Шарлот Бронте
Джейн Еър (4)

Четвърта глава

От разговора, който водих с мистър Лойд, и от току-що споменатите думи на Абът аз почерпих нова надежда, достатъчна, за да се яви у мен желание да оздравея; изглежда, скоро щеше да настъпи промяната, към която се стремях и която мълчаливо очаквах. Обаче тази промяна се забави — минаха дни и месеци. Оздравях, но не чувах нито един намек за онова, което тогава ме интересуваше. Мисис Рийд често ме гледаше сурово, ала, много рядко казваше нещо. Откак се бях разболяла, тя бе поставила още по-рязка граница между мен и децата си: даде ми отделна стаичка, където спях сама, хранех се също сама и прекарвах всичкото си свободно време в детската стая, а братовчедите ми стояха все в гостната. Но мисис Рийд не казваше нито дума за постъпването ми в училище; въпреки това аз чувствувах инстинктивно, че тя няма да ме търпи дълго под своя покрив: когато погледът й се спреше на мен, той изразяваше по-силно от преди дълбока и непреодолима омраза.

Илайза и Джорджиана, спазвайки онова, което очевидно им бе казано, се стремяха да разговарят с мен колкото може по-малко. Винаги, щом ме зърнеше, Джон издуваше с език бузата си и веднъж се опита отново да ме удари, но тъй като аз веднага се нахвърлих върху него, обзета от същото чувство на неудържим гняв и възмущение, което преди бе пробудило силите на злото у мен, Джон сметна за по-благоразумно да се откаже от намерението си, избяга, сипейки проклятия, и се развика, че съм му разбила носа. Аз наистина го ударих с юмрук по въпросната част от лицето колкото можех по-силно и когато видях, че този удар, а може би и яростният ми вид го изплашиха, изпитах непреодолимо желание да използувам докрай това предимство; но той избяга при майка си. Чух го, че разплакано започна да разправя как аз, „гадната Джейн“, съм налетяла върху него като бясна котка. Майка му строго го прекъсна:

— Не ми говори за нея, Джон; нали ти забраних да общуваш с това момиче. То не заслужава никакво внимание. Не желая нито ти, нито твоите сестри да говорят с него.

Но тук аз, като се наведох над перилата на стълбата, изведнъж, неочаквано и за самата себе си, извиках:

— Те са недостойни да говорят с мен!

Мисис Рийд беше пълна жена, но чула тези странни и дръзки думи, като вихър се понесе по стълбите, сграбчи ме, замъкна ме в детската стая и тръшвайки ме на моето легло, ми заповяда строго до вечерта да не мърдам оттам и да не съм посмяла да си отворя устата.

— Какво ли щеше да каже вуйчо, ако беше жив! — рекох аз почти неволно.

Казвам почти неволно, защото езикът ми изпусна тези думи пряко моята воля — у мен заговори нещо, на което не можех да се противопоставя.

— Какво?! — изсъска мисис Рийд. В сивите й очи, обикновено студени и „покойни“ се появи известен страх; тя пусна ръката ми и се втренчи в мен, сякаш искаше да разбере какво стои пред нея — дете или зъл дух. Нямаше връщане назад — трябваше да продължа в същия тон:

— Вуйчо е на небето, той вижда всичко и знае какво мислите и вършите, татко и майка — също; те знаят, че ме затваряте по цели дни и искате да умра.

Мисис Рийд бързо се окопити; тя с все сила ме раздруса, сетне ми зашлеви два плесника през ушите и си отиде, без да каже дума. Затова пък Беси цял час ми чете морал, доказвайки ми съвсем убедително, че съм най-злото и невъзпитано дете, което се е раждало някога на земята. Бях готова да й повярвам, защото съзнавах, че в гърдите ми бушуват само лоши чувства.

Мина ноември, мина декември, мина и половината от януари. В Гейтсхед както винаги отпразнуваха весело Рождество Христово и Нова година; всички получиха подаръци, мисис Рийд даде обеди и вечери. Аз, разбира се, бях изключена от тези развлечения: участието ми в тях се ограничаваше с това всеки ден да гледам как се тъкмят Илайза и Джорджиана и как отиват в гостната, облечени във фини муселинени рокли, с червени шарфове и с грижливо навити къдрици; да слушам звуците на пианото или арфата, които долитаха отдолу, суетнята на лакеите, звъна на кристала и порцелана, когато се поднасяха закуските и напитките, глъчката на гостите, която се носеше от гостната при всяко отваряне на вратата. Изморена от това занимание, аз напусках площадката на стълбите и се връщах в тихата и пуста детска стая. Там, макар да ме обземаше тъга, не се чувствувах нещастна.

Право да си кажа, нямах никакво желание да бъда в компания, тъй като хората много рядко ми обръщаха внимание; и ако Беси беше малко по-приветлива и по-общителна, бих предпочела хиляди пъти спокойните вечери с нея пред възможността да ме следи строгото око на мисис Рийд в стая, пълна с дами и господа. Но щом облечеше младите госпожици, Беси отиваше в кухнята или в стаята на икономката, вместо да скучае с мен, и почти веднага вземаше със себе си свещта. В такива моменти аз седях с куклата си на колене, докато гаснеше огънят в камината, и постоянно се озъртах да видя дали в полутъмната стая няма някое по-лошо от мен същество; и когато в камината оставаха да тлеят само тъмночервени въглени, бързо се събличах, дърпайки с всичка сила шнурчетата на роклята си, и търсех убежище от студа и мрака в леглото си. Винаги си лягах с куклата: всяко човешко същество изпитва нужда да обича нещо и понеже липсваха по-достойни обекти за това чувство, съумявах да намеря радост в привързаността си към вехтата, парцалива кукла, която приличаше повече на градинско плашило.

Сега ми се вижда странна глупавата нежност, която изпитвах тогава към тази малка играчка, смятайки я едва ли не за живо същество, способно да чувствува. Не можех да заспя, ако не я загърнех в нощницата си; и когато тя лежеше до мен на топло и под моя закрила, бях сравнително щастлива и смятах, че трябва да бъде щастлива и тя.

Дълги ми се струваха часовете, прекарани в очакване да се разотидат гостите и да чуя стъпките на Беси по стълбите; понякога тя идваше за напръстник или ножица или пък да ми донесе нещо за вечеря — козунак или питка със сирене; докато се хранех, тя седеше на края на леглото ми, а след това подвиваше добре завивките ми, целуваше ме два пъти и казваше: „Лека нощ, мис Джейн.“ Когато Беси биваше така нежна, тя ми изглеждаше най-доброто, най-хубавото и най-милото създание на света и аз горещо желаех винаги да е приветлива и блага и никога да не ме блъска, мъмри и обременява с излишна работа, както често се случваше. Сега мисля, че Беси Лий ще да е била природно надарен човек: всяка работа й спореше и тя умееше чудесно да разказва — за това съдя по впечатленията, останали у мен от нейните приказки. Беше и хубавичка — ако вярно си спомням чертите и фигурата й. В паметта ми изпъква стройна млада жена, чернокоса и тъмноока, с много правилни черти и свеж, здрав вид. Ала Беси имаше припрян и капризен нрав и много смътни представи за безпристрастие и справедливост; дори такава аз я предпочитах пред всички останали обитатели на имението Гейтсхед.

Беше петнадесети януари, около девет часа сутринта. Беси бе отишла долу да закусва; братовчедките ми още не бяха извикани при майка им; Илайза си слагаше шапката и старото, топло палто, за да отиде да нахрани кокошките — нещо, което й доставяше голямо удоволствие. Тя с не по-малко удоволствие продаваше яйцата им на икономката и скътваше получените пари. Илайза бе страшна стипца и родена за търговка. Тя не само продаваше яйца и пилета, а и правеше големи пазарлъци с градинаря за разни коренчета на цветя, разсади и семена — мисис Рийд бе заставела този човек да купува от дъщеря й всичко, което тя отглеждаше в лехата си и което би желала да продаде. А Илайза би продала и косата си, стига това да й донесеше добра печалба. Тя криеше парите си по всички ъгли, завивайки ги в парцалчета или стари книжки, с които бяха навивали косата й; ала когато част от съкровищата й бе открита от камериерката, Илайза, страхувайки се, че един ден може да изгуби скъпоценното си имущество, се съгласи да го предаде на майка си за съхранение, но, разбира се, със страшна лихва — петдесет-шестдесет процента. Тази лихва тя събираше на всеки три месеца и с най-голямо старание вписваше сметките в специална тетрадка.

Джорджиана седеше на високия стол пред огледалото и се решеше, вплитайки в къдриците си изкуствени цветя и избелели пера — намерила бе на тавана пълно чекмедже с такива украшения. Аз оправях леглото си, защото Беси ми беше казала много строго да свърша това, преди да се върне (напоследък тя често ме използуваше за своя помощница и ме караше да разтребвам стаята, да бърша праха по столовете и пр.). Като застлах леглото с одеялото и сгънах нощницата си, отидох до прозоречната ниша, за да прибера разхвърляните там книги с картинки и домакинските принадлежности на куклите, но рязкото предупреждение на Джорджиана да не пипам играчките й ме спря (малките столчета и огледала, чудесните чинийки и чашки бяха нейни); и тогава от нямане какво да правя, започнах да дъхам върху цветята, с които студът бе украсил прозореца, и като размразих малка част от стъклото, отправих поглед към скованата от суровия мраз градина, където всичко изглеждаше неподвижно и мъртво.

От прозореца се виждаше къщичката на вратаря и настланата с чакъл алея и тъкмо когато успях да разширя зрителното си поле сред сребристобелите ледени цветя, пътната врата се разтвори широко и вътре влезе една карета. Гледах равнодушно как тя се приближава по алеята; в Гейтсхед често пристигаха карети, но с нито една от тях не идваха гости, които биха представлявали интерес за мен. Каретата спря пред вратата, раздаде се силният звън на входния звънец и новодошлият бе приет. Всичко това ни най-малко не ме засягаше и незаангажираното ми внимание скоро беше привлечено от по-интересна гледка — една малка гладна червеношийка, която долетя и зачурулика сред голите вейки на черешката, израсла до самия прозорец. Остатъкът от закуската ми — хляб и мляко — още стоеше на масата и като нароних трохи от хляба, задърпах с все сила рамката на прозореца, за да изсипя трохите на корниза; в този момент при мен дотича Беси.

— Мис Джейн, сваляйте веднага престилката! Какво правите там? Михте ли си ръцете и лицето тази сутрин?

Преди да отговоря, аз задърпах отново рамката на прозореца, защото исках непременно да хвърля трохите на птичката; успях да отворя и трохите се посипаха навън — едни от тях паднаха на каменния корниз, а други — на черешовия клон. Щом затворих прозореца, отвърнах:

— Не, Беси, току-що забърсах праха.

— Ужасно, небрежно момиче! А какво вършехте сега? Цялата сте червена, сякаш сте направили някоя пакост. Защо отваряхте прозореца?

Спестих си труда да отговоря, защото Беси явно бързаше много и нямаше време да слуша обясненията ми; тя ме замъкна до умивалника, немилостиво, но за щастие бързо изми лицето и ръцете ми с вода и сапун, избърса ме с груба кърпа, приведе в ред косите ми с една остра четка, свали престилката ми, изтласка ме на площадката на стълбите и ми каза да вървя право долу, защото ме чакали в трапезарията.

Искаше ми се да попитам кой ме чака и там ли е мисис Рийд, но Беси бе вече изчезнала, затръшвайки вратата на детската стая. Заслизах бавно по стълбите. Почти от три месеца мисис Рийд не ме бе викала при себе си; държаха ме все в детската стая, затова двете трапезарии и гостната вече ми вдъхваха страх и аз не се решавах да влизам там.

Озовах се сама в безлюдния коридор; стигнах до вратата на трапезарията и спрях пред нея уплашена и разтреперана. Каква жалка страхливка бе направил от мен в онези дни страхът, породен от несправедливите наказания! Боех се да се върна в детската стая, боех се и да вляза в трапезарията; изминаха десет минути на вълнение и колебание, когато настойчиво звънене от трапезарията ме накара да се реша; трябваше да вляза.

„Кой би могъл да ме търси? — питах се аз, натиснала с две ръце мъчно подвижната дръжка на вратата, която една-две секунди не се помръдна въпреки моите усилия. — Кого ще видя сега освен вуйна? Мъж или жена?“ Дръжката поддаде, вратата се отвори и аз влязох, направих нисък поклон и като вдигнах очи, видях някаква черна колона или поне такова впечатление добих на пръв поглед от правата, тънка, облечена в черно фигура, застанала върху килима: мрачното й лице ми напомняше изсечена от камък маска — капителът на колоната.

Мисис Рийд седеше както винаги до камината; тя ми даде знак да се приближа. Когато сторих това, тя ме представи на каменния непознат с думите:

— Ето момичето, за което се отнесох към вас.

Той — тъй като това беше мъж — бавно обърна глава към мястото, където стоях: сивите му очи, които проблясваха под настръхналите вежди, се впиха изпитателно в мен и той каза важно, с басов глас:

— Дребна е; на колко е години?

— На десет.

— Толкова много? — недоверчиво забеляза непознатият и продължи да ме разглежда внимателно, а малко след това попита:

— Как се казваш, момиче?

— Джейн Еър, сър.

Като изрекох това, погледнах непознатия; той ми се стори много висок (нали бях толкова дребна!); чертите му бяха едри и в хармония с вида му — сурови и резки.

— Е, Джейн Еър, ти добро дете ли си?

Невъзможно бе да отговоря на този въпрос утвърдително: всички в малкия свят, в който живеех, бяха на противното мнение. Аз мълчах. Мисис Рийд отвърна вместо мен, като поклати изразително глава и рече:

— Може би колкото по-малко говорим за това, мистър Брокълхърст, толкова ще е по-добре…

— Много жалко. В такъв случай ще трябва да си поговорим с нея.

Фигурата му се пречупи в кръста и той седна в креслото срещу мисис Рийд.

— Ела насам — каза той.

Прекосих килима пред камината; мистър Брокълхърст ме накара да застана точно пред него. Чак сега, когато той беше почти на еднаква височина с мен, видях добре лицето му. Какъв голям нос! Каква уста! Какви дълги, щръкнали напред зъби!

— Няма по-неприятно нещо от непослушно дете, особено ако то е момиче — поде мистър Брокълхърст. — Знаеш ли къде отиват лошите хора, когато умрат?

— В ада — последва моят предварително готов и правоверен отговор.

— А какво представлява адът? Можеш ли да ми обясниш?

— Той представлява бездна, пълна с жарава.

— Искаш ли да паднеш в тази бездна и вечно да гориш там?

— Не, сър.

— Тогава какво трябва да правиш, за да не отидеш в ада?

Не отговорих веднага; когато сторих това, отговорът ми не търпеше никаква критика:

— Ще се помъча да бъда здрава и да не умра.

— Как така? И по-малки деца от теб умират всеки ден. Само преди два-три дни погребах едно петгодишно дете — добро малко дете; душата му сега е в рая. Съмнявам се дали това ще може да се каже за теб, ако бог те призове.

Тъй като не бях в състояние да разсея съмненията му, аз спрях поглед на големите му крака, проточени върху килима, и въздъхнах — искаше ми се да бягам от него през девет земи в десета.

— Надявам се, че тази въздишка се изтръгна от сърцето ти и че се разкайваш, задето си причинила толкова неприятности на прекрасната си благодетелка.

„Благодетелка! Благодетелка! — повтарях си аз. — Всички казват, че мисис Рийд е моя благодетелка. Ако е наистина така, «благодетелка» трябва да е нещо лошо.“

— Молиш ли се сутрин и вечер? — продължаваше да ме разпитва моят следовател.

— Да, сър.

— Четеш ли Библията?

— Понякога.

— С удоволствие ли? Обичаш ли я?

— Обичам да чета „Откровение“, книгата на пророк Данаил, „Битие“, пророк Самуил, малка част от „Изход“^[1] и някои части от книгите „Царства“ и „Хроники“, както и книгите на Йов и Йоан.

— А псалмите? Сигурно ги обичаш?

— Не, сър.

— Не? О, какъв ужас! Аз имам малко момче, по-малко от теб, но вече знае наизуст шест псалма и когато го попиташ какво предпочита — да изяде парче сладкиш или да научи стих от някой псалм, то отговаря: „Предпочитам, разбира се, стих! Нали ангелите пеят псалми! Аз искам още тук, на земята, да бъда малък ангел.“ Тогава синът ми получава две парчета сладкиш като награда за своето благочестие.

— Псалмите не са интересни — забелязах аз.

— Това показва, че имаш зло сърце и трябва да молиш бога да го промени, да ти даде друго, чисто; да ти вземе каменното сърце и да ти дари човешко, от плът.

Тъкмо се готвех да попитам как ще бъде извършена тази операция на сърцето ми, мисис Рийд ме прекъсна, като ми каза да седна. След това тя продължи разговора сама.

— В писмото, което ви писах преди три седмици, мистър Брокълхърст, струва ми се, загатнах, че това момиче не притежава характер и наклонности, каквито бих желала да има. И ако я приемете в Лоудското училище, много ще ви моля директорката и учителките да следят колкото може по-строго нейните прояви и да водят борба с най-големия й недостатък — склонността към лъжа. Нарочно казвам това пред тебе, Джейн, за да не се опитваш да мамиш мистър Брокълхърст.

Не току-тъй аз се боех, не току-тъй мразех мисис Рийд! Тя постоянно ме засягаше жестоко. Никога не бях щастлива в нейно присъствие. Колкото и точно да изпълнявах онова, което ми казваше, колкото и усърдно да се мъчех да й угодя, мисис Рийд пренебрегваше всичките ми усилия и отговаряше на тях с изказвания като току-що споменатото. И сега това обвинение, хвърлено в лицето ми пред чужд човек, ме нарани дълбоко. Досещах се смътно, че тя иска предварително да ме лиши от вяра в новия живот, който ми бе отредила; долавях, макар че не бих могла да изразя това с думи, че тя сее омраза и жестокост към мен по пътя на бъдещия ми живот; виждах, че мистър Брокълхърст вече ме смята за лукаво и лошо дете. Но как можех да се боря с тази несправедливост?!

„Разбира се, никак“ — реших аз, като се мъчех да сдържа плача си и бързо изтрих няколко сълзи, които издаваха моята безпомощност и мъката ми.

— Притворството е наистина много неприятен недостатък у децата — заяви мистър Брокълхърст. — То е сродно на лъжата, а всички лъжци ще бъдат потопени в езеро от разтопена сяра. Във всеки случай, мисис Рийд, тя ще бъде под надзор. Ще говоря за това с мис Темпъл и с учителките.

— Бих искала тя да бъде възпитавана в съответствие с бъдещото й положение — продължи благодетелката ми: — нека я научат да бъде скромна и полезна. Що се отнася до ваканциите, тях с ваше позволение тя ще прекарва в Лоуд.

— Вашите решения, мадам, са много разумни — отвърна мистър Брокълхърст. — Смирението — тази висша християнска добродетел — е най-характерната черта на възпитаничките на Лоуд; затова аз изисквам тя да се развива у децата най-грижливо; проучвах въпроса как по-успешно да се потиска у децата светското чувство на гордост и представете си, онзи ден успях да получа приятно потвърждение на постигнатите от мен успехи; по-малката ми дъщеря Огъста посети с майка си училището и като се върна в къщи, възкликна: „О, татенце, колко кротки и скромни са всички момичета в Лоуд — с косите, прибрани зад ушите, с дългите престилки и с празните торбички на кръста те приличат съвсем на бедни деца. Гледаха ни с мама така, сякаш никога не са виждали копринени рокли.“

— Много ми е приятно да чуя това — рече мисис Рийд. — Дори да бях обиколила цяла Англия, едва ли щях да намеря по-подходяща възпитателна система за дете като Джейн Еър. Последователност, драги мистър Брокълхърст, последователност във всичко — ето какво обичам аз.

— Първото задължение на християнина, мадам, е да бъде последователен. Що се отнася до Лоуд, там на този принцип е подчинено всичко: скромната храна и облекло, простичките условия на живот закаляват характера и приучват към твърдост — ето какъв е животът на питомците на Лоуд.

— Съвсем правилно, сър. Значи, мога да разчитам, че момичето ще бъде прието в Лоуд и възпитавано в съответствие с неговото положение и изгледи за бъдещето.

— Разбира се, мадам; ще я приема в този дом на избрани души. И се надявам, че ще бъде благодарна за неоценимото предимство, което й се дава.

— Знайте, мистър Брокълхърст, че ще ви я пратя колкото може по-скоро, защото, уверявам ви, жадувам да се освободя от една отговорност, която стана напоследък твърде обременителна за мен.

— Разбира се, разбира се, мадам! А сега довиждане! Ще бъда отново в имението ми Брокълхърст след една-две седмици: моят добър приятел, архидяконът, за нищо на света няма да ме пусне по-рано. Но аз ще уведомя мис Темпъл да очаква новата възпитаничка, тъй че няма да има никакви трудности при приемането й. Довиждане!

— Довиждане, мистър Брокълхърст; поздравете от мен съпругата и голямата си дъщеря, както и Огъста, Тиъдор и младия господин Броутън Брокълхърст!

— Непременно, госпожо. Момиче, ето ти книгата „Наставник на детето“; прочети я и се моли, особено при онази част, в която се дава „Описание на внезапната и ужасна смърт на Марта Дж., лошото момиче, предало се в плен на лъжата и измамата.“

С тези думи мистър Брокълхърст ми подаде една тънка подвързана книжка и като позвъни да докарат каретата му, си тръгна.

Мисис Рийд и аз останахме сами. Изминаха няколко минути в мълчание; тя шиеше, а аз я наблюдавах. Тогава трябва да е била на тридесет и шест — тридесет и седем години. Мисис Рийд бе добре сложена жена, със здрави плещи и силни ръце, нисичка и макар набита, не много пълна. Тя имаше едро лице с голяма и силно развита долна челюст; челото й беше ниско, брадичката — издадена напред, устата и носът — правилни; под светлите й вежди блестяха очи, в които нямаше ни капка състрадание. Кожата на мисис Рийд бе мургава, матова; косите — почти сламеножълти, здравето й — желязно: не знаеше какво е болест. Грижлива и добра стопанка, тя здраво държеше в ръцете си имението и арендаторите се бояха от нея, само децата й понякога не й се подчиняваха и й се присмиваха. Обличаше се с вкус и умееше да носи красивите си тоалети с достойнство.

Седнала на един нисичък стол на няколко крачки от нейното кресло, аз разглеждах внимателно фигурата и чертите на лицето й. В ръката си държах трактата за внезапната смърт на лъжкинята, който трябваше да ми служи като предупреждение. Това, което стана преди малко тук — думите, казани за мен от мисис Рийд на мистър Брокълхърст, целият тон на този разговор, — бе съвсем прясно в съзнанието ми и звучеше грубо и оскърбително; спомнях си всяка дума с такава болка, с каквато я бях чула, и у мен се надигаше страшно негодуване.

Мисис Рийд вдигна глава: очите й срещнаха моите, пръстите й спряха ловките си движения.

— Излез оттук, върви си в детската стая — рече заповеднически тя.

Навярно погледът ми или нещо друго в мен й се е сторило предизвикателно, защото в думите й звучеше крайно, макар и сдържано раздразнение. Аз станах и отидох до вратата, после се върнах, прекосих цялата стая и се приближих до прозореца, а сетне до нея.

Трябва да й говоря: съвсем безжалостно ме гълчат и не мога да не отвърна на това. Но как? С какво да се противопоставя на врага си? Събрах сили и нанесох дръзко удара:

— Аз не съм лъжкиня! Ако бях такава, щях да кажа, че ви обичам, но аз ви заявявам, че не ви обичам; след Джон мразя вас най-много от всичко на света! А тази книга за лъжкинята можете да дадете на дъщеря си Джорджиана — тя лъже, не аз!

Ръцете на мисис Рийд все още лежаха върху ръкоделието й; леденият й поглед още бе впит смразяващо в моя.

— Е, свърши ли? — попита тя с тон, с който човек се обръща към възрастен противник, а не към дете.

Очите й, гласът й възбудиха още повече омразата ми към нея. Треперейки от глава до пети, обхваната от неудържимо вълнение, аз продължих:

— Радвам се, че не сте ми кръвна роднина! Никога вече, докато съм жива, няма да ви кажа „вуйно“! За нищо на света няма да дойда да ви видя, когато порасна; и ако някой ме попита обичала ли съм ви и как сте се отнасяли с мен, ще кажа, че само като си помисля за вас, цялата настръхвам и че сте се отнасяли с мен ужасно жестоко!

— Как смееш да говориш така, Джейн Еър?!

— Как смея ли, мисис Рийд? Как смея? Смея, защото казвам истината. Мислите, че съм лишена от чувства и нямам нужда от обич, от ласки? Грешите! Не мога да живея така; а вие не знаете какво е милост. Никога не ще забравя как ме тикнахте в червената стая грубо и жестоко и ме заключихте там — докато съм жива няма да го забравя! Едва не умрях от страх, задавях се от сълзи, молех ви: „Имайте милост, имайте милост към мен, вуйно!“ А вие ме наказахте толкова жестоко само защото лошият ви син ме удари без причина и ме повали на пода. Сега ще разказвам това на всички, които ме попитат. Хората мислят, че сте добра жена, но вие сте лоша, коравосърдечна. Лъжкиня сте вие, не аз!

Още не бях свършила и душата ми бе обзета от трепетно, непознато досега за мен чувство на свобода и тържество. Сякаш се разкъсаха някакви невидими окови и неочаквано, след упорита борба, се озовах на свобода. Не без причина се появи това чувство: мисис Рийд, както изглежда, се изплаши; ръкоделието се плъзна по коленете й и падна; тя вдигна ръце, люлеейки се в креслото си, и дори лицето й се изкриви, сякаш тя щеше да се разплаче.

— Грешиш, Джейн! Какво ти е? Защо трепериш така? Искаш ли малко вода?

— Не, мисис Рийд.

— Може би все пак искаш нещо, Джейн? Уверявам те, желая да бъда твой приятел.

— Не, това не е вярно. Вие казахте на мистър Брокълхърст, че имам лош характер и че съм склонна към лъжа; аз пък ще разкажа на всички в Лоуд каква сте и как сте постъпвали с мен!

— Джейн, ти не разбираш причината за това: недостатъците на децата трябва да се изкореняват.

— Не съм лъжкиня! — извиках аз със силен, яростен глас.

— Но, Джейн, трябва да се съгласиш, че си невъздържана! Сега, мое момиче, върви в детската стая и си полегни малко.

— Не съм ваше момиче и няма да лягам никъде! По-скоро ме пращайте в училището, мисис Рийд, всяка минута тук ми е омразна.

— Наистина трябва по-скоро да я пратя там — каза мисис Рийд sotto voce^[2] и като вдигна ръкоделието си, веднага напусна стаята.

Останах сама — победителка на полесражението. Това бе най-тежката ми битка и първата ми победа: за миг останах неподвижна, стъпила върху килима, където бе стоял мистър Брокълхърст, и се наслаждавах самотна на победата си. Отначало се усмихвах и ликувах, но тази жестока радост стихна така бързо, както и ускорените удари на разтуптяното ми сърце. Никое дете не би могло като мен да се кара с възрастните, да даде воля на буйните си чувства и да не изпита след това угризение на съвестта и тръпки по цялото си тяло. За символ на душевното ми състояние в момента, когато обвинявах и заплашвах мисис Рийд, би могъл да послужи прекрасно планински хребет, обхванат от стихийни, ослепителни, поглъщащи всичко пламъци, и същият хребет, но черен, превърнат в пепел след стихването на пожара, би отразил не по-зле настроението ми, когато след половинчасово мълчание и размисъл разбрах колко безразсъдно е било моето поведение и колко лошо е да те мразят и да мразиш.

За първи път изпитвах сладостта на отмъщението; като ароматно вино ми се стори то, приятно и възбуждащо, докато го пиех, но след това остави в устата ми металически и парлив вкус, който породи у мен чувството, че съм пила отрова. На драго сърце бих отишла при мисис Рийд да й поискам прошка, но знаех — отчасти от опит, отчасти инстинктивно, — че тя ще ме отблъсне с двойно по-голямо презрение и отново ще събуди в сърцето ми порив на буен гняв.

Бях готова да се заема с нещо по-благородно от яростните излияния, да събудя в душата си по-нежно чувство от мрачното негодуване. Взех една книга — арабски приказки, — седнах и се опитах да чета. Но погледът ми само минаваше по редовете, а мислите ми ме носеха далеч, далеч от страниците, които друг път така ме завладяваха. Отворих стъклената врата на трапезарията; храстите бяха съвсем неподвижни — сухият мраз, без слънце и вятър, бе сковал всичко наоколо. Покрих глава и ръце с полите на роклята си и излязох да се разходя в най-уединената част на градината; но не ме радваха нито притихналите дървета, нито еловите шишарки, които падаха по алеята, нито мъртвите останки на есента — червеникавокафявите листа, които вятърът бе събрал на купчини, а студът — сковал. Облегнах се на пътната врата и погледнах към пустото поле, където вече не пасяха овци, където ниската, трева бе попарена и побеляла. Денят беше много мрачен; небето „на сняг“, цялото непроницаемо и забулено; прехвърчаха снежинки и се стелеха по заледената пътека и заскрежената морава. Аз, нещастното дете, гледах тази картина и непрекъснато си шепнех: „Какво да правя? Какво да правя?“

Изведнъж чух ясно един глас:

— Мис Джейн! Къде сте? Елате да закусвате!

Знаех отлично, че това е Беси, но не мръднах от мястото си; след малко чух леките й бързи стъпки по пътеката.

— Лошо момиче! — рече тя. — Защо не идвате, когато ви викат?

При мислите, които ме бяха обзели, присъствието на Беси ме зарадва, макар че тя, както обикновено, бе малко сърдита. Но след конфликта с мисис Рийд и победата ми над нея краткотрайният гняв на бавачката не ме тревожеше много; почувствувах желание да се погрея на лъчите на младата й жизнерадост. Прегърнах я и казах:

— Не бива, Беси, не ми се карайте.

Никога досега не се бях държала така непринудено и без страх. Това някак си хареса на Беси.

— Чудно дете сте вие, мис Джейн — рече тя, загледана в мен. — Малко, самотно скитниче. Наистина ли ще ви дават в училище?

Аз кимнах.

— А няма ли да ви бъде мъчно да се разделите с бедната Беси?

— Какво я е грижа Беси за мен? Тя все ми се кара.

— Кара ви се, защото сте такава особена, плаха и срамежлива. Трябва да бъдете по-смела.

— Защо? За да ме бият повече ли?

— Глупости! Но положението ви наистина не е леко! Когато майка ми идва миналата седмица да ме види, тя ми каза, че не би искала никое от децата й да бъде на ваше място… А сега да си вървим в къщи, имам за вас приятна новина.

— Не вярвам, Беси.

— Я гледай! Какво искате да кажете с това? Как тъжно ме гледате! Слушайте тогава: днес следобед госпожата, младите госпожици и младият господар са канени на чай, а вие пък ще пиете чай с мен. Ще кажа на готвачката да ви опече един малък кейк, а после ще ми помогнете да прегледам чекмеджетата ви — нали скоро ще стягаме вашия куфар! Госпожата смята утре — вдругиден да ви изпрати и вие можете да си изберете които искате играчки и да си ги вземете с вас.

— Беси, обещайте ми, че докато замина, няма да ми се карате.

— Добре, съгласна съм. Но и вие трябва да бъдете много добро момиче и тогава няма какво да ви е страх от мен. Не трепвайте, когато се случи да ви кажа нещо по-остричко — това ме дразни.

— Мисля, че няма вече да се боя от вас, Беси, аз свикнах с вас; скоро ще трябва да се боя от други хора.

— Ако се боите от тях, те ще ви намразят.

— Като вас, нали, Беси?

— Аз не ви мразя, мис. Струва ми се, че съм привързана към вас повече, отколкото към всеки друг.

— Но не го показвате!

— Каква сте хитруша! Сега говорите съвсем другояче. Отде се взе у вас тази смелост и дързост?

— Нали скоро заминавам оттук, а освен това… — Бях готова да й разкажа накратко какво се бе случило между мен и мисис Рийд, но като поразмислих, предпочетох да го премълча.

— И сигурно се радвате, че ще се разделим.

— Не, Беси; в момента дори ми е твърде тъжно.

— В момента! Твърде! Как спокойно казва това малката госпожичка! А ако в момента ви помоля да ме целунете, сигурно ще ми откажете; сигурно ще речете: „Твърде жалко!“

— На драго сърце ще ви целуна, Беси; наведете се.

Беси се наведе, целунахме се и аз, напълно успокоена, я последвах към къщи. Следобедът премина в мир и съгласие, а вечерта Беси ми разказа най-хубавите си приказки и ми пя най-хубавите си песни. И моя живот озаряваха понякога слънчеви лъчи.