Том Кланси
Дълг на честта (45)

43.
В ТАКТ С МЕЛОДИЯТА

— Зная, че не сте руснаци — заяви Кога, който седеше отзад с Чавес, докато Кларк шофираше.

— И защо си мислите подобно нещо? — попита невинно Джон.

— Защото Ямата смята, че съм влязъл в контакт с американци. Вие двамата сте единствените гайджин, с които съм разговарял, откак започна това безумие. Какво става тук? — настояваше за отговор политикът.

— Сър, в момента става следното: спасихме ви от хора, които желаеха смъртта ви.

— Ямата не би постъпил толкова глупаво — отвърна язвително Кога, все още невъзстановен от шока, който получи при вида на насилие, непоказвано по тяхната телевизия.

— Той започна война, Кога-сан. Какво е вашата смърт в сравнение с това? — запита внимателно шофиращият мъж.

— Значи сте американци — упорстваше той.

„Е, какво пък толкова“ — помисли си Кларк.

— Да, сър, такива сме.

— Шпиони?

— Разузнавачи — рече Чавес, който предпочиташе това определение. — Мъжът, който стоеше в една стая с вас…

— Искате да кажете този, когото вие убихте? Канеда?

— Да, сър. Той уби американска гражданка, едно момиче на име Кимбърли Нортън, и всъщност аз почти се радвам, че го очистих.

— Коя беше тя?

— Любовница на Гото — обясни Кларк. — А когато тя се превърна в политическа заплаха за новия ви премиер, Райзо Ямата реши да я отстрани. Дойдохме в страната ви само да я отведем вкъщи. Нищо повече — допълни той, с което каза една частична лъжа.

— Всичко това не е необходимо — възрази Кога. — Само ако Конгресът ви ми бе дал възможност да…

— Това може би е така. Не зная дали сте прав или не, ала може би да сте — призна Чавес. — Което сега не е от голямо значение, нали?

— Кажете ми тогава кое има значение?

— Приключването на тази проклета глупост, преди да са пострадали твърде много хора — подхвърли Кларк. — Бил съм се във войни и ви казвам, че не е забавно. Много неопитни младежи умират, преди да им се е удала възможност да се оженят и самите те да имат деца, а това е лошо, разбирате ли? — Той замълча за миг. — Лошо е за родината ми, а съм адски сигурен, че ще е дори по-лошо за вашата.

— Ямата смята…

— Ямата е бизнесмен — прекъсна го Чавес. — Най-добре ще е да разберете, че той не съзнава какво е започнал.

— Да, вас, американците, ви бива много в убийствата. Уверих се сам преди петнадесет минути.

— В такъв случай, господин Кога, също така сте забелязали, че оставихме един човек жив.

Гневният отговор на Джон замрази разговора за няколко секунди. На Кога му трябваше време да осъзнае, че това е вярно. Пазачът пред вратата беше жив, когато те прескочиха тялото му. Стенеше и потръпваше като при електрошокова терапия, но определено бе жив.

— Защо не го…

— Нямаше никаква причина да го убием — отговори Чавес. — Не смятам да се извинявам за онзи мръсник Канеда. Така му се падаше, а и когато влязох в стаята, той посягаше към оръжието си. Кофти за него. Това обаче не е филм. Ние не избиваме хора за забавление, а дойдохме да ви спасим, понеже някой трябва да спре тази проклета война… Ясно?

— Даже да е така… Даже да е така, онова, което направи вашият Конгрес… Как би могла страната ни да оцелее икономически…

— Ще се почувства ли някой по-добре, ако войната продължи? — попита Кларк. — Ами ако Япония и Китай нанесат удар на Русия, какво ще стане тогава с вас? Кой, мислите, ще плати за тази грешка? Китай ли? Не мисля.

 

 

Първото съобщение във Вашингтон се получи чрез спътник. Един от движещите се в орбита сателити за електромагнитно разузнаване на Агенцията за национална сигурност се случи там и записа преустановяването на сигнала (този термин използваха в Агенцията) от три разузнавателни самолета. Други подслушвателни постове, свързани с националната сигурност, записаха радиоразговор, продължил няколко минути. Докладът в ръцете на Райън го уведомяваше, че сега аналитици се опитват да го разгадаят.

 

 

„Само едно попадение“ — каза си полковникът. Е, налагаше се да се задоволи и с това. Летящият зад него пилот му бе отнел последния F-15J. Южният самолет от формацията свали три, а изтребителите „Ийгъл“ очистиха останалите пет, когато им отрязаха подкреплението и те внезапно и неочаквано станаха уязвими. Можеше да се предположи, че екипът от операция ЗОРО е отстранил третия Е-767. „Като цяло тази нощ свършихме добра работа, ама акцията продължи дълго“ — помисли си той, докато събираше отново четиричленната ескадрила за срещата с „танкера“ и съсипващия тричасов полет до Шемия. Най-кофти им действаше наложеното мълчание в ефира. Някои от хората му сигурно отдаваха голямо значение на победата и искаха да говорят само за себе си, както правеха летците изтребители, изпълнили задачата и оживели, така че да могат да разкажат всичко. Каза си, че това скоро щеше да се промени, тъй като принудителната тишина го накара да си спомни първото в живота му сваляне на самолет. На него имаше тридесет човека. Дявол го взел, би трябвало да се радва, когато улучи някого, нали? Защо тогава не изпитваше радост?

 

 

Дъч Клагет реши, че току-що се е случило нещо интересно. Все още улавяха откъслечни сигнали от подводницата SSK в района им, ала който и да беше на нея, бе свил на север и се бе отдалечил от тях, с което позволи на „Тенеси“ да остане на поста си. Както правеха патрулиращите подводници, той се беше качил достатъчно близо до повърхността, за да извади електронно-комутационната си антена и да следи радарите на японските самолети през последните ден-два с цел евентуално да помогне на другите с наученото. Подводниците се занимаваха със събирането на електронна информация още преди Клагет да кандидатства за военноморската академия в Анаполис и сега в екипажа му имаше и двама електронни оператори, които наистина показваха дарба. Системите им за контролни приемания обаче бяха установили два контакта, които просто изчезнаха… Пуф! Сетне уловиха някакви разговори в радиоефира, които им звучаха развълнувано, като един по един гласовете се загубиха някъде на север от тях.

— Мислите ли, че току-що наваксахме в резултата, капитане? — попита лейтенант Шоу с очакването Клагет да знае, защото се предполагаше, че капитаните трябва да знаят всичко, макар това да не бе вярно.

— Така изглежда.

— „Контрол“, тук „Сонар“.

— „Контрол“ слуша.

— Приятелчето пак си поема въздух, курс нула-нула-девет, контактът вероятно е в конвергентна зона — предположи главният сонарен оператор.

— Ще започна проследяване — каза Шоу и се отправи назад към таблото.

 

 

— И така, какво е станало? — поинтересува се Дърлинг.

— Свалихме три от радарните им самолети, а ударната група унищожи патрула им от изтребители. — Моментът обаче не бе подходящ за злорадстване.

— Това ли е най-деликатната част?

— Да, сър. — Райън кимна. — Нужно ни е да останат объркани малко по-дълго време, но засега те знаят, че нещо става. Съзнават…

— Съзнават, че в крайна сметка войната може да се окаже истинска. Някакви новини за Кога?

— Още не.

 

 

Беше четири сутринта и на тримата мъже умората им личеше. Кога бе преодолял засега стреса си и се мъчеше да използва ума, а не емоциите си, докато двамата му домакини (за своя изненада, той мислеше за тях именно като за такива) го разкарваха наоколо с колата си и се питаха дали постъпиха умно, като оставиха жив пазача пред апартамента на Ямата. Досега би трябвало да се е раздвижил. Дали щеше да повика полиция? Или някой друг? До какво ли щеше да доведе тазвечершното приключение?

— Откъде да зная дали мога да ви се доверя? — попита Кога след продължително мълчание.

Кларк стисна волана толкова силно, че остави отпечатъци върху пластмасата. Само филмите и телевизията предизвикваха такива тъпанарски въпроси. В тези „средства за информация“ шпионите правеха всякакви засукани неща с надеждата да надхитрят не по-малко надарените противници, срещу които се бяха изправили. В действителността бе различно. Планираш операциите толкова просто, колкото можеш, тъй като дори най-простите неща могат да те провалят. А ако съперникът ти е чак толкова гениален, няма дори да знаеш кой, по дяволите, е той. Да подмамиш пък хората да сторят всичко, което ти се иска, се получава само ако предоставиш на противника една-единствена възможност и даже тогава по-често става така, че той пак прави нещо неочаквано.

— Ние току-що изложихме живота си на опасност заради вас, но добре, недейте да ни вярвате. Не съм толкова тъп, че да ви нареждам какво да правите. Не познавам достатъчно добре политиката ви, за да го правя. Това, което ви казвам, е съвсем просто. Ще предприемем някои действия… Какви са всички те, и без това не знам, така че не мога да ви кажа. Искаме да прекратим тази война с най-малко насилия, обаче насилие ще има. Вие също искате войната да приключи, нали?

— Разбира се, че го искам — каза Кога, чиито обноски не бяха се подобрили от изтощението.

— Тогава направете онова, което смятате за най-добре. Вижте, господин Кога, не е задължително да ни вярвате, ала ние несъмнено трябва да ви се доверим, че ще постъпите така, както е най-добре за вашата и за нашата страна. — Думите на Кларк, колкото и гневни да бяха, се оказаха най-добрият избор.

— Хм. — Политикът обмисли казаното. — Да, наистина е така, нали?

— Къде желаете да ви оставим?

— Пред дома на Кимура — отвърна моментално Кога.

— Добре. — Кларк издири адреса на картата и сви по шосе-122, за да се отправи натам. После си напомни, че тази вечер научи нещо изключително важно и че след като закараше този човек до сравнително безопасното място, преди всичко трябваше да изпрати информацията до Вашингтон. Пустите улици го улесняваха и въпреки че му се щеше да изпие едно кафе, за да бъде нащрек, те стигнаха само за четиридесет минути до пренаселения квартал с мънички вилички, където живееше служителят на Министерството на международната търговия и промишлеността. Вътре вече светеше, когато те спряха пред къщата и просто пуснаха Кога да отиде до вратата. Исаму Кимура му отвори и покани госта си вътре, а устата му зееше почти колкото портата на дома му.

„Кой ли е измислил, че тези хора не показват чувствата си?“ — запита се Кларк.

— Според теб кой е информаторът? — обади се Динг от задната седалка.

— Браво… И това не ти е убягнало.

— Хей, аз съм единственият висшист в тази кола, господин К. — Динг разтвори компютъра, за да изготви съобщението за „Ленгли“, което пак щеше да мине през Москва.

 

 

— Какво са направили?! — изръмжа Ямата в слушалката.

— Положението е сериозно. — Обаждаше се генерал Арима и самият той току-що бе научил новината от Токио. — Те унищожиха въздушната ни отбрана, след което просто си отидоха.

— Как? — искаше да знае индустриалецът. Не бяха ли го уверили, че самолетите „Ками“ са непобедими?

— Още не знаят как, но ви казвам, че нещата са много сериозни. Сега те могат да нахлуят на японските острови.

„Мисли!“ — заповяда си Ямата и разтърси глава, за да разчисти паяжините от мозъка си.

— Генерале, те все още не могат да нахълтат на островите ни, нали така? Могат да ни ужилят, ала не са способни истински да ни наранят и докато имаме ядрени оръжия…

— Освен ако не пробват нещо друго. Американците не действат така, както ни накараха да очакваме.

Тази забележка жегна бъдещия губернатор на Сайпан. Днес би трябвало да е денят, в който да започне кампанията си. Е, вярно, надцени ефекта на действията си върху американските финансови пазари, обаче те наистина парализираха американския флот и окупираха островите, а Америка нямаше възможности да щурмува дори един от Марианските острови, нито пък имаше политическа решителност, за да предприеме ядрена атака срещу родината му. Следователно продължаваха да водят в резултата. Можеха ли да очакват, че Америка няма да окаже известна съпротива? Не, разбира се. Ямата взе дистанционното и включи телевизора. Успя да хване началото на „Водещите новини“ по Си Ен Ен и ето, на екрана бе американската кореспондентка, застанала на самия край на някакъв пристан, а зад нея се виждаха два американски самолетоносача, които продължаваха да са в доковете, все още неспособни да Сторят каквото и да било.

— Какво казва разузнаването за Индийския океан? — попита той генерала.

— Двата американски самолетоносача още са там — увери го Арима. — Вчера са ги видели както в пряк контакт, така и на радара, на четиристотин километра от Шри Ланка.

— Значи не могат истински да ни наранят, нали така?

— Ами не, всъщност не могат — призна генералът. — Трябва обаче да дадем други разпореждания.

— Предлагам тогава да ги дадете, Арима-сан — рече Ямата с толкова вежлив тон, че думите му прозвучаха като злъчна обида.

 

 

Най-лошото бе, че не знаеха какво се е случило. Данните от трите свалени самолета „Ками“ приключваха с унищожаването на „Ками“-2. Всичката им останала информация се основаваше по-скоро на заключения, отколкото на факти. Наземните контролни станции бяха приемали предаванията на „Ками“ четири и шест и сетне излъчванията бяха секнали в една и съща минута. Не забелязаха никакво явно безпокойство у някой от трите радарни самолета. Те просто спряха да предават и от тях останаха само останки, носени от развълнувания океан. Колкото до изтребителите… Е, тук поне имаха записи на разговорите в радиоефира. Те траеха по-малко от четири минути. Първо самоуверените, професионално лаконични забележки на летците, приближаващи към целите, сетне множество възклицания „Какво?!“, последвани от бързи нареждания да задействат радарите си и съобщения, че са осветени. Един пилот докладва, че е ударен, веднага след което изчезна от ефира… Но ударен от кого? Как бе възможно същите самолети, унищожили трите „Ками“, да свалят и изтребителите? Американците разполагаха само с четири от новите и скъпи F-22, които разузнавателните самолети следяха. Каква зла магия… Ето къде беше проблемът. Не знаеха.

Специалистите по противовъздушна отбрана и инженерите, разработили най-добрите в света въздушни радарни системи, клатеха глави, свеждаха очи, тъй като изпитваха неимоверен срам, без да знаят защо. От построените десет такива самолета пет бяха унищожени, имаха само още четири на разположение и единственото, което знаеха със сигурност, бе, че вече не можеха да рискуват и да ги пуснат над морето. Дадени бяха също нареждания да разгърнат във въздуха чакащите в готовност разузнавателни Е-2С, които самолетите Е-767 бяха заменили, ала те представляваха американски модел с по-малко способности и военните трябваше да приемат факта, че по незнаен начин въздушната отбрана на страната им беше жестоко компрометирана.

 

 

Бе седем вечерта и Райън се готвеше да се прибира вкъщи, когато секретният факс зажужа. Телефонът му пък започна да звъни още преди да е излязло съобщението.

— Никога ли не можете да пазите тайни? — гневно запита някакъв глас с акцент.

— Сергей? Какъв е проблемът?

— Кога е най-добрата ни възможност за прекратяване на военните действия, а някой от вашите е подшушнал на японците, че той поддържа контакт с вас! — Головко почти крещеше в дома си, където бе три часът сутринта. — Искате да го убиете ли?

— Сергей Николаич, за бога, бихте ли се успокоили, по дяволите? — Джак седна обратно на стола, като вече можеше да прочете страницата. Факсът идваше направо от свързочния център на американското посолство в Москва, несъмнено един вид по нареждане на руската СВР. — Мамка му! — Последва пауза. — Добре де, нали го измъкнахме от опасната ситуация?

— Те са проникнали в системата ви на много високо ниво, Иван Еметович.

— Е, би трябвало да знаете колко лесно е това.

— Уверявам ви, че полагаме усилия да открием кой е информаторът. — Гласът все още звучеше гневно.

„Няма ли да е страхотно? — помисли си Джак, стиснал болезнено очи. — Руската служба за външно разузнаване свидетелства в американския федерален съд.“

— Не са много хората, които знаят. Ще ви се обадя по-късно.

— Радвам се да чуя, че ограничавате деликатната информация в кръг от сигурни хора, Джак. — Линията замря.

Райън натисна вилката и набра по памет друг номер.

— Тук Мъри.

— Райън е. Дан, трябва да дойдеш бързо. — Следващото му обаждане бе до Скот Адлер. После отново се отправи към кабинета на президента. Хубавата новина, която щеше да съобщи, като че ли беше, че противникът е използвал нескопосано важна информация. Несъмнено работа на Ямата, действал отново по-скоро като бизнесмен, отколкото като професионален шпионин. Даже не си беше направил труда да завоалира информацията си, без да го е грижа, че така ще разкрие и източника си. Човекът не знаеше за кое го бива и за кое не. Рано или късно щеше да плати скъпо за тази си слабост.

 

 

Последните разпореждания на Джексън, преди да замине за Тихия океан, включваха заповедта дванадесет бомбардировача В-1В от 384-о бомбардировъчно авиокрило да полетят на изток от базата си в Южен Канзас и да стигнат първо до Лажис от Азорските острови, откъдето да продължат към остров Диего Гарсиа в Индийския океан. Шестнадесетте хиляди километра полет отнеха повече от ден и когато самолетите пристигнаха в най-отдалечената американска база, екипажите бяха напълно изтощени. Трите снабдителни КС-10, превозващи наземни екипи и помощно оборудване, кацнаха малко след тях и скоро цялото човешко множество бе заспало.

 

 

— Какво искате да ми кажете? — запита Ямата. Мисълта беше смразяваща. Нахлули бяха в собствения му дом. Кой?

— Искам да кажа, че Кога е изчезнал, а Канеда е мъртъв. Един човек от охраната ви е все още жив, но е видял само, че са били двама-трима гайджин. Те са го извадили от строя, а той даже не знае как.

— Какво се прави по въпроса?

— Проучването е работа на полицията — уведоми Казуо Таока шефа си. — Не съм им казал за Кога, разбира се.

— Трябва да бъде намерен, и то бързо. — Ямата погледна през прозореца. Късметът още не го беше изоставил. В крайна сметка обаждането го завари у дома.

— Не зная…

— Аз пък зная. Благодаря за информацията. — Ямата прекъсна връзката, след което сам направи едно обаждане.

 

 

Мъри бързо мина през охраната на Белия дом, тъй като остави пистолета си в служебната кола. За него месецът не мина по-добре, отколкото за останалите правителствени служители. Той издъни случая „Линдърс“ с детинска грешка. „Бренди плюс упойващо лекарство“ — повтори си той за пореден път, като се чудеше какво точно имат да му кажат по въпроса Райън и президентът. Съдебният случай се бе разпаднал и го радваше единствено фактът, че поне не изправи един може би невинен човек пред съда и не злепостави още повече Бюрото. Дали Килти имаше някаква вина или не, беше второстепенен въпрос за служителя на ФБР. Щом не можеш да го докажеш пред съдебните заседатели, значи обвиняемият е невинен, и толкова. Човекът скоро щеше да напусне държавния пост завинаги. „И това е нещо“ — каза си Мъри, докато някакъв таен агент го водеше не към кабинета на Райън, а към онзи в противоположния ъгъл на Западното крило.

— Здрасти, Дан — поздрави Джак и се изправи, когато той влезе.

— Господин президент — бяха първите думи на Мъри. Не познаваше другия човек в залата.

— Здравейте, аз съм Скот Адлер.

— Приятно ми е, сър. — Мъри пое ръката му. „О, този човек ръководи преговорите с японците“ — осъзна той.

Вече бяха свършили част от работата. Райън не можеше да повярва, че информацията е изтекла от Адлер. Единствените, които също знаеха за това, бяха самият той, президентът, Брет Хансън, Ед и Мери Пат и може би няколко секретари. Както и Кристофър Кук.

— Строго ли контролираме японските дипломати? — попита Джак.

— Не могат да направят и няколко крачки, без някой да ги наглежда — увери го Мъри. — За шпионаж ли става дума?

— Вероятно. Изтече изключително важна информация.

— Сигурно е Кук — каза Адлер. — Не може да е друг.

— Добре, има някои неща, които трябва да знаете — рече съветникът по националната сигурност. — Преди по-малко от три часа разпердушинихме и потопихме частите им за въздушна отбрана. Смятаме, че сме свалили десет-единайсет самолета. — Би могъл да продължи, ала не го направи. В края на краищата още съществуваше възможността информаторът да е Адлер, а следващата фаза от операция ЗОРО трябваше да бъде изненадваща.

— Това ще ги изнерви, а те все още имат ядрени оръжия. Лошо съчетание, Джак — изтъкна заместникът на държавния секретар.

„Ядрени оръжия ли? Исусе Христе!“ — помисли си Мъри.

— Някакви промени в позициите им на преговорите? — поинтересува се президентът.

— Никакви, сър. — Адлер поклати глава. — Ще ни предложат да ни върнат Гуам, обаче искат останалите Мариански острови да си останат техни. Не отстъпват ни педя от тях и нищо от нещата, което им казах, не ги разколеба.

— Добре. — Райън се извърна. — Дан, установихме контакт с Могатару Кога…

— Бившия министър-председател, нали? — попита Дан, защото искаше да е сигурен, че се справя с темпото на разговора.

Джак кимна.

— Правилно. ЦРУ изпрати двама агенти в Япония, представящи се за руснаци, и те са се срещнали с Кога под това прикритие. Самият Кога обаче бе отвлечен от човека, който според нас командва целия парад. Той казал на Кога, че знае за контактите му с американци.

— Трябва да е Кук — повтори Адлер. — Никой друг от делегацията не знае, а и Крис осъществява неофициалните ни контакти с техния втори, Сейджи Нагумо. — Дипломатът направи пауза, след което показа гнева си: — Идеален план, нали?

— Разследване за шпионаж? — поинтересува се Мъри.

Стори му се показателно, че президентът остави отговора на Райън.

— Бързо и безшумно, Дан.

— А после? — поиска да знае Адлер.

— Ако е той, обръщаме хастара на копелето. — Мъри веднага кимна, като чу използвания от ФБР израз.

— Какво искаш да кажеш, Джак? — попита Дърлинг.

— Отваря се чудесна възможност. Те си мислят, че имат сигурен източник, а и показаха готовността си да използват информацията му. Добре тогава, можем да използваме това в наша полза. Пускаме им някаква пикантна информация и сетне им скъсваме задниците.

 

 

Най-неотложната им задача беше да заздравят въздушната отбрана на главните японски острови. Осъзнатият факт предизвика немалко размисли в щаба на японската отбрана, които за голямо тяхно неудобство се основаваха на откъслечна информация, а не на точни данни, каквито използваха при изготвянето на цялостния оперативен план, към който висшето военно командване се мъчеше да се придържа. Най-добрите радарни предупредителни системи, с които родината им разполагаше, бяха морски тип и се намираха на четирите разрушителя клас „Конго“, патрулиращи край северните Мариански острови. Това бяха страховити кораби със самостоятелни системи за въздушна отбрана. По-малко маневрени от самолетите Е-767, те все пак бяха по-мощни и можеха сами да се грижат за себе си. Затова преди зазоряване бе изпратена заповед ескадрата от четири кораба с пълна скорост да се отправи на север, за да изгради радарна патрулна линия източно от главните острови. В крайна сметка американският флот бездействаше и ако отбранителните сили на страната им възвърнеха формата си, все още имаше добри изгледи за дипломатическо решение на нещата.

Адмирал Сато, който получи телеграмата на „Муцу“, видя, че това е разумно, и заповяда на корабите си да преминат на максимална постоянна скорост. Въпреки всичко той беше загрижен. Знаеше, че радарите му могат да засичат неуловими самолети, което американците бяха демонстрирали срещу собствените си системи „Стелт“, знаеше също, че корабите му са толкова мощни, че американските летателни апарати не биха могли лесно да ги нападнат. Онова, което го тревожеше, бе, че за първи път родината му не действаше, а противодействаше на американските маневри. Надяваше се, че това е временно.

 

 

— Интересно отбеляза веднага Джоунс. Следите бяха само от няколко минути, но се виждаха две дири, вероятно оставени от повече от два кораба в стегнат строй, които вдигаха шум и в чийто курс имаше промяна леко на север.

— Това са кораби, няма съмнение — заяви Бумър. — Тук като че ли има туптящи импулси… — Той млъкна, когато Джоунс огради още една следа с червено.

— А това са оборотите на винта. Тридесет и няколко възла, което значи, че говорим за бързащи за някъде бойни кораби. — Джоунс отиде до телефона и се обади на командващия тихоокеанските подводници. — Барт? Рон се обажда. Тук възникна нещо. Става дума за ескадрата от разрушители, която се въртеше около Паган.

— Какво за нея? — попита Манкузо.

— Изглежда, правят скоростен преход на север. Имаме ли някой, който да ги чака там? — Тогава Джоунс си спомни исканите няколко справки за водите около Хоншу. Манкузо не му казваше всичко, което можеше да се очаква при оперативни проблеми. Цивилният реши, че едно избягване от въпроса ще е истинският отговор.

— Можеш ли да предвидиш курса им?

„Бинго!“

— Дай ни малко време, да речем, час. Данните са все още малко мъгляви, капитане. — Той забеляза, че събеседникът му не се разочарова кой знае колко от отговора. — Слушам, сър. Ще ви държим в течение.

— Добра работа, Рон.

Джоунс остави слушалката и се огледа.

— Старшина? Да започнем с проектирането на траектория за тези следи. — Някъде на север някой ги причакваше. Запита се кой ли може да е и стигна до един отговор.

 

 

Сега времето работеше за противника. Хироши Гото откри съвещанието на кабинета в десет сутринта местно време, а във Вашингтон, където бяха представителите му за преговорите, бе полунощ. Явно беше, че американците се включваха в борбата, макар някои хора в залата да смятаха, че това би могло да е само дипломатическа тактика, че те трябваше да демонстрират малко сила, за да ги приемат на сериозно на масата за преговори. Вярно, бяха ужилили лошо въздушната им отбрана, ала нищо повече. Америка не можеше и нямаше да предприеме систематични атаки срещу Япония. Рисковете бяха твърде големи. От една страна, Япония имаше ракети с ядрени глави. От друга, японците разполагаха с усъвършенствана система за въздушна отбрана въпреки събитията от изминалата нощ, а и всичко се свеждаше до проста аритметика. Колко бомбардировача имаха американците? Колко биха могли да нападнат страната им даже ако нямаше какво да ги спре? Колко време щеше да отнеме една такава бомбардировъчна операция? Притежаваше ли Америка политическа решителност, за да я предприеме? Членовете на кабинета смятаха, че отговорите на всичките тези въпроси са благоприятни за родината им, тъй като очите им все още бяха отправени към крайната цел, криещата се зад нея бляскава награда просветваше пред тях, а и всички в залата имаха нещо като покровители, които се грижеха да придават нужната насока на нещата. С изключение на Гото, осъзнаха те, чийто покровител в момента се намираше другаде.

Засега посланикът във Вашингтон щеше да протестира разпалено срещу атаката на американците над Япония и да отбележи, че този ход не помага с нищо и че няма да има повече отстъпки, докато те не прекратят действията си. Щеше да изтъкне също, че всякакво нападение над японските острови ще се счита за грешка с изключително тежки последици. В края на краищата Япония не бе атакувала пряко жизненоважни за Америка райони… все още. Тази заплаха, завоалирана съвсем фино, със сигурност щеше да внесе малко разум в ситуацията.

Гото изрази с кимване съгласието си относно предложенията, като му се щеше шефът му да е наблизо и да го подкрепи, но знаеше, че Ямата вече го е прескочил и е разговарял направо с началниците от отбраната. Щеше да си поговори с Райзо по този въпрос.

— Ами ако се върнат? — попита той.

— Тази вечер отбранителните ни части ще са максимално бдителни, а когато разрушителите заемат постовете си, те ще бъдат непреодолими както преди. Да, те демонстрираха малко сила, но дори още не са прелетели над територията ни.

— Трябва да направим нещо повече — рече Гото, като си спомни инструкциите. — Можем да окажем по-голям натиск върху американците, като обявим публично решаващите ни оръжия.

— Не! — възрази веднага един министър. — Това ще доведе до хаос тук!

— То ще предизвика хаос и там — отговори му Гото някак немощно или поне на останалите от кабинета им се стори така. Те отново забелязаха, че той произнасяше мислите и заповедите на някой друг. Знаеха кой е въпросният човек. — Ще ги принуди да променят тона на преговорите.

— Лесно би могло да ги принуди и да се замислят за сериозно нападение срещу нас.

— Имат прекалено много неща за губене — настояваше Гото.

— А ние нямаме ли? — тросна му се министърът, като се питаше къде точно свършва предаността му към неговия покровител и откъде започва лоялността към сънародниците му. — Ами ако решат да ни изпреварят?

— Не могат. Нямат нужното въоръжение, за да го сторят. Мястото за ракетите ни е избрано много внимателно.

— Да де, системите ни за въздушна отбрана също бяха непобедими — изсумтя друг министър.

— Вероятно ще е най-добре посланикът ни да намекне, че можем да разкрием пред всички, че притежаваме ядрени оръжия. Може би това ще е достатъчно — предложи трети министър.

Някои от хората около масата кимнаха и Гото въпреки получените инструкции се съгласи.

 

 

Най-трудно им беше да се топлят въпреки всичката екипировка против студено време, която бяха домъкнали. Рихтер се сгуши в спалния чувал и си позволи да изпита смътна вина заради факта, че рейнджърите трябваше да поддържат подслушвателни предни постове из жалкото летище, което изградиха на този мразовит планински склон. Основната му грижа бе авария в системата на един от трите хеликоптера. Въпреки всичките излишества, вградени в тях, имаше някои неща, които, ако се счупеха, не можеха да бъдат поправени. Специалният отряд знаеше как да пълни с гориво летателните апарати и как да зарежда оръжията, но познанията им стигаха горе-долу дотук. Рихтер вече беше решил да остави на тях охраната. Ако на тази планинска ливада се появеше дори взвод, те бяха обречени. Рейнджърите можеха да убият всеки неканен гост, ала едно радиообаждане би могло да докара тук батальон за броени часове, с който нямаше как да се справят. „Така е със специалните операции“ — помисли си той. Щом се получават, са добри, точно както всичко останало, което правят хората в униформи, обаче настоящата ситуация имаше абсолютно прозрачна граница на безопасност. Пилотът си напомни, че съществуваше и въпросът как да се измъкнат. Не би било по-различно, ако се бе записал във флота.

 

 

— Хубава къща.

Мъри си каза, че правилата във военно време са различни. Компютрите улесняваха нещата — факт, който ФБР възприемаше бавно. След като събра екипа си от млади агенти, първата им задача не бе нищо по-сложно от проверка на една кредитна карта, от която получиха адреса. Можеше да се каже, че къщата е голяма, но беше едва достъпна дори за висш държавен служител, и то ако е пестил всяка стотинка през годините. Виждаше се, че Кук не го е правил, Всичките му сметки бяха в банка „Фърст Вирджиния“ и с помощта на ФБР, което имаше човек, способен да проникне в банковия архив, стана съвсем ясно, че като повечето хора Кристофър Кук е живял, общо взето, от една двуседмична надница до другата и е спестил само четиринадесет хиляди долара, вероятно за колежа на децата си, което Мъри знаеше, че е наивен оптимизъм при цените на американското висше образование. Още повече, че когато се установил в новия дом, спестяванията останали недокоснати. Изплащаше ипотека, обаче сумата бе по-малка от двеста хиляди долара, и като се вземеха сто и осемдесетте хиляди, реализирани от продажбата на предишната му къща, оставаше доста голяма дупка, която банковите архиви не можеха да обяснят. Откъде бяха дошли останалите пари? Едно обаждане до контакт в Националната данъчна служба, оправдано с проучване за възможно измъкване от данъци, разкри други компютърни архиви, които стигаха, за да покажат, че семейството нямаше никакви допълнителни доходи, обясняващи загадката. Проверка на произхода им сочеше, че родителите на семейство Кук, всичките до един починали, не са оставили нито на съпруга, нито на съпругата неочаквано наследство. Колите им, както ставаше ясно от по-задълбочено проучване, бяха изплатени и докато едната беше на четири години, то другата бе „Буик“, който отвътре сигурно все още миришеше на завод, а за нея също е било платено в брой. Сблъскваха се с мъж, който живееше не според средствата си, и макар държавата да беше пропускала много често да обърне внимание на това в случаите с шпионаж, напоследък тя бе понаучила това-онова.

— Е? — попита Мъри хората си.

— Все още нямаме случай, но адски ми мирише на такъв — обади се най-старшият след него агент. — Трябва да посетим няколко банки и да хвърлим по един поглед на още архиви. — За което се нуждаеха от съдебно разпореждане, ала те вече знаеха към кой съдия да се обърнат. ФБР винаги знаеше кои съдии са послушни и кои не са.

Естествено, подобни проверки бяха направени за Скот Адлер, за когото откриха, че е разведен, че живее сам в апартамент в Джорджтаун, че плаща издръжки на съпругата и на детето и че кара хубава кола, но че иначе всичко е нормално. Министър Хансън бе станал доста заможен от годините на адвокатската си практика и представляваше смешен обект за подкупване. Обширните проучвания на миналото на всички обекти, направени във връзка с правителствената им служба и разрешителните им за получаване на секретна информация, бяха прегледани наново и обявени за нормални, като се изключеха наскоро закупените от Кук автомобил и дом. Някъде по веригата щяха да намерят анулиран чек, изплатен от някоя банка, който да обясни лесното прехвърляне на къщата. Това бе едно от хубавите неща при банките. Те имаха документация за всичко, която винаги беше черно на бяло и винаги оставаше като следа.

— Добре, ще изходим от предположението, че той е нашият човек. — Помощникът на директора на ФБР огледа надарения екип от агенти, които, също като него, бяха пренебрегнали възможността Барбара Линдърс да е взимала лекарство по рецепта и то да е влязло във взаимодействие с брендито, което Ед Килти някога имаше подръка за всякакви случаи. Цялата група беше в същото неловко положение, в каквото и той. „Това не е толкова лошо“ — помисли си Дан. След гаф човек работи усилено, за да възстанови доверието в себе си.

 

 

Джексън почувства силното тупване при приземяването на товарния самолет, а сетне внезапното намаляване на скоростта от блокиращата жица, при което той рязко потъна в обърнатата назад седалка за пасажери. „Приключи още едно отвратително преживяване“ — помисли си. Много повече предпочиташе да кацне на самолетоносача, като сам управлява контролните лостове, тъй като не му беше приятно да повери живота си на някакъв лейтенант тийнейджър, каквито сега изглеждаха всички за адмирала. Той усети как самолетът се обръща надясно и се насочва към едно незаето място на излетателната палуба, в същия миг вратата се отвори и Джексън скочи навън. Един от дежурните на палубата му отдаде чест и му посочи отворената врата на командния мостик. Там се намираше и корабната камбана и щом той се озова на закрито, някакъв морски пехотинец му козирува, а един помощник-старшина, отговарящ за съоръженията, заудря камбаната и обяви по интеркома:

— Пристига командирът на специален отряд седемдесет и седем.

— Добре дошли на борда, сър — поздрави Бъд Санчес с широка усмивка. Изглеждаше изключително стегнат в авиаторската си униформа. — Капитанът е на мостика, сър.

— Тогава да се залавяме за работа.

— Как е кракът ти, Роби? — попита командирът на авиогрупата, докато се изкачваха по третата стълбичка.

— Дяволски схванат след всичкото това седене. — Отне му доста време. Инструктажът в Пърл Харбър, полетът със самолет на ВВС до „Ениуетък“, после чакането на транспортния С-2А, който да го откара до неговата част. Джексън бе далеч от мисълта да се ядосва заради закъснението на реактивния самолет, ала при все това сега беше нетърпелив, понеже наближаваше обед, ако съдеше по положението на слънцето.

— Номерът с репортажите още ли минава? — запита Санчес.

— Няма откъде да знаем, Бъд. Докато не стигнем дотам. — Джексън остави един морски пехотинец да му отвори вратата на рулевата кабина. Кракът му наистина бе схванат: поредното напомняне, че за него въздушните операции бяха приключили.

— Добре дошли на борда, сър — каза командирът, като вдигна глава от връзка телеграми.

Ревът на реактивни двигатели подсказа на Джексън, че „Джони Реб“ провежда въздушни операции, и той бързо погледна към предната част, където видя изстрелването на един „Томкет“ от левия преден катапулт. Самолетоносачът се намираше някъде по средата между Каролините и остров Уейк. Последният беше малко по-близо до Марианските острови и по тази причина не се използваше за нищо. На Уейк имаше хубаво летище, което още се поддържаше от ВВС. „Ениуетък“ бе просто летище за възстановяване, знаеше се като такова и следователно ставаше за по-прикрита база за временен престой на самолети, макар и далеч по-неудобна за поддържането им.

— Добре, какво става, откакто тръгнах от Пърл? — поинтересува се адмиралът.

— Добри новини. — Капитанът му подаде една от телеграмите.

 

 

— По-ясно не би могло да бъде — каза Джоунс, надвесен над засечените от сонарите следи.

— Те определено бързат за нещо — съгласи се Манкузо, докато очите му проследяваха скоростта и разстоянието. Явно не хареса онова, което видя, с което потвърждаваше още повече подозренията на Джоунс.

— Кой ги причаква?

— Рон, не можем…

— Сър, не мога да ви бъда от голяма помощ, ако съм в неведение — изтъкна разумно цивилният. — Смяташ, че представлявам заплаха за сигурността или какво?

Манкузо помисли няколко секунди, преди да отговори:

— „Тенеси“ стои точно над подводното възвишение Ешунадаоки, за да подпомогне една специална операция, предвидена да се проведе в следващите двадесет и четири часа.

— А останалите подводници клас „Охайо“?

— Непосредствено до атола Улити, сега се движат малко по-бавно на север. Групата от подводници SSN ще въведе самолетоносачите. Нашите „Охайо“ имат за задача да проникнат преди това.

„Звучи съвсем логично“ — помисли си Джоунс. Ракетоносците бяха прекалено бавни, за да действат ефикасно заедно със специален отряд, включващ самолетоносач, който той също засичаше чрез сонарната наблюдателна система, обаче бяха идеални за проникване в една патрулна линия от подводници SSK… стига капитаните да са достатъчно сръчни. Това съображение винаги съществуваше.

— Японските разрушители ще бъдат горе-долу над „Тенеси“ след около…

— Зная.

— Какво друго имаш да ми кажеш? — попита остро командващият тихоокеанските подводни части.

Джоунс го отведе до картата на стената. Сега на нея бяха заградени седем силуета на подводници SSK и само един означен с „?“. Той се намираше в отрязъка между най-северните Мариански острови, наречен Моуг, и Бониновите острови, най-известен от които бе Иво Джима.

— Опитахме да се съсредоточим върху този район — обясни Джоунс. — Улових няколко трепвания, ала нищо достатъчно ясно, за да бъде проследено. Ако обаче бях на тяхно място, бих покрил тази зона.

— Аз също — съгласи се Чембърс. Един от вероятните ходове на американците би могъл да е да разгънат подводна патрулна линия през пролива Лузон и да се опитат да пресекат пътя на петрола до японските острови. Но за това трябваше политическо решение. Тихоокеанският флот все още не беше упълномощен да напада японски търговски кораби, а разузнаването донасяше, че в момента повечето пристигащи и заминаващи танкери плават под чуждо знаме, атаки срещу които бяха свързани с всякакви политически усложнения. „Не бихме могли да рискуваме и да обидим Либерия — каза си Манкузо с гримаса. — Нали така?“

— Защо е това бързане на разрушителите обратно към дома? — поинтересува се цивилният. То не изглеждаше много разумно.

— Снощи разбихме частите им за въздушна отбрана.

— Да, значи ще избягат на запад от Бониновите острови… Което означава, че скоро ще ги загубя. Така или иначе скоростта им е тридесет и два възла, а курсът им продължава да е малко неясен, обаче е към родината им, няма спор. — Джоунс направи пауза. — Започваме да си играем с шефовете им, а?

— Както винаги. — Веднъж и Манкузо си позволи да се усмихне.