Шарлот Бронте
Джейн Еър (38)

Тридесет и осма глава
Заключение

Читателю, аз станах негова жена. Венчавката мина съвсем без шум: присъствувахме само той и аз, свещеникът и псалтът. Когато се върнахме от черквата, аз се упътих към кухнята, където Мери готвеше обеда, а Джон чистеше ножовете, и казах:

— Мери, тази сутрин се венчах за мистър Рочестър.

Икономката и мъжът й бяха кротки, флегматични хора, на които можеше по всяко време спокойно да съобщиш най-невероятната новина, без да рискуваш да чуеш някакви пискливи възклицания и да бъдеш отрупана с въпроси. Мери обаче ме погледна с изненада; лъжицата, с която поливаше със сос две печени пилета, остана във въздуха, а през това време Джон спря да чисти ножовете. Като се наведе отново над пилетата, Мери само каза:

— Венчахте ли се, мис? Чудесно! — И не след дълго прибави: — Видях, че отидохте някъде с господаря, но не знаех, че отивате в черква да се венчавате. — Като каза това, тя продължи работата си.

Когато се обърнах към Джон, видях, че се е ухилил до уши.

— Казвах на Мери, че така ще стане — рече той. — Досещах се, че мистър Едуард е намислил нещо такова (Джон беше стар прислужник и познаваше господаря си още от времето, когато той е бил най-малкият в семейството, затова често го наричаше по име). Знаех си, че няма да чака дълго. Е, според мен, добре е направил. Желая ви щастие, мис! — И той се поклони почтително.

— Благодаря, Джон. Мистър Рочестър ме помоли да предам това на вас и на Мери. — Аз пъхнах в ръката му една банкнота от пет лири и веднага излязох от кухнята. Като минах след малко покрай вратата на кухнята, чух думите.

— Тя му подхожда повече от която и да била важна дама. — А сетне: — Вярно, не е хубавица, но никак не е глупава и сърцето й е добро; пък той — за него тя е първа хубавица.

Веднага писах в Муърхаус и в Кеймбридж, за да съобщя за тази промяна в живота си и да обясня на какво се дължи тя. Даяна и Мери одобриха напълно постъпката ми. Даяна писа освен това, че щом завърши меденият месец, ще дойде да ме види.

— По-добре да не чака дотогава, Джейн — каза мистър Рочестър, когато му прочетох писмото й, — защото в такъв случай кой знае докога ще чака; меденият ни месец ще продължи до края на нашия живот и лъчите му ще угаснат чак когато един от нас угасне.

Не зная как бе приел тази вест Сейнт Джон: той не отговори на писмото, в което му съобщавах за брака си. Обаче след половин година ми писа; наистина не споменаваше нищо за мистър Рочестър и за сватбата ми. Писмото му беше със сдържан тон, но макар и много сериозно, беше любезно. Оттогава си пишем с него писма не много често, но редовно; той смята, че съм щастлива, и вярва, че не съм от тези, които живеят без бога и са погълнати само от земни интереси.

Ти още не си забравил малката Адел, нали, читателю? Аз нито за миг не я забравих. Скоро след венчавката поисках от мистър Рочестър разрешение да посетя Адел в училището, където я бе настанил той. Силно ме трогна голямата радост, с която тя ме посрещна. Момичето изглеждаше бледо и слабо; то се оплака, че животът в пансиона е тежък. И действително порядките в това заведение се оказаха прекалено строги, а методите на обучение твърде сурови за едно дете на нейната възраст; ето защо аз си я взех в къщи. Имах намерение отново да стана нейна гувернантка, но скоро разбрах, че това е невъзможно. Времето и грижите ми принадлежаха другиму — мъжът ми толкова се нуждаеше от тях! Затова потърсих и намерих по-подходящо училище близо до нашето имение, където можех често да навестявам Адел и понякога да я вземам в къщи. Грижех се тя да има всичко необходимо и скоро момичето свикна с режима в това училище, почувствува се напълно щастливо и започна да бележи бързи успехи в учението. С течение на времето доброто английско възпитание в значителна степен премахна лошите й френски навици; и когато Адел завърши училището, аз намерих в нейно лице приятна и мила компаньонка — будна, добра и скромна. С вежливостта си и вниманието си към мен тя отдавна ми се отплати за всяка малка добрина, която й бях направила някога.

Моето повествование наближава края си. Още няколко думи за семейния ми живот и за съдбата на тези, чиито имена са се срещали по-често в разказа ми, и завършвам.

Изминаха десет години, откак се омъжих. Зная какво значи да живееш само за човека и с човека, когото обичаш повече от всичко на света. Смятам се безкрайно щастлива и щастието ми не може да се изрази с думи. Нито една жена в света не е принадлежала тъй всецяло на мъжа си — бях за него нещо повече от кръв от кръвта и плът от плътта му. Едуард никога не ми омръзна, нито пък аз на него, както никога не би ни омръзнал пулсът, който бие в гърдите ни; затова сме винаги заедно. Да бъдем заедно за всеки от нас значи да се чувствува тъй свободно, както когато е сам, и тъй весело, както когато е в компания. По цял ден разговаряме и разговорите ни са така оживени, сякаш мислим на глас. Аз напълно му се доверявам, а и той на мен. Характерите ни напълно си подхождат, затова живеем в пълно съгласие.

През първите две години на нашия съюз мистър Рочестър бе все още сляп. Може би това обстоятелство ни сближи толкова и ни свърза тъй здраво — нали бях тогава неговото зрение, както досега си оставам неговата дясна ръка! Аз бях в буквален смисъл на думата (както той често ме наричаше) зеница на очите му. Мистър Рочестър виждаше природата и четеше книги чрез мен; никога не се уморявах да гледам заради него и да му описвам полята, дърветата, градовете, реките, облаците, слънчевите лъчи — всичко, което ни заобикаляше; да го осведомявам за времето; да доверявам на слуха му това, което бе недостъпно за очите му. Никога не ми омръзна да му чета, да го водя там, където искаше, и да върша за него това, за което ме молеше. И тези услуги ми доставяха пълна радост, възвишена, макар и малко тъжна, тъй като мистър Рочестър молеше за тях без мъчителен срам и без гнетящо унижение. Той ме обичаше толкова предано, че без да се колебае, прибягваше до моята помощ; чувствуваше колко силно го обичам и знаеше, че да приема моите грижи, значи да ми доставя истинска радост.

Една сутрин, в края на втората година, когато пишех писмо под негова диктовка, той се приближи, наведе се над мен и каза:

— Джейн, ти имаш някакво лъскаво украшение на шията си, нали?

На врата ми имаше златна часовникова верижка; аз отвърнах:

— Да.

— И си облечена със светлосиня рокля?

Това беше действително така. После мистър Рочестър ми каза, че от известно време му се струва, че тъмната пелена пред окото му става по-прозрачна; сега той се убедил в това.

Отидохме в Лондон, потърсихме помощта на един прочут очен лекар и мистър Рочестър наскоро прогледна с това око. Той сега вижда не много ясно, не може дълго да чете и пише, но може да се движи сам, без да го водя за ръка; сега вече небето не е за него тъмна бездна, а земята — празно пространство. Когато сложиха в ръцете му неговото дете, той съзря, че то е наследило очите му — такива, каквито те бяха някога; големи, черни, блестящи. И отново с дълбока благодарност призна, че бог го е дарил със своята милост.

И тъй, моят Едуард и аз сме щастливи, толкова повече, че и нашите най-скъпи приятели са щастливи. Даяна и Мери Ривърс се омъжиха; по веднъж в годината си ходим на гости. Мъжът на Даяна е флотски капитан — галантен офицер и прекрасен човек. Мъжът на Мери е свещеник, състудент на брат й; със своите дарби и морални качества той е достоен за избраницата си. И капитан Фицджеймс, и мистър Уортън обичат съпругите си и са обичани от тях.

Що се отнася до Сейнт Джон Ривърс, той напусна Англия и замина за Индия — пое пътя, който сам си бе избрал, и го следва и сега.

Той не се ожени и едва ли ще стори това. Досега сам се справя със задачата си и тази задача го води към края му: слънцето на славата му клони към залез. Последното писмо, получено от него, ме просълзи: Сейнт Джон предчувствува близката си смърт. Зная, че следващото писмо, написано от непозната ръка, ще ми съобщи, че бог е прибрал при себе си своя усърден и верен слуга.