Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Hooligans, 1984 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Тодор Стоянов, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 20гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Източник: Библиотеката на Александър Минковски
Издание:
ХУЛИГАНИ. 1995. Изд. Бард, София. Биб. Кралете на трилъра. Роман. Превод: [от англ.] Тодор СТОЯНОВ [Hooligans / William DIEHL]. Формат: 20 см. Страници: 511. Цена: 145.00 лв.
История
- —Корекция
- —Добавяне
30. ВЪЛШЕБНИТЕ РЪЦЕ
— Само слушай — инструктира ме той, макар че за последния половин час не бях успял дори да се прокашлям.
— Всеки ден от сезона Уили Часовника оценява трите най-добре представили се коня във всяка гонка и задава началните условия. Решението му е задължително за програмата и никой не смее и да продума. Разбира се, стопроцентови гаранции няма, но това няма никакво значение. Жокеите открай време всички му имат зъб. Той може би е най-добрият хандикапър в бизнеса, но това е една дяволска и неблагодарна работа.
— Защо?
— Защото фаворитите повече губят, отколкото печелят. Или имат проблеми докато ги измъкнат от боксовете, или пък попадат в задръствания в бакстреча и не могат да се измъкнат. И в тоя момент се появява някой тарикат, който залага тридесет към едно и комарджиите реват в един глас, че „гонката била нагласена“. И всеки е готов да линчува стария Уили.
Седнахме до дребния мъж с квадратното телосложение, наближаващ шейсетте, с лице от пергамент, който носеше едно и също палто зиме и лете, с черна шапка, нахлупена ниско над очите му. Бинокълът му беше голям колкото него. Не беше от словоохотливите и беше много грижовен към бележника си, в който драскаше всичките си забележки.
Изгледа ни подозрително изпод козирката на шапката си, разпозна Калахън и го дари с нещо, което по неговите стандарти сигурно минаваше за усмивка, а на мен показа зъбите си.
— Това е Джейк, Уили — каза Калахън. — Наше момче.
Уили изгрухтя нещо и се върна на закуската си.
— Кои се представиха добре? — запита го Калахън.
Дребният мъж повдигна рамене и продължи да яде. Отпихме си от кафето докато Калахън поглъщаше залата с очи. По едно време ме сръга и кимна към един дребен и мършав момък, явно жокей, който влезе в ресторанта и седна в един усамотен ъгъл. Новодошлият наглед нямаше повече от петнадесет години и сигурно нямаше да има повече от петдесет килограма с мокри дрехи.
— Джинис Гърл изглежда добре в петата обиколка — произнесе накрая Уили, и замлъкна за още пет минути. Калахън търпя, но накрая се обади: — А за Дисъуей какво ще кажеш?
Уили го изгледа с крайчеца на окото си.
— Имаш нещо наум ли?
— Просто ми беше интересно — повдигна рамене Калахън. — Нали си спомняш как проспа стреча в неделя.
— Изглежда добре.
Още няколко минути минаха в мълчание.
— Тая сутрин си го биваше: хлопна на З минути и 22 секунди. Не е лошо, защото го пуснаха на три четвъртини, а той обикновено бяга най-здраво на стреча…
Уили преглътна едно препечено парче хляб и го заля с глътка кафе, потърси нещо в ъгълчето на устата си с показалец и добави:
— По-късно през деня обикновено на пистата става по-напечено, може да се поразкърши малко. Сега в момента бих казал, че макар и да не е много сигурно, но може да финишира след Полка Дитс, който беше малко изнервен на разгряването.
— После ще си поговорим пак — обеща Калахън и се дръпнахме настрани.
— Хвана ли всичко? — запита ме той когато вече се отдалечихме на значително разстояние от Уили.
— Мисля, че да — отвърнах. — Ако конкуренцията е силна, Дисъуей по всяка вероятност отново ще се провали на стреча. Ако обаче няма силни съперници, може да заеме второ място.
— Много добре. Обучението ми има ефект.
— Я ми кажи за онзи момък, заради който ме сръга. Какво представлява?
— Това е Скуут Импастейтоу. От Луизиана. Започнал да се състезава на дистанция четвърт миля когато бил на тринадесет години. Прехвърлил се на чистопородните коне когато станал на шестнайсет, ако повярваш на акта му за раждане. Кален жокей е, има страхотни крака, вълшебни ръце, и е най-малко на двайсет години.
— Много впечатляващо — проговорих аз. — Само не разбрах защо ме сръга.
— Той яздеше Дисъуей в неделя — отвърна Калахън и се запъти към дребното момче.
Скуут Импастейтоу беше жокей в детско тяло, с глас, който сякаш още не беше решил дали да мутира или не. В момента можеше да държи ниските партии в някой детски църковен хор. Но ръцете му бяха като от стомана.
— Здравейте, мистър Калахън — каза то когато седнахме до него.
— Как вървят, Скуут? — запита Калахън.
— Горе-долу — отвърна младокът. — Нали знаете как е — някои дни дори и не си струва човек да се разкарва дотук.
— Още ли те е яд заради гонката в неделя? — запита го Калахън. Опитваше се да измъкне информация. Не знаех чак толкова много за конните надбягвания, но можех да усетя винаги когато хвърляха въдицата.
Момчето се изкикоти.
— Коя по-точно? — отвърна то с въпрос. — Четири пъти яздих и четири пъти останах с пръст в устата.
Изглежда познаваше добре правилата на играта.
— Може да е била някоя дреболия, нали знаеш, може да си ги управлявал малко по-различно от обикновено и те са се ядосали. Нали ги познаваш чистокръвните каква стока са.
Малчуганът гръмко се изхили.
— Е, би трябвало.
Той изля половината си чаша кафе в една празна водна чаша и наля сметана в кафената чашка докато накрая кафето му започна да изглежда като течен шоколад, така както само жителите на Ню Орлийнс обичат да го пият.
Добави още захар и продължи да говори докато го разбъркваше.
— Веднъж в Белмонт яздих Фанси Дан, който от два сезона имаше петдесет победи, просто не можеше да загуби. Залаганията за него бяха като за фаворит, три към две. Камбанката звънна, вратата се отваря, а той си стои на мястото! Шибам го с камшика, ритам го с всичка сила, псувам го като хамалин, накрая взех да го увещавам. Не ще и не ще, стои си като препариран и души тревата. И доколкото знам, още си стои на същото място.
— И какво стана с Дисъуей?
Въдицата беше заметната отново.
— Реши да си зареже работата — повдигна безцелно рамене той. — Изскочи от преградата номер три като някой боен кораб и води цялото хергеле по целия бакстреч; после наближихме клубната сграда и изведнъж го усещам как се отпуска под мен. Миднайт Стар ни задмина така, сякаш бяхме спрели да зареждаме на някоя бензиностанция, после ни задминаха и половината останали коне. Предполагам, че изведнъж му е домъчняло за вкъщи. През цялото време му ревах на ушите да не заспи.
— Как изглеждаше на сутрешното разгряване?
— Отлично. Не беше много нервен. Тича добре. Две десети над обичайната му скорост.
— Е, тоя път поне е излязъл от преградата — отбеляза Калахън.
— В неделя просто беше някакъв кошмар. Изглежда всеки кон, който яздя, изведнъж го сграбчва носталгията. Е, нали казвате, че такива били чистопородните.
В този момент пристигна закуската му. Пържола, три яйца и овесена каша, и той омете всичко. Чудех се как е останал толкова дребен. Калахън продължи да замята въдицата.
— Днес на него ли си?
— Не. Вече не съм. Хванах се с друг кон. Чигър Байт.
— И защо така?
— Сдърпахме се със Смоуки. След гонката се нахвърли върху мен и зарева, че съм бил отпуснал Дисъуей твърде рано. Накрая му казах: „Хей, не бях аз, а мистър Тибидо.“ и той ме изгледа така, сякаш си помисли, че го премятам или нещо такова. На кой ли пък ще му е притрябвал тоя боклук? Собственикът му казва да го пуснем на пет-осми миля, и аз го пуснах на петте-осми. — И той пак се изсмя. — Сигурно си е помислил, че прътът на седемте-осми миля е финишът. — Продължаваше да говори и яде едновременно. — Не е кой знае каква голяма изненада. По дяволите, бяхме го обсъждали и преди. Мистър Тибидо искаше да опита смяна, като го пусне на петте-осмини миля вместо на стреча, и да увеличи бързината му с две десети. Нямаше абсолютно нищо друго останало за стреча. Пък и ми е принцип да не споря със собствениците.
— Значи не си бил съгласен с Тибидо, така ли?
— Не чак дотолкова, че да вдигам шум. По дяволите, идва точно преди да стартираме, казва ми да го пусна на бакстреча и това и направих. Аз така разсъждавам, след като искаш да направиш промяна, защо да я правиш, когато си фаворит? По-скоро бих изчакал докато слезем от списъка — така няма да загубим нищо.
— Е, може да е имал някакви съображения.
— След това идва, казва, че много съжалявал, и ми дава два стотака, да компенсирам загубите. „Направих грешка“, само това ми казва.
— Тая сутрин накара съпровождащия ездач да го пусне отново на трите-четвърти миля — изрече небрежно Калахън докато бъркаше кафето си.
— Дисъуей е маргинал. Пусни го с цяла група суперпарчета и той като нищо ще излезе трети, ако е в настроение, разбира се, а това означава да е валяло и пистата да е мека. Само му дай малко кал и гледай каква вихрушка е, ще доприпка пръв на финиша.
— Тибидо би трябвало да го хандикапира малко по-добре.
— Мистър Тибидо се старае колкото може, да ти кажа, като се надява конят да покаже малко по-голям хъс. Да ти кажа правичката, това животно бяга най-добре на стреча, така си мисля аз. Хич и не помисля да мори на последните три осмини от милята. Освен това набляга повече на левия преден търнак.
— Кога наблягаше повече на крака?
— Веднага след гонката. Сигурно е попаднало някакво камъче в подковата му. Казах за това на Смоуки.
— Е, желая ти късмет днес — каза Калахън и се измъкнахме навън.
Мъглата се беше разнесла, откривайки един чудесен ден с прохладен ветрец под едно безоблачно небе.
— Това сигурно ти прозвуча като китайски.
— Схванах повечето. Само не разбрах накъде клонеше целият ви разговор.
В момента, в който заобиколихме кафето, пред нас се разкри в цялото си великолепие хиподрумът и аз подсвирнах.
— Впечатляващо, а? — обади се Калахън.
Впечатляващо беше слаба дума.
Комплексът се беше разпрострял пред нас под сутрешното слънце, бяла сграда обрамчена от зелена гора. Беше съставен от три тераси с куполи във всеки край, и едно стъклено клубно здание, простиращо се от единия край на връхния етаж до другия. Архитектът беше построил сградата по подобие на Саратога и другите вековни хиподруми. Изглеждаше така, сякаш се намираше на мястото си най-малко от петдесет години. Имаше градини с насадени азалея, които му придаваха цвят, и гигантски дъбове, застанали като стражи по ъглите. Явно голямо внимание е било положено при отстраняването само на онези дървета, които не са се вписвали в общия ансамбъл. На паркинга дори имаше дървета, които пробиваха покрива му. Гледката беше наистина зашеметяваща и трябваше да призная, че тя наистина беше като почит към делото на Хари Рейнс. Прозорците на клуба блестяха на сутрешното слънце, а във вътрешния двор тревата беше изумруденозелена.
— Страхотно!
— Доста работа са свършили — съгласи се Калахън.
Мерцедесът бе изчезнал.
Реших да кова желязото докато е горещо.
— Защо се интересуваш толкова от Дисъуей?
— В неделя на третата гонка финишира втори.
— Това само късмет ли е или има и нещо друго?
— Спомняш ли си записа от неделя вечерта?
— Може ли някой да го забрави?
— Забравил си нещо от него — отвърна Калахън. — Талиани и Стинето бяха заложили на четвъртия кон от третата гонка.
— Още не мога да схвана накъде биеш.
— Четвъртият кон беше Миднайт Стар. Стартира като фаворит номер две, осем към едно, спечели, изплатиха се големи пари. Фаворитът беше Дисъуей. Не беше нагласено да спечели Миднайт Стар, а да загуби Дисъуей. Няма логика за други варианти. В неделя всичко му беше наред, пистата беше размекната, а полето меко, стартира като фаворит пет към две. Финишира осми.
— Осми!
— Случва се и в най-добрите семейства.
— Значи цялата работа е била да се забави Дисъуей, така ли?
Калахън кимна.
— Миднайт Стар финишира пръв, изплати 46,80 долара. Значи ако си заложил на Миднайт Стар, получаваш по 46,80 за всеки два долара, които си заложил. Само си помисли — залагаш едно бонче, и гушваш 23 400 гущера; добра надница за един ден, а? Като се замисля, Дисъуей в неделя не е имал само лош ден.
— Ами ако Миднайт Стар беше имал лош ден?
— Това е конно надбягване — каза той ухилен.
— Как са го направили? Искам да кажа, как са го накарали да загуби?
— Има много начини. И легални също.
— Мислиш ли, че и жокеят има пръст в това?
— Възможно е, макар и малко вероятно. Скуут не долюбва много Тибидо или собственика. Той е прямо момче; ще ми се да не е той.
— А треньорът?
— Смоуки ли? Може и той да е, макар че пак не ми се вярва; много беше ядосан, защото си мислеше, че момчето го е пришпорило коня твърде рано. Не е знаел, че Тибидо му е наредил така.
— Значи остава собственикът?
— Така излежда. Работата е там, че Талиани е знаел. И го опукаха само след два часа. Може и да няма връзка, но си мисля за възможностите.
— И сега какво ще правим, да ходим при Рейнс?
— Не можем. Подслушването е нелегално. Дъч не може да си позволи някой да го научи. Няма никакъв запис, всичко това са наши предположения.
— Значи да му сипем пепел?
— Аз никога не сипвам пепел — изрече той със зловещ глас. — След като веднъж се е случило, значи може и да се повтори всеки момент.