Уилям Дийл
Хулигани (64)

60. КОКТЕЙЛЪТ

Предполагам, че най-прелестната гледка в града се открива от най-високото здание — тоест ако разполагате с парите, с които да ви го осигурят. Бабс Томас притежаваше и двете плюс вкуса как да го направи. Надстройката върху плоския покрив напомняше на стъклена кутия потопена в зеленина. Абсолютно всички стени бяха изработени от стъкло: всекидневната, спалните, кухнята, дори и баните. Завеси от пода до тавана осигуряваха необходимото усамотение, въпреки че единствената опасност от любопитни погледи можеше да дойде единствено от нисколетящи самолети.

Надстройката се осветяваше от конусовидни лампи, ефект едновременно необичаен и зашеметяващ, защото стъклените стени пречупваха светлината в хиляди искрящи точки, многократно отразени, които къпеха стаите в меко златисто сияние.

Имаше събрани най-малко тридесет двойки, което всъщност беше и представата на Бабс за няколко приятели, всички наследници на древни богатства и с дълго родословно дърво. Предполагам, че само смърт в семейството би могла да бъде извинителна причина за отсъствието от това соаре. Или пък, както в случая с Чарлз Сийборн, банкови проверяващи.

Бабс, едно видение в жълта коприна, носеше бяла шапка с периферия достатъчна за тренировка със скейтборд, връхлетя върху мен при влизането ми, издърпа ме в един неутрален ъгъл, и ми прочете цяла лекция от напътствия с кого си струваше да разговарям и кого можеше да пренебрегна.

Най-главната ми задача беше да се срещна с оставащите членове на безславния Комитет.

Артър Логан, адвокатът, беше на четиридесет, а изглеждаше на шестдесет. Неправилната стойка го караше да изглежда почти изгърбен, лицето му беше сгърчено в непрестанна гримаса, а очите му бяха параноично интензивни и дейни, като на човек очакващ само лоши новини. Десет минути разговор с него изваждаха на показ сенилност както в душевно, така и в телесно отношение, мъж с такава фанатична консервативност, че дори и Калвин Куулидж би го намерил за анахронизъм. Съпругата му, която му съперничеше по непривлекателност, изглеждаше така, сякаш беше загубила нейде по пътя брадичката си. Тя го допълваше с усмивката си и затворената си уста.

От друга страна обаче, Роджър Сътър, крупният журналист, беше пълната му противоположност, резюме на вечния забързан млад мъж. Ръкостискането му беше болезнено искрено, взорът му концентриран, а отношението — открито. Изминаха цели пет минути от разговора ни преди да проумее, че аз нямах намерение да инвестирам пари в Дюнтаун, и интензивният му взор избледня и започна да прескача от един женски задник на друг. Съпругата му, чиято първа реплика беше да ми съобщи, че била най-добрата тенисистка в клуба, упорито флиртуваше с останалите мъже в стаята.

Очарователно.

Не беше чудно, че градът бе попаднал в лапите на Талиани. Дъч ми го беше казал още вечерта при пристигането ми. Дюнтаун беше поверен на еснафите. Бяха ли те свързани със Сийборн и Коен?

Доу ме изненада. Тъкмо си поръчвах пиене когато усетих нечия ръка върху рамото си. Извърнах се. Коленете ми внезапно взеха да омекват.

Голямата изненада този път беше фактът, че и Шефа беше с нея.

Седеше с изправен гръб в инвалидната си количка, и въпреки че времето си бе казало думата, старецът все още изглеждаше така, както би трябвало да изглежда всеки обикновен дядо, с бяла коса над костеливо лице, все така несломимо.

Познавах добре историята на клана Финдли. Нямаше как, бях я слушал достатъчно пъти преди това. Дядото на Шефа, Шон, ирландски въглекопач, емигрирал в Дюнтаун, спечелил на комар една крайбрежна таверна и я превърнал в първия си милион в града. След това последвали памукът, банковото дело, недвижимото имущество, един Господ само знае още какво. Онзи същият кремък, издялал стария Шон, бе издълбал мъдрост във всяка бръчка на лицето на Шефа и очите му бяха все така огнени и напрегнати както винаги. Единствено само тялото му го беше подвело.

— Здравей, Шефе — поздравих го аз. — От много време не сме се виждали.

— Да — каза той, — от много тъжно време.

Добре познавах породата и знаех, че Шефа няма да спомене Теди или неотговореното ми писмо. Извинения се изричаха трудно и много рядко спохождаха устните на мъже като него; те не бяха склонни да признават грешките и пораженията си. Или пък може би Шефа просто не виждаше нещата през моите очи; може би просто бе затворил книгата на тази глава.

— Доу ми каза, че работиш за правителството — изрече той с очевидна искреност. — Това е достойно за уважение.

И това беше краят на разговора ни. Миг по-късно някой се провря покрай мен да изкаже преклонението си на стария войник, после още някой, още някой, докато накрая се озовах изтласкан от кръга. Доу си проправи път до мен. С цялото си тяло усещах сексуалното електричество, което тя пръскаше около себе си. Времето не беше променило само едно нещо — те все още си бяха хора-мълнии.

— Къде е Хари? — запитах аз.

— В последната минута отложи идването си. На пистата имало някакъв нещастен случай. Няколко коня загинали.

— Знам, бях там.

— Трябва да е било ужасно — каза тя и после бързо добави: — След десет минути пристига Албърт да откара Шефа у дома. Ще се срещнем на терасата след като си тръгне.

Тя рязко се извърна и си проправи път сред тълпата подлизурковци.

Внезапно се озовах сам и загледан в Сам Дънлийви в другия край на стаята. Запътих се към него през тълпата, улавяйки откъслеци от разговорите около себе си. Жените цвърчаха като врабчета, докато мъжете звучаха повече като тръбящи слонове. Дънлийви изглеждаше облекчен при вида ми.

— Тук е много горещо. Да излезем на терасата да глътнем малко въздух — предложи ми той.

Мълнии прорязваха облаците на юг от града, а вятърът караше крехките стъкла до вратата да дрънчат.

— Уговорката ни за утре по обед още ли е в сила? — запитах аз, за да има с какво да започнем разговора.

— Искрено се надявам — каза той. — Чух за онова момче Лукатис. Дяволска работа.

— Да — казах аз. — Голям удар за сестра му.

— Мислите ли, че това има някаква връзка с останалите смъртни случаи?

— Не бих могъл да знам. Тялото е изплавало на юг оттук. Там ще направят и аутопсията.

— Разбирам. Вижте, искам да знаете, че всяка помощ, която ни окажете в разчистването на този хаос тук, ще бъде оценена по подобаващ начин. Нещата така са се разбързали, че едва смогваме да се задържим в руслото им.

— Да — казах аз, — темпото наистина е зашеметяващо.

— Предполагам, че сте свикнали с тия неща.

— Не съвсем. Убийството винаги е гадно нещо, без значение къде се е случило или коя е жертвата му.

— Да, предполагам. Така или иначе, ако ви потрябва каквато и да било помощ от мен, само кажете.

— Благодаря — казах аз. Изчаках една прилична пауза и запитах: — Познавате ли Талиани? — Опитах се да прозвуча небрежно.

— Да. Но като Франк Търнър.

— Бяхте ли близки?

— Ни най-малко. Два пъти съм се срещал с Търнър, за да му окажа помощ да се ориентира в обстановката, но това беше преди доста време.

— И да го премерите? — предположих аз.

Той ме вгледа втренчено няколко секунди, после бавно кимна.

— И това.

— Значи го познавахте лично?

— Не съвсем; контактите ни бяха само делови. Откакто се е нанесъл в града, не съм го виждал, за да разговаряме.

— И кога беше това?

— Не мога да ви кажа с точност. Някъде преди три години.

— Тук в Дюнтаун ли се срещнахте?

Той кимна.

— Първият път трябваше да се срещнем в стария хотел Бийч, но това не го устрои, така че се прехвърлихме на яхтата на Чарлз Сийборн. Вторият път вече бе докарал и собствената си яхта.

— За какво разговаряхте?

— За перспективни идеи, и други финансови проекти. По-късно той ни представи на… — той помаха с ръка във въздуха — … някои други…

— Брониката, Чевос — подсказах аз.

— Да, само че не под тези имена. Не забравяйте, че той дойде с много високи препоръки. И всички на името на Франк Търнър.

— И вие нито за момент не заподозряхте кой е той всъщност?

Лицето му помрачня.

— Разбира се, че не. — Тонът му преливаше от негодование, но той бързо го потисна. — Вижте, — продължи той, — тук даваме мило за драго за инвестиции. Очевидно беше, че пистата ще промени нещата, а Търнър сипеше сияйни перспективи. Беше настроен за бизнес. Идеите му за инвестиции бяха чудесни. Нямахме никакви причини да изпитваме каквито и да било съмнения към него.

— Не ви обвинявам в нищо — казах аз.

— Знам. Исках само да разберете, че всичко това е съвсем ново и непознато за нас. В най-лошия случай вината би могла да бъде нашата наивност.

Бабс Томас се появи на прага и затропа капризно с краче.

— Празненството е вътре — заяви категорично тя. — Вие двамата можете да обсъждате футбола или каквото намерите за интересно, някой друг път. Търсят те по телефона, Сам. Мисля, че е Чарли. Можеш да разговаряш от спалнята.

— По дяволите! — изруга Дънлийви. — Съжалявам. Ще трябва да довършим разговора си утре на обяд.

— Само още едно нещо — вдигнах ръка аз. — Случайно да си спомняте датата на първото пристигане на Талиани в града?

Той се замисли няколко секунди, после извади визитна картичка и надраска телефонен номер на гърба й.

— Не, но аз си пазя старите бележници за делови срещи каза той. — Заповядайте номера ми. Позвънете ми някъде към осем без четвърт и ще ви кажа точната дата. Само не го отлагайте за след осем, защото можете да нямате късмет. По това време обикновено ми звъни Дъч Моорхед, разговаряме веднъж седмично, държи ме в течение. Много е пунктуален и понякога се е случвало да говорим повече от час.

Благодарих му, пъхнах картичката в джоба и се върнахме в апартамента. Докато Дънлийви бързаше да отговори на повикването по телефона, Стоунуол Титан се материализира иззад една гигантска саксия с цветя.

— Здравей, войниче — каза той. — Не изтърваш нищо, нали? Винаги си там, където най-малко те очакват.

— Тъкмо си мислех същото нещо и за вас — отвърнах.

Титан ме загледа; искрящите наоколо свещи припламнаха в очите му.

— Пак не се сдържа и вдигна още шум, нали, синко?

— Какво имате предвид?

— Имам предвид разговора ти с Хари на хиподрума. Беше дяволски глупаво от твоя страна.

— Крайно време беше някой да го посвети в това, което става.

— Ти си един черен гологан, войниче — изръмжа той. — Щръкна тук само преди четири дни и ето вече имаме дванайсет неразкрити убийства.

Той яростно замахна с бастуна си към саксията.

— От четиридесет години, откакто съм в този щат, не съм имал и две неразкрити убийства. А сега имам дванайсет!

Дънлийви излезе от спалнята, извини се пред домакинята и хукна да чака седмичното обаждане на Дъч, като ни помаха на излизане. Беше седем и петнайсет. След още половин час можехме да си тръгваме всички.

— Пак ще ти го повторя — казах аз. — Не аз съм причината за тези убийства и убийството не спада към моя занаят. Не за това съм дошъл тук и не за това стоя тук.

— Аз имам предвид, че като цяло не съм имал дванайсет неразкрити убийства откакто съм шериф тук — каза той, пропускайки покрай ушите си коментарите ми. — Разбираш ли грижата ми сега, че за четири дни имаме дванайсет убийства?

— Разбира се.

— Разбира се ли? какво искаш да кажеш с това „разбира се“?

— Искам да кажа, разбира се, че разбирам ужаса ти.

— Страхотно, колежанче. Ужас. Добре, слушай ме сега внимателно, защото ужасът ми казва, че ти знаеш далеч повече от мен какво става тук, и след като това е моят окръг, мисля, че е време да споделиш с мен информацията си.

— И какво ще получа в замяна? — ухилих се аз.

— Ще запазиш задника си цял — изрече той с равен глас.

— Какво възнамеряваш да направиш, мистър Стоуни, ще спазариш някой наемен убиец за мен ли? — изсмях се аз.

— Може и да ти е смешно, войниче…

— Не за това се смея — прекъснах го аз. — Просто бях под впечатлението, че двамата с вас сме на една и съща страна.

Той пропусна коментара ми покрай ушите си и мина направо на целта.

— Аз имам значително влияние там, където е необходимо — произнесе той. — И бих могъл много бързо да ти сивя перките като само като задам един-два въпроса за начина, по който водиш това разследване.

— Сигурен съм, че бихте могли.

— Какво, по дяволите, става тук? Какво преследваш, Килмър?

— Проучвам дали има нарушения с РИКО, мистър Стоуни. Знаете го много добре. Възможно е обаче и да греша. Талиани като нищо може да се е намъкнал тук без никой да го усети какво представлява всъщност. Но аз трябва да се уверя в това.

— Без значение кой ще пострада в тоя процес, нали?

— Пет пари не давам чии надгробни камъни трябва да ритна докато се добера до истината.

— Или в чии легла да преспиш?

— За кого всъщност се тревожите, мистър Стоуни? Кого се опитвате да прикриете?

— Опитвам се да запазя целостта на окръга си — изсумтя той.

Направо не повярвах на ушите си.

— Искате да кажете, онова, което е останало от него ли?

— Ти си наистина един много досаден кучи син.

— Вероятно. Не съм дошъл тук, за да се кандидатирам за кралицата на месец май.

Тонът му стана по-снизходителен.

— Просто не искам нещата да излизат извън контрол, разбираш ли, войниче? Хората правят грешки. Това е естествено. Никой от нас не е съвършен.

— Вярвам ви — кимнах аз. — Просто искам да се уверя, че те са наистина това, за което биват представяни — грешки.

— Казвам ти, че това е самата истина.

— Шерифе, ще ви кажа всичко, което мисля. Не онова, което знам, защото на практика не знам почти нищо. Мисля, че с едно и също оръжие са убити Талиани, Стинето и О’Брайън, вероятно Америкън 180. Мисля, че същото оръжие е било използвано и при убийството на Стизано и помиярите му и Драганата, вероятно М-16, оборудвана с гранатомет. Който и да ги е използвал, е служил в армията и е убил Логето и приятелката на Грейвз, Дела Норман, с гарота, много разпространено във Виетнам оръжие. Мисля, че всичко това е дело само на един човек.

Титан облиза устни и наклони глава на една страна.

— Не е лошо за човек, на когото убийството не му е амплоа — каза той. — Защо?

— Ако знаех причината, щях да ви сервирам убиеца на тепсия.

Той само изсумтя в отговор.

— А сега аз имам един въпрос към вас, мистър Стоуни. Кой арестува Тони Лукатис с обвинение за трафик на марихуана?

— Защо?

— Защото е мъртъв, затова.

— Знам това. В Глин му правят точно сега аутопсия. Така че какво общо има старата присъда на Лукатис с каквото и да е от тая каша?

— Просто любопитство.

— Момчетата от отдела по борба с наркотиците пипнаха Лукатис и аверчето му.

— И двамата ли лежаха в затвора?

Той замълча секунда-две и после поклати глава.

— Ловецът на стриди се оказа, че е нарушил само законите на щата и получи висяща присъда.

— За Грейвз Дългоносия ли прекарваше марихуаната Лукатис?

Титан придоби изумен вид.

— Не, по дяволите — разбушува се той. — Грейвз не е наркотрафикант. Може и да има доста недостатъци, но наркотрафикът не спада към тях. Доколкото знам, Лукатис и аверът му са работили само за себе си.

— Къде са ги хванали?

— На остров Бъканиър, където Саут Ривър се влива в залива Бъканиър. Защо се интересуваш толкова от Лукатис?

— Просто се опитвам да обхвана всички възможности — казах аз. — Той и още най-малко един човек на Грейвз са били убити по едно и също време. Не се ли чудите защо?

Той се приведе напред и попита:

— Ще го разбера едва тогава, когато стане необходимо.

— Знаете ли какво си мисля, мистър Стоуни? — запитах го. — Мисля, че вие се опитвате да ме неутрализирате, а не съм сигурен защо. Както вече ви казах, мислех, че двамата с вас работим на една и съща страна.

— Казах ти онази нощ, че аз налагам закона така, както го разбирам — произнесе той. — Считай се за уведомен. — И той рязко се извърна, проби си път през бърборещата тълпа, изказа почитта си към Бабс и си тръгна. Тя долетя като фурия при мен.

— Ти си направо душата на компанията — заяви ми тя. — До този момент разговаря с Шефа Финдли, Стоуни и Сам Дънлийви, и тримата напуснаха партито.

— Явно имам такъв ефект върху хората, нали?

— Е, скъпи, Доу все още е тук. Още нищо не е загубено.

— Непрекъснато ти повтарям, че…

— И не ти вярвам и думичка — завърши тя изречението вместо мен и хукна към следващия си обект.

Пристъпих обратно на терасата, но дъждът вече бе започнал, първите му едри капки ме изпръскаха, така че останах под козирката, гледах как се събират над пристройката буреносните облаци и слушах как вятърът опасно раздрънчава стъклариите из апартамента. След малко дъждът заваля с пълна сила.

Доу бавно се приближаваше към мен, като спираше тук-там д разменя по приказка. Накрая и тя пристъпи на терасата и остана до мен.

— Днес цял ти звъня ли, звъня — изрече донякъде твърдо тя.

— Не прекарвам цялото си време в хотела — отвърнах.

— Ела с мен в Уиндсонг тази вечер — прошепна тя.

— Ти си луда. Какво мислиш да правиш с Хари? Той е …

— Той не ходи там. По време на сезона с конните надбягвания си стои в къщата ни в града. Просто не обича да бие два пъти на ден толкова път. Караш ме да ти се моля ли, Джейк?

— Не ставай глупава.

— Аз съм разглезена, Джейк — провлече със смях тя. — Никой досега не го е оспорил.

— Но и никой не се оплакал.

— Искам да те любя пак. Искам да го правя тази нощ. Не мога да чакам и минута повече.

— Вече става много деликатно — казах й аз. — Дори и на Титан му е известно всичко…

— Пет пари не давам за Стоуни. Той ми е кръстник; длъжен е да знае кое е най-добро за мен, а ако не знае, да върви по дяволите. Сега говорим за мен, за теб и довечера. Това е единственото, което ме интересува. Желая те. Искам да наваксам за всичките тези двайсет години.

— Само за една нощ?

— Е, това е само началото — изсмя се отново тя.

Мълниите бяха започнали да се дуелират над нас и гневът на урагана ни забръска с проливните си потоци.

— Да влезем вътре — предложих аз.

— Само след като обещаеш.

— Да обещая какво?

— Че след като излезеш оттук, ще дойдеш в Уиндсонг.

— Налага ми се да се отбия на едно място по пътя — казах аз, мислейки си за ДиДи Лукатис. Чудех се дали Доу знаеше за смъртта на бившия си любовник. Но дори и да й беше известно, се държеше забележително добре. Реших, че ако не го знаеше, някой друг можеше да й го каже.

— Колко време ще се забавиш? — запита остро тя.

— Час.

— Не закъснявай — предупреди ме тя, и извъртя се и се вмъкна вътре.

Изчаках минута-две преди се прибера в стаята. Напразно усилие. Бабс ме гледаше от дъното на стаята така, както съдия на важен тенисмач не отделя поглед от топката. Кимнах и тръгнах с усмивка към нея.

— Съвсем не е това, за което си мислиш — казах аз.

— Моля те — изрече тя, извъртайки очи, — не си длъжен да ми даваш сметка. Имам си две прекрасни оченца на главичката.

— Само не си мисли, че тук има някаква интрига — казах.

— Скъпи, умирам за интриги. Само за това си струва човек да живее тоя инак скапан живот.