Шарлот Бронте
Джейн Еър (37)

Тридесет и седма глава

Господарската къща във Фърндийн беше стара постройка, не много голяма и без претенции за архитектурен стил, разположена сред гъста гора. Аз преди бях чувала за нея. Мистър Рочестър често споменаваше за Фърндийн и понякога ходеше там. Баща му бе купил това имение заради дивеча, който се въдеше в околността. Мистър Рочестър би дал това имение под аренда, но не можеше да намери арендатор, тъй като то се намираше в глухо и нездравословно място. Затова никой не живееше във Фърндийн и къщата не беше мебелирана с изключение на две-три стаи, в които имаше само най-необходимото, тъй като господарят ги ползуваше през ловния сезон.

Пристигнах във Фърндийн малко преди да мръкне; небето се мръщеше, духаше студен вятър и ръмеше проникващ до костите дъжд. Последната миля изминах пеша, след като бях освободила екипажа и кочияша и бях платила обещаната сума. Къщата не се виждаше, дори когато бях вече много близо до нея — толкова гъста бе мрачната и тъмна гора наоколо. Видях желязна врата с гранитни колони и разбрах, че това е входът. Като минах през нея, аз изведнъж се озовах сред гъсти редици дървета. Обрасла с трева пътечка лъкатушеше между чворести, покрити с мъх стволове, под арка от клони. Тръгнах по пътечката, надявайки се скоро да видя сградата на имението, но пътечката се виеше все по-далеч и по-далеч; извивките й сякаш нямаха, край, никъде не се виждаше нито следа от жилище или градина.

Реших, че съм тръгнала по погрешен път и съм се заблудила. В гората, и без това тъмна, беше още по-мрачно по онова време на деня. Озъртах се да намеря друг път, но напразно: навсякъде се виждаха само преплетени клони, здрави като колони дънери, покров от гъсти листа и никъде лъч светлина.

Продължих напред; най-после пред мен засветля, дърветата пооредяха, показа се една ограда, а сетне и къщата, която в здрача на угасващия ден едва се отличаваше от дърветата — толкова позеленели и обрасли с мъх бяха старите й стени.

Когато влязох през вратичката, заключена само с резе, аз се озовах на една поляна, заобиколена в полукръг от гората. Там нямаше нито цветя, нито лехи; само една широка пясъчна алея, която прекосяваше поляната — и всичко това поставено в масивната рамка на гората. Отпред сградата имаше два островърхи фронтона; прозорците бяха тесни и с решетки; входната врата беше също тясна, на едно стъпало от земята. Това бе действително „много глухо място“, както се изрази собственикът на „Гербът на Рочестъровци“. Цареше тишина като в черква през делничен ден. Чуваше се само шумоленето на дъжда по листата на дърветата.

„Нима тук живее някой?“ — питах се аз. Да, живееше, защото чух някакъв шум — тясната врата се открехна. После бавно се разтвори, някой излезе и се спря на стъпалото сред полумрака; това беше гологлав мъж. Той протегна ръка, сякаш искаше да провери дали вали. Въпреки здрача аз го познах — това беше моят господар, Едуард Феърфакс Рочестър, никой друг.

Спрях се, затаила дъх, за да го разгледам, оставайки за него, уви, невидима. Срещата беше неочаквана; силната болка възпираше радостта ми, тъй че без мъка се удържах — не възкликнах и не се втурнах напред.

Фигурата му бе все тъй стройна и атлетическа: тялото все тъй право, а косите все тъй гарвановочерни; и чертите му не бяха се изменили, дори не бяха станали по-остри; цяла година страдания не бе могла да изтощи мощните му сили и да съкруши желязното му здраве. Но изразът на лицето се бе променил. На него лежеше печатът на отчаяние и мрачни мисли; мистър Рочестър приличаше на ранен и завързан с верига звяр или хищна птица, чието мрачно уединение е опасно да се нарушава. Пленен орел, чиито очи със златистожълт пръстен по края са избодени от жестока ръка — ето с какво можеше да се сравни този ослепял Самсон.

Навярно ще помислиш, читателю, че съм се уплашила от този страшен в отчаянието си слепец? Ако мислиш така, ти зле ме познаваш. Моята печал беше смекчена от сладката надежда, че скоро ще целуна това мраморно чело и тези устни, тъй мрачно стиснати; но този миг още не бе настъпил. Реших засега да не се приближавам до него.

Мистър Рочестър слезе от стъпалото и бавно, пипнешком тръгна към поляната. Къде се бе дянала неговата смела походка! Но ето че той спря, сякаш не знаеше накъде да завие. Протегна ръка и клепачите му се разтвориха; втренчено, с усилие той устреми слепия си поглед към небето и амфитеатрално наредените дървета — чувствуваше се, че пред очите му има само непрогледен мрак. Мистър Рочестър протегна дясната си ръка (лявата, сакатата, бе пъхнал под дрехата си); той, изглежда, искаше с помощта на осезанието да си представи къде се намира, но ръката му срещна само празно пространство, тъй като дърветата бяха на няколко метра от него. Слепецът се отказа от опита си, скръсти ръце на гърди и застана спокойно и безмълвно на силния дъжд, който валеше върху голата му глава. В този миг Джон се появи отнякъде и се приближи до него.

— Хванете се за ръката ми, сър — каза той. — Дъждът много се засили, няма ли да е по-добре да се приберете в къщи?

— Остави ме — беше отговорът.

Джон се отдалечи, без да ме забележи. Мистър Рочестър отново се опита да направи няколко крачки напред, но стъпките му бяха съвсем несигурни. Той напипа пътя си към къщи, прекрачи прага и затвори вратата.

Тогава аз се приближих до къщата и почуках. Отвори ми жената на Джон.

— Здравейте, Мери — рекох аз.

Тя трепна, сякаш видя пред себе си призрак. Успокоих я.

— Нима това сте вие, мис, и сте дошли толкова късно в това усамотено място! — изрече тя на един дъх, в отговор на което аз й стиснах ръката, а сетне я последвах в кухнята, където край буйния огън седеше Джон.

Обясних на двамата накратко, че зная всичко, което се е случило, след като съм напуснала Торнфийлд, и добавих, че съм дошла да видя мистър Рочестър. Помолих Джон да отиде до кантона на пътя, край който бях слязла от екипажа и където бях оставила куфара си; после свалих шапката и шала и попитах Мери мога ли да пренощувам в имението. Като разбрах, че въпреки известни трудности това не е невъзможно, аз заявих, че оставам. В тази минута откъм всекидневната се разнесе звън.

— Когато влезете при господаря си — казах аз, — кажете му, че иска да го види един човек, който току-що е пристигнал, но не споменавайте името ми.

— Не мисля, че ще ви приеме — отговори тя, — той никого не пуска при себе си.

Когато Мери се върна, аз я попитах какво е казал.

— Иска да знае кой е този човек и защо е дошъл — отвърна тя; после наля вода в една чаша и я сложи на един поднос заедно с няколко свещи.

— Затова ли ви викаше той? — попитах аз.

— Да; той винаги иска да му нося свещи, когато се мръкне, макар че не вижда нищо.

— Дайте ми подноса, ще го занеса аз.

Взех го от нея; тя ми показа вратата на всекидневната. Подносът играеше в ръцете ми; водата се разплиска от чашата; сърцето ми биеше силно и бързо. Мери ми отвори вратата и я затвори след мен.

Всекидневната изглеждаше мрачна: огънят едва тлееше зад решетката на камината; край огъня, облегнал глава на високата старомодна камина, стоеше слепият собственик на този дом. Далеч от господаря си, сякаш страхувайки се да не би той, без да иска, да го настъпи, лежеше на хълбок старият Пайлът. Пайлът наостри уши, когато влязох; после скочи и с лай и скимтене се хвърли към мен. Той едва не събори от ръцете ми подноса. Аз оставих подноса на масата, после погалих кучето и тихо казах: „Куш!“ Мистър Рочестър инстинктивно се обърна да види какво става; обаче като не можа да види нищо, отново изви глава и въздъхна.

— Дай ми водата, Мери — каза той.

Аз се приближих до него, държейки в ръце чашата с водата, която бе останала наполовина. Пайлът вървеше след мен и все още скачаше и скимтеше радостно.

— Какво има? — попита мистър Рочестър.

— Куш, Пайлът! — повторих аз.

Ръката на мистър Рочестър, която поднасяше чашата към устните, остана във въздуха; господарят ми сякаш се ослушваше, после изпи водата и остави чашата настрана.

— Това си ти, Мери, нали?

— Мери е в кухнята — отвърнах аз.

Той бързо протегна към мен ръка, но тъй като не ме виждаше, не можа да ме докосне.

— Кой е това? Кой е това? — повтаряше мистър Рочестър, мъчейки се да ме види със слепите си очи — напразен, безнадежден опит! — Отговаряйте! Говорете! — заповяда той гръмко и властно.

— Искате ли още вода, сър? Разлях половината — казах аз.

— Кой е това? Какво е това? Кой говори?

— Пайлът ме позна, Джон и Мери знаят, че съм тук. Току-що пристигнах — отговорих аз.

— Господи! Каква измама на сетивата! Какво сладостно безумие ме обзе!

— Никаква измама, никакво безумие. Трезвият ви ум, сър, няма да допусне самоизмама, а желязното ви здраве — безумие.

— Но къде е тази, която говори? Може би това е само глас? О! Не мога да ви видя, но трябва да ви докосна, иначе сърцето ми ще спре и мозъкът ми ще се пръсне. Каквото и да сте или която и да сте, позволете ми да ви докосна, иначе ще умра!

Хванах блуждаещата му ръка и я стиснах с две ръце.

— Това са нейните пръсти! — възкликна мистър Рочестър. — Нейните малки нежни пръсти! Значи, и самата тя е тук!

Мускулестата му ръка се изтръгна от ръцете ми; той ме попипа по ръката, по рамото, по врата, по талията; прегърна ме и ме притисна до себе си.

— Това е Джейн, нали? Какво е това? Нейната фигура, нейният ръст…

— И нейният глас — добавих аз. — Тя цялата е тук: и сърцето й е при вас. Да ви благослови бог, сър! Аз съм щастлива, че съм пак тъй близо до вас.

— Джейн Еър!… Джейн Еър! — повтаряше той.

— Да, скъпи мой господарю, аз съм Джейн Еър. Открих ви и се върнах при вас.

— Да вярвам ли? Цяла и невредима? Жива?

— Вие ме докосвате, сър, вие ме държите, и то доста здраво; аз не съм студена като мъртвец, нито безплътна като дух, нали?

— Моята любима е жива! Това, разбира се, е нейното тяло и това е нейното лице! Такова блаженство е невъзможно след всичките ми нещастия. Това е сън; неведнъж сънувах, че я притискам до сърцето си, както сега; че я целувам ей така — и чувствувах, че тя ме обича, вярвах, че тя не ще ме напусне.

— Никога отсега нататък не ще ви напусна, сър.

— „Никога!“ Видение ли казва това? Но аз всеки път се събуждам и разбирам, че това е жалък сън и че съм сам и напуснат от всички, че животът ми е мрачен, самотен и безнадежден, че душата ми е жадна и не мога да утоля жаждата й, че сърцето ми е гладно и не мога да го заситя. Мило, нежно, видение, дошло при мен сега, и ти ще отлетиш както сестрите си; но преди да стане това, целуни ме, прегърни ме, Джейн!

— Ето, сър, и ето!

Аз притиснах устни до неговите някога блестящи, а сега угаснали очи, повдигнах косите му и го целунах и по челото. В миг той сякаш се пробуди, обзет от увереност, че това става в действителност.

— Това си ти, нали, Джейн? Значи, ти се върна при мен!

— Върнах се!

— И не лежиш мъртва в някоя канавка — на дъното на някой поток, нито се скиташ сред непознати хора, отритната от всички?

— Не, сър, сега съм независима жена.

— Независима ли? Какво искаш да кажеш, Джейн?

— Чичо ми, който живееше в Мадейра, умря и ми остави пет хиляди лири.

— О, това вече звучи реално. Това е истинска действителност! — възкликна мистър Рочестър. — Никога не бих сънувал това. И после — слушам нейния глас, оживен и вълнуващ както винаги и както винаги нежен; той радва застиналото ми сърце, той го оживява. Какво казваш, Джейн? Ти си независима жена? Ти си богата?

— Да, сър. Ако не ми дадете възможност да живея при вас, ще си построя жилище до вашето и вечер, когато пожелаете да бъдете с мен, ще идвате в моята всекидневна.

— Но щом си богата, Джейн, несъмнено имаш приятели, които ще те обграждат с внимание и няма да допуснат да се отдадеш на грижи за един сляп нещастник.

— Казах ви вече, сър, че съм и независима, и богата; аз сама съм си господарка.

— И ще останеш при мен?

— Разбира се, стига да не възразите против това. Ще бъда ваша съседка, ще се грижа за вас, ще бъда ваша икономка. Виждам, че сте самотен: ще бъда ваша компаньонка — ще ви чета, ще се разхождам с вас, ще седя до вас, ще ви прислужвам, ще бъда за вас очи и ръце. Не скърбете повече, скъпи мой господарю — няма да бъдете повече самотен, докато съм жива.

Той не отговори; изглежда, беше потънал в някакви сериозни мисли; ето че въздъхна, полуотвори уста, сякаш искаше да каже нещо, и отново я затвори. Почувствувах известно смущение. Може би твърде бързо се бях освободила от условностите и той също като Сейнт Джон смяташе за нередно странното ми твърдение. Всъщност аз му предложих това, очаквайки, че ще изяви желание да се ожени за мен. Очаквах, бях уверена, че ще постъпи така. Но тъй като мистър Рочестър не продума нито дума за това и ставаше все по-мрачен, дойде ми наум, че навярно съм сгрешила и съм изпаднала в глупаво положение; затова започнах лекичко да се изплъзвам от обятията му — но той още по-здраво ме притисна до себе си.

— Не, не, Джейн, не бива да си отиваш! Не! Докоснах се до теб, слушах гласа ти, изпитах прелестта на твоята близост, сладостта на твоята утеха; не мога да се лиша от тези радости. Тъй малко ми остана от всичко в живота — ти трябва да бъдеш при мен. Нека ми се присмиват, нека ме наричат безумец, егоист — не искам да зная за това! Душата ми жадува за теб и трябва да я удовлетворя, иначе тя жестоко ще отмъсти на тялото ми.

— Добре, сър, ще остана при вас; нали вече обещах.

— Да, но обещавайки да останеш при мен, ти имаш пред вид едно, а аз — друго. Може би си решила да бъдеш при мен неотлъчно, да ходиш все с мен като малка нежна болногледачка (нали ти си добра и великодушна и си готова да принесеш себе си в жертва на този, когото съжаляваш) и аз, разбира се, трябва да се задоволя с това. Вероятно сега трябва да изпитвам към теб само бащински чувства. Така ли мислиш, Джейн? Хайде, кажи ми!

— Ще мисля това, което искате, сър; готова съм и да бъда само ваша болногледачка, щом то ви харесва повече.

— Но ти не можеш да бъдеш моя болногледачка цял живот, Джанет. Ти си млада, ти, разбира се, един ден ще се омъжиш.

— Не ме е грижа за това.

— Трябва да те е грижа, Джанет. Ако бях такъв, какъвто бях преди, бих те накарал да се погрижиш, но… сега съм само една сляпа грамада от плът!

Той отново стана мрачен. Аз, напротив, се ободрих и почувствувах нов прилив на смелост: последните му думи ми подсказаха в какво вижда трудност той и тъй като това за мен не беше трудност, смущението ми се разсея. Продължих разговора по-бодро.

— Време е някой да се заеме с вас и да ви придаде отново човешки вид — казах аз, приглаждайки пораслата му, отдавна неподстригвана коса, — тъй като виждам, че сте се превърнали в лъв или някакво друго хищно животно. Тук сред тези гъсти лесове ми приличате на Навуходоносор в диво състояние, косите ви са като орлови пера; не обърнах внимание дали и ноктите ви са станали орлови.

— На тази ръка нямам нито пръсти, нито нокти — отвърна той, като измъкна от пазвата си осакатената си ръка и ми я показа. — Само едно чуканче. Отвратителна картина! Нали, Джейн?

— Жал ми е, като я гледам; жал ми е да гледам и вашите очи, и белега от изгаряне на челото; но най-лошо от всичко е това, че човек рискува силно да се привърже към вас дори само за това, а то би могло съвсем да ви разглези.

— Мислех, че ще изпиташ отвращение, Джейн, когато видиш тази ръка и белезите на лицето ми.

— Тъй ли мислехте? Да не сте посмели да ми говорите така, защото ще си разваля мнението за вас. Сега ще ви оставя за минутка, за да разпаля огъня в камината. Можете ли да различите огъня, когато е силен?

— Да, с дясното си око виждам светлина като червеникаво петно.

— А светлините на свещите?

— Много мътно — като светъл облак.

— А виждате ли мен?

— Не, фейо моя; но безкрайно съм щастлив дори само от това, че те чувам и чувствувам до мен.

— Кога вечеряте?

— Изобщо не вечерям.

— Но сега трябва да вечеряте. Аз съм гладна и съм сигурна, че и вие сте гладен, но забравяте това.

Извиках Мери и скоро стаята придоби по-приятен вид; приготвих на мистър Рочестър вкусна вечеря. Бях в радостно настроение и весело и непринудено разговарях с него по време на вечерята и дълго след това. Не се въздържах, не потисках веселостта и живостта си — когато бях с него, аз се държах напълно свободно, тъй като знаех, че му харесвам; всичко, което говорех или вършех, изглежда, го тешеше и възвръщаше към живот. Благословена мисъл! Тя сякаш пробуди за светлина и радост цялото ми същество. В присъствието на мистър Рочестър живеех пълноценен живот, както и той, когато бях при него. Въпреки слепотата усмивка озаряваше лицето му; на него сияеше радост, чертите му сякаш се смекчиха и станаха по-приветливи.

След вечеря мистър Рочестър ме заразпитва къде съм живяла, какво съм правила и как съм го открила, но аз му отговарях съвсем кратко: беше много късно, за да му разказвам подробности тази вечер. Освен това се страхувах да не засегна в душата му някоя чувствителна струна, да не докосна някоя прясна рана; единствената ми цел сега беше да го ободря. Това ми се удаде, но той беше весел само в известни моменти. Щом разговорът се прекъснеше за миг, мистър Рочестър ставаше неспокоен, протягаше ръка, докосваше ме и казваше: „Джейн!“ По едно време той попита:

— Човешко същество ли си, Джейн! Уверена ли си в това?

— Твърдо съм уверена, мистър Рочестър.

— Как можа тогава в тази тъмна и мрачна вечер тъй внезапно да се озовеш край самотното ми огнище? Протегнах ръка, за да взема чаша вода от прислужницата, а чашата ми подаде ти; запитах кой е, очаквайки, че ще ми отговори жената на Джон, а чух твоя глас.

— Защото вместо Мери, с подноса влязох аз.

— Какво вълшебно очарование се крие в този час, който сега прекарвам с теб! Никой не знае какво мрачно, отчаяно, безнадеждно съществуване влачих тук дълги месеци, без да върша нещо, без да очаквам нещо, без да различавам деня от нощта, чувствувайки само студ, когато угасваше камината, и глад, когато забравях да се нахраня; а после следваше безкрайна печал и понякога — лудешко желание да срещна отново моята Джейн. Да, аз по-силно желаех нейното връщане, отколкото връщането на зрението ми. Нима е истина, че Джейн е при мен и казва, че ме обича? И дали не ще си отиде също тъй внезапно, както дойде? Страхувам се, че утре няма да я намеря.

Бях уверена, че и най-простата забележка на практическа тема ще го отвлече от тревожните мисли. Като прекарах ръка по веждите му, аз забелязах, че са обгорени, и казах, че трябва да направи нещо, за да пораснат отново и да станат пак широки и черни.

— Защо да се разкрасявам, мой добродетелен дух, когато в някой съдбоносен миг ти отново ще ме напуснеш — ще изчезнеш като сянка неизвестно къде и ще се скриеш от мен навеки?

— Имате ли у себе си гребен, сър?

— Защо ти е, Джейн?

— За да среша тази космата черна грива. Отблизо просто изглеждате страшен. Наричате ме фея; вие пък ми приличате на вампир.

— Страшен ли съм, Джейн?

— Много, сър; винаги сте си били такъв, знаете това.

— Хм! Където и да си живяла през времето, когато бе далеч от мен, виждам, че не си загубила лошия си характер.

— Живях сред чудесни хора, далеч по-добри от вас, сто пъти по-добри; вие не сте и сънували техните идеи и възгледи — толкова изтънчени и възвишени са те.

— При кого си живяла, дявол да го вземе?

— Ако продължавате така да се въртите, ще ви оскубя цялата коса и тогава мисля, че ще престанете да се съмнявате дали съм привидение.

— При кого живя, Джейн?

— Тази вечер няма да изтръгнете нищо от мен, сър; трябва да почакате до утре; щом не разкажа докрай историята си, това ще ви гарантира, че утре на закуска ще дойда отново, за да я довърша. Прочее следващия път ще се явя при вас не само с чаша вода — ще ви донеса поне едно яйце, пък може и пържена шунка.

— Ах ти, хитро дяволче! Фея и същевременно простосмъртно същество! Караш ме да се чувствувам така, както не съм се чувствувал цяла година. Ако Саул имаше на разположение не Давид, а теб, злият дух щеше да бъде изгонен без помощта на арфа.

— Ето, сър, вие сте сресан и имате приличен вид. Сега ще ви оставя: цели три дни пътувах и съм уморена. Лека нощ!

— Само една дума, Джейн! Там, където си живяла, само жени ли имаше?

Аз се разсмях и избягах. Като се качвах по стълбите, продължавах да се смея. „Добра идея — казах си аз лукаво; — изглежда, намерих средство, с което да го излекувам за известно време от меланхолията.“

На другия ден мистър Рочестър стана много рано — чувах как се разхожда из стаите. Щом Мери слезе долу, той попита:

— Мис Еър тук ли е? — После прибави: — В коя стая я настанихте? Не е ли влажно там? Станала ли е вече? Иди я попитай не й ли трябва нещо и кога ще слезе долу!

Слязох в столовата веднага щом ми се стори, че е време за закуска. Влязох безшумно, за да му се полюбувам, преди той да открие присъствието ми. Мъчно ми беше, като гледах как този силен дух е скован от физическия недостатък. Мистър Рочестър седеше в креслото си неподвижно, но не и спокойно: явно очакваше нещо; на енергичното му лице лежеше отпечатъкът на присъщата му вече печал. Изражението му ми напомняше изгаснала лампа, която чака отново да я запалят, но, уви, той не беше в състояние сам да запали пламъка на оживлението: за това му трябваше нечия помощ! Бях решила да бъда весела и безгрижна, но безпомощността на този силен човек ме трогна до дъното на душата ми; все пак аз се приближих до него и заговорих, колкото можех по-безгрижно.

— Днес утрото е слънчево, сър — казах аз. — Дъждът престана и сега времето е много приятно. Скоро ще излезем на разходка.

Пробудих у него пламъка на живота. Лицето му засия.

— О, ти вече си тук, моя сладкопойна птичко! Ела при мен. Не си заминала, не си изчезнала, нали? Преди час слушах как една от твоите сестри пееше, литнала високо над гората; но в песента й не намерих радост, тъй както не мога да намеря радост и в лъчите на изгряващото слънце. Цялата музика на света за мен се крие в гласа на моята Джейн (добре, че по природа тя не е мълчалива); а слънцето изгрява за мен само когато тя се появи.

Като чух от устата му това признание, аз се просълзих: сякаш той бе вързан с верига за крака царски орел, принуден да моли едно врабче да му носи храна. Обаче нямах намерение да плача; изтрих солените сълзи и се заех да приготвя закуската.

Прекарахме на чист въздух почти цялата сутрин. Изведох го от влажната девствена гора сред простора на веселите поля; разказах му как блести зеленината, колко са свежи цветята и живите плетове, как ослепително сияе небесният лазур. Избрах за него хубаво място на сянка — там имаше един сух пън — и не се възпротивих, когато той, като сядаше, ме сложи на коленете си. Защо трябваше да му отказвам, щом и двамата бяхме по-щастливи заедно, отколкото разделени? Пайлът легна до нас; наоколо бе тихо. Като ме притисна силно в обятията си, мистър Рочестър изведнъж заговори:

— Ах ти, жестоки беглецо! О, Джейн, не можеш да си представиш какво преживях, като разбрах, че си избягала от Торнфийлд и си изчезнала безследно и когато, като огледах стаята ти, се убедих, че не си взела със себе си нито пари, нито ценности! Бисерната огърлица, която ти бях подарил, стоеше в кутията си; куфарите ти бяха заключени и завързани, както бе ги приготвила за сватбеното пътешествие. „Какво ще прави любимата ми съвсем сама и без пари?“ — питах се аз. Наистина какво е правила тя? Разкажи ми сега.

Като отстъпих пред молбата му, аз почнах да му разказвам всичко, което се бе случило през изминалата година. Доста смекчих краските, когато описвах трите дни на скитане и глад, страхувайки се да не му причиня излишно безпокойство, но и малкото, което му казах, нарани преданото му сърце по-дълбоко, отколкото предполагах.

Мистър Рочестър каза, че не трябвало да го напускам така без никакви средства за живот; трябвало да му съобщя намеренията си, трябвало да му се доверя; той никога нямало да ме принуди да стана негова любовница. Макар понякога да се гневял в отчаянието си, твърде много ме обичал, за да стане мой тиранин; щял на драго сърце да ми даде половината си състояние, без да получи в замяна дори една целувка, само да не се скитам сама, без нийде никого, по широкия свят. Бил уверен, че съм му разказала далеч не всичко за страданията си.

— Е, каквито и да бяха страданията ми, те продължиха кратко време — отговорих аз и сетне почнах да му разказвам как са ме приели в Муърхаус, как съм станала учителка, как съм спечелила наследството, как съм открила роднините си и прочее. Разбира се, името на Сейнт Джон Ривърс често се споменаваше в разказа ми. Това веднага привлече вниманието на мистър Рочестър и когато свърших, то определи по-нататъшната линия на разговора ни.

— И тъй, този Сейнт Джон е твой братовчед, нали?

— Да.

— Ти често споменаваше за него: харесва ли ти?

— Той е много добър човек, сър. Не можеше да не ми бъде симпатичен.

— Добър човек ли? Това сигурно значи, че той е някой уважаван, благовъзпитан петдесетгодишен мъж.

— Сейнт Джон е само на двадесет и девет години, сър.

— Jeune encore^[1], както казват французите. Е, той сигурно е бил нисък, флегматичен и грозноват? Човек, който може да се похвали по-скоро с липса на пороци, отколкото с изобилие на качества?

— Този човек притежава неизчерпаема енергия. Целта на живота му са големите, възвишени дела.

— А по отношение на ума? Сигурно не блести с нещо особено. Иска да каже нещо хубаво, но говори тъй дълго, че ти омръзва да го слушаш, нали?

— Напротив, той не говори много, сър, но всяка негова дума попада в целта. Има необикновен ум — може би не гъвкав, но буден.

— Значи, той е способен човек?

— Много способен.

— И образован, нали?

— Сейнт Джон е човек с обширни и дълбоки познания.

— Ти като че ли каза, че не ти харесвало държането му. Сигурно е някакъв надут и педантичен пастор.

— Не съм казвала нищо за държането му, но ако то не ми харесваше, това щеше да значи, че имам твърде лош вкус; Сейнт Джон е изискано вежлив, спокоен — с една дума, истински благородник.

— А външността му?… Забравих как ми го описа; навярно той е някакъв оръфан свещеник с бяла яка, стегната като въже около врата му, който ходи сякаш на кокили с високите си обувки с дебели подметки.

— Сейнт Джон се носи с вкус. Той е красавец — висок рус мъж със сини очи и гръцки профил.

— (Настрана.) Дяволите да го вземат! (И към мен.) Харесваше ли ти, Джейн?

— Да, мистър Рочестър, харесваше ми; но вие вече ме питахте за това.

Аз безспорно разбирах накъде бие събеседникът ми. У него се бе събудила ревността; тя го хапеше, но отровата й бе целителна: отвличаше го от болката, причинявана от жилото на меланхолията. Затова не бързах да хипнотизирам тази змия.

— Няма ли да слезеш от коленете ми, мис Еър? — бе следващата малко неочаквана забележка.

— Защо, мистър Рочестър?

— Нарисуваният от теб образ представлява доста рязък контраст с мен. Ти описа един пленителен Аполон; той царува в твоята фантазия — висок, рус, синеок, с гръцки черти. А пред тебе е Вулкан — грубият ковач, мургав, широкоплещест и при това сляп и с една ръка.

— Това не ми е идвало на ума, но вие действително сте същински Вулкан, сър.

— Щом е така, госпожице, можеш да се махаш; но преди да си вървиш (мистър Рочестър още по-силно ме сграбчи), бъди така любезна да ми отговориш на два-три въпроса.

Той замълча.

— Какви въпроси, мистър Рочестър?

Тогава последва същински разпит:

— Когато Сейнт Джон те направи учителка в Мортън, той още не знаеше, че си му братовчедка, нали?

— Не знаеше.

— Често ли се виждахте с него? Той сигурно понякога се отбиваше в училището.

— Всеки ден.

— И одобряваше работата ти, Джейн, нали? Зная, ти си вършила всичко безупречно — нали си такова умно създание.

— Да, той я одобряваше.

— И, разбира се, откри у теб много достойнства, за които не бе и подозирал. Ти имаш някои необикновени качества.

— Не зная дали е действително така.

— Казваш, че си живяла в малка къщичка до училището. Посещаваше ли те той понякога там?

— От време на време.

— Вечер ли?

— Една-две вечери.

Настъпи пауза.

— А колко време стоя при него и сестрите му, след като се установи вашето родство?

— Пет месеца.

— Дълго ли прекарваше Ривърс във вашата компания — твоята и на сестрите му?

— Дълго; всекидневната служеше и на него, и на нас за стая за занимания; той седеше на бюрото си до прозореца, а ние — на масата.

— И много ли се занимаваше?

— Много.

— С какво?

— С индустански език.

— А какво правеше ти в това време?

— Отначало учех немски.

— С него ли?

— Той не знае немски.

— С нищо ли не се занимавахте заедно?

— Малко с индустански.

— Ривърс ли те учеше индустански?

— Да, сър.

— И сестрите си ли учеше?

— Не.

— Само теб ли?

— Само мен.

— По твое желание ли?

— Не.

— Той ли поиска да те учи?

— Да.

Отново настъпи пауза.

— А защо е намислил това? За какво ти е потрябвал индустански?

— Сейнт Джон искаше да замина с него за Индия.

— Аха! Ето че долових същността на тази работа. Искал е навярно да се ожени за теб.

— Да, искаше.

— Това не е вярно, то е дръзка измислица — за да ме дразниш!

— Моля да ме извините, но това е самата истина: той поиска това няколко пъти, и то с настойчивост, която би могла да се сравнява само с вашата.

— Мис Еър, повтарям: можеш да си вървиш. Колко пъти трябва да кажа това? Защо упорито продължаваш да седиш на коленете ми, когато те помолих да си вървиш?

— И тук ми е добре.

— Не, Джейн, не може да ти е добре тук, сърцето ти е далеч — то е при онзи, братовчеда ти Сейнт Джон. А аз, глупакът, мислех, че моята малка Джейн е само моя! Вярвах, че тя продължава да ме обича и след като ме напусна — капка мед в море от горчилка. Макар да бяхме дълго разделени, макар да оплаквах горчиво нашата раздяла, аз никога не бих допуснал, че тази, за която толкова тъгувах, е обикнала друг! Но няма смисъл да тъжа. Остави ме, Джейн, върви да се омъжиш за Ривърс!

— Щом е така, сър, отблъснете ме, прогонете ме, но аз сама никога не ще ви напусна.

— Джейн, толкова ми е скъп гласът ти; той отново възкресява у мен надеждата, той е така правдив. Спомня ми онова, което беше преди година. Забравям, че си свързана с други връзки. Но аз не съм такъв безумец… върви…

— Къде да вървя, сър?

— По своя път; с мъжа, който си си избрала.

— Кой е той?

— Ти знаеш — онзи Сейнт Джон Ривърс.

— Той не ми е мъж и никога не ще ми бъде мъж. Сейнт Джон не ме обича; не го обичам и аз. Той обичаше (посвоему, не така, както вие можете да обичате) една красива млада девойка на име Розамънд. Поиска да се ожени за мен само защото ме смяташе подходяща за съпруга на мисионер, за което другата никак не подхожда. Той е добър човек с възвишена душа, но е суров, а с мен бе и студен като айсберг. Никак не прилича на вас, сър; не се чувствувах щастлива край него, до него и с него. В душата му няма за мен нито снизходителност, нито нежност. Не го привлича дори младостта ми. Той цени у мен само някои полезни морални качества. Нима трябва да ви напусна, сър, и да отида при него?

Неволно трепнах и инстинктивно се притиснах до слепия си, но обичан господар. Той се усмихна.

— Как, Джейн? Истина ли е това? Нима отношенията между теб и Ривърс са наистина такива?

— Без съмнение, сър. О, няма защо да ревнувате! Просто исках малко да ви подразня, за да ви отвлека от печалните мисли: реших, че гневът е по-полезен за вас от скръбта. Но щом ви е толкова скъпа моята любов, успокойте се. Ако само знаехте колко ви обичам, щяхте да бъдете горд и доволен. Цялото ми сърце ви принадлежи, сър! То е ваше и ще остане ваше, дори злата съдба да пожелае навеки да ме раздели с вас.

Мистър Рочестър ме целуна, но отново лицето му се помрачи от болезнени мисли.

— Жалък слепец! Инвалид! — промърмори той печално.

Аз го милвах, мъчейки се да го утеша. Знаех за какво мисли и исках да заговоря вместо него, но не смеех. Той отвърна лице за миг и видях как изпод спуснатите му клепачи се отрони сълза и потече по мъжественото му лице. Сърцето ми се сви.

— Приличам на стария, поразен от гръмотевицата кестен в овощната градина на Торнфийлд — заговори той след малко. — И какво право има такава развалина да иска пролетната зеленина да я покрие със свежест?

— Вие съвсем не сте развалина, сър, и не сте дърво, поразено от гръмотевица; вие сте голям, раззеленил се дъб. Цветята ще растат край вашия ствол независимо от вашето желание, тъй като обичат благодатната ви сянка; растейки нагоре, те ще се притиснат до вас и ще ви обвият, защото във вашата сила ще намерят здрава опора.

Мистър Рочестър отново се усмихна. Думите ми го утешиха.

— Имаш пред вид приятелите, нали, Джейн — попита той.

— Да, приятелите — отговорих аз доста неуверено, тъй като имах пред вид нещо по-голямо от приятелството, но не можах да намеря подходящата дума. Мистър Рочестър ми дойде на помощ.

— Ах, Джейн! Но аз искам да имам жена!

— Наистина ли, сър?

— Да. Това учудва ли те?

— Разбира се, тъй като още нищо не сте ми говорили за това.

— Неприятна новина ли е за теб?

— Зависи от обстоятелствата, сър, зависи от вашия избор.

— Ще го направиш заради мене, Джейн. Аз ще се подчиня на твоето решение.

— В такъв случай, сър, изберете тази, която ви обича най-много.

— Е, тогава ще избера тази, която обичам най-много. Джейн, ще се омъжиш ли за мен?

— Да, сър.

— За нещастния слепец, когото ще трябва да водиш за ръка?

— Да, сър.

— За инвалида, двадесет години по-стар от теб, когото ще трябва постоянно да съпровождаш?

— Да, сър.

— Наистина ли, Джейн?

— Казвам самата истина, сър.

— О, любима моя! Бог да те възнагради и благослови!

— Мистър Рочестър, щом съм извършила едно добро дело, щом ме е осенила една добра мисъл, щом съм се молила искрено и горещо, щом съм се стремила към това, което е справедливо — сега съм възнаградена! Да бъда ваша жена, за мен е върхът на земното щастие.

— Защото намираш радост в жертвата.

— В жертвата ли? Какво жертвувам аз? Глада и напрежението, а в замяна получавам богата трапеза и задоволство. Нима това, че мога да прегърна този, който ми е мил, да целуна този, когото обичам, да се облегна на този, комуто се доверявам, значи да направя жертва? Ако е така, то, разбира се, може да се смята, че намирам радост в жертвата.

— И ти си готова да търпиш недъгавостта ми, Джейн, да се примириш с това, че съм сакат?

— За мен вие сте си пак същият, сър. Сега, когато действително мога да ви бъда полезна, аз ви обичам повече, отколкото преди, когато от висотата на вашето величие искахте само да ме дарявате и покровителствувате.

— Досега ми бе противна всякаква помощ — когато ме водеха за ръка, — а сега чувствувам, че това ще ми бъде приятно. Беше ми неприятно да ме води човек, комуто плащам, но е цяло удоволствие да чувствувам ръката си стисната от малките пръстчета на Джейн. Предпочитах пълната самота, отколкото постоянната зависимост от някаква прислуга; ала нежната грижа на Джейн ще бъде за мен неизчерпаем извор на радост. Аз обичам Джейн, но обича ли ме и тя?

— С цялото си същество, сър.

— Щом е така, няма какво повече да чакаме: трябва веднага да се венчаем.

Той бе развълнуван и говореше с плам, у него се пробуждаше предишната разпаленост.

— Трябва да се свържем в една плът, Джейн, без да отлагаме това; необходимо е само да вземем разрешение да встъпим в брак и се венчаем.

— Мистър Рочестър, чак сега забелязах, че слънцето е много ниско на запад и че Пайлът е отишъл в къщи да обядва. Дайте да видя часовника ви.

— Закачи го на колана си, Джанет, и нека той остане у теб; нямам нужда от него.

— Вече е към четири часа, сър. Не сте ли гладен?

— След два дни трябва да стане сватбата ни, Джейн. Сега не трябват нито специални дрехи, нито скъпоценности — всичко това пет пари не струва.

— Слънцето изсуши дъждовните капки, сър. Вятърът стихна и стана много задушно.

— Знаеш ли, Джейн, на врата ми под ризата виси твоята бисерна огърлица. Нося я от деня, когато загубих единственото си съкровище — като спомен за теб.

— Ще се върнем в къщи през гората, това е най-сенчестият път.

Но той продължаваше да развива мисълта си, без да обръща внимание на думите ми.

— Джейн, ти сигурно ме смяташ за невярващ, но сърцето ми сега е изпълнено с благодарност към всеблагия бог, даряващ радост на тази земя. Неговият взор вижда по-далеч от нашия; бог съди по-мъдро от нас. Аз постъпих лошо. Исках да опетня моето невинно цвете, да наруша с греховното си дихание чистотата му. Всемогъщият ми го отне. В упорството си аз едва не проклех божието изпитание; вместо да се преклоня пред волята на небето, аз го предизвиках на двубой. Божествената присъда се изпълни: постигнаха ме нещастия, бях на косъм от смъртта. Божиите наказания бяха сурови, едно от тях завинаги ме усмири. Знаеш как се гордеех със силата си — но къде е тя сега, когато трябва да прибягвам до чужда помощ като някое слабо дете? Едва напоследък, Джейн, съвсем напоследък почнах да виждам и намирам в съдбата си пръст божи. Почнах да изпитвам угризение на съвестта, разкаяние, желание да се помиря с твореца. Понякога се молех — това бяха много кратки, но много искрени молитви.

Преди няколко дни… не, мога да кажа точно кога — преди четири дни, в понеделник през нощта, — изпаднах в странно настроение: безумното ми отчаяние и мрачността се смениха с тъга и печал. Отдавна ми се струваше, че щом не мога никъде да те открия, значи, че си умряла. Същата нощ, вероятно между единадесет и дванадесет, преди да си легна, почнах да моля бога, ако му е угодно, по-скоро да ми вземе живота и да заведе душата ми в онзи свят, където все пак има надежда да срещна Джейн.

Седях в стаята си край отворения прозорец; беше ми приятно да дишам благоуханния нощен въздух; наистина не виждах звездите, а луната представляваше за мен само светло, неясно петно. Аз тъгувах за теб, Джанет! О, аз тъгувах за теб духом и телом. Обзет от тъга и смирение, питах бога не съм ли изтърпял вече достатъчно мъки, отчаяния и болки и не ще ли мога отново да изпитвам блаженство и мир. Признах, че всичко, което ме бе сполетяло, съм заслужил, но се съмнявах ще ми стигнат ли силите за нови страдания. Молех го — и ето че от устните ми неволно се изтръгна името — алфата и омегата на сърдечните ми желания: „Джейн! Джейн! Джейн!“

— И вие произнесохте тези думи гласно?

— Да, Джейн. Ако някой ме чуеше, щеше да помисли, че съм луд — с такава стихийна сила се изтръгнаха от устата ми тези думи.

— И това е било миналия понеделник, около полунощ?

— Да, но времето не е важно; най-странното е онова, което последва. Ще ме помислиш за суеверен — наистина в жилите ми има и винаги е имало известно суеверие, но въпреки всичко онова, което чух тогава и за което ще разкажа сега, е истина.

Когато възкликнах: „Джейн! Джейн! Джейн!“, един глас, не мога да кажа откъде долетя, но зная чий бе той, отговори: „Идвам! Чакайте ме!“ — и след миг вятърът донесе думите: „Къде сте?“

Бих искал да ти предам картината, видението, което предизвика у мен този възглас; обаче е трудно да се изрази това с думи. Фърндийн, както виждаш, е обкръжен от гъста гора и всеки звук тук се губи и замира без ехо. Но думите „Къде сте?“ бяха произнесени като че ли сред планини, тъй като ги чух сякаш повторени от планинско ехо. И ми се стори, че някакъв по-свеж прохладен вятър погали челото ми; стори ми се, че срещам Джейн в дива, пустинна местност. Духовно ние сигурно сме се срещнали. По това време ти, Джейн, несъмнено си спала дълбоко. Може би душата ти е напуснала обвивката си и е тръгнала да утешава моята — защото гласът беше твоят и това е толкова вярно, колкото е вярно, че съм жив!

Ти знаеш, читателю, че тъкмо в понеделник около полунощ аз чух тайнствения зов; точно със същите думи му бях отвърнала. Изслушах разказа на мистър Рочестър, но не казах нищо. Съвпадението беше тъй необяснимо и тъй поразително, че не биваше да говоря за него или да го коментирам! Това неизбежно би оставило най-дълбоки следи в душата на събеседника ми; а тази душа, която поради преживените нещастия имаше особена склонност към мрачни настроения, не се нуждаеше сега от тъмната сянка на свръхестественото. И тъй, аз стаих всичко това в сърцето си.

— Сега — продължи господарят ми — ти вече не ще се чудиш защо, когато тъй неочаквано се появи пред мен снощи, трудно можех да повярвам, че не си видение и че не си само глас, който ще замре и ще се стопи в тишината, както замряха тогава шепотът и планинското ехо. Сега благодаря на бога! Зная, че ти си действително тук. Да, аз му благодаря!

Той благоговейно свали шапка и навел надолу слепите си очи, коленичи и произнесе беззвучна молитва. Чух само последните й думи:

— Благодаря на твореца, че в съдните дни ми напомни за милостта си. Смирено моля своя изкупител да ми даде сили да водя занапред по-чист живот от този, който съм водил досега.

После той ми протегна ръка, за да го поведа. Хванах тази скъпа ръка и я притиснах за миг до устните си, а после мистър Рочестър я облегна на рамото ми; тъй като бях много по-ниска от него, аз едновременно му служех и за опора, и за водач. Навлязохме в гората и се упътихме към къщи.