Том Кланси
Дълг на честта (22)

20.
УДАР ТРЕТИ

Тържеството се разтури след полунощ. Официалното развлечение беше балет. „Болшой театър“ не бе загубил магията си, а разположението на залата позволяваше на гостите да виждат танцьорите много по-отблизо, отколкото някога е било възможно. Аплодисментите бяха толкова бурни, че ръцете им почервеняха и ги заболяха при последния бис, след който дойде време охраната да помогне на поверениците си да излязат. Райън забеляза, че походката почти на всеки беше нестабилна и че със сигурност той е най-трезвеният от всички в залата, включително и жена му.

— Какво мислиш, Дага? — попита Райън специалния агент Хелън д’Агустино. Личният му бодигард взимаше връхните им дрехи.

— Мисля си, че бих искала да мога поне веднъж да празнувам с шефовете. — Сетне тя поклати глава като родител, разочарован от децата си.

— О, Джак, утре ще се чувствам кошмарно — заяви Кати. — Водката тук бе прекалено пивка.

— Предупредих те, скъпа. Освен това — добави съпругът й хапливо — вече е утре.

— Извинете ме, трябва да помогна на СКАЧАЧА. — Това беше секретното кодово име на президента, нещо като жест към живота му на парашутист.

Райън се изненада, когато видя, че пред вратите чакаше американец в обикновено делово облекло; официалната вечеря изискваше смокинги — още една неотдавнашна промяна в руската социална среда.

— Какво има?

— Доктор Райън, трябва да видя президента незабавно.

— Кати, би ли почакала тук за момент? — После се обърна към представителя на посолството: — Последвайте ме.

— О, Джак… — измрънка жена му.

— Имате ли го написано? — попита Райън и протегна ръка.

— Заповядайте, сър.

Джак взе получените по факс листове и ги зачете, докато прекосяваше залата.

— Боже Господи! Хайде. — Президентът Дърлинг все още си бъбреше с президента Грушевой, когато Райън се появи, следван по петите от по-нисшия служител.

— Какво парти, Джак! — отбеляза доволно Дърлинг. Сетне изражението му се промени. — Проблеми ли?

Той кимна и придоби вида си на съветник.

— Трябва да се видим с Брет и Бъз, господин президент. Веднага.

 

 

— Ето ги. — Радарът „ШПИОНИН-1D“ на „Муцу“ оцвети предния край на американската ескадра върху набраздения от линии екран. Контраадмирал (шохо) Сато погледна своя оперативен командир с безчувствено изражение, което не говореше нищо на останалия офицерски състав, обаче означаваше много за капитана I ранг (иса), който знаеше каква е истинската цел на учението ПАРТНЬОРИ НА 180-И МЕРИДИАН. Сега бе моментът да обсъдят въпроса с командира на разрушителя. „Двете бойни групи ги делят сто и четиридесет морски мили и ще се срещнат на уреченото място късно следобед“ — мислеха си двамата командири, като се питаха как ли ще реагира на новината командирът на „Муцу“. Не че имаше голям избор.

Десет минути по-късно един сочо, или главен старшина, излезе на палубата на левия борд да провери торпедните апарати, заредени с торпеда модел 68. Като отвори първо контролния люк в основата на стойката, той направи електронен диагностичен тест на всички три торпеда в трите тръби. Доволен от резултата, старшината залости люка и един по един отвори задните капаци на всяка тръба, за да махне застопоряващите части от винтовете на всички торпеда модел 50. Той беше ветеран с двадесетгодишна морска практика и приключи задачата си за по-малко от десет минути. После вдигна инструментите си и се премести на десния борд, за да повтори процедурата със същото пусково съоръжение от другата страна на разрушителя. Нямаше представа защо му бе наредено да извърши това, а и не попита.

След още десет минути „Муцу“ се зае с авиационната част. Прекроен след първоначалното си предназначение, сега разрушителят се гордееше със спускаем хангар, позволяващ му да приеме на палубата си един хеликоптер за борба с подводници SH-60J, който ставаше и за разузнаване. Наложи се екипажът да бъде вдигнат от сън и вертолетът да бъде подготвен за полет, което отне почти четиридесет минути, обаче след това той се издигна. Първо покръжи над корабите и сетне се устреми напред с включен радар, проучващ американската бойна групировка, която все още плаваше на запад с осемнадесет възла. Картината на радара се препредаваше до флагманския кораб „Муцу“.

— Ще се окажат два самолетоносача, на три хиляди метра един от друг — рече командирът, като почука по монитора.

— Имате заповеди, капитане — напомни му Сато.

— Хай — отвърна командирът на „Муцу“ и запази чувствата си за себе си.

 

 

— Какво, по дяволите, е станало? — попита Дърлинг. Те се бяха събрали в един ъгъл, докато руски и американски телохранители държаха другите на разстояние.

— Изглежда, е имало голяма истерия на Уолстрийт — отговори Райън, разполагал с най-много време, за да обмисли случая. Не беше особено проницателен анализ.

— Причина? — поинтересува се Фидлър.

— Поне аз не знам за такава — рече Джак и се огледа дали не идва кафето, което поръча. Нуждаеше се от няколко глътки, а другите трима имаха още по-силна нужда от него.

— Джак, ти последен си се занимавал с търговия — отбеляза министърът на финансите Фидлър.

— Подготвителни работи, застраховки. Не съм работил истински на Уолстрийт, Бъз. — Съветникът по националната сигурност направи пауза и посочи факса. — Не че можем да направим кой знае какво. Някой се е изнервил от съкровищните бонове. Най-доброто ми предположение в момента е, че някой е реализирал печалба от свързаните промени на долара и йената и нещата са излезли малко от контрол.

— Малко ли? — подхвърли Брет Хансън, колкото да уведоми другите, че е тук.

— Вижте, индексът Дау е паднал рязко до най-ниското ниво и хората разполагат с два дни, за да се прегрупират. Случвало се е и преди. Излитаме обратно утре вечерта, нали?

— Трябва да направим нещо сега — рече Фидлър. — Някакво изявление.

— Нещо неутрално и окуражаващо — предложи Райън. — Пазарът прилича на самолет. До голяма степен може да се управлява сам, ако го оставиш. Ставало е и преди, не помните ли?

Министър Босли Фидлър, наричан „Бъз“ от участието му в Малката бейзболна лига, бе теоретик. Беше написал книги за американската финансова система, без изобщо да е участвал в нея. Добрата новина бе, че знаеше как да направи обширен исторически преглед на икономиката. Имаше репутация на експерт по паричната политика. Сега Райън осъзна, че лошото беше, че Фидлър никога не е бил дилър и дори не се е замислял много за това и следователно му липсваше увереността, която един истински играч би имал в тази ситуация. Затова и моментално помоли Райън за мнение. Е, това бе добър знак, нали? Той знаеше какво не знае. Нищо чудно, че всички го смятаха за умен.

— Инсталирахме скоростни ограничители и други предпазни мерки след последния случай. Това явление профуча направо през тях. За по-малко от три часа — добави смутено министърът на финансите, като се питаше, типично за един теоретик, защо теоретично хубавите мерки не бяха се задействали според очакванията.

— Така е. Ще е интересно да разберем защо. Не забравяй, Бъз, случвало се е и преди.

— Изявление — промълви президентът и така с една дума даде заповед.

Фидлър кимна и помисли малко, преди да започне:

— Добре, ще кажем, че системата по принцип е стабилна. Разполагаме с всякакви автоматични предпазни мерки. Няма никакъв съществен проблем в пазара или в американската икономика. По дяволите, ние сме в разцвет, не е ли така? РТД също ще осигури поне половин милион работни места в производството догодина. Това е сериозно число, господин президент. Ето какво ще кажа засега.

— Да отложим всичко друго, докато не се върнем? — попита Дърлинг.

— Това е съветът ми — потвърди Фидлър.

Райън кимна в знак на съгласие.

— Добре, хванете Тиш и го излъчете веднага.

 

 

Имаше необичайно много чартърни полети. Обикновено международното летище в Сайпан не беше толкова натоварено въпреки дългите си писти, ала нарасналият бизнес щеше да донесе по-високи такси. Освен това бе почивен ден. „Вероятно са от някакво сдружение“ — помисли си шефът на контролната кула, когато първият самолет 747 от Токио се подготви за кацане. Напоследък Сайпан се превърна в много по-посещавано от японските бизнесмени място. Едно скорошно съдебно решение унищожи конституционното постановление, забраняващо на чужденци да притежават земя, и сега те можеха да си купуват парцели. В действителност вече повече от половината остров бе чужда собственост, което дразнеше мнозина от местното племе чаморо, но не дотам, че да спре голяма част от тях да вземат парите и да напуснат земята си. Положението вече беше достатъчно лошо. Всяка божа събота и неделя броят на японците в Сайпан надхвърляше този на тукашните жители и те обикновено се отнасяха към собствениците на острова като към… туземци.

— Сигурно и в Гуам се изсипва такава камара — забеляза радарният оператор, докато проучваше нижещия се трафик, продължаващ още на юг.

— Нали е уикенд. Голф и риболов — подметна главният оператор от контролната кула, очакващ с нетърпение края на смяната си. „Жълтурите“ (той не ги обичаше много) не отиваха много-много в Тайланд за сексуалните си похождения. Мнозина се бяха прибирали вкъщи, прихванали гадни болести от тази страна. Вярно, те харчеха парите си тук, и то с шепи, и за да имат удоволствието да го сторят и тези почивни дни, се бяха качили на турбореактивните си самолети към два часа сутринта…

 

 

Първият чартърен самолет 747 на японските авиолинии се приземи в четири и тридесет местно време, като забави и зави в края на пистата навреме, за да може следващият да се подготви за кацане. Главен пилот Тораджиро Сато зави надясно към терминала и се огледа за нещо необичайно. Не очакваше да види нищо, ала при такава мисия… „Мисия ли?“ — запита се той. Не бе използвал тази дума от дните, прекарани с изтребителя F-86 на военновъздушните отбранителни сили. Ако беше останал, вече щеше да е шо, може би дори щеше да командва самите ВВС на страната си. Нямаше ли да е велико? Вместо това… Вместо това той напусна службата си и започна в японските авиолинии, които навремето бяха далеч по-уважавани. Тогава ненавиждаше този факт и сега се надяваше, че това ще се промени окончателно. Сега щяха да имат истински военновъздушни сили, дори да ги командваше някой по-нисш от него.

Призванието му все още беше летец-изтребител. Човек не можеше да направи нищо вълнуващо с един 747. Бе имал една сериозна авария по време на полет преди осем години, частична хидравлична повреда, и се справи така умело, че не си направи труда да уведоми пътниците. Никой извън пилотската кабина не забеляза. Подвигът му вече беше рутинна част от тренажорната подготовка за пилоти на самолети 747. Като се изключи този безумен, но приятен момент, той се стремеше към прецизност. Превърна се в нещо като легенда в тези авиолинии, световноизвестни с отличните си постижения. Можеше да гадае по метеорологичните карти като врачка, да избира с ТОЧНОСТ ивицата от пистата, където да кацне, и нито веднъж не беше нарушавал с повече от три минути разписанието.

Дори когато маневрираше по пистата, той управляваше чудовищния самолет като спортна кола. И днес бе така: приближи терминала, коригира тягата, предното колело и най-сетне натисна спирачките, за да спре отново прецизно.

— Успех, ниса — обърна се той към подполковник Сейго Сасаки, седял на сгъваемия стол в пилотската кабина преди кацането и взирал се в земята за нещо необичайно, без да види нищо.

Командирът на групата за специални операции се отправи бързо назад. Хората му бяха от Първа въздушнодесантна бригада, обикновено разположена на база в Нарашино. На борда на този 747 имаше две роти, общо триста и осемдесет човека. Първата им задача бе да поставят под контрол летището. Надяваше се, че няма да е трудно.

Служителите на японските линии на изхода не бяха известени за предстоящите събития и се изненадаха, когато видяха, че всички хора, слизащи от чартърния самолет, са мъже горе-долу на една и съща възраст, че носят еднакви сакове и че първите петдесетина са разкопчали циповете им и държат ръцете си вътре. Доста от тях държаха схеми на терминала, тъй като не бяха имали възможност да репетират мисията. Докато определени хора полагаха усилия да свалят сандъците с товара от долната част на самолета, други войници се отправиха към багажното отделение и просто минаха покрай надписите „САМО ЗА ВЪТРЕШНИ ЛИЦА“, за да започнат е изваждането на тежките оръжия. На друга писта пристигна втори пътнически самолет.

Сега подполковник Сасаки стоеше в средата на терминала, оглеждаше се наляво-надясно и наблюдаваше как екипите му от десет-петнадесет души се разгръщат. Забеляза, че вършеха работата си тихо и умело.

— Извинете — обърна се някакъв сержант към един отегчен и сънлив пазач. Човекът вдигна очи и видя усмивка, а като ги сведе, забеляза, че сакът, преметнат през рамото на мъжа, е отворен и че пъхнатата вътре ръка държи пистолет. Долната устна на пазача увисна комично и редникът го обезоръжи без съпротива. След по-малко от две минути останалите шестима от охраната на терминала бяха обезвредени по подобен начин. Един лейтенант поведе взвода си към кабината на охраната, където обезоръжиха още трима мъже и им сложиха белезници. През цялото време той получаваше по радиостанцията непрекъснати, макар и стегнати нареждания от своя полковник.

Шефът на контролната кула се обърна точно когато вратата се отвори (един пазач даде пропуска си и набра кода за влизане, без да е нужно много насърчаване) и видя трима мъже с автоматични оръжия.

— Какво, по дяволите…

— Ще продължите със задълженията си както досега — нареди му един капитан (или ииши). — Английският ми е достатъчно добър. Моля ви, не правете нищо глупаво. — Сетне той взе радиостанцията си и заговори на японски. Първата фаза на операция КАБУЛ приключи с тридесет секунди по-рано и без никакво насилие.

Втората десантна вълна пое ролята на охрана на летището. Те бяха с униформи, за да са сигурни, че всички разбират какво става, и заеха позиции по всички входове и контролни пуктове; присвоиха си и служебни превозни средства, за да поставят допълнителни охранителни постове на пътищата към летището. Това не беше особено трудно, понеже то се намираше в най-южната част на острова и всички подстъпи бяха от север. Командирът на пристигналите втори военни части освободи подполковник Сасаки. Първият щеше да контролира пристигането на останалите поделения от Първа въздушнодесантна бригада, натоварени с операция КАБУЛ. Втория го чакаха други задачи.

Три служебни автобуса спряха до терминала и подполковник Сасаки се качи на последния, като преди това обиколи, за да се увери, че всичките му хора са налице и добре организирани. Те потеглиха право на север, покрай голф-клуба „Дан Дан“, разположен в съседство с летището, и после вляво по „Крос Айлънд роуд“, който ги отведе близо до плажа. Сайпан в никакъв случай не е голям остров, а беше и тъмно (почти нямаше улични лампи), ала това не намали студенината в стомаха на Сасаки. Трябваше да изпълни задачата навреме и по план или рискуваше да си навлече голяма беда. Подполковникът погледна часовника си. Сега щеше да кацне първият самолет в Гуам, където имаше съвсем реална възможност за организирана съпротива. Е, това бе работа на Първа дивизия. Той си имаше своя и трябваше да я свърши преди зазоряване.

 

 

Историята се разчу много бързо. Рик Бернард направи първото си обаждане до управителя на Нюйоркската фондова борса, за да съобщи за проблема и да помоли за инструкции. След като получи уверение, че не става дума за случайност, той даде логичните препоръки и Бернард се обади на дирекцията на ФБР, намираща се в близост до Уолстрийт. Висшият служител, с когото говори, бе помощник-директор и той изпрати екип от трима агенти до централата на Депозитното контролно дружество, разположена в центъра на града.

— Какъв е проблемът? — попита старшият агент. Отговорът представляваше десетминутно подробно обяснение, веднага след което последва обаждане направо до заместник изпълнителния директор.

 

 

Търговският кораб „Оркид ейс“ стоеше успоредно на кея от достатъчно време, за да разтовари сто автомобила. Всичките бяха джипове „Тойота“. Превземането на охранителния пункт и на единствения сънен пазач се оказа още една операция без кръвопролитие, чрез която автобусите влязоха в оградения склад. Подполковник Сасаки разполагаше с достатъчно хора в трите автобуса, за да настани във всеки джип по един екип от трима души; всички знаеха какво да правят. Полицейските клонове на „Коблървил“ и местния Капитолийски хълм щяха да са първите места, където щяха да отидат, след като вече хората му имаха подходящ транспорт. Неговата част от мисията бе на второто място, в дома на губернатора.

 

 

Истинско съвпадение беше, че Номури прекара нощта в града. Всъщност си бе взел свободна вечер, което се случваше изключително рядко, и откри, че възстановяването от нощни забавления става по-лесно след посещение в обществена баня — факт, който предците му бяха проумели преди около хиляда години. След като се уми, той взе хавлията си и се отправи към горещото басейнче, където замъглената атмосфера щеше да проясни главата му по-добре от аспирина. Помисли си, че можеше да излезе от това цивилизовано място освежен.

— Казуо — обади се агентът на ЦРУ. — Защо си тук?

— Извънредна работа — отговори мъжът с уморена усмивка.

— Ямата-сан сигурно е взискателен шеф — отбеляза Номури и се плъзна бавно в горещата вода, като не целеше нищо с тази забележка. От отговора му се замая главата.

— Никога преди не съм виждал да се прави история — рече Таока, разтри очи и се пораздвижи, чувствайки как напрежението излиза от мускулите му, но като цяло бе прекалено възбуден, за да му се спи след прекараните десет часа във Военната зала.

— Е, моята история снощи беше една много красива стюардеса — подметна Номури, повдигнал чело. Не добави, че ставаше въпрос за хубава дама на двадесет и една. Много интелигентно момиче, за чието внимание се надпреварваха още много хора, ала Номури бе много по-близо до възрастта й и за нея беше удоволствие да си поговори с човек като него. „Не бяха само парите“ — помисли си Чет, притворил очи с усмихнато изражение.

— Моята бе много по-вълнуваща.

— Сериозно? Не каза ли, че си работел? — Номури отвори неохотно очи. Нима Казуо беше открил нещо по-интересно от сексуалните фантазии?

— Така е.

Имаше нещо в начина, по който той го каза.

— Знаеш ли, Казуо, когато започнеш една история, трябва да я довършиш.

Последва смях и клатене на глава.

— Не би трябвало, ала така или иначе ще излезе във вестниците след няколко часа.

— Кое?

— Снощи американската финансова система рухна.

— Наистина ли? Какво се е случило?

Мъжът извърна глава и произнесе отговора действително много тихо:

— Помогнах да ги прекараме.

На Номури му се стори изключително странно, че докато седеше в дървеното басейнче, със сто и седем градусова вода^[1], той усети ледена тръпка.

— Уакаримасен. — Не разбираше.

— Ще стане ясно след няколко дни. А сега трябва да се връщам. — Чиновникът се изправи и излезе, много доволен, че е споделил ролята си с един приятел. В крайна сметка какво хубаво имаше в една тайна, ако поне един човек не знае за съществуването й? Тя можеше да бъде велико нещо, а тайна, прикривана така силно в едно такова общество, бе още по-ценна.

„Какво, по дяволите, става?“ — чудеше се Номури.

 

 

— Ето ги. — Наблюдателният пост посочи и адмирал Сато вдигна бинокъла си. Разбира се, ясното тихоокеанско небе осветяваше върховете на мачтите на водещите, изпратени за прикритие кораби. По силуета на надстройката приличаха на фрегати FFG-7. Сега картината на радара беше ясна — класически кръгов строй с фрегати във външния пръстен, в по-вътрешния — разрушители и сетне два-три кръстосвача със системи „Егида“, които не се различаваха много от неговия флагмански кораб. Той погледна часовника. Американците току-що бяха поставили утринната вахта. Въпреки че бойните кораби винаги държаха хора на вахта, истинските задачи се извършваха през деня, а сега хората сигурно ставаха от койките, взимаха душ и отиваха на закуска.

Видимият хоризонт бе на около дванадесет морски мили разстояние. Ескадрата му от четири кораба се отправяше на изток е тридесет и два възла, възможно най-добрата им постоянна скорост. Американците се движеха на запад с осемнадесет.

— Предай на ескадрата чрез сигналните светлини: „Изравнете корабите.“

 

 

Главната сателитна релейна станция на Сайпан се намираше встрани от „Бийч роуд“, в близост до мотел „Сън ин“, и функционираше чрез „Майкро Телеком“. Представляваше съвсем обикновена, невоенна сграда, построена с основната цел да ги предпазва от есенните тайфуни, които редовно връхлитаха острова. Десет войници, водени от някакъв майор, се изкачиха до главния вход и успяха да влязат направо, след което пристъпиха към пазача, който просто нямаше представа какво става и, отново, дори не се опита да посегне към оръжието си. В командата имаше и един капитан, обучен за работа със сигнали и съобщителни средства. Той трябваше само да посочи различни апарати в централната контролна зала. Телефонните и други връзки, препращани чрез тихоокеанските спътници от Сайпан до Америка, бяха прекъснати, а тези с Япония (те минаваха през друг сателит и бяха подсигурени с телеграфен кабел) бяха запазени. При този час нямаше нищо чудно, че в момента не се провеждаше нито един телефонен разговор с Америка. Тишината щеше да се запази още доста време.

 

 

— Кой сте вие? — попита жената на губернатора.

— Трябва да се видя със съпруга ви — отговори подполковник Сасаки. — Спешно е.

Истинността на думите му беше потвърдена веднага от първия за вечерта изстрел, произведен в момента, когато човекът от охраната на сградата на съда успя да измъкне пистолета си. Той не можа да стреля (един пламенен десантчик се погрижи за това), ала това стигаше на Сасаки, за да се намръщи гневно и мине грубо покрай жената. Той видя губернатора, идващ към вратата по хавлия.

— Какво си позволявате?

— Вие сте мой пленник — заяви Сасаки, след като в стаята вече имаше още трима мъже и бе ясно, че не е крадец. Подполковникът се почувства притеснен. Никога преди не беше правил такова нещо и макар да бе професионален войник, културата му, както всяка друга, гледаше неодобрително на нахлуването в чужд дом, независимо от причината. Откри, че се надява изстрелите, които току-що чу, да не са били фатални. Хората му имаха такива заповеди.

— Моля? — настоя за обяснение губернаторът.

Сасаки само посочи дивана.

— Моля, съпругата ви и вие да седнете. Нямаме никакво намерение да ви нараним.

— Какво става? — попита мъжът, успокоен, че вероятно семейството му не е в непосредствена опасност.

— Този остров вече принадлежи на родината ми — обясни подполковник Сасаки. Не би могло да е кой знае колко лошо, нали? Губернаторът надхвърляше шестдесетте и помнеше времето, когато тези думи са били истина.

 

 

— Дяволски далеч е дошъл — отбеляза капитан Кенеди, след като прие съобщението.

Оказа се, че установеният контакт е „Мурото“ — катер от японската брегова охрана, от време на време подпомагащ операциите на флотилията, обикновено в ролята на учебна мишена. Сравнително хубав кораб, ала типично за японските военноморски съдове, с ниска главна палуба. На кърмата му бе инсталиран кран за изваждане на учебните торпеда. Изглежда, „Харушио“ беше очаквал тази възможност, за да направи няколко тренировъчни изстрела в ПАРТНЬОРИ НА 180-И МЕРИДИАН. Не беше ли информирана „Ашвил“ за това?

— За мен това е нещо ново, капитане — каза навигаторът, като прелистваше обемистите оперативни инструкции за учението.

— Няма да е за пръв път, ако чиновниците са се издънили. — Кенеди си позволи да се усмихне. — Добре, достатъчно пъти ги потопявахме. — Той отново включи микрофона. — Добре, капитане, ще повторим последния сценарий. Начало точно след двадесет минути.

— Благодаря ви, капитане — дойде отговорът по свръхвисокочестотната връзка. — Край.

Кенеди остави микрофона.

— Руля десет градуса наляво, пълен напред! Свалете скоростта на една трета. Дълбочина деветдесет метра.

Екипажът в атакуващия отсек прие заповедите и ги изпълни, с което отдалечи „Ашвил“ с осем километра на изток. На осемдесет километра западно от тях американската подводница „Шарлот“ правеше съвсем същото нещо и по същото време.

 

 

Най-трудната част от операция КАБУЛ бе на Гуам. Близо сто години американско владение, този остров беше най-големият от Марианския архипелаг и разполагаше с пристанище и с истински американски военни съоръжения. Само преди десет години това би било невъзможно. Не толкова отдавна, все още действащото Стратегическо авиационно командване бе разположило тук ядрени бомбардировачи. Американският флот поддържаше тогава база за ракетоносни подводници и охраната, с която двата обекта бяха снабдени, щеше да превърне всяка подобна мисия в глупост. Всички ядрени оръжия обаче бяха изчезнали, или поне ракетите. Сега военновъздушната база „Андерсън“, на три километра северно от Иго, всъщност почти не се различаваше от едно обикновено летище. Тя подпомагаше презокеански полети на американските ВВС. Там вече нямаше никакви летателни апарати, като се изключи използваният от командира на базата единствен реактивен самолет, самият той останка от времето, когато 13-и военновъздушен отряд се установил на острова. Снабдителните самолети, някога постоянна част от базата в Гуам, сега бяха приходящи резервни формации, които при нужда идваха и си отиваха. Командирът на базата беше полковник, очакващ пенсиониране, и под неговото командване бяха едва петстотин мъже и жени, предимно техници. Имаше само петдесет въоръжени човека от органите за сигурност. Съвсем същото бе положението във военноморската база, чието летище сега съвпадаше с това на ВВС. Морските пехотинци, съставящи някога охраната там заради запаса от ядрени оръжия, бяха заменени с цивилни пазачи, а пристанището беше очистено ОТ сините корпуси. При все това тук бе най-отговорната част от мисията. Бетонните писти на „Андерсън“ щяха да се превърнат в гръбнака на цялата операция.

 

 

— Хубави кораби — разсъждаваше гласно Санчес, докато гледаше през бинокъла си от стола на мостика. — Също и хубав, стегнат строй, с чудесни интервали. — Четирите разрушителя „Конго“ следваха точно обратен на техния курс и бяха на около тринадесет километра.

— Да не би да са се строили покрай борда? — поинтересува се шефът на авиацията. Като че ли имаше бяла линия по долната част на фалшборда на всичките четири разрушителя.

— Да, отдават ни почести. Много мило от тяхна страна. — Санчес вдигна слушалката и натисна бутона за навигаторския мостик. — Капитане? Тук командирът на авиогрупата. Изглежда, приятелчетата подхождат официално към нас.

— Благодаря, Бъд. — Капитанът на „Джони Реб“ се свърза с командира на бойната група от „Ентърпрайс“.

 

 

— Моля? — каза Райън, като вдигна телефона.

— Излитане След два часа и половина — уведоми го секретарят на президента. — Бъдете готов за тръгване след деветдесет минути.

— Заради Уолстрийт?

— Точно така, доктор Райън. Той смята, че трябва да се приберем малко по-рано. Уведомихме руснаците и президентът Грушевой ни разбра.

— Добре, благодаря — рече Райън, без да го мисли. Беше се надявал да се измъкне, за да види Нармонов за час-два. Сетне дойде най-забавната част. Той се пресегна и разтърси жена си, за да я събуди.

Последва изпъшкване:

— Да не си посмял да ми го кажеш.

— Можеш да си доспиш в самолета. Трябва да сме готови до час и половина.

— Какво? Защо?

— Заминаваме си по-рано — обясни й Джак. — Неприятности у дома. Уолстрийт пак е в криза.

— Тежка ли е? — Кати отвори очи, разтри челото си и се благодари, че навън все още е тъмно, докато не се взря в часовника.

— Вероятно тежък случай на лошо храносмилане.

— Колко е часът?

— Точно време да се приготвяме за тръгване.

 

 

— Трябва ни място за маневриране — подхвърли капитан Харисън.

— Не е глупав, нали? — попита риторично адмирал Дъбро. Противникът, адмирал Чандраската, предната вечер сви на запад, вероятно най-после схванал, че ескадрите на „Айзенхауер“ и „Линкълн“ в крайна сметка не са там, където бе подозирал. Така остана една очевидна алтернатива и той се отправи на запад, като притисна американците към архипелага от острови, повечето от които бяха индийско владение. Половината от Седми американски флот представляваше мощна група кораби, ала силата им щеше да намалее наполовина, ако местоположението им станеше известно. Същността на операциите на Дъбро досега бе да държи съперника в догадки. Е, той показа предположението си. Съвсем не беше лошо.

— С колко гориво разполагаме? — попита Дъбро, като имаше предвид ескортиращите кораби. Самолетоносачите можеха да се движат с парна енергия, докато горивото им свършеше, но ядрената им енергия нямаше да спре с години.

— Всичките са деветдесет процента пълни. През следващите два дни времето ще е хубаво. Можем да се измъкнем на скорост, ако се наложи.

— И ти ли си мислиш същото?

— Той не допуска самолетите си прекалено близо до шриланкския бряг. Може да се появят на радарите, контролиращи въздушния трафик, и хората ще започнат да задават въпроси. Ако се насочим на североизток и после на изток, можем да се шмугнем покрай нос Дондра през нощта и да се извием обратно на юг. Шансовете никой да не ни види са петдесет на петдесет.

Адмиралът не обичаше, когато залаганията са петдесет на петдесет. Това означаваше, че имаше голяма вероятност някой да ги види, и тогава индийската флотилия можеше да свие на североизток и да принуди американците или да се отдалечат още повече от брега, който може би защитаваха, а може би не, или да влязат в сблъсък. Дъбро си помисли, че такава игра може да се играе само до този момент, след което някой ще поиска да види картите.

— Да се промъкнем днес, без да ни забележат.

Този ход също беше очевиден. Бойната група щеше да изпрати самолети към индийците направо от юг с надеждата, че ще ги привлече натам. Харисън представи плана за въздушните операции през идния ден.

— Направи го.

 

 

Осем камбанни звъна се чуха от интеркома на кораба. Шестнадесет часът. Следобедната вахта беше освободена и заменена с вечерната. Командири и други мъже, а сега и жени шареха напред-назад около поверените им обекти. Авиаторите на „Джони Реб“ бяха на долната палуба, като повечето си почиваха и преглеждаха резултатите от вече приключилото учение. Около половината самолети от авиокрилото бяха паркирани на излетателната палуба, а другата половина бе наблъскана в хангара. По някои от тях се работеше, но повечето занимаващи се с поддръжката войници също бяха долу и се наслаждаваха на развлечението, наричано във флота „Стоманен плаж“. Като гледаше надолу към непокритите с дъски стоманени платформи, Санчес си помисли, че сега нещата определено са различни. Сега имаше и жени, които се приличаха, и това даваше повод за по-честото използване на бинокли от екипажа на мостика, като така се създаваше поредният административен проблем за флота му. Каква разновидност бански костюми бяха подходящи за моряците? За голямо огорчение на някои, ала за облекчение на мнозина присъдата бе в полза на целите бански. „Дори и те обаче може да си заслужават вниманието, ако са изпълнени както трябва“ — помисли си командирът на авиогрупата и обърна бинокъла си пак към приближаващата японска ескадра.

Четирите разрушителя пореха водата бързо и рязко, вдигнали цели тридесет възла, за да се представят по-зрелищно пред своите домакини и някогашни врагове. Нужните сигнални флагове плющяха на вятъра, а облечен в бяло екипаж се беше строил по протежение на бордовите парапети.

— Внимание! — изгърмя междукорабната система за свръзка така, че всички да чуят. — Строй се зад леерите на левия борд! Готовност за отдаване на почести. — Моряците с представителни униформи се запътиха към левите отсеци, встрани от излетателната палуба, подредени по отделения. Маневрата бе неловка за самолетоносач и изпълнението й изискваше доста време, особено в ден за „стоманен плаж“. Провеждането й по времето за смяна на вахтата улесняваше малко нещата. Имаше значителен брой подходящо облечени моряци, които да изпълнят заповедта, преди да отидат по каютите си, за да си облекат екипите за хващане на тен.

 

 

Последният важен ход на Сато от операцията беше изпращането на спътников сигнал в точно определено време. Получен от оперативния щаб на флотилията, той моментално бе препратен по друга верига. Последната възможност за спиране на операцията отмина. Жребият беше изтеглен, макар все още да не бе хвърлен. Адмиралът излезе от бойния информационен център на „Муцу“, отправи се обратно към мостика и остави за свой заместник оперативния командир, докато той управлява ескадрата.

Разрушителят се приближи перпендикулярно на кила на американските кораби „Ентърпрайс“ и „Джон Стенис“, точно между двата самолетоносача, на по-малко от две хиляди метра от всеки. Движеше се с тридесет възла и всички бяха заели постовете си, като се изключат празните места на хората, застанали зад леерите. В мига, когато неговият мостик мина през невидимата пресечна точка между двата американски самолетоносача, моряците дадоха салют от левия и десния борд, с което много прецизно изпълниха процедурата за учтивост в открито море.

 

 

Чу се изсвирване от тръбата на старшината над говорителите:

— Отдаване на почести… Две! — Заповедите дойдоха по интеркома и моряците на „Джони Реб“ свалиха ръце. Веднага след това бяха освободени от помощник-старшината на вахта.

— Я виж ти! Може ли вече да се прибираме вкъщи? — изкиска се авиационният командир. Учението ПАРТНЬОРИ НА 180-И МЕРИДИАН вече напълно приключи и бойната група можеше да се върне в Пърл Харбър за още една седмица ремонти и отпуска на брега, преди да се разгърне в Индийския океан. Санчес реши да остане в удобния кожен стол и да прегледа някои документи, докато се наслаждава на бриза. Общата скорост на двете смесени ескадри допринасяше за бърз преход.

— Уха! — извика един от наблюдателните постове.

Маневрата имаше немски произход и официално се наричаше Gefechtskehrtwendung, или „бойно завъртане“. При вдигане на сигналния флаг всичките четири разрушителя завиха рязко надясно, като най-задният започна пръв. Щом носът му се отклони, следващият кораб също завъртя руля, после другият и накрая флагманският кораб. Ходът разчиташе да спечели възхищението на американците и бе донякъде изненадващ за тясното разстояние между двата самолетоносача. За броени секунди японските разрушители прецизно обърнаха курса си, като вече се носеха с тридесет възла на запад и задминаваха самолетоносачите, към които само преди миг се бяха приближили от другата страна. Още няколко човека от офицерския състав подсвирнаха одобрително пред тези навигационни умения. Бордовете на четирите снабдени със системи „Егида“ разрушители вече бяха пусти.

— Каква пъргавина само! — отбеляза Санчес, забил пак поглед в документите си.

Американският кораб „Джон Стенис“ плаваше както обикновено, всичките му винтове се въртяха със седемдесет оборота в минута и бе в положение „три“. Това означаваше, че целият екипаж е по местата си с изключение на въздушната група, която си почиваше след няколкото дни усилена дейност. Около командния мостик бяха наредени наблюдателни постове, повечето от които си гледаха поставените им задължения, въпреки че всички бяха хвърлили поне по един скришен и продължителен поглед към японските кораби, понеже те в крайна сметка се различаваха от американските. Някои използваха портативни военноморски бинокли с увеличение седем по петдесет, много от тях японско производство. Други се осланяха на далеч по-масивни разузнавателни бинокли „Големи очи“ с увеличение двадесет по сто и двадесет, монтирани на стативи около целия мостик.

 

 

Адмирал Сато не седеше на командния стол, макар че бе вдигнал бинокъла си. Жалко наистина. Бяха толкова величествени, красиви кораби. После си спомни, че този отляво се казваше „Ентърпрайс“ (старо име в американските военноморски сили) и че корабът, носил преди същото название, беше тормозил родината му, като ескортирал Джими Дулитъл до японското крайбрежие и участвал в битките при Мидуей, източните Соломонови острови, Санта Крус и в много други морски сражения. Бил улучван много пъти, ала никога сериозно. Име на почитан враг, който обаче си оставаше враг. Именно него щеше да следи. Нямаше представа кой е бил Джон Стенис.

„Муцу“ бе задминал доста самолетоносачите и почти настигаше следващите ги разрушители, когато се завъртя и застигането им сега изглеждаше отчайващо бавно. Адмиралът беше с белите си ръкавици и държеше бинокъла насочен точно по траверса, като наблюдаваше как ъгълът спрямо самолетоносача се променя.

— Курсът към „Първа мишена“ е три-пет-нула. Курс за „Втора мишена“ нула-едно-нула. Светлинен сигнал за прицелване — докладва старшината (исо). Той се чудеше какво става и защо. Най-вече се питаше как ще оживее, за да разказва някой ден за случая, и прецени, че вероятно нямаше да оцелее.

— Оттук поемам аз — рече оперативният командир и се настани на седалката. Бе използвал времето, за да се запознае с торпедния контрол. Заповедта вече беше дадена и му бе трябвал единствено светлинният сигнал. Той завъртя ключа на освобождаващия контакта механизъм, махна предпазителя на бутона за торпедата на левия борд и го натисна. Сетне направи същото с този за десния борд.

Стойките с по три тръби, монтирани от двете страни на кораба, се завъртяха рязко и се подадоха извън борда под ъгъл около четиридесет градуса. Полусферичните предпазни люкове на всичките шест тръби отскочиха. След това торпедата бяха изстреляни чрез въздух под налягане. Те се стрелнаха през водата наляво и надясно, на десетсекундни интервали. Винтовете им вече се въртяха, когато въздухът ги изхвърли в морето, а от всяко торпедо излизаха жици, свързани с бойния информационен център на „Муцу“. Тръбите, вече празни, се завъртяха обратно в положение на готовност.

 

 

— Мамка му! — изруга един наблюдателен пост на „Джони Реб“.

— Какво казваш, Синди?

— Те току-що изстреляха едно шибано торпедо! — обясни тя. Беше дребничък матрос (поне все още не се казваше „морячка“), едва осемнадесетгодишна, за първи път бе на кораб и се учеше на псувни, за да се слее с по-вулгарните членове на екипажа. Ръката й се изопна напред. — Видях изстрелването… Ето там!

— Сигурна ли си? — попита другият наблюдателен пост там, като въртеше напред-назад бинокъла си „Големи очи“. Синди разполагаше само с портативен.

Младата жена се поколеба. Никога досега не беше вършила подобно нещо и се чудеше какво може да направи шефът й, ако бъркаше.

— Мостик, тук Шести наблюдател. Последният кораб от японския строй току-що изстреля торпедо! — Благодарение на техниката на самолетоносача съобщението й се чу от говорителите на командния мостик.

Бъд Санчес, застанал малко по-надолу, вдигна очи.

— Какво казахте?

— Повтори, Шести! — нареди вахтеният офицер.

— Казах, че видях как японският разрушител изстрелва торпедо от десния си борд!

— Тук Пети наблюдател. Аз не го забелязах, сър — чу се мъжки глас.

— Видях го, по дяволите! — изкрещя много раздразнен женски глас, и то достатъчно силно, за да може Санчес да го чуе направо, без помощта на интеркома.

Той остави документите, скочи на крака и се втурна към наблюдателния отсек. Препъна се в стоманената стълба, при което разпра панталоните си и разкървави едното коляно, и когато стигна до постовете, ругаеше.

— Казвай, гълъбче!

— Видях го, сър, наистина го видях! — Тя дори не знаеше кой е Санчес и сребърните орли на яката му го правеха достатъчно високопоставен, за да я изплаши дори повече от мисълта за приближаващо се торпедо, ала тя го бе видяла и държеше на своето.

— Аз не го видях, сър — заяви по-старшият матрос.

Санчес насочи бинокъла си към разрушителя, намиращ се сега едва на около две хиляди метра. Какво?! Той изблъска по-възрастния матрос от статичния бинокъл и го насочи към квартердека на японския флагмански кораб. Виждаше трите тръби на пусковото устройство, вдигнати в изходно положение…

… но дулата им бяха черни, а не сиви. Предпазните люкове бяха махнати… Без да поглежда, капитан Рафаел Санчес изтръгна телефона от старшия наблюдателен пост.

— Мостик, тук командирът на авиогрупата. Торпеда във водата! Торпеда, приближаващи се откъм лявата кърма! — Той пак насочи бинокъла, като се взираше за следи по повърхността, ала без резултат. Не че би имало значение. Изпсува гневно и се изправи, за да погледне матрос Синтия Смитърс. — За добро или за лошо, матрос, ти се справи чудесно — каза й той и тогава започнаха да звънят аларми из целия кораб. Само след секунда от японския флагмански кораб започнаха да дават светлинни сигнали на „Джони Реб“.

 

 

— Предупреждение, предупреждение. Току-що възникна неизправност и изстреляхме няколко торпеда — съобщи командирът на „Муцу“ по микрофона и засрамен от лъжата си, се заслуша в откритата FM-връзка между корабите.

— „Ентърпрайс“, тук „Пети“, има торпеда във водата — обяви дори още по-силно друг глас.

— Торпеда ли? Къде?

— Наши са. Избухна внезапен пожар в бойния информационен център — съобщиха от „Муцу“. — Може да са със заряди. — Той забеляза, че „Стенис“ вече завиваше, а водата под кърмата му клокочеше все по-буйно. Това нямаше да повлияе по никакъв начин, макар че с малко късмет никой нямаше да бъде убит.

 

 

— Какво да правим сега, сър? — попита Смитърс.

— Да отправим молитви към дева Мария може би — отвърна мрачно Санчес. Бяха торпеда за борба с подводници, нали? С малки бойни глави. Те не можеха истински да навредят на кораб, голям колкото „Джони Реб“, нали така? Долу на палубата видя, че хората бяха станали и сега тичаха, като повечето носеха и хавлиите си за слънчеви бани, докато бързаха към постовете си.

— Сър, би трябвало да докладвам на аварийната команда при хангара.

— Не, остани тук — заповяда Санчес. — Ти си свободен — каза той на другия наблюдател.

„Джон Стенис“ сега се килна рязко наляво. Правеше пълен завой дясно на борд и палубата тътнеше от внезапно нарасналата мощност на двигателите. Хубавото на движещите се с ядрена енергия самолетоносачи бе, че имат много конски сили, обаче тежаха над деветдесет хиляди тона и ускоряването отнемаше известно време. „Ентърпрайс“, на по-малко от три километра разстояние, реагираше по-бавно и едва сега започваше да завива. „О, по дяволите…“

— Внимание, внимание, спуснете „Водния дух“! — извика вахтеният офицер по интеркома.

 

 

Трите торпеда за борба с подводници модел 50, носещи се към „Стенис“, бяха малки и бързи средства за унищожение, предназначени за пробиване на малки, фатални дупки в корпусите на подводниците. Вероятността да повредят 90 000 — тонен кораб беше наистина малка, ала имаше възможност да изберат какви точно щети да нанесат. Бяха на разстояние стотина метра едно от друго и летяха напред с шестдесет възла, като всяко се насочваше чрез тънка изолирана жица. Тяхното скоростно предимство пред мишената и късото разстояние почти гарантираха попадение, а завъртането, предприето от американския самолетоносач, просто предлагаше идеалният ъгъл за удар, тъй като целта на всички бяха корабните винтове. След като измина хиляда метра, търсещата глава на първото торпедо се задейства. Сонарната картина от него се предаваше обратно до бойния информационен център на „Муцу“ и показваше ослепително ярка, жълта мишена на черен фон. Офицерът на контролния пулт го насочи право в целта, а другите две го последваха автоматично. Мишената ставаше по-близка. Осемстотин метра, седемстотин, шестстотин…

— Пипнах ви и двамата — каза офицерът. След миг сонарната картина показа заглушаващите сигнали откъм американската примамка „Воден дух“, която напълно наподобяваше свръхзвуковите честоти на торпедните търсещи глави. Друго свойство, вградено в новите симулатори, бе мощното, вибриращо магнитно поле, проектирано да заблуди закрепящите се под кила детонатори, които се задействаха чрез външно поле и бяха разработени от руснаците. Торпедата модел 50 обаче бяха контактни оръжия и като ги контролираше с кабела, той можеше да ги принуди да пренебрегнат звуковите смущения. „Не е честно и съвсем не е спортсменско, но пък кой някога е твърдял, че войната трябва да е такава?“ — попита офицерът контролния пулт, който не му отговори.

 

 

Имаше странна несвързаност между гледката, звука и усещането. Корабът потрепери едва доловимо, когато първият фонтан бликна към небето. Шумът бе недвусмислено реален и тъй като дойде без предупреждение, накара Санчес да скочи към задния ляв ъгъл на мостика. Първоначалното му впечатление беше, че ударът не е толкова лош, че вероятно торпедото се е взривило в дирята на „Джони Реб“. Грешеше.

Японската версия на торпедата модел 50 имаше малка бойна глава, едва шестдесет килограма, ала ударът бе целенасочен и първото от тях избухна в главината на винт номер две, вътрешния двигател на левия борд. Взривът моментално отпори три от петте перки и разцентрова вала, въртящ се вече със сто и тридесет оборота в минута. Участващите физични сили бяха огромни и разкъсаха арматурата на двигателя и задните части на кила, крепящи целия пропулсивен комплекс. След миг най-задният сектор на шахтата за двигателя беше наводнен и водата започна да навлиза в кораба откъм най-уязвимото му място. Онова, което се случи после, бе даже по-лошо.

Като повечето големи военни кораби „Джон Стенис“ се задвижваше с пара. В случая два ядрени реактора произвеждаха енергия направо от кипяща вода. Тази пара влизаше в топлообменник, където кипеше още вода (в резултат на което обаче не ставаше радиоактивна) и се отвеждаше чрез тръби до високонапорна турбина. Парата удряше перките й и ги завърташе точно като крилата на вятърна мелница, каквато всъщност представляваше и самата турбина. Сетне тя преминаваше по тръби назад до нисконапорна турбина, за да бъде използвана остатъчната енергия. Турбините развиваха ефикасни обороти, далеч по-бързи обаче от тези, които винтът можеше да постигне, и за да се понижи скоростта на двигателя до равнище, което корабът наистина може да използва, между тях бе разположена поредица от редукционни зъбни предавки, общо взето, корабна версия на автомобилна трансмисия. Прецизно отлетите зъбни колела на тази военноморска машинария бяха най-крехкият елемент от пропулсивния комплекс на кораба, а ударната вълна от взрива на бойната глава се изкачи право към двигателя и връхлетя колелата със сила, каквато те не бяха конструирани да поемат. С допълнителното несиметрично въртене на разцентрования вал разрушаването на целия пропулсивен комплекс номер две приключи бързо. Всички моряци бяха на крака от шума дори преди втората бойна глава да улучи двигател номер три.

Тази експлозия стана в периферията на вътрешния двигател на десния борд и бяха нанесени допълнителни щети — счупи се половин перка от винт номер четири. Повредата на трети винт не се различаваше от тази на втори. Номер четири извади повече късмет. Екипажът в машинното отделение обърна посоката на парната енергия при първите признаци на вибрации. Чувствителните клапани се отвориха веднага, включиха въртящите се обратно перки и спряха вала, преди повредата да достигне до редукционните зъбни предавки, и точно тогава третото торпедо разруши окончателно външния двигател на десния борд.

После се включи звънецът за комплексно спиране и моряците в четирите турбинни отделения започнаха същата процедура, предприета преди секунди от екипажа в дясната половина на кораба. Звъняха и други аларми. Аварийни команди се втурнаха към кърмата и заслизаха надолу, за да проверят нивото на влязлата вода, докато самолетоносачът спираше постепенно. Един от руловете също бе повреден.

— Защо, по дяволите, беше всичко това? — един механик попита друг.

— Божичко! — промълви Санчес горе на палубата. Някак си щетите на „Ентърпрайс“, който се намираше на три километра от тях, изглеждаха дори по-тежки от понесените от неговия кораб. Все още звъняха множество аларми, а долу, на навигаторския мостик, гласовете крещяха толкова силно, че телефонните връзки изглеждаха ненужни. Всеки кораб от групата сега правеше радикални маневри. „Пети“, един от ескортиращите разрушители, беше обърнал курса си и се измъкваше панически, тъй като командира му явно го тревожеше възможността за друго торпедо във водата. Санчес някак си знаеше, че няма повече. Бе видял три експлозии в задната част на „Джони Реб“ и три под кърмата на „Ентърпрайс“.

— Смитърс, ела с мен.

— Сър, бойният ми пост…

— Могат да се оправят и без теб, а и вече няма кой знае какво за наблюдаване. За известно време няма да мърдаме наникъде. Ти ще говориш с командира.

— Господи, сър! — Възклицанието не беше толкова богохулство, колкото молба да й бъде спестено това изпитание.

Командирът на авиогрупата се обърна.

— Поеми си дълбоко въздух и ме чуй: ти може би си единственият човек на този проклет кораб, който си е свършил работата както трябва през последните десет минути. Последвай ме, Смитърс.

— Втори и трети винт са отнесени, капитане — чуха те минута по-късно съобщението на командния мостик. Капитанът на кораба стърчеше по средата на мостика и приличаше на човек, претърпял катастрофа. — Четвърти двигател също е засегнат… Първи изглежда в изправност засега.

— Много добре — измърмори капитанът, след което си каза: — Какво, по дяволите…

— Улучиха ни три торпеда за борба с подводници, сър — докладва Санчес. — Матрос Смитърс видя изстрелването.

— Вярно ли е това? — Командирът огледа младия моряк. — Госпожице, седнете на стола ми. Когато свърша с обезопасяването на кораба, искам да говоря с вас. — После дойде трудното. Капитанът на американския кораб „Джон Стенис“ се обърна към главния свързочник и започна да съставя съобщение за главнокомандващия на тихоокеанския флот. То щеше да носи кодовото име МОРСКОСИНЬО.

 

 

— „Контрол“, тук „Сонар“. Торпедо във водата, курс две-осем-нула. Прилича на техния модел 89 — докладва Лавал-младши, без да е особено развълнуван. По подводниците редовно се стреляше от приятели.

— Пълен напред! — нареди капитан Кенеди. Учение или не, ставаше дума за торпедо и не можеха да са спокойни. — Дълбочина сто и осемдесет метра.

— Прието, сто и осемдесет метра — рече отговарящият за потапянето офицер. — Десетградусов наклон спрямо морското равнище. — Щурманът бутна напред ръчката, с което наклони американската подводница „Ашвил“ към дъното и я потопи под повърхността.

— Приблизително разстояние до торпедото? — попита капитанът наблюдателния екип.

— Три хиляди метра.

— „Контрол“, тук „Сонар“. Загубих го при потопяването. Все още е в търсещ режим, приблизителна скорост на торпедото четиридесет-четиридесет и пет възла.

— Да изключим ли увеличения сигнал, сър? — попита помощник-командирът.

Кенеди се изкушаваше да каже „да“, за да добие по-добра представа за истинските качества на японското торпедо. Доколкото знаеше, нито една американска подводница не беше се изправяла пред такова. Предполагаше се, че това е японската версия на американския модел 48, според сведенията, не по-лошо от торпедата с разширени възможности.

— Ето го — извика операторът на сонара. — Току-що слезе под морското равнище. Постоянен курс на торпедото две-осем-нула, силата на сигнала навлиза в обсега ни.

— Двадесет градуса дясно на борд — заповяда Кенеди. — Пригответе контрамерките.

— Скоростта ни наближава тридесет възла — докладва член на екипажа, когато „Ашвил“ ускори.

— Прието, двадесет градуса дясно на борд. Очаквам нов курс.

— Чудесно — отбеляза Кенеди. — „Петинчово отделение“, изстреляйте симулатор веднага! Щурман, качи ни на шестдесет метра.

— Слушам — отвърна навигаторът. — Изкачване под десетградусов наклон!

— Усложнявам ли ти живота? — попита помощник-командирът.

— Нищо не идва наготово.

Една метална кутия бе пусната от отсека за изстрелване на симулатори, наречен „петинчово отделение“ заради диаметъра на пусковото устройство. Тя моментално започна да изпуска мехури подобно на разтваряща се таблетка и създаде нова, макар и неподвижна мишена за търсещия сонар на торпедото. Резкият завой на подводницата оформи „скоба“ във водата, за да бъде заблудено още повече торпедото модел 89.

— Минаваме през термоклина — съобщи специалистът при термографа.

— Дай координатите на носа! — обади се Кенеди.

— Дълбочина точно пет-осем метра, рул с двадесет градуса вдясно.

— Изправи руля, постоянен курс шест-нула!

— Тъй вярно, рул изправен, курс шест-нула.

— Пълен напред с една трета мощност!

— Слушам. — Той посегна към командното табло и след миг подводницата забави ход, като сега плаваше на шестдесет метра дълбочина и над температурния слой, а същевременно бе оставила прекрасна, макар и фалшива мишена след себе си.

— Чудесно. — Кенеди се усмихна. — Сега да видим колко хитра е „рибката“.

— Тук „Сонар“. Торпедото току-що мина право през „скобата“.

Кенеди си помисли, че тонът на рапортуващия е малко изкривен.

— Ами? — Командирът направи няколко крачки напред и влезе в сонарното отделение. — Проблеми ли?

— Сър, торпедото току-що мина направо през „скобата“, сякаш не я забеляза.

— Изглежда, е много хитра машинка. Смяташ ли, че просто не обръща внимание на примамките като торпедата с разширени възможности?

— Скок в херцовете — обади се друг сонарен оператор. — Сонарният му сигнал току-що се промени… Промяна на честотите, може би ни засече, сър.

— През топлинния слой? Бива си го. — Кенеди си помисли, че торпедото действа доста бързо, дори направо като бойно. Беше ли новото японско торпедо действително толкова добро? Наистина ли просто е пренебрегнало симулатора и „скобата“. — Записваме ли?

— И още как, сър — отвърна главният сонарен оператор Лавал и като се пресегна, потупа видеокасетофона. Нова касета записваше всичко, а друга видеосистема запечатваше картината от сонарните екрани. — Ето, включват се двигателите, току-що увеличи скоростта си. Промяна на позицията му… нулева, торпедото ни е засякло. Шумовете от винта току-що замряха. — Тоест шумът от двигателя на торпедото сега беше донякъде заглушен от активирането му. То се насочваше право към тях.

Кенеди се извърна към наблюдателния екип.

— Разстояние?

— Под две хиляди метра, сър. Вече ни атакува бързо, приблизителна скорост шестдесет възла.

— При тази скорост остават две минути, докато ни връхлети.

— Вижте това, сър. — Лавал почука по „кристалния“ екран. На него се виждаше дирята на торпедото, а също и продължителният шум от примамката, все още пускаща мехури. Модел 89 бе пробило дупка точно в средата й. — Какво беше това? — запита той монитора. Току-що беше регистриран силен нискочестотен шум, курс три-нула-пет. — Прозвуча като далечен взрив. Беше сигнал от конвергентна зона^[2], а не с пряка траектория. — Сигналът от конвергентна зона означаваше, че експлозията е далеч, на повече от петдесет километра.

Кръвта на Кенеди изстина при тази новина. Той отново подаде глава в атакуващия отсек.

— Къде са „Шарлот“ и другата японска подводница?

— На северозапад, сър, сто-сто и десет километра оттук.

— Пълен напред! — Заповедта просто дойде автоматично. Дори Кенеди не знаеше защо я е дал.

— Тъй вярно, пълен напред — повтори щурманът и командните лостове звъннаха в крайно долно положение. Тези учения наистина бяха вълнуващи.

Преди заповедта за включване на двигателите да бъде изпълнена, командирът отново се обади по интеркома:

— „Петинчово отделение“, изстреляйте втори симулатор. Веднага!

Свръхзвуковият следящ сонар на едно самонасочващо се торпедо е с прекалено високи честоти за човешкото ухо. Кенеди знаеше, че енергията връхлита върху подводницата му и се отразява от вътрешното празно пространство, понеже сонарните вълни спират на границата между стоманата и въздуха и се отбиват обратно към предавателя, който ги е произвел.

Не можеше да е вярно. Ако беше, другите биха забелязали, нали? Той се огледа. Екипажът бе в бойна готовност. Всички врати бяха затворени херметически и залостени, както при битка. „Харушио“ беше изстреляла учебно торпедо, което се различаваше от бойното само по заменения от контролна апаратура заряд. То също бе проектирано така, че да не удря мишените, а да се отклони преди тях, защото сблъсъкът на метал с метал би повредил някои неща, поправянето на които можеше да излезе скъпо.

— Все още ни държи на прицел, сър.

Обаче торпедото бе минало направо през „скобата“…

— Аварийно потопяване, бързо! — нареди Кенеди, като знаеше, че вече е твърде късно.

Американската подводница „Ашвил“ килна носа си под двадесетградусов наклон и набра пак тридесет възла с ново ускорение. Отсекът за изстрелване на симулатори пусна още една бълбукаща кутия. Увеличената скорост намаляваше възможностите на сонара, но от екрана ставаше ясно, че този модел 89 отново е минал право през лъжливата цел и просто продължаваше да се приближава.

— Разстояние под петстотин метра — обяви наблюдателният екип. Един от членовете му забеляза, че командирът е пребледнял и се почуди защо. Е, да, никой не обича да губи, пък било то и в учение.

Кенеди обмисляше допълнителни маневри, след като „Ашвил“ за пореден път се шмугна под слоя. Беше твърде близо, за да му избягат. Торпедото можеше да ги застигне, всеки опит да го заблудят се провали. Идеите му просто се изчерпиха. Нямаше никакво време, за да обмисли нещата.

— Божичко! — Лавал свали слушалките си. Сега торпедото модел 89 бе непосредствено до кърмовия сонар на подводницата и шумът излизаше от скалата. — Трябва да се отклони всеки момент…

Командирът просто стоеше и се оглеждаше. Дали не бе полудял? Беше ли единственият, който смяташе…

В последната секунда главният сонарен оператор Лавал се обърна назад към капитана си.

— Сър, то не се отклони!