Том Кланси
Дълг на честта (38)

36.
ОБМИСЛЯНЕ

Райън си помисли, че случилото се не е голяма изненада, което обаче нямаше да утеши семействата на четиримата служители от ВВС. Мисията трябваше да е проста и безопасна, но мрачната действителност беше, че от нея със сигурност научиха едно: Япония разполагаше с най-добрите в света самолети за въздушна отбрана. Щеше да се наложи да ги сразят, ако някога решаха да унищожат междуконтиненталните им ракети… ала тези ракети трябваше да се извадят от строя. На бюрото му се издигаше солидна камара документи. Доклади на НАСА за японските ракетоносители SS-19. Анализи върху наблюдаваните изпитателни изстрелвания на ракетите. Оценки за възможностите им. Предположения за полезните товари. Всъщност разполагаха само с предположения. Трябваше му нещо повече, но получената чрез разузнаване информация по принцип беше такава. Никога нямаш достатъчно данни, за да вземеш обосновано решение, поради което се налага да вземеш необосновано решение и да се надяваш, че интуицията не те е излъгала. Той почувства облекчение, когато неговата СТЛ-6 иззвъня и го откъсна от задължението му да измисли какво да каже на президента за нещата, които не знаеше.

— Здравей, МП. Нещо ново?

— Кога иска да се срещне с хората ни — отговори веднага госпожа Фоли. — Според предварителни сведения той не е особено доволен от развитието на събитията. Все пак е рисковано.

„Щеше да е толкова по-лесно, ако не познавах тези двамата“ — помисли си Райън.

— Одобрявам срещата — каза вместо това. — Ще ни е нужна всичката информация, която успеем да извлечем. Трябва да разберем кой в действителност взема решенията там.

— Не и правителството. Това сочат всичките ни сведения. Тази е единствената възможна причина руската Служба за външно разузнаване да не разбере какво предстои. Така че неминуемо идва въпросът…

— Отговорът на който е „да“, Мери Пат.

— Ще трябва някой да се подпише под това, Джак — каза с равен глас заместник-директорът на оперативния отдел.

— Ще се подпише — обеща съветникът по националната сигурност.

 

 

Той беше помощник на заместник търговското аташе — млад, едва двадесет и пет годишен дипломат, когото рядко канеха на важни събития, а когато го поканеха, той просто се навърташе край шефа си като дворцов паж от една отминала епоха, грижеше се за питиетата и като цяло изглеждаше като маловажен човек. Бе разузнавач, разбира се, като и в това си поприще имаше нисък чин. Задачата му беше да прибира скритите съобщения на път за посолството всяка сутрин, когато забележеше подходящите знаци, както стана тази неделна утрин в Токио. Тя представляваше предизвикателство за изобретателността му, понеже трябваше да направи така, че планираното да изглежда случайно, както и всеки път да го стори по различен начин, ала не дотам различен, че да е необичаен. Действаше едва втора година като оперативен служител, но вече се питаше как, дявол да го вземе, хората в този бранш изграждат кариерите си, без да превъртят.

Ето го и знака. Кутийка от безалкохолно (в случая червена кока-кола), валяща се в канавката МЕЖДУ ЗАДНОТО ляво колело на една лимузина „Нисан“ и бордюра. Точно където трябваше да бъде, на двадесет метра пред него. Не би могла да е захвърлена там много отдавна. Някой щеше да я вземе и да я пусне в един от контейнерите наблизо. Възхищаваше се на чистотата в Токио и самоуважението на гражданите, което тя олицетворяваше. Всъщност той се възхищаваше на почти всичко у тези трудолюбиви и вежливи хора, ала това само го караше да се тревожи доколко осведомено и усърдно е контраразузнаването им. Вярно, че се прикриваше като дипломат и нямаше от какво да се страхува освен от опетняване на една кариера, която винаги можеше да смени. Все си повтаряше, че наложените му от прикритието задължения са го научили на много неща за бизнеса, решеше ли да спре да служи на правителството си. Той продължи напред по пренаселения тази сутрин тротоар, наведе се и взе кутийката. Дъното й бе кухо и вдлъбнато нарочно за удобно скривалище и дипломатът ловко отлепи прикрепения с тиксо предмет, след което просто пусна кутийката в контейнера за смет в края на уличката и зави наляво, за да отиде в посолствоте. Приключи още една важна мисия, макар на пръв поглед да изглеждаше, че само е почистил боклука от една от улиците на този най-изискан от всички град. Две години професионална подготовка, за да стане събирач на смет. Може би до няколко години щеше да започне да набира свои агенти. Така поне нямаше да си цапа ръцете.

Когато влезе в посолството, той сам намери пътя до кабинета на майор Шеренко и предаде намереното, след което се отправи към своето бюро, за да свърши кратката си сутрешна работа.

Борис Шеренко беше толкова зает, колкото винаги се бе надявал да бъде. Назначението му на този пост предполагаше хубава и спокойна дейност, нещо като търговско разузнаване: да научава промишлени похвати, които родината му би могла лесно да копира. Служба по-скоро в сферата на бизнеса, отколкото на истинския шпионаж. Загубата на мрежата на Олег Лялин БОДИЛ доведе до професионална катастрофа, която той известно време се мъчи да оправи без особен успех. Изменникът Лялин беше майстор в прокрадването в разни търговски операции, докато Шеренко се стараеше да постигне едно по-традиционно проникване в японските държавни органи. Усилията му да повтори постиженията на Олег дадоха плод едва когато задачата му се превърна в една съвсем различна мисия, изненадваща за самия него не по-малко, отколкото сегашното положение несъмнено беше за американците, ужилени така жестоко от някогашните си съюзници. Поредната баналност, която американците си бяха позволили да забравят: човек не може да вярва на никого.

Поне току-що оставеният на бюрото му пакет не представляваше трудност: две пози от тридесет и пет милиметров черно-бял филм, превърнат вече във фотографски негатив. Бе въпрос на минути да отлепи сивото тиксо и да го разтвори. Колкото и обиграна да беше агенцията му, действителният шпионаж често се оказваше досаден като сглобяването на играчките от рождения ден на детето ти. В случая той откъсна филма с помощта на джобно ножче и ярка светлина и едва не се поряза. Постави двете пози в картончета за диапозитиви, които пъхна едно след друго в проекционен апарат. Следващата задача бе да препише данните в един бележник — поредното скучно задължение. Веднага разбра, че си струва. Информацията трябваше да бъде потвърдена чрез други източници, ала новината беше хубава.

 

 

— Ето ги вашите два вагона — заяви служителят на Американската национална ЖП компания. Мястото бе толкова очевидно, че им трябваше цял ден да го осъзнаят. Двете прекомерно големи товарни платформи се намираха на ракетната площадка в Йошинобу, а до тях бяха трите транспортни контейнера за ракетоносителите SS-19/H-11. Просто си стояха там, на разпределителната станция. — Тук може би има още един, ей това подаващо се от сградата нещо.

— Не може да имат само два, нали? — попита Крис Скот.

— Аз бих използвала повече — отговори Бетси Флеминг. — Възможно е обаче тук само да прибират мотрисите. Това е най-логичното място за целта.

— Тук или при монтажния завод — кимна в съгласие Скот.

Сега чакаха най-вече невизуални данни. Единственият качен в орбита сателит КН-12 се приближаваше към Япония и вече беше програмиран да проучи малка част от една определена долина. Визуалната информация им даде много полезен знак. Още петдесет метра от железопътното разклонение изчезнаха за времето между две поредни преминавания на спътника КН-11. На снимките се виждаха стълбовете, обикновено използвани за прокарване отгоре пи жици с електричество, необходими за електрическите влакове, само че нямаше никакви жици. Вероятно ги бяха вдигнали, за да може разклонението да изглежда нормално за пътуващите от дома си към работата с влака-стрела: просто поредният успешен опит за скриване на нещо чрез поставянето му на видно място.

— Хм, само ако бяха оставили нещата, както са си… — подхвърли човекът от Националната ЖП компания, докато отново разглеждаше спътниковите снимки.

— Така е — съгласи се Бетси и погледна часовника. Ала не бяха ги оставили. Някой закачваше маскировъчна мрежа на стълбовете, веднага след първия завой към долината. Пътниците от влака нямаше да забележат и ако моментът беше подбран малко по-добре, те тримата също нямаше да разберат. — Ако вие ръководехте операцията, какво бихте направили по-нататък?

— За да ги скрия от вас ли? Лесна работа — отсече железничарят. — Бих паркирал там ремонтни мотриси. Тогава всичко би изглеждало адски нормално, а те разполагат с достатъчно място. Трябваше да го сторят по-рано. Хората непрекъснато ли правят такива грешки?

— Не се случва за първи път — рече Скот.

— А сега какво чакате? — попита ги той.

— Ще видите.

 

 

Изстрелян в орбита преди осем години от космическата совалка „Атлантис“, построеният от TRW спътник КН-12 всъщност просъществува далеч повече от отредения му живот, но както много от продуктите на тази компания (момчетата от ВВС я наричаха „вълшебната TRW“), той продължаваше да тиктака. Радарно-разузнавателният сателит обаче бе изразходвал изцяло горивото за маневри и следователно човек трябваше да чака, докато той минеше над определено място, и да се надява, че тази височина е подходяща за онова, което иска.

Той представляваше голямо, цилиндрично летателно тяло, дълго над девет метра, което имаше огромни „крила“ със слънчеви сензори за захранване на бордовия радар. Поглъщащите слънчева енергия клетки бяха отслабнали през годините в силно радиационната атмосфера и позволяваха само няколко минути пълноценна работа за обиколка. Наземните диспечери им се стори, че бяха чакали твърде дълго тази възможност. Движеше се в орбита от северозапад към югоизток, на шест градуса встрани от обекта и достатъчно близо, за да се вижда долината непосредствено. Те знаеха вече много. Геоложката история на района бе ясна. Реката, преградена сега от язовир с водноелектрическа централа, беше прорязала дълбоко клисурата. В този участък имаше по-скоро каньон, отколкото долина, а стръмните склонове бяха решаващият фактор за скриването на ракетите тук. Те можеха да бъдат изстреляни вертикално, ала планините на изток и на запад щяха да предотвратят унищожаването им от чужди ракети. Нямаше значение чии са. Формата и разположението на долината биха постигнали един и същ резултат както при руски, така и при американски бойни глави. Последният гениален щрих бе, че долината лежеше върху твърда скала. Всеки силоз имаше естествена броня. Поради всички тези причини Скот и Флеминг до голяма степен рискуваха професионалната си репутация чрез инструкциите, които дадоха на КН-12.

 

 

— Трябва да стане всеки момент, Бетси — обади се Скот, като погледна към стенния часовник.

— Какво точно очаквате да видите?

— Ако са там, ще го разберем. Следите ли космическите технологии? — попита Флеминг.

— Говорите с истински фен на „Стар трек“.

— През осемдесетте години НАСА изведе в орбита екип от специалисти и първото, което те заснеха, беше част от делтата на Нил. По-точно подпочвени води в порестите скали там, които се вливат в Средиземно море. Ние направихме картата.

— Да, същият екип засне напоителните канали в Мексико, били са на маите, струва ми се. Какво се опитвате да ми кажете? — поинтересува се служителят на Американската национална ЖП компания.

— Това бе наша работа, не на НАСА. Показвахме на руснаците, че не биха могли да скрият от нас силозите си. И те схванаха намека — обясни му госпожа Флеминг.

Почти в същия миг защитеният факс запиука. Сигналът от спътника КН-12 беше препратен до въртящ се в синхрон със земята сателит над Индийския океан, а оттам до Америка. Първият анализ щяха да направят върху неувеличена графика, която все пак се надяваха да е достатъчно добра за бърза проверка. Скот взе първото копие от факса и го сложи под ярката лампа на масата, до обикновената снимка на същото място.

— Кажете ми какво виждате.

— Добре, ето я централната линия… Опа, апаратурата улавя само траверсите. Релсите са прекалено тесни, а?

— Точно така. — Бетси намери разклонението. Бетонните траверси бяха с широчина петнадесет сантиметра и спомагаха за хубава, ясна радарна картина, на която се виждаше нещо като линия от изпъкнали тирета.

— Влиза доста навътре в долината, нали? — Железничарят почти допираше лицето си о листа, докато проследяваше нещо с писалката си. — Завой, пак завой. Какви са тези неща? — поинтересува се той, като посочи с върха й поредица от бели кръгчета.

Скот наложи една линийка върху листа.

— Бетси?

— При това са доста нагъсто. Боже, ама сме хитри! Сигурно им е струвало цяло състояние.

— Красиво изпълнение — прошепна Скот. Железопътното разклонение постоянно свиваше наляво и надясно и на всеки двеста метра имаше по силоз, който не го деляха и три метра от безкрайната редица от траверси. — Някой здравата е обмислил нещата.

— Не разбирам.

— Разположени са нагъсто — поясни госпожа Флеминг. — Тоест, ако се опиташ да удариш района с ракетите, при първия боен заряд ще се разлетят толкова много отломки, че следващият ще бъде елиминиран във въздуха.

— Тоест не можем да използваме ядрени оръжия, за да извадим от строя тези приятелчета… Или поне ще срещнем трудности — допълни Скот. — Обобщете всичко, което ви е известно.

— Това е железопътна линия, от която, материално погледнато, няма никакъв смисъл. Тя не стига доникъде, така че не може да носи пари. Не е сервизен страничен коловоз, прекалено дълга е. Със стандартна ширина е, вероятно защото размерите на товара го изискват.

— И окачват маскировъчни мрежи над нея — довърши анализа Бетси и вече оформяше в ума си доклада на Националното разузнаване, който трябваше да съставят тази вечер. — Крис, мястото е това.

— Преброих обаче само десет. Трябва да открием още толкова.

 

 

Това трудно можеше да се възприеме като предимство, ала съкращаването на флота направи голяма част от персонала излишен, така че съвсем не беше трудно да се намерят още тридесет и седем човека. По този начин екипажът на „Тенеси“ набъбна до сто и двадесет моряци, с тридесет и седем по-малко от нормалното за подводница от клас „Охайо“, но тази цифра Дъч Клагет можеше да приеме. В крайна сметка не се нуждаеше от специалисти по балистичните ракети.

„В екипажа ми ще преобладават главните старшини, но и това не е болка за умиране“ — каза си командирът, докато наблюдаваше от върха на рубката как хората му товарят провизиите под ослепителното осветление. Главният двигател работеше е пълна сила. Дори в този момент помощник-командирът провеждаше тренировки. Точно пред рубката, през люка на оръжейния отсек, спускаха зелено торпедо с повишени възможности, модел 48, под зоркия поглед на един офицер. Щяха да разполагат само с шестнадесет такива торпеда, ала той не вярваше, че ще са му нужни толкова много за мисията, която предчувстваше. „Ашвил“ и „Шарлот“. Имаше познати и от двата екипажа и ако във Вашингтон си размърдаха задника, може би щеше да направи нещо заради тях.

Една кола спря на ръба на кея и от нея излезе старшина, носещ метално куфарче. Той се добра до палубата, като заобиколи подхвърлящите си кутии моряци и се мушна през един люк.

— Това е обновеният софтуер за сонарните системи — рече помощникът на Клагет. — Онзи, е който следяха китове.

— Колко време ще отнеме инсталирането?

— Сигурно не повече от няколко минути.

— Искам да съм се махнал оттук преди зазоряване, помощник-капитане.

— Ще успеем. Първата ни спирка в Пърл ли ще е?

Клагет кимна и посочи към другите подводници клас „Охайо“, които също приемаха хора и храна:

— И не искам никой от тези неудачници да ни изпревари.

 

 

Чувството не беше приятно, но гледката си заслужаваше. „Джони Реб“ лежеше на редица от дървени трупи и се извисяваше над сухия док като някакво огромно здание. Капитан Санчес бе решил да хвърли един поглед на работата и стоеше до командира на кораба. Докато те гледаха, един мостов кран отстрани останките от двигател номер три. Работници и инженери, всичките носещи МНОГОцветни каски, разчистиха пътя, след което пак се насъбраха около задната част на кърмата, за да оценяват щетите. Приближи се още един кран, за да започне отстраняване на четвърти винт. Трябваше направо да го изтеглят, тъй като вътрешният му край вече беше разкачен от останалата част на пропулсивния комплекс.

— Копелета! — прошепна капитанът.

— Можем да го поправим — подчерта спокойно Санчес.

— За четири месеца. И то ако имаме късмет. — Просто не разполагаха е части, за да го направят по-бързо. Съвсем логично, ключът към всичко бе редуциращата зъбна предавка. Налагаше се да бъдат произведени шест пълни комплекта, което отнемаше време. На „Ентърпрайс“ пък целият пропулсивен комплекс отиде по дяволите, а усилията самолетоносачът да бъде докаран възможно най-бързо до безопасно място разрушиха единствената зъбна предавка, която можеше и да се поправи. За него трябваха шест месеца, при това, ако доставчикът се размърдаше бързо и работеха на три смени, за да могат да свършат работата. Останалата част от ремонта бе проста.

— Кога най-скоро можем да включим първи винт пак към системата? — поинтересува се Санчес.

Капитанът вдигна рамене.

— До два-три дни, ако се напънем яко.

Преди да зададе следващия въпрос, Санчес се поколеба. Би трябвало да знае отговора и се боеше, че ще прозвучи наистина глупаво… О, какво пък толкова! Така или иначе трябваше да отиде до нос Барбърс. А и както повтаряше на хората години наред, единствените тъпи въпроси са онези, които не зададеш.

— Сър, не искам да прозвучи глупаво, обаче кога най-скоро можем да имаме два двигателя?

 

 

Райън внезапно откри, че му се ще дружеството „Земята е плоска“ да излезе право. Тогава в света би могло да има само един часови пояс. А сега Марианските острови бяха с петнадесет часа напред, Япония — с четиринадесет, Москва — с осем. Главните финансови пазари в Западна Европа бяха с пет или шест часа напред в зависимост от страната. Хавай беше с пет часа назад. Той имаше контакти на всички тези места и всеки действаше според местното време, като разликата бе толкова значителна в отделните случаи, че голяма част от мислите си пилееше само за да следи кой може да е буден и кой вероятно е заспал. Райън изсумтя в леглото си и с носталгия си спомни объркването, което винаги го спохождаше при продължителни полети. Дори сега на някои от тези места хората работеха, без никой от тях да е под негов контрол. Знаеше, че трябва да поспи, ако възнамерява да се занимава с когото и да било от тях, когато слънцето се върне над мястото, където той живееше и се трудеше. Сънят обаче не идваше и той виждаше единствено боровата украса, която допълваше тавана на спалнята им.

— Някакви блестящи идеи? — попита го Кати.

— Да бях си останал във финансите — измърмори Джак.

— И кой щеше да движи нещата тогава?

Той въздъхна тежко.

— Някой друг.

— Нямаше да се справя така добре, Джак.

— Вярно — каза той на тавана.

— Как мислиш, каква ще е реакцията на хората?

— Не зная. Не съм сигурен дори каква е моята реакция — призна си Джак. — Нещата изобщо не би трябвало да са такива. Водим война, в която няма никаква логика. Едва преди десет дни се освободихме от последните ядрени ракети, и ето ги пак, насочени са към нас, ние пък няма какво да насочим към тях, и не спрем ли тази каша бързо… Не зная какво ще стане, Кати.

— Това, че не спиш, няма да помогне.

— Слава богу, че се ожених за доктор. — Той скалъпи една усмивка. — Е, скъпа, все пак ти ни измъкна от един проблем.

— Как?

— С ума си. — „С това, че използваш акъла си непрекъснато“ — продължи мислено. Жена му не правеше нищо, без първо да го обмисли. Тя работеше доста бавно според стандартите в нейната професия. Вероятно беше нормално за човек, разчупващ границите на науката, винаги да премисля, планира и изчислява (на практика като умел разузнавач); а накрая, когато всичко е подготвено и осъзнато, да удари внезапно с лазера си. Да, не бе лош начин на действие, нали?

 

 

— Е, струва ми се, че си взеха бележка — каза Ямата. Спасителен хеликоптер откри два трупа и носещи се по водата останки от американския бомбардировач. Бяха решили да се отнесат към телата почтително. Имената вече бяха изпратени с телекс до Вашингтон чрез японското посолство и когато му дойдеше времето, тленните останки щяха да бъдат върнати в родината им. Милосърдието беше най-правилната стратегия по много причини. Някой ден Америка и Япония пак щяха да са приятелски страни и той не искаше да отдалечава тази възможност. Освен това би се отразило зле на бизнеса.

— Посланикът докладва, че не искат да ни предложат нищо — рече Гото след малко.

— Все още не са преценили положението си, нито пък нашето.

— Ще възстановят ли финансовата си система?

— Сигурно. — Ямата се намръщи. — Обаче продължават да срещат големи затруднения. Все още трябва да купуват от нас, още са принудени да ни продават някои неща… А и не могат да ни нападнат сполучливо, както току-що научиха за свое нещастие четирима или може би осем техни авиатори. — Нещата не протекоха точно по плана му, но пък кога е ставало това наистина? — Със следващата крачка трябва да им покажем, че жителите на Сайпан предпочитат нашите правила пред техните. Тогава общото мнение ще се обърне в наша полза и напрежението рязко ще намалее.

„А дотогава нещата ще вървят добре“ — помисли си Ямата. Американците нямаше скоро да повторят опита за проучване на територията им. Нямаха възможности да си възвърнат островите и докато това се променеше, Япония вече щеше да има нов съюзник и може би дори ново политическо ръководство.

 

 

— Не, не ме следят — увери ги Кога.

— Като репортер… Не, вие знаете как стоят нещата, нали? — попита го Кларк.

— Зная, че сте разузнавач. Зная също, че Кимура е поддържал контакт с вас. — Намираха се в уютна чайна недалеч от река Ара. Наблизо бе трасето за състезания с лодки, направено за олимпийските игри през 1964. Джон си напомни, че чайната се намираше също така в удобна близост с един полицейски участък. Питаше се защо винаги се е страхувал да не привлече вниманието на полицаи. При сегашните обстоятелства му се видя най-правилно да кимне в знак, че разбира положението.

— В такъв случай, Кога-сан, ние сме в ръцете ви.

— Предполагам, че правителството ви вече е запознато със събитията. Напълно — добави Кога отвратено. Аз също говорих с контактите си.

— Сибир — рече простичко Кларк.

— Да. Това е едната страна. Омразата на Ямата-сан към Америка е още една причина, но в основата си това е чиста лудост.

— Реакцията на американците всъщност не е въпрос от първостепенно значение за мен, ала мога да ви уверя, че родината ми няма смирено да приеме завземане на наша територия — заяви Джон спокойно.

— Дори ако е замесен и Китай? — поинтересува се Кимура.

— Особено ако участва Китай — обади се Чавес, колкото да подсети всички, че е тук. — Предполагам, че учите история също като нас.

— Страхувам се за страната си. Времето за такива рисковани начинания отдавна отмина, но хората, които… Наясно ли сте как на практика се вземат политическите решения тук? Желанието на народа не е меродавно. Опитах се да променя нещата. Опитах се да сложа край на корупцията.

Кларк трескаво разсъждаваше и се мъчеше да разбере дали човекът е искрен или не.

— Както сигурно сте чули, и ние сме изправени пред подобни проблеми. Въпросът е какво да правим сега.

— Не зная. — Мъката му се изписа ясно на лицето му. — Поисках тази среща с надеждата, че правителството ви ще разбере, че тук не всички са луди.

— Не бива да се смятате за предател, Кога-сан — каза Кларк след моментен размисъл. — Наистина не сте такъв. Какво да прави човек, когато усеща, че правителството му предприема погрешни действия? А вие правилно сте преценили, че възможните последици от поетия сега курс може да се окажат много сериозни. Родината ми няма нито излишно време, нито излишна енергия за един конфликт, ала ако бъдем принудени, ще трябва да реагираме. А сега се налага да ви задам един въпрос.

— Да, зная. — Кога заби поглед в масата. Понечи да посегне към питието си, но прекалено се страхуваше, че ръката му може да трепери.

— Ще ни помогнете ли да попречим това да се случи? — „Тази работа е за някой много по-висшестоящ от мен“ — каза си Джон, обаче тук беше той, а не големите клечки.

— Как по-точно?

— Не заемам толкова висок пост, за да ви кажа с точност, но мога да ви предавам исканията на правителството ни. Най-малкото, ще ви помолим за информация и може би малко влияние. Все още ви уважават в правителствените среди. Още имате приятели и съмишленици в парламента. Няма да искаме от вас да рискувате тези неща. Те са прекалено ценни, за да бъдат пожертвани.

— Мога да говоря открито против това безумие. Мога…

— Можете да сторите много неща, Кога-сан, но, моля ви, в името на вашата и на моята страна не правете нищо, без първо да помислите за ефекта, който ще имат действията ви. — „Започвам поредната си кариера — помисли си Кларк. — Политически съветник.“ — Нали сме на едно мнение, че директивата е да се избегне голяма война?

— Хай.

— Всеки глупак може да започне война — обади се Чавес, като благодареше на провидението за курсовете, с които се подготвяше за магистърска степен. — За предотвратяването й са нужни по-способен човек и внимателно обмисляне.

— Ще се вслушам в съвета ви. Не ви обещавам, че ще се съглася, обаче ще стоя нащрек.

Кларк кимна.

— Не можем да искаме повече.

В останалото време се занимаваха с процедурни въпроси. Втора такава среща би била прекалено опасна. Оттук нататък със съобщенията се заемаше Кимура. Кларк и Чавес си тръгнаха първи, като се отправиха пеша към хотела си. Това бе съвсем различно от мисията с Мохамед Абдул Корп. Кога беше почтен, проницателен и искаше да постъпи по най-правилния начин даже ако той налагаше измяна. Джон обаче осъзна, че думите, с които се обърна към човека, не са били само част от тактиката за примамване. В даден момент държавната политика ставаше въпрос на съвест и той бе признателен, че този мъж, изглежда, имаше такава.

 

 

— Големият люк затворен — оповести командирът на торпедистите от поста си в предния ляв ъгъл на първи отсек. Съвсем нормално, най-старши от сержантския състав на подводницата беше морякът, отговарящ за потапянето. Всеки отвор в корпуса бе плътно затворен, като червените кръгчета на пулта за потапяне сега бяха заменени с червени хоризонтални тирета. — Пълна херметизация.

— Всички системи са проверени и са в изправност. Крен и диферент — нула. Готови сме за потапяне — съобщи вахтеният офицер.

— Добре, да я раздвижим. Потапяне! Дълбочина тридесет метра. — Клагет огледа сектора, като първо провери командните пултове, а сетне и хората си. „Тенеси“ не бе плавала под вода повече от година. Екипажът й също и той търсеше някакви признаци на нервност, докато вахтеният офицер даваше нужните заповеди за първото потапяне. Беше нормално, че някои от по-младите моряци клатеха глави, като си напомняха, че в крайна сметка са подводничари и би трябвало да са привикнали. Звучните въздишки бяха недвусмислени. „Тенеси“ плавно наклони носа си с пет градуса. През следващите минути щяха да проверят готовността и баланса на подводницата, както и дали всички бордови системи наистина работят, както ги уверяваха досегашните тестове и прегледи. Тази процедура изискваше половин час. Клагет спокойно можеше да я приключи по-бързо и следващия път определено щеше да го стори, ала сега бе моментът всички отново да се почувстват удобно.

— Господин Шоу, руля вляво, нов курс две-едно-нула.

— Тук рулевият, рул десет градуса наляво, нов курс две-едно-нула. — Той отговори, както подобаваше, и насочи подводницата по зададения курс.

— Пълен напред! — заповяда Клагет.

— Тъй вярно, пълен напред. — Сигналът за пълно ускорение щеше да качи скоростта на „Тенеси“ до двадесет и шест възла. Всъщност можеха да вдигнат още четири възла при допълнителен камбанен сигнал. Малцина знаеха факта, че някой е допуснал грешка с ракетоносните подводници клас „Охайо“. Конструирани за максимална скорост малко над двадесет и шест възла, началните изпитания при пълна мощност с първия плавателен съд от този клас постигнаха резултат от малко повече от двадесет и девет възла, а по-късните модели бяха още по-бързи, макар и незначително. „Е — помисли си с усмивка Клагет, — американските военноморски сили никога не са се интересували особено от бавни кораби. При тях има по-малка вероятност да се измъкват от опасностите.“

— Дотук добре — обърна се той към вахтения офицер.

Лейтенант Шоу кимна. Като поредния офицер, готвещ се да напусне флота, той беше определен за рулеви на подводницата и понеже бе служил при Дъч Клагет и преди, не възрази да се върне за още едно плаване.

— Скоростта нараства добре, капитане.

— Напоследък спестихме доста неутрони.

— Каква е задачата?

— Още не е сигурно, но проклет да съм, ако не сме на най-голямата ударна подводница, правена някога.

— Време е да спуснем сонара.

— Направете го тогава, господин Шоу.

След минута обемистият кърмови сонар на подводницата бе разгърнат отзад и следваше дирята на потапящата се подводница чрез връзката си с десния борд. Дори при тази висока скорост разположената в тънка линия сонарна група веднага затрупа с данни сонарните оператори пред първи отсек. Сега „Тенеси“ се движеше с максимална скорост към дълбочина от двеста и четиридесет метра. Увеличеното водно налягане изключваше възможността за образуване на частичен вакуум, произтичаща от сложния й пропулсивен комплекс. Ядреният й двигател с естествено циркулиране не издаваше никакъв шум при изпомпване. Елегантните й контури допринасяха за абсолютно безшумно плаване. Екипажът вътре носеше обувки с гумени подметки. Турбините бяха инсталирани върху платформи, свързани с корпуса чрез ресори, за да се изолират звуците от двигателите. Проектирани така, че да не издават съвсем никакъв шум, и наричани от всички, даже и от моряците на ударните подводници „черни дупки“, моделите от този клас наистина бяха най-тихото нещо, пускано от човека в морето. Прекалено големи, със скорост и маневреност, които изобщо не можеха да достигнат тези на по-малките ударни подводници, „Тенеси“ и нейните посестрими все още заемаха челно място в най-важната категория. Дори китовете мъчно можеха да ги чуят.

 

 

„Равнопоставен двубой“ — помисли си пак Роби Джексън. Ако бе невъзможно да го постигнат в такъв, тогава какво?

— Ами ако не можем да го разиграем като професионален боксов мач, тогава ще поиграем на карти — каза си той, седнал сам в кабинета си. Изненадано вдигна глава, после осъзна, че е чул собствените си думи. Не беше много професионално да се ядосва, но за момента контраадмирал Джексън си позволи да се отдаде на гнева. Врагът (вече използваше това определение) приемаше за дадено, че той и колегите му от оперативния отдел не могат да измислят ефикасен отговор на неговите действия. За тях всичко бе въпрос на разстояние, време и сила. Разстоянието се измерваше в хиляди километри. Времето се измерваше в месеци и години. Силата — в дивизии и флотове.

„Ами ако грешат?“ — запита се Джексън.

От Шемия до Токио имаше три хиляди и двеста километра. От „Елмендорф“ до Токио пък бяха само хиляда и шестстотин. Разстоянието обаче беше и време. За тях времето се равняваше на броя на месеците или годините, необходими да се построи наново флот, способен да извърши онова, което бе направено през 1944, ала това нямаше връзка с играта на карти и следователно беше неуместно. Силата представляваше всичко, което успееш да превозиш до набелязаните за удар места. Всичко останало бе изгубена енергия, нали?

Още по-важен беше начинът на възприемане. Противниците му приемаха, че факторите, които ги ограничават, важат и за останалите. Те поставяха свои условия за борбата и ако Америка приемеше да играе според тях, то тя щеше да загуби. Значи най-важната задача бе да състави свой сборник от правила. Така и щеше да направи. Ето откъде започна Джексън: чист бял лист без полета и картата на света върху стената, към която често поглеждаше.

 

 

Райън си помисли, че който и да е стоял на смяна тази нощ в ЦРУ, той е бил много интелигентен. Достатъчно интелигентен, за да знае, че получената в три сутринта информация може да почака до шест, а това свидетелстваше за рядка сред разузнавателното съсловие способност за преценка, на която беше признателен. Руснаците изпратили съобщението до вашингтонската резидентура, откъдето то било донесено на крака в ЦРУ. Чудеше се какво ли са си помислили униформените пазачи там, когато са пускали руските шпиони да влязат. Оттам докладът пристигнал с кола в Белия дом и когато Джак дойде на работа, куриерът го чакаше в преддверието.

„Източниците докладват за общо девет (9) ракети H-11 при Йошинобу. Има още една в монтажния завод, която използват като основа за инженерни тестове с цел структурни подобрения. Така остават десет (10) или единадесет (11) неотчетени ракети, по-вероятно десет, с все още неизвестно местонахождение. Хубава новина, Иван Еметович. Предполагам, че спътниковите ви специалисти са доста заети. Нашите също. Головко.“

— Да, Сергей Николаич, така е — прошепна Райън и разлисти втората папка, донесена от куриера. — Наистина са заети.

 

 

„Нищо не става“ — каза си Санчес.

Командващият тихоокеанските военновъздушни сили беше вицеадмирал и настроението му бе скапано точно колкото на всеки друг офицер във военноморската база в Пърл Харбър. Отговорен за всеки флотски самолет и всяка излетателна палуба на запад от Невада, неговата въздушна армада би трябвало да е решаваща за войната, започнала едва преди няколко дни, но той не само не можеше да нареди на двата си самолетоносача в Индийския океан онова, което му се щеше, а и виждаше пред себе си другите два самолетоносача, бездействащи един до друг в сухите докове. Много вероятно бе да останат тук с месеци, което снимачен екип на Си Ен Ен в момента правеше достояние на зрителите по целия свят.

— Е, какво има? — попита той гостите си.

— Планираме ли посещение на Западния Тих океан? — попита Санчес.

— Не и в скоро време.

— Мога да съм готов за отплаване за по-малко от десет дни — заяви командирът на „Джони Реб“.

— Това сигурно ли е? — запита остро командващият ВВС.

— Първи двигател е добре. Ако поправим четвърти, мога да вдигна двадесет и девет, може и тридесет възла. Възможно е и повече. При изпитанията на два от двигателите бяха прикачени рулите. Отстраним ли съпротивлението при тях, може да стигнем до тридесет и два.

— Продължавайте — рече адмиралът.

— Добре, първата мисия трябва да е елиминиране на самолетите им, нали? — поде Санчес. — За нея не са ми нужни изтребители „Хувър“ или „Интрудър“. „Джони Реб“ може да се справи с четири ескадрили „Томкет“ и още четири с „пластмасови птици“: авиокрилото на Робърт ще се заеме със заглушаването, плюс допълнителна група „Хъмър“. Досещате ли се накъде бия?

Командващият ВВС на флота кимна.

— Това се равнява на изтребителите им на островите. — Беше рисковано. Една излетателна палуба срещу две големи островни бази не бе съвсем… Островите обаче бяха доста раздалечени, нали? Онова, от което истински се страхуваше, бяха корабите и подводниците на Япония там. Може би става за начало.

— Трябват ни и няколко сухопътни подразделения — съгласи се Санчес. — Ще ни откаже ли някой, когато поискаме?

— Не и при нас — каза адмиралът, след като помисли малко.

 

 

Репортерката от Си Ен Ен направи първото си включване на живо от ръба на сухия док и показа двата задвижвани с ядрена енергия самолетоносача, които лежаха върху трупите и доста напомняха на бебета близнаци в долепени една до друга люлки. Райън реши, че някой от щаба на главнокомандващия войските в тихоокеанската зона сигурно си е платил скъпо, че я е пуснал, тъй като второто включване бе от много по-далеч. Самолетоносачите бяха от другата страна на пристанището, но все пак се виждаха ясно зад гърба й, докато тя разказваше почти същите неща плюс новината, която е научила от осведомени източници, че може да минат цели шест месеца, преди „Стенис“ и „Ентърпрайс“ да излязат отново в открито море.

„Направо страхотно!“ — промърмори Джак. Оценката й не беше по-лоша от тази на бюрото му, на чиято папка с червени букви пишеше „Строго секретно“. Дори вероятно бе по-добра, понеже източникът й сигурно беше корабостроител с истински опит в тази най-голяма работилница за корабни корпуси и двигателни установки. След нея се появи начетен коментатор (в случая пенсиониран адмирал, работещ в една вашингтонска организация за даване на съвети по важни проблеми), който заяви, че да си възвърнат Марианските острови в най-добрия случай ще е изключително трудно.

Проблемът при свободните медии беше, че те даваха информация на всички и през последните две десетилетия бяха станали толкова добър източник, че самите разузнавателни служби на страната му ги използваха за всякакъв вид справки. Обществеността от своя страна стана по-взискателна по отношение на новините и информационните мрежи откликнаха, като подобриха както ефикасността при събирането им, така и анализа им. Естествено, пресата имаше и своите слабости. При нещо наистина поверително те разчитаха твърде много на изтичания на информация и си спестяваха тичането, особено пък във Вашингтон, а за анализи често подбираха хора, чиито мотиви бяха не толкова фактите, колкото дневният им ред. Ала по отношение на неща, които могат да се видят, средствата за информация често вършеха по-добра работа от опитни разузнавачи на държавна издръжка.

Джак си помисли, че противникът също разчиташе на тях. Точно както той гледаше служебния си телевизор, така гледаха и хора по целия свят…

— Май си зает — обади се адмирал Джексън от вратата.

— Чакам така, че времето ми да минава възможно най-бързо. — Райън го покани да седне. — Си Ен Ен току-що съобщи за самолетоносачите.

— Чудесно.

— Чудесно ли?

— Можем да върнем „Стенис“ в океана след седем, най-много десет дни. Един стар приятел, Бъд Санчес, е командирът на авиогрупата им. Той подхвърли някои идеи, които ми харесват. На командващия тихоокеанските ВВС също.

— След седмица? Я чакай… — Поредният страничен ефект от телевизионните новини беше, че хората често вярват повече на тях, отколкото на официалната информация, макар че в случая секретният доклад съвпадаше с…

 

 

Три бяха все още в Кънектикът, а другите три бяха подложени на тестове в Невада. Всичко около тях бе нетрадиционно. Заводът например приличаше по-скоро на шивачница, отколкото на самолетно предприятие. Основният материал за корпусите пристигаше на топове, които се развиваха на една дълга, фина маса, където компютъризирани лазери изрязваха нужните форми. После те се обшиваха с пластове и се печаха в пещ, докато съставената от въглеводородни нишки материя не се превърнеше в сандвич, по-здрав от стомана, но далеч по-лек и за разлика от стоманата пропускащ електромагнитните вълни. Над този проект бяха работили близо двадесет години и първият прозаичен наръчник с изисквания прерасна в книга, дебела колкото многотомна енциклопедия. Като типична програма на Пентагона, тя продължи твърде дълго и им струва прекалено много, ала крайният продукт, дори да не си струваше съвсем да го чакаш, със сигурност си заслужаваше да го имаш, било то и за двадесет милиона долара бройката или както казваше екипажът, по десет милиона на седалка.

Когато служителите от „Сикорски“ пристигнаха в Кънектикът, завариха трите летателни апарата в открит хангар. Бордовите системи функционираха без грешка. С тях бяха летели пилотите изпитатели на компанията само колкото е необходимо, за да бъдат сигурни, че това чудо може да лети. Всички системи бяха проверени както трябва от бордовия тестващ компютър, който естествено тества и себе си. След зареждането им трите самолета бяха изтикани навън на рампата, откъдето веднага след мръкване отлетяха на север за военновъздушната база „Уестовър“, намираща се в Западен Масачузетс. Там щяха да ги натоварят на огромен транспортен „Галъкси“ от 327-а военна ескадрила, занимаваща се с пренасяне на припаси по въздуха, за да стигнат до едно място източно от Лас Вегас, което го нямаше на нито една карта, въпреки че съществуването му не беше кой знае каква тайна. В хангара в Кънектикът бяха вкарани три дървени макета в естествена големина, а откритата му страна се виждаше от жилищния район и от магистралата триста метра по-нагоре. Дори цяла седмица всички щяха да виждат хора, които работят по тях.

 

 

Даже човек да не знаеше още каква е мисията, изискванията си оставаха същите. „Тенеси“ намали скоростта до двадесет възла на осемстотин километра от сушата.

— Машинното отделение докладва, че се движим с две трети от мощността, сър.

— Много добре — рече капитан Клагет. — Руля двадесет градуса наляво, нов курс нула-три-нула. — Щурманът повтори заповедта, след което Клагет даде следващата си команда: — Подгответе подводницата за свръхтихо плаване.

Той вече познаваше физичните аспекти на това, което правеше, ала все пак се придвижи назад до масата с чертежите, за да провери отново цикъла на завъртане на подводницата. Командирът също трябваше да контролира всяко свое действие. Рязкото обръщане на курса имаше за цел проверка на шума, който сами издаваха. Ненужната апаратура в цялата подводница бе изключена и моряците, които не бяха на вахта, налягаха по койките в каютите си, когато тя започна да се завърта. Клагет усети, че екипажът вече влизаше в крачка.

На хиляда метра зад „Тенеси“, на края на свързания с нея кабел, се носеше кърмовата й сонарна група, самата тя дълга триста метра. След още минута подводницата приличаше на куче, гонещо огромната си опашка, която бе само на хиляда метра встрани от него. Все още се движеше е двадесет възла, докато операторите на сонари се ослушваха чрез системите си за шум от собствения им кораб. Клагет се отби в сонарното отделение, за да може лично да наблюдава мониторите. Процедурата беше един вид електронно кръвосмешение: най-добрите хидролокаторни системи, правени някога, се опитваха да засекат най-тихата подводница, създавана някога.

— Ето ни, сър. — Главният сонарен оператор отбеляза мястото на екрана си с пастелен молив.

Капитанът се опита да не изглежда разочарован. Все пак „Тенеси“ плаваше е двадесет възла и сонарната група беше едва на хиляда метра през няколкото секунди, нужни за теста.

— Никой не е напълно невидим, сър — изтъкна лейтенант Шоу.

— Върнете ни на основния курс. Ще опитаме пак с петнадесет възла. — После се обърна към шефа на хидроакустиците: — Сложете опитен човек на записващата апаратура. Хайде, да открием какво дрънчи отзад. — Десет минути по-късно „Тенеси“ започна нова проверка на издавания от самата нея шум.

 

 

— Ще се съсредоточим само върху властта, Джак. Според мен времето работи за тях, не за нас. — Не че на адмирал Джексън това му харесваше. Изглежда, нямаше друг начин и тази война щеше да следва мотото: бъди какъвто си и наложи своите правила.

— Може и да си прав за политическата страна. Те искат да проведат изборите скоро и изглеждат ужасно самоуверени…

— Не си ли чул? Те прехвърлят цивилни на островите под пълна пара. Защо го правят ли? Смятам, че всички те моментално ще станат местни жители и до един ще гласуват с „ja“^[1] за този Anschluss^[2]. Нашите приятели е телефона виждат летището: Полетите дотам пооредяха, обаче погледни цифрите. На острова вероятно има петнадесет хиляди войници. Всичките могат да гласуват. Прибави японските туристи, които вече са там, и тези, които долетяха сега, и това ти стига, момче.

Съветникът по националната сигурност трепна.

— Съвсем просто, нали?

— Спомням си времето, когато прокараха декрета за правото на глас. Смяташе се за голяма работа в Мисисипи, когато бях дете. Не си ли възхитен от начина, по който хората могат да използват закона в своя полза?

— Тази война определено е цивилизована, нали? — „Никой не е твърдял, че са глупави“ — каза си Джак. Резултатите от изборите щяха да са фалшиви, но на практика те трябваше само да размътят водата. Използването на сила изискваше ясни мотиви. Значи преговорите бяха част от тактиката на отлагане. Противниковата страна продължаваше да определя правилата на играта. Америка още нямаше стратегия за действие.

— Именно това трябва да променим.

— Как?

Джексън му подаде една папка.

— Ето от каква информация се нуждая.

 

 

„Муцу“ разполагаше със сателитни връзки, които включваха и телевизия, сигнала за която можеше да получава от флотската централа в Йокохама чрез спътник. „Красива гледка наистина“ — помисли си адмирал Сато. Колко мило от страна на Си Ен Ен, че му я предоставяше. „Ентърпрайс“ имаше три разрушени винта, четвъртият пък бе видимо повреден. Два от двигателите на „Джон Стенис“ вече бяха махнати, третият очевидно не можеше да се поправи, а четвъртият за съжаление изглеждаше непокътнат. Онова, което не се виждаше, бяха вътрешните повреди. Докато той гледаше, едно от огромните манганово-бронзови витла беше извадено от втория кораб, след което се приближи друг кран, вероятно за да измъкне част от външния двигател на десния борд, както предположи инженерният техник на разрушителя.

— Пет месеца — каза той гласно, а после чу преценката на репортерката, която за щастие цитираше мнението на някакъв неназован работник от корабостроителницата, че ще бъдат шест.

— Така мислят и в щаба.

— Не могат да ни победят с разрушители и кръстосвачи — изтъкна командирът на „Муцу“. — Но дали ще изтеглят двата си самолетоносача от Индийския океан?

— Не и ако нашите приятели продължат да ги притискат. Освен това — продължи Сато по-тихо — два самолетоносача не са достатъчни срещу стоте изтребителя на Гуам и Сайпан, които може да станат повече, ако поискам, както вероятно ще направя. На практика вече имаме политически конфликт.

— Ами подводниците им? — запита доста изнервено командирът на разрушителя.

 

 

— И защо да не можем? — настоя Джоунс.

— Свърши се с неограниченото воюване — отговори му командващият тихоокеанските подводници.

— Преди се получи.

— Тогава нямаха ядрени оръжия — възрази капитан Чембърс.

— А! — „До това опира всичко“ — призна Джоунс пред себе си. — Имаме ли вече план?

— Засега да ги държим на разстояние от нас — рече Манкузо. Не беше точно онзи вид мисия, която би предизвикала трепет у Честър Нимиц, ала трябваше да започнат отнякъде. — Какво имаш да ми казваш?

— Засякох на два пъти подводници, които се подадоха за въздух на изток от островите. Нищо достатъчно сериозно, за да започнем преследване, но така или иначе не вярвам, че ще изпратим там патрулни самолети. Военните от сонарната наблюдателна система обаче работят под пълна пара. Нищо няма да се мушне незабелязано покрай нас. — Той замълча. — Още нещо. Мярнах веднъж — „мярнах“ бе по-несигурно от „засякох“ — някого близо до крайбрежието на Орегон.

— „Тенеси“ — поясни Чембърс. — Дъч Клагет е на нея. Трябва да е тук в два нула нула, петък сутринта.

— Мамка му, да засечеш клас „Охайо“! — впечатли се от себе си Джоунс. — Колко още имаме?

— Четири, като последната отплава от кея си след около час. — Манкузо посочи към морската карта на стената. — Наредих на всичките да преминат над тази сонарна група, за да проверим какъв шум вдигат. Знаех, че ще душиш наоколо. Не си вири толкова носа. Те правят скоростен преход към Пърл Харбър.

Джоунс кимна и се обърна.

— Хубав ход, капитане.

— Още не сме загубили всичко, доктор Джоунс.

 

 

— Дяволите да ви вземат, щурман! — изруга капитан Клагет.

— Вината е моя, сър. Няма съмнение. — Той прие упрека като мъж. Беше кутия с инструменти. Откриха я затисната между една тръба и корпуса, където незначителните вибрации на прикачената с ресори платформа бяха раздрънкали гаечните ключове вътре достатъчно, че кърмовият сонар на подводницата да улови шума. — Не е наша, сигурно някой от корабостроителницата я е оставил.

Там бяха още трима главни старшини, за да споделят срама му. Можеше да се случи на всеки. Те знаеха и какво ще последва. Капитанът дълбоко си пое дъх, преди да продължи. Добре изиграният гняв бе задължителен, дори пред старшия му персонал.

— Да се прегледа всеки сантиметър от корпуса, от челната херметическа преграда до кърмовия двигател. Всяка разхлабена гайка, всеки болт, всяка отвертка. Ако се търкалят долу, вдигнете ги. Ако са разхлабени, затегнете ги. Няма да спирате, докато не свършите. Искам тази подводница да се движи толкова тихо, че да чувам мръсните вицове за мен, които ви минават през ума.

— Ще бъде направено, сър — обеща навигаторът. „Тогава можем да свикнем и да не спим“ — не добави той, като със сигурност знаеше…

— Точно така, щурман, никакъв сън, докато пред тази подводница една гробница не започне да изглежда шумна. — Като размисли, Клагет реши, че можеше да избере по-добра метафора. Той се върна в носовата част, като си напомни да благодари на главния сонарен оператор, че изолираха източника на шума. Бе по-добре, че го откриха в първия ден, но нямаше как да не вдигне врява. Правилата бяха такива. Едва си наложи да не се усмихне. В крайна сметка командирът би трябвало да е суров кучи син… тоест, когато откриеше нещо нередно, пък и след няколко минути старшините щяха да разкажат за гнева му на другите и да стигнат до същото заключение.

Докато минаваше през реакторните помещения, той забеляза, че нещата вече са се променили. Подобно на лекари в операционна, хората на вахта седяха или стояха според това, което налагаха задълженията им, предимно гледаха и нахвърляха кратки записки на нужните места. Бяха в открито море по-малко от ден, а вече копия от надписа „Мислете тихо“ бяха залепени от двете страни на всеки херметически затварящ се люк. Малкото моряци, които срещна в коридорите, му направиха път — в повечето случаи с кратко и гордо кимване. „Да, сър, ние също сме професионалисти.“ Двама мъже тичаха за форма в ракетния отсек, представляващ дълго и вече безполезно помещение, и капитанът им направи път, както изискваше професионалният етикет, при което пак едва не се усмихна.

— Кутия за инструменти, нали? — попита помощник-командирът, когато Клагет влезе отново в първи отсек. — Същото ми се случи на „Хемптън“ след първия ни ремонт.

— Да. — Той кимна. — При застъпването на следващата вахта ще направим пълна обиколка.

— Можеше и да е по-лошо, сър. След като излязъл от основен ремонт, един познат трябваше да се върне в сухия док. Намерили цяла сгъваема стълба в предния резервоар за баласт. — Такива истории караха подводничарите да потръпват.

— Кутия с инструменти ли, сър? — попита главният сонарен оператор.

Сега вече можеше да се усмихне. Клагет се облегна на рамката на вратата и като кимна, измъкна петдоларова банкнота.

— Право в десетката, старшина.

— Чак пък толкова. — Въпреки това главният старшина прибра петачката в джоба си. На „Тенеси“, както на много други подводници, дръжката на всеки гаечен ключ на борда бе залята с течен винил, което спомагаше за малко по-добро захващане, особено от потна ръка, и същевременно силно намаляваше риска от дрънчене. — Басирам се, че е бил някой кретен от корабостроителницата — добави той и му намигна.

— Плащам само веднъж — изтъкна Клагет. — Нови контакти?

— Едномоторен, бавен дизелов кораб. Курс три-четири едно, далеч от нас. Контактът е в конвергентна зона, кодово име „Сиера“-30. В момента проследяват траекторията, сър. — Той направи кратка пауза и настроението му се промени. — Капитане?

— Какво има, старшина?

— Това за „Ашвил“ и „Шарлот“… вярно ли е?

— Така ми казаха. — Капитан Клагет кимна за пореден път.

— Ще изравним резултата, сър.

 

 

Роджър Дърлинг взе листа. Беше написан на ръка — нещо, което президентът рядко виждаше.

— Това е доста оскъдно, адмирале.

— Господин президент, вие няма да позволите систематична атака срещу страната им, нали? — запита го Джексън.

— Не, не искам да се стига чак дотам — поклати глава Дърлинг. — Задачата е да си върнем Марианските острови и да им попречим да осъществят втората част от плана си.

Роби си пое дълбоко въздух. Точно за този момент се подготвяше.

— Има и трета част.

Двамата мъже пред него замръзнаха на място.

— Какво каза, Роб? — попита след миг Райън.

— Току-що го разбрахме, Джак. Сещаш ли се за командващия индийската специална бойна групировка, Чандраската? Преди известно време той мина през школата в Нюпорт. Познай кой е бил в същия курс. — Той замълча. — Един японски адмирал на име Сато.

Райън затвори очи. Защо никой не бе открил това по-рано?

— Значи имаме три страни с имперски амбиции…

— Така ми се струва, Джак. Помниш ли Великия източно-азиатски съюз за общо благополучие? Хубавите идеи постоянно се връщат. Трябва да спрем това из основи — заяви той убедително. — Двадесет и няколко години подготвях хората за война, която никой не искаше: тази с руснаците. Предпочитам да насоча усилията си за запазване на мира. Което означава, че трябва да ги спрем веднага.

— Това ще подейства ли? — поинтересува се президентът.

— Няма гаранция, сър. Джак казва, че операцията има дипломатически и политически спънки. Не е като с Ирак. Международната подкрепа, на която се радваме, е само от европейците, а и тя рано или късно ще се изпари.

— Джак? — поиска мнението му Дърлинг.

— Ако ще правим нещо, вероятно това е правилният начин.

— Рискован е.

— Така е, сър, наистина е рискован — съгласи се Роби Джексън. — Ако смятате, че дипломацията ще свърши работа и ще си върнем Марианските острови, хубаво. Нямам особено желание да убивам когото и да е. Ако обаче бях на тяхно място, не бих върнал тези острови. Те са им нужни за втората фаза и ако се стигне до нея, даже руснаците да не използват ядрения си потенциал…

„Гигантска крачка назад“ — помисли си Райън. Нещо като нов съюз, който можеше да се разпростре от Северния полюс до Австралия. Три държави с ядрен капацитет, огромна база от ресурси, мощни икономики и политическа решимост да използват насилствени методи, за да постигнат целите си. Връщане към деветнадесети век, като действието се разиграваше на много по-голяма сцена. Икономическа надпревара, подплатена със сила: класическата формула за нескончаема война.

— Джак? — повтори президентът.

Райън бавно кимна.

— Мисля, че се налага. Можете да се спрете на която си искате причина. Всичките водят до същия резултат.

— Съгласен съм.