Шарлот Бронте
Джейн Еър (7)

Седма глава

Първите три месеца в Лоуд ми се сториха век — разбира се, не златен. Прекарах ги в упорита борба за свикване с правилника и непривичните за мен задължения. Страхът, че ще загубя тази борба, ме мъчеше повече от физическите несгоди, които търпях, въпреки че и те не бяха леки.

През януари, февруари и част от март дълбоките снегове, а след стопяването им — почти непроходимите пътища, ни пречеха да отиваме по-далеч от двора, освен когато ходехме на черква; но в тези граници ние трябваше да прекарваме всеки ден по един час на открито. Облеклото ни не беше в състояние да ни запази от силния студ: нямахме високи обувки — снегът влизаше в половинките ни и там се топеше, ръцете ни бяха без ръкавици, безчувствени и отекли от студа, както и краката. Спомням си добре непоносимите болки, които търпях всяка вечер, когато краката ми се възпаляваха, и мъките сутрин, когато пъхах подпухналите си, ожулени и вкочанени пръсти в обувките. Освен това оскъдната храна ни мъчеше много; като всички деца, които растат, ние имахме чудесен апетит, а храната, която получавахме, едва ли би могла да задоволи дори някое крехко, болнаво същество. Недостатъчната храна породи нещо, от което патеха предимно по-малките ученички: когато изгладнелите големи момичета имаха възможност, вземаха с увещания или заплахи храната на малките. Неведнъж аз разделях между две такива претендентки скъпоценния си къшей чер хляб, който ни поднасяха привечер, и след като отстъпвах на трета половината от кафето си, изгълтвах остатъка и скришом плачех, чувствувайки остър глад.

Неделите през тази зима бяха тягостни. Трябваше да ходим две мили пеша до брокълбриджката черква, където служеше нашият патрон. Тръгвахме премръзнали и пристигахме в черква още по-премръзнали; по време на сутрешната служба просто се вдървявахме. Черквата беше твърде далеч, за да успеем да се върнем за обед, затова между отделните литургии ни раздаваха студено месо и хляб, както винаги в същото мизерно количество.

След завършването на следобедната служба ние се връщахме по един открит път през хълмовете, по който духаше остър зимен вятър откъм веригата снежни върхове на север — вятърът просто одираше кожата от лицата ни.

Спомням си как мис Темпъл крачеше леко и бързо покрай нашата изнурена върволица с карираното си наметало, което леденият вятър развяваше и с което тя се беше здраво загърнала, и как ни ободряваше с думите и примера си да не падаме духом и да вървим напред „като войници“. Другите учителки, бедните, бяха премного обезкуражени, за да се опитват да насърчават останалите.

Как копнеехме за светлината и топлината на пламтящия огън, когато се връщахме обратно! Но ако не други, малките биваха лишавани от тях: всяка от двете камини в училищната стая веднага се заобикаляше от двойна редица големи момичета, а зад тях по-малките се сгушваха на купчинки, загърнали хилавите си ръце в престилчиците си.

Известна утеха за нас, малките, бе неделната следобедна закуска, когато получавахме двойна порция хляб — цяла, а не половин филия — с чудесна прибавка: тънък слой масло; това бе седмичната дажба, за която копнеехме от неделя до неделя. Обикновено аз успявах да си запазя половината от тази разкошна закуска, но остатъкът трябваше неизбежно да се дели.

Неделя вечер прекарвахме, като повтаряхме наизуст църковния катехизис и пета, шеста и седма глава от евангелието на Матея и изслушвахме дълга проповед, четена от мис Милър, чиито несдържани прозевки свидетелствуваха за умората й. Често пъти тази програма включваше интерлюдия, в която пет-шест малки момичета играеха ролята на мъченици. Умрели за сън, те можеха да изпопадат — ако не от третата черковна галерия, от редиците на четвърти клас и да бъдат отнесени полумъртви. Спасението се състоеше в това да ги тласнат към средата на училищната стая и да ги заставят да стоят там, докато трае проповедта. Понякога краката им изневеряваха и те се сгушваха на купчинка; в такива случаи им даваха възможност да се облегнат на високите столчета на старшите.

Дотук не споменах нищо за посещенията на мистър Брокълхърст; този господин отсъствуваше от дома си през по-голямата част от първия месец след пристигането ми, може би защото бе продължил престоя си у своя приятел — архидякона; отсъствието му бе добре дошло за мен. Не е необходимо да казвам, че имах основания да се страхувам от появата му, но ето че накрая той дойде.

Един следобед (три седмици след пристигането ми в Лоуд), както си седях с плочата в ръка, замислена над една задача, погледнах случайно към прозореца и забелязах някакъв човек, който минаваше точно в този момент — почти инстинктивно познах слабата му фигура; и когато след две-три минути цялото училище, в това число и учителките, стана на крак, не бе необходимо да вдигам поглед, за да разбера чие пристигане приветствувахме така. С големи крачки той прекоси училищната стая; сега до мис Темпъл, също права, стоеше онази черна колона, която ми бе хвърлила такъв зловещ поглед, смръщена застанала върху килима пред камината в Гейтсхед. Погледнах крадешком тази архитектурна творба. Да, имах право: това бе мистър Брокълхърст, облечен в сюртук; той сега изглеждаше по-висок, по-слаб и по-скован.

Имах лично мои причини да се страхувам от появата на този призрак: много добре помнех лукавите намеци на мисис Рийд за положението ми и пр. и обещанието, дадено от мистър Брокълхърст, да уведоми мис Темпъл и учителките за лошия ми нрав. Постоянно се страхувах, че един ден това обещание ще бъде изпълнено — всеки ден очаквах този човек да дойде, да разкаже за миналия ми живот и да ме заклейми завинаги като лошо дете — и ето че той дойде. Мистър Брокълхърст стоеше до мис Темпъл и й говореше тихо на ухото: не се съмнявах, че разкрива лошите ми качества: следях тъмните й очи с мъчително безпокойство, в очакване всеки момент те да се спрат на мен с израз на отвращение и омраза. Аз също слушах и тъй като седях напред, недалеч от тях, можах почти напълно да разбера какво й казва; това, което чух, ме успокои в момента.

— Смятам, мис Темпъл, че конците, които купих в Лоутън, са добри. Сетих се, че тъкмо такива ни трябват за басмените ризи, и избрах подходящи за тях игли. Можете да кажете на мис Смит, че съм забравил да оставя бележка за губерките, но тя ще получи някои писмени указания идната седмица; не бива в никакъв случай да дава повече от една наведнъж на всяка ученичка: ако имат по повече, те ще проявяват небрежност и ще ги губят. И друго, мадам! Искам вълнените чорапи да се пазят по-добре! Когато бях тук последния път, отидох в зеленчуковата градина и видях дрехи, прострени на въжето; там имаше и черни чорапи в много лошо състояние: по големината на дупките им заключих, че не са били редовно кърпени.

Той млъкна.

— Вашите нареждания ще бъдат взети под внимание, сър — каза мис Темпъл.

— Мадам — продължи той, — перачката ми довери, че някои от момичетата сменяли по две якички седмично; това е твърде много; правилникът им разрешава само по една.

— Ще ви обясня, сър. Агнис и Катрийн Джонстън бяха поканени миналия четвъртък на чай от техни приятелки в Лоутън и им разреших да си сложат чисти якички.

Мистър Брокълхърст кимна.

— Е, като изключение това може да се допусне; но моля ви това да не става много често. Учудва ме и нещо друго: като уреждахме сметката с домакинката, открих, че през последните две седмици на момичетата е била сервирана два пъти закуска от хляб и сирене. Как е възможно такова нещо? Прегледах правилника и установих, че такава закуска не се предвижда. Кой направи това нововъведение? И с какво право?

— Аз съм виновна за това, сър — отвърна мис Темпъл: — закуската беше така лошо приготвена, че момичетата просто не можеха да я ядат; не посмях да ги оставя гладни до обед.

— Мадам, един момент. Вие знаете, че планът ми за възпитанието на тези момичета не се заключава в това да свикват с лукс и да се разглезват, а да станат твърди, търпеливи, себеотрицателни. Ако ги сполети някое малко разочарование във връзка с храната, като например лошото качество на някое ястие или на неговия сос, това не бива да се заменя с нещо по-фино за сметка на лошото ястие и по този начин да се угажда на тялото и да се пренебрегва целта на нашия институт; грешката трябва да бъде поправена с оглед на духовното издигане на възпитаничките, като ги насърчаваме да проявяват твърдост, когато търпят временни лишения. Няколко поучителни думи в такъв случай няма да бъдат неуместни; един тактичен учител би могъл да използува тази възможност, за да поговори за страданията на първите християни, за мъките на мъчениците, за проповедите на нашия благословен син божи, в които той призовава учениците си да поемат кръстовете си и да го последват; за съветите му, че човек не трябва да се храни само с хляба, а и с всяка дума, която излиза от устата на бога; за неговите свети утешения: „Ако търпиш глад или жажда заради мене, ти си блажен.“ О, мадам, когато слагате хляб и сирене вместо прегоряла каша в устата на тези деца, вие всъщност храните недостойните им тела и не подозирате, че с това подлагате на глад безсмъртните им души.

Мистър Брокълхърст пак замълча — може би обзет от силни чувства. Когато той започна да й говори, мис Темпъл бе свела очи; но сега тя гледаше право пред себе си, а лицето й, обикновено бяло като мрамор, изглежда, бе приело и студенината, и твърдостта на мрамора, особено устата й, затворена тъй, сякаш само длетото на скулптор би могло да я отвори, а веждите й постепенно придобиха израз на каменна суровост.

Междувременно мистър Брокълхърст, застанал край камината с ръце на гърба, оглеждаше величествено всички ученички. Внезапно очите му примигнаха, сякаш бяха заслепени или нещо бе влязло в тях; като се обърна, той заговори много по-енергично, отколкото досега:

— Мис Темпъл, мис Темпъл, кое… кое е онова момиче с накъдрената коса? Червенокоса, мадам, и при това накъдрена — цялата накъдрена! — И като протегна бастуна си, той посочи ужасяващата го личност, а ръката му трепереше.

— Това е Джулия Севърн — отвърна мис Темпъл много тихо.

— Джулия Севърн! А защо тя, която и да е, има накъдрена коса? Защо тя, в разрез с всички правилници и принципи на това заведение, се отдава така явно на светски живот — и то тук, в един благочестив, богоугоден кът, — та се осмелява да ходи с такива къдрици?

— Къдриците на Джулия са естествени — отговори мис Темпъл още по-тихо.

— Естествени ли? Но ние не трябва да се стремим да угаждаме на естеството. Искам тези деца да бъдат деца на добродетелта; за какво е този разкош? Сто пъти съм казвал, че държа косите да се носят добре прибрани, просто и скромно. Мис Темпъл, цялата коса на това момиче да се остриже, утре ще пратя бръснар; виждам и други, които са твърде далеч от приличието — например онова високо момиче; кажете му да се обърне. Кажете на всички първокласнички да станат и да се обърнат с лице към стената.

Мис Темпъл прекара носната си кърпа по устните, сякаш за да изтрие неволната усмивка, която се появи на тях; тя предаде нареждането и когато момичетата от първи клас разбраха какво се иска от тях, те се подчиниха. Облегнала се малко назад на скамейката си, аз можах да видя израза в очите и гримасите, с които те посрещнаха тази маневра. Жалко, че мистър Брокълхърст не можеше да ги види — тогава може би щеше да разбере, че каквото и да прави с външността на тези глави, влиянието му върху съдържанието им си оставаше много по-малко, отколкото можеше да си представи.

Около пет минути той гледа критично обратните страни на тези живи медали, сетне произнесе присъдата. Думите му прозвучаха като глас на съдбата:

— Всички тези качули да се острижат!

Мис Темпъл се приготви да възрази.

— Мадам — продължи той, — царството на господаря, комуто служа, не е на този свят: призванието ми е да умъртвя у тези момичета повика на плътта, да ги науча да се носят скромно и трезво, не да имат сложни прически и натруфен вид; а всяко младо момиче пред нас има плитка, оплетена може би от самата суета: тези плитки, повтарям, трябва да се махнат; помислете за изгубеното време, за…

Тук мистър Брокълхърст бе прекъснат: три нови посетителки влязоха в този момент в стаята. Те трябваше да дойдат малко по-рано, за да чуят беседата му за външния вид, защото бяха разкошно облечени в кадифе, коприна и кожи. Двете по-млади от тях (хубави момичета на шестнадесет-осемнадесет години) носеха модни сиви касторени шапки, украсени с щраусови пера, а изпод перифериите на тези великолепни шапки се подаваха множество пухкави кичури, грижливо накъдрени. Възрастната бе загърната в скъп кадифен шал, гарниран с хермелин; косата й отпред бе накъдрена според френската мода.

Тези дами, посрещнати почтително от мис Темпъл, бяха мисис Брокълхърст и дъщерите й; тя ги отведе до почетните места в предната част на стаята. Изглежда, бяха пристигнали с каретата заедно със своя преподобен съпруг и баща и бяха огледали грижливо стаите на горния етаж, докато той бе уреждал сметките с домакинката, разпитвал бе перачката и съветваше директорката. Сега те продължаваха обиколката си, за да направят разни забележки и отправят укори на мис Смит, която се грижеше за бельото и надзираваше спалните на ученичките; но аз не можах да чуя какво й казват: други неща отвлякоха и приковаха вниманието ми.

Макар че досега слушах разговора между мистър Брокълхърст и мис Темпъл, аз не забравих същевременно да взема предпазни мерки, за да осигуря личната си безопасност, които щяха да имат резултат, ако успеех да остана незабелязана. За тази цел се бях облегнала доста назад на скамейката и преструвайки се, че решавам задачата си, държах плочата така, че да скрива лицето ми. Навярно щях да остана незабелязана, обаче коварната ми плоча се изплъзна някак си от ръката ми и падайки с досаден шум, веднага привлече всички погледи към мен. Разбрах, че сега всичко е свършено и като се наведох да прибера двете парчета на плочата, събрах сили за най-лошото. И то дойде.

— Небрежно момиче! — каза мистър Брокълхърст и веднага след това добави: — Аха, това е новата ученичка! — И преди да си поема дъх, той продължи: — Да не забравя, че имам да казвам нещо за нея. — Сетне рече високо (колко високо ми се стори!): — Детето, което счупи плочата си, да излезе напред!

Не бих могла да се помръдна сама; бях скована; но двете големи момичета, които седяха от двете ми страни, ме изправиха на крака и ме тласнаха към мрачния съдия; тогава мис Темпъл кротко ме отведе до него и аз долових съвета, който ми даде шепнешком:

— Не се страхувай, Джейн; това стана случайно; няма да те накажат.

Благият шепот прониза сърцето ми като кама.

„След една минута тя ще ме презира, както се презира всеки лицемер“ — реших аз и при тази мисъл кръвта ми закипя от гняв към Рийд, Брокълхърст и сие. Аз не бях Хелин Бърнз.

— Донесете ми онзи стол — рече мистър Брокълхърст, посочвайки един много висок стол, от който току-що бе станала една от старшите ученички.

Донесоха стола.

— Сложете детето да стъпи на него.

Някой ме сложи на стола, но кой — не зная. Не бях в състояние да обръщам внимание на подробности, помня само, че ме издигнаха на височината на носа на мистър Брокълхърст, който се намираше на един метър от мен, и че под мен се люшкаха оранжево-пурпурни копринени манта и сребърни пера.

Мистър Брокълхърст се покашля.

— Уважаеми дами — каза той, обръщайки се към семейството си, — мис Темпъл, учителки и деца, виждате ли всички това момиче?

Че ме виждат, нямаше никакво съмнение, защото почувствувах очите им, които горяха кожата ми като лупи, осветени от слънцето.

— Виждате, че тя е млада и че е като всички деца: бог великодушно й е дал вида, който е дал на всички нас; никакъв външен белег не намеква за особения й характер. Кой би помислил, че сатаната вече е успял да намери в нейно лице свой помощник и слуга? Да, за съжаление това е така.

Настъпи пауза, през която започнах да преодолявам нервното си вцепенение и почувствувах, че Рубикон е преминат и че съдебният процес е неизбежен и трябва да го посрещна с твърдост.

— Мили деца — продължи коравосърдечният свещеник с патос, — това е тъжен, печален случай и мой дълг е да ви предупредя, че това момиче, което може би е било чадо божие, се е отлъчило от небесния пастир; то не е вече в божието паство — там то е чуждо и нежелано. Бъдете нащрек, пазете се да не ви повлияе; ако е необходимо, избягвайте компанията му, не играйте и не говорете с него. Учителки, наблюдавайте го; гледайте къде ходи, внимавайте какво говори, следете какво върши, наказвайте тялото, за да спасите душата му — ако изобщо такова спасение е възможно, защото (просто се срамувам да го кажа) това момиче, това дете, родено в християнска земя, е по-лошо от хиляди малки езичнички, които се молят на Брама и коленичат пред Кришна — това момиче лъже!

Настъпи десетминутно мълчание, през което аз, напълно опомнила се вече, наблюдавах как всички жени от семейство Брокълхърст вадят носните си кърпи и бършат очи и как възрастната дама се клати напред-назад, а двете млади шепнат: „Какъв ужас!“

Мистър Брокълхърст продължи:

— Научих това от неговата благодетелка — благочестива и милосърдна дама, която осиновила сирачето и го гледала като собствена дъщеря, а за нейната доброта и великодушие нещастното момиче се отплатило с такава долна, ужасна неблагодарност, че накрая прекрасната му покровителка била принудена да го отдели от децата си, за да не би с порочния си пример да поквари чистите им души. Тя го изпрати тук да се поправи, както някогашните евреи пращали болните си от заразни болести в бурното езеро Бетезда; директорке, учителки, не допускайте водите около нея да се успокоят!

При това върховно заключение мистър Брокълхърст оправи най-горното копче на сюртука си, промърмори нещо на семейството си, което стана на крака, поклони се на мис Темпъл и сетне всички тези велики хора се упътиха тържествено към вратата. Там, като се обърна, моят съдник каза:

— Да остане още половин час на стола и никой да не й говори до довечера.

И тъй, аз останах върху стола; аз, която бях казала, че не мога да понеса срама да застана в средата на стаята, сега стоях изправена върху позорен пиедестал пред очите на всички. Каквото изпитвах в момента, не би могло да се изрази с думи; но веднага щом станаха всички, при което дъхът ми замря и гърлото ме стегна, едно момиче се приближи и като минаваше край мен, вдигна очи. Какъв странен блясък гореше в тях! И какво необикновено чувство роди този блясък в мен! А как това чувство прониза цялото ми същество! Сякаш някакъв мъченик или герой бе минал покрай роб или жертва и му бе дал от своята сила. Обуздах надигащата се у мен истерия, вдигнах глава и застанах твърдо на стола. Хелин Бърнз попита нещо за работата си мис Смит, бе смъмрена за баналния въпрос, тръгна към мястото си и като мина пак покрай мен, ми се усмихна. Каква усмивка! Спомням си я и сега и зная, че тя бе израз на прекрасен интелект, на истински кураж; усмивката озари характерните й черти, слабичкото й лице, хлътналите й сиви очи: отражение на ангелски образ. И все пак в онзи момент Хелин Бърнз носеше на ръката си „знака на немарливите“; само преди един час бях чула мис Скачърд да я наказва за следния ден само с хляб и вода за обед, защото изцапала с мастило упражнението си, когато го преписвала. Такава е несъвършената природа на човека, такива петна има по дисковете и на най-чистите планети — а очи като тези на мис Скачърд забелязват единствено подобни дребни недостатъци, но остават слепи за цялостния блясък на планетата.