как някои екипажи не бяха вдигнали бунтове. Накъде отиваше флотът? — Помните ли какво ви казах за софтуера ми?

— Искаш да ни кажеш, че дори ти можеш да бъдеш заменен от компютър?

Предприемачът извърна глава.

— Знаете ли, господин Чембърс, когато човек остарее, трябва да внимава с кафето.

— Вие двамата пак ли почвате? — Адмирал Манкузо се присъедини отново към тях, след като се обръсна в близката баня.

— Струва ми се, че Джоунси планираше да удари плажа Банзай този следобед. — Капитан Чембърс се изкикоти, докато отпиваше от кафето си без кофеин. — Отегчава се от учението.

— Те наистина се бавят малко — потвърди командирът на тихоокеанските подводни части.

— Хей, момчета, ще узаконим продукта ми, нали?

— Ако искаш малко вътрешна информация, да, ще препоръчам теб за договора. — Не на последно място стоеше причината, че Джоунс подби цената на Ай Би Ем с цели двадесет процента.

— Като следваща крачка аз току-що наех двама специалисти от заливчето Удс. Това изобщо не хрумна на „костюмите“ от водещата фирма за компютърна техника.

— Какво искаш да кажеш?

— Ще разшифроваме езика на китовете, след като вече го чуваме толкова по-добре. „Грийнпийс“ ще ни обикнат. Мисията на подводниците за следващото десетилетие: да направим океаните безопасни за събратята ни бозайници. Можем и да следим онези японски копелета, които ги ловят.

— Как? — попита Чембърс.

— Искате финанси ли? Имам една идея, която ще ги резервира за вас.

— Каква е тя, Джоунси? — поинтересува се Манкузо.

— Момчетата от Удс смятат, че са определили сигналите за тревога на три вида китове, включително и на гърбавия. Получили ги, като ги подслушвали с хидрофони, докато са се навъртали край китоловни кораби. Мога да ги програмирам за излъчване: те са в обхвата, на който предаваме. Така че подводниците ни могат да се влачат заедно с китоловците, да излъчват сигналите и познайте какво ще стане. Китоловните кораби няма да намерят нищичко. Никой нормален кит няма да припари на по-малко от тридесет километра от свой събрат, пищящ, че го нападат. Няма много солидарност в семейството на китовете.

— Ти на природозащитник ли ни се правиш? — зачуди се Чембърс. Ала сетне го обмисли и бавно кимна.

— Единственото, което тези хора трябва да кажат на приятелчетата си в Конгреса, е, че вършим полезна научна работа. Разбирате ли? Не че ни харесват, не че одобряват енергийните ни съоръжения, а просто че вършим добра работа. Това, което ви давам, момчета, е задача за следващите десет години. — Джоунс осигуряваше и на компанията си работа за поне толкова време, но това бе друг въпрос. Манкузо и останалите, свързани с подводниците, се нуждаеха от тази работа. — Освен това някога, когато бяхме на „Далас“, обичах да ги слушам.

— Радиограма от „Ашвил“ — съобщи от вратата един свързочник. — Достигнали са целта си.

— Да, наистина ги бива — каза Джоунс, забил поглед в скицата. — Ала ние все още сме основната фигура.

 

 

Самолет номер едно кацна както обикновено гладко на летището „Шереметиево“ с една минута по-рано. Чу се колективна въздишка, когато спиращите механизми се задействаха и забавиха рязко тежкия летателен апарат. Скоро до ушите на всички долетя щракането на откопчаващи се безопасни колани.

— Какво те събуди толкова рано? — попита Кати съпруга си.

— Политически проблеми у дома. Като че ли сега мога да ти кажа. — Райън продължи да обяснява, сетне си спомни, че прегънатият факс все още е в джоба му. Той й го подаде, като я предупреди, че не всичко е вярно.

— Винаги съм го смятала за гнусен. — Тя му върна листа.

— О, не помниш ли времето, когато той бе съвестта на Конгреса? — попита Джак тихо.

— Може и да е бил, но никога не съм смятала, че си има и собствена.

— Просто помни…

— Ако някой пита, аз съм хирург, дошла съм да се срещна с руските си колеги и да поразгледам забележителностите. — Това бе напълно вярно. Официалното пътуване щеше значително да се отрази върху времето на Райън в качеството му на висш президентски съветник, ала не беше толкова различно от нормална семейна почивка. Вкусовете им за забележителностите се припокриваха, но не съвпадаха изцяло, а пък Кати знаеше, че мъжът й ненавижда всякаква форма на пазаруване. Това бе една странност, типична за мъжете по принцип и в частност за съпруга й.

Самолетът зави по последната писта и нещата започнаха да се развиват. Президентът и госпожа Дърлинг се появиха от сектора си, напълно готови да се представят като въплъщение на страната си. Хората останаха по местата си, за да ги пропуснат да минат, съпътствани от заплашителното присъствие на охрана както от тайните служби, така и от ВВС.

— Страхотно изглежда — прошепна Райън, докато наблюдаваше как президентът си НАЛАГА ЩАСТЛИВА ФИЗИОНОМИЯ, И СЪЗНАВАШЕ, ЧЕ ТЯ Е ПОНЕ ОТЧАСТИ ЛЪЖЛИВА. ТОЙ ТРЯБВАШЕ ДА ВЪРШИ толкова неща и да изглежда така, сякаш всяка едно е единственото, с което се занимава. Налагаше се да раздели на категории всичко и докато върши една задача, да се преструва, че другите не съществуват. Може би както при Кати и пациентите й. Не бе ли това интересна мисъл? Когато вратата се отвори, чуха оркестър, свирещ местната версия на американския химн.

— Като че ли сега можем да ставаме.

Протоколът вече бе установен. Хората се бяха залепили за прозорците, за да видят как Дърлинг слиза от стълбата и се ръкува с новия руски президент и американския посланик в Руската федерация. После останалите от официалната група слязоха по стълбите, а представителите на пресата излязоха от задната врата.

Това се различаваше много от последното пътуване на Райън до Москва. Самолетът бе същият, но часът, времето и цялата атмосфера не биха могли да са по-различни. Само едно лице беше достатъчно, за да станат нещата ясни: Сергей Николаевич Головко, председател на Руската служба за външно разузнаване, застанал зад първия ред от сановници. В старите времена той не би показал изобщо лицето си, ала сега сините му очи гледаха право в Райън и проблеснаха радостно, когато Джак поведе жена си надолу по стъпалата към мястото им.

 

 

Първоначалните признаци бяха страшнички, което не беше необичайно, щом политически фактори се месеха в икономическите сили. Организираното работничество напрягаше мускули, като за първи път от години го правеше умно. Само от коли и свързаните с тях компоненти бе възможно възвръщането на стотици хиляди служби. Аритметиката бе проста: близо деветдесет милиарда долара бяха пристигнали под формата на продукти отвъд океана през последната година, а сега щеше да се наложи да разчитат на родно производство. Като седнаха заедно с ръководството си, работниците стигнаха до колективното решение, че липсва единствено обещание от правителството, че РТД няма да се окаже безобидна хартийка, която скоро ще бъде захвърлена в името на международното разбирателство. За да получат такова уверение обаче, трябваше да обработят Конгреса. И така, лобизмът вече бе в ход, подкрепен от съзнанието, че изборният цикъл предстои. Конгресът не можеше да прави едно с едната ръка, а нещо различно с другата. Направени бяха обещания, предприеха се действия и по изключение всичко се съгласуваше с партийните линии. Медиите вече коментираха колко добре вървят нещата.

Не ставаше дума само за наемане на служители. Трябваше да има огромно нарастване на производителността. Щеше да се наложи старите заводи и тези, функциониращи под капацитета си, да повишат качеството си, затова бяха дадени предварителни поръчки за съоръжения и материали. Внезапният наплив дойде малко изненадващо въпреки всички предупреждения, понеже напук на мненията на експерти дори най-зорките наблюдатели не видяха в законопроекта революцията, която всъщност представляваше.

Бумът в статистическите доклади обаче беше недвусмислен. Федералният резервен фонд поддържаше всякакви критерии за оценяване на американската икономика и един от тях бяха поръчките за артикули като стоманата и металообработващите машини. В периода, за който Реформеният търговски декрет мина през Конгреса и стигна до Белия дом, бе отбелязан такъв голям скок, че графиката излезе над милиметровата хартия. После шефовете забелязаха гигантски скок в краткосрочните заеми, отпускани предимно на автопредприятия, които трябваше да финансират покупките си от различните упълномощени доставчици. Нарастването на поръчките беше инфлационно, а инфлацията бе вече дългогодишна грижа. Увеличаването на заемите щеше да изчерпи наличните пари, които можеха да бъдат давани като заем. Това трябваше да се спре, и то бързо. Управителният съвет реши, че вместо одобреното вече от тях покачване с четвърт пункт на сконтовия процент, за което изтече информация, скокът ще бъде с половин пункт и ще бъде обявен при затварянето на борсата на следващия ден.

 

 

Капитан Угаки се намираше в централния пост на подводницата си и както обикновено палеше цигара от цигара й пиеше изобилни количества чай, които ставаха повод за ежечасови разходки до каютата му и вътрешната тоалетна, без да се споменава раздиращата кашлица, утежнена от лишения от влага въздух (поддържан необичайно сух, за да се защитят бордовите електронни системи). Знаеше, че трябва да са някъде там: най-малко една, може би две американски подводници („Шарлот“ и „Ашвил“ според докладите на разузнаването), но не те бяха причината за страха му, а екипажите. Американските подводни сили намаляха драстично, ала очевидно това не се отразяваше на качеството им. Очакваше да засече противника си в ПАРТНЬОРИ НА 180-И МЕРИДИАН преди няколко часа. Каза си, че те вероятно още не бяха надушили дори следите му, обаче не бе сигурен, а през последните тридесет и шест часа Угаки осъзна напълно, че вече не ставаше дума за игра, не и след като получи кодовата фраза „Изкачете планината Ниитака“. Колко уверен се чувстваше преди седмица, но сега беше в открито море и под водата. Преходът от теория към реалност бе поразителен.

— Има ли нещо? — попита той оператора на сонара и в отговор получи поклащане на глава.

Обикновено една американска подводница в такова учение бе „уголемена“, тоест имаше включен източник на шум, който увеличаваше количеството излъчвани от нея сигнали във водата. Правено с цел да се имитира засичане на руска подводница, то беше, от една страна, надменен, а, от друга, много хитър ход на американците. Те толкова рядко тренираха срещу съюзници или дори срещу свои бойни части на нивото на истинските си възможности, че се научиха да провеждат операции със спънки, като бегач с оловни обувки. В резултат на това, когато играеха, без да са в неизгодно положение, те бяха наистина страховити.

„Е, същото се отнася за мен!“ — каза си Угаки. Не беше ли отраснал, следейки руски подводници като американците? Не влезе ли в непосредствена близост с руския клас „Акула“? Търпение. Истинският самурай е търпелив. В края на краищата тази мисия не беше за любители.

 

 

— Също като следенето на китове, нали? — отбеляза капитан Стив Кенеди.

— Прилича много — отговори тихо главният сонарен оператор Жак Ив Лавал-младши, докато наблюдаваше монитора и разтриваше ушите си, изпотени от слушалките.

— Чувстваш ли се измамен?

— Баща ми е трябвало да участва в истинската игра. Единственото, което слушах, докато растях, бяха разказите му за навлизането на север и дебненето на „големите риби“ на собствената им територия. — Френчи Лавал беше добре познато име сред хората, занимаващи се с подводници, велик сонарен оператор, обучил други знаменити специалисти. Сега лейтенант от запаса, синът му продължаваше традицията.

Майтапът бе, че следенето на китове се оказа добро учение. Те бяха неуловими създания не защото се стремяха да не бъдат засечени, а просто понеже се движеха с голяма пъргавина и подводниците установиха, че поддържането на достатъчна близост с тях, за да бъдат преброени и разпознати членовете на отделни стада или семейства, беше най-малкото занимателно, ако не точно вълнуващо. „Поне за операторите на сонари“ — помисли си Кенеди. Не толкова за оръжейния отсек…

Лавал впери очи в кристалния екран. Изправи завъртения стол и като посегна за мек молив, потупа оператора трета степен до себе си.

— Две-седем-нула — прошепна той.

— Точно.

— Какво откри, младши? — попита командирът.

— Само следа, сър, на шестдесет херца. — Тридесет секунди по-късно допълни: — Става по-плътна.

Кенеди застана зад двамата дежурни наблюдатели. Сега се виждаха две прекъснати линии: едната в шестдесетхерцовия сектор на екрана, а другата на по-висока честота. Електромоторите на японската подводница клас „Харушио“ използваха променлив ток с шестдесет ампера. Една неравна поредица от точки, жълти на тъмния екран, започна да се разлива в колонки надолу от чертата за 60 херца, подобно на капчици, падащи на забавен кадър от незатегнат кран, откъдето идваше и названието „кристален екран“. Лавал я изчака да нарасне още няколко секунди, за да види дали може да е произволна, и реши, че вероятно не е.

— Сър, смятам, че сега бихме могли да започнем проследяване. Наричам го „Сиера-1“, възможен подводен контакт. Поема курс две-седем-четири, мощността е слаба.

Кенеди препредаде информацията до екипа за управление на огъня на четири метра и половина от тях. Друг техник активизира анализатора за вълнови траектории — висококачествен миникомпютър „Хюлет-Пакард“, програмиран да проучва възможните траектории, по които засеченият акустичен сигнал може да е минал под водата. Макар мнозина да знаеха, че съществува, експедитивният софтуер за тази апаратура продължаваше да е една от най-строго пазените тайни на флота. Кенеди помнеше, че продуктът е на „Соносистъмс“: компанията, ръководена от едно от основните протежета на Френчи Лавал. Компютърът преглътна вкараните данни за може би хиляда микросекунди и показа отговора си.

— Сър, траекторията е права. Според предварителната ми преценка разстоянието е между осем и дванадесет хиляди метра.

— Подгответе се — нареди той на старшината от огневия отсек.

— Изобщо не е гърбав кит — съобщи Лавал след три минути. — Вече го засякох по три направления. Класифицирам „Сиера-1“ определено като подводница, движеща се чрез електромотори. — Той си припомни, че Лавал-баща бе спечелил репутацията си чрез дебнене на руски подводници клас „HEN“, което не беше по-трудно от регистрирането на земетресение. Сетне нагласи слушалките си. — Постоянен курс две-седем-четири, проверявам оборотите на винта.

— Светлинен сигнал за прицелване — рапортува главният торпеден оператор. — Държа на прицел „Сиера-1“ с трета тръба.

— Рул наляво с десет градуса, нов курс едно-осем-нула — заповяда след това Кенеди, за да получи допълнителни ориентировъчни данни: по-добре да прецени разстоянието до целта, а също да получи информация за курса и скоростта на подводницата. — Да забавим малко, скорост пет възла.

Дебненето винаги бе забавно.

 

 

— Ако направиш това, все едно прерязваш собственото си гърло с тъп нож — рече Ан Куинлан с обичайната си прямота.

Килти седеше в кабинета си. По принцип човекът номер две във всяка организация би поел управлението, когато номер едно го няма, ала чудото, наречено модерни съобщителни средства, означаваше, че Роджър можеше да направи всичко, което трябва, и в полунощ от Антарктика, ако се наложеше. Включително и да изпрати изявление за пресата от самолета си в Москва, че оставя вицепрезидента си на произвола на съдбата.

Първият инстинкт на Килти беше да заяви пред целия свят, че знае, че разполага с доверието на президента. Така силно щеше да загатне, че вестникарските статии са верни, и щеше да размъти водата достатъчно, за да си отвори пространство за маневри, от каквото най-много имаше нужда.

— Онова, което трябва да разберем, Ед — изтъкна шефката на канцеларията му не за пръв път, — е кой, по дяволите, започна всичко. — Това беше единственото, което статията премълчаваше, тъй като журналистите бяха хитри. Тя не можеше да го пита колко от жените в службата е дарил с чара си. Първо, той сигурно не помнеше и, второ, трудното щеше да е да изброи тези, които не е.

— Който и да е, бил е някой близък на Лиса — отбеляза друг член на персонала. След това прозрение на всички в кабинета им просветна.

— Барбара.

— Добро попадение — каза „шефката“ (на Куинлан й харесваше да мислят за нея така). — Трябва да го потвърдим и после да я поуспокоим.

— Презряна жена — промърмори Килти.

— Ед, не искам да чувам такива неща, разбираш ли? — предупреди го Куинлан. — Кога, по дяволите, ще се научиш, че „не“ не означава „може би по-късно“? Добре, ще се видя лично с Барбара и може би ще успеем да я разубедим, но, дявол го взел, това да е за последно! Чу ли?