Уилям Дийл
Хулигани (35)

31. ПОКАНА

Беше ми дошло до гушата от хиподрума и жадувах да се прибера час по-скоро в града. Имаше много следи които, се нуждаеха от обстоен оглед, а аз изведнъж се почувствах в някаква яма. Наближаваше обед, така че казах на Калахън, че трябва да направя няколко телефона и после да взема такси до града.

— Стик е тръгнал насам — каза той. — Ще бъде на задната врата след петнайсет минути.

— Откъде знаеш това? — запитах изненадан, като се зачудих дали и не беше телепат наред с многобройните си останали дарби.

— Уредих го снощи — отвърна той и добави с обичайния си кодиран стил: — Чакат ме в клуба. Бай.

— Благодаря ти за обучението.

Калахън ме оглежда преценяващо известно време и после кимна.

— В четвъртък следобед Дисъуей пак ще бяга. Би трябвало да сме тук.

— Значи се уговорихме.

Той понечи да тръгне, после се извърна и ми подаде ръка.

— Ти си стабилен — изрече той. — Обичам хората, които умеят да слушат. Мислех да не се окажеш от всезнайковците.

— Това, дето не го знам, може да запълни програмата на цял университет.

— Ти знаеш много — каза той, обърна се и тръгна през вътрешното поле към сградата на клуба.

Тръгнах да търся телефон да проверя дали няма съобщения за мен в хотела. Вече под ярката слънчева светлина взех да размислям за изминалата нощ. Ставаше ясно, че някои от позвъняванията са били от Дъч. Чудех се кои ли може да са били на Доу.

Чух гласа й тъкмо когато минавах покрай конюшните.

— Джейк?

Гласът й се разнесе от един от боксовете. Втренчих се, но не можах да видя нищо. Предпазливо пристъпих навътре. Чух един кон да пръхти и да бие копито в пода, в ноздрите ме блъсна силен мирис на сено и конски тор. Очите ми бавно привикваха към сумрака на конюшнята след яркото слънце.

— Да не ти отслабва зрението с годините?

Гласът й прозвуча точно зад гърба ми. Извърнах се. Беше застанала на прага, със слънчев ореол около тялото си, също като призрак. Очите ми постепенно открояваха подробностите. Цялата беше натъкмена в бричове за езда, викторианска блуза с черна панделка около шията й, и малко черно бомбе. Двайсетте години се стопиха за миг, сякаш никога не бяха изминавали. Тя отново беше на осемнайсет, облечена в същия костюм, почесваща се по бедрото с камшика за езда. Коленете ми започнаха да се подгъват и в двете посоки. Като на ученик преди първия му танц.

— Можеше да се обадиш — укори ме тя, сякаш скастряше някое дете загдето е отмъкнало няколко сладки без разрешение.

— Завъртя ме шайбата.

Тя пристъпи до мен и много нежно прокара върха на камшика по очертанията на брадичката ми и после по шията, като спря точно там, където в ямичката биеше пулсът ми.

— Виждам как бие сърцето ти — каза тя.

— Нито за миг не съм се съмнявал в това.

— Можеш ли да ми простиш?

— Да ти простя какво?

— За онова преди двайсет години?

— Няма нищо за прощаване — излъгах аз. — Такива неща се случват и в най-добрите семейства.

Тя бавно поклати глава и пристъпи още по-близко до мен.

— Не — изрече тя, — има толкова много неща за прощаване. Много за забравяне, ако можеш да забравиш такова нещо.

— Какво нещо?

— Знаеш за какво говоря — изрече мъгляво тя.

— Виж, Доу, аз…

Тя допря върха на камшика до устните ми и не ми даде да довърша.

— Моля те, не казвай нищо. Страхувам се, че ще кажеш нещо, което не искам да чуя.

Не знаех как да отговоря на това и си останах така, като някакъв глупак, хилех се неловко и се чудех дали не може някой да ни зърне отвън. Но дори да можеше, това явно не я притесняваше особено. Тя пристъпи още по-близо, протегна ръка и притисна врата ми отзад с камшика си за езда, след това го хвана с двете си ръце и ме придърпа към себе си. Устните й леко се приотвориха, а очите й се превърнаха в тесни цепки.

— О, Господи, толкова съжалявам — прошепна тя. — Никога не съм и помисляла дори да ти причинявам болка. Не знаех, че Шефа ти е написал онова писмо докато Теди не ми каза. Ти просто престана да пишеш и да се обаждаш, сякаш умря.

— Телефонът работи и в двете посоки — чух с изненада да произнася устата ми и си помислих „Затваряй си плювалника, идиот такъв, изиграй го докрая. Остави я да говори. Цели двайсет години си бълнувал за този миг, не разваляй всичко именно сега“.

— Гордост — произнесе тя. — Ние всички си имаме своите грехове. Това е един от най-лошите ми. Исках да ти пиша, и тогава Теди ми каза да те оставя на мира. Каза, че си преживял достатъчно. Моля те да ми простиш, загдето съм била толкова глупава.

Дивях се дали наистина си вярваше, че човек може с толкова лека ръка да зачеркне двайсет години от живота си. Казваш „Прости ми“ и толкова. Дали беше толкова уверена в уязвимостта ми? Бронята започна да се изхлузва по тялото ми, но тя пристъпи още по-близо, само на шест инча, и нежно поклати глава с пресекнат дъх.

— В живота ми никога няма да има друг като теб. Никога. Разбрах го още в мига, в който те загубих, също както проумях, че снощи няма да дойдеш.

— Откъде разбра това? — запитах я с дрезгав и несигурен глас.

— Защото не го заслужавам — изрече тя и устните й затрепераха. — Защото толкова много ми се искаше да дойдеш и…

— Хей, по-полека — произнесох аз, поставяйки пръст на пълните й устни.

Какво ставаше тук? Къде бяха изчезнали всички онези решения, които бях взел предната нощ? Нима бяха достатъчни само някакви си две или три минути старият Килмър да се просне на гръб и да размаха крачета?

Да, бяха предостатъчни.

И тогава тя притвори очи, а устните й се разтвориха широко, тя се притисна в мен и всичко си беше пак както в ония дни. Изгубих се в устата й, усетих пробивния й език да опипва почвата, и отвърнах със същото. И тогава я сграбчих в прегръдките си, като се с мъка се сдържах да не я строша. Усещах коляното й да се търка о моето, дочух шума от изронения на пода камшик за езда, усетих ръцете й да се плъзгат по гърба ми и да ме притискат още по-плътно в нея.

И всичко онова, което бях подготвял да й кажа през всичките тия двайсет години излетя в миг от главата ми. Обвиненията, въпросите, които щяха да прочистят тъмните ъгълчета на съзнанието ми. И всичкият ми гняв в миг се стопи. Плъзнах на свой ред ръце по гърба й я притиснах към себе си.

— О, Джейк — изрече дрезгаво тя, — ако знаеш само как ми се иска да можеше да се върне онова лято. Така ми се иска да можехме да се върнем двайсет години назад.

Не го ли искаме всички; сигурно би било прекрасно. Но не го изрекох на глас.

— Забрави всичко — избъбрах аз, без да отделям устните си от нейните. — Няма нищо за прощаване.

— О, Джейк, искам всичко да бъда както тогава — изрече тя с устни долепени до моите. — Ела довечера. Моля те, ела. Не ме оставяй пак сама.

И без да мисля за нищо повече, аз прошепнах:

— Да.

И знаех какво правя. Знаех, че ще отида, а Дъч, всичките му там проклети Талиани, мерки за безопасност, уязвимост и още какво ли не можеха да вървят по дяволите. Щях да отида, защото исках да отида, и защото това беше моето възнаграждение за всичките тия двайсет години. Повторих го. И още веднъж. И пак И пак.

— Да… да… да…