Шарлот Бронте
Джейн Еър (8)

Осма глава

След около половин час удари пет часът; учебните занятия завършиха и всички отидоха в трапезарията за чая. Аз се престраших и слязох от стола: беше дълбок здрач; отидох в един ъгъл и седнах на пода. Магията, която ме крепеше досега, започна да се разваля, настъпи реакция и не след дълго скръбта, която ме обори, стана толкова силна, че се проснах по очи на земята. Заплаках: Хелин Бърнз не беше при мен; нямаше кой да ме окуражи; оставена сама, аз се предадох на мъката си и сълзите ми мокреха пода. Исках да бъда много добра и да се проявя много в Лоуд; да имам много приятелки, да си спечеля уважение и симпатии. Имах вече явни успехи: същия ден сутринта спечелих сърцето на класната си наставница: мис Милър ме похвали сърдечно; мис Темпъл се усмихна одобрително: тя обеща да ми преподава рисуване и френски, ако продължа да се проявявам така още два месеца: освен това съученичките ми се държаха добре с мен, връстничките ми се отнасяха с мен като с равна и никой не ме закачаше; а ето че сега лежах пак сломена и унила и като че ли никога нямаше да стана.

„Никога!“ — помислих си аз и искрено пожелах да умра. Докато хлипах, обзета от тази мисъл, някой се приближи. Аз станах — Хелин Бърнз бе отново край мен. Гаснещият огън я озари, когато прекосяваше дългата, празна стая; носеше ми кафе и хляб.

— Хайде, похапни си малко — каза тя, но аз оставих и кафето, и хляба настрана, тъй като имах чувството, че при сегашното ми състояние една-единствена капка или троха би ме задушила. Приятелката ми ме гледаше, както предположих, с почуда: не можех да потисна вълнението си въпреки отчаяните си усилия и продължих да плача с глас. Хелин седна на земята до мен, прегърна колене, сложи глава на тях и остана безмълвна като индианка. Аз заговорих първа:

— Хелин, защо стоиш при момиче, което всички смятат за лъжкиня?

— Всички ли, Джейн? Та нали само осемдесет души чуха, като те нарекоха така, а в света има стотици милиони.

— Какво ме интересуват тези милиони? Осемдесетте, които ме познават, ме презират.

— Джейн, ти грешиш: може би никой в училището не те мрази или презира, мнозина — сигурна съм в това — ти съчувствуват.

— Как може да ми съчувствуват след онова, което каза мистър Брокълхърст?

— Мистър Брокълхърст не е бог, нито пък е някой велик или почитан мъж; тук не го почитат много, а и той никога не се е опитвал да спечели обичта ни. В случай че ти се ползуваше с благоразположението му, щеше да си спечелиш много врагове — скрити или явни, а сега повечето биха проявили съчувствие към теб, ако смееха. Учителките и ученичките може да се държат студено с теб един-два дни, но знай, че в сърцата си крият приятелски чувства; и ако бъдеш все така добра, не след дълго тези чувства ще се проявят, и то толкова по-явно, колкото повече са били потискани. Освен това, Джейн… — тук тя замълча.

— Да, Хелин — казах аз и сложих ръка върху нейната.

Тя леко разтри пръстите ми, за да ги стопли, и продължи:

— Дори целият свят да те мрази и да вярва, че си лоша, щом съвестта ти говори, че това не е така и те кара да мислиш, че не си виновна, ти няма да останеш без приятели.

— Не, зная, че е най-добре да съдя по съвестта си; но това не е достатъчно: ако хората не ме обичат, бих предпочела да умра, отколкото да живея — не мога да понасям самотата и омразата, Хелин. Виж какво: заради малко искрена обич към мен, проявена от теб, от мис Темпъл или от някой друг, когото аз искрено обичам, на драго сърце бих се съгласила да ми счупят ръката, да ме мушне някой бивол или да застана зад някой буен кон и той да ме ритне в гърдите…

— Мълчи, Джейн! Ти мислиш премного за чувствата на човешките същества; ти си прекалено буйна, прекалено жива. Ръката на всевишния, която те е сътворила и ти е вдъхнала живот, се е погрижила да създаде за теб и друг свят, различен от твоето нищожно „аз“, различен от света на нищожните същества като нас. Освен тази земя и хората, които я населяват, съществува един невидим свят, царството на ангелите: този свят е и тук, при нас, защото той е навсякъде, а ангелите бдят над нас и ни пазят, защото такава е тяхната мисия; и ако умираме в мъка и срам, ако ни обгражда всеобщо презрение и омразата ни сломява, ангелите виждат нашите мъки, знаят кога сме невинни (а аз разбирам, че си невинна, защото обвинението, което мистър Брокълхърст недостойно и надуто изрече, произхожда от мисис Рийд и чета искреност на откритото ти чело и в пламенните ти очи) и бог чака отделянето на душата от тялото, за да ни възнагради щедро. Защо тогава е нужно тъй често да се предаваме в плен на отчаянието, щом животът е тъй кратък, а смъртта — сигурен път към щастието и славата?

Аз бях безмълвна: Хелин ме бе поуспокоила; но привидното спокойствие, което тя ми дари, беше примесено с неизразима печал. Докато тя говореше, чувствувах горест, но не можех да открия причината за нея; ала когато приятелката ми млъкна, задиша малко по-бързо и се покашля, начаса забравих собствената си мъка и проявих съчувствие.

Сложила глава на рамото на Хелин, аз я прегърнах през кръста, тя ме притегли към себе си и останахме тъй в тишината. Не след дълго в стаята влезе някой. Големите облаци, прогонени от небето от усилващия се вятър, бяха открили луната и лъчите й, струящи през близкия прозорец, осветяваха и нас, и приближаващата фигура, в която веднага познахме мис Темпъл.

— Търсих ви, Джейн Еър — рече тя, — за да ви кажа да дойдете в стаята ми и тъй като и Хелин Бърнз е с вас, нека дойде и тя.

Тръгнахме. Следвайки стъпките на директорката, ние трябваше да минем по лабиринт от коридори и да изкачим едни стълби, за да стигнем до стаята й; там имаше хубав огън и беше много приятно. Мис Темпъл каза на Хелин Бърнз да седне в едно ниско кресло до камината, а самата тя седна в друго кресло и ме извика при себе си.

— Успокои ли се вече? — попита ме тя и ме погледна в лицето. — Изплака ли мъката си?

— Боя се, че никога не бих могла да сторя това.

— Защо?

— Защото бях несправедливо обвинена; и вие, мадам, и всички други отсега нататък ще ме мислят за лоша.

— Ще те мислим за такава, каквато се покажеш, дете мое. Продължавай да се държиш като добро момиче и всички ще бъдем доволни от теб.

— Наистина ли, мис Темпъл?

— Разбира се — рече тя и ме прегърна. — А сега ми кажи коя е дамата, която мистър Брокълхърст нарече твоя благодетелка.

— Мисис Рийд, вуйна ми. Вуйчо умря и ме остави на нейните грижи.

— Значи, тя не те е осиновила по свое собствено желание.

— Не, мадам; съжаляваше, че трябва да направи това. Но вуйчо, както съм чувала да казват често слугите, я накарал на смъртния си одър да му обещае, че ще се грижи за издръжката ми.

— Е, добре, Джейн, сама знаеш, пък ако не знаеш, аз ще ти кажа, че когато обвиняват един престъпник, винаги му дават възможност да говори в своя защита. Ти бе обвинена в склонност към лъжа, защити се сега пред мен, доколкото можеш. Кажи всичко онова, което си сигурна, че е истина, но нищо не добавяй и нищо не преувеличавай.

Дълбоко в душата си реших да бъда съвсем сдържана, съвсем точна и след като мислих няколко минути, за да подредя в паметта си това, което щях да кажа, разправих на мис Темпъл цялата история на печалното си детство. Развълнувана, аз говорех по-тихо, отколкото друг път, когато развивах тази печална тема, и тъй като помнех предупрежденията на Хелин да не давам изблик на яростта си, вложих в разказа си много по-малко злъч и злоба, отколкото обикновено. Сдържан и опростен, разказът ми звучеше по-правдиво и почувствувах, че мис Темпъл напълно ми вярва.

Между другото споменах и това, че мистър Лойд бе дошъл да ме види след припадъка, понеже никога не ще забравя ужасната за мен случка в червената стая, при разказа за която вълнението ми в някои моменти достигаше краен предел — защото нищо не може да заличи в паметта ми страшната болка, която сграбчи сърцето ми, когато мисис Рийд отхвърли горещата ми молба за прошка и ме заключи за втори път в тъмната, зловеща стая.

Свърших; мис Темпъл ме погледа мълчаливо известно време, после каза:

— Познавам малко мистър Лойд. Ще му пиша; ако отговорът му съвпадне с твоите думи, ти в присъствието на всички ще бъдеш освободена от всякаква вина; а за мен, Джейн, ти вече си невинна.

Тя ме целуна и като ме държеше все още до себе си (където ми бе много приятно, понеже изпитвах чисто детска радост, съзерцавайки лицето й, облеклото й, нейните скромни украшения, бялото й чело, гъстите й, прекрасни къдрици и тъмните, блестящи очи), се обърна към Хелин Бърнз:

— Как си тази вечер, Хелин? Кашля ли много днес?

— Струва ми се, не много, мадам.

— А болката в гърдите?

— Малко поотслабна.

Мис Темпъл стана, хвана ръката на Хелин и й измери пулса; после тя се върна на мястото си и когато седна, чух как тихо въздъхна. Прекара в мълчание няколко минути, сетне каза весело:

— Но вие тази вечер сте мои гости и аз трябва да ви нагостя. — И тя дръпна звънеца.

— Барбара — рече мис Темпъл на прислужницата, която дойде, — не съм пила чая си; донеси подноса и сложи чаши и за тези две млади госпожици.

Подносът бе скоро донесен. Колко хубави ми се сториха порцелановите чаши и блестящият чайник, поставени на кръглата масичка до огъня! Колко ароматна бе парата на чая и как приятно миришеше препеченият хляб! Той, за мое неудоволствие (бях започнала да чувствувам глад), бе много малко. Мис Темпъл също забеляза това и каза:

— Барбара, защо не донесе малко повече хляб и масло? Няма да стигне за трима.

Барбара излезе и се върна бързо.

— Мадам, мисис Хардън рече, че ви е дала определеното количество.

Мисис Хардън бе домакинката — жена по вкуса на мистър Брокълхърст, създадена от равни части китова кост и желязо.

— Е, добре — отвърна мис Темпъл, — ще гледаме да ни стигне, Барбара. — И когато момичето излезе, тя добави усмихната: — За щастие този път имам възможност да ви дам нещо повече.

Като покани Хелин и мен на масичката и сложи пред всяка от нас по чаша чай с чудесна, но тънка филийка препечен хляб, тя стана, отключи едно чекмедже и извади оттам пакет, увит в хартия, който разви и пред очите ни се появи един голям кейк.

— Мислех да ви дам да си занесете по малко от този кейк — каза тя, — но тъй като препеченият хляб е недостатъчен, ще си хапнете сега. — И мис Темпъл щедро започна да реже кейка.

Тази вечер сякаш се нахранихме с нектар и амброзия; не по-малко удоволствие ни достави и щастливата усмивка, с която нашата домакиня следеше как задоволяваме големия си апетит с оскъдната храна, така щедро поднесена от нея. Когато изпихме чая и изядохме храната, мис Темпъл отново ни повика при себе си край огъня; застанахме от двете й страни и тя започна разговор с Хелин; това, че присъствувах на този разговор, бе чест за мен.

Във вида на мис Темпъл имаше винаги нещо лъчезарно, в държането й — нещо изискано, в езика й — фина сдържаност, благодарение на които тя никога не се палеше, не се вълнуваше и не проявяваше нетърпение; това усилваше удоволствието на онези, които я гледаха и слушаха, и им вдъхваше благоговение; същото нещо почувствувах сега и аз, а Хелин Бърнз просто ме удиви.

Хубавата вечеря, буйният огън, присъствието и сърдечността на любимата й възпитателна или може би най-вече нещо в самото съзнание на Хелин възвърнаха жизнените й сили. Те се пробудиха, те пламнаха: най-напред се проявиха в леката руменина на бузите й, които до този момент бяха винаги бледи и безкръвни, после засияха в чистия блясък на очите й, които изведнъж придобиха по-голяма красота от очите на мис Темпъл — красота, дължаща се не на хубав цвят, дълги ресници или изписани вежди, а на тяхната изразителност, живост и лъчезарност. Сетне Хелин разкри душата си и думите й затекоха като водите на някакъв неизвестен мен извор; та може ли едно четиринадесетгодишно момиче да има толкова голямо, толкова силно сърце, че да побере и задържи напиращата струя истинско, богато, пламенно красноречие?! Така могат да се характеризират изказаните от Хелин мисли през онази паметна за мен вечер; душата й, изглежда, жадуваше за кратък, но интензивен живот.

Те говориха за неща, които никога не бях чувала: за народи и минали времена, за далечни страни, за тайни на природата — разкрити и предполагаеми; говориха за книги — колко много бяха чели! Какви огромни знания притежаваха! При това, изглежда, много добре познаваха френската история и френската литература; но учудването ми достигна най-високата си точка, когато мис Темпъл попита Хелин дали понякога намира възможност да си припомни латинския, който й е преподавал баща й, и като взе една книга от полицата, помоли я да й прочете и направи разбор на една страница от Вергилий. Хелин се съгласи и моето възхищение растеше с всеки звучен стих. Още несвършила, звънецът за лягане удари; не можехме да се бавим повече; мис Темпъл ни прегърна, притегли ни към гърдите си и каза:

— Бог да ви благослови, деца мои!

Тя задържа Хелин повече от мен; пусна я по-неохотно; очите й съпроводиха Хелин до вратата; за нея тя на два пъти въздъхна печално; за нея тя изтри сълзата, търколила се по бузата й.

Когато наближихме спалнята, чухме гласа на мис Скачърд; тя правеше преглед на чекмеджетата и току-що бе отворила чекмеджето на Хелин Бърнз; когато влязохме, Хелин бе посрещната с остра забележка и й бе казано, че на другия ден за наказание ще носи, закопчани на рамото си, пет-шест лошо сгънати дрехи.

— Нещата ми наистина бяха в страшен безпорядък — пошушна ми Хелин тихичко, — мислех да ги подредя, но забравих.

На сутринта мис Скачърд написа с ясно четливи букви на парче картон „немарлива“ и го завърза като муска на високото, кротко, умно и смирено чело на Хелин. Тя го носи до вечерта търпеливо и безропотно, считайки наказанието за заслужено. Когато след следобедните занятия мис Скачърд си отиде, аз изтичах при Хелин, скъсах картона и го хвърлих в огъня; яростта, на която тя не бе способна, кипеше в сърцето ми през целия ден и едри, горещи сълзи непрекъснато пареха бузите ми — печалното й примирение ми причиняваше непоносима болка.

Близо седмица след гореспоменатите случки мис Темпъл, която бе писала на мистър Лойд, получи отговора му: изглежда, думите му съвпадаха с моите. Мис Темпъл обяви пред цялото училище, събрано по този повод от нея, че е извършена проверка на обвиненията срещу Джейн Еър и тя с радост може да съобщи, че тази ученичка няма никаква вина. Тогава учителките се ръкуваха с мен, целунаха ме и радостен шепот се понесе по редиците на съученичките ми.

Освободена от мъчителното бреме, аз отново се залових за работа, решила да се справя с всяка трудност, която ми се изпречи; работех упорито и усилията ми се увенчаха с успех: паметта ми, не особено силна, се подобри; упражненията изостриха ума ми; след няколко седмици преминах в по-горен клас, а след по-малко от два месеца ми позволиха да започна да изучавам френски и рисуване. Още същия ден научих първите две времена на глагола „être“ и нарисувах първата си къщичка (която, право да си кажа, беше по-наклонена от кулата в Пиза). Вечерта, когато си лягах, забравих да приготвя въображаемата си вечеря от топли печени картофи или бял хляб с прясно мляко, с която хранех мечтите си: вместо това се гощавах с примамливите картини, които виждах в мрака; те всички бяха плод на моите ръце — скици на къщи и дървета, живописни скали и руини, стада, нарисувани в стила на Койп^[1], нежни рисунки на пеперуди, пърхащи над напъпили рози птици, кълвящи зрели череши, гнезда на мушитрънчета, сплетени от млади върбови клонки, а в тях — яйца като перли. Помислих си също дали бих могла някога да преведа гладко една малка френска книга, която мадам Пиеро ми бе показала същия ден; но преди да успея да разреша задоволително този въпрос, потънах в сладък сън.

Прав е Соломон, като казва: „По-сладко е да ядеш треви с любов в сърцето, отколкото тлъст вол — с омраза.“ Сега не бих заменила Лоуд при всичките лишения, които търпях тук, с Гейтсхед и неговия разкош.