Уилям Дийл
Хулигани (82)

78. ПРОЩАЛНО СЛОВО

На отдалечаване от Уиндсонг изпитах чувство на облекчение, не толкова от това, че напусках къщата, колкото защото бях изпитвал страх от завръщането си в нея, изпълнена с всичките й духове, а сега вече страхът си беше отишъл. Ако и да беше имало духове в Уиндсонг, те пазеха живи спомени изпълнени със смях и младост от време, сладко като незабравения вкус на горещи сандвичи и печени кестени, и мириса на лагерни огньове на брега на морето. Ако не бях научил нищо от завръщането си в онази къща, то поне се бях научил да ценя онези момента от живота ми, а не да ги ровя в отчаяние. И ако онова отлетяло време преди двадесет години се окажеше, че е било единственото ми зелено лято, то поне си беше мое. Никой не беше в състояние да ми го отнеме.

Сиско долетя още на следващата сутрин и вдигна страшна врява.

Нямаше никакви проблеми да накачим убийствата на фамилията Талиани на Нанс, Костело и Чевос; нямаше никой останал жив от тях, за да протестира. Костело бе държал Коен настрана от работите, така че Коен не знаеше нищо. Тъй като Титан и Шефа също бяха част от конспирацията, бяха принудени да пригласят на песента ми. А и освен това хората винаги чуват само онова, което им харесва. Един полицай герой никога не е излишен.

За Дъч и останалите хулигани това беше държавна тайна, която нямаха право да изнасят извън отдела. Колкото за Сиско, той също беше мумия, макар и два месеца след случая да не ми даваше мира за ненаписания доклад. Така и не го написах. Какво толкова още можех да му кажа? Но той настояваше да получи отговори на всичките си въпроси. И макар да оставих много от тях без отговор, и да не бях в състояние да отговоря на още няколко, едно нещо не му даваше мира докато накрая не изплю камъчето.

— Ти не си бил емоционално ангажиран със случая, нали, Джейк? — запита ме той по време на една от неговите закуски, изпълнена с отвратителни водорасли и купища витамини.

— Какво имаш предвид? — отвърнах с въпрос.

— Искам да кажа, че не си имал нещо с дамата на Рейнс, нали?

Дълго време размишлявах над въпроса му, преди да отговоря отрицателно.

Не мисля, че това беше лъжа. Още от самото начало трябваше да съм наясно, че един роман с футболист винаги трае толкова, колкото и със спасител на морето. За мен частичките, от които беше изграден Дюнтаун, се бяха подредили като късчета от главоблъсканици. Шефа ме беше изтрил от живота на Доу, точно както Титан беше изтрил Тони Лукатис; Хари Рейнс беше запълнил мястото оставено от Теди Финдли, точно както Сам Дънлийви беше заел предназначеното някога за мен място. И накрая, след като главоблъсканицата вече беше подредена, картината се оказваше само шум и ярост (Алюзия за книгата на Фокнър Шум и ярост /Sound and fury/, разказвана от първото лице на психично болен герой, което всъщност е част от известния цитат на Шекспир за живота) като иронията се състоеше в това, че Талиани, който всъщност никога не е бил част от нея, се оказа катализаторът, довел до сгромолясването. Чичо Франко беше дошъл в Дюнтаун да дири същите прости неща от живота, които всички ние търсим. Той си е мислил, че може да си купи уважение. А цялата му покупка се оказа онзи дълъг и мрачен безкраен тунел. Оня, без светлина в края му.

Като се връщам сега на тия неща, си мисля, че може би Стик, по свой начин, е търсил и той същите неща. Никога няма да го разбера, но ми се ще да си мисля, че му се е искало да приведе малко порядък в объркания си живот, да намери нещо, с което да замести ценностите, загубени в онова далечно място, което което всички ние бихме искали да забравим, но никога не ще успеем. Или просто може би се е бил простил завинаги с мечтата си. Може би просто е вършил онова, което е владеел най-добре, по най-добрия начин, който е бил по силите му. Но и към каквото и да се е стремил, иска ми са да вярвам, че го е намерил. Надявам се смъртта да е била по-милостива от живота към него, и той, също като всички наши паднали другари, е намерил покой в някое специално място, отредено за онези, прекрачили прага на ада и останали завинаги там.

Едно нещо поне беше дяволски сигурно, устроихме му страхотно изпращане. Погребахме го с онази разръфана негова шапка, която никога не сваляше от главата си. Хулиганите носеха ковчега, имаше почетна стража и Дъч му дръпна надгробно слово, което разплака всички ни. Един тръбач изсвири траурен марш, а някъде далеч в гробището, друг отвърна с тъжното си ехо. Всички бяха там освен Доу. Красивата Доу, изменчива до края. Но ДиДи Лукатис беше там, и Ларк, и Сиско. И Шефа Финдли и Каменния Титан, и те се мярнаха. Салваторе дори си беше сложил вратовръзка.