Уилям Дийл
Хулигани (8)

4. НАСЛЕДСТВОТО НА ЛЕДБЕТЪР

Докато се доберем до щаба на Дъч Моорхед, който всъщност представляваше един дребен, овехтял търговски център, на миля или две от централната част на града, дъждът премина в ураган. Мълнията обагри в лилави монохромни оттенъци една износена плоска едноетажна сграда, която на времето си е била супермаркет. Прозорците й със шлифовани стъкла бяха обковани с дъски, а цялото здание беше боядисано в черно.

— Направо като някое управление на Гестапо — обадих се.

— За психологически ефект върху престъпниците — изгрухтя Дъч.

Една доста мижава табелка до входа гласеше, че това е ОТДЕЛ ЗА СПЕЦИАЛНИ ОПЕРАЦИИ. А под него, с още по-малко букви, беше написано ПОЛИЦЕЙСКО УПРАВЛЕНИЕ ДЮНТАУН. Трябваше да напрегна очи, за да го прочета.

— Колко мило от твоя страна, че си споменал и полицейското управление — казах аз.

— И аз така си помислих — отвърна Дъч.

— И какво точно означава Отдел за специални операции? — полюбопитствах.

— И аз не съм много сигурен — отвърна той. — Сигурно са имали предвид Отдел за съвършени откачалки.

Само секунда по-късно Дъч изрева като лъв в очакване на закуската си.

— Тоя нещастен, тъп, гладкомозъчен дюстабанлия! — задъха се той.

— Кой? — запитах аз, като си помислих, че може да съм го засегнал с нещо.

— Тоя шестопръст, ципокрил, дюстабанлия klommenshois Калахън — продължи да реве той. — Тоя вонящ дребен кучи син ми откраднал пак мястото за паркиране! Колко пъти съм му казвал, колко пъти… аааа… — Гласът се снижи и постепенно се провлече, като последните ругатни вече си ги измърмори под носа.

Половин дузина автомобили в различна степен на разпадане бяха паркирани под ъгъл пред сградата. Нащърбени брони, напукани предни стъкла, петна оранжев грунд навсякъде където са правили опит да боядисват ламарините и никога не са стигали до края, предни и задни капаци без никакви украшения или дръжки; всичко имаше вид на подготвено състезание с разбити коли което всеки миг щеше да започне.

— Момчетата ти имат нещо против автомобилите ли?

Той само изръмжа нещо нечленоразделно в отговор и зави на едно място маркирано с едри букви ХЛАПАКА.

— Ще заема мястото на Муфалата — изрече той с отбранителен глас. — И без това се мярка само от дъжд на вятър.

Бяхме паркирали на петдесетина ярда от входната врата; доста голямо разстояние за разбушувалия се ураган. Той угаси двигателя и се отпусна на седалката, като ми предложи цигара.

— Не, благодаря, отказал съм ги — казах.

— Не искам и да чувам за такова нещо — изрече той, докато запали цигарата си. Смъкна прозореца два пръста и издиша пушека в ураганния дъжд.

— Мога да разбера чувствата ти към стария Финдли — каза той. — Старецът е доста стилен, не мога да си изкривя душата. Извади най-големия си коз преди да се оттегли.

— Какво?

— Последният му боен рев. Доведе Айк Ледбетър да възглави полицията в града. Финдли имаше достатъчно мозък в главата си, за да съобрази, че градът има нужда от умен човек да държи изкъсо нещата след като хиподрумът влезе в действие; тукашните ченгета бяха акъллии колкото един пън. А Ледбетър вече беше минал през мелницата. Беше се подвизавал в Атлантик Сити преди да дойде тук, така че имаше опит. Той пък на свой ред доведе мен.

— Бива ли го наистина?

— Искаш да кажеш „биваше“ ли го?

— Защо, къде е отишъл?

— Никъде. Мъртъв е. Знаеше много добре как ще се развият нещата, беше от схватливите. Беше научил доста в Атлантик Сити. И беше честен.

— И какво се случи с него? — запитах аз.

— Преди три години излетя с колата си в реката, ако можеш да го повярваш.

— Защо, ти не вярваш ли?

— Спрях да вярвам в нещастни случаи още първия час когато се озовах тук.

Това вече ме накара да се замисля доста. Беше ми невъзможно да си представя, че Талиани ще се забърка с убийството на полицейски офицер. Това изобщо не пасваше в цялостната картина.

Гневът победоносно се завърна в гласа на Дъч.

— Предадоха случая на момчетата от отдела по убийствата. А при тях работата е такава, че ако ги събереш накуп, получаваш още по-голяма купчина. Никой от тях не може да преброи до единайсет без да си развърже обувките. — Последва пауза. — Случаят беше приключен като нещастен такъв, край, и точка.

— Кой зае мястото на Ледбетър?

— Хърб Уолтърс.

— Какъв е неговият случай?

— Ченге с голям стаж. Бавна, но сигурна кариера. Трепери за работата си. Не рита срещу ръжена, ако питаш за това. Той е благоразумен.

— Честен ли е?

— Това е отличен въпрос. Просто не знам. Предполагам, че старият Хърб е окей; той просто не е имал самостоятелна мисъл в главата откакто за пръв път е отишъл до кенефа сам. — Дъч прекъсна, но след няколко секунди пак продължи. — В действителност обича да целува по задниците хората от залесената част на града.

Изсмях се.

— Май нещо не го харесваш.

— Много си наблюдателен.

— Защо ще му е притрябвало на някого да пречуква Ледбетър?

— А защо да не им притрябва да не го пречукват? Умно, кораво, схватливо ченге, честно като Вехтия завет, в едно градче, което отива по дяволите. Когато Ледбетър дърпаше конците, човек не можеше да зърне никаква педалска кола по Фронт Стрийт. А сега всеки втори автомобил е или розов Кадилак или лилав Ролс-Ройс.

— И как се вписва отделът ти във всичко това?

— Той е последният рубеж. Опитваме се да държим под контрол пришълците, но местните юнаци са поверени на отдела за борба с порока. Не ме питай какво представляват.

Отпуснах се на седалката си и поклатих глава.

— Вълшебно — произнесох аз. — Май е най-добре да си взема отпуск по болест и да проспя някъде командировката си.

— Навъртай се наоколо и гледай да не изтървеш фойерверките — посъветва ме той.

— Мислиш, че нещата ще се развият натам ли? — запита го аз.

— Това, което не мисля, е, че тоя Търнър, главорезът му и жена му са се самоубили.

Изсмях се.

— Той се казва Талиани — напомних му аз.

— Няма значение.

— Съгласен съм — казах. — Но трябва да ти кажа, че от собствен опит знам, че когато един мафиозо капо ди тутти капи глътне оловото, това не отшумява без следа.

— Verdammt!

— Ако ти си прав и Ледбетър е бил премахнат, това може да е било ответната реакция.

Дъч захвърли угарката си и огледа навън. Нямаше особена промяна и той въздъхна.

— Виж — каза той, — сега ще ти предам нещата с няколко думи, става ли? Всичко започна, когато онова крупно татенце Финдли домъкна Ледбетър със заръката да пази града чистичък. Но Ледбетър наследи едно управление толкова старо и изрешетено, че ако беше кофа, и камъни нямаше да можеш да събереш в нея. Не можеше просто така отведнъж да изрита всички стари готованковци. И точно в този момент на сцената се появявам аз. Айк ме докара в града, осигури ми приличен бюджет и ми казва: „Тръгвай и си търси една дузина от най-коравите и хитри момчета, които можеш да намериш. Момчета, които си имат хабер от Ла Коза Ностра и не се поддават нито на уговорки, нито на натиск.“ И аз хукнах да търся. Това, което намерих, се оказа една злобна и отмъстителна банда хулигани. Умни са и носят страшно много. Дружелюбни са колкото и купчина отровни змии.

Аха, казах си аз наум. Това съобщение вече беше предназначено директно за мен.

— Искам просто да си наясно как стоят нещата, нали разбираш — продължи той. — Както вече ти казах, Ледбетър нямаше вяра и за грам в старите муцуни. Нашата работа беше да си държим очите отворени на четири, да си плетем кошницата, да мачкаме кокалите на всички мошеници, измамници, мръсници, сутеньори които идват извън града. Загрей им малко задниците на досадниците, за да разберат намека, че е време да си обират крушите. Дръж под око всички подозрителни. Трудното е да го постигнеш без да вдигаш шум. А сме разкарали някоя курва, а са писнали ония от отдела за борба с порока. Нахлуем в някоя къща извън града, където играят незаконно комар, и отделът по хазарта изпада в истерия. И повечето време от тогава насам само въртим токове на място и козируваме. Не че искам да кажа, че не вършим нищо, но… — Той замълча в търсене на следващите думи, и накрая каза — Май вече ми е писнало да си играем на криеница с полицейското коменданство.

Опитах се да осмисля чутото до този момент. Изводът, до който стигнах, беше, че местната полиция е или тъпа като задник, или обича да гледа чужд сеир. А работата на Моорхед беше да замита всички следи.

— Ледбетър и Финдли измислиха много хитро нещо — продължи Дъч. — Дадоха ни извънредно голяма свобода, така да се каже, като ни задължиха да се отчитаме на един избран комитет от градските пълномощници.

— Но нали ти не се числиш към полицейското управление?

— Да, така е. Работим с тях когато се наложи. Но Уолтърс не може да изрита никой от нас, така че си правим каквото си знаем. Това не му харесва, но го е загазил здравата и няма къде мърда. Иначе отдавна да сме всички комплект в Шорт Арм, Канзас, да подреждаме папки.

— Мъчи ли се да ти спъва работата?

— Не го прави открито. Но иска да държи всичко в ръцете си. Обича да си връща на ударите. По дяволите, нещо много се раздрънках — изръмжа той внезапно и замълча. По монотонния му тон разсъдих, че не ми вярва особено. Придаваше си дружелюбие дотолкова, доколкото да не изглежда недружелюбен.

Бурята отшумя и дъждът бавно премина в ситна роса.

Той заключи колата и тръгнахме към входната врата, като се гушехме покрай стената на зданието да се предпазим от дъжда, който още се завихряше под стрехите му.

— Веднъж да те опознаят момчетата, и ставаш един от тях — изрече Дъч докато бързахме към вратата. — Но сега няма да ти дадат и петаче за градската тоалетна ако не съм до теб.

Спрях внезапно и той за малко не ме събори. Надвеси се над мен с ръце напъхани дълбоко в джобовете му и незапалена цигара в устата.

— Тук май нещо ги недолюбвате федералните агенти, а? — запитах.

— Нека да кажем, че сме имали известен горчив опит от общуването си с тях — изрече той, изучавайки ме със сапфирените си очи. Дъждът се процеждаше от периферията на смачканата му филцова шапка.

— Е, та кой не е имал? — запитах.

— Ти например — отвърна той.

— Виж, аз съм на твоя страна. Не съм от Фийби или от Прокажените. И преди си имал работа с Хладилника. Двамата с Мацола сте стари приятели.

— Както ти казах, при мен всеки си знае работата само той. Тия момчета понякога си нямат вяра дори и един на друг.

— А ти? — запитах го аз. — И при теб ли ще бъда на изпитателен срок? Къде си пробваш хората?

— Ей тука, вън на дъжда — отвърна той. — Какво ще кажеш да продължим вътре, а? По мен има доста повече за прогизване, отколкото по теб.

И той се обърна и затропа към вратата.