Том Кланси
Дълг на честта (39)

37.
ЗАДЪЛБОЧАВАНЕ

„Нормално състояние“ беше фразата, която многобройните коментатори постоянно използваха, обикновено заедно с прилагателни като „загадъчно“ и „успокоително“, за да опишат рутинната седмица: Хората с леви убеждения бяха доволни, че правителството използва дипломатически средства за превъзмогване на кризата, докато тези с десни разбирания бяха вбесени, че Белият дом омаловажава всичко. Всъщност именно липсата на лидерски качества и отсъствието на ясно изразена политическа позиция показаха на всички, че Роджър Дърлинг е погълнат от вътрешните работи президент, който няма понятие как да подходи към международна криза. По-нататък критиката се ориентира към съветника по националната сигурност, Джон П. Райън, който, макар че имаше уж добри препоръки за разузнаването, на практика изобщо не се доказа като добър играч в полето на самата национална сигурност и сега определено не заемаше много стабилна позиция. Други намираха предпазливостта му за възхитителна. Спецовете твърдяха, че съкращаването на американската армия правело ефикасното противодействие в най-добрия случай изключително трудно и въпреки че нощем лампите в Пентагона не угасваха, очевидно нямало начин да се справят с положението на Марианските острови. Следователно, както заявяваха други наблюдатели пред всяка включена телевизионна камера, правителството щяло да се постарае да изглежда спокойно и сигурно, докато прави всичко, което е по силите му. Оттук и илюзията за нормално състояние, целяща да прикрие присъщата на американската позиция слабост.

 

 

— Молите ни да не правим нищо? — попита гневно Головко.

— Ние трябва да водим тази битка. Ако реагирате прекалено бързо, ще разтревожите Китай, както и Япония. — „Освен това — не можеше да добави Райън — какво можете да сторите?“ Руската армия бе в далеч по-лоша форма от американската. Те можеха само да изпратят още самолети в Източен Сибир. Придвижването на сухопътни войски за уплътняване на невзрачните редици на граничарите спокойно можеше да предизвика отговор от китайците. — Спътниците ви казват същото, което ние научаваме от нашите, Сергей. Китай не мобилизира войската си.

— Засега. — От тази единствена дума струеше жлъчност.

— Точно така. Засега. И ако изиграем картите си правилно, това няма да се случи. — Райън направи пауза. — Някаква нова информация за ракетите?

— Поставили сме няколко места под наблюдение — съобщи Головко. — Потвърди се, че ракетите в Йошинобу се използват за мирни цели. Вероятно служат като прикритие за военни опити, ала нищо повече. Специалистите ми са напълно сигурни.

— Не е ли страхотно, че могат да са толкова уверени?

— Какво смятате да правите, Джак? — попита направо председателят на руската Служба за външно разузнаване.

— Дори в момента, докато двамата говорим, Сергей Николаич, ние им повтаряме, че тяхната окупация на островите е неприемлива. — Джак млъкна, за да си поеме въздух, и си напомни, че независимо дали му харесва или не, трябва да се довери на този човек. — И ако те не ги напуснат сами, ще намерим начин да ги принудим.

— Но как? — настояваше руснакът, като разглеждаше оценките, изготвени от военни експерти в близкото Министерство на отбраната.

— Преди десет-петнайсет години казвахте ли на политическите си шефове, че заслужаваме да се страхувате от нас?

— Точно както вие говорехте за нас — потвърди Головко.

— Сега имаме повече късмет. Те не се страхуват от нас. Мислят си, че вече са спечелили. В момента не мога да ви кажа повече. Може би утре — предположи Джак. — Засега ви изпращам инструкции, които да предадете на хората си.

— Ще бъде сторено — обеща Сергей.

 

 

— Правителството ми ще зачете желанието на хората от всичките острови — повтори посланикът, след което прибави нова клауза: — Може би сме склонни да обсъдим различен статут за Гуам спрямо остатъка от Марианския архипелаг. Американските интереси към този остров датират отпреди близо сто години — призна той за първи път.

Адлер прие думите му невъзмутимо, както го изискваше протоколът.

— Господин посланик, хората на всички тези острови са американски граждани. Такива са по свой избор.

— И отново ще имат възможността да покажат избора си. Нима позицията на вашето правителство е, че самоопределяне се позволява само веднъж? Това ми се струва доста странно за страна с традиции, позволявали лесна имиграция и също така емиграция. Както отбелязах вече, с готовност ще разрешим двойно поданство на онези местни жители, които предпочитат да запазят американските си паспорти. Ще компенсираме стойността на собствеността им, в случай че решат да заминат и… — Останалата част от изказването му бе същата.

Адлер си помисли, че многото пъти, в които беше наблюдавал или участвал в дипломатически разговори, те винаги съчетаваха най-лошите страни на това да обясняваш нещо на невръстно дете и да говориш със свекърва си. Бяха глупави. Отегчителни. Вбесяващи. Но бяха и необходими. Преди миг Япония им отстъпи нещо. Не го очакваха. Кук измъкна тази информация преди седмица от Нагумо, ала сега въпросът се постави открито. Това беше хубавата новина. Лошото бе, че от него сега се очакваше да предложи нещо в замяна. Правилата на дипломатическите преговори се основаваха на компромиса. Никога не получаваш всичко, което ти се иска, както и никога не даваш на другия всичко, което той иска. Проблемът беше, че в дипломацията се приемаше за дадено, че никоя от двете страни няма да бъде принудена да се откаже от нещо, имащо първостепенно значение, и че те разбират кои са нещата с такова значение. Много често обаче не бе така и тогава дипломацията беше обречена на провал за голямо разочарование на онези, които погрешно вярват, че войните винаги стават заради некадърни дипломати. Много по-често те ставаха в резултат на национални интереси, които са толкова несъвместими, че компромис е просто невъзможен. И ето че сега посланикът очакваше Адлер да отстъпи поне малко.

— От свое име трябва да кажа, че съм много доволен, че признавате безусловните права на хората на Гуам да останат американски граждани. Радва ме също фактът, че страната ви спази традицията жителите на северните Мариански острови сами да решат съдбата си. Можете ли да ме уверите, че ще се съобразите с резултатите от изборите?

— Струва ми се, че се изразихме ясно — отвърна посланикът, като се чудеше дали току-що спечели нещо или не.

— И в изборите без ограничения ще участват…

— Всички жители на островите, разбира се. Ние вярваме във всеобщото избирателно право не по-малко от вас. Всъщност ще направим още една отстъпка. В Япония правото на глас се придобива на двадесетгодишна възраст, но съобразно целта на тези избори ще свалим границата до осемнадесет години. Не желаем никой да протестира, че плебисцитът е бил нечестен в някакво отношение.

„Хитро копеле!“ — помисли си Адлер. Беше толкова логично. Сега всички войници там можеха да гласуват, а за международните наблюдатели ходът щеше да е направо великодушен. Заместник държавният секретар кимна с престорена изненада, сетне отбеляза нещо в бележника си. Посланикът пък мислено си отбеляза, че току-що е спечелил точка. Доста дълго чака този момент.

 

 

— Съвсем просто е — каза съветникът по националната сигурност. — Ще ни помогнете ли?

Правилата на съвещанието не биха могли да зарадват когото и да било. То започна с обяснението на една адвокатка от Министерството на правосъдието за това, че законът за шпионажа, намиращ се в глава осемнадесета на американския кодекс, параграф 793Е, касае всички американски граждани и че свободата на словото и печата не се простира дотам, че да се нарушава този закон.

— Вие ни молите да ви помогнем да излъжете — обади се един от по-опитните журналисти.

— Точно така — съгласи се Райън.

— Имаме професионални задължения…

— Вие сте американски граждани — напомни им Джак. — Хората на тези острови също. Работата ми не се състои в това да се ползвам от правата, за които мислите в момента. Задачата ми е да гарантирам тези права на вас и на всеки човек в тази страна. Ако искате, ни помогнете, ако не, недейте. Ако го направите, то ще можем да свършим работата си по-лесно, с минимални средства и с по-малко кръвопролития. Ако не го сторите, вероятно ще пострадат повече хора.

— Съмнявам се, че Медисън и останалите са целели американската преса да помага на врага във военно време — каза дамата от Министерството на правосъдието.

— Никога не бихме го направили — възрази представителят на Ен Би Си. — Но да преминем в другата крайност…

— Дами и господа, нямам време за дискусии по конституционно право. Приемете го буквално: това е въпрос на живот и смърт. Вашето правителство ви моли за помощ. Ако не ни окажете тази помощ, рано или късно ще се наложи да обясните пред американския народ защо сте отказали. — Райън се питаше дали някой ги е заплашвал някога по този начин. Смяташе, че в случая проявата на нелоялност ще е справедлива, макар да не очакваше те да погледнат на нещата по същия начин. Беше време да протегне маслиненото клонче. — Ще поема отговорността. Ако ни помогнете да излезем от затруднението, никой няма да го научи от мен.

— Не ми ги пробутвайте тия. Ще се разчуе — запротестираха от Си Ен Ен.

— Тогава ще трябва да обясните на американския народ, че сте постъпили като патриоти.

— Нямах предвид такова развитие, доктор Райън!

— Аз пък имах предвид точно това. — Джак се усмихна. — Помислете малко. С какво ще ви навреди? Освен това как ще се разчуе? Кой остана, че да го съобщи?

Журналистите бяха достатъчно цинични (професията им почти ги задължаваше да са такива), за да схванат хумора, ала в десетката Райън улучи с предишното си изказване. Те бяха в пълно недоумение как да постъпят и естествената реакция бе да го превъзмогнат, като започнат да мерят с друг аршин. В случая с този на бизнеса. Откажеха ли да подкрепят родината си, колкото и да доказваха принципите си и професионалната етика… Да, хората, които гледаха техните програми, не се впечатляваха толкова от тези възвишени стандарти, колкото би трябвало. Освен това Райън не искаше кой знае какво. Молеше само за едно нещо и ако те подходеха тънко, вероятно наистина никой нямаше да забележи.

Шефове на информационните агенции биха предпочели да се оттеглят и да обсъдят искането насаме, ала никой не им предложи тази възможност, пък и нито един от тях не дръзна да помоли за такава. И така, петимата се спогледаха и кимнаха.

„Ще ни платиш за това някой ден“ — казваха погледите им на Райън. Той реши, че е склонен да поеме този риск.

— Благодаря ви. — Когато те си отидоха, Джак се отправи към Овалния кабинет.

— Готово — съобщи той на президента.

— Съжалявам, че не можех да те подкрепя.

— В година на избори сме — съгласи се Райън. До предизборните събрания в Айова оставаха две седмици, после идваше ред на Ню Хемшпир и въпреки че Дърлинг нямаше опонент в своята партия, общо взето, би предпочел сега да е другаде. Той не можеше да си позволи да злоупотребява с медиите, но точно затова имаше съветник по националната сигурност. Назначените служители винаги можеха да се заменят.

— Когато всичко това свърши…

— Да се върна към голфа ли? Да, упражненията са ми нужни.

„Ето още нещо, което харесвам в него“ — каза си Дърлинг. Райън нямаше нищо против от време на време да пусне някоя шега, макар че торбичките под очите му бяха не по-малки от неговите. Още една причина да благодари на Боб Фаулър за съвета, различаващ се от общото мнение, както и може би да съжалява, че Райън не е избрал друга политическа кариера.

 

 

— Той иска да помогне — рече Кимура.

— Най-добрият начин да го стори е, като се държи нормално — отговори му Кларк. — Той е благороден човек. Страната ви се нуждае от умерени хора. — Не бе очаквал точно такива инструкции и откри, че се надява във Вашингтон да знаят какво правят. Нарежданията идваха от кабинета на Райън, което му даваше известно успокоение, макар и не голямо. Поне махнаха бремето от внедрения им агент.

— Благодаря ви. Не желая да излагам живота му на опасност.

— Прекалено ценен е. Може би Америка и Япония ще успеят да разрешат проблема по дипломатически път. — Не го вярваше, обаче такива думи винаги радваха дипломатите. — Тогава правителството на Гото ще падне и Кога-сан може би ще се върне на предишния си пост.

— Според това, което чувам обаче, Гото няма да се оттегли.

— И аз чувам същото, ала нещата може да се променят. Така или иначе нашата молба към Кога е такава. По-нататъшни контакти между нас са опасни — продължи „Клерк“. — Благодаря за съдействието. Ако ни потрябвате пак, ще се свържем с вас чрез обичайните канали.

В знак на благодарност Кимура плати сметката, преди да си тръгне.

— Това беше всичко, а? — попита Динг.

— Някой смята, че то е достатъчно, а ние си имаме друга работа.

„Пак се разпореждаме“ — помисли си Чавес. Все пак поне имаха заповеди, били те и непонятни. Беше десет сутринта местно време и след като излязоха на улицата, те се разделиха и прекараха следващите няколко часа в покупки на нов дигитален модел клетъчни телефони, по три за всеки, след което се срещнаха отново. Апаратите бяха компактни и се побираха в джоба на риза. Дори кутиите им бяха малки, така че двамата агенти нямаха никакъв проблем при скриването им.

 

 

Чет Номури вече бе сторил същото, като за свой адрес даде номера на апартамент в Ханамацу: предварително избрано прикритие, допълнено с кредитни карти и шофьорска книжка. Каквото и да ставаше, той имаше право на по-малко от тридесетдневен престой в страната, за да го доведе докрай. Следващата му задача беше да се върне в обществената баня за последен път, преди да потъне вдън земя.

 

 

— Имам един въпрос — каза тихо Райън. Погледът му накара Трент и Фелоус да се почувстват неловко.

— В напрежение ли искате да ни държите? — попита Сам.

— Знаете за ограниченията, с които се сблъскваме в Тихия океан.

Трент се размърда нервно.

— Ако имате предвид, че нямаме потенциал, конски сили, така да се каже, за да…

— Зависи кои конски сили ще използваме — прекъсна го Джак.

Двамата членове на Конгреса обмислиха думите му.

— С твърда ръка ли ще действаме? — поинтересува се Трент.

— С желязна. Ще се заядете ли с нас?

— Зависи какво сте намислили. Обяснете ни — нареди му Фелоус и Райън го направи.

— Наистина ли смятате да отидете толкова далеч? — попита Трент.

— Нямаме избор. Сигурно щеше да е хубаво да се бием с кавалерия на полето на честта и така нататък, но не забравяйте, че нямаме конски сили. Президентът трябва да знае дали Конгресът ще го подкрепи. Само вие ще знаете за мръсната част. Ако ни подкрепите, останалите на Хълма ще последват примера ви.

— Ами ако не излезе нищо? — разсъждаваше Фелоус.

— Тогава всички отиваме на въжето. Включително и вие — добави Джак.

— Ще вкараме комисията в играта — обеща Трент. — Играете изключително рисковано, приятелю.

— Напълно сте прав — съгласи се Райън, като мислеше за изложените на риск човешки животи. Знаеше, че Ал Трент имаше предвид и политическата страна на нещата, но Джак си бе наложил да остави тези мисли настрана. Естествено, не можеше да го признае. Трент би сметнал това за слабост. Беше удивително по колко много въпроси мненията им можеха да не съвпадат. Важното обаче бе, че конгресменът държеше на думата си.

— Ще ни държите ли в течение?

— Съгласно закона — отвърна с усмивка съветникът по националната сигурност. Законодателството изискваше Конгресът да бъде уведомяван след осъществяването на „мръсни“ операции.

— Ами Президентското разпореждане? — Въпросното разпореждане, което водеше началото си от правителството на Форд, забраняваше на американските разузнавателни служби да извършват политически убийства.

— Не забравяйте Президентското решение. — Президентското решение в основата си представляваше указ, постановяващ, че законът означава онова, което президентът сметнеше, че означава. Накратко, всичко, което Райън предлагаше сега, технически погледнато, бе законно, стига Конгресът да е съгласен. Адски кофти начин да се ръководи страна, но при демокрациите беше така.

— Значи всичко е изпипано — отбеляза Трент.

— До съвършенство — съгласи се Фелоус и кимна.

Двамата конгресмени видяха, че домакинът им вдига телефона и натисна бутона за бързо избиране.

— Райън се обажда. Задвижете нещата.

 

 

Първият ход бе електронен. На фона на възмутените протести на главнокомандващия тихоокеанските сили три телевизионни екипа инсталираха камерите си на ръба на успоредните сухи докове, в които сега бяха „Ентърпрайс“ и „Джон Стенис“.

— Не ни е разрешено да ви покажем щетите по кърмата на двата кораба, но според осведомени източници положението е дори по-лошо, отколкото изглежда — казваха всички репортери с незначителни разлики. Когато включванията на живо приключиха, камерите се преместиха и бяха заснети още кадри със самолетоносачите, след което продължиха да снимат от другата страна на пристанището. Кадрите служеха само за фон и показваха корабите и корабостроителниците без никакви репортери пред тях. Тези ленти бяха предадени на специалист, който им направи цифров запис за по-нататъшна употреба.

 

 

— Тези два кораба се нуждаят от основен ремонт — отбеляза лаконично Ореза. Тонажът на всеки от тях поотделно беше по-голям от този на цялата американска брегова охрана, а онези от флота, колкото и умни да бяха, позволиха и двата да бъдат простреляни отзад. Запасният лейтенант почувства, че кръвното му налягане се покачва.

— Колко време е нужно, за да ги оправят? — попита Бъроус.

— Месеци. Много време. Към шест месеца… с което влизаме в сезона на тайфуните — осъзна Португалеца и му стана още по-притеснено. Като помисли повече, се почувства по-зле. Не го привличаше особено и мисълта, че ще бъде на остров, атакуван от морски пехотинци. Ето че седеше на възвишение в близост до установката с ракети земя-въздух, която със сигурност щеше да привлече огъня. Може би да продаде всичко за милионче в крайна сметка не бе толкова лоша идея. С такава сума можеше да си купи друго корабче, друга къща и да излиза на риболов от островчетата Флорида Кийс. — Знаеш ли, можеш да отлетиш, ако искаш.

— Защо, какъв е зорът?

Вече се печатеха и разлепваха предизборни плакати. Достъпният за всички канал на островната кабелна телевизионна мрежа обновяваше на няколко часа изявленията, представящи плановете за Сайпан. Ако не друго, то поне сега островът беше още по-спокоен. Японските туристи бяха необикновено вежливи, а повечето войници вече не бяха въоръжени. Военните камиони се използваха за пътни строежи. Войници посещаваха училищата за приятелски запознанства. Бяха спретнати две нови бейзболни игрища почти изцяло през нощта, създаде се нова лига. Говореше се, че два отбора от японската първа лига ще започнат пролетни тренировки на Сайпан, за което щеше да се наложи построяването на стадион и може би, шушукаха си сега хората, островът щеше да се сдобие със собствен отбор. Ореза предположи, че имаше някаква логика. Сайпан бе по-близо до Токио, отколкото Канзас сити до Ню Йорк. Не че местните жители бяха доволни от окупацията, но просто не виждаха спасение отникъде и като повечето хора, живеещи на такова място, те привикваха с нея. Японците силно се отклоняваха от приоритетите си, за да направят процеса възможно най-приятен.

През първата седмица ежедневно имаше протести. Ала японският главнокомандващ, генерал Арима, излизаше да посрещне всяка протестираща група, заобиколен от телевизионни камери, и канеше водачите им в кабинета си за приятелски разговор, който често се излъчваше пряко по телевизията. Сетне последваха по-засуканите отговори. Държавни служители и бизнесмени проведоха продължителна пресконференция, като доказаха с документи колко много пари са вложили в острова, показаха чрез графики промяната, настъпила благодарение на тях в местната икономика, и обещаха да направят още неща. Те не толкова премахнаха негодуванието, колкото го приеха с разбиране, обещавайки на всяка крачка да се съобразят с резултатите от задаващите се избори. „Ние също живеем тук — повтаряха непрекъснато те. — И ние живеем тук.“

Трябваше да има някаква надежда. Ореза пресметна, че утре ставаха две седмици, а до тях стигаха съобщения само за проклетите преговори. Откога Америка преговаряше за такова нещо? Вероятно тук се криеше причината. Може би единствено очевидните признаци на слабост в родината му пораждаха чувството за безнадеждност. Никой не се съпротивляваше. „Кажете ни, че правителството наистина прави нещо“ — щеше му се да нареди на адмирала в другия край на спътниковата връзка…

— Е, какво пък! — Ореза влезе в дневната, върна батериите в телефона, пъхна антената през дъното на купата и набра номера.

— Адмирал Джексън слуша — чу той.

— Тук Ореза.

— Нещо ново, което да докладвате?

— Да, адмирале. Подготовката на изборите.

— Не разбирам, лейтенант.

— От Си Ен Ен научавам, че два от самолетоносачите ни са с подкосени крака, а хората говорят, че нищичко не можем да сторим, сър. По дяволите, адмирале, дори когато аржентинците заграбиха проклетите Фолклендски острови, британците заявиха, че ще им го върнат тъпкано. Не чувам нищо такова. Какво можем да си помислим, дявол да го вземе?

Джексън премери отговора си и след няколко секунди каза:

— Няма нужда да ви обяснявам правилата, когато става дума за поверителни оперативни въпроси. Задачата ви е да ми давате информация, забравихте ли?

— Непрекъснато слушаме как щели да провеждат избори, разбирате ли? Ракетната площадка източно от нас вече е замаскирана…

— Зная. Зная също, че търсещият радар на върха на възвишението Такпочао работи, както и че има четиридесетина изтребителя, разположени на летището и в „Коблър“. Преброихме още шестдесет в базата „Андерсън“ на Гуам. Осем разрушителя патрулират източно от вас, а група танкери се приближават към тях, за да ги заредят. Нещо друго, което искате да знаете? — Даже Ореза да бе „компрометиран“, което беше по-мек начин да се каже арестуван и в което Джексън се съмняваше, казаното не представляваше никаква тайна. Всеки знаеше, че Америка има разузнавателни спътници. От друга страна, Ореза имаше нужда да разбере, че адмиралът е в крак със събитията и, по-важното, че е заинтересован. Малко се срамуваше от онова, което трябваше да каже сега: — Лейтенанте, очаквах повече от човек като вас.

Отговорът обаче го накара да се почувства по-добре:

— Точно това имах нужда да чуя, адмирале.

— Стане ли нещо ново, докладвайте ни.

— Слушам, сър.

Джексън прекъсна връзката и взе получения неотдавна доклад за „Джони Реб“.

— Скоро, лейтенанте — прошепна той. Вече беше време да се срещне с хората от военновъздушната база „Макдил“, които по ирония на съдбата до един носеха зелени военни униформи. Той не знаеше, че те щяха да му напомнят за нещо, което видя преди няколко месеца.

 

 

Всичките мъже сигурно бяха испаноговорещи, а и приличаха на испанци. За щастие това не бе трудно. Един специалист по документите отлетя от „Ленгли“ за Форт Стюарт, щата Джорджия, снабден с всичките нужни материали, включително и десет празни паспорта. За по-просто те щяха да използват истинските си имена. Старши сержант Хулио Вега седна пред фотоапарата, облечен в най-хубавия си костюм.

— Не се усмихвай — нареди му специалистът от ЦРУ. — Европейците не се усмихват при снимки за паспорт.

— Разбрано, сър. — Служебният му прякор беше Осо, или в превод Мечката, ала сега само равните нему го наричаха така. За останалите рейнджъри от ротата „Фокстрот“, втори батальон, 175-и специален полк, той бе „старши сержант“. Знаеха го като опитен разузнавач, избран да подпомага капитана им в мисията, за която току-що се записа доброволно.

— Трябват ти и по-хубави дрехи.

— Кой ще плаща? — поинтересува се Вега, вече с широка усмивка, макар че на снимката щеше да е със суровото изражение, което обикновено запазваше за войниците, неотговорили на стандартите му за поведение. Помисли си, че тук щеше да е различно. Осем човека, до един имащи опит в скачането с парашут (както всички рейнджъри), до един хора, видели с очите си военни действия на едно или друго място, и нещо необичайно за служещите в 175-и полк — до един мъже, необръснали главите си като индианци от племето мохаук. Вега си спомни за друг отряд, подобен на този, и усмивката му замръзна. Не всички се бяха измъкнали живи от Колумбия.

„Испаноговорещи значи“ — помисли си той, докато излизаше от стаята. Вероятно на Марианските острови се говореше испански. Като повечето старши сержанти в армията, той взе бакалавърска степен вечерно, със специалност „Военна история“ — тогава това му се стори най-подходящият избор за човек с неговата професия, а и военните плащаха обучението му. Ако на тези островчета се говореше испански, то той имаше допълнителен стимул да възприема мисията положително. Името на операцията, което подразбра при кратък разговор с капитан Диего Чека, също сякаш вещаеше успех. Бяха я кръстили операция ЗОРО, което се стори достатъчно забавно на капитана, за да си позволи да сподели това със своя старши сержант. В крайна сметка „истинският“ Зоро се казваше дон Диего, нали така? Той бе забравил второто име на бандита, обаче старшият разузнавач не беше. „С име като Вега как бих могъл да откажа такава мисия?“ — запита се Осо.

 

 

„Добре, че съм във форма“ — помисли си Номури. Тук самото дишане представляваше проблем. Повечето западняци, гостуващи в Япония, отсядаха в големите градове и изобщо не осъзнаваха, че страната е точно толкова планинска, колкото Колорадо. Точимото беше малко селище, което едва креташе през зимата и разцъфваше през лятото, когато гражданите, на които им писваше еднаквата във всички градове блъсканица, решаваха да опознаят провинцията. Селцето, намиращо се в края на шосе-140, общо взето, използваше за придвижване само тротоарите, ала Чет бе успял да намери едно място, откъдето нае моторизирано колело на четири гуми за всякакви терени и каза на собственика, че просто иска да избяга от всичко за няколко часа. Срещу парите си и връзка ключове той получи строго, макар и учтиво предупреждение да следва пътя и да внимава. Номури любезно благодари на човека и отпраши по пътя си, нагоре в планините по протежение на реката Таки, представляваща по-скоро красиво поточе. След първия час, когато по своя преценка беше изминал към единадесет километра, той изключи мотора, свали заглушителите от ушите си и се ослуша.

Нищо. Не забеляза пътека в калта или чакълест път покрай спускащата се стъпаловидно река, нито пък някакви признаци, че шепата селски летни вилички, покрай които мина, са обитавани, а като се ослушваше сега, не чу абсолютно нищо с изключение на вятъра. Според картата му три километра по-нагоре имаше брод, който естествено се оказа маркиран и използваем и му позволи да се отправи на изток, към Ширайши-сан. Както в повечето планини, и тук някои от склоновете бяха прекроени от времето и водата в многобройни закътани долини, като в Ширайши имаше една особено красива долина, все още неопорочена от някоя вила или хижа. През лятото тук сигурно идваха скаути, за да лагеруват и да общуват с природата, която останалите им сънародници бяха положили големи усилия да унищожат. Най-вероятно просто ставаше дума за място, лишено от минерали, които да са достатъчно ценни, че да оправдаят прокарването на път или железопътна линия. Освен това се намираше на сто и шестдесет километра по въздуха от Токио и практически погледнато, със същия успех можеше да бъде и в Антарктика.

Номури сви на юг и се изкачи по полегатата част от склона до хребета на южното възвишение. Искаше да се огледа и ослуша по-добре, но въпреки че съзря една самотна, недостроена къща няколко километра по-надолу, той не видя нито виещ се дим от горящи дърва, нито вдигаща се пара от нечия вана, нито пък чу нещо различно от звуците на природата. Проучва околността в продължение на тридесет минути с компактен бинокъл, без да бърза, за да бъде сигурен, а сетне насочи вниманието си на север и на запад, където откри същата удивителна липса на човешко присъствие. Най-после удовлетворен, той слезе обратно до река Таки и се върна по пътя в селото.

— По това време не срещаме жива душа — рече собственикът на возилото, когато Номури най-сетне се прибра, малко след залез-слънце. — Да ви предложа малко чай?

— Дозо — отвърна агентът на ЦРУ. Той пое чашата чай с дружелюбно кимване. — Тук е приказно.

— Умно постъпвате, като идвате по това време на годината. Човекът се нуждаеше да поприказва с някого повече от каквото и да било. — През лятото дърветата са разлистени и красиви, ама шумът от тези пущини… — Той посочи наредените мотопеди. — Така де, съсипват спокойствието в планината. Но добре си докарвам от тях — призна си мъжът.

— Трябва пак да дойда. В службата е такава лудница. Идваш тук и чувстваш тишината.

— Можете да кажете и на приятелите си — предложи човекът. Очевидно се нуждаеше от пари, с които да се издържа извън сезона.

— Да, непременно ще го направя — увери го Номури. С приятелски поклон той се сбогува, след което запали колата си и започна тричасовото пътуване обратно към Токио, като продължаваше да се чуди защо Управлението му възложи задача, целяща да го накара да хареса повече мисията си.

 

 

— Наистина ли това не ви притеснява? — попита Джексън хората от щаба.

— Странен момент си избрал за размисъл, Роби — отбеляза висшестоящият военен. — Щом са толкова тъпи, че позволяват американски цивилни лица да бродят из страната им, нека се възползваме от това.

— Проникването им все още ме тревожи — подхвърли представителят на ВВС, като поглеждаше ту графиките за аеронавигация, ту спътниковите снимки. — Имаме добри… по дяволите, дори страхотни навигационни указания, обаче някой трябва да се погрижи за самолетите със системи за ранно предупреждение „Ауакс“, за да се получи нещо.

— Уредено е — увери го полковникът от Въздушното военно командване. — Ще осветим небето около тях и вие ще се вмъкнете в този промеждутък. — Той почука с показалката си по третата графика.

— А екипажите на хеликоптерите? — поинтересува се Роби.

— В момента са в тренажора. Ако имат късмет, ще дремнат по време на полета насам.

 

 

Съобразеният с бойната задача симулатор изглеждаше достатъчно реален, за да заблуди слуха на Санди Рихтер. Съоръжението бе нещо средно между новата видеосистема „Нинтендо“ на най-малкия му син и цялостен самолетен тренажор, като огромният шлем на главата му не се различаваше външно от онзи, който носеше в своя „Команч“, но беше безкрайно по-сложен. Започналото някога като монокълно екранче на вертолета „Апах“ АН-64, сега приличаше на триизмерно панорамно отражение на света, което носиш на главата си. Трябваше да се усъвършенства дори повече, ала все пак то му позволяваше да види създадения от компютър терен заедно с всичките данни, нужни му за полет, а ръцете му движеха лостовете на поредния виртуален хеликоптер, докато той пилотираше над водата към приближаващите се отвесни скали.

— Завивам вдясно към прохода — каза Рихтер на седящия зад него авиатор, който в действителност седеше до него, понеже тренажорът не изискваше такава прецизност. В този изкуствен свят те виждаха всички тези неща, независимо къде се намираха, макар че седналият до него човек имаше два допълнителни апарата.

Картината пред очите им бе плод на шестчасовата работа на суперкомпютър. Комплектът спътникови снимки, заснети през последните три дни, беше анализиран, прегънат, издължен и изопачен в триизмерен образ, който сякаш идваше от телевизор с лек снеговалеж.

 

 

— Населено място вляво.

— Прието, виждам го. — Онова, което виждаше, бе къс флуоресцентно синьо, което в действителността би било жълто-оранжева кварцова светлина. Заради тази нереалност той увеличи височината от петнадесет метра, която следваше вече два часа. Премести лоста встрани и хората в затъмненото помещение, наблюдаващи авиаторите, бяха поразени от начина, по който двете тела се наклониха да преодолеят силата на гравитацията при завоя, който съществуваше единствено в компютърната виртуална реалност. Биха се разсмели, само че Санди Рихтер не бе човек, на когото можеш да се смееш.

Щом прекоси виртуалния бряг, той се издигна до един хребет и полетя над него. Идеята за това беше негова. Виждаха се пътища и къщи из речните долини, които стигаха до Японско море. Пилотът си каза, че е по-добре да остане скрит за радарите възможно най-дълго и да се осланя на късмета си с проучващите терена под него уреди. В един честен свят би могъл да се справи с тази заплаха още при приближаването към сушата, но този свят не бе съвсем честен.

— Над вас има изтребители — предупреди го женски глас, точно както би станало при истинската мисия.

— Спускам се — каза Рихтер на компютърния глас, докато се шмугваше надолу и вдясно от хребета. — Ако успееш да ме засечеш на петнадесет метра над земята, значи губя, сладурче.

— Надявам се, че тази антирадарна система „Стелт“ наистина действа. — Първоначалните доклади на разузнаването изразяваха голямо безпокойство относно радара на японските изтребители F-15. Някак си чрез него те свалиха един бомбардировач В-1 и осакатиха друг, а никой не беше сигурен как се е случило.

— Ще разберем тая работа веднага. — Какво друго можеше да каже пилотът? В този случай компютърът реши, че системата „Стелт“ наистина действаше. Последният час от въображаемия полет представляваше рутинно криволичене из терена, което обаче бе толкова изморително, че когато Рихтер приземи своя „Команч“, той умираше за душ, какъвто със сигурност нямаше да има там, където отиваха. Макар че едни ски можеха да влязат в употреба.

— Ами ако противниците ни…

— Тогава, струва ми се, ще трябва да обикнем ориза. — Човек не можеше да се тревожи за всичко. Лампите светнаха, те свалиха шлемовете и Рихтер откри, че седеше в средно голяма стая.

— Успешно проникване — отсъди майорът, оценяващ тренировката. — Е, господа, готови ли сте за кратък полет?

Санди си взе чаша с леденостудена вода от масата в дъното на помещението.

— Знаете ли, никога не съм мислил, че толкова време ще се друсам в тренажор.

— Ами останалите неща? — поинтересува се неговият оръжеен специалист.

— Ще бъдат натоварени, когато пристигнете там.

— А как ще се измъкнем? — попита Рихтер. Щеше да е по-добре, ако го бяха запознали с тази подробност предварително.

— Можете да избирате от две възможности. Може би три. Още не сме решили. Въпросът се разглежда — увери ги щабният офицер.

 

 

Добрата новина бе, че, изглежда, всички имаха мансардни апартаменти. Чавес си помисли, че това можеше да се очаква. Богати контета като тези мръсници биха наели целия последен етаж, на която сграда си пожелаеха. Предполагаше, че така хората от този сой започваха да се чувстват големи и да гледат всички останали отвисоко, точно както в детството му онези от небостъргачите в Лос Анджелис гледаха презрително неговия латиноамерикански квартал. Знаеше обаче, че никой от тях не е бил в армията. Иначе никога не биха поискали да изпъкнат така на фона на небето. По-добре да си долу сред бурените заедно с мишките и ратаите. „Е, всеки си има неща, в които не го бива“ — каза си Динг.

Значи трябваше само да намерят високо място. Това се оказа лесно. Миролюбивата природа на града отново работеше в тяхна полза. Те просто подбраха подходящата сграда, влязоха в нея, качиха се с асансьора до последния етаж и оттам излязоха на покрива. Чавес постави фотоапарата си на един триножник, избра най-дългия си обектив и започна да снима. Получените указания ги уверяваха, че дори посред бял ден нямаше да възникнат никакви затруднения, пък и сега боговете на времето им съдействаха със сиво, покрито с облаци небе. Той щракна по десет пози за всяко здание, пренави и извади филмчетата, които бяха върнати в кутиите им, за да им бъдат по-късно лепнати етикети. Цялата операция отне половин час.

— Започваш ли да му вярваш? — попита Чавес, след като предадоха заснетото.

— Динг, едва-що започнах да вярвам на теб — отговори тихо Кларк, с което намали напрежението на момента.