Шарлот Бронте
Джейн Еър (16)

Шестнадесета глава

След тази безсънна нощ на мен хем ми се искаше да срещна мистър Рочестър, хем се страхувах. Копнеех да чуя отново гласа му, но се боях да срещна погледа му. Рано сутринта го очаквах всяка минута да дойде; макар че беше рядък гост в учебната стая, той все пак от време на време се отбиваше за минутка и сега нещо ми подсказваше, че този ден господарят ми непременно ще ме посети.

Обаче утрото премина както обикновено: нищо не наруши тихите занимания с Адел. Скоро след закуска чух някаква суетня около спалнята на мистър Рочестър, гласовете на мисис Феърфакс, Лия и готвачката — жената на Джон, а дори и грубоватия бас на самия Джон. До ушите ми достигнаха възклицания като: „Какво щастие, че господарят не е изгорял в леглото си!“ — „Опасно е да се остави нощем неугасена свещ.“ — „Слава богу, че не се е смутил и е грабнал каната с водата!“ — „Чудно как не е събудил никого!“ — „Дано не се е простудил — спал е цяла нощ на дивана в библиотеката.“ И други от този род.

Към тези оживени разговори скоро се прибави и шумът от миенето на пода и привеждането на стаята отново в ред; и когато минах покрай спалнята на мистър Рочестър, слизайки долу за обед, видях през отворената врата, че там всичко е приело отново обичайния си вид; само завесите над леглото бяха свалени. Лия беше стъпила на прозоречната ниша и търкаше опушените стъкла. Канех се да я заговоря, за да разбера какво обяснение е дадено за снощния пожар, но като направих няколко крачки към нея, видях, че в стаята има още някой: в едно кресло до леглото седеше някаква жена и пришиваше халки на новите завеси. Тази жена бе не друга, а Грейс Пул.

Както винаги сериозна и мълчалива, с кафява вълнена рокля, карирана престилка, бяла кърпичка и боне, тя изглеждаше всецяло погълната от работата си; на грубото й чело и простоватото й лице нямаше дори най-слаба следа от бледността или отчаянието, които човек би очаквал да види на лицето на жената, извършила опит за убийство, проследена през нощта до бърлогата й от своята жертва и уличена от нея (бях сигурна в това) в престъплението, което е възнамерявала да извърши. Бях озадачена, поразена. Все още я гледах втренчено, когато тя вдигна глава, но нищо в нея не трепна, никакво вълнение, чувство за виновност или страх да не бъде открита не промени цвета на лицето й. Тя каза: „Добро утро, мис“ както винаги флегматично и лаконично и като взе нова халка и ширитче, продължи да шие.

„Сега ще я изпитам — реших аз, — тази безподобна непроницаемост е съвсем необяснима.“

— Добро утро, Грейс — отвърнах. — Какво е станало тук? Стори ми се, че преди малко чух цялата прислуга да разговаря шумно.

— Нищо особено: господарят чел нощес в леглото си, сетне заспал, а свещта останала да гори и завесата се подпалила; за щастие той се събудил, преди пламъкът да обхване леглото и завивките, и успял да угаси огъня с водата от каната си.

— Чудна работа — казах аз тихо; след това, като я погледнах пак втренчено, добавих: — Нима мистър Рочестър не е събудил никого? Нима никой нищо не е чул?

Грейс отново вдигна очи към мен и този път ми се стори, че в погледа й блесна някакъв интерес. Тя като че ли ме изгледа с особено внимание и предпазливост, след което отговори:

— Нали знаете, мис, прислугата спи толкова далеч, че едва ли би се събудила. Стаята на мисис Феърфакс и вашата са най-близо до спалнята на господаря; но мисис Феърфакс казва, че нищо не е чула: възрастните хора често спят дълбоко. — Тя млъкна, а сетне добави с някакво престорено равнодушие, ала все пак подчертаваше многозначително думите: — Обаче вие, мис, сте млада и сигурно спите леко; може би сте чули някакъв шум.

— Чух — отвърнах аз с по-тих глас, та Лия, която още изтриваше прозореца, да не ме чуе. Отначало помислих, че това е Пайлът; но Пайлът не може да се смее, а аз съм уверена, че чух смях, и то особен.

Грейс откъсна нов конец, грижливо го натърка с восък, спокойно вдяна иглата и забеляза с пълно спокойствие:

— Знаете ли, мис, господарят едва ли би се смял, щом го е грозяла такава опасност; вие навярно сте сънували.

— Не съм сънувала — възразих с известен яд, тъй като наглото й спокойствие ме възмущаваше.

Тя отново ми хвърли остър, пронизителен поглед.

— А вие казахте ли на господаря, че сте чули смях? — попита тя.

— Нямах възможност да говоря с него днес.

— И не пожелахте да отворите вратата и да надникнете в коридора, нали? — продължаваше Грейс.

Сега пък тя започна да ме разпитва, мъчейки се да изтръгне нещо от мен; изведнъж ми дойде на ума, че ако тя се досети, че зная вината й или я подозирам, би могла да ми изиграе някаква лоша шега и реших да бъда нащрек.

— Напротив, заключих вратата с резето — отвърнах аз.

— Значи, нямате навик да заключвате вратата си всяка вечер, преди да си легнете?

„Дявол да го вземе, тя иска да разбере привичките ми, за да съобразява с тях кроежите си!“ И негодуванието отново взе връх над предпазливостта ми. Аз троснато отговорих:

— Досега много често се случваше да не слагам резето. Смятах това за излишно. Не мислех, че в имението Торнфийлд може да ме грози някаква опасност или неприятност; но отсега нататък — продължих натъртено аз — всяка вечер, преди да си легна, ще вземам всички необходими мерки за безопасността си.

— И добре ще направите — гласеше отговорът. — Наистина в околността е спокойно и никога не съм чувала някакви крадци да са се опитвали когато и да било да ограбят имението, макар на всички да е добре известно, че само чиниите в килера за прибори струват стотици лири. Освен това, както виждате, прислугата е много малка за такава голяма къща, защото господарят никога не се заседява дълго, а пък когато е тук, не се нуждае от много грижи, тъй като е ерген. Но предпазливостта никога не е излишна; нищо не ви струва да заключвате вратата, дори ще е по-добре, защото ще бъдете защитена от всяка беда. Много хора, мис, се осланят за всичко на провидението, а пък аз казвам: разчитай на провидението, но се пази сам; пазиш ли се, и бог ще те пази. — С тези думи тя приключи речта си — доста дълга за нея и произнесена с религиозно смирение.

Аз все още бях силно потресена от нейното свръхестествено самообладание и невиждано лицемерие, когато влезе готвачката.

— Мисис Пул — каза тя, обръщайки се към Грейс, — обедът за прислугата скоро ще бъде готов. Ще слезете ли долу?

— Не, оставете ми половинка портер и парче пудинг на един поднос, аз ще си го отнеса горе.

— Месо искате ли?

— Малко, и бучка сирене. Нищо повече.

— А саго^[1]?

— Сега не. Ще сляза долу преди следобедната закуска и ще си направя сама.

После готвачката се обърна към мен, съобщавайки ми, че мисис Феърфакс ме чака; трябваше да напусна спалнята на мистър Рочестър.

По време на обеда бях толкова заета с мисли за загадъчното поведение на Грейс Пул и най-вече за положението й в Торнфийлд — за това, че не я откараха още същата сутрин в затвора, нито дори я изгониха, — щото никак не слушах разказа на мисис Феърфакс за нощното произшествие. Нали мистър Рочестър изрази съвсем ясно увереността си, че именно Грейс е престъпницата; каква тайнствена причина го спираше да я изобличи открито? Защо помоли и мен да пазя тази тайна? Странно: гордият, избухлив и високомерен благородник, изглежда, се намираше във властта на една от най-нищожните си подчинени и при това до такава степен, че дори когато бе посегнала на живота му, не се решаваше открито да я обвини в престъплението, а още по-малко да я накаже за това.

Ако Грейс беше млада и хубава, щях да допусна, че мистър Рочестър я прикрива, подтикван не от предпазливост или страх, а от по-нежни чувства; ала при толкова непривлекателна и пълна жена такова предположение ми се струваше невероятно. „Все пак — мислех си аз — някога тя е била млада; по същото време и господарят й е бил младеж: мисис Феърфакс веднъж ми каза, че Грейс живее отдавна в тази къща. Не допускам някога да е била привлекателна; но липсата на външен чар се е запълвала навярно с оригиналността и силата на характера й. Мистър Рочестър има слабост към решителните и ексцентрични натури, а Грейс поне е ексцентрична. Може би някой негов каприз (това е твърде възможно за човек с вечно променящо се настроение и вироглав като него) го е предал във властта на тази жена и тя сега упражнява върху му тайно влияние — резултат от неговото неблагоразумие; и той е безсилен да се отърве от това влияние, а и не смее да го пренебрегне.“ Ала щом достигнах до това предположение, в съзнанието ми изплуваха с такава яснота плоската квадратна фигура на мисис Пул и непривлекателното й, сухо, дори грубо лице, че си казах: „Не, невъзможно е! Предположението ми не може да бъде вярно! И все пак — продължаваше тайнственият глас, който говори в сърцето на всеки — ти също не си хубава, а както изглежда, се харесваш на мистър Рочестър; във всеки случай това и самата ти неведнъж си забелязвала. Ами последната нощ? Спомни си думите, погледа, гласа му!“

Много добре помнех всичко — и думите, и погледа, и тона, и в тази минута те сякаш отново оживяха.

Влязох в учебната стая — Адел рисуваше. Наведох се над нея и започнах да й помагам, хванала заедно с нея молива й. Изведнъж тя учудено ме погледна.

— Qu’avez-vous, mademoiselle? Vos doigts tremblent comme la îeville, et vos joues sont rouges: mais rouges comme des cerises!^[2] — каза тя.

— Нищо, Адел, то е, защото се наведох и кръвта нахлу в главата ми.

Тя продължи да рисува, а аз — да мисля. Побързах да прогоня от ума си неприятните впечатления, които се трупаха там във връзка с Грейс Пул: те ме отвращаваха. Сравних се с нея и намерих, че сме различни. Беси Лийвън ми бе казала, че съм същинска лейди и това беше истина: аз бях лейди. А сега изглеждах още по-добре, отколкото когато се видяхме с Беси. Бях напълняла и станала по-свежа, по-жизнерадостна и по-жива, понеже имах по-светли надежди и по-истински развлечения.

„Скоро ще се мръкне — казах си аз, като погледнах към прозореца. — Цял ден не чух нито гласа на мистър Рочестър, нито стъпките му; но несъмнено ще го видя, преди да настъпи нощта. Сутринта се боях от тази среща, а сега я желая, защото дългото очакване породи у мен нетърпение по-скоро да го видя.“

Когато се спусна здрач и Адел ме остави, за да отиде в детската стая и поиграе там със Софи, вече горещо желаех тази среща. Ослушвах се дали няма да звънне долу звънецът, дали Лия не се качва горе да ме извика; от време на време ми се струваше, че чувам стъпките на самия мистър Рочестър и се обръщах към вратата, очаквайки тя да се отвори и той да влезе. Ала вратата не се отваряше; единственият ми посетител — полумракът — бе влязъл през прозореца. Все пак още не бе късно: мистър Рочестър често пращаше да ме викат в седем, дори в осем часа, а в момента бе шест. Дано не бъдех напълно разочарована този ден, когато имах да му кажа толкова неща! Исках да насоча разговора отново към Грейс Пул и да чуя какво ще ми каже той; исках да го попитам направо наистина ли е уверен, че тъкмо тя е направила този ужасен опит миналата нощ, и ако е така, защо държи в тайна жестоката й проява. Малко ме интересуваше дали любопитството ми ще го раздразни; изпитвах голямо удоволствие ту да го сърдя, ту да го успокоявам, обаче верният ми инстинкт винаги ме възпираше да не отивам твърде далеч: никога не прехвърлях границата на раздразнението, но страшно обичах да пробвам умението си на самия му предел. Без да забравям нито за миг необходимата почтителност или положението си, аз дръзвах да споря с него без страх и без смущение — това харесваше и на него, и на мен.

Най-сетне стъпалата заскърцаха; влезе Лия, но само за да ми съобщи, че чаят е готов в стаята на мисис Феърфакс. С радост се упътих надолу, защото си представих, че поне ще бъда по-близо до стаята на мистър Рочестър.

— Сигурно много ви се пие чай — каза добрата дама, когато влязох при нея, — тъй малко ядохте на обед. Страхувам се — продължи тя — да не би днес да сте неразположена: бузите ви пламтят, сякаш имате треска.

— О, не, чувствувам се отлично, както никога друг път.

— Тогава, за да докажете това, яжте както трябва; ще напълните ли чайника, докато изкарам този ред? — Като свърши с плетенето, тя стана и спусна транспаранта, който навярно бе вдигнат, за да е по-светло; обаче сега полумракът бързо се сгъстяваше и настъпваше пълна тъмнина.

— Чудесна вечер, макар че няма звезди — рече мисис Феърфакс, гледайки през прозореца. — Изобщо денят бе благоприятен за пътуването на мистър Рочестър.

— Пътуване ли! Нима мистър Рочестър замина за някъде? Не знаех, че не е тук.

— О, той замина веднага след закуската! Тръгна за Лийз, имението на мистър Ештън, на десет мили оттатък Милкоут; там се е събрала много весела компания: лорд Инграм, сър Джордж Лин, полковник Дент и други.

— Ще се върне ли тази вечер?

— Не. Нито утре. Предполагам, че ще остане там на гости седмица и повече: когато изтънчените хора се съберат заедно, те се радват на такъв разкош и веселие, на всичко, което може да достави удоволствие и развлечение, че не бързат да се разотидат. В такива случаи особено търсени са понякога господата, а мистър Рочестър е толкова весел и добър компаньон, че винаги става всеобщ любимец: той много се харесва на дамите; може би ще кажете, че външният му вид не дава достатъчно основание за това, но аз мисля, че другите качества и способностите му, а може би и богатството и благородната му кръв изкупват някои недостатъци на външността му.

— В Лийз ще има ли и дами?

— Мисис Ештън и трите й дъщери — много елегантни млади госпожици; после почтените Бланш и Мери Инграм — истински красавици! Преди шест-седем години видях Бланш, тогава тя беше осемнадесетгодишна. Дойде на коледния бал, даван от мистър Рочестър. Да бяхте видели тогава столовата — как богато бе украсена и как блестящо осветена! Имаше към петдесет дами и господа, и то от най-добрите фамилии в нашето графство; царицата на бала беше мис Бланш Инграм.

— Казвате, че сте я видели, мисис Феърфакс? Как изглеждаше тя?

— Да, видях я. Вратите на столовата бяха широко отворени; тъй като бе Коледа, разрешиха и на прислугата да се събере в хола и да послуша как дамите пеят и свирят. Мистър Рочестър ме покани на самия бал; седях в едно закътано ъгълче и ги гледах. Никога не съм виждала по-възхитителна гледка! Дамите бяха разкошно облечени; повечето от тях, поне повечето от младите, ми се сториха все красавици, но мис Инграм бе наистина царицата на бала.

— Как изглеждаше тя?

— Висока, с прекрасна гръд, заоблени рамене, дълга прелестна шия, мургав цвят на лицето — леко матов — благородни черти, очи почти като тези на мистър Рочестър — големи, тъмни и блестящи като брилянтите й. Освен това тя имаше чудесни коси — гарвановочерни и много красиво сресани: отзад корона от дебели плитки, а отпред дълги блестящи къдрици — не съм виждала други тъй хубави! Облечена беше в снежнобяла рокля. Кехлибареният й шарф закриваше едното й рамо и гърдите й и завързан отстрани, стигаше с дългите си ресни под коленете й. В косите й бе забодено цветче в същия тон; то красиво изпъкваше сред катраненочерните й къдрици.

— Навярно всички са се възхищавали от мис Инграм.

— Да, разбира се; и не само от красотата й, а и от дарованията й. Мис Бланш Инграм беше една от дамите, които пяха; някакъв мъж й акомпанираше на пиано. Тя и мистър Рочестър пяха дует.

— И мистър Рочестър ли? Не знаех, че може да пее.

— О, той е отличен бас и има чудесен музикален вкус.

— А какъв глас имаше мис Инграм?

— Много богат и силен: тя пя възхитително; такава наслада изпитвах, като я слушах! А после свири. Не разбирам много от музика, но мистър Рочестър разбира и го чух да казва, че нейното изпълнение било забележително.

— И тази красива и даровита дама още ли не е омъжена?

— Мисля, че не. Предполагам, че нито тя, нито сестра й са с много голямо състояние. Всички владения на стария лорд Инграм с малки изключения бяха майоратни^[3] и най-големият му син наследи почти всичко.

— Но нима нито един богат благородник или просто някакъв мъж не се е увлякъл по нея? Мистър Рочестър например, той е богат, нали?

— О, да! Но виждате ли, има значителна разлика в годините им: мистър Рочестър е близо четиридесетгодишен, а тя — само на двадесет и пет.

— Какво от това? В живота на всяка крачка се срещат и по-неравни бракове.

— Вярно. И все пак трудно мога да си представя, че на мистър Рочестър би му хрумнала такава идея. Но защо не ядете? Откак седнахте на масата, хапка не сте турили в уста.

— Благодаря. Много ми се пие и това убива апетита ми. Мога ли да ви помоля за още една чаша?

Тъкмо се канех да се върна на въпроса за възможния брак между мистър Рочестър и хубавицата Бланш, когато влезе Адел и разговорът прие друга насока.

Като останах сама, аз си припомних всичко, което бях научила, надникнах в сърцето си, проверих мислите и чувствата си и решително се опитах да ги върна по безопасния път на здравия разум.

Привлечена за свидетел пред съда на моята съвест, паметта ми даде показанията си за надеждите, желанията и чувствата, които лелеех от предишната вечер, а също и за онова особено състояние на духа, в което се намирах вече близо две седмици. Разумът пристъпи напред и с присъщото си спокойствие, без каквито и да било увъртания, разкри, че не съм пожелала да погледна действителността право в очите и бясно съм се втурнала след химери. И тогава произнесох срещу себе си следното обвинение:

„Не е имало на света по-голяма глупачка от Джейн Еър и нито една идиотка не е изпадала в такава примамлива самоизмама, поглъщайки отровата като нектар.“

Мислиш — казах си аз, — че си очаровала мистър Рочестър? Въобрази си, че можеш да му харесаш, че можеш да бъдеш нещо за него? Я се засрами от тези глупости! Радваше се на случайните прояви на предпочитание — съвсем съмнителни при това, — които оказва един мъж с благороден произход, един светски човек на подчинената си, на теб, неопитното момиче? Как се осмели, клета, смешна глупачке? Нима дори в името на собствените си интереси не можа да бъдеш по-умна? Тази сутрин ти преповтори в паметта си кратката сцена от последната нощ. Закрий лице и се засрами! Той каза нещо ласкаво за очите ти, нали? Сляпа кукло, отвори ги и виж колко си безразсъдна! Нито една жена не трябва да се увлича от комплиментите на по-високостоящ от нея мъж, който никога не би се оженил за нея. Жената, позволила на тайната си любов да се разгори в сърцето й, е безумна, защото тази любов, несподелена и негласна, ще опустоши душата, която я храни; а дори любовта да е открита и споделена, тя като блуждаещ огън ще я доведе до дълбоко тресавище, откъдето няма измъкване.

— Чуй сега, Джейн Еър, какво наказание ти се присъжда: вземаш утре едно огледало, слагаш го пред себе си и рисуваш с пастели собствения си портрет, но точно, без да смекчиш нито един недостатък; не пропускаш нито една груба линия, не тушираш нито една неправилна черта и написваш отдолу: „Портрет на една гувернантка — самотно, бедно и грозничко момиче“.

После вземаш една гладка плочка от слонова кост — има такава в рисувателната ти кутия — и палитрата си, смесваш най-свежите, най-нежните и най-чистите тонове, избираш най-тънката си четка от камилски косъм и изобразяваш грижливо най-пленителното лице, което може да се роди във въображението ти; слагаш му най-важните сенки и най-меките оттенъци, както ти описа мисис Феърфакс Бланш Инграм, но внимаваш да не забравиш гарвановочерните къдрици и ориенталските очи… Какво? Искаш да вземеш за образец очите на мистър Рочестър? Повече твърдост! Никакво хленчене! Без сантименталности! Не съжалявай за нищо! Само здрав разум и решителност! Спомни си внушителните и хармонични черти, гръцката шия и гръд, нека ясно изпъкнат деликатните пръсти и великолепната, закръглена ръка; не забравяй и брилянтния пръстен и златната гривна; изобразяваш точно облеклото й — ефирните дантели и блестящия атлаз, — изящния шарф и златната роза. Когато свършиш този портрет, написващ под него: „Бланш, прекрасна млада аристократка“.

И ако някога пак си въобразиш, че мистър Рочестър се отнася благосклонно към теб, извади тези два портрета и ги сравни. Кажи си: „Ако пожелае, мистър Рочестър сигурно би могъл да спечели любовта на тази благородна дама; та нима може да се предположи, че би имал сериозни намерения към тази бедна, измъчена плебейка?“

„Ще го направя“ — рекох си аз. Взела това решение, лека-полека се успокоих и заспах.

Удържах думата си. За един-два часа скицирах с пастели портрета си, а за по-малко от две седмици завърших миниатюрата върху слонова кост с въображаемия лик на Бланш Инграм. Тя изглеждаше чудесно и контрастът между този измислен портрет и моя беше прекалено голям, за да си правя още каквито и да било илюзии. Тази работа ми бе от полза: ръцете и главата ми бяха заети, а новите импресии, които ми се искаше да запечатам неизличимо в душата си, се засилиха и затвърдиха.

Не след дълго аз вече имах основание да се радвам на благотворното въздействие на този режим, който бях наложила на чувствата си; благодарение на него можах да посрещна последвалите събития с подобаващо спокойствие, а ако те ме бяха сварили неподготвена, сигурно нямаше да бъда в състояние да се владея дори поне външно.