Том Кланси
Дълг на честта (30)

28.
ПРЕДАВАНИЯ

Американският самолет 747–400 кацна на московското летище „Шереметиево“ с тридесет минути по-рано. Западният атлантически вятър все още духаше силно. Първи слезе един дипломатически куриер, подпомогнат от стюарда. Той размаха дипломатическия си паспорт в края на пистата, където някакъв митничар го насочи към служител от американското посолство, който пък се ръкува с него и го поведе през откритото пространство.

— Елате с мен. Дори ще имаме ескорт в града. — Мъжът се усмихна на безумното събитие.

— Не ви познавам — рече куриерът мнително и забави крачка. По принцип персоната му и дипломатическата поща бяха неприкосновени, ала това пътуване бе необичайно във всяко отношение и любопитството му се изостри до краен предел.

— В чантата ви има сгъваем компютър. Омотан е с жълта лента. Не носите нищо друго — каза шефът на московския клон на ЦРУ. Куриерът не го познаваше именно заради поста му. — Кодовото название на мисията ви е СЪКРУШИТЕЛНА СИЛА.

— Това е достатъчно. — Дипломатът кимна, докато прекосяваха пистата на терминала. Чакаше ги кола на посолството — лимузина „Линкълн“, която, изглежда, беше личният автомобил на посланика. После дойде пилотна кола, която с излизането от района на летището сложи един „буркан“, за да се придвижат по-бързо до централната част. Общо взето, на куриера му се стори, че правят грешка. По-добре да бяха използвали руска кола за целта. Оттук възникваха два по-големи въпроса. Защо, по дяволите, го измъкнаха от дома му без никакво предупреждение и му възложиха да пренесе един скапан портативен компютър до Москва? Ако всичко бе чак толкова тайно, защо руснаците бяха в играта? И накрая, ако наистина беше адски важно, защо да чакат редовен полет? Като дългогодишен служител на Държавния департамент той знаеше, че е глупаво да оспорваш логиката на правителствените операции. Само дето си падаше малко идеалист.

Остатъкът от пътуването мина съвсем нормално и стигнаха направо в посолството, разположено в западната централна зона на Москва, край реката. След като влязоха в сградата, двамата мъже отидоха до свързочния център, където куриерът отвори чантата, предаде съдържанието й и се оттегли да си вземе душ и да си легне. Сигурен бе, че въпросите му никога няма да получат отговор.

Задачата беше довършена от руснаците със забележителна скорост. Телефонната линия до „Интерфакс“ водеше на свой ред до централата на руските разузнавателни служби, откъдето чрез военен оптичен кабел се стигаше чак до Владивосток, а оттам друга подобна линия, поставена от телефонно-телеграфната компания „Нипон“, отвеждаше до японския остров Хоншу. Сгъваемият компютър имаше вграден модем, който прикачиха към новопоставената линия и го включиха. Сетне, както обикновено, дойде моментът да се чака, макар че всичко друго бе извършено възможно най-бързо.

 

 

Когато Райън се прибра у дома си на „Перегрийн клиф“, часовникът показваше един и тридесет. Той се беше освободил от шофьора, зачислен му от неспециализираните служби, и вместо него го докара специален агент Робъртън. Той посочи на тайния агент една от стаите за гости и сетне се отправи към спалнята си. Не се изненада, че Кати бе още будна.

— Джак, какво става?

— Утре не си ли на работа? — приложи той първия си хитър номер. Прибирането вкъщи донякъде беше грешка, макар и необходима. Най-много се нуждаеше от нови дрехи. Кризата бе достатъчно тежка. За висшите правителствени служители беше по-лошо да изглеждат оръфани и изтощени, а и пресата със сигурност щеше да се хване за това. Най-лошото: виждаше се от пръв поглед. Средностатистическият американец, гледащ репортажа по телевизията, щеше да забележи, а неспокойните командири водеха до неспокойна войска — урок, който Райън помнеше от началния курс за командири в Куантико. Така че се налагаше да прекара в колата два часа, които би оползотворил по-добре на канапето в кабинета си.

Кати разтърка очи в тъмното.

— Нямам нищо сутринта. Трябва да изнеса лекция утре следобед пред някакви чуждестранни посетители за начина, по който новата лазерна система действа.

— Откъде са?

— Япония и Тайван. Даваме лицензи за измервателната система, която разработихме, и… Какво има? — попита тя, когато съпругът й рязко извърна глава.

„Това си е чиста параноя — каза си Райън. — Просто едно тъпо съвпадение, нищо повече. Не може да е нищо друго.“ Той обаче излезе от стаята, без да продума. Когато влезе в гостната, Робъртън се събличаше, а кобурът с пистолета му висеше на таблата на леглото. Обяснението отне броени секунди, след което агентът вдигна телефона и се обади в оперативния отдел на тайните служби, намиращ се на две преки от Белия дом. Райън дори не знаеше, че жена му има кодово име.

— ХИРУРГ — „Е, доста очевиден код“ — помисли си Джак — се нуждае от приятел за утре… в „Джон Хопкинс“… О, да, тя ще свърши работа. Дочуване. — Робъртън затвори. — Ще пратят добър агент, Андреа Прайс. Неомъжена, стройна, коса кафява. Наскоро постъпи в отдела, има осем години стаж на улицата.

Работих с баща й, когато бях новак. Благодаря, че ми се доверихте.

— До шест и половина, Пол.

— Добре. — Той легна направо, като имаше вид на човек, способен да заспи, когато поиска.

„Полезен талант“ — помисли си Райън.

— Това пък за какво беше? — попита настойчиво Каролайн Райън, щом съпругът й се върна в спалнята.

Джак седна на леглото и започна да обяснява:

— Кати, ъъ, утре в болницата ще имаш компания. Казва се Андреа Прайс. От тайните служби е и ще те следва навсякъде.

— Защо?

— Кати, сега имаме доста проблеми. Японците атакуваха американския флот и окупираха два острова. Не, не можеш да…

— Какво са направили?

— Не можеш да го споделиш с никого — продължи мъжът й. — Разбираш ли ме? Не можеш да кажеш на никого, но тъй като утре ще се срещаш с японци и като се има предвид постът ми, тайните служби искат да има някой при теб, просто да бъдем абсолютно сигурни, че всичко е наред. — Нещата нямаше да се изчерпят с това. Тайните служби имаха ограничен персонал и изобщо не се стесняваха да поискат съдействие от местните полицейски части. Балтиморската полиция, която поддържаше засилено присъствие в „Джон Хопкинс“ през цялото време (болничният комплекс не се намираше в най-хубавия район), вероятно щеше да отдели един детектив, който да подпомогне госпожица Прайс.

— Джак, в опасност ли сме? — запита Кати и си спомни далечното време на позабравен ужас, когато беше бременна с малкия Джак и Ирландската републиканска армия нахлу в дома им. Припомни си огромното задоволство и срама от него, когато и последният й член бе екзекутиран заради множество убийства, с което, както си мислеше тогава, свърши най-лошият и най-кошмарен период от живота й.

Колкото до Джак, той осъзна, че това е просто поредното нещо, което не са дообмислили. Ако Америка беше във война, В качеството си на президентски съветник по националната сигурност той се превръщаше в ценна мишена. Съпругата му също, както и трите му деца. Нелогично ли? А какво логично имаше във войната?

— Не мисля — отвърна той след моментен размисъл, — обаче можем да поискаме… хм, можем да приемем няколко допълнителни гости вкъщи. Не зная. Ще трябва да попитам.

— Каза, че са нападнали флота ни?

— Да, мила, но не можеш да…

— Това означава война, нали?

— Не зная, скъпа. — Беше толкова изтощен, че заспа тридесет секунди след като докосна възглавницата, а последната му свързана мисъл бе, че знае много малко от нещата, които трябваше да знае, за да отговори на въпросите на жена си и съответно на своите.

 

 

В долния край на Манхатън никой не спеше или поне никой, когото останалите да смятат за важен. На не един и двама уморени финансови чиновници им хрумна, че сега те наистина заслужаваха заплатите си, ала истината беше, че постигаха много малко. Като горди служители те всички оглеждаха търговските зали, препълнени с компютри, чиято обща стойност знаеха единствено в счетоводния отдел и ползата от които сега бе приблизително нулева. Европейските пазари скоро щяха да отворят. „И какво ще направят?“ — питаха се всички. Тук редовно работеше нощна смяна, която имаше за задача да търгува с европейски ценни книжа, да следи европазара на долара, стоковата борса, металите и всичката икономическа дейност, извършвана в източната, а също и в западната половина на Атлантика. В повечето дни тя приличаше на пролога на книга, предвестник на истинското действие — интересна, но като цяло не съдбоносна, освен може би просто за вкус, понеже самата същина се решаваше тук, в Ню Йорк.

Днес обаче всичко това не важеше. Нямаше как да се отгатне какво щеше да се случи в този ден. Днес Европа бе единственият играч и всички правила бяха пометени. Хората, които стояха пред компютрите в тази част от дежурството, често се възприемаха като отбор от онези, идващи в осем сутринта, което беше невярно и несправедливо, ала във всяка общност трябваше да има вътрешна конкуренция. Този път, когато те се появиха в този безбожен час, хората, за които това бе ежедневие, забелязаха присъствието на високопоставените служители и изпитаха смесица от смущение и въодушевление. Ето че имаха възможност да покажат дарбата си. Имаха също възможност и да се издънят, и то на живо.

Всичко започна точно в четири сутринта, източно поясно време.

— Съкровищни билети. — Думите се чуха едновременно от двадесет търговски къщи, когато европейските банки, все още разполагащи с огромни количества американски съкровищни бонове, като предпазна мярка срещу мизерстващите европейски икономики и техните валути, изведнъж решиха, че е несигурно да ги задържат. На някои им се струваше странно, че новината се разпространи твърде бавно, за да стигне до европейските им събратя в петък, но всъщност винаги беше така и според всички в Ню Йорк първоначалните ходове бяха доста предпазливи. Скоро стана ясно защо. Имаше голямо предлагане, обаче офертите не бяха много. Хората се опитваха да продадат съкровищни билети, ала липсваше ентусиазъм за купуването им. В резултат на това цените паднаха толкова бързо, колкото доверието на Европа в долара.

— Това си е обир, вече се понижиха с три тридесет и втори. Какво можем да направим? — Този въпрос също възникна на не едно място и навсякъде отговорът бе един и същ: „Нищо.“ Дума, произнесена от всички с възмущение. Следваше я обикновено вариация на тема „шибани европейци“ в зависимост от лингвистичните особености на въпросните големи началници. И така, явлението отново започна: обезценяване на долара. И най-голямото оръжие на Америка за отвръщане на удара беше извън строя заради една компютърна програма, на която всички вярваха. Надписите „Пушенето забранено“ в някои от търговските зали бяха пренебрегнати. Нямаше защо да се притесняват от попадането на пепел в апаратурата, нали? На практика не можеха да използват проклетите компютри за нищо днес. Един служител изсумтя в ухото на свой колега, че денят е подходящ за ремонтиране на системите. За щастие не всички смятаха така.

 

 

— Добре, значи оттук е започнало? — попита Джордж Уинстън.

Марк Грант прокара пръст надолу по монитора.

— Китайската национална банка, Националната, банка на Хонконг, банка „Империал Катай“. Те са ги изкупили преди около четири месеца, за да се предпазят от йената, и, изглежда, са имали голям успех. И така, в петък те ги изхвърлят, за да получат пари в брой, и купуват цял камион японски съкровищни бонове. След развитието тук май са спечелили двадесет и два процента от стойността на цялата сделка.

Уинстън виждаше, че те са били първите и като водачи в тенденцията са направили големи пари. Ударът беше от такъв мащаб, че щяха да го последват много повече от няколко разточителни вечери в Хонконг — съвсем подходящ за разглезване град.

— Невинно ли ти изглежда? — обърна се той към Грант със сподавена прозявка.

Запитаният вдигна рамене. Той бе уморен, но завръщането на шефа им зареждаше всички с нова енергия.

— Невинно, друг път! Ходът е гениален. Сигурно са усетили, че нещо се задава, или просто са извадили късмет.

„Късмет — помисли си Уинстън. — Винаги го имаше.“ Късметът беше реалност — факт, който всеки старши дилър би признал на няколко питиета, обикновено две-три, колкото да бъдат прескочени обичайните глупости за „голямата дарба“. Понякога просто усещаш, че е правилно, правиш го, и толкова. Ако си късметлия, минава, а ако не, си оставяш вратичка.

— Продължавай — нареди му той.

— Ами после други банки започнаха да правят същото.

„Колумб груп“ разполагаше с едни от най-усъвърщенстваните компютърни системи на Уолстрийт, способни да проследят всяка отделна емисия или поредица от емисии във времето, а Грант бе чиста проба компютърен ас. Сега наблюдаваха разпродажбата на още съкровищни бонове от други азиатски банки. Интересно, японските банки се бяха възползвали по-бавно от случая, отколкото той очакваше. Не беше позор да изостанеш малко от Хонконг. Китайците ги биваше в тази област, особено онези, обучени от британците, които до голяма степен бяха изобретили модерното банково дело и все още бяха много ловки в бранша. „Японците обаче са по-бързи от тайландците — помисли си Уинстън — или поне би трябвало да са…“

Пак проговори инстинкът, вътрешното чувство на един човек, знаещ как да действа на Уолстрийт:

— Провери японските съкровищни бонове, Марк.

Грант въведе командата и бързият възход на стойността на йената стана очевиден дотолкова, че всъщност едва ли имаше нужда да го проследяват чрез компютър.

— Това ли искаш?

Уинстън се надвеси над екрана.

— Покажи ми какво прави Китайската национална банка, след като обръща всичко в пари.

— Ами разпродават всичко на европейския пазар за долари и купуват йени. Така де, ходът е очевиден…

— Виж обаче от кого са купили йените — предложи му Уинстън.

— И колко са платили за тях… — Грант извърна глава и погледна шефа си.

— Знаеш ли защо винаги бях честен, Марк? Знаеш ли защо никога не си губех времето, абсолютно никога, нито веднъж, даже когато се бях подсигурил в банката? — Имаше не само една причина, разбира се, но защо да смесва нещата? Той натисна с пръст монитора и направо остави отпечатък на стъклото. За малко да се разсмее от символизма. — Ето защо.

— Това не означава абсолютно нищо. Японците са знаели, че могат да покачат донякъде стойността и…

Уинстън виждаше, че Грант още не загряваше напълно. Трябваше да го чуе на разбираем за него език.

— Открий тенденцията, Марк. Виж каква е тенденцията там. — „Да, негоднико — каза си той, като се запъти към тоалетната. — Тенденцията ми е приятелка.“ Сетне му хрумна нещо друго:

„Ще се ебаваш с моя финансов пазар, а?“

Това не му донесе голяма утеха. Джордж осъзна, че е дал компанията си в лапите на хищник и че щетите са нанесени умело и не на шега. Вложителите му се бяха доверили и той предаде това доверие. Докато си миеше ръцете, Уинстън се погледна в огледалото над мивката и видя очите на човек, напуснал поста си и изоставил хората си.

„Но сега се върна, за бога, и те чака цяла камара работа!“

 

 

„Пасадена“ най-сетне отплава. Според Джоунс — най-вече от неудобство. Той чу телефонния разговор на Барт Манкузо с главнокомандващия войските в Тихия океан, в който първият обясни, че подводницата е оборудвана с оръжия и така претъпкана с храна, че коридорите й са изцяло покрити с кутии консервирани продукти, достатъчни за шестдесет, че и повече дни в открито море. Джоунс си помисли, че това напомня за не дотам доброто старо време, и си припомни дългите плавания. И така, американският боен плавателен съд от военноморските сили „Пасадена“ сега бе в открито море и се насочваше на запад с двадесетина възла с помощта на безшумно, а не скоростно витло. Иначе някой би могъл да я засече. Подводницата току-що мина на петнадесет морски мили от платформа на сонарната наблюдателна система, една от новите, които можеха да уловят зародишния пулс на неродено китче. „Пасадена“ все още нямаше инструкции, ала щеше да е на разположение, ако или когато се получеха такива, като екипажът й правеше постоянни учения, превиваше гръб и усвояваше онова морско чувство, което идва, щом имаш нужда от него. И това беше нещо.

Част от него отчаяно копнееше да е там, но тази негова страна вече принадлежеше на миналото.

— Нищо не виждам, сър.

Джоунс премига и пак погледна принтерната страница, избрана от него.

— Ами трябва да търсиш други неща — рече той. Сега единствено морски пехотинец с пистолет можеше да го изкара от клона на наблюдателната сонарна система. Недвусмислено го обясни на адмирал Манкузо, който на свой ред изясни този факт на другите. Имаше кратки обсъждания дали да не уредят на Джоунс специална заповед за произвеждане в по-висок чин, може би капитан III ранг, обаче Рон сам сложи край на идеята. Той напусна флота като главен оператор на сонар, а по-добра длъжност никога не бе искал. Освен това главните старшини, които в действителност ръководеха мястото и вече го бяха приели като един от тях, нямаше да погледнат с добро око на повишението.

Океанографският помощник главен специалист Майк Бумър беше прикачен към Рон като негов партньор. Доктор Джоунс си помисли, че хлапето има данни на добър ученик, макар да беше напуснал патрулните самолети поради хронична въздушна болест.

— Всички тези момчета използват системите „Преъри-Маскър“, когато се изкачват за въздух. Нали помниш, звукът е като от дъжд по морската повърхност. Дъждът на повърхността се вижда на линията за хиляда херца. И така, търсим дъжд — той плъзна една метеорологична снимка по масата, — когато не е валяло. После се вглеждаме за засечени шестдесетхерцови сигнали, малки, къси и кратки, на които иначе можеш да не обърнеш внимание, а сега случайно се покриват с валежите. Те използват шестдесетхерцови генератори и двигатели, нали? Сетне поглеждаме за смущения, просто някакви точици, приличащи на външни шумове, които също съвпадат с мястото на дъжда. Като тези. — Отбеляза ги с червено на листа, а после погледна към командващия станцията лейтенант, който се надвесваше от другата страна на масата като някой любопитен бог.

— Чувал съм истории за вас, когато работех на язовира Нек. Мислех, че са моряшки разкази.

— Имаш ли цигара? — попита единственият цивилен в залата. Забраняващите пушенето надписи бяха изчезнали, а пепелниците бяха извадени. Сонарната наблюдателна система участваше във война, а останалата част от тихоокеанския флот може би скоро щеше да навакса. „Господи, пак съм у дома“ — каза си Джоунс. — Е, нали знаеш разликата между моряшки разказ и приказка?

— Каква е тя, сър? — поинтересува се Бумър.

— Приказките започват с „Имало едно време“ — отвърна Джоунс усмихнат и отбеляза още един сигнал в шестдесетхерцовия диапазон.

— А моряшките разкази започват с „Няма майтап“ — довърши шегата лейтенантът. Само дето този негодник наистина беше толкова способен. — Струва ми се, че разполагате с достатъчно данни, за да направите графиката, доктор Джоунс.

— Аз пък смятам, че сме засекли подводница SSK, лейтенанте.

— Жалко, че не можем да започнем преследване.

Рон бавно кимна.

— Да, аз също съжалявам, но вече знаем, че можем да ги засичаме. При все това на самолетите Р-3 ще им се разгони фамилията, докато определят координатите им. Факт е, че подводниците си ги бива. — Не биваше да се увличат прекалено. Сонарната наблюдателна система даваше само ориентировъчни курсове. Ако повече от една хидрофонна група уловеше един и същи източник на звуци, можеш бързо да разделиш курсовете на триъгълници, сочещи местонахожденията, ала тези местонахождения представляваха окръжности, не точки, а диаметърът им бе над тридесет километра. Чисто и просто физика, която не им беше нито приятел, нито враг. Звуците, изминаващи най-лесно дългите разстояния, бяха в нискочестотния диапазон, а при всякакъв вид вълни единствено по-високите честоти предлагаха най-добър анализ.

— Знаем и какво да търсим следващия път, когато противникът си подаде шнорхеловата тръба. Както и да е, можете да се обадите в оперативния отдел и да им кажете, че в близост до самолетоносачите няма нищо. Тук, тук и тук има кораби. — Той ги нанесе на хартията. — Те също се носят на запад с прилична скорост и фактически не го прикриват. Всички курсове, насочени към някакви цели, се променят. Цялостно оттегляне. Не искат повече неприятности.

— Това може би е хубаво.

Джоунс смачка цигарата.

— Да, лейтенанте, може би, в случай че лайнарите с адмиралски флагове се организират.

 

 

Странното бе, че нещата всъщност се уталожиха. Сутрешният телевизионен репортаж за краха на Уолстрийт притежаваше хирургическа прецизност, а анализът според Кларк беше изчерпателен и вероятно по-добър от онзи, получаван от американците в родината им, с едновременен коментар на всичките тези професори по икономика, както и на висш банкер за колорит. Може би след изказаните мнения в уводните статии Америка щяла да преосмисли позицията си относно Япония. Не било ли ясно, че двете страни истински се нуждаят една от друга, особено пък сега, и че една силна Япония щяла да задоволи американските интереси, както и местните? Помирителният тон на премиера Гото беше цитиран, макар и не пред камера, в стил, който бе категорично нетипичен за него и поради тази причина широко отразен в медиите.

— Направо „Зоната на здрача“ — подхвърли Чавес в затишието, като наруши правилото да говорят един език, защото просто му се наложи. „Какво пък — помисли си той, — сега операцията ни се контролираше от руснаците.“ Какво значение имаха вече правилата?

— Руский — рече търпеливо началникът му.

— Да, товарищ — промърмори той в отговор. — Имаш ли представа какво става? Има ли война или не?

— Правилата определено са странни — каза Кларк и осъзна, че говори на английски. „И мен ме прихваща.“

Имаше и други гайджин навън на улицата, повечето от тях очевидно американци, и погледите, с които ги удостояваха, отново изразяваха обичайното подозрение и любопитство, като нивото на враждебност беше поспаднало в сравнение с миналата седмица.

— И така, какво ще правим?

— Ще опитаме с номера на „Интерфакс“, който нашият приятел ни даде. — Докладът на Кларк бе вече напечатан. Той беше единственото, което бе сигурен, че може да прави, като се изключи поддържането на контакти и слухтенето за информация. „Във Вашингтон със сигурност знаят нещата, които имам да им кажа“ — помисли си той, докато се връщаха в хотела. Пиколото им се усмихна и се поклони, този път малко по-любезно, след което те се отправиха към асансьора. След две минути вече бяха в стаята, където Кларк извади сгъваемия компютър от куфарчето му, пъхна кабела за телефона отзад и го включи. Още минута, и вграденият модем набра номера, който му дадоха по време на закуската, като според него сигналът минаваше по линия през Японско море до Сибир, а оттам до Москва. Той чу електронните трели на звънящ телефон и зачака връзка.

 

 

Шефът на централата приключи с подмазването, свързано с присъствието на руски разузнавач в свързочния отдел на посолството, ала още не беше стигнал до ексцентричната част. Звукът на компютъра го стресна.

— Много хитра технология — отбеляза посетителят.

— Стараем се.

Всеки, на когото му се е налагало да използва модем, би разпознал звука му: плющенето на течаща вода или пък стърженето на четка за лакиране по пода. Всъщност се получаваше само едно дигитално съскане на два електронни апарата, опитващи се да влязат в синхрон, за да могат да бъдат обменени данните. Понякога процесът отнемаше едва няколко секунди, друг път цели пет или дори десет. В действителност на тези апарати им трябваше само една секунда, а продължаващото съскане отбелязваше появяващия се несистематично цифров код за деветнадесет хиляди и двестате знака информация, минаващи по оптичния кабел за секунда — първо в едната посока, после в другата. Когато истинското препредаване приключи, данните бяха записани официално и човекът в другия край на линията изпрати своето съобщение за деня. За по-сигурно руснаците щяха да се погрижат докладът да бъде отнесен на следващия ден в два екземпляра, и двата на обикновени листове. Нямаше смисъл да бият на очи.

Тогава дойде трудното за шефа на клона на ЦРУ. По заповед той извади два екземпляра от въпросния доклад, един от които даде на агента от Руската служба за разузнаване. Дали пък Мери Пат не променяше начина си на живот или нещо подобно?

— Руският му е изключително литературен, направо класически. Кой го е учил на родния ми език?

— Честно казано, не зная — излъга американецът, и то успешно, както се оказа. Лошото бе, че руснакът имаше право. Това го накара да се намръщи.

— Искате ли да ви помогна с превода?

„По дяволите!“ Той се усмихна.

— Разбира се, защо не?

 

 

— Райън слуша. — „Цели пет часа сън“ — промърмори си Джак, докато вдигаше сигурния телефон в колата. Е, поне не шофираше той.

— Тук е Мери Пат. Попаднахме на нещо. Ще го намериш на бюрото си, когато отидеш там.

— Новината добра ли е?

— Все е някакво начало — каза заместник-директорът на оперативния отдел. Тя пестеше думите си. Никой не вярваше истински на радиотелефоните, били те сигурни или не.

 

 

— Здравейте, доктор Райън. Аз съм Андреа Прайс. — Агентът вече носеше лабораторна престилка, декорирана със закачен на ревера пропуск със снимка, който размаха. — Чичо ми е лекар в Уискънсин. Струва ми се, че тук би му харесало. — Тя се усмихна.

— Има ли за какво да се тревожа?

— Не мисля — отвърна агент Прайс, като продължаваше да се усмихва. Тя знаеше, че охраняваните не обичат да виждат телохранителите притеснени.

— Ами децата ми?

— Поставили сме двама агенти пред училището им, а още един стои в къщата срещу дневната занималня на най-малкото. Моля ви, не се тревожете. Плащат ни, за да бъдем параноични, и почти винаги грешим, ала във вашия бранш е същото. Човек винаги предпочита да бърка, но да се е подсигурил, нали така?

— А посетителите ми? — попита Кати.

— Мога ли да предложа нещо?

— Да.

— Раздайте на всички бели престилки, сувенири и тем подобни. Аз ще ги наблюдавам, докато се преобличат.

„Доста хитро“ — помисли си Кати Райън.

— Носите оръжие, нали?

— Винаги — потвърди Андреа Прайс. — Никога обаче не ми се е налагало да го използвам, дори не съм го вадила при арест. Мислете за мен просто като за муха на стената.

„По-скоро сокол — каза си професор Райън, — но поне е опитомен.“

 

 

— Как се предполага, че би трябвало да го направим, Джон? — попита Чавес на английски. Душът шуртеше. Той седеше на пода, а Джон на тоалетната.

— Ами вече ги видяхме, нали? — подчерта по-старшият агент.

— Да, в проклетата фабрика!

— Значи просто трябва да разберем къде са отишли. — На пръв поглед забележката бе достатъчно логична. Те трябваше само да определят колко са и къде са. А и между другото дали на носовата част наистина имаше ядрени глави. Лесна работа. Знаеха само, че ракетоносителите са тип SS-19, новата подобрена версия, и че са напуснали фабриката с железопътен транспорт. Разбира се, в страната имаше повече от двадесет и осем хиляди километра железопътни линии. Задачата щеше да почака. Разузнавателните агенти често имаха работно време като на банкери и това беше един от тези случаи. Кларк реши да влезе под душа, за да се умие, преди да си легне. Все още не знаеше какво да прави или как да подходи, ала и да умреше от притеснение, нямаше да подобри шансовете си, а и отдавна научи, че работи по-добре след пълни осем часа почивка и че от време на време под душа му хрумваше някоя творческа идея. „Може би рано или късно Динг също ще научи тези номера“ — помисли си той при вида на изражението на неговото лице.

 

 

— Здравей, Бетси — поздрави Джак дамата, чакаща в преддверието на кабинета му. — Станала си рано. А вие кой сте?

— Крис Скот. С Бетси работим заедно.

Райън ги покани с ръка да влязат в кабинета му и най-напред провери факса си, за да види дали Мери Пат му е препратила информацията от Кларк и Чавес, а след като я видя там, реши, че тя може да почака. От дните си в ЦРУ познаваше Бетси Флеминг като самоук специалист по стратегическите оръжия. Предположи, че Крис Скот е един от хлапаците, взети от някой университет заради дипломите им в област, която Бетси бе опознала по трудния начин. Поне се изразяваше учтиво, като казваше, че работи с Бетси. Райън също беше работил с нея преди години, докато се занимаваше с преговорите за контролиране на оръжията.

— Добре, с какво разполагаме?

— Ето я машината, която те наричат космически ракетоносител H-11. — Скот отвори куфарчето си и извади няколко снимки.

Райън веднага забеляза, че са хубави, направени с истинско филмче и отблизо, а не като електронните, снимани през дупката на нечий джоб. Не бе трудно да се забележи разликата и той моментално разпозна един стар приятел, когото смяташе за мъртъв и прилично погребан преди по-малко от седмица.

— Няма съмнение, SS-19. А така изглежда и много по-хубаво. — Следващата снимка показваше цяла поредица от тях в монтажния цех на завода. Джак ги преброи и направи гримаса. — Какво още трябва да знам?

— Ето — каза Бетси. — Погледни върха им.

— Изглежда нормален — отбеляза Райън.

— Там е въпросът. Конструкцията на носа наистина е нормална — изтъкна Скот. — Нормална за захващане на бойна глава, а не за полезен товар от комуникационен спътник. Докладвахме за това преди известно време, ала никой не ни обърна внимание — добави техническият аналитик. — Останалата част от ракетата е изцяло прекроена. Имаме анализ на подобрените характеристики.

— Накратко?

— Шест-седем самостоятелно насочвани бойни глави на всяка балистична ракета и обхват от малко повече от десет хиляди километра — информира го госпожа Флеминг. — В най-лошия случай, разбира се, но е реалистично.

— Много е. Ракетата одобрена ли е, направени ли са опити? Изпробвали ли са някоя ракетна степен? — попита съветникът по националната сигурност.

— Нямаме информация. Разполагаме с частични данни за изпитателни изстрелвания на ракетоносителя от наблюдателните постове в Тихия океан и по-точно от КЕХЛИБАРЕНО ТОПЧЕ, обаче има съмнения по няколко въпроса — уведоми го Скот.

— Колко общо са произведените ракети?

— Знаем за двадесет и пет. От тях три бяха използвани при изпитателните изстрелвания и две са върху пусковите устройства, където към тях се прикачват орбитални полезни товари. Значи остават двадесет.

— Какви полезни товари? — поинтересува се Райън, един вид като прищявка.

— В НАСА смятат, че са наблюдателни спътници. Сателити с големи възможности за снимане. Така че сигурно е така — заключи мрачно Бетси.

— Е, тогава сигурно са решили да навлязат в спътниковото разузнаване. Хм, звучи логично, нали? — Джак си записва две-три неща. — Добре, песимистичната прогноза е, че в най-лошия случай ни заплашват двадесет ракетоносителя с по седем самостоятелно насочвани бойни глави всеки, което прави общо сто и четиридесет, така ли?

— Правилно, доктор Райън.

Двамата притежаваха достатъчно професионализъм, за да си запазят мненията относно сериозността на заплахата. На теория Япония имаше капацитет, с който да изтръгне сърцата на сто и четиридесет американски града. Америка също можеше бързо да възвърне способността си да потопи главните им острови в пушек и огън, ала това не предлагаше кой знае каква утеха, нали? Четиридесет и няколко години презастраховане с ядрени оръжия — процес, който смятаха за безкраен допреди по-малко от седем дни и който сега отново започваше. „Не е ли страхотно?“ — помисли си Райън.

— Знаете ли нещо за агентите, направили тези снимки?

— Джак — каза Бетси с нормалния си тон на идеалната майка, — знаеш, че никога не питам. Който и да е бил обаче, действал е открито. Личи си по фотографиите. Не е снимано с минифотоапарат. Басирам се, че е бил някой, представящ се за репортер. Не се тревожи. Няма да издам. — Последва типичната й палава усмивка. Бе в бранша достатъчно дълго, за да научи всички номера.

— Очевидно снимките са висококачествени — продължи мисълта й Крис Скот, като се чудеше защо, по дяволите, Бетси има правото да се обръща към този мъж с първото му име. — Бавен, качествен филм, какъвто би използвал един журналист. Те са пуснали във фабриката и хора от НАСА. Искали са да разберем.

— И още как. — Госпожа Флеминг кимна в съгласие.

„И руснаците също — напомни си Джак. — Защо им е и те да знаят?“

— Друго?

— Да, ето това. — Скот му подаде още две фотографии. Снимани бяха две преустроени железопътни линии. На едната имаше товароподемен кран, а на другата се виждаше, че се подготвя монтирането на още един. — Явно ги превозват с вагони вместо с камиони. Намерих специалист, който да погледне автомотрисата. Изглежда, е със стандартна ширина.

— Какво имате предвид? — попита Райън.

— Разстоянието между релсите. Стандартната ширина е тази, която използваме ние и повечето страни. Повечето железници в Япония са теснолинейни. Странно, че не са копирали пътните транспортьори, направени от руснаците за този звяр — отбеляза Скот. — Вероятно пътищата им са прекалено тесни или пък просто предпочитат да го правят по този начин. Има стандартна ЖП линия оттук до Йошинобу. Малко се изненадах от монтажните приспособления. Гнездата в автомотрисата като че ли приблизително пасват на размерите на транспортния „пашкул“, конструиран от руснаците за ракетата. Така че са копирали всичко с изключение на транспортьора. Това е всичко, сър.

— Къде отивате сега?

— Ще се съветваме оттатък реката с момчетата от Националната разузнавателна служба — отговори Крис Скот.

— Чудесно — рече Райън. Той ги посочи с пръст. — Кажете им, че работата е адски спешна. Искам тези неща да бъдат открити, и то с вчерашна дата.

— Знаеш, че ще се помъчат, Джак. А като извозват тези джаджи с железници, може да ни правят услуга — допълни Бетси Флеминг и стана.

Джак подреди снимките и преди да отпрати посетителите си, поиска още един пълен комплект. Сетне погледна часовника си и се обади в Москва. Предполагаше, че Сергей също работи извънредно.

— Защо, по дяволите, сте им продали проекта за SS-19? — започна той.

Отговорът бе рязък. Може би и Головко не си беше доспал.

— За пари, естествено. По същата причина вие им продадохте системата „Егида“, изтребителите F-15 и всичките…

Райън направи физиономия, и то най-вече поради справедливостта на забележката.

— Благодаря, приятел. Май си го заслужих. По наша преценка разполагат с двадесет такива.

— Това сигурно ще излезе вярно, но още не сме пратили хора да посетят фабриката им.

— Ние го направихме — уведоми го той. — Искаш ли няколко снимки?

— Разбира се, Иван Еметович.

— Утре ще бъдат на бюрото ти — обеща Джак. — Моите хора изготвиха един анализ. Бих искал да чуя и мнението на твоите хора. — Той направи пауза, после продължи: — Най-песимистичната ни прогноза е по седем бойни глави на ракета, общо сто и четирийсет.

— Достатъчно и за нас, и за вас — прецени Головко. — Помниш ли първата ни среща, когато водихме преговори за премахването на тези проклети неща? — Той чу как Райън изсумтя в слушалката. Не можеше да чуе обаче мислите му.

„Първия път, когато бях близо до тях, на борда на ракетоносната ви подводница «Червеният октомври». О, да, добре си спомням. Помня, че кожата ми настръхна, сякаш пред мен е самият Луцифер.“ Никога не бе харесвал балистичните оръжия, ни най-малко. Е, да, може би те запазиха мира в продължение на четиридесет години. Вероятно мисълта за тях пропъждаше от главите на собствениците им невъздържаните хрумвания, обладавали държавните глави през цялата човешка история. А не по-малко вероятно беше и на човечеството просто да му е провървяло този път.

— Джак, положението става прекалено сериозно — предупреди го Головко. — Между другото, нашият служител се е срещнал с вашите хора. Докладът му говори в тяхна полза… А, благодаря ти и за екземпляра от техния доклад. В него имаше информация, с каквато не разполагахме. Не е жизненоважна, ала все пак е интересна. Та кажи ми, те знаят ли, че трябва да издирят тези ракети?

— Заповедта е изпратена — увери го Райън.

— До моите хора също, Иван Еметович. Ще ги открием, не се страхувай — почувства се длъжен да добави Головко.

Сигурно той си мислеше същото: единствената причина, поради която ракетите не бяха използвани, бе фактът, че тогава и двете страни ги притежаваха: все едно да заплашваш огледало. Това вече не важеше, нали? Затова и последва мрачният въпрос на Райън:

— Ами после? Какво ще правим после?

— Не казват ли у вас „Всяко нещо с времето си“?

„Не е ли направо страхотно? Сега пък си имам работа с проклет руснак, който се опитва да ме ободри!“

— Благодаря, Сергей Николаич. Май и това си го заслужих.

 

 

— И защо продадохме книжата на „Ситибанк“? — попита Джордж Уинстън.

— Ами той каза да си отваряме очите за банки, които са уязвими при нестабилност на парите — отвърна Грант. — Беше прав. Измъкнахме се точно навреме. Погледни и се увери сам. — Дилърът въведе нова команда в компютъра си и бе възнаграден с графично изображение на промените, претърпени от акциите на „Ситибанк“ в петък. Без съмнение бяха паднали адски бързо, и то най-вече, понеже „Колумб груп“, закупила огромни количества от тях през предните пет седмици и задържала немалко за себе си, с продаването им силно бе разклатила доверието в тези книжа. — Така или иначе това задейства някаква аларма в програмата ни…

— Марк, акциите на „Ситибанк“ са едни от наблюдаваните от модела, нали? — попита спокойно Уинстън. Нищо нямаше да спечели, ако натиснеше прекалено много Марк.

— Опа! — Очите му леко се разшириха. — Хм, да, така е, нали?

Точно тогава в ума на Уинстън блесна много ярка лампа. Не бяха много хората, които знаеха как „експертните системи“ следят пазара. Те действаха по няколко взаимносвързани начина и наблюдаваха пазара като цяло, а също използваха за модели някои наблюдавани акции като общи показатели за развиващи се пазарни тенденции. Това бяха ценни книжа, които в продължение на дълго време следяха отблизо развитието на всички други, склонни към обща стабилност, такива, които намаляваха и увеличаваха стойността си по-бавно от повечето несигурни емисии, тоест бяха устойчиви. За това имаше две причини и една фрапантна грешка. Причините бяха следните: докато пазарът се менеше всеки ден, дори при най-благоприятните обстоятелства идеята бе не само от време на време да налучкаш печелившия кон, а и да подсигуриш парите си чрез надеждни книжа (не че съществуваше нещо наистина надеждно, което го доказа и петъчният ден), когато всичко останало се е разклатило. По тези причини определящите акции бяха онези, които дълго време представляваха сигурни убежища. Грешката беше често срещаният принцип: „Заровете нямат памет.“ Водещите ценни книжа бяха такива, защото историята на компаниите, които представляваха, сочеше добро управление. Управлението можеше да се променя с течение на времето. Следователно стабилни бяха не самите акции, а управлението, което беше само част от миналото и чиято валидност трябваше да се проверява периодично. Въпреки всичко тези книжа се използваха за сортиране на тенденции. А една тенденция бе такава само защото хората я възприемаха така и с това си убеждение я превръщаха в истинска тенденция. Уинстън приемаше определящите акции единствено като предвестници за онова, което хората ще направят на пазара, а тенденциите за него винаги бяха психологически предвестници за начина, по който всички ще последват един изкуствен модел, не качествата на самия модел. Осъзна, че Грант не виждаше нещата точно така, подобно на толкова други технически дилъри.

С разпродаването на книжата на „Ситибанк“ „Колумб груп“ задейства една малка аларма в своята компютъризирана търговска система. И даже хитър човек като Марк бе забравил, че „Ситибанк“ е част от проклетия модел!

— Покажи ми още банкови ценни книжа — нареди Уинстън.

— Ами следваща падна „Химическа банка“ — информира го Грант и извика и тези данни. — Последва я „Хановерски производители“, а после и други. Както и да е, видяхме какво се задава и се прехвърлихме на метали и на акциите за злато. Знаеш ли, когато пушилката се разсее, ще излезе, че сме се справили добре. Не чак страхотно, но доста добре — заключи Грант, докато извикваше изпълнителната си програма за цялостни сделки с желанието да покаже нещо, което е свършил както трябва. — Спечелих пари след бърз удар чрез „Силиконова алхимия“, направих онова залагане на „Дженерал мотърс“ и…

Уинстън го потупа по рамото.

— Запази това за по-късно, Марк. Виждам, че си играл добре.

— Така или иначе през цялото време изпреварвахме тенденциите. Вярно, пострадахме малко, когато ни засипаха обажданията и се наложи да се отървем от немалко стабилни неща, обаче това се случи с всички…

— Не го виждаш, а?

— Кое да виждам, Джордж?

— Ние сме били тенденцията.

Марк Грант се опули и за Уинстън бе ясно.

Той не го виждаше.