Шарлот Бронте
Джейн Еър (20)

Двадесета глава

Бях забравила да дръпна завесата, както правех обикновено, и да спусна транспаранта. Затова, когато ярката и пълна луна (нощта бе ясна) застана срещу прозореца ми и надникна в него, светлият й взор ме пробуди.

Беше късно през нощта и като отворих очи, видях сребристобелия й диск. Луната беше великолепна и някак много тържествена. Надигнах се и протегнах ръка, за да закрия прозореца със завесата.

Боже, какъв вик!

Нощта, тишината и покоят бяха раздрани от див, остър, пронизителен вик, който отекна от единия край на къщата до другия.

Сърцето ми замря, а пулсът ми сякаш спря; протегнатата ми ръка замръзна във въздуха. Викът стихна и вече не се повтори. Каквото и същество да беше издало този ужасен писък, то не би могло скоро да го повтори: най-големият кондор в Андите не би могъл два пъти поред да издаде такъв писък в гнездото си сред облаците. Съществото, издало такъв вик, непременно трябваше да си почине, преди да го повтори.

Викът идваше откъм третия етаж, отгоре. Да, отгоре — в стаята точно над моята, — сега чух шум от борба; съдейки по този шум, това беше борба на живот и смърт. Някой извика с полусподавен глас:

— Помощ! Помощ! Помощ! — три пъти и бързо.

— Никой ли не чува? — отново се разнесе същият глас и после, сред яростен тропот и шум в горната стая, чух:

— Рочестър! Рочестър! За бога! Ела!

Някъде се отвори врата. Някой изтича или по-право се втурна по коридора. Над главата си чух други стъпки и нещо падна; сетне настъпи тишина.

Успях да облека една-две дрехи, макар че крайниците ми трепереха от ужас, и изтичах от стаята си. Всички се бяха събудили: от всяка стая долитаха възклицания, изплашен шепот; отваряха се една след друга врати, надничаха ту едни, ту други лица; коридорът се изпълни с хора. Гостите, включително и дамите, бяха станали от леглата си. „Какво е това?“, „Кой е ранен?“, „Какво се случи?“, „Дайте светлина!“, „Пожар ли има?“, „Крадци ли са ни нападнали?“, „Къде да се денем?“ — се чуваше отвсякъде. Ако не беше лунната светлина, хората щяха да се озоват сред непрогледен мрак. Всички тичаха насам-натам, тълпяха се на групички, някои хълцаха, други едва се държаха на крака. Смущението беше неописуемо.

— Къде, по дяволите, е Рочестър? — викаше полковник Дент. — Няма го в спалнята му.

— Тук! Тук! — отговори му гласът на моя господар. — Успокойте се всички, моля. Идвам.

Вратата в края на коридора се отвори и оттам се появи мистър Рочестър със свещ в ръка. Той слизаше от горния етаж. Една от дамите се затича право към него и го хвана за ръката. Това беше мис Инграм.

— Нещо ужасно ли е станало? — попита тя. — Говорете по-скоро! По-добре е да научим веднага всичко, дори и най-лошото.

— Но гледайте само да не ме смажете или задушите — отговори той, тъй като сестрите Ештън от страх се притискаха о него, а двете вдовици с широките си бели нощници се носеха към него като кораби, вдигнали всички платна.

— Всичко е в ред, всичко е в ред! — викаше той. — Това е просто репетиция на пиесата „Много шум за нищо“. Дамите да не се трупат около мен, защото ще се разгневя страшно.

И действително видът му беше страшен. Черните му очи изпускаха мълнии. Като се овладя с мъка, той добави:

— Една прислужница сънувала страшен сън — нищо повече. Тя е неспокойна, нервна жена. Решила, че вижда призрак или нещо подобно и смъртно се изплашила. А сега да ви видя по стаите ви; докато в къщата не се възцари покой, няма да можем да я успокоим. Господа, бъдете така добри да дадете пример на дамите. Мис Инграм, уверен съм, че няма да се поддадете на глупав страх. Ейми и Луиза, върнете се в гнездата си като гълъбчета. Госпожи — обърна се той към вдовиците, — сериозно ще се простудите, ако останете по-дълго в този леден коридор.

И така, било с увещания, било със строгост, той накара всички да се разотидат по спалните си. Не чаках да ме подканя и се върнах в стаята си също тъй незабелязано, както бях я напуснала.

Обаче не си легнах. Напротив, започнах грижливо да са обличам. Шума от последвалата вика борба и зова за помощ бях чула, изглежда, само аз, тъй като всичко това ставаше в стаята над моята. Ето защо бях уверена, че не сънят, присънил се на някаква прислужница, предизвика такъв ужас в къщата и че обяснението, дадено от мистър Рочестър, просто е измислено от него за успокоение на гостите. Затова реших да се облека и да бъда готова в случай на нужда. Като се облякох, седнах до прозореца и останах дълго там, загледана в притихналия парк и посребрените от луната поля, очаквайки нещо, без да зная какво е то. Струваше ми се, че след този странен вик, борбата и зова за помощ ще последва още някаква случка.

Обаче всичко се успокои. Постепенно замлъкна всеки шум и шепот и след около час имението Торнфийлд бе тихо като пустиня. Сякаш сънят и нощта отново възстановиха властта си. Луната беше ниско над хоризонта, тя скоро щеше да залезе. Стана ми неприятно да стоя в тъмнината и студа и реших да си легна така, както бях, облечена. Напуснах прозореца и едва чуто минах по килима. Когато се наведох, за да сваля обувката си, някой почука тихичко на вратата ми.

— Мене ли викате? — попитах аз.

— Будна ли сте? — обади се гласът, който очаквах да чуя, тоест гласът на господаря ми.

— Да, сър.

— Облечена ли сте?

— Да.

— Тогава излизайте, само че тихичко.

Излязох. В коридора стоеше мистър Рочестър със свещ в ръка.

— Трябвате ми — каза той, — вървете след мен. Не бързайте и не вдигайте шум.

Бях обула леки пантофки и стъпвах по пътеката безшумно като котка. Мистър Рочестър мина тихо по коридора изкачи се по стълбите и спря в тъмния и нисък коридор на съдбоносния трети етаж; аз го следвах и спрях до него.

— Имате ли гъба в стаята си? — попита той шепнешком.

— Да, сър.

— А амоняк?

— Да.

— Идете да ги донесете.

Върнах се, намерих на умивалника гъбата, а в чекмеджето си амоняка и пак се качих горе. Мистър Рочестър ме чакаше; в ръката си държеше ключ. Като се приближи до една от малките черни врати, той пъхна ключа в ключалката, постоя така и отново се обърна към мен:

— Нали няма да ви прилошее, ако видите кръв?

— Мисля, че не, макар че не съм имала възможност да се убедя в това.

Почувствувах трепет, като му отговарях. Но нито хлад, нито слабост.

— Подайте ръка — рече той. — Не бива да рискувате да припаднете.

Пъхнах пръсти в ръката му.

— Тя е топла и крепка — забеляза господарят ми и като завъртя ключа, отвори вратата.

Влязохме в една стая, която бях виждала и преди мисис Феърфакс ми я бе показала в деня, когато разглеждах къщата. Стените й бяха покрити с тъкана материя, но сега тя беше повдигната на едно място и аз видях там някаква врата, която преди не се виждаше. Тази врата беше отворена. В съседната стая гореше светлина и оттам се носеше хрипливо ръмжене, сякаш в нея имаше някакво лошо куче. Мистър Рочестър остави свещта на пода и като ми каза да почакам за миг, премина в другата стая. Той беше посрещнат с гръмогласен смях, отначало оглушителен, който завърши със зловещото „ха-ха“ на Грейс Пул. Значи, тя беше там. Мистър Рочестър вършеше нещо мълчаливо, макар че някой му говореше с тих глас. После той излезе и затвори след себе си вратата.

— Насам, Джейн — каза той.

Заобиколихме едно широко легло, чиито завеси закриваха значителна част от стаята. До горния край на леглото имаше кресло. В него седеше един мъж, облечен, но без палто; той бе неподвижен, главата му отметната назад, а очите затворени. Мистър Рочестър поднесе към него свещта и аз познах в този блед и безжизнен наглед човек пристигналия напоследък гост — Мейсън. Забелязах също така, че ръката му и ризата от едната страна бяха окървавени.

— Дръжте свещта — рече мистър Рочестър и аз я поех от него. Той взе от умивалника един леген с вода. — Дръжте — каза той. Аз се подчиних. Мистър Рочестър взе гъбата, натопи я във водата и я прокара по мъртвешки бледото лице на Мейсън; поиска шишенцето амоняк и го поднесе към ноздрите на гостенина. Мистър Мейсън полуотвори очи и застена. Мистър Рочестър разкопча ризата на ранения; ръката и рамото му бяха превързани; той изтри с гъбата кръвта, която се стичаше на едри капки.

— Опасно ли съм ранен? — промърмори мистър Мейсън.

— Ба! Малка драскотина! Само не се разкисвай, бъди мъж! Сега ще отида за лекар. Призори ние, надявам се, ще е възможно да те вдигнем оттук… Джейн… — продължи той, обръщайки се към мен.

— Да, сър?

— Ще трябва да ви оставя в тази стая с господина за час-два; като потече кръв, ще я изтривате с гъбата, както я изтрих сега; ако му стане зле, ще му дадете да пие вода от ей тази чаша и да смръкне амоняк от вашето шишенце. Не трябва да разговаряте с него под какъвто и да било предлог. Помни, Ричард, ако ти е мил животът, не бива да разговаряш с нея. Само да отвориш уста или да мръднеш, не отговарям за последствията.

Бедният Мейсън отново застена. Той седеше неподвижно — страхът от смъртта, а може би и от нещо друго, сякаш го беше парализирал. Мистър Рочестър пъхна в ръката ми окървавената гъба и аз започнах да изтривам кръвта, както правеше той. Една-две минути той гледа как върша това, сетне каза: „Не забравяйте — никакви разговори!“, и излезе от стаята. Изпитах странно чувство, когато ключът се завъртя в ключалката и шумът от отдалечаващите се стъпки замря в далечината.

И ето, аз бях на третия етаж, заключена в една от неговите тайнствени стаи; около мен цареше мрак; пред очите ми — довереният на грижите ми блед, окървавен човек; от убийцата ме отделяше само една-единствена врата; да, това беше ужасно — бях готова всичко друго да понеса, но потръпвах при мисълта, че Грейс Пул може да се хвърли върху мен.

И въпреки това трябваше да остана на поста си. Трябваше да наблюдавам това мъртвешко лице — тези посинели, неподвижни уста, на които бе забранено да се отварят, тези очи — ту затворени, ту отворени, ту блуждаещи из стаята, ту втренчени в мен, но винаги помрачени от ужас. Аз непрекъснато топях гъбата в легена с кървава вода и триех процеждащите се капки кръв. Гледах как постепенно намалява свещта, как сенките се сгъстяват по стените, стават черни зад завесите на широкото старо легло и странно трептят по вратичките на големия шкаф срещу мен: на всяка от дванадесетте му врати стоеше като в рамка мрачният лик на някой апостол, а над тях, отгоре, имаше потъмняло разпятие.

В зависимост от играта на сянката и светлината ту брадатият лечител Лука кимаше с глава, ту дългата коса на св. Йоан почваше да се вее, ту оживяваше дяволският образ на Юда, сякаш готов да разобличи архипредателя — сатаната, приел образа на своя слуга.

И в тази мрачна стая аз бях принудена да бодърствувам и да бдя: да се вслушвам в движенията на дивия звяр или на дявола в бърлогата му от другата страна на вратата. Обаче мистър Рочестър с посещението си отвъд сякаш омагьоса страшното създание; през цялата нощ само три пъти и при това на големи промеждутъци чух шум в съседната стая: стъпки, скърцане на пода, хрипкаво ръмжене — само за миг — и жалостиво човешко стенание.

Освен това замъчиха ме и собствените ми мисли. Що за престъпление се таеше в тази уединена къща, чийто собственик не можеше нито да се справи с него, нито да го възпре? Каква тайна се проявяваше тук ту в някой пожар, ту в някое кръвопролитие в най-глухите часове на нощта? Що за същество е това, което, приело образа на най-обикновена жена, така странно менеше гласа си: ту беше присмехулен демон, ту хищна птица, търсеща плячка?

И този човек, над когото се бях навела, този обикновен, кротък човек — по какъв начин се бе оплел в тази паяжина на ужаса? Защо фурията се нахвърли върху него? Какво го бе довело в тази уединена част на къщата толкова късно, в час, когато отдавна трябваше да спи в леглото си? Сама чух как мистър Рочестър му посочи стаята долу — тогава защо се бе озовал тук? И защо сега той така примирено се отнасяше към извършеното над него насилие или подлост? Защо така покорно прие заточението, наложено му от мистър Рочестър? И защо бе потрябвало на мистър Рочестър да го укрива? Над госта му бе извършено нападение; собственият му живот неотдавна също бе сериозно заплашен; нима и двете покушения той предпочиташе да запази в тайна и да ги предаде на забрава? Току-що разбрах, че мистър Рочестър държи в ръцете си мистър Мейсън; че решителната воля на първия има пълна власт над инертността на последния: няколкото думи, които те си размениха, ми дадоха да разбера това. Очевидно и в предишните им отношения действената сила на моя господар по правило е взимала връх над пасивността на приятеля му. С какво тогава да си обясня силното смущение на мистър Рочестър, когато узна за пристигането на мистър Мейсън? Защо името на този покорен човечец, който сега се подчиняваше като дете на всяка негова дума, го порази преди няколко часа така, както мълния поразява някой дъб?

О, аз не можех да забравя нито неговия поглед, нито неговата бледност, когато той прошепна: „Джейн, вие ми нанесохте удар, вие ми нанесохте удар, Джейн!“ Не можех да забравя как трепереше ръката, опряла се на рамото ми; а никак не беше лесно да сломиш този решителен дух и да накараш да трепери силното тяло на Феърфакс Рочестър.

„Кога ще се върне той? Кога ще се върне той?“ — питах се аз, тъй като нощта се проточи безкрай, окървавеният ми пациент изнемощяваше, стенеше и ставаше все по-зле, а нито утрото, нито помощта идваше. Непрекъснато поднасях вода до побелелите устни на Мейсън, непрекъснато му давах да смърка амоняк: усилията ми изглеждаха напразни. Физическите или душевните страдания, загубата на кръв, а може би и трите заедно предизвикваха бързо отпадане на силите му. Той така стенеше, изглеждаше тъй отпаднал, обезумял и в такова безнадеждно положение, че аз се боях да не умре; а нямах право дори да му кажа нещо!

Свещта най-сетне догоря; когато тя угасна, аз забелязах по края на завесата на прозореца ивица дрезгава светлина — утрото наближаваше. След малко чух как далеч на двора в къщичката си залая Пайлът. Надеждата ми възкръсна. И ненапразно: след пет минути скърцането на ключа в ключалката ми даде да разбера, че дежурството ми е свършило. То едва ли бе продължило повече от два часа, но те ми се сториха цяла вечност.

Влезе мистър Рочестър, съпроводен от лекаря, за когото бе отишъл.

— Е, а сега, Картър, побързайте — обърна се той към лекаря. — Давам ви половин час, за да промиете раната, да сложите превръзка, да свалите болния долу и прочие.

— Но той може ли да се движи, сър?

— Разбира се, че може. Нищо сериозно няма; просто е изпаднал в нервна възбуда; трябва да се поддържа духът му. Хайде, залавяйте се за работа.

Мистър Рочестър отмахна дебелите завеси на прозорците, вдигна транспаранта от американ и в стаята нахлу дневна светлина. Аз с радост забелязах колко светло бе вече навън, какви яркорозови ивици озаряваха изтока. Сетне мистър Рочестър се приближи до Мейсън; лекарят бе почнал вече работата си.

— Е, добри ми приятелю, как си? — попита той.

— Боя се, че тя свърши с мен — последва едва чуто отговорът.

— Глупости, бъди мъж! След две седмици ще бъдеш здрав като преди. Просто си загубил малко кръв — това е всичко. Картър, кажете му, че няма никаква опасност.

— Мога да кажа това с пълна увереност — отговори Картър, който вече бе снел от пациента си превръзката. — Съжалявам, че не пристигнах тук по-рано; тогава той не би загубил толкова кръв. Но какво е това? Рамото е не само порязано, а и разкъсано. Раната не е от нож, тази работа са свършили нечии зъби.

— Тя ме ухапа — прошепна болният. — Заръфа ме като тигрица, когато Рочестър взе ножа й.

— А ти защо не оказа съпротива? Трябваше веднага да се защитиш — забеляза мистър Рочестър.

— Но какво можеш да направиш при такива обстоятелства? — възрази Мейсън. — О, това бе ужасно — добави той, като потръпна. — Не очаквах това: тя отначало бе така спокойна.

— Аз те предупреждавах — отговори приятелят му. — Казвах ти: бъди нащрек, когато си с нея. И после, ти можеше да почакаш до сутринта, тогава и аз щях да бъда с тебе, това беше просто безумие — да се опитваш да разговаряш с нея нощем, и то сам.

— Струваше ми се, че ще бъде от полза.

— Струвало ти се! Струвало ти се! Просто ме хваща яд, като те слушам. Но ти пострада и пак ще пострадаш, щом не слушаш моите съвети: затова нищо повече не ще ти кажа. Картър, по-бързо, по-бързо! Скоро ще изгрее слънцето, а дотогава трябва да сме го отвели оттук.

— Ей сега, сър; рамото му е вече превързано. Остава да прегледам и раната на ръката. Тук несъмнено са работили същите зъби.

— Тя смука кръвта ми; каза, че ще изсмуче всичката кръв от сърцето ми! — рече Мейсън.

Видях как мистър Рочестър потрепери; странно изражение на отвращение, ужас и омраза изкриви лицето му до неузнаваемост, но той само каза:

— Мълчи, Ричард, не обръщай внимание на глупавото й бърборене; не го повтаряй.

— Бих желал да го забравя — бе отговорът.

— Нищо, ще го забравиш, когато напуснеш Англия; щом се върнеш в Спаништаун, ще си спомняш за нея като за някой отдавна умрял. Или по-добре изобщо не си спомняй за нея.

— Невъзможно е да забравя тази нощ!

— Не, възможно е. По-бодро, човече! Преди два часа ти смяташе, че си загинал, а ето че още си жив и бъбриш. Ето, Картър почти свърши работата си; след минутка ще имаш приличен вид. Джейн (за пръв път, след като се бе върнал, той се обръщаше към мен), вземете този ключ, слезте в спалнята ми, идете право в гардеробната, отворете горното чекмедже на гардероба, вземете една чиста риза и шалче и ги донесете тук. Но по-бързо!

Слязох долу, намерих гардероба, взех споменатите вещи и се върнах обратно.

— А сега — каза той — минете от другата страна на леглото, докато приведа в ред тоалета на Ричард; не напускайте стаята; вашата помощ може пак да потрябва.

Изпълних нареждането му.

— Имаше ли някой станал, когато ходихте долу, Джейн? — попита след това мистър Рочестър.

— Не, сър; навсякъде беше много тихо.

— Ще те изведем без шум, Ричард. Така ще бъде по-добре и за тебе, и за това нещастно създание в отвъдната стая. Доста дълго пазя всичко в тайна и най-малко бих желал тя да се разчуе накрая. Картър, помогнете му да облече жилетката си… А къде е наметалото ти с кожата? Без него не би могъл да пропътуваш и една миля в този проклет студен климат. В твоята стая ли е? Джейн, тичайте долу в стаята на мистър Мейсън — тя е до моята — и донесете наметалото, което ще намерите там.

Отново изтичах и отново се върнах, носейки огромното наметало, подплатено и поръбено с кожи.

— А сега имам към вас още една молба — каза неуморимият ми господар: — трябва да слезете в стаята ми. Какво щастие, че имате кадифени пантофки, Джейн! Ако тропахте като кон, щеше да бъде ужасно. Отворете средното чекмедже на тоалетната ми маса, там ще намерите малко шишенце и чашка. Вземете ги и бързо тук!

Забързах надолу и донесох шишенцето й чашката.

— Чудесно! А сега, докторе, ще си позволя сам да определя дозата, на моя отговорност. Сдобих се с това средство в Рим от един италиански шарлатанин; вие сигурно бихте изгонили такъв субект, Картър. Не бива да се взема без нужда, но когато потрябва, то добре помага — както например сега. Джейн, малко вода.

Той ми подаде чашката и аз я налях наполовина с вода от шишето, сложено на умивалника.

— Толкова е достатъчно; а сега намокрете гърлото на шишенцето.

Изпълних молбата му. Тогава той накапа в чашката дванадесет капки от някаква аленочервена течност и ги предложи на Мейсън.

— Пий, Ричард! Това ще ти възвърне за около час силите, които ти липсват.

— А няма ли да ми навреди? Не ще ли възпали раната?

— Пий, пий, пий!

Мистър Мейсън се подчини, тъй като явно нямаше смисъл да възразява. Беше вече напълно облечен, лицето му си оставаше бледо, но сега той не правеше впечатление на отслабнал и изнемощял човек. Мистър Рочестър му позволи да поседи три минути, след като изпи лекарството, сетне го хвана подръка.

— Сега съм уверен, че можеш да станеш на крака — рече той. — Опитай се.

Болният стана.

— Картър, хванете го подръка от другата страна. По-бодро, Ричард! Направи крачка… ха така!

— Действително се чувствувам по-добре — забеляза мистър Мейсън.

— Не се съмнявам. А сега, Джейн, тичайте към задните стълби, отключете страничната врата в коридора и предайте на кочияша на пощенската кола да бъде готов. Казах му да не вдига шум с колелата по плочите пред къщата, затова ще видите колата на двора или чак пред пътната врата. Ние идваме. И после, Джейн, ако някой вече е станал, дайте ми сигнал от долната площадка на стълбите.

Беше около пет и половина и слънцето вече изгряваше, но в кухнята още цареше полумрак и тишина. Страничната врата в коридора бе заключена и аз се помъчих да я отворя колкото може по-безшумно. Дворът бе пуст, но пътната врата стоеше широко разтворена и край нея видях една запретната пощенска кола с кочияш на капрата. Приближих се до него и казах, че господата идват. Той кимна. Сетне внимателно се огледах и ослушах. Навсякъде цареше тишината на ранното утро, прозорците на стаите, в които спеше прислугата, бяха все още със спуснати завеси. Птичките чуруликаха сред белите цветове на овощните дръвчета, чиито нацъфтели клонки бяха увиснали като бели гирлянди над стената, която заграждаше една част от двора. В конюшните конете от време на време потрепваха с копита. Всичко друго тънеше в тишина.

Господата се появиха. Мейсън, подкрепян от мистър Рочестър и лекаря, вървеше без особени усилия. Двамата му помогнаха да седне в колата, сетне в нея се настани и мистър Картър.

— Наглеждайте го — каза мистър Рочестър на лекаря — и нека остане у вас, докато се поправи съвсем. След един-два дни ще дойда да го навестя. Е, как си сега, Ричард?

— Чистият въздух ме ободрява, Феърфакс.

— Оставете прозореца откъм него отворен, Картър; няма вятър. Довиждане, Дик!

— Феърфакс…

— Какво има?

— Нека се грижат за нея, нека се отнасят с нея колкото може по-добре, нека… — Той млъкна и се разплака.

— Ще направя всичко, каквото е възможно; и без това го върша и ще го върша винаги — бе отговорът. Мистър Рочестър затвори вратата на колата и тя потегли.

— Но как бих благодарил на бога, ако всичко това се бе свършило — добави той, като затвори тежката пътна врата и сложи резето. Сетне бавно и разсеяно се упъти към вратата в стената, която ограждаше овощната градина. Реших, че повече не съм му нужна, и вече се канех да се върна в къщи, когато той отново ме извика.

— Джейн! — Мистър Рочестър вече бе отворил вратичката, стоеше до нея и ме чакаше.

— Елате тук, подишайте няколко минути чист въздух. Този дом е истински затвор, не ви ли се струва така?

— Той ми се струва разкошен, сър.

— В очите ви блести наивен възторг — отговори той, — гледате всичко през розови очила. Не виждате, че позлатата е фалшива, а копринените драперии — паяжини, че мраморът е прост камък, а лъскавото дърво — гнило. Ала тук — той посочи свода от листа, под който вървяхме — всичко е истинско, приятно и чисто.

Мистър Рочестър свърна в една алея, оградена с летвички, от едната страна на която растяха ябълки, круши и череши, а от другата се простираше ивица най-различни приказни цветя; шибои, карамфили, иглики, теменуги, а сред тях — шипки и какви ли не ароматни треви. Те бяха свежи, каквито могат да бъдат растенията в едно прекрасно пролетно утро след априлските дъждове. Слънцето току-що се бе показало на румения изток и лъчите му вече озаряваха цъфтящите, покрити с роса овощни дръвчета и тихите алеи под тях.

— Джейн, искате ли едно цвете?

Той откъсна една полуразцъфнала роза, първата от цъфналите през тази година, и ми я подаде.

— Благодаря, сър.

— Харесва ли ви този изгрев, Джейн? Това небе с високи и леки облаци, които, разбира се, ще се стопят, когато след няколко часа стане по-топло; този покой и благоухание?

— Да, много.

— Вие прекарахте странна нощ, Джейн.

— Да, сър.

— Колко сте бледа! Беше ли ви страх, когато ви оставих сама с Мейсън?

— Страхувах се някой да не дойде от другата стая.

— Но аз нали заключих вратата, ключът ми беше в джоба. Щях да бъда небрежен овчар, ако бях оставил едно агънце, моето любимо агънце, без защита край вълчата бърлога. Вие бяхте в безопасност.

— А Грейс Пул ще продължава ли да живее тук, сър?

— О, да! Не си блъскайте главата с това, просто забравете за нея.

— Но на мен ми се струва, че животът ви не може да бъде в безопасност, докато тя е тук.

— Не се безпокойте за мен, ще внимавам.

— А премина ли опасността, от която се страхувахте снощи, сър?

— Не мога да кажа това, докато Мейсън не напусне Англия, пък дори и тогава. Да живея, Джейн, за мене значи да стоя на кратера на вулкан, който може да избухне всеки миг.

— Но на мен ми се струва, че мистър Мейсън лесно се поддава на чуждо влияние. Вие, сър, несъмнено можете, когато и да е, да му въздействувате. Той никога не би ви навредил или напакостил нарочно.

— О, не! Мейсън не би се обявил против мен и никога преднамерено не ще ми напакости. Но без да иска, той всеки момент може с някоя непредпазлива дума да ме лиши навеки ако не от живот, то от щастие.

— Кажете му да бъде предпазлив, сър. Обяснете от какво се страхувате и му посочете как да се бори с опасността.

Мистър Рочестър язвително се разсмя, бързо сграбчи ръката ми и също тъй бързо я пусна.

— Ако можех да направя това, глупавичката ми, опасността нямаше да съществува, би изчезнала за миг. Откак познавам Мейсън, винаги е било достатъчно да кажа: „Направи еди-какво си“, и готово! Но в дадения случай аз съм безсилен, не мога да кажа: „Гледай да не ми навредиш с нещо, Ричард!“ Та нали той не трябва и да се досеща, че може да ми навреди. Изглеждате озадачена; но тепърва ще има да ви озадачавам. Нали сте моя малка приятелка, не е ли така?

— На драго сърце съм готова да ви служа, сър, и да ви слушам за всичко, което е хубаво.

— Много добре; виждам, че е така. Виждам как просто хвърчите, как сияят погледът и лицето ви, когато предизвикате с нещо одобрението ми или вършите нещо за мен, което, както умно се изразихте, е хубаво. А ако ви бях казал да направите нещо лошо, къде щяха да останат леките стъпки, сръчните ръце, живият поглед, одухотвореното лице? Моята малка приятелка би се върнала тогава при мен тиха и бледна и би казала: „Не, сър, това е невъзможно; не мога да го направя, защото е лошо.“ И щяхте да замръзнете като неподвижна звезда. Вие също имате власт над мен и бихте могли да ме нараните, но аз не смея да ви покажа на кое място съм уязвим, защото въпреки вашата преданост и приятелство, може случайно да ме промушите.

— Ако ви заплашва същата опасност от мен, сър, каквато и от мистър Мейсън, вие сте в пълна безопасност.

— Дай боже да е така! Ето една беседка, Джейн, да поседнем.

Беседката представляваше аркообразна ниша в зида, обрасла с бръшлян, в нея имаше груба пейка. Мистър Рочестър седна, но направи място, разбира се, и за мен. Ала аз продължавах да стоя права до него.

— Седнете — каза той. — Има място и за двама ни. Надявам се, че не се боите да седнете до мен. В желанието ми няма според вас нищо лошо, нали, Джейн?

Вместо да отговоря, седнах. Чувствувах, че е глупаво да му откажа.

— А докато слънцето пие роса, моя малка приятелко, докато цветята в тази стара градина се събуждат и разтварят, докато птиците носят храна за малките си, а ранобудните пчели започват благословения си труд, ще ви разкажа една история; помъчете се да се поставите на мястото на нейния герой. Но първо ме погледнете и кажете, че не се чувствувате неловко и че никак не се безпокоите, задето ви задържам тук или задето седите до мен.

— Не, сър. Напълно съм спокойна.

— В такъв случай, Джейн, призовете на помощ цялата си фантазия и си представете, че не сте благовъзпитано и сдържано момиче, а буен младеж, разглезен още от рождение; представете си, че се намирате в далечна, чужда страна; допуснете, че сте извършили там някаква фатална грешка — не е важно каква и по какви съображения, — чиито последствия ви преследват цял живот и тровят цялото ви съществуване. Обърнете внимание, аз не казах престъпление; имам пред вид не проливане на кръв или друго провинение, наказуемо от закона. Казах грешка. И ето че последствията от вашата постъпка стават с течение на времето непоносимо бреме; вие вземате мерки да се освободите от него: необичайни мерки, но в тях няма нищо престъпно или противозаконно. И все пак вие сте нещастна, тъй като завинаги сте загубили надежда. Посред пладне слънцето угасва за вас и вие чувствувате, че тъмата не ще се разсее до залез. Паметта ви се храни само с горчиви и унизителни спомени. Скитате по света, търсейки покой в изгнаничеството и щастие в удоволствията; имам пред вид грубите, чувствените удоволствия, които замъгляват разума и убиват чувствата. И ето, с тъга в сърцето и разбита душа вие се връщате в къщи след доброволно изгнание, продължило години, срещате нов човек; как и къде — не е важно. Намирате в него много от онези светли и добри черти, които напразно сте търсили двадесет години, но които не сте срещнали у никого; пред себе си виждате въплъщение на чистотата и свежестта, без петънце, без нищо гнило. Общуването с такъв човек съживява, възкресява. Чувствувате, че настъпват по-добри дни, че у вас се събуждат по-възвишени желания, по-чисти помисли; жадувате да започнете живота си отново и да прекарате останалите си дни по-достойно, като някое безсмъртно същество. Е, за да постигнете това, нямате ли право да преодолеете някои условности, една съвършено формална преграда, срещу която съвестта ви роптае, а разумът негодува?

Той замълча, очаквайки отговора ми. Но какво можех да му кажа аз? О, дано някой добър дух ми подскаже верния и справедлив отговор! Напразна надежда! Западният вятър шумолеше в листата на бръшляна, но никой добър дух не се възползува от диханието му, за да ми пошепне отговора; птиците пееха по върховете на дърветата, но песента им, макар и приятна, беше без думи. Мистър Рочестър настойчиво продължи:

— Нима този скитник и грешник, сега разкаял се и потърсил покой, няма право да презре общественото мнение, за да се свърже завинаги с нежното, благородно, чисто създание, да получи душевен мир и се възроди за нов живот?

— Сър — отговорих аз, — покоят на скитника и обновлението на грешника не бива никога да зависят от себеподобните му. Мъжете и жените са смъртни; философите грешат в мъдростта, а християните — в доброто; ако някой ваш познат е страдал и грешил, нека обърне взор не към околните, а над тях, нагоре, и оттам да почерпи сили и утеха.

— Но средството за това, средството! Бог, по чиято воля се извършва всичко на този свят, посочва и средството. Аз бях този — казвам ви го без всякакви недомлъвки, — който водеше такъв безпътен, празен, неспокоен живот, и ми се струва, че съм намерил средството за своето изцеление в…

Мистър Рочестър млъкна. Птиците продължаваха да пеят, листата леко шумоляха. Стори ми се едва ли не странно, че птиците не млъкнаха, а листата не прекратиха шепота си, за да доловят това недоизказано откровение. Но те трябваше да чакат доста време — толкова дълго бе мълчанието. Накрая аз погледнах събеседника си; той напрегнато ме гледаше.

— Малка приятелко — каза той с внезапно променил се тон, при което се измени и лицето му; то загуби всичката си мекота и сериозност, стана сурово и насмешливо, — вие сигурно забелязахте нежните ми чувства към мис Инграм. Как мислите, нали, ако се оженя за нея, тя ще може прекрасно да ме възроди?

Като каза това, мистър Рочестър изведнъж стана и отиде до другия край на алеята, а когато се върна, си тананикаше.

— Джейн, Джейн! — рече той, спрял се пред мен. — Съвсем сте побледнели от безсънната нощ. Не ме ли проклинате, задето не ви оставям да си починете?

— Да ви проклинам ли? Не, сър.

— Тогава дайте ръка, за да потвърдите думите си.

Какви студени пръсти! Те бяха по-топли нощес, когато ги докоснах до вратата на тайнствената стая. Джейн, кога ще бодърствувате отново с мен?

— Всеки път, когато бих могла да ви бъда полезна, сър.

— Например през нощта срещу сватбата ми! Уверен съм, че не ще мога да заспя. Обещавате ли ми да прекарате тази нощ с мен и да ми правите компания? Мога вече да говоря с вас за възлюблената си: вие я видяхте и я познавате.

— Да, сър.

— Тя е възхитителна, нали, Джейн?

— Да, сър.

— Богиня, истинска богиня, Джейн! Едра, мургава, снажна! А косите й са такива, каквито навярно са имали картагенките. Господи! Дент и Лин са в конюшнята. Вървете си през тази вратичка покрай храсталака.

Аз тръгнах на една страна, а той на друга и след малко го чух, че говори весело на някого в двора:

— Мейсън изпревари всички ви тази сутрин! Замина преди изгрев-слънце. Станах в четири да го изпратя.