Шарлот Бронте
Джейн Еър (5)

Пета глава

Сутринта на деветнадесети януари, веднага щом удари пет часът, Беси влезе със свещ в стаичката ми и ме завари вече на крак и почти облечена. Половин час преди това бях станала, умила бях лицето си и бях започнала да се обличам на светлината на залязващия лунен сърп, чиито лъчи струяха през тясното прозорче до леглото ми. Щях да отпътувам с дилижанса, който минаваше край пътната врата в шест часа сутринта. Само Беси бе станала; тя бе запалила камината в детската стая и сега ми приготовляваше закуската. Обикновено децата не могат да ядат, когато ги вълнува мисълта за предстоящо пътуване; и аз не бях изключение. Като разбра, че напразно ме увещава да глътна няколко лъжички топло мляко с хляб, Беси ми уви в хартия малко бисквити и ги пъхна в пътната ми чанта, после ми помогна да си сложа палтото и шапката, загърна се с един шал и напуснахме детската стая. Като минавахме покрай спалнята на мисис Рийд, Беси ме запита:

— Няма ли да си вземете сбогом с госпожата?

— Не, Беси; снощи, когато вие отидохте долу да вечеряте, тя дойде при мен, надвеси се над леглото ми и каза, че не бива да безпокоим сутринта нито нея, нито братовчедите ми и да помня, че винаги е била мой най-добър приятел, затова трябвало да я хваля пред всички и да й бъда благодарна.

— А вие какво отговорихте, мис?

— Нищо; дръпнах завивката над очите си и се обърнах към стената.

— Не сте направили добре, мис Джейн.

— Не, добре постъпих, Беси: твоята госпожа никога не е била мой приятел, тя винаги е била мой враг.

— О, мис Джейн! Не говорете тъй!

— Сбогом, Гейтсхед! — извиках аз, когато прекосихме преддверието и излязохме навън.

Луната бе залязла и беше много тъмно. Беси носеше фенер, чиято светлина блестеше по мокрите стъпала и подгизналия от топенето на снега чакъл на алеята. Влажно и студено бе в това зимно утро; като вървях с бързи крачки по алеята, зъбите ми тракаха. Къщичката на вратаря светеше; когато стигнахме до нея, заварихме жена му да кладе огъня; куфарът ми, оставен тук от вечерта, стоеше до вратата, превързан с върви. До шест часа оставаха още няколко минути, сетне часовникът би и чухме далечен шум от колела — дилижансът пристигаше. Отидох до вратата и се загледах във фенерите му, които бързо растяха в мрака.

— Сама ли ще пътува? — запита жената на вратаря.

— Да.

— За далече ли?

— На петдесет мили оттук.

— Не е малко! Чудя се как мисис Рийд не се страхува да я пусне сама на такъв дълъг път.

Дилижансът беше вече близо; ето, той се изравни с пътната врата, запретнат с четворка коне и с много пътници на покрива. Кочияшът и кондукторът високо ни подканиха да побързаме: качиха куфара ми и ме изтръгнаха от Беси — бях увиснала на врата й и я обсипвах с целувки.

— Хем добре да се грижите за нея! — викна тя на кондуктора, когато той ме пое, за да ме качи в дилижанса.

— Добре, добре — отговори той. Вратата шумно се затвори, нечий глас извика „Готово!“ и дилижансът потегли.

Така се разделих с Беси и с Гейтсхед, така отлетях към непознатия и както ми се струваше тогава, далечен и тайнствен край.

Спомням си смътно това пътешествие: зная само, че денят ми изглеждаше неестествено дълъг и ми се струваше, че сме изминали стотици мили. Минахме през няколко града; в единия от тях, много голям, дилижансът спря; разпрегнаха конете, а пътниците слязоха да обядват. Заведоха ме в странноприемницата и кондукторът ми каза да се нахраня. Но тъй като не ми се ядеше и отказах, той ме остави в една голяма стая; в двата й края горяха огнища, от тавана висеше полилей, а в малката висока червена галерия край една от стените се виждаха много музикални инструменти. Дълго се разхождах из тази стая, обзета от много особено чувство, и страшно се боях някой да не дойде да ме отвлече, тъй като вярвах, че съществуват крадци на деца — Беси, седнала край камината, много често ни разказваше за тях. Най-сетне кондукторът се върна, още веднъж ме качиха в дилижанса, моят ангел-пазител седна на мястото си, наду своя рог и ние се понесохме по „каменистата улица“ на град Л.

Следобедът беше влажен и малко мъглив; когато настъпи здрач, аз разбрах, че сме наистина доста далеч от Гейтсхед. Вече не минавахме през градове, пейзажът се промени; на хоризонта се издигаха високи сиви хълмове. Но ето че здрачът се сгъсти; дилижансът се спусна в една долина, обрасла с гъста гора, и когато нощта забули всичко в мрак, дълго слушах как сърдитият вятър фучи между дърветата.

Унесена от този шум, най-сетне заспах. Сънят ми не продължи дълго: колата спря внезапно и аз се събудих — вратата на дилижанса бе отворена и до нея стоеше една жена, навярно някаква прислужница; на светлината на фенерите можах да разгледам лицето и облеклото й.

— Има ли тук момиче на име Джейн Еър? — попита тя.

Аз отвърнах утвърдително, свалиха ме от дилижанса, оставиха до мен куфара ми и веднага след това колата замина.

Краката ми бяха изтръпнали от дългото седене, а ушите ми заглъхнали от непрекъснатия шум и друса нето. Като се опомних, аз се огледах. Наоколо имаше само дъжд, вятър и мрак; все пак успях да различа пред себе си някаква стена и една отворена врата. Жената ме преведе през тази врата, сетне я затвори и заключи. Сега аз видях една или няколко постройки — сградата бе доста дълга — с много прозорци, някои от които светеха. Зацапахме по широка, покрита с калдъръм пътека и се озовахме пред входа; след това прислужницата ме въведе през коридора в една стая със запалена камина, където ме остави сама.

Стоях и греех безчувствените си пръсти на огъня, а после огледах стаята. В нея беше тъмно, но трептящата светлина на камината разкриваше от време на време облепени с тапети стени, килим, завеси и лъскави мебели от махагон; това бе приемната — не така голяма и разкошна, както гостната в Гейтсхед, но доста уютна. Мъчех се да разбера какво изобразява окачената на стената картина, когато вратата се отвори и при мен влезе една жена със свещ, а друга я следваше.

Първата от жените бе висока, тъмноока, тъмнокоса и с широко бяло чело; тя беше наметнала шал, лицето й бе строго, походката — напета.

— Момичето е твърде мъничко, за да пътува само — каза същата жена, оставяйки свещта на масата. Тя ме гледа внимателно една-две минути, после добави: — Трябва час по-скоро да я сложите да спи, изглежда уморена. Уморена ли си? — запита ме тя, като сложи ръка на рамото ми.

— Малко, мадам^[1].

— Сигурно си и гладна. Мис Милър, нека вечеря, преди да си легне. Ти за пръв път ли се разделяш с родителите си, мое момиче? — обърна се тя към мен.

Обясних й, че нямам родители. Тя ме попита отдавна ли са умрели, на колко години съм, как се казвам, мога ли да чета, да пиша и поне малко да шия; после докосна нежно бузата ми с показалеца си, каза: „Надявам се, че тя ще бъде добро момиче“, и ме предаде на мис Милър.

Дамата, с която се разделих, беше може би около тридесетгодишна, а другата — няколко години по-млада. Първата ми направи силно впечатление с гласа, погледа и вида си. Мис Милър имаше по-обикновен вид: макар че бе румена, лицето й носеше печата на доста грижи, а в походката и движенията й се забелязваше онази припряност, която е присъща на хората, заети с много задължения. Реших, а впоследствие се оказа действително така, че тя е учителка на по-малките ученички. Мис Милър ме поведе от стая в стая, от коридор в коридор из цялото грамадно, построено сякаш без план здание, докато най-после ние напуснахме онази част от сградата, където цареше дълбока гнетяща тишина, чухме многоглас шум и тутакси се озовахме в голяма дълга стая с две големи чамови маси — по една в двата й края и с по две свещи на всяка от тях, — около които седяха на скамейки малки и големи момичета — от девет-десет до двадесетгодишни. На бледата светлина на парафинените свещи ми се стори, че момичетата са извънредно много, макар всъщност да не бяха повече от осемдесет. Те имаха еднакви кафяви вълнени рокли със странна кройка и дълги престилки от американ. Бяхме влезли по време на самостоятелните занимания; възпитаничките учеха уроците си на глас, затова се вдигаше такъв шум.

Мис Милър ми направи знак да седна на една скамейка до вратата, сетне отиде в дъното на дългата стая и извика:

— Старшите да съберат учебниците и да ги оставят на място!

Четири високи момичета станаха от масите и като обиколиха ученичките, събраха книгите и ги отнесоха. После мис Милър даде ново нареждане:

— Старшите да поднесат вечерята!

Същите момичета излязоха и бързо се върнаха, като всяко носеше поднос с порции от някакво ядене, а в средата на подноса — кана с вода и чаша.

Порциите бяха раздадени; ако някое момиче искаше да пие вода, наливаше си в чашата, която беше обща. Когато дойде моят ред, аз пих, тъй като чувствувах жажда, но от храната не хапнах — умората и вълнението бяха убили апетита ми. Сега видях, че това е прост овесен сладкиш, нарязан на парчета.

Когато вечерята свърши, мис Милър прочете молитвата и момичетата, наредени две по две по класове, тръгнаха нагоре по стълбите. Чувствувах се толкова уморена, че почти не забелязах каква е нашата спалня, освен че и тя, като класната стая, беше много дълга. Тази нощ щях да спя при мис Милър; тя ми помогна да се съблека. Когато си легнах, хвърлих поглед към дългите редици легла, всяко от които бързо се заемаше от по две момичета. След десет минути угасиха единствената свещ и сред тишината и пълния мрак аз скоро заспах.

Нощта мина неусетно; толкова бях изморена, че не сънувах нищо; само веднъж се пробудих и чух как вятърът бясно фучи и как се лее пороен дъжд; в същото време почувствувах, че мис Милър е легнала до мен. Когато отново отворих очи, звънеше силно някакъв звънец; момичетата бяха станали и се обличаха; още не бе съмнало и в спалнята горяха две-три свещи. Станах неохотно; беше страшно студено: едва се облякох — толкова силно треперех — и се умих, когато се освободи легенът, което не стана скоро, тъй като на шест момичета се полагаше само един; легените бяха сложени на малки масички в средата на стаята. Отново се разнесе звън. Всички момичета се строиха по две и така, в редица, слязоха по стълбите и влязоха в студената и мрачна класна стая. Мис Милър прочете молитвите, сетне извика:

— По класове!

Вдигна се голяма глъчка, която продължи няколко минути, през което време мис Милър непрекъснато повтаряше: „Тишина! Не нарушавайте реда!“ Когато ученичките се умириха, видях, че те са се наредили в четири полукръга пред четири стола, поставени до четири маси; всички държаха в ръцете си книги, а на всяка маса, пред празния стол, имаше и по една грамадна като Библия книга. Последва кратка пауза, по време на която се чуваше тихото бръмчене на много гласове. Мис Милър минаваше от клас към клас и се мъчеше да въдвори тишина.

Нейде далеч се раздаде звън и веднага след него в стаята влязоха три дами; всяка от тях се упъти към масата си и седна на стола, а мис Милър зае четвъртия празен стол, който беше най-близо до вратата — там се бяха събрали най-малките момичета; казаха ми да отида в този клас и да седна най-отзад.

Занятията започнаха: повторихме кратката утринна молитва, сетне четохме текстове от светото писание, после — отегчително четене на глави от Библията, което продължи цял час. Когато то свърши, беше вече съвсем светло. Неуморният звънец би за четвърти път: строихме се по класове и отидохме в другата стая — на закуска. Как се радвах, че ще си похапна! Чувствувах се отмаляла, тъй като предишния ден бях яла съвсем малко.

Столовата беше голяма, ниска, мрачна стая; на две дълги маси димяха легени с нещо горещо, което за мой ужас никак не миришеше приятно. Когато всички, за които бе предназначена храната, подушиха тази миризма, избухна всеобщо недоволство: в първите редици, където бяха най-големите момичета, се разнесе шепот:

— Отвратително! Овесената каша пак е прегоряла!

— Тихо! — извика нечий глас; това не беше мис Милър, а една от учителките на по-големите момичета — дребна и мургава жена, облечена с вкус, но малко неприветлива; тя се настани начело на едната от масите, а една по-симпатична пълничка дама — на същото място на другата маса. Напразно търсех онази, която бях видяла предишната вечер; тя не се вестяваше. Мис Милър седна на края на масата, на която седях аз, а една възрастна дама с вид на чужденка — учителката по френски, както научих по-късно — на края на другата маса. Прочетохме дълга молитва и изпяхме химн; после някаква прислужница донесе чай за учителките и закуската започна.

Съвсем гладна и отмаляла, аз хапнах две-три лъжички каша, без да обръщам внимание на вкуса й, но едва утолих мъничко глада си и почувствувах, че ям нещо съвсем противно: прегорилата овесена каша е почти толкова ужасна, колкото гнилите картофи; дори най-силният глад отстъпва пред нея. Лъжичките се вдигаха бавно: видях как момичетата опитват кашата и се мъчат да я ядат, но в повечето случаи се отказват. Закуската свърши, ала никой не бе закусил. Прочетохме благодарствена молитва за онова, което не бяхме получили, и отново изпяхме химн, а после тръгнахме към класната стая. Аз излязох от столовата с последните и като минавах край масите, видях как една учителка опита кашата в един от легените и се спогледа с другите; на лицата им се изписа недоволство и пълничката дама прошепна:

— Непоносим вкус! Срамота!

Часът започна след петнадесет минути, а дотогава в класната стая се вдигаше оглушителен шум — през този интервал сигурно бе разрешено да се говори високо и по-свободно и момичетата използуваха това си право. Разговорите се въртяха все около закуската и всички говореха с възмущение за нея. Бедните! Това беше единствената им утеха. От учителките при нас остана само мис Милър; около нея имаше група големи ученички — те й говореха със сериозни и сърдити жестове. Чух някои да споменават мистър Брокълхърст; в отговор на това мис Милър неодобрително клатеше глава, но не полагаше особени усилия да смири общото негодувание: тя без съмнение го споделяше.

Часовникът в класната стая удари девет; мис Милър напусна групата на големите ученички и като застана в средата на стаята, извика:

— Тишина! По местата!

Навикът към дисциплина веднага се прояви: за пет минути сред хаотичното множество се възцари ред и вавилонското стълпотворение бе последвано от сравнителна тишина. Учителките на по-горните класове заеха местата си, но всички сякаш чакаха нещо. На скамейките, изпълнили стаята от единия до другия й край, осемдесетте момичета седяха изправени и неподвижни. Те представляваха странна картина: всички с гладко сресани назад коси, без нито една къдрица; с кафяви, високо затворени рокли и тесни бели якички; с малки торбички от американ (подобни на шотландски кесии), завързани отпред на кръста им, в които те държаха ръкоделните си принадлежности; и като допълнение на всичко това — вълнени чорапи и груби обувки с металически токи. Сред така облечените възпитанички забелязах двадесетина големи момичета, цели жени; подобно облекло беше неподходящо за тях и придаваше странен вид дори на най-спретнатите.

Продължавах да ги разглеждам, а от време на време гледах и учителките — нито една от тях не ми хареса докрай: пълната ми се струваше малко груба, мургавата — много сърдита, онази, която приличаше на чужденка — рязка и особена, а мис Милър, бедната, с моравочервеното си загрубяло лице имаше вид на смазано от много работа същество. И изведнъж, когато очите ми още шареха от едно лице на друго, всички момичета, сякаш на пружини, станаха като едно.

Каква беше причината за това? Не чух никаква команда, ето защо останах изненадана. Докато разбера какво става, ученичките седнаха отново и тъй като всички погледи се насочиха към една точка, аз също погледнах натам и видях онази дама, която ме бе посрещнала предишната вечер. Тя стоеше в дъното на дългата стая, до една от камините — сега горяха и двете, — и мълчаливо и сериозно оглеждаше двете редици възпитанички. Мис Милър се приближи до нея и я попита нещо; като получи отговор, тя се върна на мястото си и каза високо:

— Старшата от първи клас^[2] да донесе глобусите!

Докато стане това, споменатата дама бавно мина край редиците. Струва ми се, че у мен чувството на почит е силно развито, защото и досега помня онзи благоговеен възторг, с който я гледах. Този път, на ярката дневна светлина, аз видях, че тя е висока, стройна и хубава; тъмнокафявите й очи с леко подчертани с молив дълги ресници гледаха кротко и подсилваха белотата на широкото й чело; по онова време не се носеха нито правите прически с панделки, нито дългите къдрици, та тъмните й коси се виеха според тогавашната мода около слепите й очи на едри вълни; роклята й, също в тон с модата, бе от лилав плат с испанска гарнитура от черно кадифе. На кръста й блестеше златен часовник (по онова време малко хора носеха часовници). Нека читателят прибави накрая и благородните черти, бледото, но лъчезарно лице и внушителното държане и той ще получи, доколкото може да се предаде с думи, точния портрет на мис Темпъл — Мария Темпъл, както бе надписан молитвеникът, който трябваше веднъж да занеса в черквата.

Директорката на Лоуд (такава беше длъжността на тази дама), седнала пред два глобуса, сложени на една от масите, извика при себе си първи клас и почна да преподава география; по-долните класове се събраха около другите учителки. В продължение на един час имаше занимания по история, граматика и др.; после по писане и аритметика, а също и уроци по музика, които мис Темпъл преподаваше на някои от по-големите ученички. Времетраенето на всеки урок бе строго определено и когато накрая удари дванадесет, мис Темпъл стана.

— Искам да кажа на възпитаничките няколко думи — заяви тя.

След приключване на занятията ученичките бяха започнали шумно да разговарят, но като чуха гласа на директорката, млъкнаха. Тя продължи:

— Днес вие получихте закуска, която не можахте да ядете и сигурно сте гладни. Наредих да ви дадат на обед хляб и сирене.

Учителките учудено я погледнаха.

— Поемам отговорността за това върху себе си — добави тя вместо обяснение и тозчас излезе от класната стая.

Сиренето и хлябът бяха веднага донесени и раздадени и всички с голямо удоволствие се нахраниха. Сетне ни казаха: „Всички в градината!“ Ученичките си сложиха груби сламени шапки с шнурчета от цветна басма и наметала от груб сив вълнен плат. Облечена по същия начин, аз, следвайки другите, излязох на чист въздух.

Градината беше голяма, заобиколена с толкова висока стена, че в никакъв случай не можеше да се надникне отвъд; встрани се простираше една покрита веранда, а средата на градината, разделена на множество лехи, бе оградена от широки алеи. За тези лехи се грижеха ученичките — всяка от тях имаше своя леха. През лятото, когато там са цъфтели много цветя, лехите сигурно са били красиви; но сега, в края на януари, те бяха попарени и повехнали. Оглеждах всичко наоколо и треперех: денят беше студен за игри на открито — наистина дъжд не валеше, но бе паднала гъста и влажна жълта мъгла, а краката ни шляпаха из локвите от поройния дъжд, валял предишния ден. Най-здравите момичета почнаха да тичат и да играят, а бледите и слабичките се събраха на купчини на верандата, търсейки защита от студа; и когато влагата на мъглата започна да прониква до костите им, чух продължителна глуха кашлица.

До този момент не бях говорила още с никого и никой, изглежда, не ми обръщаше внимание. Стоях самичка настрана, но бях свикнала със самотата и тя не ми тежеше много. Облегнах се на една от колоните на верандата, хубавичко се загърнах в сивото си наметало и опитвайки се да забравя студа, който ме пронизваше цялата, и незадоволения глад, който ме мъчеше, отдадох се на съзерцание и размисъл. Мислите ми бяха смътни и откъслечни, та не си струва да ги отбелязвам; още не знаех къде всъщност се намирам; Гейтсхед и досегашният ми живот като че ли бяха останали безкрайно далеч; настоящето ми се струваше необикновено и неясно, а бъдещето изобщо не можех да си представя. Обгърнах с поглед уединената, сякаш манастирска градина, а после спрях очи върху сградата на пансиона — голяма постройка, половината от която изглеждаше стара и извехтяла, а останалата половина — съвсем нова. В новата част, където се намираха класната стая и спалнята на ученичките, прозорците бяха с много пречки и с решетки като на някаква черква; на една каменна плоча над входа прочетох следния надпис:

ЛОУДСКИ ИНСТИТУТ

Това крило бе възстановено в лето господине… от Нейъми Брокълхърст от имението Брокълхърст, находящо се в това графство

Нека вашата светлина свети на человеците, та те да видят добрите ви дела и да прославят небесния ви баща

Евангелие от Матея, стих 16

Прочетох много пъти този текст: чувствувах, че той все трябва да има някакво значение, но аз не бях в състояние да го разбера. Когато се бях замислила над значението на думата „институт“ и се опитвах да намеря връзката между началния текст на надписа и стиха на светото писание, чух някой да кашля зад гърба ми и се обърнах. Недалеч, на една каменна скамейка, седеше момиче: навело се над една книга, то, както ми се стори, бе всецяло погълнато от нея. „Раселас“^[3] — заглавието на книгата, което прочетох от мястото, където стоях, ми се видя много странно и поради това привлекателно. Като обърна един лист, момичето случайно вдигна очи и аз направо го попитах:

— Интересна ли е книгата?

Бях вече решила да го помоля да ми даде тази книга, когато я прочете.

— Харесва ми — отговори то след кратка пауза, през която ме огледа внимателно.

— А за какво се разказва в нея? — продължих аз.

Не зная откъде намерих смелост да заговоря първа със съвсем непознато момиче — това противоречеше и на моята природа, и на моите привички, но сигурно увлечението му от книгата бе докоснало съответната струна в душата ми, защото и аз обичах да чета, макар безразборно и по детски — не можех да отделям и да разбирам сериозното и същественото.

— Ако искаш, можеш да я разгледаш — каза момичето и ми подаде книгата.

Така и сторих. Като попрелистих страниците й, аз се убедих, че съдържанието й е по-малко примамливо от заглавието. Книгата според моя детски вкус бе скучна: там не пишеше нищо за феи и за духове, а страниците с гъст шрифт не обещаваха нищо занимателно. Върнах книгата на нейната притежателка; тя кротко я взе и без да каже нещо, се готвеше отново да се задълбочи в четене, когато реших да се обърна към нея.

— Можеш ли да ми обясниш какъв е онзи надпис на плочата над входа? Какво означава „Лоудски институт“?

— Това е сградата, в която ще живееш.

— Защо се нарича „институт“? Нима се различава от другите училища?

— То е нещо като благотворително учебно заведение. И ти, и аз, и всички други момичета живеят тук от милостиня. Ти сигурно си сираче. Баща ти и майка ти не са живи, нали?

— И двамата не ги помня.

— Да, тук всяко момиче е без баща или майка, или пък кръгло сираче, затова училището ни се нарича институт за обучение на сираци.

— Нима ние не плащаме пари? Нима ни държат даром?

— Нашите близки или приятели плащат по петнадесет лири годишно.

— Защо тогава казваш, че живеем от милостиня?

— Защото петнадесет лири е много малка сума за обучението и издръжката ни; остатъкът се събира с подписка.

— А кои участвуват в тази подписка?

— Разни добродетелни дами и господа — от околността или от Лондон.

— Коя е тази Нейъми Брокълхърст?

— Това е дамата, която е построила новото крило на тази сграда, както пише на плочата, и чийто син надзирава и ръководи всичко тук.

— Защо?

— Защото е касиер и собственик на заведението.

— Значи, сградата не е на онази висока дама с часовника, която нареди да ни дадат хляб и сирене.

— На мис Темпъл ли? О, не! Ех, ако беше нейна! А така за всичко, което направи, тя трябва да отговаря пред мистър Брокълхърст. Той купува храната и облеклото ни.

— Той тук ли живее?

— Не, на две мили оттук, в една голяма къща.

— Добър ли е?

— Той е духовно лице и както казват, правел много добрини.

— Значи, високата дама се казва мис Темпъл.

— Да.

— А как се казват другите учителки?

— Онази с румените бузи се казва мис Смит; тя ни учи на ръкоделие и шев — ние сами си шием дрехите; полите, престилките и всичко останало; нисичката брюнетка е мис Скачърд — тя преподава история и граматика, ръководи и упражненията на втори клас; онази пък, която ходи с шал и носна кърпа, завързана отстрани с жълта панделка, е мадам Пиеро, тя е от Лил, Франция, и преподава френски.

— Обичаш ли учителките?

— Разбира се.

— Обичаш ли онази, която е дребна и мургава, както и мадам… не мога да произнеса като теб името й.

— Мис Скачърд е много сприхава — гледай да не я дразниш; мадам Пиеро, общо взето, не е лоша…

— Но мис Темпъл е най-добра от всички, нали?

— Мис Темпъл е много добра и много умна; стои над всички други, понеже знае много повече от тях.

— Отдавна ли си тук?

— От две години.

— Сираче ли си?

— Да, нямам майка.

— Харесва ли ти тук?

— Задаваш премного въпроси. Смятам, че това, което ти казах, засега е достатъчно. Искам да почета.

Но в този миг удари звънецът за обед и всички се прибраха вътре. Миризмата, изпълнила сега столовата, едва ли беше по-апетитна от онази, която вдишваха ноздрите ни на закуска. Обедът ни бе сервиран в два големи тенекиени съда, от които се вдигаше силна пара с мирис на гранясала мазнина. Този буламач бе направен от безвкусни картофи и късчета развалено месо, сварени заедно. Всяка възпитаничка получи по една доста голяма порция. Мъчейки се да ям насила, аз се питах дали ще ни хранят така всеки ден.

Като се нахранихме, веднага отидохме в класната стая; уроците започнаха отново и продължиха до пет часа. Единствената случка през този следобед, която заслужава внимание, беше тази, че мис Скачърд в часа си по история наказа момичето, с което говорих на верандата — накара го да застане в средата на стаята. Това наказание ми се стори много обидно, особено за такова голямо момиче — на вид то беше най-малко тринадесетгодишно. Очаквах момичето да се натъжи и засрами, но за мое учудване то не пророни нито сълза и дори не се изчерви: спокойно и сериозно, то стоеше в средата на класната стая, а към него бяха устремени погледите на всички. „Откъде е това спокойствие и твърдост у нея?“ — питах се аз. Ако бях на нейно място, сигурно щях да пожелая земята да се разтвори под мен и да ме погълне. А тя има такъв вид, сякаш мисли за нещо, което няма нищо общо с наказанието й, за нещо съвсем различно от онова, което е около нея и пред нея. Бях чувала за хора, които сънували будни — дали и тя не сънуваше сега такъв сън? Погледът й бе прикован в пода, но бях уверена, че тя не вижда нищо — този поглед като че ли беше отправен навътре, към дълбините на сърцето й: тя сякаш бе погълната от своите спомени и не забелязваше нищо около себе си. Чудех се що за момиче е тя — добро или лошо.

Малко след пет часа отново ни нахраниха — чаша кафе с половин филия чер хляб. Аз лакомо изгълтах дела си и с удоволствие бих унищожила още една дажба — не бях заситила глада си. Последва половинчасов отдих и занятията пак продължиха. Сетне ни дадоха по чаша вода с парче овесен сладкиш, прочетохме молитвите и си легнахме.

Така изтече първият ми ден в Лоуд.