Уилям Дийл
Хулигани (79)

75. ПРОЩАЛЕН РЕЙД

Изтече мъчително един час. Сякаш минаха четири или пет. Първоначално телевизионната камера ни убиваше всякакво желание за разговор. Разсъдих, че стаята се подслушваше. След като се възстанових до известна степен, реших да направя един опит.

— Ще бъдете ли така добри да ни донесете по чаша вода? — казах, застанал точно през обектива.

Резултатът беше нулев, така че изритах вратата. Правано Сладура откликна на призива ми. Още носеше белезите от битката в Склада: синина около дясното си око и четириинчов оток върху челюстта си. Той ме изгледа злобно когато му повторих молбата си и ми затръшна вратата под носа, но след минута две едно младо хлапе с презрамки, колан и празен кобур под мишницата ни донесе по чаша вода. След това ни оставиха сами.

— Какво мислиш, че ще направят с нас? — запита Доу.

— Не знам — отвърнах й честно аз.

През останалото време двамата с Доу разговаряхме спокойно, но твърдо. Обясних й кой е бил Талиани, макар че тя вече имаше някаква смътна предварителна представа. Казах й как е бил убит Тони Лукатис по време на прекарване на кокаинова пратка, което тя не знаеше, макар че информацията не пролича да я разтърси особено.

— Значи ти си знаел за Тони? — запита тя. — Това приключи толкова отдавна. Бедният Тони. Толкова много искаше да се отличи, да бъде нещо повече… — Тя се опита да обясни натрапчивото видение на Тони, но нищо не се получи.

— Разбирам го — казах аз, — макар и да не е избрал най-подходящия начин.

— Беше ли замесен с тия хора?

Поклатих глава.

— Не мисля — отвърнах аз, но не се задълбочих повече. Все още не знаех с кого в действителност е бил свързан.

— Предполагам, че всичко е било заради мен — изрече тя и заплака. — Аз съм причината за всичко това.

— Не, това не е вярно — възразих аз. — Ти също си била просто една пешка в играта, също като повечето от нас.

— Между нас всичко беше свършило още преди да се задълбочи — продължи Доу, пречиствайки паметта на Лукатис. — А той не можеше да го възприеме. Непрекъснато ми звънеше, изпращаше ми картички, оставяше малки подаръци за мен. И тогава един ден го срещнах и той ми каза, че нещата щели да се променят. Казваше му своя голям удар. Нямах и представа какво се кани да направи… — Тя не довърши изречението. Срещаше големи трудности с довършването на изреченията.

И тогава й разказах за Сам Дънлийви. Раменете й се тресяха докато разгръщах историята. Сълзи замъглиха очите й. Шокът от истината изкриви лицето й, подобно на безмилостната ръка на времето. Прегърнах я и я притиснах плътно към себе си, и я оставих да си изплаче всичката мъка.

И в този момент долових бумтенето на тежки двигатели отвън. Последваха ги силни крясъци на радост и смях; в съседната стая влязоха множество хора. Няколко минути по-късно смехът в прерасна в неясна кавга, макар и да не можех да разбера за какво точно става въпрос. После вратата се отвори.

Светлините на крайбрежния комплекс Тъндър Поинт блещукаха като звездици в залива на половин миля разстояние. Стик се сви долу в кокпита на яхтата, с придърпана ниско над очите шапка, така че вятърът да не я издуха. Откъм югоизток духаше силен вятър и платната бяха издути, и плющяха над него в мрака. Беше ги изпънал максимално и лодката газеше дълбоко във водата. Вълните се сгромолясваха покрай хълбока му.

Последните десет минути не бе отделял погледа си от яхтата на Костело докато тя навлизаше в прохода към комплекса. А сега вече приближаваше пристана.

Той нагласи румпела, заключи го, пресегна се под седалката и измъкна един непромокаем сак. Първо измъкна револвера си 357 калибър и провери барабана. Беше зареден със специални патрони с контролиран при избухване заряд. После 180, неговата малка любимка. Провери заглушителя и пъхна барабана със сто и осемдесет патрона в магазина, като мислено пресметна с каква огнева мощ разполагаше. Включи лазерния прицел и проследи как играе малката червена точица върху опънатите платна. После дойде редът и на М-16, старата дружка, с пълен пълнител тридесет патрона. Измъкна четиридесет милиметрова граната от чантата и я нагласи в гранатомета под дулото. Накрая взе и торбата с амуниции, която съдържаше два барабана за ръчната картечница 180, шест пълнителя за М-16, шест гранати и пет барабана за бърза смяна за магнума.

Не беше лошо. Седем гранати и 786 патрона.

Мислено пресметна врага: Костело, Брониката, Чевос, и още двама стрелци върху яхтата. Нанс, Правано Сладура, и най-малко още четири отрепки, които навярно се намираха в къщата на брега, и двамата пазачи с рязани пушки на пристана.

Тринадесет. Около шестдесет куршума на човек плюс гранатите. Фасулска работа. Беше се изправял и пред далеч по-безнадеждни ситуации.

Нагласи нощния прицел на М-16 и провери палубата на яхтата. Ето ги: Костело, Чевос, Брониката, Морено, всички едри клечки без Нанс и Правано, който трябваше да е някъде вътре, и Коен, който вероятно си беше у дома в леглото.

Чудесно. Не можеше и да се желае по-добър синхрон. Просто едно голямо и щастливо семейство.

Добре че Коен го нямаше сред тях. Коен принадлежеше на Джейк. А останалите бяха негови. Той започна да трие лицето си с черна смазка за обувки.

При следващото прозвъняване Дъч вдигна слушалката. Беше Луис Каубоя. Обаждаше се от полицейския хеликоптер.

— Забелязахме ги, Дъч. Лодката на Костело току-що акостира на частния пристан на гърба на комплекса в Тъндър Поинт.

— Сигурен ли си, че това е той?

— Освен ако яхтата му няма двойник. Ама никъде не съм виждал друга като нея.

— Колко далеч си от тях?

— Може би на половин миля.

— Можеш ли да се спуснеш достатъчно ниско, за да провериш за това шибано светлокафяво Елдорадо на паркинга без обрулят ташаците ти?

— Ще трябва да включим прожектора.

— Добре, но внимавай. Веднага потегляме натам. Писна ми да си търкам гащите по стола.

— До скоро — каза Луис.

Стик сви платната и тихо плъзна яхтата покрай пристана. Двамата стражи се бяха облегнали на акостиралата яхта и разговаряха.

Разгледа внимателно обстановката. Къщата беше наляво, отделена от частния пристан с бетонна стена и двайсет фута вода. Пешеходна пътека от пристана водеше към къщата.

От пристана до къщата имаше не повече от сто метра.

Гъсто залесено пространство плюс ливада на тераси, по която се стигаше долу до водата.

В края на пристана върху висок стълб светеха две силни лампи. Фасулска работа.

Самата къща беше на един етаж. Това беше добре. Нямаше къде да бягат. Той обходи къщата с прицела, планирайки атаката си. От ляво надясно бяха разположени кухнята, с плъзгаща врата, извеждаща на една тераса; главната стая, голяма, с катедрален таван; спалня с голям прозорец с изглед към водата, и гумен дюшек в центъра, пълен с вода; още една по-малка стая в дъното на къщата. Отпървом му се стори, че стаята беше тъмна, но после видя през една цепнатина да се прокрадва лъч. Значи ги държаха там. Нямаше къде другаде. Знаеше това със сигурност, защото и Нанс беше в къщата.

Изброи главите.

Трима в кухнята, включително Брониката.

Петима във всекидневната, включително Морено и Правано.

Чевос, Нанс и Костело в спалнята.

Единадесет, точно както ги беше пресметнал. Не беше загубил форма.

Някъде далеч зад в него, навътре в залива, се разнесе бръмчене на хеликоптер. Игнорира го. Заключи румпела, плъзна торбата с амуниции на рамото, сграбчи ръчната картечница и автоматичната карабина и скочи върху кабината в предната част на яхтата му, оттам на палубата и зареди картечницата. Яхтата се плъзна през вълните и се вмъкна в кръга от светлината на двете големи лампи на пристана.

Вратата се отвори и на прага й застана Костело.

Изглеждаше като самия Янки Дудъл: бели панталони, син блейзър, шалче от алена коприна вързано около шията му.

— Брей, брей, брей — възкликнах аз. — Я виж кой ни е дошъл на гости. Самият Капитан Америка.

В този момент бяха готов да се изправя и срещу цялата руска армия.

— Ти май никога не се предаваш, нали, Килмър? — изрече той с интелигентния си адвокатски глас.

— Между другото, трябва да ти кажа, че балонът ти всеки момент ще се спука — казах аз.

— Говориш страшно много за човек, който може да е само на шейсет секунди от погребението си — отвърна той. — Забележи, че казах „може“. Аз съм единствената преграда между теб и куршума на Нанс.

Пропуснах заплахата му покрай ушите си.

— Ти наистина си загубил разума си, Костело. Първо убийство, сега пък отвличане. Сбъркал съм в преценката си за теб. Мислех те за далеч по-умен от останалите нещастници около теб, а то се оказа, че само си се обличал по-добре от тях.

Доу се беше вкопчила за ръката ми като удавничка.

— Защо не я пуснете? — предложих аз. — В края на краищата, това е работа между нас, мъжете.

— Нямам нищо общо с тази работа — отвърна той. — Последните четири час бях в морето. Ръцете ми са чисти.

— Направо нямам търпение да видя изражението върху лицата на съдебните заседатели когато им изтърсиш тоя бисер.

Той придърпа стол и седна пред нас.

— Мониторът е изключен — каза той. — Можем да си говорим направо. Първото което е, вие двамата с Нанс си имате зъб още от няколко години. Аз не отговарям за неговите действия. А и съдейки от външния му вид, ти можеш да получиш присъда за проявена полицейска жестокост, между другото.

— А тази дама до мен каква ще й бъде вината? Може би ще я изкараш, че ме е държала за ръката, докато съм го извършвал ли?

— Признавам, че довеждането на двама ви тук е било крупна грешка от страна на някого, но мисля, че проблемът може да се уреди.

— Добре. Радвам се, че и ти мислиш така — казах аз. — Само ни уреди превоз да града и ще те освободим от компанията си.

— Няма начин.

— Ти се плъзгаш по един много тънък лед, Костело. Какво говоря, под краката ти изобщо няма лед. Може и да не бъдеш обвинен в отвличане, но със сигурност ще ти лепнат присъда за съучастничество. Задържането ни против нашата воля се наказва по същия закон, както и отвличането.

— Просто се опитвам да изработя някакво споразумение тук — каза той, разперяйки ръце с усмивка, така че всички да останат доволни.

— Няма как да стане.

— Ти си само един блъф, Килмър. Не разполагаш абсолютно с никакво доказателство в момента и го знаеш.

— Нахлузил съм примката на врата на Дънлийви за убийство — казах аз. — Притиснал съм до стената Сийборн и банката му. Няма да мине и ден, и двамата ще пеят като Павароти.

— Никога не съм имал нищо общо нито с единия, нито с другия — отвърна Костело. — Най-много да съм им казал „здрасти“ един-два пъти.

— Аха, ето каква била работата. Значи обсъждаме начина как да се спаси задника на Костело, ако съм те разбрал правилно. Добре, ето ми условията. Даваш ни нанс за убийство и отвличане, Коен и счетоводните му книги за нарушаване закона за РИКО, Чевос за контрабанда на наркотици и съучастничество в убийство, и веднага ставаш свидетел със специален облагодетелстван статут за Федитата. Гарантирам ти, че ще те измъкна най-много с присъда от пет до десет години.

— Мечтай си — изсмя се той. Това беше последният му смях.

Хеликоптерът наближаваше.

Бър-бър-бър-бър…

„Господи, също като едно време“, помисли си той.

Стражите чуха лодката едва в последния момент, когато се блъсна в пристана.

— Какво беше това, по дяволите? — възкликна единият. И двамата се обърнаха.

Червеното петънце на лазерния прицел кацна върху сърцето на първия. Той още стискаше пушката под мишница.

Бжжжжжжжжт.

Улученият политна като стъпкан от слон. Другият трескаво задрапа на място. Той нямаше време да извика; направи опит да се втурне към храстите. Стик изстреля откос към пешеходната алея, на двайсет метра пред себе си. Дузина куршуми излетяха от дулото на картечницата и разкъсаха краката на бягащия мъж. Той политна и рухна по лице. Вторият откос го довърши.

Стик скочи на брега и побягна към къщата. С два изстрела помете двете мощни лампи докато бягаше. Хеликоптерът приближаваше, но Стик вече не се вълнуваше от нищо. Не му трябваше помощ от въздуха за тая фасулска работа. Абсолютно фасулска работа.

Скочи зад едно дърво, на около двайсетина ярда от вратата до главната стая, смъкна от рамото М-16 и за последен път провери кухнята и всекидневната. Брониката се бе привел над един голям тиган, и опитваше някаква голяма лъжица. Другите двама стояха до него.

Петимата бяха още във всекидневната, и се хилеха. Жени нямаше, слава богу.

Насочи пред себе си автоматичната карабина и изстреля граната право в центъра на голямата стая.

Нещата се развиха със светкавична бързина.

— Откъм залива идва хеликоптер, лети много ниско — изрече току-що влезлият в стаята Чевос.

— Сигурно някой бизнесмен се прибира у дома за вечеря — каза Костело.

Виждах спалнята през отворената врата. Нанс седеше върху гумен дюшек пълен с вода, и притискаше към главата си торбичка с лед. Зад тях се намираше една голяма стая с висок таван и половин дузина горили, а зад тях беше кухнята. Брониката готвеше нещо. Просто една непринудена приятелско събиране. Гарнизон с преспиване за момчетата.

Внезапно всекидневната избухна в оранжев пламък. Грохотът от експлозията последва миг по-късно и превърна стаята на парчета.

След това всичко протече с такава бързина, че ми остана в паметта като отделни кадри.

Правано Сладура беше подхвърлен на четири фута от пода и запратен върху стената. Лицето му изчезна безследно.

Друга отрепка излетя през задни прозорец толкова мълниеносно, сякаш беше изстрелян от катапулта.

Друг рухна на колене по средата на стаята, сграбчвайки кървавата маса, в която се беше превърнал гръдният му кош само миг преди това, и политна към пода с писъка „Мамо!“

Парчета и късове от мебелите се разхвърчаха из стаята.

В кухнята Брониката буквално проби с глава голямата тенджера пред себе си.

Експлозията изстреля лицето на Чевос в стаята.

Сграбчих Доу, завъртях я около себе си, и се хвърлих върху нея на пода.

Костело беше изхвърлен от стола си.

М-16 загърмя.

Брониката затанцува степ на палци в кухнята докато през това време тенджерите и тиганите му експлодираха около него, после политна напред и заби лице в горещата печка.

Двете му аверчета бяха запратени в стената и направени на решето.

В другата стая Нанс беше подхвърлен във въздуха и след това сгромолясан на четири крака зад леглото.

Чевос се беше изправил на колене с неговия 32 калибров в ръка с очила провиснали от едното му ухо и съскаше като змия.

Костело се претъркули на една страна и затръска глава.

Мирисът на изгорял барут изпълни стаята.

Нанс се извърна към мен с горящо в ненавист разбито лице и люгер в ръка.

Издърпах на крака Доу и я изблъсках в далечния ъгъл на стаята, по-далеч от вратата.

Люгерът изгърмя и аз усетих как куршумът прониза ръката ми и се заби в стената зад мен. Изритах очилата на Чевос, сграбчих за ръката и го блъснах пред себе си, извивайки надолу и напред ръката му с пистолета.

М-16 отново загърмя и водният дюшек се пръсна в хиляди миниатюрни гейзерчета. Нанс се хвърли на пода, сгушвайки се зад леглото.

Костело измъкна своя 38 калибров пистолет и се хвърли към ъгъла, посягайки към Доу.

Издърпах пистолета на Чевос, изблъсках го от пътя си, хвърлих се през стаята, сграбчих сакото на Костело, и го запратих върху отсрещната стена. Това не го спря. Устните му оголиха венците и той извърна пистолета си към мен. Стрелях два пъти в гърдите му. Той политна назад към стената и рухна на колене. Пистолет се изрони от ръката му. Кокалчетата на пръстите му докоснаха пода. Втренчи се в катарамата на колана ми, после устата му се отпусна и зяпна.

Прозорецът до мен се пръсна на парчета. Завесите полетяха на пода и тогава чух зъболекарската машина, само на инч от ухото ми.

Бжжжжжжжжжжжжжжжжт.

Толкова за Чевос.

Натъпках една носна кърпичка в ръкава си. Раната от куршума болеше страхотно. Усещах аромата на бадеми или арсеник. Стик прескочи през рамката на разбития прозорец с грацията на танцьор, сграбчил картечницата в една ръка и М-16 в другата. Поднесе пръст към устните си и посочи към стаята на Нанс.

Дочухме бързи стъпки през разбитите стъкла и трясъкът на разбит прозорец. Стик сграбчи под мишница своята 180, измъкна един магнум от колана си, подхвърли ми го и се хвърли през вратата в спалнята, сграбчил отново в ръка 180.

— Бяга към водата — изрева Стик и скочи през разбития прозорец в градината зад къщата. — Остани с момичето. Той е мой.

Куршум изсвири между нас и се заби в рамката на прозореца. Стик се хвърли напред и стреля в отговор, после скочи и затича на зиг-заг между дърветата. Не издаваше дори и най-малък звук.

Върнах се в другата стая. Доу се бе обърнала към стената с ръце притиснати към лицето. Изведох я отвън, до стената на къщата, където нямаше опасност от куршуми.

— Остани тук и не мърдай никъде — казах й аз. — Тук си в безопасност. Трябва да проверя останалите стаи.

Тя кимна, но очите й не одобриха идеята ми.

Върнах се вътре.

Един бърз оглед изброи десет трупа в къщата. Никой не бе оцелял. Бомбата, или каквото беше избухнало, и автоматичната карабина след него, бяха убили петимата стрелци във всекидневната и тримата в кухнята.

Отвън се чу изстрел.

Последва го приглушен откос от М-16.

Проверих магнума и затичах през задната врата. Последва още един откос, вече долу край водата.

Затичах към тях.

Нанс беше на пристана. Започна да се качва на яхтата. Чух приглушения грохот на гранатомета и задната част на лодката се взриви. Нанс беше отхвърлен назад върху пристана. Изправи се на крака и продължи да тича, отдалечавайки се от Стик. Голямата луксозна яхта пламна. В светлината на пламъците зърнах Нанс да се качва на борда на една платноходка в края на пристана; платната й висяха отпуснати.

Стик се беше свил близо до въжето на платното на носа. Дръпна се настрани към сенчестата страна на платноходката, после изведнъж се хвърли напред.

Картечницата му запя.

Нанс успя да изстреля три куршума преди да започне своя последен танц. Изпъна се на пръсти, завъртя се като пумпал, и запляска с ръце по тялото си сякаш гонеше досадни насекоми. Ръцете му полетяха над главата и той политна назад върху палубата подобно на закла бик. Единият му крака подритва още няколко секунди и той замря.

Сграбчих захвърлената автоматична карабина и скочих върху палубата. Стик вървеше, олюлявайки се към кърмата, където лежеше Нанс.

— Стик! — изревах аз.

Той се обърна и се сгърчи за миг; изведнъж раменете ме провиснаха, коленете му се подгънаха и той рухна върху палубата.

Затичах към кърмата, където лежеше. Бях на десет фута от него когато той се изправи и повдигна картечницата. За миг си помислих, че се кани да ме застреля. Замръзнах на място. Той я насочи вляво от мен и натисна спусъка. Куршумите изрязаха една вертикална ивица по дължината на мачтата. Навсякъде се разхвърчаха късчета дървесина, последвани от водопад бели кристали. Сипеха се от дупките на куршумите в разбитата мачта, блестяха като снежинки, и вятърът ги отвяваше и запращаше надалеч в залива и в мрака. Стик въздъхна и главата му се люшна назад върху палубата.

Приведох се над него. Очите му бързо посивяваха.

Той отново ми се ухили с налудничавата си усмивка.

— Нали… беше… страхотна пукотевица — изрече той със странен и изтощен, далечен глас, — нали, Джейк?

— Беше страхотна пукотевица.

Устните му се раздвижиха, но не отрониха звук.

— Ти го свърши всичко сам, нали? Сам ликвидира целия клан на Талиани?

Той не отговори. Само каза:

— Изгори… лодката, окей?

Стик намигна, после въздъхна и всичко свърши.

Горе до жилището на Чевос сирени нададоха вой и видях сини и червени отблясъци през дърветата. Хора крещяха. Затръшкаха се врати.

Преобърнах с крак Нанс. Половин дузина куршуми бяха отнесли със себе си по-голямата част от гръдния му кош. Никога повече нямаше да кисне куршуми в арсеник. Замръзналият израз на лицето му беше изражение на истински ужас, маската на човек умрял в страх. Бях длъжен за това изражение, но никога нямаше да мога да изплатя дълга си.

Проверих мачтата. Беше на панти, подвижна, от тия, дето могат да се накланят за ремонти и да минават под ниски мостове. Огледах я отблизо, после взех картечницата и я раздробих на парчета. Започнах от основата й до върха. Куршумите се врязваха в брезовата дървесина и и блестящите кристалчета започваха да се сипят, вятърът ги сграбчваше и ги запращаше във водата. Стрелях докато изпразня пълнителя. Белият прашец продължаваше да се сипе. Приседнах до Стик и загледах двайсет и четири милиона долара бяла смърт се отвява от вятъра и се разтваря в морето. Процесът продължи известно време.

Изритах останките на Нанс зад борда и го проследих как се стовари с плясък във водите на залива. После пренесох Стик на брега и изстрелях една граната в двигателя на платноходката. Задната част на крехката конструкция експлодира, и после избухна в пламъци. Картечницата и автоматичната карабина ги запокитих в морето колкото имах сили, и след това поех нагоре по хълма да видя какво става.