Шарлот Бронте
Джейн Еър (13)

Тринадесета глава

Мистър Рочестър, изглежда, по съвета на лекаря, си легна рано същата вечер и стана късно на следния ден. А когато най-сетне слезе долу, трябваше да се залови за работа: бяха дошли пълномощникът му и някои от арендаторите, които искаха да говорят с него.

Наложи се аз и Адел да освободим библиотеката; тя сега цял ден щеше да бъде приемна за посетителите. В една от горните стаи запалиха камината, пренесох там книгите ни и я превърнах в учебна стая. Същото утро забелязах, че Торнфийлд се е променил. В него вече не беше тихо като в черква: час по час отекваше чукане на главния вход или иззвъняване, в хола прозвучаваха стъпки и непознати гласове с най-различен тембър — струя от външния свят потече в нашия дом; бе пристигнал господарят. Що се отнасяше до мен, така къщата по̀ ми харесваше.

Този ден не беше леко да се занимавам с Адел; тя не можеше да се съсредоточи; непрестанно тичаше до коридора и навела се над перилата, искаше да зърне мистър Рочестър; освен това постоянно измисляше предлози, за да слиза долу, но аз се досещах, че върши това с намерение да се промъкне в библиотеката, където никой не бе я викал; дори когато накрая се поразсърдих и я накарах да стои мирно, тя продължи да бъбри непрекъснато за своя приятел Edouard Fairfax de Rochester, както го наричаше (дотогава не знаех всичките му имена), мъчейки се да отгатне какви подаръци й е донесъл: той сигурно снощи й бе намекнал, че когато пристигне багажът му от Милкоут, в него ще има една кутия с нещо, от което ще остане доволна.

— А това ще рече — продължаваше тя на френски, — че в багажа му има подарък за мен, пък може би и за вас, мадмоазел. Той ми говори за вас; попита ме как се казва моята гувернантка и дали е една такава дребничка, слабичка и бледичка. Казах му „да, такава е“. Нали, мадмоазел?

Аз и ученичката ми обядвахме както обикновено в стаята на мисис Феърфакс; следобед задуха силен вятър, заваля сняг и ние останахме в класната стая. Привечер разреших на Адел да остави книгите и да слезе долу, тъй като, съдейки по тишината и по това, че никой вече не звънеше на главния вход, предположих, че мистър Рочестър вече е свободен. Останала сама, аз отидох до прозореца, но не можах да видя нищо — полумракът и падащият сняг образуваха гъста пелена и скриваха от очите ми дори храстите по поляната. Спуснах транспаранта и се върнах до камината.

Пламтящите въглени рисуваха пред очите ми гледка, в която намирах известна прилика с картината „Хайделбергският замък на Рейн“, която бях виждала някога; в този момент в стаята влезе мисис Феърфакс. С появяването й огнената мозайка сякаш се разпиля, а потискащите, неприятни мисли, започнали да гнетят самотата ми, се разсеяха.

— На мистър Рочестър ще му бъде много приятно, ако вие и вашата ученичка дойдете тази вечер на чай в гостната — рече тя. — Той беше целия ден толкова зает, че не можеше да ви покани по-рано.

— В колко часа ще бъде чаят? — запитах аз.

— О, в шест часа. Тук той води редовен живот. Най-добре ще е да смените роклята си за случая. Ще дойда с вас да ви помогна. Ето ви свещ.

— Необходимо ли е да си сменям роклята?

— Да, няма да е зле. Вечер аз винаги се преобличам, когато мистър Рочестър е тук.

Тази церемония ми се стори малко превзета, обаче се прибрах в стаята си и с помощта на мисис Феърфакс свалих черната си вълнена рокля и облякох черната копринена — тя бе най-хубавата и при това единствената ми друга рокля, ако не смятам светлосивата, която според лоудските ми представи за елегантност смятах за прекалено модна и подходяща само за много тържествени случаи.

— Трябва да си сложите и брошка — каза мисис Феърфакс.

Имах само едно украшение — малка бисерна брошка, която ми беше подарила при раздялата мис Темпъл. Сложих я и слязохме долу. Нямайки навика да общувам с непознати хора, аз се чувствувах много неловко при мисълта, че ще се явя при мистър Рочестър, поканена съвсем официално. Пуснах мисис Феърфакс да върви пред мен през столовата, като я следвах съвсем близо; после, като минахме през портала, чиято завеса сега бе спусната, ние влязохме в разкошната гостна.

На масата горяха две восъчни свещи, на камината — още две. Озарен от пламъците на буйния огън, до камината се приличаше Пайлът, а край него беше коленичила Адел. Мистър Рочестър се бе полуизлегнал на кушетката, кракът му почиваше върху една възглавница; той гледаше Адел и кучето. Пламъкът осветяваше лицето му. Познах в него вчерашния пътник — същите дебели, катраненочерни вежди, същото високо ъгловато чело, което изглеждаше още по-ъгловато под гладко сресаните назад коси. Познах и рязко очертания му нос, по-скоро характерен, отколкото хубав, широките му ноздри, които според мен говореха за избухлива натура, острите очертания на устните, брадичката и долната челюст, придаващи му много мрачен вид — това мога да кажа със сигурност. Фигурата му — той беше сега без наметало — съответствуваше на ъгловатата му глава; без да се отличава с висок ръст или грациозност, мистър Рочестър все пак бе прекрасно сложен, като атлет — широкоплещест и с тесен таз.

Стори ми се, че мистър Рочестър забеляза влизането ни, но, изглежда, не искаше да покаже това, понеже не вдигна глава, когато се приближихме.

— Мис Еър е тук, сър — рече мисис Феърфакс, както винаги, кротко.

Той кимна, но все още не откъсваше очи от детето и кучето.

— Нека мис Еър седне — каза той.

В неговия сдържан, студен поздрав и в припрения, но официален тон на гласа му имаше нещо, което сякаш казваше: „Какво ме интересува, дявол да го вземе, дали е тук мис Еър, или не! В този момент аз никак не съм наклонен да се занимавам с нея.“

Когато седнах, смущението ми беше вече изчезнало. Един безупречно вежлив прием навярно би ме смутил. Не бих могла да отвърна на такъв прием с подобаваща изисканост и финес; но тази своенравна рязкост не ме задължаваше с нищо, напротив — хрисимото ми спокойствие, противопоставено на екстравагантното му държане, ми даваше предимство. Освен това в ексцентричността на поведението му имаше нещо интересно. Любопитна бях да видя как ще се държи по-нататък.

Той стоеше като статуя, тоест нито говореше, нито се движеше. Мисис Феърфакс сигурно смяташе, че все някой трябва да прояви любезност, и започна да говори — както винаги много добродушно и както винаги само банални неща. Тя изрази съчувствие към мистър Рочестър по повод на това, че цял ден бил претрупан с работа, което може би му е било неприятно при тази болка в крака, а после забеляза, че той трябва да бъде търпелив и да постоянствува, ако иска по-скоро да оздравее.

— Мадам, бих ви помолил за чаша чай — беше единственият отговор на думите й.

Мисис Феърфакс бързо дръпна звънеца и когато подносът бе донесен, зае се грижливо и пъргаво да нарежда чашите, лъжичките и всичко необходимо. Аз и Адел минахме на масата, но господарят остана на кушетката.

— Бихте ли подали на мистър Рочестър чашата му — обърна се към мене мисис Феърфакс; — Адел сигурно ще я разлее.

Изпълних молбата й. Когато той пое чашата от ръката ми, Адел реши, че е настъпил подходящият момент да му напомни за моя подарък и рече високо на френски:

— Нали във вашия малък куфар, мосьо, има подарък за мадмоазел Еър?

— За какъв подарък говориш? — сърдито я запита мистър Рочестър. — Нима сте очаквали подарък, мис Еър? Обичате ли да получавате подаръци? — И той изпитателно ме погледна с тъмните си, гневни и проницателни очи.

— Едва ли бих могла да ви отговоря, сър. Малко опит имам в това отношение; хората обикновено смятат получаването на подаръци за приятно нещо.

— Хората? Но какво е вашето мнение?

— Ще ми е необходимо известно време, сър, за да ви дам задоволителен отговор. Нали подаръците са най-различни, човек трябва да помисли, преди да отговори.

— Вие, мис Еър, не сте съвсем простодушна като Адел; щом ме види, тя направо иска подарък, а вие го усуквате.

— Защото не съм така убедена, че го заслужавам, както Адел; тя може да разчита на отдавнашното ви познанство и на известен навик в това отношение: тя казва, че винаги й подарявате играчки. Но за мен ще е трудно да предявя някакви изисквания, тъй като съм чужда тук и не съм направила нищо, което да заслужава възнаграждение.

— О, моля ви, не бъдете прекалено скромна! Изпитах Адел и разбрах, че сериозно сте се потрудили. Тя няма бог знае какви способности, няма и дарби и все пак за кратко време е постигнала голям напредък.

— Ето че ми направихте подарък, сър; много съм ви благодарна — най-голямата радост за учителя е да похвалят негов ученик.

— Хм… — изрече мистър Рочестър и започна мълчаливо да пие чая си.

Когато отнесоха сервиза и мисис Феърфакс се настани в един ъгъл с плетивото си, а Адел ме хвана за ръка и ме поведе из стаята, показвайки ми хубавите книги и орнаментите по конзолите и шкафовете, господарят каза:

— Седнете до огъня.

Както бе прието, ние се подчинихме; Адел искаше да седне на коленете ми, но й наредиха да се забавлява с Пайлът.

— Живеете в дома ми вече три месеца, нали?

— Да, сър.

— Пристигнахте от…

— Лоудското училище в Н-ското графство.

— О, от благотворително заведение! Колко време прекарахте там?

— Осем години.

— Осем години! Вие трябва да сте много издръжлива! Мислех, че само четири години, прекарани на такова място, могат да съсипят и най-здравия човек. Нищо чудно тогава, че приличате на същество от друг свят. А аз се питах защо имате такова лице. Когато ви срещнах снощи на пътя за Хей, кой знае защо, си спомних за феите и едва не ви попитах не сте ли омагьосали коня ми; аз и сега още не съм съвсем убеден в противното. Кои са родителите ви?

— Нямам родители.

— И сигурно никога не сте имали; помните ли ги?

— Не.

— Така и предполагах. Изглежда, тогава, седнали край онази ограда, вие чакахте своята свита.

— Каква свита, сър?

— Малките човечета със зелени дрехи; тогава имаше много подходяща луна. Аз сигурно смутих някой от вашите танци, затова вие заледихте проклетия път.

Поклатих глава.

— Малките човечета със зелени дрехи са напуснали Англия още преди сто години — рекох аз с тон, сериозен като неговия. — И сега дори по пътя за Хей или в околността не ще намерите от тях никаква следа. Мисля, че нито лятната, нито зимната луна ще осветява някога отново техните веселби.

Мисис Феърфакс изпусна плетивото си и вдигнала учудено вежди, слушаше странния ни разговор.

— Е — продължи мистър Рочестър, — щом нямате родители, сигурно имате някакви роднини — чичовци, вуйчовци, лели и вуйни.

— Не. Никога не съм чувала за такива.

— А къде е домът ви?

— Аз нямам дом.

— Къде живеят братята и сестрите ви?

— Нямам братя и сестри.

— Кой ви посъветва да дойдете тук?

— Дадох обявление във вестниците и мисис Феърфакс ми отговори.

— Да — рече добрата дама, за която последните въпроси бяха много по-понятни, — и аз всеки ден благодаря на провидението, че ми помогна да направя този избор. Мис Еър е неоценим другар за мен, а за Адел — добра и грижлива възпитателка.

— Моля, не си правете труда да ми изброявате качествата й — обади се мистър Рочестър; — възхвалите не ще ми повлияят; сам ще съдя каква е. Още в началото събори коня ми.

— Сър! — учуди се мисис Феърфакс.

— Тя е виновна за това навяхване.

Вдовицата явно се обърка.

— Мис Еър, живели ли сте някога в град?

— Не, сър…

— Движили ли сте се сред общество?

— Не, само сред ученичките и учителките в Лоуд; а сега сред обитателите на Торнфийлд.

— Чели ли сте много?

— Само книгите, които ми попадаха случайно; но и те не бяха кой знае колко, нито пък много сериозни.

— Живели сте като монахиня и без съмнение знаете добре религиозните обреди. Нали Брокълхърст, управителят на Лоудското училище, ако не се лъжа, е свещеник?

— Да, сър.

— И вие, момичетата, сигурно го боготворяхте, както, калугерките по манастирите боготворят изповедниците си.

— О, не.

— Как равнодушно говорите за това! Гледай ти — послушница, която не боготвори своя изповедник! Това звучи като богохулство.

— Мистър Брокълхърст ми беше неприятен и не само аз изпитвах такова чувство. Той е груб, високомерен и се меси във всичко: караше ни да си стрижем косите и за икономия ни купуваше лоши игли и конци, с които не можехме да шием.

— Много глупава икономия — забеляза мисис Феърфакс, която отново схвана насоката на разговора.

— С това ли най-много ви обиждаше? — попита мистър Рочестър.

— Докато отговаряше само той за нашата прехрана — преди да назначат комитета, — ние гладувахме, а освен това ни досаждаше с дългите си напътствия и вечерното четене на книгите, които сам бе съчинил — за грешници, постигнати от внезапна смърт или възмездие, — та ни беше страх да си легнем.

— На колко години бяхте, когато постъпихте в Лоуд?

— На около десет.

— И сте прекарали там осем години. Значи, сега сте на осемнадесет. Аз кимнах.

— Както виждате, аритметиката е полезно нещо; без нейна помощ трудно бих отгатнал възрастта ви. Не е лесно да сториш това, когато детското и сериозното така силно се преплитат, както у вас. Е, и какво научихте в Лоуд? Можете ли да свирите?

— Малко.

— Да, всички отговарят така. Идете в библиотеката… тоест, моля ви. (Извинете заповедническия ми тон, но съм свикнал да казвам „направете еди-какво си“ и то да стане. Не мога да променям навиците си заради един нов човек в дома ми.) И тъй, вървете в библиотеката, вземете със себе си свещ, оставете вратата отворена, седнете на пианото и изсвирете нещо.

Тръгнах да изпълня желанието му.

— Достатъчно! — извика той след няколко минути. — Действително свирите малко, виждам; като всяка английска ученичка; може би мъничко по-добре от някои, но не съвсем добре.

Затворих пианото и се върнах. Мистър Рочестър продължи:

— Тази сутрин Адел ми показа няколко скици и каза, че са ваши. Не зная дали са изцяло ваши: може би за тях ви е помогнал някой ваш учител.

— Съвсем не! — възкликнах аз.

— А, това засяга гордостта ви. Добре, вървете да донесете папката си, щом гарантирате, че всичко в нея е само ваше; но не твърдете нищо, ако не сте уверена в това: аз ще открия несамостоятелните работи.

— В такъв случай не ще кажа нищо; съдете сам, сър.

Донесох от библиотеката папката.

— Преместете масата към мен — рече той и аз я закарах^[1] до кушетката; Адел и мисис Феърфакс също се приближиха, за да видят рисунките.

— Не се струпвайте всички — каза мистър Рочестър: — ще ви дам рисунките, когато ги прегледам; не искам да си пъхате главите в мен.

Той внимателно почна да разглежда всяка скица и рисунка. Три от тях отдели, а останалите, след като беше прегледал всички, остави настрана.

— Вземете ги на другата маса, мисис Феърфакс — рече той, — и ги разгледайте с Адел. А вие — и той ме погледна — седнете на мястото си и отговаряйте на въпросите ми. Виждам, че тези рисунки са плод на една и съща ръка. Това вашата ръка ли е?

— Да.

— А кога успяхте да ги нарисувате? Те са ви отнели доста време, а е трябвало и да мислите върху тях.

— Направих ги в Лоуд през последните две ваканции. Тогава не бях заета с нищо друго.

— Откъде взехте сюжетите?

— От главата си.

— От тази същата глава, която стои сега на раменете ви?

— Да, сър.

— В нея има ли още такива неща?

— Трябва да има, или по-точно, надявам се да има.

Той нареди пред себе си рисунките и отново почна да ги разглежда поред.

Докато мистър Рочестър се занимава с тях, ще ти разкажа, читателю, какво представляваха те, но, първо, трябва да те предупредя, че в тях нямаше нищо особено. Сюжетите им бяха възникнали съвсем ясно във въображението ми. Така ги виждах там, преди да се бях опитала да ги изобразя, те бяха поразително хубави; но ръката изневери на фантазията и създаде само едно слабо подобие на образите в съзнанието ми.

Рисунките бяха акварели. На първата бе изобразено бурно море, над което се кълбяха ниски сиво-синкави облаци. Цялата морска шир тънеше в полумрак; той обвиваше и предния план на картината, или по-точно най-предните вълни, тъй като суша нямаше. Лъч светлина падаше върху една потънала до половината мачта, на която бе кацнал един корморан^[2] — голям и тъмен, с опръскани с пяна криле; той държеше в клюна си златна гривна със скъпоценни камъни, за които бях използувала всичката яркост на палитрата си и идеалната точност на своя молив. Под мачтата и птицата през зелената вода прозираше тялото на удавница; ясно се виждаше само прекрасната й ръка, от която е паднала или е била отнесена от морските вълни гривната.

На преден план на втората картина бе нарисуван само мрачният връх на един хълм с трева и сухи листа, полюшвани сякаш от лек ветрец. Над и зад него широко се простираше небето — тъмносиньо като по здрач; на това небе бях нарисувала с най-меките тонове и сенки, които можех да съчетая, една жена. Тя се виждаше до кръста. Мрачното й чело бе увенчано със звезда; чертите на лицето й бяха забулени от лека мъгла, но в очите й гореше някакъв тъмен, буен пламък, а косите й се спускаха като чер облак, раздран от буря или мълния. На шията й падаше слаб отблясък, като от лунна светлина; същият слаб отблясък озаряваше и веригата прозрачни облаци, сред които плуваше този образ — Вечерницата.

На третата беше изобразен острият връх на ледена планина, който пробождаше полярното зимно небе: сноп лъчи на Северното сияние разпръскваше по хоризонта матовите си копия, наредени гъсто едно до друго. На преден план бе нарисувана глава — една огромна глава, облегнала се на ледената планина. Две слаби ръце, сключени под челото, го подпираха и скриваха лицето като с непроницаемо було; виждаха се само безкръвното чело, бяло като платно, и стъкленият блясък на едно хлътнало, неподвижно око, което изразяваше само отчаяние. Над слепоочията, сред диплите на един чер тюрбан, неопределена и прозрачна като пара, сияеше диадема от бял пламък, изпъстрена тук-таме с тъмночервени искри. Тази диадема бях нарекла „Подобие на царската корона“ и тя увенчаваше „формата, лишена от форма“.

— Чувствувахте ли се щастлива, когато рисувахте тези картини? — попита изведнъж мистър Рочестър.

— Бях всецяло погълната от тях, сър; да, бях щастлива. Казано накратко, когато ги рисувах, изпитвах едно от най-големите удоволствия в живота си.

— Това не значи кой знае какво. Както казахте сама, удоволствията в живота ви са били малко; ще се осмеля обаче да кажа, че когато сте съчетавали и полагали тези странни тонове, вие наистина сте живели в онзи фантастичен мир, в който живее художникът. Дълго ли седяхте над тях?

— Нямаше какво друго да правя през тези две ваканции и прекарвах над тях от сутрин до вечер. Дългите летни дни ме улесняваха в желанието ми да работя повече.

— Чувствувахте ли се доволна от резултата на вашата усърдна работа?

— Съвсем не. Постоянно ме мъчеше несъответствието между идеята и изпълнението: бях безсилна да осъществя всяка от тези картини така, както си я представях.

— Не сте съвсем права: успели сте да предадете част от вашия замисъл; но, както изглежда, нищо повече. Липсвали са ви вещината и знанията на художник, за да доведете работата докрай; и все пак това са необикновени рисунки за една ученичка. Що се отнася до замисъла, той е фантастичен. Сигурно някога са ви се присънили очите на Вечерницата. Как можахте да им предадете тази яснота и при това без какъвто и да е блясък, понеже звездата над тях го убива? Какво се таи в гордата им дълбочина? А кой ви научи да рисувате вятър? Чувствува се, че в небето над хълма духа вихър. Къде сте виждали Латмос^[3]? Защото това е Латмос. Ето — приберете си рисунките.

Едва бях завързала папката, когато той погледна часовника и отсече:

— Вече е девет! Мис Еър, бива ли да държите Адел толкова до късно? Отведете я да спи.

Преди да напусне стаята, Адел отиде да го целуне. Той търпеливо прие тази ласка, но, изглежда, тя не му направи по-голямо впечатление от това, което би направила на Пайлът.

— Пожелавам на всички ви лека нощ — каза мистър Рочестър и протегна ръка към вратата, сякаш искаше да покаже с този жест, че нашата компания го е изморила и иска да го освободим.

Мисис Феърфакс сгъна плетивото си, а аз взех папката. Поклонихме се на мистър Рочестър — той ни отговори със сдържано кимване — и излязохме.

— Мисис Феърфакс, вие казахте, че у мистър Рочестър нямало никакви очебийни особености — забелязах аз, влизайки в стаята й, след като сложих Адел да спи.

— А според вас има ли?

— Да, струва ми се, че е много непостоянен и рязък.

— Вярно: той може да се стори такъв на някой нов човек; но аз толкова съм свикнала с обноските му, че те просто не ми правят впечатление. А и дори да има странности в нрава му, трябва да го извиним.

— Защо?

— Отчасти затова, че натурата му е такава — а кой от нас може успешно да се бори с характера си? Отчасти, разбира се, и затова, че го гнетят тежки мисли и нарушават душевното му равновесие.

— Какви мисли?

— Най-вече неприятности от семеен характер.

— Но той няма семейство!

— Сега не, ала преди имаше или най-малкото имаше роднини. Той загуби брат си, по-стар от него, преди няколко години.

— По-стар брат?

— Да. Нашият мистър Рочестър отскоро е собственик на това имение, само от девет години.

— Девет години не са малко. Нима толкова е обичал брат си, че още скърби за неговата загуба?

— Не, едва ли е тази причината. Зная, че имаха някакви недоразумения. Мистър Роуланд Рочестър не беше съвсем справедлив към мистър Едуард; изглежда, настроил бе против него и баща си. Старецът обичаше парите и се мъчеше да запази цяло семейното си имущество. Не му се искаше да разделя имението, но все пак желаеше и мистър Едуард да е богат, за да не се посрами името Рочестър. Едва синът бе възмъжал и бащата взе известни мерки — не много красиви, — които докараха много беди. Старецът и мистър Роуланд се сдружиха и поставиха мистър Едуард в затруднително положение, уж за да му осигурят добро състояние. Какви по-точно неприятности му причиниха — не зная, но той не можа да понесе всичко, което му се струпа на главата. Мистър Рочестър не е от тези, които прощават лесно: напусна семейството си и ето вече много години се скита по света. Струва ми се, че не е прекарвал в Торнфийлд повече от две седмици, откак стана собственик на имението след смъртта на брат си, който не остави завещание. Не е чудно наистина, че отбягва старото имение.

— А защо трябва да го отбягва?

— Може би му изглежда мрачно.

Отговорът бе уклончив. Искаше ми се да науча нещо повече; обаче мисис Феърфакс или не можеше, или не желаеше да ми даде по-подробни сведения за произхода и характера на изпитанията на мистър Рочестър. Тя твърдеше, че това било загадка и за самата нея и всичко, което знаела, било предимно плод на предположения. Беше ми ясно, че иска да променим темата на разговора и аз престанах да й задавам повече въпроси.